В обятията на шамбала

Сведох очи и си помислих за правото на човека да греши. Спомних си за едно момиче, чии­то родители до такава степен го

надзираваха и се страхуваха да не направи нещо фатално през пубертета, че тя в крайна сметка им се възпротиви. И пожела да греши. Мечтаеше да греши.

Веднъж ми разказа следното: „Изпаднах в истерия. Започнах да чупя чинии. Замерях с всичко, което ми попадаше под ръка!

Котката се скри в ъгъла! Родителите ми се втрещиха! А аз им викам: „Вие какво, гледате ме като писано яйце! Предпазвате ме от грешки, така ли? Да не би вие самите никога да не сте греши­ли?! Та нали сте събрали акъл точно чрез грешки! И аз искам, искам да получа своите синини и да се науча да живея, а не да следвам вашите указания като някаква безлична мухла! А може би точно това искате, за да демонстрирате пред мен своята „мъд­рост"? Показвайте я, ама не пред мен - сополанката, а пред дру­гите, които също са се поучили от своите грешки! Май няма да ви мине номерът! Страх ви е да го сторите пред тях! Опасявате се, че вашата „мъдрост" ще се окаже пълна глупост! Пред мен, не­дозрялата, може, така ли?! Не мен предпазвате от грешки, а удов­летворявате своето самолюбие! Аз пък искам да допускам греш­ки! Искам, искам, искам..."

Скоро момичето напусна семейството си, отиде да живее под наем и започна така да греши и да отмъщава на родителите си. После навакса изпуснатото истерично, пресилено, усещайки дъл­боко удовлетворение от всяка своя грешка. Разбира се, родите­лите й отначало се възмущаваха и дори се отрекоха от нея. След време родителският дълг отново ги върна към дъщеря им. Тя обаче ги измерила от главата до петите със студения поглед на чужд човек.

- Остарели ми изглеждате - отбелязала сухо.

Запълнило дефицита от грешки, момичето благопристойно сключи брак с напълно приличен, леко пълничък и мекушав мла­деж, с когото заживя в нашия триизмерен свят, пълен с противо­речия и контрасти, където няма само бяло, а задължително се по­явява и черното, за да можем чрез взаимния им контраст да се радваме на широкия свят.

Мъжът й се оказа домошар и абсолютно образцов съпруг, кой­то винаги кимаше одобрително и никога не й възразяваше. Вед­нъж тя не изтърпяла и му тръснала: „Ех, Ваньо, да беше отишъл някъде да се позабавляваш с други жени! Защо все вкъщи седиш?!"

Щом излязохме от манастира на Миларепа и разреденият въз­дух на височина 5000 метра изпълни дробовете ми, си спомних още един подобен случай. Живяло едно красиво момиче. С едри гърди, с дълга плитка и елегантна походка. То имало безброй обо­жатели. Започнало обаче да се среща с един мъж и скоро забреме­няло. Гинекологът „зарадвал" бъдещата майка, като й казал, че ще има близнаци. Тя обаче бързо разбрала, че не обича бащата на своите деца. А поставяла любовта на първо място в живота си, в това число и към децата, които носела в утробата си. Тогава на­пуснала мъжа, с когото имала връзка, и станала самотна майка на две прекрасни дечица - момченце и момиченце. Пристигнала с тях в дома на родителите си. „Какво пък толкова!" - казали те и взели на ръце двете напикани и врещящи бебета. Родителите й разбирали, че дъщеря им е допуснала грешка и че не е постъпила „като хората". Но те я обичали и знаели, че тя поставя любовта на първо място.

След няколко години неочаквано срещнах младата майка на улицата и я попитах как са децата.

- Растат - отговори тя, озарена от майчинското си щастие.

- А как е личният живот? Срещна ли някого...

- О! - смути се тя. - Срещнах. Много ме обича, истински, по мъжки...

- А ти него? -Да.

- Заедно ли сте?

- Не. Той е женен. Но нали не е задължително. Казват, че пър­вата жена е от Бога. Затова пък...

- И всичко това в името на любовта?

- А как да живея, ако не изпитвам любов! Само за да постъпя „като хората"? Ако майката не усеща любов в душата си, то и децата й ще пораснат неспособни да обичат.

- Виждам, че изобщо не се разкайваш - погледнах я с добри очи.

- Бог ми изпрати тази грешка, за да изпита любовта в моята душа - отговори тя, свеждайки поглед.

Тези думи се бяха врязали в паметта ми. Осъзнах, че грешката е преди всичко изпитание, изпратено от миналото по твоята кар-мична линия. Разбрах също, че критерий за оценка на поведение­то е любовта, която си длъжен да съхраниш в душата си. „Нима

наистина са се свършили мъ­жете, заслужаващи да бъдат обичани истински?", помислих си с негодувание.

Спомних си и предсказани­ето на Елена Блаватска, че чо­вечеството вече излиза от „ма­териалната яма" и че в по-на­татъшното му развитие ще се засилва духовният компонент в човешката душа. В това от­ношение ние, мъжете, като че ли изоставаме от жените. Тях природата ги е дарила с по-го­лям чувствен потенциал. Те често скучаят с нас, защото преизпълнената им с чувства душа се нуждае да ги отдаде, а не да съзерцава тъпо планината от мускули, върху които е опъната тениска с твърде къси ръкави, за да се демонстрира цялото „мъжко достойнство". Получава се та­ка, че много жени предпочитат да са самотни, но верни на мечтата си. Други стават самотни майки, за да възпитават момчетата като истински мъже на бъдещето - антиподи на планините от мускули в прилепнали тениски, а момичетата - като принцеси на бъдеще­то, които с един поглед ще облагородяват всичко наоколо и ще внушават на хората, че скоро ще настъпи „чувственият век". Си­гурно много грешки ще допуснат хората, следвайки този път, но те все по-добре ще разбират, че не бива да живеят ограничени от понятието „като хората", а според това, което им „повелява ду­шата". А грешките - тези вездесъщи душевни изпитания, упори­то и деликатно ще ги подтикват да осъзнаят основополагащото понятие Чиста душа. Някой ден, нека дори да е в далечното бъде­ще, те ще усетят великата радост да бъдат Чисти. После ще за­почне новата ера - ерата на чудесата, на онези чудеса, които се намират например тук, в Града на боговете, но не са създадени от нас, поне не и засега.

Отново погледнах камъка, обработен от Миларепа. Сигурно той е владеел технологиите на Чистата душа. Защо тогава е до­пуснал грешката да влезе в двубой с Бонпо-йога? Нима и такива хора могат да грешат? Нима и боговете грешат? Защо светът е така устроен, че винаги и навсякъде всички да се учат от грешките си? А уважението към възрастните не е ли всъщност уважение към „цицините", получени при преодоляването на грешките? Ни­ма внезапното издигане на един млад и талантлив учен е само озарение, което не е минало през житейските изпитания, а твор­чеството на побелелия учен е упорит труд „под сянката на цици­ните"?