Великата борба между Христос и Сатана

“Братя, ние скоро ще се разделим и Господ знае дали ще бъда жив да видя някога лицата ви. Но независимо дали Той е определил това, или не, аз ви заклевам пред Него и пред Неговите блажени ангели да не ме следвате по-далеч, отколкото аз съм следвал Христос. Ако Бог ви открие нещо чрез някой друг Свой инструмент, бъдете готови да го приемете тъй, както бяхте готови да приемете всяка истина от моето проповядване; защото аз съм твърдо уверен, че Господ има да изяви повече истина и светлина от Своето свято слово” (Мартин. Т. V, с. 70).

“От моя страна, аз не мога достатъчно да оплача състоянието на реформи-раните църкви, които са стигнали до известно стъпало в религията и не искат да отидат по-нататък от инструментите, довели ги до Реформацията. Лутераните не могат да бъдат извлечени по-далеч от това, което видя Лутер; ...а калвинистите, както виждате, са заседнали там, където ги бе оставил този велик Божи мъж, който, обаче, не виждаше тогава всички неща. Това е нещастие, което трябва много да бъде оплаквано. Защото, макар в своето време да бяха горящи и светещи лампи, тези мъже все пак не познаваха пълния Божи съвет, но ако живееха днес, биха приели възторжено новата светлина, както получената най-напред” (Нийл. История на пуританите. Т. 1, с. 269).

“Помнете вашия църковен завет, с който обещахте да ходите във всичките посочени ви Господни пътища или които ще ви бъдат посочени. Помнете вашето обещание и завет с Бога и един с друг, че ще приемете всяка светлина и истина, която ви бъде открита от Неговото писано слово. Но в същото време внимавайте, моля ви, в онова, което приемате като истина. Преди това я сравнявайте и преценявайте с други текстове, защото не е възможно християнският свят да излезе изведнъж от такава гъста нехристиянска тъмнина или пък да се яви изведнъж пълното съвършенство на знанието” (Мартин. Т. V, с. 70, 71).

Точно желанието за свобода на съвестта въодушевяваше странниците да посрещнат смело опасностите на дългото пътуване през морето, да понесат трудностите и рисковете на пустинята и с Божието благословение да положат на американските брегове началото на една могъща нация. Но макар че бяха честни и богобоязливи, все още не схващаха великия принцип на религиозната свобода. Не бяха склонни да я преотстъпят на други - за извоюването й бяха пожертвали толкова много. “Твърде малко хора, даже от първите мислители и моралисти на седемнадесетото столетие, имаха правилно разбиране за този велик принцип, продукт на Новия завет, според който Бог се признава за единствения съдия на човешката вяра” (Мартин. Т. V, с. 207). Учението, че Бог е поверил на църквата право да контролира съвестта и да определя и наказва всяка ерес, е едно от най-дълбоко вкоренените папски заблуди. Когато отхвърлиха вярата на Рим, реформаторите не бяха съвсем освободени от неговия дух на нетолерантност. Дълбоката тъмнина, с която папството беше обвило света през време на многовековното си господство, не беше още напълно разпръсната. Бей, един от водещите проповедници в колонията Масачузетс, казваше: “Точно толерантността направи света противохристиянски и църквата никога не си е причинявала вреда, когато е наказвала еретиците” (пак там, с. 335). От колонистите бе приет закон, че само църковни членове могат да имат глас в гражданското управление. Образувана бе един вид държавна църква, като от всички се изискваше да помагат за издръжката на духовенството, а съдиите бяха овластени да потискат ересите. Така гражданската власт беше в ръцете на църквата. И не след дълго тези мерки доведоха до неизбежния резултат - преследване.

Единадесет години след основаването на първата колония Роджър Уилямс пристигна в Новия свят. И той, както първите отци поклонници, бе дошъл, заради религиозна свобода. За разлика от тях обаче видя онова, което те май не бяха забелязали - че свободата е неотменимо право на всички, каквато и да е вярата им. Той беше сериозен търсач на истината. И както Робинсън смяташе, че е невъзможно всичката светлина от Божието слово да е вече получена. Уилямс “беше първата личност в съвременното християнство, която настояваше да се учреди гражданско управление, основано на принципа за религиозна свобода и равенство на мненията пред закона” (Банкрофт. Ч. I, гл. 15, параграф 16). Обяви, че задължението на съдията е да наказва престъпленията, но не и да господства над съвестта. “Обществото или съдиите могат да решат, казваше той, какви са задълженията на човек към човека; но когато се опитат да предписват задължения на човека към Бога, излизат извън рамките на своята власт и тогава не можем да им се доверяваме напълно. Защото е ясно, че ако съдията има властта, може да издаде закон, с който да налага едни мнения и вярвания днес, други - утре, както са правили различни крале и кралици на Англия и различни папи и събори на Римската църква; така че вярванията се превръщат в истинска бъркотия” (Мартин. Т. V, с. 340).

Посещенията на религиозните служби, установени от църквата, ставаха задължителни поради страха от глоба или затвор. “Уилямс порица този закон. Най-лошият член от английския кодекс бе налагащият посещението на енорийската църква. Според него да се принуждава някой да се присъедини към хора от различно изповедание бе открито нарушение на естествените права. Струваше му се лицемерие да се влачат на публично богослужение нерелигиозните и нежелаещите...” “Никой не трябва да се чувства задължен да се покланя или - добавяше той - да подкрепя богослужението със средства против желанието си.” “Какво? - викаха неговите противници, изумени от мнението му - Исус не казва ли, че работникът е достоен за заплатата си?” “Да, отговаряше им, но по отношение на онзи, който го наема” (Банкрофт. Ч. 1, гл. 15, с. 2).

Роджър Уилямс бе почитан и обичан като верен проповедник, като мъж с редки дарби, с непреклонна честност и истинска благост. Той категорично отричаше правото на гражданската власт да владее над църквата и настояваше за религиозна свобода, а това противоречеше на интересите на управниците. Твърдеше се, че ако се приложи новото учение “биха се прекатурили основата на състоянието и управлението на страната” (пак там, ч. I, гл. 15, параграф 10). Проповедникът бе осъден на заточение - да напусне колониите на областта. За да избегне ареста, се принуди да избяга посред зима, в студ и бури, и да търси убежище в девствената гора.

“В продължение на четиринадесет седмици, казваше той, в най-лютото годишно време, аз болезнено се лутах насам-натам, без да знам какво е хляб или легло”. “Но враните в пустинята ме хранеха и някое дърво с хралупа често ми служеше за подслон” (Мартин. Т. V, с. 349, 350). Така осъществи трудното си бягство през снегове и непроходими гори. Най-сетне намери подслон при едно индийско племе, спечелил доверието и любовта му, докато се стараеше да ги посвети в евангелските истини.

След като бе скитал месеци наред от място на място, стигна до бреговете на залива Нарагансет-Бей, където положи основите на първата в днешно време държава, признаваща безусловно правото на религиозна свобода. Основният принцип на неговата колония бе формулиран така: “Всеки ще има свобода да служи на Бога според светлината на собствената си съвест” (пак там, т. V, с. 357). Малката държава - остров Роуе, стана прибежище на потиснатите и растеше и процъфтяваше, докато основните й принципи - гражданска и религиозна свобода, станаха крайъгълните камъни на Американската република.

В онзи важен, стар документ, който нашите праотци бяха изложили като свой Законопроект за правата - Декларацията за независимостта, се заявяваше: “Ние поддържаме следните истини като съвсем естествени: всички хора са сътворени равни; те са надарени от своя Създател с определени неотменими права; сред тях са: правото на живот, правото на свобода и правото на стремеж за щастие”. И конституцията гарантира с най-ясни изрази ненасилието над съвестта: “Никакъв религиозен белег не трябва да се изисква като предварително условие за заемане на обществена служба в Съединените щати”. “Конгресът не трябва да издава никакъв закон относно почитането или установяването на държавна религия или пък да забранява свободното изповядване на някоя религия”.

“Съставителите на конституцията признаха великия принцип, че отношенията на човека спрямо Бога стоят над човешкото законодателство и неговите права на съвестта са неотменими. Не беше нужно много мъдруване, за да се докаже тази истина; ние я съзнаваме със сърцата си. Това е съзнанието, което въпреки човешките закони бе подкрепяло толкова много мъченици в пламъците. Те чувстваха, че задълженията им към Бога стоят по-горе от човешките постановления и че човек не може да упражнява никаква власт над тяхната съвест. Това е вроден принцип, който нищо не може да изкорени” (Конгресни документи. САЩ, серия N 200, документ N 271).

Когато из европейските държави се разпространиха новините, че съществува страна, където всеки може да се наслаждава на плодовете на собствения си труд и да живее според съвестта си, хиляди хора се насочиха към бреговете на Новия свят. Колониите се умножаваха бързо. “Чрез специален закон Масачузетс предложи радушен прием и обществени разходи в помощ на християни от всякаква националност, които биха могли да избягат отвъд Атлантическия океан, за “да се спасят от война, глад или от потисничество от страна на техните преследвачи”. Така, чрез закон бежанците и угнетените станаха гости на тази общност (Мартин. Т. V, с. 417). За двадесет години от първото пристигане на преселниците в Плимут двадесет хиляди колонисти-странници се установиха в Нова Англия.

За да постигнат идеала, към който се стремяха, “те се задоволяваха да припечелват колкото за едно оскъдно съществуване. Бяха пестеливи и искаха само минимално възнаграждение от земята за своя труд. Не се оставяха да ги впримчи измамното сияние на златни видения... Бяха доволни от бавния, но постоянен напредък на обществената им политика. Понасяха търпеливо лишенията на пустото необятно пространство и поливаха със сълзи и с пот от челото дървото на свободата, което пущаше дълбоки корени в страната”.

Библията се поддържаше като основа на вярата, източник на мъдростта и велика карта на свободата. Принципите й се изучаваха старателно в семейството, в училището и в църквата, а плодовете й се проявяваха в пестеливост, здрав разум, чистота и трезвеност. Човек би могъл да прекара с години в колониите на пуританите, “без да срещне нито един пияница, да чуе някоя клетва или да срещне някой просяк” (Банкрофт. Т. I, гл. 19, параграф 25). Това показваше, че Библейските принципи осигуряват национално величие. Слабите и изолирани колонии прераснаха в конфедерация от мощни държави и светът отбеляза с учудване мира и благополучието на “църква без папа и държава без крал”.

Но вече съвсем различни бяха подбудите на постоянно прииждащите големи преселнически групи към бреговете на Америка. Макар че вярата и чистотата продължаваха да се отразяват благотворно, все пак влиянието на “отците-поклонници” започваше да отслабва пропорционално на нарастването на броя на търсещите само материални блага.

Правилото, прието от първите колонисти - само членове на църквата да имат право да гласуват или да заемат длъжност в гражданското управление, доведе до катастрофални резултати. Тази мярка, приета като средство за запазване на чистотата на държавата, причини покварата на църквата. Тъй като изповядването на религия бе първото условие за право на гласуване и получаване на длъжност, мнозина, подбудени изключително от светски цели, се присъединиха към църквата, без да са променили сърцата си. По такъв начин църквите се напълниха в голяма степен с непокаяни хора; и даже между проповедническото тяло имаше такива, които не само поддържаха фалшиви учения, но бяха и невежи по отношение на обновяващата сила на Светия Дух. Така за пореден път бяха изявени лошите резултати, които тъй често се наблюдават в църковната история от дните на Константин до наше време - а именно опитът църквата да се издигне с помощта на държавата и да се прибегне до светската власт за подкрепа на евангелието на Онзи, Който бе казал: “Моето царство не е от този свят” (Йоан 18:36). Съединяването на църквата с държавата, колкото и незначително да е, макар да изглежда, че приближава света до църквата, в действителност приближава църквата до света.

Великият принцип, тъй благородно подкрепян от Робинсън и Роджър Уилямс, че истината се развива и християните трябва да бъдат готови да приемат всеки лъч светлина, който може да просветне от Божието слово, се изгуби от погледа на потомците им. Протестантските църкви в Америка, както и тези в Европа, твърде облагодетелствани от благословенията след Реформацията, не успяха да напреднат в пътя на реформата. Макар да се издигаха от време на време неколцина верни мъже, за да проповядват нови истини и да разкриват дълго съхранявани заблуди, повечето, както евреите в дните на Христос или папистите по времето на Лутер, се задоволяваха да се уповават на бащите си и да живеят така, както те бяха живели. Затова религията се изроди отново във формализъм. Заблуди и суеверия, които биха могли да бъдат отхвърлени, ако църквата продължаваше да върви в светлината на Божието слово, сега се установяваха и укрепваха. Така духът, вдъхновен от Реформацията, замираше постепенно, докато в протестантските църкви наново се появи нуждата от промяна, както и в римската църква по времето на Лутер. Съществуваше същият светски дух и същият духовен унес, същото прекланяне пред човешки мнения и заместване на ученията на Божието слово с човешки теории.

Широкото разпространяване на Библията в началото на деветнадесетото столетие и силната светлина, разпръсната от нея по света, не бе последвано от съответен напредък в познанието на откритата истина или в религиозния живот. Сатана не можеше, както и в предишните векове, да държи Божието слово далеч от народа. То беше достъпно за всички, но за да постигне все пак целта си, подведе мнозинството да не го цени достатъчно. Хората занемаряваха изследването на Писанията и по този начин продължаваха да приемат фалшиви тълкувания и да подкрепят учения, неосноваващи се на Библията.

Сатана виждаше неуспеха на усилията си да смаже истината чрез преследване и прибягна отново до плана на компромисите, причинил голямото вероотстъп-ничество и образуването на римската църква. Сега той подбуди християните да се сдружат вече не с езичници, а с онези, които поради силната си привързаност към нещата от този свят се бяха оказали истински идолопоклон-ници, каквито бяха и почитателите на гравирани образи. И резултатите от подобен съюз не бяха по-малко опасни, отколкото в предишните векове. Гордост и екстравагантност се поддържаха под маската на религия и църквите се поквариха. Сатана продължаваше да изопачава ученията на Библията и традиции, които щяха да погубят милиони души, пуснаха дълбоки корени в сърцата. Църквата вместо да поддържа примитивната вяра, “вярата, която веднъж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3), поддържаше и защитаваше традициите. По такъв начин бяха принизени принципите, които на реформаторите струваха толкова труд и страдания.

Една от най-тържествените и в същото време от най-славните истини, разкрити в Библията, е истината за второто идване на Христос. С него Той ще завърши великото дело на изкуплението. На Божия народ, странник и пришълец на тази земя, оставен тъй дълго в “дола на смъртната сянка”, е дадена скъпа, вдъхваща радост надежда, че Онзи, Който е “възкресението и животът”, ще се завърне, за да заведе у дома Своите изгнаници. Учението за второто пришествие е основният тон в Свещеното писание. Още от времето, когато първата човешка двойка напусна с тъжни стъпки Едем, децата на вярата чакат идването на Обещания, за да съкруши силата на погубителя и да ги върне отново в изгубения Рай. Свeти мъже още от древността са очаквали идването на Месия в слава като осъществяване на надеждата им. Още на Енох, седмият потомък от живелите в Едем, който в продължение на три столетия “ходеше по Бога”, му бе позволено, докато беше тук на земята, да види отдалеч идването на Избавителя: “Ето - заяви той, - Господ иде с десетки хиляди Свои светии, да извърши съдба над всички...” (Юда 14, 15). Патриархът Яков в нощта на своето страдание възкликна с непоколебимо доверие: “Защото зная, че е жив Изкупителят ми и в последно време ще въстане на земята... с плътта си ще видя Бога, Когото сам аз ще видя и ще гледат очите ми, а не друг...” (Йов 19:25-27 - ЦП).

Идването на Христос, за да установи царството на правдата, е вдъхновявало свещените писатели за написването на най-възвишени и прочувствени мисли. Поетите и пророците на Библията са му посвещавали думи, пламтящи от небесен огън. Псалмистът възпя силата и величието на Израилевия цар: “От Сион, съвършенството на красотата, Бог е възсиял. Нашият Бог ще дойде и няма да мълчи... Ще призове небесата отгоре и земята, за да съди людете Си...” (Пс. 50:2-4). “Нека се веселят небесата и нека се радва земята... Пред Господа, защото Той иде. Защото иде да съди земята; ще съди света с правда и племената във верността Си” (Пс. 96:11-13).

Пророк Исая казва: “...Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта, защото росата ти е като росата на тревите и земята ще предаде мъртвите”. “Твоите умрели ще оживеят; моите мъртви тела ще възкръснат.” “Ще погълне смъртта завинаги; и Господ Бог ще обърше сълзите от всичките лица и ще отнеме укора на людете Си от цялата земя; защото Господ е изговорил това. И в оня ден ще рекат: Ето, Тоя е наш Бог; чакахме Го и Той ще ни спаси; Тоя е Господ; чакахме Го. Ще се възрадваме и развеселим в спасението Му” (Исая 26:19, 25:8, 9).

И Авакум, обхванат от свято видение, видя Неговото явяване: “Бог дойде от Теман и Светият от хълма Фаран. Славата Му покри небето и земята бе пълна с хваление към Него”. “Той застана и разклати земята; погледна и направи народите да треперят; и вечните планини се разпаднаха, безконечните гори се наведоха”. “...та Си възседнал на конете Си и на колесниците Си да избавяш?” “Видяха те планините и се убояха... бездната издаде гласа си, дигна ръцете си на високо. Слънцето и луната застанаха в жилището си при виделината на Твоите летящи стрели, при сиянието на блестящото Ти копие.” “Излязъл Си за избавление на людете Си, за избавление чрез Помазаника Си” (Авакум 3:3,4,6,8,10,11,13).

Когато щеше да се раздели с учениците Си, Спасителят ги утеши в скръбта им с уверението, че пак ще дойде: “Да се не смущава сърцето ви... В дома на Отца Ми има много обиталища... отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си...” (Йоан 14:1-3). “А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките свети ангели с Него, тогава ще седне на славния си престол. И ще се съберат пред Него всички народи” (Матей 25:31, 32).

Ангелите, останали на Елеонския хълм след възнесението на Христос, повториха на учениците обещанието за Неговото завръщане: “Тоя Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на небето” (Деяния 1:11). А апостол Павел, говорейки по Божие вдъхновение, свидетелства: “...Сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба” (1 Сол. 4:16). Пророкът от Патмос казва: “Ето, иде с облаците и ще Го види всяко око” (Откр. 1:7).

Около Неговото триумфално идване се съсредоточават всички славни неща, “когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на святите Си пророци” (Деяния 3:21). Тогава тъй дълго продължилото господство над злото ще бъде съкрушено; “световното царство” стана “царство на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще царува до вечни векове” (Откр. 11:15). “И славата Господня ще се яви и всяка твар купно ще я види.” “...Господ Йехова ще направи правдата и хвалата да поникнат пред всичките народи.” Той ще бъде “славен венец и красива корона за останалите от людете Си” (Исая 40:5, 61:11, 28:5).

Тогава именно ще се възстанови онова мирно и дългожелано царство на Месия под цялото небе. “...Господ ще утеши Сиона, той ще утеши всичките му запустели места и ще направи пустотата му като Едем и запустялостта му като Господнята градина.” “Ще се даде на нея славата на Ливан, превъзходството на Кармил и Сарон.” “Няма вече да се наричаш оставен, нито ще се нарича вече земята ти пуста; но ще се наричаш благоволение Мое е в Него и земята ти - венчана... И както младоженецът се радва на невестата, така и твоят Бог ще се зарадва на тебе” (Исая 51:3, 35:2, 62:4, 5).

През всички времена идването на Господа е било надеждата на Неговите истински последователи. Даденото на Елеонския хълм прощално обещание на Спасителя, че ще дойде отново, осветли бъдещето за Неговите ученици. Сърцата им се изпълниха с радост и надежда, които скърбите не можеха да задушат, нито изпитанията да помрачат. Сред страдания и гонения “явлението на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос” си е оставало “блажената надежда” на църквата. Когато солунските християни скърбяха при погребението на свои мили същества, за които се бяха надявали, че ще видят идването на Господа, Павел, техният учител, ги утеши, посочвайки им възкресението при завръщането на Спасителя. Тогава умрелите с вяра в Христос ще възкръснат и заедно с живите ще бъдат грабнати, за да посрещнат Господа във въздуха. “И така, каза той, ще бъдем всякога с Господа” (1 Сол. 4:16-18).

На скалистия остров Патмос любимият ученик (на Исус) чу обещанието: “Наистина, ида скоро”, а неговият копнеещ отговор изразява молитвата на църквата през времето на цялото й странстване: “Амин! Дойди, Господи Исусе!” (Откр. 22:20).

От тъмници, клади, ешафоди, където светиите и мъчениците бяха свидетелствали за истината, идва до нас през вековете викът на тяхната вяра и надежда. “Уверени в Неговото лично възкресение, а следователно и в своето собствено при Неговото идване - казва един от тези християни - те презираха смъртта и се издигаха над нея” (Тейлър. Царуването на Христос на земята или гласът на църквата през всички векове, с. 132-134). Бяха готови да слязат в гроба, за да могат да “възкръснат свободни”. Очакваха “идването на Господа в облаците, в славата на Неговия Отец, когато ще настъпи времето на царството за праведните”. Валденсите съхраняваха същата вяра (пак там, с. 129-132). Виклиф очакваше явяването на Изкупителя като надежда на църквата (пак там, с. 132-134).

Лутер заявяваше: “Аз съм убеден, че няма да изтекат и три века, и ще дойде денят на съда. Бог не ще търпи, Той не може да търпи повече този нечестив свят.” “Наближава великият ден, в който царството на омразата ще се свърши” (пак там, с. 158, 134).

“Този остарял свят не е далеч от края си”, казваше Меланхтон. Калвин заръчва на християните “да не се колебаят, а горещо да желаят деня на Христовото идване, който е най-щастливото от всички събития.” И прибавя, че “цялото семейство на верните ще насочва постоянно очите си към този ден”. “Ние трябва да гладуваме за Христос, трябва да Го търсим, да мислим за Него - казва той, - докато настъпи зората на онзи велик ден, когато нашият Господ ще открие напълно славата на Своето царство” (пак там, с. 158, 134).

“Не занесе ли Господ Исус нашата плът горе в небето? - казва Нокс, шотландският реформатор, - И не ще ли се върне пак? Знаем, че ще дойде втори път и то много скоро”. Ридли и Лейтимър, които отдадоха живота си за истината, с вяра гледаха на идването на Господа. Ридли пише: “Светът без съмнение - това аз наистина вярвам и затова го казвам - отива към края си. Нека заедно с Йоан, Божия служител, извикаме в сърцата си към Спасителя Христос: Ела скоро, Господи Исусе!” (пак там, с. 151, 145).

“Мисълта за идването на Господа ми е извънредно скъпа и радостна” - казваше Бакстър (Рихард Бакстър. Трудове, т. 17, с. 555). “Да се обича Неговото явление и да се очаква блажената надежда - това е делото на вярата и отличител-ният белег на Неговите светии”. “Щом смъртта е последният враг, който трябва да бъде унищожен при възкресението, тогава можем да разберем колко сериозно вярващите трябва да копнеят и да се молят за Христовото пришествие, когато Той ще спечели пълната и окончателна победа” (там, с. 500). “Това е денят, за който всички вярващи трябва да копнеят, да се надяват и да очакват като осъществяване на цялото дело на тяхното изкупление и като изпълнение на всички желания и стремежи на техните души.” “Ускори, о, Господи, този благословен ден!” (пак там, с. 182, 183). Такава беше надеждата на апостолската църква, на “църквата в пустинята” и на реформаторите.