В обятията на шамбала

Към любовта се стремят и умните, и глупавите, и красивите, и неособено хубавите, и младите, и старите. Хората са готови да жертват всичко в името на любовта - пари, реноме, положение. Пред любовта избледняват и алчността, и завистта. Това неразби­раемо чувство може да прави чудеса.

Понякога обаче тя бива заменена от псевдолюбов.

Най-честият вариант на подмяна е така наречената всенародна любов към вожда, другаря генерален секретар, дучето, фюрера, някой шеф или лидер. Защото силните на деня, които имат безг­ранична власт и пари, не могат да спят спокойно нощем и все се чудят какво им липсва. Внезапно се сещат - нуждаят се от любов! И те нареждат да им водят все нови и нови жени, повечето от които правят всичко необходимо да утвърдят високото им само­чувствие. После се обръщат към мъжката половина на човечеството - ей така, просто за да се усещат обичани от колкото се може повече хора! Ето как въз­никва „всенародната любов", с която сексът изобщо не може да се мери.

Когато-мисли за любовта, човек забравя, че първо трябва да обича той самият, а после да иска от другите хора да го оби­чат. Но хората ужасно се стра­хуват да даряват любов. За­що?! Ами защото истинската любов изисква душевна чисто­та. А тя е невъзможна, ако си се поддал на алчността, под­лостта и завистта. Как се става чист? Много лесно - като се мисли чисто, защото тъкмо в мисълта е заложена чистотата на човека.

Във всеки от нас надделява човекът-пространство, който също силно желае да стане Бо­жи Син като вечния му събрат - човека-време. За да се осъ­ществи това, трябва да мине доста време. И най-важното -необходимо е да се осъзнае, че най-съществен критерий за прогреса е чистотата на помис­лите.

Беше ми весело да крача в Тибет. Но още по-радостно ще­ше да ми стане в родната Уфа, където щях да гледам жените в очите. Изведнъж си предста­вих как цялата улица се пълни с хора и от очите им струи лю­бов. Влюбените погледи става­ха все повече на брой. Какво пък - човекът-пространство е способен да се усъвършенства. Казах си, че хората на Шамба-ла отдавна са се научили да обичат истински.

Стигнахме до мястото, къ­дето бяхме разпъвали нашите палатки. Оттук бяхме поели към загадъчния Град на бого­вете. Обърнах се назад - Кула­та на Шамбала вече не се виж­даше.

Пак разпънахме палатките. Приготвихме си скромна вече­ря. Пийнахме по малко спирт. Стомахът почти не ме болеше.

- Момчета! Утре потеглям към Мястото на гладния дя­вол... сам.