В обятията на шамбала

Ориентирах се по компаса и закрачих към мястото, откъдето бяхме започнали своя поход към Града на боговете. „Живеем в някакъв нарисуван от нас самите свят - мислех си, докато вървях. - Всеки човек е художник на своя живот. Всеки рисува. Малцина са тези, които живеят естествено. Защо? Ами защото слабо поз­наваме самите себе си. Почти не знаем кои сме! Ходим на учили­ще и дори получаваме отлични оценки по предмети, които ни на­силват да приемем „маймунския вариант" за развитието на чове­чеството. Дълбоко в душите си обаче не вярваме в него. Нещо в нас не Ни разрешава да оглушеем чак до такава степен. Започваме да ходим на църква, уж за да опознаем себе си, но монотонното пеене на попа скоро ни омръзва и преставаме да вникваме в същ­ността на молитвите. А въпросът „Кой съм?" продължава да виси и да ни чопли отвътре. Не ни остава нищо друго, освен да си „ри­суваме сюжети" по темата „Кой съм аз?".

Ние рисуваме различни сюжети за себе си. Съвсем рядко те са „самобичувапщ" - никой не иска да си представя например, че е животно, научило се да ходи на два крака. Доста по-често се рису­ват „банални сюжети", за който са характерни например яденето на сладолед като начин да изпиташ радост, желанието красиво да по­стоиш с халба бира на шумна улица, за да удовлетвориш тщеслави­ето си, навикът загадъчно да помълчиш със сведен поглед пред за­интригувал те екземпляр от противоположния пол, за да прикриеш баналността на своето мислене, умението да разкажеш брадат виц, като пръв се разсмееш, за да демонстрираш интелекта си и т.н.

Най-често обаче хората рисуват за себе си „самовъзвеличаващи се сюжети", като обикновено ги крият дълбоко в себе си. По­някога, когато „душата вече не издържа", индивидът се появява в обществото с пъстра вратовръзка и малиново червена риза. Тога­ва изпитва удовлетворение от разтапянето на „баналните драска­чи на сюжети", които му се подмазват и примират пред малинова­та му риза.

Народът нарича мъжете, които рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети", надути пуяци или самовлюбени идиоти. Най-умните от тях в един миг стигат до прозрението, че не е културно да но­сят такава риза. Затова започват да се обличат или изцяло в бяло, или в черно, за да подчертаят своята загадъчност. А най-най-ум­ните осъзнават, че работата не е в облеклото, а в маниерите, на които те някъде там се учат (неизвестно впрочем къде!). Демон­стрират ги елегантно и укорително поглеждат към „баналните драскачи на сюжети", които не умеят да държат приборите пра­вилно и не са научени на английския вариант за отваряне на уста­та с цел поглъщане на зеле, да речем. Гениите пък сред тях се досещат, че по-важен от маниерите е погледът. Те дълго тренират пред огледалото, за да живеят после цял живот за сметка на пог­леда си: не ми харесва - леко повдигам веждата над едното око; харесва ми - притварям клепачи (дай Боже, миглите да са дълги); скучно ми е - заглеждам се в една точка; весело ми е - смея се с очи, като леко ги присвивам; трябва да очаровам някого - широко разтварям очи и т.н. „Баналният драскач на сюжети" не разбира за какво става дума и... се хваща на въдицата.

Мъжете обикновено „желаят" жените и го повтарят безкрайно, дори когато съвсем не е така. На тяхната страст са подложени и трите категории жени. „Самобичуващите се" ги желаят, за да им доставят благородно две минути радост. „Баналните" стават жер­тва на принципа, че в животинския свят съществуват отношения между самеца и самката. „Самовлюбените" пък биват очаровани с подсъзнателната мисъл: „Ще ти дам да се разбереш, кучко, кой съм аз!"

Според мен напоследък жените от третата категория, които си рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети", се увеличават. Дойдоха времена, когато уравниловката изчезна и на преден план изля­зоха материалните, а не идеологическите ценности. Сега дори ня­кой импотентен тип с „Ауди" може да мине за мъж от класа. Же­ните от третата категория си дават висока оценка и всяко „допус­кане" на екземпляр от мъжки пол до бялото им тяло оценяват на­право като подарък от злато за него - „самеца". Те не забравят да издадат умопомрачаващ вик, който да свидетелства за дивата сте­пен на възбуда по време на краткотрайната процедура, за да му повишат самочувствието.

Мъжете наричат това състояние на жените синдром на „злат­ната... " (имат предвид женския орган), като не забравят в по-кул­турно общество, особено в присъствието на хора с малинови ри­зи, да го наричат високопарно „синдром на златната жена".

Разбира се, не смятам, че само импотентни мъже си купуват „Ауди", но пък вярвам в съществуването на „синдрома на златна­та жена". Представителките му също много обичат златото и но­сят по пет синджирчета наведнъж. А пръстените им са толкова, че тези златни окови не им дават възможност да си сгъват пръстите. Те безкрайно съжаляват, че никой не прави бижута за пръстите и на краката, дори и арабите.

Често наблюдавам жени с подобен синдром. Те и на мен се лепят, макар да нямам „Ауди", а служебна „Нива". Ползата е, че така ги изучавам, макар да ми става малко тъжно.

Тях човек би могъл да оправдае до известна степен, понеже те искат по някакъв начин да подчертаят превъзходството си пред мъжете в малиново, бяло или черно. В отговор те изтъкват своя „сюжет на живота, обагрен в златисто". Така започва съревнова­нието между сюжетите. За каква любов може да става дума?

Жените със „златни сюжетчета" също искат обаче да бъдат оби­чани. Желанието да се влюбят ги притиска все по-силно, така че идва време, когато „златната жена" реално си задава въпроса къ­де е „той"? Оглежда представителите на мъжкия пол и най-сетне избира обекта на своята любов. Видът на избраника зависи от ней­ните умствени способности.

Най-примитивните „златни жени", при които грижата за пъпчето доминира над всичко, обикновено избират напомпано с анаболи биче с впита тениска. От американските екшъни те са въз­приели идеята, че жената задължително се нуждае от защитник, сякаш някой толкова я преследва, че й трябва закрила. Животът обаче си тече мирно и спокойно, пъпчето не винаги може да бъде оголено, а бичето е все до нея. Като пълен идиот той дори през зимата облича понякога впитата тениска без ръкави. По-умната категория „златни жени", които не обръщат чак толкова голямо внимание на пъпчето, избират за „обект на любовта" дебеловрати със златни ланци. Напълно възможно е тайно да желаят да имат до себе си нещо, което да „мирише на мъж". И тъй като дебелият врат се възприема като главен признак на мъжествеността, отна­чало на тях им харесва да висят на него. После така им омръзва, сякаш ги карат да правят едно и също упражнение по време на сутрешната гимнастика. А и животът с дебеловратия след време става скучен, защото работата все пак не е във врата.

Още по-умната категория „златни жени" избират за обект на любовта си артисти, видни учени, депутати и други подобни пред­ставители на интелектуалния елит, стига да не са твърде стари. Въпреки че вратът на подобен мъж най-често е тънък, а адамова­та му ябълка стърчи нелепо, „златната жена" разбира, че основ­ното, за което може да го обича, е умът му. Ако умът му пък е в съчетание с известно име - повече от чудесно! Тя примира от гор­дост, докато пристъпва редом с него - невзрачния, защото той е достатъчно умен да твърди пред всички, че именно тя го е ощаст­ливила и е станала негова муза. Приятелките, хванали под ръка биче или дебеловрат обект, линеят от завист, понеже техните въз­любени не могат да кажат две думи на кръст, а само се пъчат със златото по врата си или издуват гръдния си кош.

Постепенно обаче започва да се появява противоречие, защото обектът на нейната любов предпочита пред „златната жена" своя­та наука или артистичните си изяви. Освен това проявява наглостта постоянно да й досажда с разговори за творчеството си, докато според нея би трябвало да й посвещава цялото си време. Как да се промени това положение? Как?! Чрез капризи! Първият каприз помага, вторият път - номерът минава, и така... цял живот. Извед­нъж „златната жена" забелязва, че обектът се е поизтъркал, краспоречието по неин адрес е започнало да звучи отвратително три­виално, а творческите му пориви са редки и с променлив успех. Тогава й хрумва мисълта: „Глупачка, кому посвети най-хубавите години от живота си?!" Тя се обръща към внезапно заинтиригува-лите я бичета и дебеловратите със златни ланци. Минутите общу­ване с тях са й достатъчни да разбере, че междувременно натру­палите тлъстини мъже са още по-долно качество от онези, които са загубили своя творчески потенциал. „Златната глупачка" изоб­що не загрява, че причината е в нея или по-скоро в „златния сю­жет", който тя толкова старателно рисува цял живот.

Най-умната, бих казал хитро-гениалната категория „златни жени", която доста сдържано се отнася към украсяването на пъпчето и вратлето, избира за обект на любовта си финяги или мъ­же с неосъществени обратни наклонности. Такава жена разбира, че финягата ще й стане преди всичко „приятелка", но цял живот ще я почита и ще задоволява нейните „златни наклонности" са­мо защото тя - красавицата - го е оценила и е повишила мъжко­то му самочувствие, натикано в ъгъла от неговите „задни инте­реси".

„Златната умница" го е погледнала отпред, с което е придала значение на достойнството му. Тя дори отговаря на злобните за­вистници, намекващи за обратната му ориентация с гениалното: „Това е екологичен проблем!" Защо в такъв случай мъжът да не стане приятелка на подобна жена! Нали тя винаги го хвали и твър­ди, че е нормален мъж, който има... известни забежки. Затова пък колко общи интереси имат! И колко е важно това! Колко е хуба­во... да бродират заедно! Що се отнася до сексуалната задоволе­ност на „златната умница", то тя умее дори да медитира като йога и със силата на мисълта да потиска естествените си еротични же­лания. Ако пък „приятелката-възлюбен" от време на време се под­дава на особените си гени, то тя му прощава, защото за нея дума­та приятелка е с главно П.

Спънах се в някакъв камък и едва не се проснах на земята. От­ново усетих под краката си тибетските камъни.

- Ех! Колко леко се върви! - чух отзад гласа на Селиверстов.

- Да бе - изсумтя Рафаел Юсупов.

- Да не би да сте уморен, Рафаел Гаязович? - невинно под­хвърли Селиверстов.

- А, нищо, нищо.

- Кажете, ако сте уморен...

- Малко...

- Баба ми казваше: „Ще си почивам на онзи свят."

- Май не го казваш току-тъй, Сергей, нали? Сигурно имаш нещо предвид!

- Не, нямам. Само го споменах.

- От мен да мине. Помни обаче, че можеш да предизвикаш съдбата!

Стрелката на компаса ни водеше по тибетското плато. Градът на боговете, в чийто център се извисяваше Кулата на Шамбала, се отдалечаваше от нас. Скоро ще стигнем до цивилизацията. Ще ни посрепщат „цивилизовани" хора, на които ще започнем да доказ­ваме, че Градът на боговете наистина съществува и че в дълбока­та древност там са се случвали събития, които... Ще ги убеждава­ме, че сме произлезли от Тибет, където... където... Мислите ми започнаха да „заекват", сякаш не желаеха преждевременно да пра­вят равносметка на експедицията.