Вестители от отвъдното

Решил бях на следващия сеанс да прослушаме заедно с Кетрин невероятния диалог от миналата седмица. В края на краищата, тя ме даряваше с небесна поезия, освен със спомени от предишни съществувания. Кетрин се поколе­ба. Много по-щастлива отпреди, с поразително подобре­ние, тя не изпитваше нужда да изслуша записа. За нея всич­ко бе някак си смущаващо. Настоявах, исках да споделя прекрасното и възвишеното, дошло чрез нея. Тя послуша само няколко минути мекия си шепот и след това ме по­моли да изключа касетофона. Каза ми, че е твърде странно и я кара да се чувства притеснена. Тогава си припомних казаното: “Това е за теб, а не за нея.” Питах се колко ли могат да продължават тези сеанси, защото тя с всяка седмица изглеждаше все по-добре. Нямаше и следа от вълнение в това някога бурно езеро. Все още се боеше от затворени пространства и взаимоотношенията й със Стюард продължаваха да са променливи. Във всичко останало бе показала значителен прогрес.

От месеци не бяхме имали традиционен психотерапевтичен сеанс. Не бе необходимо. Започвахме с няколкоминутно бъбрене за случилото се през седмицата, след това бързо пристъпвахме към хипнотична регресия. Кетрин бе фактически излекувана. Сега психиатрите използват го­леми дози транквилизатори и антидепресанти, за да леку­ват хора със симптомите на Кетрин. Успоредно с лекарствата, пациентите се подлагат често на интензивна психотерапия или участват в сеанси на групова терапия за лекуване на фобии.

Много психиатри считат, че симптоми като тези на Кетрин са на биологична основа, т.е. че съществува недос­тиг на едно или няколко химични вещества в мозъка. До­като въвеждах Кетрин в дълбок хипнотичен транс, мис­лех си колко добре се получи, че без прилагане на лекарства и групова терапия, бяхме постигнали този добър резултат. Това не бе просто потискане на симптоми­те, нито пък стратегията на стиснатите зъби за цял живот. Това бе лечение, посредством което симптомите се отст­раняваха. Нейната лъчезарност, ведрост и щастливо изра­жение надминаха моите най-смели очаквания. Отново се разнесе мекият шепот: — Намирам се в голямо помещение, таванът е куполовиден, в синьо и златно. Има и други с мен. Облечени са в стари... нещо като халати, много стари и мръсни. В помещението има много рисунки... и много скулптури, сложени върху каменни постаменти. В единия край на по­мещението има голяма златна фигура. Той се появява. Той е много голям, с криле. Много е зъл. Горещо е, много го­рещо... Това е, защото няма никакви отвори в помещени­ето. Сигурно сме далеч от селото. В нас има нещо, което не е наред.

— Болна ли си? Лошо ли ти е?

— Да, всички сме болни. Не знам какво ни е, но кожа­та ни се нацепва. Тя потъмнява непрекъснато. Студено ми е. Въздухът е много сух, застоял. Не можем да се върнем в селото. Държат ни отделени. На някои от нас лицата са обезобразени.

Тази болест изглеждаше ужасна, като проказа. Ако Кетрин бе имала някога славен живот, още не бяхме по­падали в него!

— Колко време трябва да стоиш там?

— Завинаги — мрачно отвърна тя, — докато умра. Ня­ма лек за нас.

— Знаеш ли името на болестта? Как я наричат?

— Не. Кожата става много суха и се набръчква. Тук съм от години. Има и други, току-що са пристигнали. Ня­ма връщане назад. Захвърлени сме тук... за да умрем.

Тя изстрадваше едно несретно съществувание в пеще­ра.

— Трябва да ловуваме, за да ядем. Виждам някакво диво животно с рога... То е кафяво, с големи рога.

— Идва ли някой да ви види?

— Не, те не бива да се приближават, в противен слу­чай и те ще пострадат от злото. Ние сме прокълнати... За някакъв грях, който сме сторили. И това е нашето нака­зание.

Песъчинките на нейните религиозни схващания непре­къснато се промъкваха в пясъчния часовник на многобройните й съществувания. Само след смъртта, в духовно състояние, тя бе освободена от тях.

— Знаеш ли коя е годината?

— Изгубили сме представа за времето. Ние сме бол­ни, чакаме само смъртта.

— Няма ли надежда? — отчаянието бе заразно.

— Няма надежда. Всички ще умрем. Ръцете страшно ме болят. Цялото ми тяло е в болки. Стара съм. Трудно се движа.

— Какво става, когато вече не можете да се движите?

— Преместват ни в друга пещера и ни оставят да ум­рем там.

— Какво правят с умрелите?

— Запечатват входа на пещерата.

— Случва ли се да запечатат пещерата преди човек да е умрял? — търсех ключа към страха от затворени прос­транства.

— Не знам. Никога не съм била там. Аз съм в поме­щението с други хора. Много е горещо. Лежа притисна­та до стената.

— За какво служи това място?

— За молитви... много богове. Горещо е... Придвижих я напред във времето.

— Виждам нещо бяло. Нещо бяло като балдахин. Те влачат някого.

— Ти ли си това?

— Не знам. Ще се радвам да умра. Толкова болка има в тялото ми — устните на Кетрин бяха изтънели от бол­ка, дишаше тежко от горещината в пещерата. Пренесох я към деня на нейната смърт.

— Трудно ли дишаш?

— Да, толкова е горещо... чувства се... толкова горе­що... много тъмно. Не виждам... н не мога да се движа.

Тя умираше, парализирана и сама е горещата и тъм­на пещера. Отворът на пещерата вече бе запечатан. Тя бе ужасена и страдаше. Дишането й ставаше забързано и не­равно и накрая умря, завършвайки този мъчителен живот.

— Чувствам се леко... като че л и летя. Тук е много свет­ло. Прекрасно е!

— Чувстваш ли болка?

— Не — тя замълча, чакаше Учителите. Вместо това, отново бе изтласкана. — Падам много бързо. Връщам се обратно в тяло! — изглеждаше толкова изненадана, кол­кото бях и аз.

— Виждам сграда — постройка с колони. Има и дру­ги постройки. Ние сме отвън. Виждам маслинови дръвче­та наоколо. Много е красиво. Наблюдавам нещо... хора­та носят странни маски, които покриват лицата им. Преструват се на такива, каквито не са. Те са на нещо ка­то платформа... седим на нея.

— Представление ли гледате?

— Да.

— Косата ми е кестенява. Тя е оплетена — замълча.

Описанието и наличието на маслинови дръвчета ми на­помниха за живота на Кетрин в Гърция 1500 години пре­ди Христа, когато аз бях учителят Диоген. Реших да про­веря.

— Знаеш ли датата?

— Не.

— Има ли с теб хора, които познаваш?

• 
  Имаш ли деца?
  
• 
  В положение съм, сега... (Изборът й на думи беше интересен, някак остарял и неприличащ на обичайния стил на Кетрин.)
  
• 
  Баща ти там ли е?
  
• 
  Не го виждам. Вие сте някъде наоколо... но не сте с мен.
  

— Какво правя там?

— Сега гледате, но вие сте учител. Вие учите... Ние на­учихме от вас... квадрати и кръгове, странни неща. Диоген. Вие сте там.

— Какво друго знаеш за мен?

— Вие сте стар. Свързани сме по някакъв начин... вие сте брат на майка ми.

— Познаваш ли други от моето семейство?

— Познавам вашата жена.. и децата ви. Вие имате си­нове. Двама от тях са по-големи от мене. Майка ми е ум­ряла, умряла е много млада.

— Твоят баща ли те отгледа?

— Да, но сега съм омъжена.

— Чакаш дете?

— Да. Страх ме е. Не искам да умра при раждането.

— Това ли се случи на майка ти?

— Да.

— И ти се боиш, че това ще се случи и на тебе?

— Първото дете ли ти е?

— Да, много се боя. Очаквам го скоро. Наедряла съм. Неудобно ми е да се движа... Студено е.

Тя се придвижи във времето. Детето бе на път да се роди. Кетрин никога не бе имала дете, а и аз не бях из­раждал четиринайсет години след задължителното медицинско обучение.

— Къде си? — запитах.

— Лежа на нещо каменно. Много е студено. Имам бол­ки.., Някой трябва да ми помогне. Някой ТРЯБВА да ми помогне!

Казах й да диша дълбоко, исках да роди детето безбо­лезнено. Тя се задъхваше и стенеше. Раждането продъл­жи няколко мъчителни минути и сетне детето се роди. Дъ­щеря.

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Много съм слаба... толкова кръв!

— Знаеш ли как ще я наречеш?

— Не, много съм уморена... Искам си бебето!

— Бебето е тук — импровизирах, — малко момиченце.

— Да, мъжът ми е доволен.

Тя бе изтощена. Инструктирах я да подремне малко и да се събуди отпочинала. След минута- две я събудих от дрямката.

— По-добре ли си сега?

— Да... виждам животни. Те носят нещо на гърбовете си. Кошове. Има много неща в кошовете... храна... някак­ви плодове...

— Красива ли е местността?

— Да, има много храна.

— Знаеш ли името на мястото? Как го назоваваш, ако те попита чужденец за името на селището?

— Катения... Катения...

— Звучи ми като гръцки град — вметнах.

— Това не знам. А вие знаете ли? Вие бяхте далеч от селото и се върнахте. Аз не съм го напускала.

Това беше неочакван обрат. След като в този живот бях неин вуйчо, по-възрастен и по-мъдър, тя с право питаше МЕН дали знам отговорите на собствените си въп­роси. За жалост не ги знаех.

— Цял живот ли прекарваш в селището? — попитах.

— Да — прошепна тя, — но вие пътувате, за да може­те после да учите хората. Вие пътувате, за да изучите... страната... различните търговски пътища и ги нанасяте върху карти... Вие сте стар. Тръгвате на път с по-млади­те, защото четете по карта. Вие сте много учен.

— За какви карти говориш? На звездите?

— Вие, вие разбирате символите. Вие им помагате да съставят карти.

— Разпознаваш ли други хора от селището?

— Не ги познавам... но познавам вас.

— Добре. Какви са нашите взаимоотношения?

— Много добри. Вие сте много добър. Харесва ми просто да седя близо до вас, действа успокояващо... Вие сте ни помагали... Вие помогнахте на сестрите ми...

— Но идва време да ви напусна, тъй като съм вече стар?

— Не! — тя не бе готова да понесе мъката на моята смърт. — Виждам хляб, някакъв плосък и тънък хляб.

— Хората ядат ли го?

— Да, баща ми, мъжът ми и аз. И други хора от сели­щето.

— Какъв е случаят?

— Това е... някакво честване.

— Баща ти там ли е?

— Да.

— Твоето бебе също ли е там?

— Погледни внимателно сестра си — накарах я, защо­то търсех онова разпознаване на хора, значими за Кетрин в сегашния й живот.

— Не я познавам.

— Разпознаваш ли баща си?

— Да... да... Едуард. Има смокини, смокини и масли­ни... и червени плодове. Хлябът е плосък. Те са заклали няколко овце. Пекат ги на огън. — Последва дълга пауза. — Виждам нещо бяло (Беше се пренесла напред.) Това е бяла... квадратна кутия. Това е мястото, където слагат хо­рата, когато умрат.

— Умрял ли е някой?

— Да... баща ми. Не искам да гледам към него. Не ис­кам да го видя.

— Трябва ли да гледаш?

— Да. Те ще го вземат, за да го погребат. Много ми е мъчно.

— Знам. Колко деца имаш? — репортерът в мен не я оставяше да скърби.

— Имам три, две момчета и момиче. — След като по задължение отговори на въпроса ми, тя се върна към мъ­ката си. — Те сложиха тялото му под нещо, под някакво покривало... — изглеждаше много тъжна.

— Аз бях ли умрял по това време?

— Не. Пием някакво питие, питие в купички.

— Как изглеждам сега?

— Вие сте много, много стар.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не! Когато вие умрете, ще остана сама.

— Надживяла ли си децата си? Те ще се грижат за тебе.

— Но вие знаете толкова много — гласът й бе като на малко момиче.

— Ще го преживееш. Ти също знаеш много. Ти ще си в безопасност — уверих я и тя явно се отпусна.

— По-спокойна ли си? Къде си сега?

— Не знам.

Очевидно тя бе преминала в духовно състояние, без да преживее смъртта си в този живот. През седмицата пре­минахме през два живота със значителни подробности. Очаквах Учителите, но Кетрин продължаваше да си по­чива. След още няколко минути на чакане, попитах дали мога да говоря на Духовните Учители.

— Не съм достигнала това ниво — обясни тя. — Не мога да говоря, преди да го достигна.

Никога не бе попадала на сегашното ниво. След още безрезултатно чакане, аз я изведох от транс.
ГЛАВА ОСМА

Три седмици изминаха до следващия сеанс. Беше вре­ме за ваканция и докато си лежах на тропическия бряг, имах и времето и дистанцията до поразсъждавам върху случая с Кетрин. Имаше много неща, които се нуждаеха от изясняване. С години бях лекувал стотици, може би хи­ляди пациенти, в чиито психически смущения се отразява­ше целият спектър на познатите заболявания. Занимавал се бях и с групи болни в четири от най-големите медицин­ски институти. Години бях прекарал в кабинети за неот­ложна психиатрична помощ, в клиники за диспансеризи­рани психично болни и в различни други места за диагноза и лечение. Знаех всичко за звуковите и визуалните халю­цинации и за шизофрениите състояния. Бях лекувал паци­енти със смущения от хистеричен характер, включително раздвояване и мултиплициране на личността. Водил бях и групи в Националния институт за борба с алкохолизма и наркоманията и бях запознат с цял куп въздействия на наркотиците върху мозъка. При Кетрнн не се наблюдава­ше нито един от тези синдроми. Кетрин е относително ординерна и честна личност. Тя не е учен и не можеше да измисля фактите, подробностите, историческите събития, описанията и поезията, които се предаваха чрез нея. Като психиатър и учен бях сигурен, че тази материя произтича­ше от част от подсъзнанието й. Несъмнено информация­та бе истинска. Дори ако Кетрин бе умела актриса, тя не би могла да сътвори във въображението си тези събития. Познанието бе прекалено точно, твърде специфично и много над нейните възможности.

Размишлявах върху терапевтичното значение на изс­ледваните прераждания на Кетрин. Щом се натъкнахме на тях, нейното подобрение рязко се ускори без лекарства. Има някаква мощна лечебна сила, сила явно много по-ефикасна от конвенционалното лечение или модерните ме­дикаменти. Тази сила включва припомняне и освобождаване не само на травмиращи събития, но също и на ежед­невните посегателства върху нашето тяло, съзнание и Его. В моите въпроси, докато проектирахме предишните съ­ществувания, търсех моделите на тези посегателства - хронични емоционални и физически насилия, бедност и гладуване, болест и препятствия, продължително преслед­ване и предразсъдъци, повтарящи се провали и тъй ната­тък. Държах сметка също и за онези разтърсващи траге­дии като травматично изживяване на смърт, изнасилване, масови катастрофи и всяко друго ужасно събитие, което може да остави постоянен отпечатък. Техниката, която прилагах, е подобна на припомняне на детството в обик­новената психотерапия с разликата, че обхватът от време­то бе в няколко ХИЛЯДИ години, вместо обикновено десет-петнадесет. Успехът на това изследване бе безспорен. Тя и другите, които по-късно лекувах с хипнотична регресия, бе излекувана с изумителна бързина.

Дали пък нямаше други обяснения за спомените на Кетрин от миналите съществувания? Възможно ли бе спо­мените да са въведени в нейните гени? Тази възможност е доста далеч от науката. Генетичната памет изисква непре­къснато проследяване на генетичен материал от поколе­ние в поколение. Кетрин бе живяла навсякъде по земята и нейната генетична линия постоянно бе прекъсвана. Тя загиваше при наводнение с детето си, или пък бе бездетна, или умираше в ранна младост. Генетичната щафета приключваше без да бъде предадена. А как да се обясни възкресяването след смъртта и междинното състояние? В отсъствие на тяло, а оттам и на генетичен материал, па­метта й съществуваше.

Не, генетичното обяснение трябва да бъде отхвърлено. Какво, ако се обърнем към идеята на Юнг за колективно­то несъзнавано, резервоарът на цялата човешка памет и опит, от които по някакъв начин би могло да се черпи?

Различни култури често съдържат приличащи си сим­воли. Според Юнг, колективното несъзнавано не се при­добива лично, а се "наследява" по някакъв начин в мозъч­ната структура. То включва мотиви и образи, които изникват отново във всяка култура, без позоваване на ис­торическа традиция или разпространение. Мислех си, че спомените на Кетрин бяха твърде специфични, за да бъ­дат обяснени с концепцията на Юнг. При нея нямаше раз­криване на символи и универсални образи. Тя предаваше подробни описания на определени хора и места. Идеите на Юнг изглеждаха твърде бледи пред тях. И още, тряб­ваше да се имат предвид и междинните състояния. Взето в своята цялост, прераждането придобиваше по-опреде­лен смисъл. Знанието на Кетрин бе не само определено и детайлизирано, но и над възможностите на нейния разум. Тя знаеше неща, които не биха могли да бъдат зърнати в книга и след това временно да бъдат забравени. Това зна­ние не бе придобито в детството и след това забранено или потиснато. А какво да се каже за Учителите и техни­те послания? Те идваха чрез Кетрин, но не бяха нейни. Знаех, че тази информация и тези послания бяха истинс­ки. Знаех това не само, защото дълги години бях изуча­вал внимателно хората, техните съзнания, мозъци и лич­ности, знаех го интуитивно още преди да бъда посетен от баща си и сина си. Моят мозък знаеше това, знаеха го до­ри и костите ми.

— Виждам гърнета с някакво течно масло в тях. — Въпреки триседмичното прекъсване, Кетрин бързо навле­зе в дълбок транс. Сега обитаваше друго тяло, в друго време.

— Има различни масла в гърнетата. Това ми прилича на склад или място, където складират неща. Гърнетата са червени, червени, направени от червена пръст. Те са опа­сани със сини ленти, сини ленти около гърлата. Виждам мъже там — има мъже в пещерата. Те разместват делви и гърнета, като ги подреждат на определени места. Гла­вите им са бръснати, нямат коса на главата. Кожата им е кафява... кафява кожа.

— Ти там ли си?

— Да... аз запечатвам гърнетата... с нещо като восък... запечатвам гърлата им с восък.

— Знаеш ли за какво се използват маслата?

— Не знам.

— Виждаш ли се? Погледни към себе си! Кажи ми как изглеждаш.

Тя замълча, докато наблюдаваше себе си.

— Имам плитка. Косата ми е сплетена. Имам някак­ва дълга... дълга дреха. Поръсена е със злато.

— Работиш ли за тези жреци — или мъже — с бръс­нати глави?

— Моята работа е да запечатвам гърнетата с восък. Това ми е работата.

— Но не знаеш за какво се използват?

— Изглежда, че се използват за някакъв религиозен ри­туал, но не съм сигурна какъв. Прави се някакво помазва-не, нещо върху главите... нещо върху ръце или глави. Виж­дам птица, златна птица около врата ми.Тя е плоска. Има плоска опашка, много плоска опашка и главата й сочи на­долу... към краката ми.

— Към краката ти?

— Да, изглежда, че птицата е такава. Някакво черно... лепкаво вещество. Не знам какво е това.

— Къде го виждаш?

— В мраморния съд. Използват го за нещо, но не знам за какво.

— Има ли нещо в пещерата, откъдето можеш да про­четеш и да ми кажеш името на страната, мястото, където живееш, или датата?

— Няма нищо по стените, те са голи. Не знам името. Придвижих я напред във времето.

— Има някакво бяло гърне. Дръжката горе е златна... някаква златна инкрустация на нея.

— Какво има в гърнето?

— Някакъв мехлем. Има нещо общо с преминаването в другия свят.

— Ти ли трябва да преминеш?

— Не. Не е някой, когото познавам.

— И това ли е твоя работа? Да приготвяш хората за

това преминаване?

— Не. Жрецът трябва да стори това, не аз. Ние само доставяме мехлеми, тамян...

— На каква възраст си приблизително?

— Шестнайсетгодишна.

— С родителите си ли живееш?

— Да, каменна къща, някакво каменно жилице. Не е много голямо. Много е горещо и сухо. Климатът е мно­го горещ.

— Иди в твоята къща!

— Аз съм там.

— Има ли други хора от семейството?

— Виждам брат, майка ми е там и едно бебе, нечие бе­бе...

— То твое ли е?

— Не.

— Кое е важното сега? Върви към нещо важно, което обяснява твоите проблеми в сегашния ти живот. Трябва да разберем. Не е опасно да го изживееш. Върви към съ­битията!

Тя отговори в много тих шепот: — Всичко с времето... Виждам да умират хора.

— Болест? — внезапно ми просветна, че тя отново се докосваше до древния живот, същия, в който и преди се бе връщала. В този живот чума, разнасяна от водата, бе отнесла бащата на Кетрин и един от братята й. Кетрин също се бе разболяла, но не бе умряла от това. Хората използваха чесън и други билки, за да се предпазят от чу­мата. Кетрин бе разтревожена, че мъртвите няма да мо­гат да бъдат балсамирани както трябва. Но сега се бяхме приближили към този живот от различен ъгъл. Попитах я. Беше точно така. Учудих се на постоянството на спо­мена, факт по факт, точно както бе разказала преди ня­колко месеца за този живот. Отново невъзможността да се спазят погребалните обичаи я хвърляше в безпокойст­во.

— Хората ги слагат в пещери. Телата се съхраняват в пещери. Но преди това телата трябва да бъдат подготве­ни от жреците. Те трябва да бъдат обвити и намазани с мехлеми. Сега местността е наводнена... казват, че водата е лоша. Не пийте водата.

— Има ли начин да се лекува болестта. Помага ли не­що?

— Даваха ни треви, различни билки. Миризмите... бил­ките... усещам миризмата. То е бяло и виси от тавана.

— Като чесън ли?

— Виси навсякъде... свойствата са подобни, да. Него­вите свойства... слага се в устата, ушите, в носа, навсякъ­де. Миризмата е силна. Вярва се, че спира злите духове да влязат в тялото. Морав плод... или нещо кръгло с мора­ва кожица...

— Познаваш ли културата, в която см?

— Не знам.

— Това, моравото, какъв плод е?

— Танис.

— Танис — повторих аз, опитвайки се да разбера да­ли говореше за нещо, което смяташе за танин или танинова киселина.

— Така ли му казват? Танис?

— Аз само... все чувам "танис".

— Какво от този живот има значение за сегашното ти съществувание? Защо непрекъснато се връщаш тук? Как­во е това, което те смущава?

— Религията — бързо прошепна Кетрин. — Религия­та от това време. Това бе религия на страх... страх. Има­ше толкова неща, от които да се страхуваме... и толкова много богове.

— Спомняш ли си имената на някои от боговете?

— Виждам очи. Виждам черен... нещо като... прилича на чакал. Това е статуя. Той е пазител на нещо. Виждам жена, богиня с нещо като шлем отгоре.

— Знаеш ли името на богинята?

— Озирис... Сирус... нещо такова. Виждам око...око, просто око, око на верига. То е златно.

— Око?

— Да... Кой е Хатор?

— Хатор! Кой е той?

Никога не бях чувал за Хатор, макар да знаех, че този Озирис, ако произношението бе точно, бе братьт-съпруг на Изида — най-голямото египетско божество. Хатор, както по-късно научих, бе египетската богиня на любов­та, наслаждението и радостта.

— Един от боговете? — попитах.

— Хатор, Хатор. — Имаше голяма пауза. — Птица... той е плосък... плосък... феникс... — тя отново замълча.

— Върви напред във времето сега, към последния ден на този живот. Върви към последния ден, но преди да си умряла. Кажи ми какво виждаш!

Отговори ми в съвсем слаб шепот:

— Виждам хора и къща. Виждам сандали, сандали. Някакво грубо платно, някакво грубо платно.

— Какво става? Върви сега към времето на твоето уми­ране. Какво става с теб? Можеш да го видиш!

— Аз не го виждам... Не виждам СЕБЕ СИ повече.

— Къде си, какво виждаш?

— Нищо, само тъмнина... Идва светлина, топла свет­лина.

Тя бе вече умряла, вече бе прекрачила отвъд в духов­но състояние. Явно, не се нуждаеше от преживяване на момента на смъртта.

— Можеш ли да отидеш към светлината? — попитах.

— Отивам. — Тя си почиваше спокойно, чакайки.

— Можеш ли да погледнеш сега назад към уроците на този живот?

— Не — прошепна тя. Продължаваше да чака. Извед­нъж застана нащрек, въпреки че очите й останаха затво­рени, както винаги, когато бе в хипнотичен транс. Глава­та й започна да се върти.

— Какво виждаш сега? Какво става?

— Чувствам... някой ми говори! — гласът й бе по-ви­сок.

— Какво ти казват?

— Говорят за търпението. Че трябва да имаме търпе­ние.

— Да, продължавай. Отговорът дойде от Учителя-поет:

— Търпението и изборът на подходящото време — всичко идва, когато трябва да дойде. Животът не може да бъде пришпорван, не може да се изживее по разписание, както толкова много хора искат. Ние трябва да приемем каквото дойде в дадено време и да не молим за повече. Но животът е безкраен, така че ние никога не умираме, ние никога не сме се раждали наистина. Ние просто ми­наваме през различни фази. Няма край. Хората имат мно­го измерения. Но времето не е такова, каквото го вижда­ме, а е повече в уроците, които получаваме.

Имаше дълга пауза. Учителят-поет продължи:

— Всичко ще ти се изясни, когато му дойде времето. Но трябва да имаш шанса да възприемеш познанието, което вече ти даваме.

Кетрин замълча.

— Има ли още нещо да науча? — попитах.

— Те си отидоха — тихо прошепна тя. — Не чувам ни­кого.