СЕСТРАТА НА ВАНГА РАЗКАЗВА ОЩЕ

Помня като малка как скришом наблюдавах моята сестра Ванга, когато плачеше и от угасналите й завинаги очи се ронеха едри сълзи. Не говореше нищо, а само плачеше и сигурно в душата си редеше картините на безконечните ни страдания. Въпреки това ние вярвахме, че ще има край сиромашкото ни тегло.

Няма да забравя една нещастна случка от онова време. Ванга ходела по двора и не могла да разбере, че пред нея има някакъв оставен казан. Удари си лошо крака и се образува дълбока рана. Дълго време я влачи, но тя не се затваряше. Ванга не й слагаше нищо - нито някакво лекарство, нито някаква превръзка. Съседите я гледаха и я съжаляваха, но никой не й предложи някакво лечение. Един ден тя ме събуди рано. Сигурно не беше мигнала цялата нощ от болки. Каза ми: „Иди при съседката Мария и й кажи да ти даде малко син камък.” Отидох аз при жената, а тя, като разбра какво искам, реши, че Ванга е решила да се трови, затова ми каза, че лично ще донесе каквото ни трябва. Даже дойде с мене у нас. Ванга ми каза: „Иди на двора и счукай на прах синия камък, събери го в книжка и го донеси! А после ще ми насолиш обилно цялата рана с него.” Чина Мария се уплаши и каза, че е опасно, защото синият камък е отровен, но Ванга настоя.

След като й насолих обилно раната, тя веднага взе иглите и започна да плете. Плетеше много бързо, вероятно за да заглуши болката от посолената рана. Сигурно много я е боляло, но тя не каза и дума. Само иглите потракваха все по-бързо и трудно следях движението им с поглед. По едно време раната закипя. Вря и тече от болното място доста време, а после престана. Пита ме Ванга какво виждам, а аз й казвам, че вече нищо не тече, но мястото е побеляло. Ванга като че ли се поуспокои. На другата сутрин съседката дотърча рано-рано да види какво се е случило с Ванга. Безпокоеше се, че е станала някоя беля, но сестра ми й каза, че за първи път от много време насам е спала като къпана. За няколко дни раната се затвори и Ванга бързо оздравя. Много се радвахме тогава, защото двете си бяхме за всичко и не можехме да си представим, че можем да съществуваме една без друга.

Тя така, по странен начин, излекува и татко. Той беше много бит в затворите в Едикуле от турците и тялото му беше цялото нашарено с белези. И при най-малкия удар кожата му се възпаляваше и се инфектираше. Един ден се беше ударил и раната му не заздравяваше дълго време. Тогава Ванга му направи мехлем от счукани кълчища и прясна свинска мас. Никой от съседите не беше чувал за такъв мехлем, но той подейства и за около двадесетина дни татко оздравя напълно.

Ние бяхме едни от най-големите бедняци и си нямахме абсолютно нищо - нито дори дрехи, нито обувки, затова даваха на Ванга да износва дрехите на починали жени. Помня една съседка, която се казваше Веселина. Тя умря от туберкулоза, а всичките й дрехи износи моята сестра. Хората се бояха да ходят у тях, защото знаеха, че тази болест е заразна, но това не се отнасяше до нас, защото ние и без това бяхме обречени.

Когато дойдохме в България, пак не ни беше много леко. Зет ми, съпругът на Ванга, за пореден път беше взет запас из Беломорието. Петричките официални власти гледаха на Ванга като врачка и шарлатанка. Пращаха й от съвета съобщения да дава трудова повинност по 15 трудодни месечно. А ако не е в състояние, което се знаеше отлично, тогава да плати пари. Парите, които й оставяха хората, бяха все стотинки. Аз ги събирах в една кутия и всеки ден ги занасях в данъчното управление. Там чиновниците ми се караха, че не ги обръщам в по-едри банкноти, ами трябва да броят стотинките по цял ден. Слагаха на Ванга големи данъци. Следяха я колко хора я посещават и какво й оставят, затова и данъците всеки път бяха различни.

Когато зет ми се върна от запас, Лека-полека с двете си ръце се зае да построи къща в Петрич, но си отиде много млад от този свят - само на 42 години. После Ванга я довършва и я направи в този вид, в който е сега в Петрич, но и тя я изостави и се сгуши в блатата на Рупите. Защо го направи, все още не ми е ясно.

Посещаваха я много видни личности. Ванга беше длъжна да ги приема по всяко време. Никой не се съобразяваше с нея - дали е уморена, или спи, или се храни, нямаше никакво значение. „Големецът” не биваше и не можеше да чака. Услугата се правеше на часа. Но пък и немалко местни величия намазаха от Вангините услуги. Ако някой имаше някакъв проблем - я за стоки или строителни материали, или нечие дете да влезе да следва, - веднага се разбираше от кого зависи решаването на проблема и се водеше при Ванга да му гледа и да му предсказва бъдещето. После, разбира се, човекът се отблагодаряваше по съответния начин на този, който му беше уредил срещата с Ванга. Впрочем и сега е така въпреки тежкото здравословно състояние на сестра ми. Някои от властимащите проявяваха интерес към здравето й и проблемите й, но той траеше само докато бяха при нея. После обещанията се забравяха. Единствено милееха за нея и се застъпваха д-р Георги Лозанов, а после и Венко Марковски (лека им пръст). Но докато стана „държавна служителка”, местните власти я безпокояха и тормозеха заради различни донесения. Беше обект на подигравки. Изпратили й бяха веднъж милиционер да я арестува и да я заведе в милицията. Ванга била сама вкъщи и казала да почака, докато се върне съпругът й от пазара, та той да я заведе. Но милиционерът й казал: „Не мога да те чакам! Ще слушаш шума от стъпките ми и ще вървиш зад мен. Така ще се ориентираш накъде вървя.” Ванга много плака след този случай, а зет ми беше много нещастен.

Ванга е притегателен център за много хора. Посещават я по различни причини. И въпреки познанствата Ванга от години повтаря: „Сама съм, сама съм и един ден ще остана съвсем сама на палатка.” Тя много добре разбира, че почти всеки именувал се неин приятел или близък идва заради собствената си изгода, а не от любов към самата нея.

Лежи си сега тежко болна на Рупите в малката къщичка, почти не говори и сигурно непрекъснато прелиства страниците на трагичния си живот. Понякога, когато седя до леглото й, си спомняме разни случки от детството. Понякога ни става смешно, но по-често се натъжаваме. Но аз все се мъча да си спомням или да й разказвам по-весели неща, до й отвлека вниманието с нещо друго, да я поразсея. Тя се съживява от спомените и все иска да й разкажа нещо, което си знаем само двете. Но нашите спомени са много повече горчиви.

Спомням си времето, когато в Струмица дойде сръбската власт. Старите хора не разбираха езика им. Моят учител беше някъде от стара Сърбия. Всеки ден, когато свършвахме занятията, той ни повтаряше: „Научете най-напред езика!” Веднъж нашият татко си надробил сушен тютюн и излязъл на улицата. Беше страстен пушач, но си нямаше пари да си купи готови цигари. На улицата го спрели чиновници от финансовата служба и го попитали на сръбски какви цигари пуши. Татко нищо не разбрал и стоял мирно на улицата, без да отрони и дума. Тогава те го пребъркали и открили надробения тютюн и нарязани от вестници книжки за свиване на цигари. Татко не четеше вестници, защото не разбираше езика, но си режеше от тях малки книжки за цигарите. Докато стоял на улицата, чиновниците написали нещо на една бележка и успели да му обяснят, че трябва да отиде в общината и да си плати глоба, защото е забранено да се пуши необработен тютюн. Татко, разбира се, нямаше пари и тогава го наказаха за това страшно престъпление да чука чакъл 15 дни на шосето за с. Дабиля. Той ходеше всяка сутрин, гладен, без да е хапнал и трохичка хляб, и как издържа на този тежък труд, не знам. Може би на строежа са му давали по нещо да хапва.

Братчетата ни и те ходеха окъсани и със закърпени дрехи, та не се познаваше кой е основният плат на дрехата. Но пък бяха много красиви момчета - бели и червени, сякаш всичко им беше наред.

В Струмица пазарен ден беше събота. Съседките ни редовно ходеха на пазар, но ние рядко. От време на време сестра ми ме пращаше да купя малко едра сол, с която селяните си правеха пастърма. Когато я отърсят от вече осоленото месо, те я събираха и отново я продаваха, предимно на такива бедняци като нас, но вече на двойна цена, защото солта беше попила миризмата на месо. И ние, когато понякога си варяхме фасул, посолявахме от тази сол, та манджата ни да замирише на месо.

По нашата улица минаваше някакъв човек с делва на рамо и закачен на нея черпак. Продаваше мляко, но половината от него беше вода. За два динара ни даваше по един черпак мляко.

Ние вкъщи също му добавяхме още вода и като си надробяхме в паничките сух царевичен хляб и го заливахме с това мляко, попарата миришеше много вкусно. Имахме само една кокошка и един петел. Кокошката снасяше всеки ден и с по някое яйце си купувахме понякога и пипер - ако имаше повече яйца, купувахме даже по малко захар, но това се случваше много рядко.

Когато Ванга започна да гледа на захар, аз бях много радостна, защото обичах да ям захар. Въпреки че Ванга не одобряваше, вече можех да приготвя за ядене нещо сладко, така както готвеха в околните къщи. Това беше през 1942 година, но после Ванга се омъжи в Петрич и с нашата „кулинарна” идилия се свърши. Брат ни Васил отиде войник в Дупница и беше зачислен в 7а интендантска дружина. По-малкият брат Томе отиде в Германия, всъщност беше откаран принудително там с още много други младежи. Беше само на 17 години. Когато се върна след две години, беше неузнаваем. Беше толкова много отслабнал, че дрехите му едва се държаха на гърба. Радвахме се, че поне си дойде жив. После и той отиде войник в Суходол, до София. Върна се в Струмица, а после създаде семейство в Сърбия. 1981 година почина.

През 1947 година създадох и аз семейство. И трите ми деца бяха много привързани към леля си Ванга, защото израснаха край нея. И днес е така. През последните години в нашето иначе единно семейство се промъкнаха чужди, морално не особено чистоплътни хора, които все се мъчат да ни разделят с Ванга. Станахме жертва на интриги и клевети. Децата ми много трудно преживяват тази ненормална ситуация. Възможно ли е да се заличат толкова много години съвместен живот с Ванга? И в името на какво? Понякога изразявам огорчение, но децата ме укоряват и не ми позволяват да отправя и най-малката критика към Ванга. И това е естествено: нали най-хубавите им спомени - детските - са свързани с Ванга!

„Скоро ще видиш какво ще се случи - казва често Ванга. - Времето е близо!” Вероятно така ще стане, че всяко нещо ще си дойде на мястото и ще се види всеки от хората около Ванга каква роля изпълнява.

Пишат книги за нея, но малцина са тези, които се стремят да се докоснат до истинската й същност. По-често авторът се стреми да се изтъкне колко е интелигентен, колко много разбира от тези работи и колко близък е бил с Ванга. Всъщност никой не я познава и не знае нищичко за душевния й мир, за истинския й живот. Колко още ще живее, само един Бог знае, но загадката около нея ще остане.

Опитват се някои да намерят път към дарбата й, прелистват книгата на живота й, но намират само бели страници. Идвали са и учени, и псевдоучени, екстрасенси, разни гадатели, но нищичко не разбират от това, което им говори. Ванга се ядосва и често им казва: „Ехе, ако знаете какво ви тъпчат петите и какво ще ви чуят ушите, няма ни минута да стоите тук!” Идваше при нея един учен човек, носеше магнетофон. Провокираше Ванга, записваше я. Искаше тя да му отвори небето, а той да погледне там и да го опише на книга. Но ето, книгата излезе, а там няма нищо съществено.

Идваше често и една жена - и тя мислеше, че всичко й е ясно за Ванга и че може да го обясни. Но Ванга й казваше, че не всеки има право да научи небесните тайни и който не е свише определен, каквото и да прави, каквото и да слуша и да записва, ще си остане там в ниското, където си е бил.

Впрочем такива ловци на сензации и на псевдонауки идват и сега, но Ванга вече не може, а може би и не иска да ги приема. Тежкото й здравословно състояние я кара да лежи и вече от колко време е вглъбена в себе си, мълчи и премисля и е някъде далече от нас.

Имаше тя още в Струмица и друго заболяване. Хората му викат „червен вятър”, а след време един доктор каза, че това е херпес. Горе-долу на всеки петнадесет дни лицето й се подуваше, пламваше и Ванга ставаше неузнаваема. Имаше в Струмица един знахар. За да я лекува, той нарязваше лицето й с остър бръснач, после посоляваше нещо и отгоре залепваше тънки цигарени книжки. Тази процедура се повтаряше два пъти в месеца, много пъти. После, като дойдохме в Петрич, това нещо изчезна и повече не се появи.

Наистина Ванга много отблизо контактува с природата. В ранна пролет, когато гугутките започват да гукат и ние сме по двора, Ванга ги слуша и казва: „Ето, идва още студ.” Питам я как е разбрала, а тя ми казва, ето, сега гугутката го казва. И наистина само след няколко часа времето се променя.

На Рупите имахме три кученца. Всяко от тях като че ли знаеше каква му е задачата там. Мъжкото посрещаше отдалече колата, с която Ванга идваше от Петрич. Всеки ден то чакаше на определено място далече от нейната къщичка и щом видеше колата, припваше пред нея и водеше, докато колата не спре на двора. Там чакаше да слезе тя и когато си влезеше вътре, тогава се оттегляше на поляната. Вечерта, когато си тръгвахме обратно за Петрич, кученцето отново тръгваше пред колата и ни изпращаше до мястото, където ни чакаше сутринта.Това се повтаряше всеки ден - и зиме, и лете. Веднъж кученцето пак ни съпроводи до шосето, но не се върна обратно на Рупите, а продължи да лае и да тича след нас. Казах на шофьора да спре, защото явно животното нещо иска. Отворихме вратата на колата, а кученцето скочи върху скута на Ванга. Пак лае и не слиза. Тя казва: „Добре де, добре!” То слезе от колата, но пак не се върна, а остана да лежи отстрани на шосето. Оказа се, че Ванга е забравила ключовете от къщата в Петрич на Рупите. Слязохме от колата да чакаме, а шофьорът се върна сам да ги вземе. Видял, че кучето още чака на пътя. Когато видяло колата, се върнало на Рупите и останало да пази пред къщичката на Ванга. Има сега много самозванци около сестра ми; които се обявиха за нейни „синове” и „дъщери”. Това е много непочтено. Истинските й деца са моите деца, защото ги отгледахме заедно. Истинските й деца бяхме аз и моите братчета, защото, когато боледувахме, стоеше будна до нас по цели нощи и ни облекчаваше болките и страховете с любов, каквато може да проявява само една майка към децата си. После по същия начин ми помагаше, когато децата ми се разболяваха. Като малък синът ми имаше тежък бронхит.Постоянно беше облечен с много дрехи, изпи много лекарства, сиропи, но не му минаваше.

Един ден отидох с децата в Петрич при сестра ми (тогава живеехме в Сандански). Помня, беше дошла някаква театрална трупа. Играеха „Железният светилник”. Зет ми решил да купи билети, та ние с Ванга да отидем на театър. Но детето ми имаше пристъп и аз не смеех да го оставя. Сестра ми вика: „Любе, дай му да изяде една малка лъжичка счукан хардал, размесен с мед.” Дадох на детето каквото ми каза Ванга, сложих децата да спят и с Ванга отидохме на театър. Седим си спокойно, а когато свърши представлението, си тръгнахме. Като отворихме вратата, Ванга нещо се заслуша. Тя има изключително остър слух. Пита ме: „Чуваш ли нещо да тупа?” Казах й, че нищо не чувам, но когато влязох в стаята, където спяха децата, уплаших се. Момченцето ми спеше, но сърцето му тупаше толкова силно, че просто се чуваше. Загубих и ума, и дума. А сестра ми ми вика: „Не се бой, няма нищо страшно. Разтвори сега една лъжица захар в чаша вода и дай на детето да я изпие.” За много кратко време сърцебиенето спря и детето заспа спокойно. Слава богу, оттогава не е получавал бронхит.

Голямата ми дъщеря беше на две години, когато с ръчичката си хвана една гореща тава. Ръчичката й се наду като мекица. Уплаших се много и веднага хукнах към пощата да се обадя на Ванга. До нейната къща в Петрич живееха пощенски служители и имаха вкъщи телефон. Когато имах нужда, звънях у тях, а те довеждаха сестра ми до телефона. Когато много разтревожена обясних на Ванга какво се е случило, тя ми каза веднага да взема един пресен жълтък от яйце и една супена лъжица прясно масло. Да разтопя маслото и да го размеся с жълтъка, да стане нещо като крем. И после на чиста марля да обвия ръчичката като ръкавица. Като направих каквото сестра ми ми каза, детето спря да плаче от болки, успокои се и заспа. На другата сутрин отвързах превръзката и се изумих: нямаше мехур, нямаше изгорено - имаше една бяла, здрава ръчичка.

Няма майка, която да не може да разкаже поне стотина истории за болестите на децата си, и аз не правя изключение, но сега разказвам всичко това, защото е свързано с лечителската дарба на Ванга. Когато беше бебе на 20 дни, отляво на гърдичките на малката ми дъщеря се появи някаква подутина, голяма колкото слива. Тогава бяхме пак при сестра ми в Петрич, защото в Сандански нямаше вода, станала беше някаква голяма авария във водопровода и аз не можех да къпя бебето. Ставаме сутринта, а бебето плаче силно. Сестра ми каза веднага да отидем до поликлиниката. Когато показахме детето на детската лекарка, тя каза, че веднага трябва да се оперира, и настоя да го заведем на другия ден, когато щяло да има хирург.

Ванга се възмути: „Защо веднага хирург? Не може ли да се помогне с някой мехлем?” Лекарката каза, че само операцията е единственият ефективен начин, за да се премахне бучката. Ванга ме побутна веднага да си тръгваме. Вкъщи ми каза: „Вземи хаванчето и счукай малко ръж, докато стане на брашно. Вземи малко прясно мляко и малко прясно масло, прибави ги към брашното и свари нещо като гъста кашичка. Сложи от нея на чисто платно или марличка и направи превръзка на детето, така че хубаво да се покрива бучката. Направих всичко много стриктно, после вечеряхме и си легнахме. Някъде посред нощ бебето силно изврещя. Скочихме и двете, развихме пелените и просто се смаях. От гърдичките до коремчето бебето беше подгизнало от кръв и гной. Почистих детето добре, а Ванга ми каза да го превържа още веднъж. Мен ме беше страх, защото на мястото на бучката имаше голяма дупка, но Ванга настоя. Сложих пак от ръжената кашичка, превързах болното място и пак си легнахме. Сутринта детето спа до късно. Около обяд го развихме и видях, че от дупката няма и следа.

Рецептите на Ванга са безпогрешни, но един ден при нас дойде професор Атанас Малеев и забрани на Ванга да казва на хората каквито и да е билки или мехлеми за лечение, защото щели да я съдят. Имало си достатъчно в България лекари специалисти, които учели години наред и можели да излекуват всяка болест.

Де да беше така, ама не е. Година след прекарана шарка на 5-годишното ми момче се показа някакво зърно в края на лявото око. Заведохме го на лекар, но той не посмя да предложи нещо, нито да определи диагноза, ами предложи да заведем детето в Окръжна болница в Благоевград, където имало по-големи специалисти. Обадих се веднага на Ванга в Петрич, а тя вика: „Добре, ще отидем утре заедно, но елате да ме вземете сега. Ще спя довечера у вас и на сутринта ще отидем до Благоевград.” Вечерта обаче ми каза: „Я стопи малко восък, направи го на питка и като изстине, го сложи на болното място. Закрепи го с лейкопласт.” На сутринта станахме рано, защото влакът за Благоевград тръгва в 6 часа. Когато събудих детето и отлепих лейкопласта, зърното се беше залепило за восъка заедно с корен, дълъг колкото половин клечка кибрит. На болното място имаше само една малка дупчица. Ванга каза, че вече абсолютно не е необходимо да ходим на лекар, защото детето е излекувано. Зарадвахме се много всички и аз направих импровизирана трапеза с каквото имах за здравето на детето. Свекър ми каза: „Ето, това е лечение - помощ веднага и сигурна.”

Когато свекър ми натрупа доста годинки и се разболя и падна на легло, Ванга дойде да го види. Разказа му някакви смешни случки и той се развесели. Когато излязохме от стаята, Ванга каза на свекърва ми: „Тето Марио, приготви се! Всичките му починали близки са около него и го чакат. Нямаш време!” Свекърва ми уж беше много религиозна, но се уплаши и разплака, а свекър ми наистина почина след два дни.

На Ванга наистина й е дадено право да съзерцава и да знае на кой какво му предстои и все повтаря: „Ако хората знаят какво им предстои, не биха искали нито миг да останат на земята.” Аз все я питам какво е това, но тя ми казва, че още не е дошло времето да се разтълкуват тези думи, а когато дойде, всеки ще го почувства и разбере за себе си. Но добро ли ще е това или. лошо, само тя знае.

Спомням си много добре тази 1967 година. Ванга вече беше официално призната за феномен. Започнаха да прииждат хора отвсякъде. Хотелите се препълниха и някои от посетителите преспиваха по масите на пазара. Та тогава един ден я посети (покойният вече) професор Янков. Разговаряха с Ванга насаме много дълго. Отвън тълпата растеше непрекъснато, времето минаваше, а те разговарят ли, разговарят. По едно време професорът излезе и за мое голямо учудване се обърна към хората. Каза, че наистина Ванга е чудно явление и че природата е дарила голямо благоволение на този ден. Именно тук, в тази обикновена къща, сред обикновените хора, а не в някой дворец. И най-чудното е, че една напълно сляпа жена дава своите съвети и прозрения и на прости, и на учени хора, а самата тя е неука.

Затова професорът заяви, че това дарение може да идва само отгоре, и показа с пръст към небето. Не се побоя да направи този жест, въпреки че беше учен.

Помня и друг случай от онези години. Наши близки от Първомай, Петричко, на които Ванга беше кръстница, ни изпратиха кола и ни поканиха на гости, защото щели да колят прасе. Ние отидохме, но не бяхме сами. Преди това в читалището в Петрич имаше концерт на Стефка Берова и Йордан Марчинков. Бяха ни поканили и ние отидохме за малко да ги послушаме. След концерта Стефка и Данчо ни подариха плоча с техни песни, а Ванга ги покани да дойдат с нас в Първомай. Беше много приятно за всички. Ванга обича песните. По-рано, като бяхме по-млади, често си пеехме и правехме хубав дует. На Ванга любимата й песен е „Черней, горо, черней, сестро”. В групата на певците беше и сестрата на Жулиета Шишманова - Веска. Беше актриса. По едно време около масата, на която седяхме, засвири музика.

Хората наскачаха да играят хора. Сестра ми ме пита: „Кой седи до мене?” Казах й - Веска. Ванга й вика, хайде Веске, ставай да играеш. А тя горката (лека й пръст) седи свита до нея и много притеснена й казва: „Лельо Ванга, кажи ми само „да” или „не”. Аз много ти вярвам и ще те послушам и ще те разбера.” Ванга много силно каза „да”. Всички чухме, но естествено не разбрахме за какво става дума. Ванга нищо не ни обясни и правилно. Веска я беше питала за много съкровени нейни си неща, а сестра ми не издава тайни. След време разбрах от самата Веска, че е искала да знае дали сестра й е жива. Става дума за Жулиета Шишманова. Знаем всички за онази самолетна катастрофа през 1978 година, когато на път за Полша загина целият ни национален отбор по художествена гимнастика начело с треньорката. Веска не вярваше, че сестра й е загинала, защото се носеха слухове за някакво голямо престъпление, за някакви машинации, вследствие на което децата са били живи и отвлечени. Тези слухове не й даваха мира и докато беше жива, непрекъснато се мъчеше да разбере каква всъщност е истината. Всъщност тази истина и досега не е излязла наяве. Как точно е било и какво се е случило, един Господ знае. Не знам всъщност и със сигурност за какво беше това „да”, което Ванга произнесе. Веска си отнесе въпроса в гроба, а Ванга оттогава не е говорила по този въпрос.
Когато бяхме по-млади и силни, излизахме на разходка близо до ресторант „Яворите” в Петрич. Там на пейките вече ни чакаха дългогодишните ни приятелки Йорда, Вера, Марика. Виждахме се с тях често, докато сестра ми не отиде в Рупите. Там на пейките се водеха какви ли не разговори. Ванга истински отпочиваше, защото не я караха да гледа.

От малка още ми остана навикът да ставам сутрин в ранни зори. Сестра ми не разрешаваше да ни среща слънцето в леглото. Винаги казваше: „Щом се съмне, хващай се за работа. Денят е предназначен за труд, а нощта за сън и почивка.” Наредила ни беше никога да не лягаме вечер в леглото, ако не сме изтупали добре завивките. „Не трябва кошмарите, които си сънувал предната нощ, да останат в завивките” - обясняваше ни тя.

Когато се прибирахме вечер от Рупите, Ванга веднага отиваше в банята, изкъпваше се много добре, а после измиваше всичко до блясък. Чак тогава се качваше в спалнята да спи. Ни кога не измени на този ред, колкото и късно да се прибирахме. Имаше чудесен ред и на готвене и на хранене. Каквото и да правеше точно в 12 часа на обяд храната беше приготвена и сервирана на масата - всеки ден различна. Съжаляваше сегашните мъже, защото жените им не готвят, уж да не са дебели, и силните им половинки сутрин закусват студени банички, на обяд обядват сандвичи и кафе, а вечер горе-долу същото.

А какви приготовления правехме преди празници... Преди Великден на Велики четвъртък ставахме преди изгрев-слънце да боядисваме яйца, за Света Богородица правехме нахутен хляб, а за Коледа - баклави. Венетка, отгледаната от Ванга дъщеря, все изобретяваше разни неща за украса и вкъщи беше много весело и празнично.

Петричани празнуват Гергьовден като ден на своя град. Още от предния ден омесвахме и изпичахме вкусни гевреци и други лакомства, приготвяхме много ястия. На другия ден отивахме нависоко в планината Беласица над града. Постилахме си чисти черги и си правехме богата трапеза на тревата. Ванга разказваше безброй истории на децата, като същевременно ги поучаваше и им посочваше примери за това как се възмездява на земята и доброто, и злото дело на човека.

На един такъв излет дойде с нас една известна журналистка от Белград. Питаше за проблемите на страната си и за възможностите те да се решат. А Ванга й каза, че безбожието на сърбите докарва и ще докара още по-тежки проблеми на страната й. Срещата, разбира се, беше преди войната в бивша Югославия. „Не си ли даваш сметка защо ще стане така - питаше Ванга журналистката. - Ами нали всички вие вместо „добро утро” или „добър ден” на всяка дума псувате и даже сте си измислили псувни, с които псувате Бога. Каква милост, какво добро тогава чакате от него. Всеки човек сам си прави избора и после си носи последствията.”

Една вечер, още когато татко беше жив и живеехме в Струмица, той ни заведе двете в село Поголево. Там имаше църква на името на света Богородица, построена беше сред полето, доста далече от къщата на баба Велика - жената, която се грижеше за храма. Тя беше получила тази привилегия, защото на голяма дълбочина в земята на същото място беше намерила и откопа-ла едно малко бяло камъче във формата на светата Божия майка с Младенеца. Това камъче стоеше на видно място в черквата, поставено в бяло сребърно котленце.

Татко ни доведе тук, защото се говореше за помощта, която дава света Богородица на молещите се за помощ болни хора. Най-голямата му мечта беше Ванга да прогледне. Затова решихме една вечер да преспим двете в черквата и да се молим за нейното изцеление. Когато се стъмни, баба Велика ни заключи отвън и си отиде вкъщи. Ние с Ванга легнахме на една рогозка и се сгушихме една в друга. Вероятно скоро сме заспали, но към полунощ и двете се събудихме от някакъв шум. Огледах се. Беше ми страшно от необичайната обстановка. Никого не видях, но над нас по цялата черква закръжи една светла точка, колкото въгленче. Обикаляше от стена до стена около двадесет минути, после изчезна. До сутринта не заспахме с Ванга. Когато дойде баба Велика и отвори вратата, ние вече бяхме станали. Шепнехме си с Ванга за това какво бях видяла, а тя ми каза, че светлинката.е била света Богородица. Още повече се учудих и от баба Велика. Щом отключи вратата, веднага ни каза: „Видяхте ли, че Божията майка ви посети нощес. Трябва много да сте радостни.” Ние бяхме развълнувани и все очаквахме да се върне зрението на Ванга. И то й бе дадено, но не за да гледа нашия грешен, ограничен свят, а необятните божии селения.

Преди години, докато още бяхме в Петрич, за Ванга се получаваха много писма от целия свят. Отговаряхме обаче рядко. Аз преживявах и написаното в писмата, и страданията на всички хора, като че са мои, четях на Ванга всички писма, но тя рядко ми казваше да отговоря на някое. Защо - не знам. Може би личният контакт е от голямо значение.

Един ден още в ранни зори на вратата почукаха двама души - семейство от Чехия. 8 - годишното им момиченце в един момент престанало да говори. Писали няколко писма на Ванга, но отговор не получили, затова решили да дойдат лично. Майката обясни на Ванга, че в училище някакво момче ударило плесница на момичето, то вероятно много се уплашило и от същия момент престанало да говори. Когато иска да каже нещо, пише на лист. Ванга й каза, че детето им ще проговори най-неочаквано. Докато говорихме с родителите, момичето стоеше отвън на двора. Вече се бяха събрали около 200 души народ. Всеки искаше да мине напред. Стана голяма блъсканица. Някой от хората вероятно е искал да препречи пътя на напиращата тълпа и в усилията си да въведе ред, без да иска, беше притиснал ръката на момичето в рамката на градинската врата. Изведнъж отвътре чухме, че някой пищи, и чехите изскочиха навън. Колкото и невероятно да звучи, пищеше именно тяхното дете. Аз се втурнах, хванах го за ръката и сложих прищипаното пръстче под струята на чешмата в градината. След мене дотичаха и родителите, а момичето най-естествено, като че не е имало проблем, започна да им разказва какво й се е случило. Беше станало чудо, и то тук, на това място. Ето значи защо е трябвало хората да дойдат от Чехия чак дотук, а не да чакат писма. Не мога да ви опиша радостта на тези хора, когато отново чуха гласа на детето си.

В Петрич ние с Ванга ходехме на черква на всеки празник, . а в петък задължително на манастирчето „Света Петка” край града, независимо дали времето е хубаво или не. Сестра ми беше много здрава и силна физически. Като тръгнехме по шосето, толкова бързо вървеше, че едвам я удържах, както я водех под ръка. След 1967 година от съвета беше назначен за нея пазач и той ходеше с нас навсякъде. Казваше се Атанас, пенсиониран служител от МВР. Та той уж беше тренирай, уж беше много работил, но като тръгнеше Ванга за манастирчето, не можеше да ни догони и подтичваше след нас. Но Ванга не го правеше нарочно. Тя просто беше много енергична и ходеше бързо и стегнато.

Хубаво беше това манастирче, молехме се и си почивахме чудесно на тишина и спокойствие. Но един ден църковните служители нещо се изпокараха, а после удари и гръм по манастира и престанахме да ходим там.

Повървяхме малко, по едно време Ванга се спря и с крак посочи мястото. Каза: „Ето тук отдолу има хубава студена вода.” И наистина. Сложиха сонда и на около 6 метра дълбочина намериха водата.

През последните години излязоха много материали за Нострадамус. Един ден отидох при Ванга и прочетох за пророчествата му една статия от вестник. Ванга слушаше много внимателно, а после съвсем кратко каза: „Наистина интересно е, но не всичко написано от Нострадамус е вярно.” Може и да е права. Изминали са близо петстотин години от времето, в което е писал своите стихове.

Преди две години малката ми дъщеря заедно със съпруга си беше на почивка на гръцкия остров Самотраки. Когато се върна оттам, дойде да се видим в Сандански и същия ден надвечер отидохме да навестим Ванга. Дъщеря ми разказваше с голямо вълнение за впечатляващата красота на острова и за особената атмосфера, която завладявала всеки посетител. Спомена, че непрекъснато е чувствала около себе си някакво невидимо присъствие, а когато вече заспивала, сънувала непрекъснато - все някакви необикновени, фантастични сънища. Съпругът й, а и техни приятели са имали същите преживявания. Ванга й каза: „Наистина това е един фантастичен остров, населен с души, обитавали това прекрасно място отпреди хилядолетия, и те насищат въздуха с особено, но приятно усещане. Но съвременните хора още не знаят много неща за него. Близо до бреговете на острова, но на по-голяма дълбочина има много интересни неща за археолозите. Виждам ги - това са парчета от мраморни колони, изработени с голямо майсторство. Били са част от големи храмове и дворци. Още не са открити, но ще дойде ден, когато ще бъдат извадени от морето и ще предизвикат голяма сензация. След много години обаче островът няма да бъде част от гръцката държава, а ще принадлежи на Италия. За съжаление и този остров вече не е пощаден от отрицателните влияния на съвременните страсти и пороци.

Виждам понякога такава картина - не ще отмине и България, хората ще станат толкова развратни, че ще почнат да правят любов по улиците. Ех, ако знаеха на каква цена се отдават на най-долните си чувства, никога не биха посмели да се отдават на прелюбодейство. Но помнете, никой няма да остане невъзмезден.

Един ден сестра ми каза: „Не разбират хората смисъла на думите, ето обявиха ме по вестниците за „жива светица”, пророчица и какво ли не. Нима има мъртви светици? Но аз не съм съгласна с тези определения и не ги приемам. Мисля за себе си, че съм мъченица, но на този свят на никой не му е лесно, аз просто следвам съдбата си, която Бог ми е отредил. Само той може да определя кой какъв е.”