В обятията на шамбала

Вдигнах очи, замъгленият ми взор обходи околните тибетски планини и аз силно тръснах глава, сякаш се опитвах да се освобо­дя от досадните „мисли в минало време". Разбирах, че днес цели­ят ми живот ще бъде „претеген" от неведом разум и аз, обикнове­ният земен човек, може би по волята на съдбата, а и по собствено желание... ще поискам да бъда оценен, като ме поставят на грани­цата между живота и смъртта.

Натиках в раницата си експедиционните бележници, моливите, гумичката, бинокъла, компаса и ред други джунджурии, необхо­дими за похода в Града на боговете. Равил приближи и ми подаде пакета суха храна, увит в целофан.

- Какво има вътре?

- Шоколад, стафиди, сушени плодове, бисквити, сухари, салам и домашна сланина - отговори той.

Поех пакета с храната, повъртях го между загрубелите си дла­ни и с неохота го напъхах в раницата. Мислите ми отново се за­въртяха около легендата за Долината на смъртта. Не можех да разбера защо йогите пристигат тук с надеждата да надзърнат в очите на царя на смъртта, когото наричаха със звучното име Яма. Беше ми трудно да повярвам, че отделни хора от нашата планета усещат понякога порива да се самооценят чрез смъртта, като без страх и терзания застават пред лицето на неведомия разум, в съ­ществуването на който вярваха свято.

Тези странни хора не се страхуваха от земната смърт. Опася­ваха се единствено дали някога през живота си не са опетнили съвестта си. Те, които във високите планини са способни да пре­живяват без обилни пакети с шоколад, сушени плодове и сланина, могат да гледат смъртта в лицето без тъга и душевна тревога. Дори се радват, когато тялото им започва да се изпепелява, тъй като съвестта - мерилото за доброто и злото, е оценила отрица­телно някоя от постъпките им и е решила, че във всеобщия и ве­чен свят, където царува времето, тази постъпка е нарушила жиз-неутвърждаващата хармония на Вселената.

- Шефе, вземи тоалетна хартия. На високото човек не може да различи „пръц" от „ср..."! - разнесе се дълбокият глас на Селиверстов.

- М-да! - неохотно се съгласих аз. После завързах раницата, метнах я на рамо и с изкуствено бодър глас заявих: - Е? Да тръг­ваме!

- Шефе, да хапнем шоколад - предложи Селиверстов. - Все пак днес ще се качим на 6000 метра.

Бавно, с равномерна крачка се заизкачвахме по склона.

- Я виж ти! Усеща се разликата между 5000 и 5500 метра - дишайки трудно, изп­ръхтя Рафаел Юсзттов на една от петминутните почивки.

Вървяхме все нап­ред.

С поглед търсех огледалото на Яма. Знаех, че то сгъстява времето и очаквах, че ще изглежда като ог­ромна каменна вдлъб­натина. Учудваше ме обаче фактът, че рус­кият учен Николай Козирев, който беше изучавал ефекта на сгъстяване на времето чрез вдлъбнати конструкции, също ги нарича­ше огледала. С тази дума в тибетската митология е назована кон­струкцията, която помага на царя на смъртта Яма да провежда своя съд на съвестта. Нима Козирев е знаел за повелителя на Цар­ството на мъртвите Яма? Или е бил наясно, че в далечния Тибет, в загадъчния Град на боговете съществува подобна конструкция, също наречена огледало?

Напоследък все повече вярвам в силата на подсъзнанието. Въп­реки че не съм философ, зареян в мъглявините на абстрактни те­ории, бях напълно убеден, че подсъзнанието е „скритата втора същност" на човека. Че то има свой живот и ни въвлича в кръгов­рата на интуитивните страсти, като само понякога си позволява да ни нашепне по нещо на нас, неразумните. То ни внушава нап-ример някаква щура идея, изпълнена с неразбираема за нас вът­решна енергия, която преобръща целия ни съзнателен живот с до­тегналите ни грижи по приготвянето на храната и печеленето на лари.

Вече разбирах, че Създателят е имал предвид конкретна цел, когато е сътворил за човека два свята. Единият - съзнателният, с познатите до болка хора, жадуващи за власт и пари. Вторият -подсъзнателният, който ни дразни със своята тайнственост. Сигурно Бог е определил пътя на прогреса като постепенен процес на сливане между тези светове, за да може някога, след десетки еволюционни етапа човек да усети, че е единен. А това означава, че е постигнал единение с Бога.

Засега подсъзнанието само нашепва тази мисъл и свидетелст­ва за божествения ни произход. На този етап то няма право да се слее със съзнанието, „затънало в душевна мръсотия". Вярвам оба­че, че един ден хората ще станат по-чисти.

„Идеята да нарече вдлъбнатите си конструкции огледала на­вярно е била подсказана на Николай Козирев от подсъзнанието -помислих си аз. - Тайнственото подсъзнание вероятно е знаело и знае за царя на смъртта Яма, известен му е и неговият инстру­мент - огледалото на смъртта. Та нали то обхваща едновременно и живота, и смъртта, определяйки последната като неизбежния преход към нов етап във вечността."

Спомних си как след дълъг период на вътрешни съмнения и мъчителни раздвоения все пак приех неизвестно откъде появила­та се налудничава хипотеза, че времето е мислеща енергийна суб­станция, способна да оценява всеки човек. През цялото време се блазнех от желанието да опростя живота си, да се отдалеча в бла­жения примитивизъм и да се отнеса към времето като към прис­пивно тиктакане на часовник. Но болните, хилядите безнадеждно болни постоянно ме пришпорваха и не ми даваха покой. Поради това мислите ми се лутаха в главата, после сами се издигаха до известна систематизираност и започваха да кипят и бушуват, ся­каш призоваваха нечия помощ, която да сложи край на това мъчи­телно състояние. Най-често помощта не идваше, но понякога, осо­бено след поредния апогей, се появяваше някоя щура идея и пре­дизвикваше чувството на облекчение. „Благодаря ти, подсъзна­ние!", повтарях си наум в такива моменти.

И ще ви доверя, скъпи читатели, че докато анализирах човеш­ките болести, тези идеи, подсказани от подсъзнанието ми, бяха свързани най-вече с времето. То сякаш ми внушаваше, че в него е основната причина за появата на болестите.

Постепенно започнах да осъзнавам, че в нас съществува загад:ьчен фантом, който не само регулира параметрите на процесите, протичащи в организма, но е способен да мисли и да твори, като чрез хода на времето понякога привежда в действие и чудодейни явления - например самоизлекуването от рак, когато в туморните клетки времето сякаш се сгъстява и те бързо изживяват живота си, остаряват и загиват.

Тогава още не знаех, че скоро след експедицията, ентусиази­ран от подобни идеи, ще направя опит да сглобя изцяло от алоп-лант и от донорски тъкани „ново" око за Тамара Горбачова от Ки­ев. На петия ден от операцията, когато се появи червеното излъч­ване на „новото" око, аз седнах с треперещи ръце и глупаво пов­тарях: „Да не би времето да се е сгъстило? Как се получи така, че кръвоносните съдове се появиха в „новото" око 150 пъти по-бър­зо?! Сякаш времето реши да ни помогне!"