Великата борба между Христос и Сатана

“С бягството на хугенотите във Франция настана всеобщ упадък. Процъфтяващи индустриални градове западнаха; плодородни райони се превърнаха в местни пустини; интелектуална тъпота и морално падение следваха един период на нежелан прогрес. Париж стана огромен бедняшки приют. Смята се, че в началото на революцията броят на бедняците, очакващ помощта на кралската щедрост, е бил двеста хиляди. Сред тази деградираща нация процъфтяваха единствено йезуитите и чрез ужасна тирания управляваха църкви и училища, затвори и галерии.”

Евангелието щеше да разреши на Франция онези политически и социални проблеми, които объркаха умението на нейните законодатели, духовенството, и кралят й и накрая тласнаха страната към анархия и гибел. Но под господството на Рим хората бяха загубили благословените уроци на Спасителя за себепожертвувателната и самоотвержена любов. Бяха отклонявани от практикуването на себеотрицание за доброто на другите. Богатите не чувстваха никаква вина, че потискат бедните, а бедните - никаква помощ в своето робство и упадък. Себелюбието на богатите и силните растеше все по-явно и потискаше все повече. В продължение на векове алчността и разпуснатостта на благородниците водеше до жестоко ограбване на селяните. Богатите онеправдаваха бедните, бедните мразеха богатите.

В много провинции благородниците владееха именията, а трудещите се класи бяха само наематели. Те зависеха от милостта на земевладелците и бяха принуждавани да се подчиняват на безбожните им изисквания. Бремето по издръжката на църквата и държавата падаше върху средната и низшата класа, облагана от гражданските власти и духовенството с тежки данъци. “Удоволствието на благородниците се смяташе за върховен закон; фермерите и селяните можеха да умират от глад - угнетителите им не искаха и да знаят за това... Народът бе принуждаван да се съобразява изключително с интересите на земевладелеца. Животът на земеделските работници бе живот на непрестанен труд и необлекчавана от нищо мизерия; към оплакванията им, ако те изобщо смееха да се оплакват, се отнасяха с дръзко презрение. В тази система на всеобща поквара съдилищата винаги даваха право на благородника; съдиите биваха публично подкупвани; а и най-малките капризи на аристократите имаха силата на закон. От данъците, които светските големци, от една страна, и духовенството, от друга, изтръгваха от простия народ, едва половината стигаха до кралската или епископската съкровищница; останалото се разпиляваше за разюздано самоугодничество. А ограбващите по този начин съподаниците си, биваха освобождавани от данъци и съгласно закона или обичая имаха достъп до всички държавни служби. Членовете на привилегированите класи наброяваха сто и петдесет хиляди души и, за да бъдат задоволявани, милиони биваха осъждани на безнадежден и унизителен живот.”

Кралският двор се бе отдал на лукс и разюздан живот. Доверието на народа към управниците беше нищожно. Съществуваше подозрението, че мерките на правителството са коварни и егоистични. Повече от половин столетие преди Революцията тронът се заемаше от Луи ХV, който даже и в онези зли времена се славеше като ленив, лекомислен и чувствен монарх. При тази покварена и жестока аристокрация, обедняла и невежа нисша класа, финансово затруднена държава и изчерпал търпението си народ, не бе нужно човек да има пророческо око, за да предвиди надвисналия ужасен взрив. На предупрежденията на съветниците си кралят обикновено отговаряше: “Опитайте да направите така, че всичко това да продължи, докато съм жив; след смъртта ни да става каквото ще.” Напразно се настояваше за необходимостта от реформа. Той виждаше злините, но нямаше нито куража, нито силата да ги преодолее. Участта, очакваща Франция, бе твърде точно изказана в неговия безчувствен и егоистичен отговор - “След мен - потоп!”

Рим използва егоизма на кралете и управляващите класи и им помогна да държат народа в робство. Той знаеше добре, че по този начин държавата ще бъде отслабена и предполагаше, че ще може да задържи в робство както управници, така и народ. С предвидливата си политика бе разбрал, че за да може да пороби успешно хората, трябва да окове душите им; че най-сигурният начин да им попречи да се освободят от робството си е да им се отнеме свободата. Хиляди пъти по-ужасен от физическите страдания, възникнали като резултат от тази политика, бе моралният упадък. Лишен от Библията и оставен на фанатизма и егоизма, народът бе обгърнат от мрака на невежество и предразсъдъци, бе потънал в пороци, неспособен да се управлява сам.

Но от всичко това произлезе нещо коренно различно от намеренията на Рим. Вместо да държи масите в сляпо подчинение на своите догми, той ги направи неверници и революционери. Романизмът бе презиран като попски хитрости. Духовенството бе смятано за отговорно за потисничеството. Единственият бог, когото познаваха, бе богът на Рим; единствената им религия - неговите учения. Алчността и жестокостта му смятаха за законни плодове на Библията и не желаеха да имат нищо общо с нея.

Рим бе представил изкривено характера на Бога и бе изопачил Неговите изисквания. Сега хората отхвърляха както Библията, така и Автора й. Рим бе изисквал сляпа вяра в догмите, претендирайки, че те са одобрени от Писанията. Като реакция Волтер и неговите сподвижници отхвърлиха изцяло Божието слово и разпръскваха навсякъде отровата на неверието. Рим бе притискал народа под желязната си пета и сега масите, унижени и докарани до оскотяване, отхвърлиха всякакво ограничение. Разярени от блестящата измама, на която толкова дълго време са отдавали почит, заедно с нея не приеха и истината. И бъркайки слободията със свободата, робите на порока ликуваха във въображаема свобода.

В началото на Революцията, със съгласието на краля, на народа се даваше представителство, надвишаващо това на благородниците и духовенството, взети заедно. Така властта премина в негови ръце; но той не бе подготвен да я употреби мъдро и умерено. Жадни да поправят неправдите, от които сами бяха страдали, народните маси решиха да предприемат преобразяване на обществото. Поруганото простолюдие, чиито умове бяха изпълнени с горчиви и дълго време събирани спомени за зло, реши да промени коренно мизерията и да си отмъсти на онези, които смяташе за автори на страданията си. Измъчените приложиха урока, научен от тиранията и станаха потисници на потискалите ги.

Нещастна Франция устрои кървава жетва на семето, което сама бе посяла. Ужасни бяха резултатите от подчиняването й на могъществото на Рим. Там, където в началото на Реформацията тя под влиянието на романизма издигна първата клада, на същото място Революцията издигна първата гилотина. На мястото, където през шестнадесети век бяха изгорени първите вярващи протестанти, в осемнадесети век бяха гилотинирани първите жертви. С отхвърлянето на евангелието, което щеше да й донесе изцеление, Франция бе отворила широко вратите за неверието и гибелта. Когато ограниченията на Божия закон бяха пренебрегнати, се разбра, че държавните закони са неспособни да спрат мощните вълни на човешките страсти. И нацията тръгна неудържимо към бунт и анархия. Войната срещу Библията откри ера, позната в историята като Терора. Мирът и щастието бяха прокудени от домовете и от сърцата на хората. Никой не можеше да бъде сигурен. Тържествуващият днес, биваше заподозрян и осъден утре. Свободно се ширеха насилие и разврат.

Кралят, духовенството и благородниците бяха подложени на жестокостите на един възбуден и полудял народ. Екзекуцията на краля само разпали жаждата за отмъщение и издалите заповедта за неговата смърт, скоро го последваха на ешафода. Определено бе всеобщо клане на всички заподозрени във враждебност спрямо Революцията. Затворите бяха претъпкани, като по едно време бяха побрали повече от двеста хиляди пленници. Градовете на кралството бяха свидетели на ужасни сцени. Една революционна партия се обявяваше против друга и Франция се бе превърнала в обширно бойно поле, където борещите се маси биваха помитани от яростта на страстите си. “В Париж метежите следваха един след друг и гражданите бяха разделени на различни фракции, които, изглежда, нямаха никаква друга цел освен взаимното си изтребление.” И като добавка към общото бедствие нацията се включи в продължителна и опустошителна война с великите сили на Европа. “Страната бе почти банкрутирала, армията силно негодуваше за неизплатени заплати, парижаните гладуваха до смърт, провинциите бяха опустошавани от разбойници, цивилизацията почти изгасваше в анархия и разпуснатост.”

Народът бе научил твърде добре уроците по жестокост и мъчения, предадени му така старателно от Рим. Дошъл бе най-сетне денят на отплата. Сега вече не учениците на Исус бяха хвърляни в занданите и влачени по кладите. Те отдавна бяха загинали или се намираха в изгнание. Безпощадният Рим сега сам изпитваше смъртоносната сила на тези, които бе обучил да се наслаждават на кръвопролитни дела. “Примерът на преследването, който духовенството на Франция бе давало в продължение на толкова векове, сега му се върна със забележителна сила. Ешафодите почервеняха от кръвта на свещеници. Галерите и затворите, претъпкани някога с хугеноти, сега бяха наблъскани с техните гонители. Оковано на пейките и движещо мъчително веслата, римското католическо свещеничество преживяваше на свой ред всички онези страдания, които неговата църква така щедро бе налагала на благородните еретици. (Виж Приложението.)

После дойдоха дните, когато най-варварският от всички кодекси се прилага-ше от най-варварското от всички съдилища; когато човек не можеше да поздрави съседа си или да се помоли..., без с това да извърши углавно престъпление, изискващо живота му; когато шпионите дебнеха на всеки ъгъл; когато гилотината работеше усилено всяка сутрин; когато затворите бяха препълнени до краен предел, както кораб с роби; когато каналите отнасяха пяната на кръвта в Сена... Докато по улиците на Париж претъпканите с жертви коли ги отнасяха ежедневно до мястото на екзекуцията, проконсулите, изпратени в департаментите от Конвента, пируваха с нечувана жестокост, непозната дори в столицата. Ножът на смъртоносната машина се вдигаше и падаше твърде бързо, за да смогне с клането. Дълги редици пленници бяха поваляни с картеч. Дупки бяха пробивани на дъното на лодките, пълни с жертви на якобинците. Лион бе превърнат в пустиня. В Арас на затворниците бе отказвана даже милостта за бърза смърт. По цялото протежение на Лоара, от Сомюр до морето, големи ята врани и лешояди пируваха над голите трупове, преплетени в най-отвратителни пози. Нямаше милост нито към пол, нито към възраст. Броят на младите седемнадесетгодишни момчета и момичета, убити от това жестоко управление, се изчисляваше на стотици. Бебета, изтръгнати от майчината гръд, бяха подхвърляни от копие на копие из якобинските редици.” (Виж Приложението.) За краткото време от десет години загинаха милиони човешки същества.

Всичко бе както Сатана искаше. Той бе работил през вековете, за да постигне точно това. Неговата политика е измама от началото до края, а твърдото му намерение е да нанася зло и мъка на хората, да обезобразява и осквернява Божието дело, да осуетява Божествената цел на благоволение и любов и по този начин да причинява скръб на Небето. След това, чрез своето измамно изкуство той заслепява умовете на хората и ги подвежда да хвърлят вината за неговото дело върху Бога, като че всичкото нещастие е резултат от плана на Твореца. Така, когато онези, които чрез своята жестока мощ е довел до деградация и окаяност, придобият свободата си, сам ги подтиква да стигнат до крайности и жестокости. А после картината на необуздан произвол се посочва от тираните и потисниците като резултат от свободата.

Открие ли се заблудата под една одежда, Сатана я маскира в друга и множествата я приемат жадно, както първата. Когато хората откриха, че романизмът е измама и Сатана не можеше вече чрез него да ги води до престъпване на Божия закон, започна да им внушава, че всяка религия е измама и Библията - басня. А отхвърляйки Божествените повели, хората се отдаваха на необуздано нечестие.

Фаталната заблуда, донесла такова нещастие на Франция, бе незачитането на великата истина, че свободата е залегнала в предписанията на Божия закон. “Дано би послушал ти заповедите Ми! Тогава мирът ти щеше да бъде като река и правдата ти като морските вълни.” “Мир няма за нечестивите.” “Но всеки, който Ме слуша, ще живее в безопасност и ще бъде спокоен, без да се бои от зло” (Исая 48:18, 22; Пр. 1:33)

Атеисти, неверници и вероотстъпници се противопоставят и отричат Божия закон; но резултатите от тяхното влияние доказват, че благополучието на човека е свързано с послушанието му на Божествените предписания. Нежелаещите да прочетат този урок от Божията книга, трябва да го научат от историята на народите.

Когато Сатана работеше чрез римската църква, за да отклонява хората от покорност, действието му бе така маскирано, че последвалите деградация и нещастия не изглеждаха като плод на престъпление. А и неговата мощ бе до голяма степен обезсилена от действието на Божия Дух, затова намеренията му не успяха да постигнат пълния си ефект. Хората не проследиха последиците и не откриха източника на своите нещастия. Но в Революцията Божият закон бе открито отхвърлен от Националното събрание. И по времето на Терора действието - причина и следствие, можеше да се види от всички.

Когато Франция публично отхвърли Бога и забрани Библията, безчестните хора и духовете на мрака ликуваха, че са постигнали тъй дълго желаната цел - царство, свободно от ограниченията на Божия закон. “Понеже присъдата против нечестиво дело не се изпълнява скоро, затова сърцето на човешките чада е всецяло предадено да струва зло” (Екл. 8:11). Но престъпването на един справедлив и праведен закон неизбежно има за резултат нещастие и гибел. Макар и да не се наказва веднага, нечестието на хората неизбежно издейства съдбата им. Вековете на вероотстъпничество и престъпление бяха “натрупали гняв”за деня на съда; а когато границата на нечестието бе премината, презиращите Бога научиха - но твърде късно, че е страшно да изчерпиш Божието търпение. Обуздаващият юздите на жестоката сатанинска сила Божи Дух бе в голяма степен оттеглен и на този, единствената наслада на когото е нещастието на хората, бе позволено да изпълнява волята си. Избралите бунта бяха оставени да пожънат плодовете на своя избор, а страната се изпълни с престъпления, твърде ужасни, за да се опишат с перо.

От опустели провинции и разорени градове се чуваше ужасен вик, вик на най-горчива мъка. Франция бе разтърсена като от земетресение. Религия, закон, обществен ред, семейство, държава и църква - всичко беше сразено от безбожната ръка, вдигнала се срещу Божия закон. Вярно казваше мъдрецът: “...нечестивият ще падне чрез своето нечестие” (Пр. 11:5). “Ако и грешникът да струва зло сто пъти и да дългоденства, пак аз това зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят пред Него. А на нечестивия не ще бъде добре...” (Екл. 8:12, 13). “Понеже намразиха знанието и не разбраха страха от Господа.” “Затова ще ядат от плодовете на своя си път и ще се наситят от своите си измислици” (Пр. 1:29, 31).

Божиите верни свидетели, убити от богохулната сила, която “възлиза от бездната”, нямаше да мълчат за дълго. “А след трите и половина дни влезе в тях жизнено дишане от Бога и те се изправиха на нозете си; и голям страх обзе ония, които ги гледаха” (Откр. 11:11). През 1793 г. декретът, който забраняваше Библията, бе гласуван от френското Народно събрание. Три години и половина по-късно същото това законодателно тяло гласува една резолюция, отменяща този декрет и осигуряваща търпимост на Писанията. Светът стоеше вцепенен пред огромната вина, последвала след отхвърлянето на Свещените слова, и хората съзнаваха необходимостта от вяра в Бога и в Неговото Слово като основа на добродетелта и морала. Господ казва: “Кого си обидил и похулил ти? И против Кого си говорил с висок глас и си надигнал нагоре очите си? Против светия Израилев” (Исая 37:23). “Затова ето, ще ги направя тоя път да познаят, ще ги направя да познаят ръката Ми и силата Ми; и те ще познаят, че името Ми е Йехова” (Еремия 16:21).

За двамата свидетели пророкът заявява по-нататък: “А те чуха силен глас от Небето, който им казваше: Възлезте тука. И възлязоха на Небето в облак; и неприятелите им ги видяха” (Откр. 11:12). От времето, когато Франция обяви война на двамата Божии свидетели, те за пръв път бяха на такава почит. През 1804 г. бяха организирани Британското и Чуждестранното библейски дружества с безброй разклонения по цяла Европа. През 1816 г. бе основано Американското

Елегантна страница от Гутенберговата Библия, издадена около 1455 г., съчетаваща изкуството на печатаря с декорациите на художника. Имало и по-прости екземпляри, които се продавали веднага, щом излезели от пресата. Германската Лутерова Библия претърпяла 430 издания още докато той бил жив. Неговите трактати се продавали по някалко стотинки копието.

През петдесетте години преди 1792 г. бе обръщано малко внимание на работата на чуждестранните мисии. Не се основаха нови общества и имаше много малко църкви, полагащи някакви усилия да разпространяват християнството в езическите страни. Но към края на осемнадесети век настъпи голяма промяна. Хората бяха недоволни от резултатите на рационализма и осъзнаха необходимостта от Божествено откровение и практическа религия. Посветеният на Бога Кари, станал в 1793 г. първия английски мисионер в Индия, запали наново пламъка на мисионерските опити в Англия. В Америка, двадесет години по-късно, в резултат на ревностните усилия на едно студентско дружество, в което бе и Адонирам Джадсън, бе образувано Американското тяло на чуждите мисии. Под негово покровителство Джадсън отиде като мисионер от Съединените щати в Бирма. Оттогава нататък чуждите мисии отбелязваха небивал растеж. (Виж Приложението.)

Подобренията в книгопечатането дадоха силен тласък на работата по разпространяването на Библията, увеличените възможности и улеснения за общуване между отделните страни, срутването на древните бариери от предразсъдъци и национална недостъпност, както и отнемането на светската власт на римския понтифекс - всичко това отвори пътя за свободното навлизане на Божието слово. Години наред Библията се продаваше безпрепятствено по улиците на Рим и днес вече я има във всяка част на земното кълбо.

Някога неверникът Волтер бе казал самохвално: “Омръзнало ми е да слушам хората да повтарят, че дванадесет мъже са основали християнската религия. Аз ще докажа, че един човек е достатъчен да я събори.” Един век бе минал от неговата смърт. Милиони се бяха присъединявали към него в борбата срещу Библията. Но тя не само че не бе унищожена, а напротив, там, където по времето на Волтер имаше сто екземпляра от Божията книга, сега има хиляда. Или, ако се изразим с думите на един от първите реформатори - “Библията е наковалня, която е била използвана от много чукове”. Господ казва: “Ни едно оръжие, скроено против тебе, не ще успее. И ще победиш всеки език, който би се повдигнал против тебе в съд” (Исая 54:17).

“...словото на нашия Бог ще остане до века.” “Всичките Му заповеди са непоколебими; утвърдени са до вечни векове, като са направени във вярност и правота” (Исая 40:8; Пс. 111:7, 8). Всичко, изградено на човешки авторитет, ще се разруши; но основаното на скалата на Божието непроменимо слово, ще остане до века.
16

Бреговете на свободата

За консерваторите и склонните на компромис тези аргументи изглеждаха логични. Но имаше и друга група хора, които не разсъждаваха така. Фактът, че обичаите “искаха да сложат мост над пропастта между Рим и Реформацията”, (Мартин. Т. V, с. 22) бе за тях решителен аргумент да не ги приемат. Схващаха ги като знаци на робството, от което бяха избавени и към което нямаха никакво намерение да се връщат. Разсъждаваха, че в Словото Си Бог е установил правилата за богослужение и че хората не могат произволно да прибавят или да премахват нещо от тях. Самото начало на големия упадък се състоеше в стремежа да се допълни Божият авторитет с този на църквата. Рим започна с налагането на онова, което Бог не бе забранил, и завърши със забраняване на онова, което Бог изрично бе изисквал.

Много хора сериозно желаеха да се върнат към чистотата и простотата на първата църква. В голяма част от установените в англиканската църква обичаи те виждаха паметници на идолопоклонничество и не можеха с чиста съвест да участват в богослужението. А църквата от своя страна, поддържана от гражданската власт, не позволяваше никакво отклонение от формите си. Посещението на службите й се изискваше чрез закон и всякакви неофициални събирания за богослужение бяха забранявани под страх от наказание със затвор, изгнание и смърт.

В началото на седемнадесетото столетие монархът, току-що възкачен на английския престол, заяви решението си да принуди пуританите “да се съобразяват с другите, или... да ги изгони от страната, или нещо още по-лошо” (Джордж Банкрофт. История на САЩ. Ч. 1, гл. 12, параграф 6).

Преследвани, малтретирани и затваряни, те не виждаха в бъдещето обещание за по-добри дни и мнозина от тях отстъпиха пред убеждението, че за желаещите да служат на Бога съобразно съвестта си “Англия престава завинаги да е обитаемо място” (Дж.Г.Палфри. История на Нова Англия. Гл. 3, параграф 43). Накрая някои се решиха да потърсят убежище в Холандия. Бяха изправени пред трудности, загуби, затвор. Намеренията им бяха изкривявани и тълкувани погрешно, а самите те - предавани в ръцете на неприятели. Но постоянството им в края на краищата се увенча с успех. Гостолюбивите брегове на Холандската република им станаха прибежище.

В бягството си бяха изоставили къщи, имоти и средства за съществуване. Бяха чужденци в друга страна, сред хора с друг език и обичаи. Бяха принудени да търсят нови и непознати професии, за да си изкарват хляба. Мъже на средна възраст, прекарали целия си живот в обработване на земята, сега трябваше да учат занаяти. Но приеха това положение безропотно. Макар често притискани от бедност, благодаряха на Бога за благословенията, които все още им се даваха, и намираха радост в спокойното духовно общуване. “Те знаеха, че са странници и не държаха много на другите неща; издигайки очите си към небето, най-скъпото им отечество, се успокояваха” (Банкрофт. История на САЩ. Ч. 1, гл. 12, параграф 15).

Сред изгнаничество и трудности, любов и вяра ставаха по-силни. Уповаваха се на Божиите обещания и Бог не ги остави в нуждата. Ангелите Му бяха на тяхна страна, за да ги окуражават и подкрепят. И когато Божията ръка им посочи през морето друга страна, където биха могли да си основат държава и да оставят на децата си скъпото наследство на религиозна свобода, без да трепнат се впуснаха напред по пътя, показан от Провидението.

Бог бе допуснал изпитания на Своите чеда, за да ги приготви за изпълнението на милостивия Си за тях план. Църквата беше смирена и унизена, за да бъде след това възвишена. Бог възнамеряваше да открие силата Си в нейна полза и да даде пред света още едно доказателство, че няма да остави доверяващите се Нему. Бе направлявал събитията така, че гневът на Сатана и съзаклятията на зли човеци да се обърнат за Негова прослава и да изведат народа Му на сигурно място. Преследването и изгнаничеството подготвяха пътя към свободата.

Когато за първи път се видяха принудени да напуснат англиканската църква, пуританите сключиха помежду си тържественото обещание като Божи свободен народ “да вървят заедно във всички Негови пътища, които им бяха познати или биха им се открили в бъдеще” (Дж. Браун. Отците поклонници. С. 74). Такъв беше истинският дух на реформа, живият принцип на протестантството. С такива намерения странниците напуснаха Холандия, за да намерят убежище в Новия Свят. Джон Робинсън, техният пастор, задържан по Божие провидение да не ги придружи, в прощалната си реч към изгнаниците каза: