Всичко се подчинява на времето

Внезапно си спомних Долината на смъртта и начина, по който мислещата субстанция, излъчвана от Огледалото на царя на смърт­та Яма, анализираше мен и моя живот. „Времето! Енергията на времето обединява тези три информационни структури на живия организъм! - възкликнах едва ли не на глас. - Обединяващата информация се намира в енергията на времето! Точно в нея е за­ложено не само онова, което отмерва минутите, часовете, дните и годините в земния живот, но и онова, което в даден момент започ­ва да тиктака по посока към неминуемата смърт. Тогава в клетки­те се включва генът на апоптозата и постепенно те самопроизвол-но умират, като притеглят към смъртта целия организъм. Гените, водата и биополето се подчиняват на времето!"

Мозъкът ми се нажежи. Отново запалих цигара, без да обръ­щам внимание на намеците да тръгваме. Внезапно се ударих по челото и гръмогласно заявих:

- Ама че съм глупак!

- Защо? Да не сме се заблудили? - учуди се Селиверстов. -Според мен ориентирите са правилни.

- Всеки човек преживява подобни мигове - разнесе се гласът на Рафаел Юсупов. - Впрочем това е добър признак. Който бичува себе си, не бичува другите. Ако ти кажат, Сергей, че си глупак, ще се обидиш ли?

- Но ако сам си го кажеш, никога няма да се обидиш на себе си, нали?

- Така е. Накъде клоните обаче?

- Понякога е по­лезно да си казваш, че си глупак - Рафаел внимателно изгледа Селиверстов над очи­лата си.

- За какво намеква­те?

- Нищо не намек­вам.

- Защото мога и да се обидя...

- За какво?

- За онова същото.

- Ама аз не съм ти казал, че... Просто

смятам - Юсупов го погледна миролюбиво, - че понякога е по­лезно човек да си казва глупак - с профилактична цел.

- За да не стане глупак, така ли? Що за профилактика е това?! Няма профилактика за глупостта! Глупаците са си такива по рож­дение!

- Има и придобити форми...

Поредната препирня между двамата приятели се разгаряше. По този начин те се разтоварваха след тежките мигове по време на експедицията. А те съвсем не бяха малко! Все пак с тях ми беше леко, винаги ми е било леко. И двамата бяха солидни руски учени, но умееха да живеят с детското в душите си.

„Ама че съм глупак! Какъв глупак!", помислих си вече наум. Нали бях стигнал до извода, че човекът от първоначалния онзи свят е преди всичко човек-мисъл, а мисълта се състои от енергия на свободното време, освободена от пространството. Затова човекът-мисъл може да бъде наречен и човек-време. Моля ви, скъпи читатели, да не забравяте, че под думата време разбирам преди всичко енергията на времето, а не тиктакането на часовника, кое­то е само една от проявите на тази енергия. Именно човекът-вре-ме е бил изпратен от Бог в пространството," за да започне да го завладява. Там човекът-време вече не е фрактален и не може свет­кавично да се премества из цялата Вселена. Длъжен е да обитава пространството и да му вдъхва живот. Колко неуютно се чувства той, когато го изпращат в едно или дру­го пространство (например триизмерно­то) и буквално го заключват в „тялото-машина", когато го карат да командва тези неособено съвършени (засега) биополета, жадната за информация вода и все още примитивните гени! Как му се иска отново да получи свободата си! Но Бог му е наредил! Той е по-прозорлив! Ако те е пратил да проучваш света на пространствата, значи така трябва.

Е, би могъл, разбира се, да те прати в някое по-прилично пространство! А не в това, където всичко е толкова мрачно, че дори губиш желание да управляваш „тялото-мащина"! Защото това трииз­мерно тяло още не се е адаптирало към условията на вечния живот с неговата смяна на телата и проявява глупава са­мостоятелност. То дори притиска духа ти, като не се вслушва в подсъзнанието. И настоява ти - вечният човек-време, да отстъпиш пред него и да му довериш да ръководи цялата триизмерна съзнател­на дейност на „пространствения човек" в угода на невъзвишени телесни помисли - например за подсигуряване-то на тялото с храна за сто живо­та напред!

Колко противно е да си заклю­чен в тяло, което трупа мръсните пари, без да се замисля, че то не е вечно, а на оня свят пари не са не­обходими! Колко жалко, че детс­твото, когато тялото се управля­ва по-лесно, а съзнанието още не е отровено от триизмерната лю­бов към вещите, отлита толкова бързо! Сигурно този свят на из­питания, където нас, древните и съвършени хора-време, ни под­лагат на изкушения, е необходим. За да може родоначалният свят, където сияе думата свобода, да бъде винаги чист и страстен! Бог е по-прозорлив! Сигурно наистина светът на пространствата тряб­ва да бъде разучавай и усъвършенстван!

Лежах на тревата и гледах към небето. Беше синьо. Ударих с длан по земята. Беше твърда - по триизмерному твърда. После пак се съсредоточих и се постарах да систематизирам току-що появилите се мисли.

Разбирах, че съществуват два принципно различни свята - на свободното време и на пространствата. Осъзнавах, че Бог същес­твува. Той е преди всичко Владетел на света на свободното вре­ме. В този свят, където някога задължително ще се озовем, Той е започнал навремето да създава живота и го е сътворил толкова съвършен, че е съумял да дари човека с безсмъртие. Човекът-мисъл, когото Той е изградил от енергията на свободното време, е станал наистина щастлив, защото е бил фрактален, тоест не е имал мащаб (тъй като е бил отделен от пространството) и е могъл свет­кавично да се движи из Вселената на свободното време - доста­тъчно е било да си го помисли. Според мен Вселената на свобод­ното време се различава от обикновената Вселена - тя се намира извън пространството. Ние всички някога ще се озовем там и ще я опознаем.

Бог не е приключил дотук. След като животът в света на свободното време е достигнал пълно съвършенство и хармо­ния, Той е решил да усвои и све­та на пространствата. На първо място ги е систематизирал, ка­то ги е разположил по отделни­те светове - триизмерен, четириизмерен, петиизмерен и т.н. После е използвал най-съвър­шената форма на живот в света на свободното време, за да вдъхне чрез нея живот в пространствата. Като изкривил простран­ството например в триизмерния вариант. Създателят е изпратил там човека-време (или човека-мисъл), за да управлява създадените информационни структури - преди всичко биополето (или биополетата!), водата и гените на човека-пространство. По замисъла на Създателя човекът-време, тоест духът, е трябвало да отброява вре­мето за живот на всяка клетка, всеки орган и на организма като цяло. Необходимо е било да върши и ред други неща, за да може тази „пространствена ма­шина", наричана тяло, да функ­ционира прецизно.

Човекът-време е трябвало да контролира работата и на съзнанието - чисто „простран­ствения вариант на мислене", и да го кара поне понякога да се вслушва в него - духа, как­то и да не забравя за интуиция­та. Човекът-време (духът), вни­мателно наблюдавайки съзна­нието на пространствения чо­век, е трябвало постоянно да предава информация за мислите на земните (пространствените) хора. Съгласувано с онзи свят е определял продължителността на живота на земния човек като средна величина за дадения истори­чески период. Главен критерий за това по кое време трябва да се включва генът на смъртта (апоптоза) е чистотата на помислите на земните хора.

В нас сякаш живеят двама души - човекът-време и човекът-пространство. Когато се освободим от последния, земното съзна­ние ще изчезне, но на неговото място ще дойде друго - космичес­кото.

„Откъде пък се пръкнаха тези глобални мисли? Откъде зная всичко това? Къде са доказа­телствата? - шамароса ме отрезвяващата мисъл. Чак ме втресе. - А какви доказателст­ва може да има? Нима Бог ще ти предостави доказателства на теб, неразумния, като на тепсия или под формата на поред­ното гърненце, изровено от ар­хеолозите?! Защо толкова се страхуваме да вярваме на мис­лите си, а вярваме на просло­вутите гърненца?"

Погледнах към свещения Кайлас - мисълта, че виждам гигантския шаблон на гена на живота, не ме напускаше. Представих си как върху него е било изкривявано пространството, така че едновременно са се образу­вали „биополевият ген" и „водният ген", и обикновеният телесен ген. Те са били готови в мига, когато към тях се е насочил чове­кът-време, за да направлява работата им. Чак по-късно, когато е отминал стадият на ангелите и призраците, по Земята е заприс-тъпвал телесният човек, който обаче изобщо не си спомнял, че е направен върху гигантския шаблон, в сравнение с който изглеж­дал като същинска мравка.

Неочаквано се изправих.

- Тръгваме ли? - стресна се Селиверстов.

- Сега, сега...

Опипах уморената си глава. Стори ми се съвсем мъничка, ма­кар да е 61-ви размер. „Ирисът! Ангелите!", стрелна се мисълта ми. Но аз не успях да я уловя. Необходими бяха години, за да се развият идеите за ириса и тялото на времето; да се дооформят и да систематизират цялостната хипотеза за Града на боговете. За нея обаче ще поговорим в следващия том.