В Долината на смъртта се ходи сам

Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тя­лото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весе­ло, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „т-р-р-р". „Какво съм се разхилил толкова! -помислих си. - Мястото изобщо не става за веселба!"

По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които трябваше да ни изведат във фо­куса на огледалото на Яма. Ско­ро стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена под­сказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да про­никна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше.

Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и зас-муках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си", отбеля­зах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да пом­рачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес стар­шият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат." Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръп­нах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил:

- Ще отида сам, Равил. Така трябва.

- Шефе, ще дойда с теб.

- Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично.

- И все пак...

Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натърено:

- Трябва да вървя сам, Равил. - После се замислих за секунда и се усмихнах: - Я дай да те снимам тук!

- Защо?

- Това е паметно място... Ей там - махнах с ръка - започва легендарната Долина на смъртта.

Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, про­карваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при при­зива „Зеле!" разтягаха устни, без да прикриват изплашения си из­раз. Позасмях се.

- Какво, лошо ли съм застанал? - в недоумение попита Равил.

- А, не! - разсмях се на глас. - Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навре­мето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимка­та! Може и нещо да се поскрие. И без друго - все ще те познаят.

Прибрах фотоапарата и извадих компаса.

- Е, аз тръгвам... А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под

действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лес­но да те намеря. Става ли?! Контролно време - два часа. Ако обаче...

- Какво „ако"?

- Ако не се върна...

- Тогава какво? - Равил ме изгледа с тревога.

- Тогава - усмихнах се гор­чиво аз - догони момчетата. Не тръгвай след мен в доли­ната.

- Но...

- Прекрасно разбираш всич­ко, Равил.

- Да, наистина...