Вестители от отвъдното

Все още бяхме по средата на сеанса. Кетрин бе прес­танала да си почива и започна да говори за обвити в зе­ленина статуи около храма. Откъснах се от моите размис­ли е се вслушах. Тя бе в някакъв древен живот, някъде в Азия, но аз още мислех за Учителите. Невероятно, си ка­зах, тя говори за минали съществувания, за прераждане, но всичко това изглежда бледо в сравнение с посланията на Учителите. Вече знаех, че за да достигне междинно със­тояние, тя трябваше да мине през живот и да напусне тя­лото си. Не можеше да достигне директно този стадий. А само там тя имаше достъп до Учителите.

— Зелените статуи са срещу огромна храмова построй­ка — меко зашепна тя — с остри кули и кафяви куполи. Стъпалата са седемнайсет и след това площадка, където се кади тамян. Всички са боси. Главите им са бръснати. Те са с кръгли лица, тъмнооки. Кожата им е тъмна. Аз съм там. Ударила съм си крака и търся тук помощ. Рана­та ми е възпалена и не мога да стъпвам. Нещо в крака ми боде. Налагат ме с някакви листа. Таннис? (Танинът, или таниновата киселина, която в природата се съдържа в ко­рените, дървесината, дървесната кора, листата и плодове­те на много растения, са се използвали от древни времена като лекарство заради свиващите свойства). Най-напред ми почистват крака. Това е ритуал за боговете. В крака ми има нещо като отрова. Трябва да съм стъпила за не­що. Коляното ми е подуто. Чувствам краката си натежа­ли и с постоянни бодежи (кръвно отравяне?). Те правят дупка на крака и слагат вътре нещо много горещо.

Сега Кетрин се гьрчеше от болка. Давеше се от някак­ва горчива настойка, която й бяха дали да изпие. Тя била от някакви жълти листа. Кетрин оздравя, но костите на стъпалото и крака й никога нямаше да бъдат същите. Придвижих я напред във времето. Тя виждаше само без­радостен, белязан от бедност живот. Живееше със семейството си в малка колиба, в която нямаше дори и маса. Ядяха нещо като ориз, сварен на тесто, но винаги бяха гладни. Тя бързо се състари, без никога да избяга от бед­ността и глада, и накрая умря. Зачаках, но виждах колко е изтощена. Преди да я събудя, тя ми каза.че Робърт Джерод се нуждае от помощта ми. Нямах представа кой е Ро­бърт Джерод и как бих могъл да му помогна. Нямаше ни­що повече.

След като излезе от транс, Кетрин отново си припом­ни много подробности от връщането в миналото. Но не споменаваше нищо за състоянието след смъртта, нищо за междинното състояние, нищо за Учителите и за невероят­ното познание, разкриващо се чрез нея. Попитах я:

— Кетрин, какво значи за теб терминът "учители"? Тя свързваше думата с някакъв турнир по голф! Бързото подобрение на Кетрин не вървеше успоредно с вместването на прераждането в собствената й теология. Заради това реших все още да не й казвам за Учителите. Още повече, че не бях сигурен как се съобщава на някого новината, че е невероятно талантлив транс-медиум, кой­то пренася вълнуващо трансцедентално знание от Духов­ните Учители.

Кетрин се съгласи жена ми да присъства на следващия сеанс. Керъл е висококвалифициран и добре тренирай спе­циалист по социална психология и ми трябваше нейното мнение. След като й разказах за разкритията на Кетрин за нашия син и баща ми, тя гореше от желание да се вклю­чи. Аз си правех писмени бележки за всяка дума от пре­дишните съществувания, когато Кетрин шепнеше доста­тъчно бавно, но Учителите говореха много по-бързо и реших да записвам всичко на касетофон.

Психичните особености на Кетрин растяха и тя става­ше все по-интуитивна. Все още имаше проблеми със Стюарт, но вече можеше да се справя по-успешно с него. Очите й сияеха, кожата й цъфтеше. Разказа ми, че имала странен сън, когато дойде за следващия сеанс, но може­ше да си спомни само част от него. Сънувала, че някой поставя в ръката й червена рибя перка.

Бързо се гмурна в транс и за няколко минути достиг­на дълбока хипноза.

— Виждам стръмни скали. Стоя на скалите и гледам в далечината. Трябва да търся кораби — това ми е рабо­тата... Облечена съм в нещо синьо, като сини панталони... къси панталони и смешни обувки... те се закопчават. Обув­ките ми имат катарами, много смешни... Виждам, че до хоризонта няма кораби. — Кетрин шепнеше бавно. Прид­вижих я напред във времето до някое значително събитие в живота й.

— Пием отлежало пиво, ейл. То е много тъмно. Халбите са с капак и са дебели. Те са стари, на метални стой­ки. В това място е доста задушно. Има много хора и е шумно. Всеки говори на висок глас.

Попитах я дали може да чуе някой да назовава нейно­то име.

— Кристиан... Кристиан ми е името. (Отново бе мъж.) Сега ядем месо и пием ейл. Пивото е тъмно и много гор­чиво на вкус. Слагат сол в него (Тя не можеше да види го­дината). Говорят за война, за кораби, затворили някакви пристанища! Не мога да чуя къде е това. Ако бяха по-ти­хи, щях да чуя, но всеки говори и е шумно.

Помолих я да се опита да разбере.

— Хемстед... Хемстед (фонетичен изговор). Това е пристанище, морско, в Уелс. Те говорят на езика на бритите.

Премести се напред във времето, когато Кристиан бе на неговия кораб.

— Мирише на нещо, нещо, което гори. Вонята е ужас­на. Горящо дърво, но и нещо друго... Нещо в далечина­та се е подпалило, някакъв съд, мореплавателен съд. Ние товарим! Ние товарим нещо с барут. Кетрин ставаше все по-възбудена. — Това е нещо с барут, много черно. То се лепи по ръ­цете. Трябва да се движим бързо. Корабът има зелен флаг. Тъмно е... Това е флаг в зелено и жълто. Има някаква ко­рона с три върха.

Изведнъж Кетрин изкриви лице от болка.

— О, болката в ръката ми, болката в ръката! То ме из­гаря! О, о!

Спомних си онзи фрагмент от съня и разбрах какво е червената рибя перка, поставена вфъката й. Блокирах бол­ката, но тя още стенеше.

— Осколките са метални... Корабът, на който бяхме, е разрушен... откъм пристанището. Убити са много, мно­го хора. Аз оцелях... само ръката ми е ранена, но с време­то зараства.

Преместих я напред във времето, като я оставих сама да си избере значимо събитие.

— Виждам нещо като печатница, печата се нещо с пло­чи и с мастило. Те печатат и подвързват книги. Книгите са с кожени корици, свързващи конци, кожени ремъци. Виждам червена книга. Отнася се за история. Не мога да видя заглавието, още не са приключили с печатането. Кни­гите са чудесни. Техните корици са така гладки, кожата. Те са прекрасни книги, те учат човека.

Явно Кристиан се наслаждаваше да гледа и докосва книгите и не му беше ясно как се учи от тях. Вероятно бе­ше доста необразован. Придвижих го до последния ден на живота му.

— Виждам мост над река. Аз съм стар... много стар. Трудно ходя. Вървя по моста... към отсрещната страна. Чувствам болка в гърдите - натиск, ужасен натиск — бол­ка в гърдите. О!

Кетрин хъхреше, очевидно преживяваше сърдечен удар, който Кристиан получаваше на моста. Дишането й бе забързано и повърхностно, лицето и вратът се покри­ха с пот. Започна да кашля и да се бори за въздух. При­тесних се. Дали повторното преживяване на сърдечен удар от предишен живот бе опасно? Бях достигнал нова грани­ца, никой не знаеше отговора. Най-сетне Кристиан умря. Сега Кетрин лежеше мирно на кушетката, като дишаше дълбоко и равно. Изпуснах дълбока въздишка на облек­чение.

— Чувствам се свободна... свободна — Кетрин шепне­ше нежно. Просто се нося в тъмнината... просто се нося. Наоколо има светлина... и духове, други хора.

Попитах дали размисляше върху живота, който току-що бе приключил, нейният живот като Кристиан.

— Трябваше да прощавам повече, но не го правех. Не прощавах неправдите, които ми причиняваха, а трябва­ше... Аз не прощавах грешките. Държах ги в себе си и ги трупах с годините... Виждам очи... очи.

— Очи? — повторих, чувствайки контакта. — Какви очи?

— Очите на Духовните Учители — прошепна Кетрин, — но трябва да чакам. Трябва да помисля върху някои неща.

Минаха минути в напрегнато мълчание.

— Как ще узнаеш кога те са готови? — попитах изпи­тателно, като прекъснах дългото мълчание.

— Те ще ме повикат — отговори тя.

Минаха още минути. След това внезапно главата й за­почна да се върти насам-натам и гласът й, остър и твърд, сигнализира промяната.

— Има много души в това измерение. Аз не съм един­ствената. Трябва да имаме търпение. Това е нещо, което никога не научих... Има много измерения...

Попитах я дали е била тук и преди, дали се бе прераж­дала много пъти.

— Аз съм била на различни нива в различни времена. Всяко от тях е равнище на по-високо съзнание. На кое от тях ще отидем, зависи от това, колко сме напреднали...

Отново замълча. Попитах я какви уроци е трябвало да научи, за да напредне. Тя веднага отговори:

— Че трябва да споделяме знанието с другите. Че всич­ки ние имаме способности далеч над тези, които прилага­ме. Някои от нас откриват това по-скоро от другите. Че трябва да сдържаме своите пороци. Ако не, те се прена­сят в друг живот. Само ние самите можем да избегнем... лошите навици, които натрупваме, когато сме във физи­ческо тяло. Учителите не могат да правят това вместо нас.

... Ако избереш да се съпротивляваш и да не владееш себе си, ще пренесеш всичко това в друг живот. Само ко­гато решиш, че си силен достатъчно, за да надделееш над външните проблеми, тогава не ще ги влачиш повече в след­ващия си живот. Освен това трябва да се научим да не подбираме само тези хора, чиито вибрации са същите ка­то нашите. Нормално е да се чувстваме привлечени от ня­кого, който е на същото ниво като нашето. Но това е пог­решно. Трябва да се отива и при онези, чиито вибрации са различни от нашите. Това е същественото... да се по­мага на тези хора.

... На нас са ни дадени интуитивни сили, които трябва да следваме.а не да им се съпротивляваме. Тези, които се съпротивляват, ще срещнат опасността. Нас не ни пращат на всяко ниво с еднакви сили. Някои от нас притежават по-големи сили от останалите, защото са били натрупани от други времена. Хората не са създадени еднакви. Но накрая ще достигнем точката, където всички ще бъдем ед­накви.

Кетрин замълча. Знаех, че тези мисли не бяха нейни. Тя нямаше подготовка нито по физика, нито по метафи­зика, нищичко не знаеше за нива, измерения и вибрации. Красотата на думите и мислите, философското съдържание на тези слова — всичко това бе много над възмож­ностите на Кетрин. Тя никога не бе говорила по този сбит, поетичен маниер. Можех да почувствам друга, по-висша сила, която вземаше връх над нейния разум и гласни стру­ни, за да предаде тези мисли в думи, така че да можех да разбирам. Не, това не бе Кетрин. Нейният собствен глас имаше сънливо звучене.

— Хората, изпаднали в кома... са в състояние на неопределеност. Те още не са готови да прекрачат в другото ниво... докато не решат дали искат, или не. Само те мо­гат да решат това. Ако чувстват, че няма какво повече да научат във физическото си състояние... тогава на тях им се разрешава да прекрачат. Но ако те имат още да учат, трябва да се върнат, дори и да не искат. Това е период на почивка, времето, когато силите на ума могат да си от­дъхнат.

Напоследък бях чувал за тези неща, информация от то­зи род се процеждаше в публикации за хора, преживели близки до смъртта състояния, в които те обясняваха за­що са решили да се върнат. На други не им бил даден из­бор. Те трябвало да се върнат, защото още са имали да учат. Разбира се, всички интервюирани с подобни изжи­вявания, са се завърнали в тялото си. Има поразителни съвпадения в разказите им. Те се отделяли от телата си и наблюдавали усилията за реанимация отвисоко. Накрая усещали ярка светлина или виждали пламтяща "спиритична" фигура в далечината, понякога в края на тунел. Не чувствали болка. Ако осъзнавали, че земните им задачи още не са изпълнени, веднага се присъединявали към те­лата си, като отново изпитвали болка и други физически усещания. И аз съм имал няколко пациента с подобни пре­живелици. Най-интересния случай бе с един преуспяващ южноамерикански бизнесмен, с който проведохме някол­ко обикновени психотерапевтични сеанси.

Джейкъб бил връхлетян от мотоциклет и изпаднал в безсъзнание през 1975 година в Холандия, когато бил три­десетгодишен. Спомня си, че летял над тялото си и гле­дал надолу към сцената на катастрофата — как дошла ли­нейката, как докторът се занимавал с раните, видял и нарастващата тълпа от зяпачи. Усетил златиста светлина в далечината и като я доближил, видял маймуна, облече­на в кафява роба. Маймуната казала на Джейкъб, че той трябва да се върне в своето тяло. Джейкъб се убедил в мъдростта и мощта на маймуната, която му предсказала някои събития, сбъднали се безпогрешно по-късно в жи­вота му. Джейкъб бил напъхай обратно в тялото си, този път върху болничното легло, върнало се съзнанието му и за пръв път усетил разкъсваща болка.

През 1980 година, когато пътувал из Израел, Джейкъб, който е евреин, посетил пещерата на Патриарсите в Хеврон — свещено място и за евреи, и за мюсюлмани. След преживяното в Холандия, той бил станал по-религиозен и бил започнал да се моли по-често. Видял наблизо джа­мия и седнал да се помоли с тамошните мюсюлмани. След известно време станал, за да си тръгне. Един стар мюсюл­манин се приближил до него и казал:

— Ти си различен от другите. Те много рядко сядат и се молят с нас.

За момент замълчал, гледайки внимателно Джейкъб, преди да продължи:

— Ти си срещал маймуната. Не забравяй какво ти е казала!

Пет години след катастрофата и на хиляди мили раз­стояние, един стар човек знаел за срещата на Джейкъб с маймуната, среща, която станала, докато Джейкъб бил в безсъзнание.

Докато размишлявах в кабинета си върху последните откровения на Кетрин, чудех се какво бяха мислили на­шите праотци за предположението, че хората не са създа­дени еднакви. Излизаше, че те се раждат с таланти, спо­собности и възможности, натрупани през други съществувания. "Накрая ние ще достигнем точката, къде­то ще бъдем еднакви" — подозирах, че тази точка е отда­лечена много, много животи. Мислех си за младия Мо­царт и неговите невероятни детски таланти. Дали това не бе пренасяне на предишни способности? Явно че можем да пренасяме и способности освен дългове. Мислех си за това, как хората се стремят да се събират в хомогенни гру­пи, като избягват, а често и се страхуват от аутсайдерите. Това са корените на предразсъдъците и груповата омра­за. "Трябва също да се научим да отиваме не само при онези хора, чиито вибрации са като нашите" — можех да почувствам духовната истина в тези думи.

— Трябва да се върна — започна отново Кетрин. — Трябва да се върна!

Но аз не исках да чуя повече. Попитах я кой е Робърт Джерод, чието име бе споменала миналия път, като твър­деше, че той се нуждае от помощ.

— Не знам... Може би е в друго ниво, не в това — оче­видно тя не можеше да го намери. — Само когато той по­желае, когато поиска да дойде при мен — прошепна тя, — ще ми изпрати известие. Той се нуждае от вашата по­мощ.

Все още не можех да разбере как бих могъл да помог­на.

— Не знам — каза Кетрин. Но вие сте този, който тряб­ва да бъде научен. НЕ АЗ.

Това бе интересно. Цялата тази материя за мен ли бе­ше предназначена? Или аз трябваше да помогна на Ро­бърт Джерод, като бъда научен? Не бях чувал никога за такъв човек.

— Трябва да се връщам — повтори тя.— Първо тряб­ва да се приближа към светлината.

Изведнъж тя се разтревожи:

— О, о! Твърде дълго се колебах... Тъй като се коле­бах, трябва отново да чакам.

Докато чакаше, попитах я какво вижда и чува.

— Само други духове, други души. Те също чакат. Попитах я дали не можем да научим нещо, докато ча­ка.

— Тях ги няма тук, за да ми кажат — бе отговорът. Чудесно! Ако Учителите не са там, за да ги чуе, Кет­рин не можеше самостоятелно да предава познание.

— Много съм неспокойна, че съм тук. Аз наистина трябва да вървя. Когато дойде подходящото време, ще тръгна.

Отново минаха минути в тишина. Накрая трябва да бе дошло подходящото време. Тя отново бе попаднала в друг живот.

— Виждам ябълкови дървета... и къща, бяла къща. Аз живея в тази къща. Ябълките са червиви... червеи, не са добри за ядене. Има люлка, вързана за дървото.

Помолих я да погледне към себе си.

— Косата ми е светла, руса коса. На пет години съм. Името ми е Кетрин.

Изненадан бях. Те бе влязла в сегашния си живот ка­то петгодишната Кетрин. Но трябваше да има причина за това.

— Случило ли се е нещо, Кетрин?

— Баща ми е сърдит...щото не ни е позволено да сме навън. Той... той ме удря с пръчка. Тя е много тежка, бо­ли. Страх ме е... — Тя хленчеше с детски гласец... — Ня­ма да спре, докато не ни нарани. Защо прави така? Защо е толкова долен?

Помолих я да види своя живот от по-висока перспек­тива и да отговори на собствените си въпроси. Напосле­дък бях чел за хора, които могат да го правят. Някои ав­тори наричат тази перспектива собственото "висше АЗ" или "по-голямото АЗ". Любопитен бях дали Кетрин мо­же да достигне такова състояние, ако то съществува. Ако можеше, това щеше да бъде мощна терапевтична техни­ка, пряк път към интроспекцията и разбирането на собс­твеното АЗ.

— Той никога не ни е искал — шепнеше тя много бав­но. — За' него ние сме досадно натрапено бреме в живота му... Той не ни иска.

— И брат ти ли също? — запитах.

— Да, още повече брат ми. Те не са го планирали. Те не са били женени, когато... бил заченат.

Това бе сензационна информация за Кетрин. Никога не бе знаела за тази предбрачна бременност. По-късно майка й потвърди откритието.

Кетрин преразказваше живота си, но сега демонстри­раше мъдрост и перспективно виждане, които преди по­казваше само в междинното състояние. Проявяваше се ня­каква "по-висша" част от разума й, нещо като суперсъзнание. Може би точно това бе "висшето АЗ", ко­ето бе описано от други автори. Независимо от това, че не беше в контакт с Учителите и с тяхната блестяща мъд­рост, нейното суперсъзнание притежаваше способност за дълбока интроспекция. Когато Кетрин бе в нормално със­тояние, тя бе много по-ограничена и повърхностна. Явно, когато бе будна, тя не можеше да черпи от това суперсъз­нание. Задавах си въпроса дали пророците и мъдреците от източните и западните религии не са били в състояние да придобиват своята мъдрост и познание именно чрез достъпа на суперсъзнанието.

Ако е така, тогава всички ние сме способни да го пра­вим, тъй като всеки би трябвало да го притежава. Психоаналитикът Карл Юнг е знаел за различните нива на съз­нанието. Той е писал за колективното несъзнавано — със­тояние, подобно на това на Кетрин. Огорчаваше ме не­възможността да се пресекат потоците на нейното съзнание — интелекта й, когато е будна с нивото на су­персъзнанието й в транс.

Междувременно баща й я измъчваше и причините поч­ваха да се изясняват.

— Той има да учи много уроци? — казах с въпроси­телна нотка.

— Да... той има да учи.

Попитах я дали знае какво трябва да научи той.

— Не ми е дадено да знам това — тонът й издаваше обида — разкрива ми се това, което е важно за мен, кое­то се отнася до мен. Всеки трябва да се интересува от не­говите или нейните... за да постигне неговата или нейна­та цялост. Трябва да учим уроците си... всеки един от нас. Уроците се учат един по един... подред. Само тогава мо­жем да узнаем от какво се нуждае другият, какво му лип­сва, какво ни липсва, за да сме цялостни. Тя говореше с мек шепот и този шепот бе изпълнен с любеща безприст­растност. След това детският глас отново се върна:

— Той ме отвращава! Кара ме да ям тази гадост, а аз не искам. Това е храната... маруля, лук, която мразя. Той ме принуждава да я изям, а знае, че ми се повдига. Но не" го .е грижа!

Кетрин показваше явни признаци на гадене. Опитваше се да си поеме въздух. Отново й внуших, че наблюдава сцената от по-висока перспектива, че сега трябва да раз­бере защо баща й постъпва така.

Кетрин заговори в остър шепот:

— Трябва да се запълни някаква празнота в него. Той ме мрази заради това, което направи. Заради това мрази и мен, и себе си. (Бях забравил за сексуалното насилие над тригодишното момиченце.) Затова трябва да ме накаже... Сигурно съм направила нещо лошо, за да е постъпил та­ка.

Тогава е била само на три годинки, а баща й бил пиян. И въпреки това, оттогава тя бе носила дълбоко в себе си вината. Обясних й тези неща:

— Ти си била само едно детенце. Сега трябва да се ос­вободиш от тази вина. Ти нищо не си сторила. Какво би могло да направи едно тригодишно дете? Ти не си винов­на, виновен е баща ти.

— Сигурно ме е мразел — нежно прошепна тя. — Аз го познавам отпреди, но не мога да извлека сега тази ин­формация. Трябва да се върна към това 'време'.

Бяха изминали вече няколко часа, но бях готов да я върна към корените на техните отношения. Дадох й под­робни инструкции:

— Ти си в дълбок транс. След малко ще започна да броя обратно от три към едно. Ти ще си в по-дълбока хип­ноза и ще се чувстваш напълно в безопасност. Мисълта ти ще пътешества свободно назад във времето, тогава, ко­гато започва връзката с баща ти от сегашния ти живот, когато възникват най-значителните причини за случилото се между теб и него. Когато кажа "едно", ти ще се върнеш към този живот и ще си го припомниш. Това е важно за твоето изцеление. Ти можеш да го направиш. Три... две... едно.

Дълга пауза.

— Не го виждам... но виждам убити хора! — гласът й стана висок и рязък. — Ние нямаме право да прекъсваме живота на хората, преди те да са изживели своята карма. А го правим. Нямаме право. Убийците ще изстрадат сво­ето възмездие, като ги оставим да живеят. Когато умрат и отидат в следващото измерение, те ще страдат там. Ще бъдат неспокойни и няма да намерят мир. И ще бъдат из­пратени отново, но животът им ще бъде много тежък. И ще трябва да обезщетят тези, които са наранили със сторената им неправда. Защото са прекъснали тези човешки животи, а са нямали право да го сторят. Само Бог може да наказва.

Кетрин бе изтощена. Реших да се откажа да търся връзката с баща й от минали животи и я изведох от транс. Нищо не си спомняше освен превъплъщението си като Кристиан и малката Кетрин. Беше уморена, но някак тиха и успокоена, като че ли огромна тежест се бе смъкнала от нея.

Очите ми срещнаха очите на Керъл. Ние също се чув­ствахме изтощени. Треперехме и бяхме потни. Този път бяхме изживели невероятното заедно.
ГЛАВА ШЕСТА

Сега назначих седмичните сеанси с Кетрин за края на деня, защото продължаваха няколко часа. Запазила бе онова излъчване на спокойствие от последната ни среща. Беше говорила с баща си по телефона. Простила му бе по свой начин, без да му разказва никакви подробности. Ни­кога не я бях виждал толкова ведра. Удивлявах се на бър­зината на нейния прогрес. Рядко някой пациент с хронич­ни, дълбоко вкоренени страхове, можеше да отбележи такъв драматичен напредък. Разбира се, Кетрин трудно можеше да бъде наречена обичаен пациент, а насоката на лечението във всеки случай беше уникална.

— Виждам порцеланова кукла, поставена на полицата на камина — тя бързо изпадна в дълбок транс. — Има книги до камината, от двете й страни. Това е стая в някак­ва къща. До куклата са поставени свещници. И картина... лице, лице на мъж. Това е той... (Тя оглеждаше стаята). Попитах я какво вижда.

— Подът е покрит с нещо пухкаво, като че ли... това е животинска кожа, да... с нея е покрит подът. Вдясно има две стъклени врати... които извеждат към веранда. Има четири стъпала, четири стъпала надолу и колони срещу къщата. Стъпалата извеждат на пътека. Наоколо има дър­вета. Навън са конете... привързани към стълбове.

— Знаеш ли къде е това? — запитах. Кетрин си пое дълбоко дъх:

— Не виждам името — прошепна тя, — но годината, годината трябва да е някъде. Това е осемнайсти век, но аз не... има дървета и жълти цветя, много красиви жълти цве­тя.

Тя замълча, останала всред цветята. Картината ми на­помни за полетата от слънчогледи в Южна Франция. По­питах я за климата.

— Той е умерен. Нито е горещо, нито студено.

Не напредвахме много в идентифицирането на място­то. Върнах я обратно в къщата, далеч от омайващите жъл­ти цветя и я попитах чий бе портретът над камината.

— Не мога... чувам да повтарят Аарон... името му е Аарон.

— Не, тя е на сина му. Аз работя тук. (Още веднъж бе в ролята па прислужница.)

Досега не се беше приближила до статута на Клеопатра или Наполеон. Често тези, които се съмняват в прераж­дането, какъвто впрочем бях и аз преди два месеца, по­сочват високата честота на превъплъщения във велики личности като аргумент.

— Кракът ми е много... продължи Кетрин, — много тежък. Боли ме. Почти не го чувствам. Конете ме ритна­ха по крака.

Казах й да погледне към себе си.

— Косата ми е кестенява, къдрава тъмна коса. Нося нещо като боне... синя рокля с нещо като престилка над нея. Млада съм, но не съм дете. Боли ме кракът, току-що се случи. Ужасно боли. (Виждаше се, че изпитва голяма болка.)... копито, копито. Той ме ритна с копитото. Той е много зъл кон. — Гласът й стана мек, като че болката пре­мина. — Усещам мириса на сеното в обора. Има и други хора, които работят в конюшнята.

Запитах я за нейната служба.

— Възложили са ми сервирането... сервирането в го­лямата къща. Имам нещо общо и с доенето на кравите.

Исках да науча нещо повече за собствениците.

— Жената е пълничка, голяма повлекана. Има и две дъщери... Не ги познавам — добави тя, предваряйки след­ващия ми въпрос — дали някой от тях се е появявал в се­гашния й живот като Кетрин. Разпитвах за нейното собс­твено семейство в осемнайсти век.

— Не знам. Не ги виждам. Не виждам никого с мен. Попитах я дали живее там.

— Да, но не в голямата къща. Гледам пилета. Съби­раме яйцата. Те са кафяви. Къщата ми е много малка и бяла... една стая. Виждам мъж. Той има много къдрава коса и сини очи.

Попитах я дали са женени. "Не, не както другите раз­бират женитбата." Беше ли родена там? "Не, донесли са. я в имението, когато била малка, много малка."

Семейството й беше бедно. Не познаваше съпруга си. Насочих я да се придвижи напред във времето до следва­щото значимо събитие в този живот,

— Виждам нещо бяло... бяло, с много кордели по не­го. Това трябва да е шапка. Някакво боне, с пера и бели панделки.

• 
  Кой носи тази шапка? Дали не си... Тя ме прекъсна:
  
• 
  Господарката на къщата, разбира се. Чувствах се малко глупаво.
  

Попитах я дали има нещо във вестниците за сватбата. Ако имаше, щях да я накарам да погледне датата.

— Не, не виждам да има вестници. Не виждам нищо подобно.

В този живот имахме трудности с документацията.

— Виждаш ли се на сватбата?

Тя отговори бързо с висок шепот:

— Ние не сме на сватбата. Можем само да гледаме как идват и си отиват гостите. За слугите не е разрешено.

— Какво чувстваш?

— Омраза.

— Защо? Зле ли се отнасят с теб?

— Защото сме бедни — меко отговори тя — и сме закрепостени. Имаме толкова малко в сравнение с тях.

— Напускала ли си някога имението? Или цял живот си прекарала тук?

Тя отговори с копнеж:

— Прекарвам целия си живот тук.

Можех да почувствам нейната тъга. Животът и бе тру­ден и безнадежден. Придвижих я към деня на нейната смърт.

— Виждам къща. Лежа в леглото. Дават ми нещо да пия, нещо топло. Мирише на мента. Чувствам тежест в гърдите. Трудно ми е да дишам. Болят ме гърдите и гър­бът... Това е лоша болка... трудно ми е да говоря.

След няколко минути на агония, лицето й омекна и тя­лото й се отпусна. Дишането й се нормализира.

— Напуснах тялото си. — Гласът й беше по-висок и рязък. — Виждам прекрасна светлина... Хора идват към мен. Те идват да ми помогнат. Чудесни хора. Те не се боят. Чувствам се леко...

Последва дълга пауза.

— Размисляш ли за живота, който току-що напусна?

— Това е за по-късно. Засега аз просто се наслажда­вам на спокойствието. Това е време на утеха. Душата. Ду­шата намира тук покой. Оставяш всички телесни болки зад себе си. Душата ти е спокойна и ведра. Това е прек­расно чувство, все едно, че слънцето винаги те грее. Светлината е толкова бляскава! Всичко идва от светлината. От тази светлина идва енергия. Нашата душа отива право на­там. Това е нещо като магнетична сила, от която сме прив­лечени. Това е прекрасно. То е като източник на сила. То знае как да те приласкае.

— Има ли цвят?

— Много цветове — тя замлъкна, като да си почива­ше.

— Какво усещаш?

— Нищо... само покой. Намирам се между приятели­те си. Те всички са тук. Виждам много хора. Някои са ми познати,други не. Но ние сме тук, чакаме.

Тя продължи да чака, докато минутите бавно течаха. Реших да ускоря нещата.

— Искам да попитам нещо!

— Кого? — попита Кетрин.

— Някого, тебе или Учителите — увъртах аз, — мис­ля, че ако разберем това, ще ни помогне. Въпросът е из­бираме ли времето и начина на своето раждане и смърт? Можем ли да избираме своя статус? Можем ли да изби­раме времето на прекрачването отвъд? Мисля, че ако раз­берем това, то ще облекчи много наши страхове. Има ли някой там, който може да отговори на тези въпроси?

В стаята ставаше студено. Когато Кетрин проговори отново, гласът й бе по-дълбок и по-звучен. Това бе глас, който никога не бях чувал преди. Глас на поет.

— Да, ние избираме кога да дойдем във физическо със­тояние и кога да го напуснем. Узнаваме го, когато сме из­пълнили това, за което сме пратени долу. Знаем и кога е дошло време да приемем смъртта. Защото разбираме, че нищо повече не може да се вземе от времето на този жи­вот. Когато има време, когато си имал време да си почи­неш и да заредиш отново с енергия своята душа, на теб ти се позволява да избереш новото влизане във физичес­ко тяло. Тези, които се колебаят, които не са сигурни да­ли да се върнат тук, ще загубят шанса, който им се дава, шанса да извършат каквото трябва, когато са във физи­ческо състояние.

Знаех без съмнение и сигурно, че това не излизаше от Кетрин.

— Кой ми говори?

Кетрин отвърна в познатия мек шепот:

— Не знам. Гласът е на някой много... някой, който контролира нещата, но не знам кой е той. Мога само да чувам гласа му и да се опитвам да ви предавам това, ко­ето ви казва.

Значи, тя също знаеше, че мъдростта не произтича от нея, нито от подсъзнанието, нито от колективното несъзнаване. Нито дори от нейното суперсъзнателно АЗ. Виж­даше се, че тя слуша някого, след това ми предава думи от мислите на някой много специален, някой, който кон­тролира "нещата". И тъй, беше се появил друг Учител, различен от първия, или от онези, които досега ми бяха предавали мъдрите послания. Това бе нов дух, с характе­рен стил и глас — поетичен и ведър. Това бе Учител, кой­то говореше за смъртта без никакво колебание и все пак гласът и мислите му бяха пропити с любов. Тя се усеща­ше, топла и истинска, макар и дистанцирана и универсал­на. Чувстваше се една благост, но без емоция или привър­заност. Излъчваше чувство на любеща безпристрастност или дистанцирана любвеобилност и напомняше нещо смътно познато.

Шепотът на Кетрин ставаше по-силен:

— Аз нямам доверие в тези хора!

— Вяра в кои хора! — запитах.

— В Учителите.

— Нямаш вяра?

— Не, на мен не ми достига вяра. Затова животът ми е бил толкова труден. В този живот аз не вярвах — тя спо­койно оценяваше живота си в осемнайсти век.

Запитах я какво бе научила през онзи живот.

— Научих за гнева и раздразнението, за спестените чув­ства към хората. Трябваше също да науча, че нямам кон­трол върху своя живот. Искам този контрол, но го нямам. Трябва да имам вяра в Учителите. Те ще ме водят през всичко. Но аз нямах вярата. Имах чувство на обреченост от самото начало. Никога не гледах на нещата откъм доб­рата страна. Трябва да имаме вяра... ние ТРЯБВА да има­ме вяра. А аз се съмнявах. Избрах да се съмнявам, вмес­то да вярвам.

Тя замълча.

— Какво трябва да правиш ти, какво да правя аз, за да станем по-добри? Нашите пътища еднакви ли са? — попитах.

Отговорът дойде от Учителя, който миналата седми­ца бе говорил за интуитивните сили и за връщането от състояние на кома. Гласът, стилът, интонацията бяха съв­сем различни както от тези на Кетрин, така и от мъжест­вения поетичен Учител, който току-що бе говорил.

— Пътеката на всеки в основата си е една и съща. Всич­ки трябва да придобием определени постоянни навици, докато сме във физическо състояние. Някои от нас по-бър­зо го усвояват от другите. Милосърдие, надежда, вяра, любов... всички трябва да познаваме тези неща и добре да ги познаваме. Не става въпрос само за една надежда, една вяра и една любов — толкова неща се подхранват от тях. Има много начини те да се демонстрират. А ние чер­пим толкова малко от това съкровище.

— Аз не бях научила това — добави Кетрин в своя мек шепот.

За момент се смутих от думата "целомъдрие", но си спомних, че в произхода на тази дума се коренят значе­ния, много различни от сексуалното въздържание.

— ... да не се отдаваме прекалено на желанията — про­дължи тя. — Всичко прекалено... прекалено. Вие разбира­те. Вие наистина разбирате — тя отново замълча.

— Опитвам се — вметнах. След това реших да се кон­центрирам върху Кетрин. Може би Учителите още не бя­ха си отишли. — Кое е най-доброто, което мога да направя; така че Кетрин да преодолее страховете и своята тревожност? И да науча нейните уроци? Това ли е най-добрият път, или трябва да променя нещо? Или да се на­соча към някоя специфична област? Как най-добре да й помогна?

Отговорът дойде с дълбокия глас на Учителя-поет. На­ведох се напред.

— Ти постъпваш правилно. Но това е за теб, а не за нея.

Още веднъж посланието гласеше, че всичко беше по­вече за мое добро, отколкото заради Кетрин.

— За мен?

— Да. Това, което казваме, е за теб.

Той не само споменаваше Кетрин в трето лице, но употребяваше "ние". Значи имаше няколко Духовни Учи­тели.

— Мога ли да знам вашите имена? — попитах, като веднага потреперах от светския характер на моя въпрос. — Имам нужда от ръководство. Толкова много трябва да узная.

Отговорът бе любовна поема, поема за моя живот и моята смърт. Гласът бе мек и нежен и чувствах любеща­та безпристрастност на универсалния дух. Слушах в бла­гоговение.

— Ще бъдеш воден. Ще те водят, когато му дойде вре­мето. Когато изпълниш това, за което си изпратен, твоят живот ще свърши. Но не преди това. Имаш много време пред себе си... много време.

Изпитах едновременно безпокойство и облекчение. Радвах се, че не ми казваха подробности. Кетрин започна да проявява нетърпение.

Проговори в слаб шепот:

— Падам, падам... опитвам се да намеря своя живот... падам.

Тя въздъхна, аз — също. Учителите си бяха отишли.

Размишлявах върху смайващото откритие, че това поз­нание бе за мен. Но с каква цел? За да извърша КАКВО, бях изпратен тук? Драматичните събития, които се разиг­раваха в кабинета ми, се отразиха дълбоко в личния и се­мейния ми живот. Постепенно започна да се променя мо­ята чувствителност. Когато един ден пътувахме със сина ми за бейзболните игри на колежа, се натъкнахме на го­лямо задръстване по шосето. Винаги съм се дразнел от те­зи задръствания, а сега щяхме да изпуснем първото, а мо­же би и второто хвърляне. Но този път не почувствах раздразнение, не пустосвах некадърните шофьори. Мус­кулите на врата и раменете ми бяха разхлабени. Не се опитах да си го изкарам на сина ми, изчаквахме да мине вре­мето, като си говорехме. Осъзнах, че просто изпитвам же­лание да прекарам един щастлив следобед с Джордан, посветен на любимата и на двама ни игра. Целта на следобеда бе да го прекараме заедно. Ако бях дал воля на гнева и раздразнението си, щях да съсипя целия ни излет.

Вглеждах се в децата и в жена си и се чудех били ли сме наистина заедно преди? Споделяхме ли изпитанията, мъките и радостта на този живот? Чувствах прилив на лю­бов и нежност към тях. Разбрах, че техните недостатъци и грешки бяха незначителни, че не са толкова важни. Лю­бовта е, която има значение. Хванах се дори да подценя­вам собствените си недостатъци по същата причина. Не бе необходимо да съм съвършен и да се контролирам неп­рекъснато, безсмислено бе да впечатлявам някого с пове­дението си.

Радвах се, че мога да споделям всичко с Керъл. Често след вечеря обсъждахме сеансите с Кетрин. Керъл има аналитичен ум и е много земна. Знаеше колко съм погъл­нат от случая, затова изпълняваше ролята на скептика и ми помагаше да гледам обективно на информацията. Ко­гато натрупаните доказателства започнаха да сочат, че Кетрин наистина разкрива свещени истини, Керъл преми­наваше на моя страна и споделяше моите оценки и радос­ти.