Ванга – ясновидката Красимира Стоянова

Разказва друга гостенка, че била на панихида на близка жена, и споделяше колко много неща за ядене са били приготвили опечалените й роднини, а Ванга каза: „Не одобрявам това разточителство, тази показност не е продиктувана от голяма любов или скръб по починалата, а само за показване пред хората, тази скръб не е истинска, защото не може чувствата да се измерват с количествата храна. Близките ми знаят колко много обичах аз съпруга си, но когато правя панихиди за упокой на душата му, раздавам само чиния жито, малко маслини и чаша вино. За мъртвия е важна почитта и чувствата към него на живите, а не храната, той от нея няма нужда. Да вземем например Мелник. Преди града има паметна плоча на наши национални герои, убити от турците през 1912 г. Направили им техните потомци паметник и вече смятат, че са се отчели пред тях. Какво повече да правят? Мъртвият си е мъртъв, той си е отишъл, ние да гледаме живите. Но това също не е вярно, защото мъртвите продължават да живеят. Те са сред нас, обичат ни и ни помагат да прозрем вечните истини на живота. Затова трябва да ги почитаме със сърцата си.”

Започва се тема за неуспехите на местния футболен отбор, за разочарованието на запалянковците от лошата работа и на треньорите, и на футболистите, а Ванга заключава: „Така ще бъде, докато футболните специалисти не започнат да вземат за футболисти деца, които са най-много на шест години, както ги вземат от малки в художествената гимнастика. А те избират за този спорт големи момчета, които вече ходят по жени. Така футболът няма да се възроди.”

Става вече късно. Започнала се е темата за радиацията и опасността за човека и природата от нея. Ванга приключва разговорите, като казва: „Яжте повече коприва, защото нея не я лови никаква радиация.” Скромната вечеря вече е приключила, съдовете са грижливо измити, масата е почистена, подът е преметен, за да бъде чисто за другия ден.

Идва определената за нея кола от съвета, за да я заведе в дома й в Петрич. Изпращат я само до дворната й врата. Ванга не изпитва от нищо страх и спокойно превърта ключа. После уверено се насочва към къщата. Разбира се, никъде не светват лампи, защото на нея не са й нужни. Някой може да помисли, че тя веднага ще си легне, за да поспи и да си почине, но аз зная, че няма да стане така.
Тъй като говорим за ежедневието на Ванга, искам да представя още един разказ на сестра й Любка:

- Ванга не изпитва страх. В къщата й в Петрич кой знае как в градината се беше промъкнала змия и се навила на колело по плюшената пътека. Ванга я настъпила, но не се стреснала и змията не я ухапа, а излезе нанякъде. Търсихме я дълго, но не я открихме никъде и повече не се появи.

Макар че живее сама и е сляпа, Ванга слиза посред нощ от втория етаж, ходи из градината и полива цветята. Има здрава нервна система и е много издръжлива. Чудим се как толкова години посреща, изслушва, напътства, разобличава и съветва хилядите хора, без да се прояви почти никаква умора.

Преди години при нея имаше едно младо момче, касиер, и веднъж тя му нареди да издава квитанции на хората, без да ги ограничава, защото тя ще ги приема, докато издържи - да не чакат толкова посетители навън.

И стана нещо страшно: върволица от хора, едни влизат, други излизат, нямат край. Момчето беше станало вир-вода, то просто не успяваше да напише квитанциите. По едно време й каза: „Лельо Ванге, да пускам ли още? Пиша стотната бележка?” И чак когато разбра, че навън пред вратата й не е останал нито един човек, тя му каза да спре. Всички бяхме крайно изтощени и от движението на толкова много хора, и от това, което слушахме от и за всеки, а на нея й няма нищо. Бодра, в добро настроение, беше готова да започне да работи нещо друго... Да, тя притежаваше неизчерпаема сила: допреди три години беше много силна, сама можеше да измести гардероба от единия край на стаята до другия.

Навремето си беше купила транзисторче „Сокол” и където и да отидем, го пускаше. Слушахме само ние, защото тя се понасяше с мислите си неизвестно къде. Този транзистор стоеше винаги в пътната чанта.

Когато се върна от болницата, тя не пожела да влезе в къщата си, а остана на Рупите. Каза: „Не желая да ходя по стъпките на крадци!”

Боядисахме всичко наново, изпрахме, изчистихме и подредихме точно както си беше преди, но тя затаи в душата си голяма болка, която не е отзвучала и до ден днешен.

Веднъж ме попита дали не виждам някъде транзистора. Казах й, че съм го търсила, но не мога да го открия никъде, а тя ми отговори: „Нищо, той сам ще ми го донесе.”

Като касиер при нея работеше възрастен човек, който се разболя тежко. Един ден той дойде вече много болен и й призна след 15 години, че той е взел транзистора и други неща, защото сметнал, че тя е много болна и вече няма да се върне от болницата. Подаде ми транзистора и помоли за прошка. Тя не се докосна до предмета, а само му каза: „Е, ти си плати данъка за това, че ми открадна тази вещ. Й още много ще страдаш за това деяние.”

Наскоро след това човекът почина в страшни мъки.

Не знам дали му е простила, никога повече не говорихме за тази случка, но се удивлявам на държанието й - през всичките тези 15 години тя е знаела къде е любимият й транзистор, но с нищо не показа кой е крадецът и с нищо не го обиди. В крайна сметка всички провинили се стигат до прага й да искат прошка, но какво таи в душата си, знае само тя.

Често пъти седим, разговаряме и размишляваме за живота. Ванга често ми е казвала:

Разсъждавайте върху тази приказка, защото ще дойде ден, когато хората ще имат всичко, но няма да могат да си купят нищо от това, което действително има стойност и представлява неоценимо богатство - приятелството, другарството, любовта, съпричастието...

Един ден при нас пристигна писмо от далечна Испания. Пишеше жена, до която беше достигнала славата на Ванга. Може би се беше интересувала за нея, защото знаеше много подробности от живота й. Спомням си от писмото й следния пасаж: „Учудва ме твоята дарба, Ванга. Или как по-точно да се изразя: при тебе няма мистика. Но аз те разбирам и зная колко ти е трудно. Виждайки нещата като на длан, ти си длъжна (и вярвам, че е така!) да вдъхнеш кураж на всеки, който застане пред теб за помощ, дори и да виждаш трагичния му край...”

Симптоматична е тази констатация на непознатата испанка, защото тя много точно характеризира една от основните черти на Вангиния характер - нейното благородство и нейния непресъхващ хуманизъм.

Всички знаем, а аз най-добре, че Ванга въобще не вижда. Но една сутрин, когато тръгваше за Рупите от дома си, се оказа, че липсва черната мрежа за коса, с която тя си прибира косите от много години. Бяхме в стаята четири жени и всички започнахме усърдно да търсим. Даже запалихме лампата. Но от мрежата така и нямаше следа.

Изведнъж Ванга протегна десния си крак и с пръстите ни показа къде е мрежата:

- Гледате четири чифта очи, а нищо не виждате.
Моя приятелка, 3. Б. от София, разказва с голямо удоволствие следното свое преживяване:

„Беше през зимата, когато отидох при Ванга. Прие ме в една спретната стая, където гореше буен огън, запален в камината. Ванга седеше срещу нея на едно миндерче и плетеше нещо. Ръцете й се движеха бързо и сръчно като на веща плетачка. Смаях се. Как плете така бързо и стегнато, без да сбърка нито една бримка, след като не вижда! Докато гледах учудена и възхитена, изведнъж тя се обърна към мен и каза:

- Иди и кажи на жената, дето готви оттатък, да извади и приготви тигана, в който пържим риба.

Тръгнах с готовност, но тъй като исках и аз да направя нещо за Ванга, я попитах дали не би позволила аз да изчистя рибата. А тя се засмя и каза:

- Не можеш да я изчистиш, защото рибата не е тук, а сега пътува към мен. След малко ще я донесе един човек от с. Препечене.

Направо занемях. Това, което каза Ванга, беше просто изумително. Реших на всяка цена да остана и да видя дали казаното от Ванга ще се потвърди. След около два часа при нея дойде някакъв младеж и първото нещо, което каза, след като поздрави, беше: „Лельо Ванге, налових прясна риба и ти нося малко да хапнеш!”

Много са случаите на проявление на Вангиното ясновидство и обхващат всички страни и проблеми на човешкия живот. Но нека пак се върнем на основния въпрос: какъв човек е Ванга? Живяла съм през целия си живот до нея и мога убедено да отговоря: живее като всички хора и няма нищо особено в нейното битие. Но тя живее в пълна хармония и в съзвучие с природата, тя е наистина „част от нея” в пълния смисъл на думата. Затова така отчетливо цялата природа й звучи и й говори и тя улавя сигналите й със съвършените си сетива. Тя може да приема посланията на всичко, което я заобикаля: на тревите и на дърветата, на камъните и птиците, на предметите, на космоса, на миналото и бъдещето. Планината и хребетите й разкриват хилядолетните си тайни, а реката - предания за отдавна несъществуващи градове и хора. Според нея „всичко живее” и няма „нежива природа”, всичко се подчинява на висша организация и разум.

Има моменти, когато тя не желае да разговаря с никого и ако някой се обади от двора, тя се сърди и казва да я оставят на мира, защото е заставена да слуша сама с часове за най-различни събития и хора от миналото и от бъдещето:

- Не е хубаво, когато съм така задълбочена, да идвате при мене, това ме притеснява, макар вие да не виждате с кого разговарям...

Понякога съм обкръжена от висши началници, понякога от техни подчинени служители, но всички са от космоса. Когато говорят, ми поставят на ушите нещо като слушалки, защото гласовете им идват от много далече и звучат като ехо. Затова ми е нужно спокойствие и тишина...

Като че ли стремежът на човека е да погази всичко светло и свято, до което достигне, с цената на толкова скъпи жертви...

Когато служителят започнал да пуска хората при Ванга, „сребристата” жена се вдигнала на около два метра от земята. Била необикновено красива. „Не съм виждала толкова много красота, събрани в една „човешка фигура”, когато бях зряща и виждах като вас” - каза ми Ванга.

Наближава дванадесет часът. Градът вече спи, но Ванга е още будна. Изкъпана, чиста и освежена, точно в полунощ тя ще коленичи пред чудотворната икона за среднощната си молитва и ще се моли за здравето, живота и успехите на цялото човечество.
НЕБЕСНИ ПРАТЕНИЦИ
Навлизаме в много деликатната част на нашия разказ, която условно бихме могли да озаглавим „Пратеници”. Част от тези най-съкровени и необичайни разговори с Ванга съм споменавала в първата глава на книгата. Нека продължа.

1979 година. Ванга:

- Виждам ги от около една година време. Те са прозрачни. Изглеждат така, както човек вижда образа си, отразен във вода. Облечени са в дрехи като брони, които блестят като люспи на риба. Като че ли между тях има и жени. Косите им приличат на водорасли и са меки като патешки пух, обграждат главите им като ореол - понякога отзад имат нещо като крила. Много често, като се прибирам в дома си в Петрич, ги намирам насядали в стаите. „Говоря” с тях. Понякога отдалече, още преди да стигна дворната врата, чувам бавни и протяжни звуци, нещо като мелодия, като че ли хор пее псалми.

Казват ми, че идват от земята Вамфим, или поне аз го чувам така, и че тя е трета от Земята.

- Трета откъде?

- Не ми казват, а и аз не мога да ги разбера. Не ми казват и с каква цел идват тук. Понякога един от тях ме хваща за ръката и ме води на тяхната земя. Тръгвам. Ходя по земя, „осеяна със звезди”. Като че ли тъпча върху тях. Тези, които ме водят, се придвижват много бързо, със скок. Отиват и се връщат. На тяхната земя всичко е много, много красиво, има прекрасна природа, просто не може да се опише... Но не знам защо никъде не виждам къщи.

Тези същества или пришълци, не знам как да ги нарека, са много строги. Когато говорят, гласовете им кънтят като ехо. Понякога на ушите ми слагат нещо като слушалки. Там, при тях, на тяхната земя, всичко е много организирано и се работи много. Тези същества ми казват, че аз съм най-пряката им връзка със Земята. Те общуват с единици хора от нашата планета. Те ни контролират.

Не ми разрешават да говоря за онова, което чувам, нито за онова, което виждам на тяхната земя.

Понякога някои от тях ми казват:

- Идваме за малко и трябва веднага да се връщаме. Много не искай от нас и не ни питай, защото ни е забранено да казваме...

Един ден двама от тях поставиха две скулптури на техни, изглежда, много известни мъже. Зная точното място, но не мога да ви го кажа къде е.

Едната скулптура е на мъж, който седи замислен, като че ли е подпрял главата си с ръка. Другата е на мъж, който е изправен и държи в дясната си ръка някакъв уред, много слабо мога да го уподобя на пистолет...

Когато слагаха скулптурите, единият от тези същества каза на другия:

- Не трябва ли да ги преместим малко по-встрани, за да не бъдат видени от хората.

А другият му отговори:

- Не се страхувай, не виждаш ли, че те са слепи.

Няколко години по-късно, прибирайки се от Рупите в Петрич, сестрата на Ванга, Любка, разказвала нещо и после, без да иска, захлопнала силно дворната врата, а Ванга й казала:

- Не говори високо и не вдигай шум, защото в къщата има много „хора”!

Естествено според сестра й там нямало никого, защото Вангиният дом бил тъмен, тих и безлюден, какъвто е винаги, когато Ванга не е там.

Но според Ванга:

- Влязох вкъщи и седнах в средата на салона на долния етаж, а те насядаха в кръг около мен. Бяха все възрастни мъже, по-скоро старци, облечени в блестящи дрехи. Толкова силно блестяха, че салонът беше като огрян от слънцето. Казаха ми: „Стани права и слушай, а ние ще ти разказваме за бъдещето. Не бой се от нищо, защото пред твоята врата има пазач - „железен стълб” (?). Казаха ми, че още не е дошло времето да ви разкажа всичко, което споделят с мене. Но мога да ви цитирам ето това: „Светът ще претърпи много промени. Ще се възкачва и слиза. И равновесието ще настъпи тогава, когато ние започнем да говорим с хората!”

И друго нейно изказване отпреди една година:

- Вие не виждате, но сега по небето има голямо движение на летателни машини. Вътре обикновено летят по трима души и има много особени уреди. Казват ми: „Готви се за голямо събитие”, но не ми обясняват какво е то.
Любка: „Май, 1989. Седим с Ванга и си говорим. Изведнъж радиото спря. Ванга: Ето ги, те дойдоха. Спряха се горе и радиото спря.”

Приема хора, гледа, гледа и изведнъж спира. Казва: „Изморена съм и после този, който ми казва, изведнъж се оттегля и аз не мога да препредавам. Когато говоря, говоря, говоря, изведнъж се оттегля. Всичко, което казва, не се е изменило. Казаното не се отменя, макар и изречено преди 20 години.

Ванга: Идват сега при мене делфини и ми говорят и аз ги разбирам. Казват: „Много горещо вече става под нас. Не можем да издържаме.”

Казаха ми един ден, че Гагарин не е изгорял и не е умрял, ами е бил взет. От кого, защо, накъде - не ми обясниха.

- Наблюдавах с голям интерес космонавтите от Земята, които първи стъпиха на Луната. Но те не ви разказаха дори и колкото синапено зрънце от онова, което всъщност видяха там...

Какви са тези същества, които общуват с Ванга и често населяват нейния дом? Според нея между тях съществувала някаква йерархия, защото има „началници”, които идват по-рядко и обикновено когато трябва да съобщават за изключителни събития или когато предстоят големи катаклизми.

Тогава тя пребледнява, припада и от устата й започва да излиза глас, който няма нищо общо с нейния. Той е много силен и със съвсем различен тембър. Думите и изреченията, които излизат от устата й, нямат нищо общо с думите, които Ванга употребява във всекидневния си речник. Като че ли някакъв чужд разум, някакво чуждо съзнание се вселява в нея, за да съобщи чрез устата й за съдбоносни за хората събития.

За тези същества, с които общува, тя използва най-често термините „голямата сила” или „голям дух”, но това не бива да предизвиква нашите скептични усмивки; тези названия трябва да се приемат съвсем условно. Всъщност ние все още нямаме дори термини за тях. Просто тя си е избрала думи, които са най-близки до нейните понятия и разбирания.

Този „глас”, който й предава, също трябва да се приема условно. Той звучи в нея самата, „в главата ми”, както казва Ванга, и тя го разбира, чува го и му отговаря мислено. Как става това, самата тя не може да обясни, но това общуване става леко и естествено, но и не може да го прекрати или избегне.

Ванга обяснява, че тези „точки” или „сили” (използвам пак нейните наименования, защото не знам как иначе да ги нарека) обикновено се носят във въздуха, защото „земята е нечиста”. Вероятно има съвсем друго обяснение, но според нейните разбирания това е съвсем основателна причина.

Още веднъж искам да подчертая, че читателят не бива да приема за „чиста монета” тези елементарни Вангини обяснения - за „вселяване на дух”, за „сили”, които кръжат във въздуха, или за „гласове”, които тя чува и разбира. Не трябва да отнасяме тези нейни състояния към някакви суеверия, мистика или към болестни прояви. Това, че една неука, вече на възраст жена се опитва да вкара тези усещания в някакви общоприети рамки или познати й думи, ни най-малко не принизява проблема или го прави елементарен. Длъжни сме да се отнасяме с внимание към всяка казана от нея дума и да търсим разумни научни обяснения.

Вестник „Народна младеж” в броя си от 11 август 1988 г. публикува в три части материал за жена от Пловдив, която като московската Джуна е придобила способността да лекува с ръцете си. В първата част на този материал имаше разказ на самата жена за усещането й, че е била посетена от някакви „извънземни” същества, които преглеждали или правели нещо в мозъка й. Това ми се видя много интересно и помолих майка ми, като отиде на Рупите, да го прочете на Ванга. Ванга изслушала прочетеното, а после направила съвсем кратък коментар: „Защо се учудвате? Та „те” вече ходят между нас!”

Под заглавие „Къде е планетата X” в броя си от 23 септември 1988 г. в. „Работническо дело” публикува следното съобщение: „Москва, 22 септември (БТА). Известният учен от Туркмения Одек Одеков е предложил взаимно свързани хипотези, които обясняват някои природни феномени на Земята с влиянието на извънземни цивилизации, съобщава ТАСС от Ашхабад.

Според учения приблизително на всеки 3600 години се създава благоприятно положение на Земята за полети и за сондиране на планетата X. За тази загадъчна планета разказват рисунки и записки на астрономи от шумерската цивилизация. Според древните представи Слънчевата система се състои от 12 небесни тела - Слънцето, Луната и 10 планети.

Учените продължават да търсят тази планета - планетата X, която се върти по наклонена орбита и затова трудно може да се открие. Като се има предвид, че с трета космическа скорост-17 км/сек - полетът от нея до Земята ще трае само 18 години, възможността за посещение на извънземни същества е напълно реална.

Преданията за атмосферните аномалии в древността, стигнали до нас в йероглифските знаци, легенди и библейски митове, съвпадат с приблизително време на извънземни посещения преди 7600 и преди 3600 години...”

Нека за миг си представим, че тази трудно откриваема планета е вече „открита” от Ванга през 1979 година, а извънземните пришълци, с които тя общува и на които дължи пророческия си дар, са жители именно на тази планета. Дали това е вярно? Според думите на Ванга ще трябва да почакаме 200 години, докато уловим сигналите от космоса на други разумни същества или докато започнем взаимно да общуваме, за да се потвърдят нашите засега все още твърде фантастични прогнози.

Но за разлика от Ванга аз не съм в състояние да направя какъвто и да било коментар по повод на едно изумително събитие, което преживях преди осем години и което се е запечатало завинаги в паметта ми.

И така.

Един ден при моята майка на Рупите дойде човечец с молба да му ходатайства да бъде приет от Ванга. Показа й някакъв смачкан лист хартия с написани, по-точно много несръчно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на йероглифи.

Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които човекът каза, че представлявали карта.

Не вярвам и не се отнасям сериозно към този вид преживявания, слушах с половин ухо и с нарастваща досада, защото много хора ни притесняват с молби за ходатайства, а освен това трябваше да отидем до Петрич.

Човекът надълго и нашироко й обясняваше, че носил тази карта при разни професори в София, но никой не могъл да му разчете писмото, даже му казали, че това са глупости, защото според тях там били просто наредени в редове знаци, които не приличат на никое писмо, което им е било познато. Та човекът беше дошъл при Ванга да му го „разчете” и да му каже къде са парите.

Понеже майка ми много добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и тъй като е отзивчива към проблемите на всички Вангини посетители, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да казва, че дъщеря й, т. е. аз, е изучавала и се е . занимавала с йероглифи и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя много ме бе надценила.

Човекът дойде при мене - аз седях на пейката до Вангината къщичка - и отново най-подробно ми разправи всичко.

Вече съвсем притеснена, не го слушах изобщо и съвсем бегло погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го разчета, след като отдавнашните ми университетски познания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, оскъдни. Това бе непосилна за мене работа. Освен това „професорите от София” като че ли бяха прави. Наистина много от знаците приличаха на арабските йероглифи, но между тях имаше и съвсем непонятни за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, отколкото йероглифи.

Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.

Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.

Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия.

Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и спешната работа и следобед отново се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и след като си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия разговор, който водихме с този човек. Разказах й за картата и йероглифите, които разглеждах, и отново категорично заключих, че това е някаква глупост, за която не си заслужава да говорим.

Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време, после малко помълча и каза:

- Да, ама не е глупост! Тука става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята, нито за която и да е друга засега. Този текст и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг - няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света - две хиляди години назад от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.

Този саркофаг е сложен и скрит в нашите земи от хора, които са дошли от Египет. Вървели са с камили. Имало е и роби, войни и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат и зарит с огромни количества пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност.

Слушах Ванга удивена и смаяна и не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо - неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви причини да не вярвам на казаното досега от Ванга, но това ми се стори повече от невероятно.

Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги - специалисти и преводачи, - но те всички установиха, че този текст не може да бъде разчетен и вероятно представлява някаква безсмислица. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато отново отидох в Петрич, съвсем неочаквано пак заговорихме с Ванга за картата и скритото „съкровище”, за което става дума в нея. На Ванга й беше интересно да разговаря на тази тема. Имах чувството, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм показала преписа на специалисти и аз й казах, че съм претърпяла пълен провал. Тя рече:

- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е дошло времето му!

Казах й, че е много жалко, защото съм споделила казаното от нея пред неколцина приятели ентусиасти, които веднага изразиха готовност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.

Ванга не отговори нищо, после дойдоха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а после като че ли вижда някакви картини, защото спуснатите й клепачи се разтваряха и очите й се движеха под тях, като че ли проследяваха нещо.

Когато отново останахме сами, изведнъж без всякаква връзка с водения в момента разговор Ванга ми заговори на предишната тема. Много бавно и отчетливо, много образно и като че ли четеше по книга - започна да ми описва подробно някаква местност в планината. Имах чувство, че самата тя е там и ми рисува с най-малки детайли онова, което вижда: не убягнаха от вниманието й нито дребната растителност, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки. Накрая спомена за някаква голяма скала и каза, че трябва да отидем на мястото на 5 май. Попитах я защо точно на 5 май, но тя ми каза само:

- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.

И ми даде да разбера, че повече не желае да говори по този въпрос.

Въобще не разбрах какво означава последната й реплика, но ние вкъщи сме свикнали да не задаваме излишни въпроси и аз се задоволих с това неясно обяснение.

Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето различни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на големи разперени дървета.

По едно време следобед небето помрачня и не след дълго заваля проливен дъжд. Потърсихме подслон под короните на дърветата, но след около час всички бяхме мокри до кости. На едно равно удобно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си дрехи и храната, но и брезентът не устоя на силните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи около два часа, после дъждът спря, но небето остана облачно и мрачно. Стъмни се. Запалихме буен огън, за да се изсушим, и решихме край него да прекараме нощта. Това ми се струваше доста лекомислено, още повече че бяхме само петима души в непрогледната нощ, наоколо нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не спираме посред път, да положим усилия да дочакаме тук идващия ден, за да видим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това съвършено непознато място е напразно, защото небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз искрено се съмнявах, че на другия ден ще наблюдаваме слънцето.

Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.

Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има - вероятно много отдавна издълбани - три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята.

Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.

Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден - 5 май - и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано - ще го видим!) - всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда.

През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима - луната.

Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.

Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.

Беше около 21 часа.

Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност.

Но най-невероятното започва сега.

Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет - нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред.

На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.

Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти.

Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме наблюдавали видяното около двадесет минути.

След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда буквално за броени минути събрахме светкавично багажа в тъмното и осветявайки си пътеката само с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, мълчешком и с неподозирана от нас бързина се смъкнахме надолу и след около два часа видяхме първите светлини на града.

Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да говорим. Оказа се, че и петимата сме наблюдавали тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго...
Може би масова психоза? Но ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала и през ум не ни е минавало, че ще видим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната.”

Поради роднинството ми с Ванга някой може да помисли, че аз съм била предупредена и психически подготвена за някакво събитие, дори и да не съм знаела какво е то. Добре, но другите хора? Бяхме различни по възраст и образование и по разбирания. А за Вангините видения относно поставянето от някакви същества на двете невидими за нас скулптури тогава въобще не ми мина през ума. Не ми минаваше и до днес, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от папките си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да говорим и за внушение. Какво беше тогава? И защо Ванга ни изпрати на това място?

Веднага на другия ден отидох при Ванга и й разказах всичко подробно. Беше й много интересно, но не пожела да направи никакъв коментар.

Но това, което видях тогава, не ми дава мира и досега. За какви фигури става дума - дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, но не го казва, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги полага тук и защо, с каква цел?

След време още няколко пъти ходихме на това място и сутрин, и вечер, но повече не видяхме нищо.

Решихме да не споделяме с никого за това необикновено преживяване, защото ще прозвучи като разказ от фантастичен роман. Спомних си думите на Ванга: „Ще дойде времето на „чудесата” и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. До 1990 година ще бъдем свидетели на изумителни археологически открития, които коренно ще променят познанията ни за света от древни времена. Всичкото скрито злато ще излезе на повърхността на земята, но ще се скрие водата. Това е определено!”

Дълбоко вярвам в казаното от Ванга за бъдещите открития на съвременната наука. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна загадка, която беляза живота ни с докосването до „нещо свръхестествено” и така категорично промени представите ни за много неща...
Не знам дали ще мога някога да отговоря на тези въпроси. Не знам дали въобще ще проумея какво представлява феноменът Ванга.

Но да се върнем сега от звездите и да чуем какво още би могла да ни каже тя за нашата земя, за нашето време.

„Годината беше 1948. Ванга ми каза: „Помни ми думата, сега на Балканите е неспокойно, но ще дойде ден, когато всички балкански столици ще си подадат ръка за помощ и приятелство. Големи водачи от София и Букурещ, от Белград, Атина и Анкара ще се съберат и ще разискват, водени от желанието за дружба и разбирателство.”

Наистина много интересна е тази Вангина прогноза, изречена преди 40 години. И тя започна да се сбъдва. Когато седнах да пиша тази книга, започваше среща на министрите на външните работи от балканските страни, състояла се в Белград, където разговорите се водеха от желанието за добросъседски отношения и мир.

Тя често споменава: „Да се бориш за мир, не означава непременно да си с пушка в ръка. Ако вдъхнеш на хората добри мисли - това е сериозна крачка към постигането на мира. Много ръководители от различни страни насочиха усилията си именно в тази насока. Ние нямаме друг избор. Трябва да бъдем добри и да се обичаме, за да се спасим. Ако това не го проумеем с разума си - ще ни го наложат неумолимите закони на космоса, но тогава ще бъде късно и ще ни струва много скъпо...

Ето, виждам понякога такава картина: почерняла и обгорена земя, а по нея се движат шепа хора като сенки... Не бива да допускаме животът на земята да загине поради нашето късогледство. Дойде времето да положим максимални усилия и да се отърсим от вражди, завист и омраза. Така е определено. Дори и да не искаме, животът трябва да се развива напред.”

Ванга, 1978 година:

„Ето, измислят се нови закони. Тъче се нов вид облекло, с което да се облекат хората. Но ще мине още време, докато направим здрава тъкан. Нужно ни е не изкуствено облекло, а такова, от което да чувстваме топлина. Ще мине доста време, ще се появи висок човек, пришълец, и той ще бъде добър крояч и добър шивач...”

1981 г.:

„Свидетели сме на съдбоносни събития на земята. Двамата най-големи водачи на света си стиснаха ръцете и се подписаха, за да докажат, че са направили първата крачка към постигането на всеобщ мир. Но ще мине още много време. Ще изтече още много вода. Ще дойде Осмият и той ще подпише окончателния мир на планетата.”

Като изключим засега изреченията, чийто смисъл не ни е много ясен, може само да се възхитим от Вангината дарба да се изразява като поет.

Представете си само за миг какво би могла да ни разкаже тя, ако беше високообразован и ерудиран човек.

Но може би така трябва...