Вестители от отвъдното

Регресиите на Кетрин обхващаха хилядолетия. Всеки път, когато навлизаше в хипнотичен транс, нямах предс­тава коя нишка от предишните й съществувания ще бъде издърпала. От праисторическите пещери, през древния Египет към съвременността — тя бе навсякъде.

В днешния сеанс се появи в двадесети век, но не като Кетрин.

— Виждам корпуса на самолет и ивица небе — бавно прошепна.

— Знаеш ли къде е това?

— Не мога да видя... Елзас? -- след това решително

— Елзас.

— Във Франция?

— Не знам, просто Елзас... Виждам името фон Маркс (фонетичен изговор). Някакъв кафяв шлем, шапка... шап­ка с нещо като рогове на нея. Военната част е разбита. То­ва е някъде далеч. Не мисля, че има наблизо град.

— Какво виждаш?

— Виждам разрушения. Земята е разровена от... бом­бардировки. Това е добре прикрито място.

— Какво правиш?

— Помагам на ранените. Отнасят ги някъде.

— Погледни към себе си. Опиши как изглеждаш. Виж как си облечена.

— Имам нещо като куртка. Руса коса. Очите ми са си­ни. Куртката е много красива. Има много ранени.

— Обучена ли си да помагаш на ранени?

— Не.

— Там ли живееш, или са те довели. Къде живееш?

— На колко години си приблизително?

— Трийсет и пет.

Самата Кетрин бе на двадесет и девет, имаше лешни­кови очи, не сини. Продължих с въпросите.

— Знаеш ли името си? Написано ли е върху куртката?

— На куртката има знак с криле. Аз съм пилот... пи­лот.

— Ти ли пилотираш самолетите?

— Да, трябва да съм аз.

— Кой те кара да летиш?

— Аз съм на такава служба. Това ми е работата.

— Ти също ли пускаш бомби?

— Имаме оръдие на самолета. Има и навигатор.

— Какъв самолет пилотираш?

— Някакъв много маневрен самолет. Има четири пер­ки. Крилата са фиксирани.

Стана ми забавно, тъй като Кетрин нищо не разбира­ше от самолети. Чудех се как ли си представя израза "фик­сирани криле". Но както в случаите с правенето на масло или с балсамирането, под хипноза тя притежаваше соли­ден запас от знания. Само частица от тях присъстваха в битието й от днешния ден. Настоявах с въпросите си.

— Имаш ли семейство?

— Те не са с мен.

— В безопасност ли са?

— Не знам. Боя се... боя се, че ще се върнат. Прияте­лите ми загиват.

— За кого се страхуваш, че ще се върне?

— Врагът.

— Кой е той?

— Английските... Американските въоръжени сили... англичаните.

— Да. Спомняш ли си семейството си?

— Дали си го спомням? Има толкова много мъка!

— Нека се върнем в същия живот, но назад, към по-щастливо време, преди войната — времето, когато си със семейството си в своя дом. Ти можеш да видиш това. Знам, че е трудно, но искам да си отпочинеш. Опитай и си спомни!

Кетрин замълча, след това зашепна:

— Чувам името Ерик... Ерик. Виждам русокосо дете, момиче.

— Това дъщеря ти ли е?

— Да, това трябва да е Маргот.

— Близо ли е до теб?

— Тя е с мен. Ние сме на излет. Денят е чудесен.

— Има ли някой друг с тебе? Освен Маргот.

— Виждам кестенява жена, седи на тревата.

— Тя твоята съпруга ли е?

— Да... Не я познавам — добави тя, като имаше пред­вид близките си от сегашния живот.

— Познаваш ли Маргот? Погледни по-отблизо Мар­гот. Познаваш ли я?

— Да, но не съм сигурна... Отнякъде я познавам.

— Ти ще се досетиш. Погледни я в очите.

— Това е Джуди — отговори тя.

В настоящия живот Джуди бе най-добрата й приятел­ка. Още от първата им среща между тях се бе създала бли­зост. Те изпитваха инстинктивно доверие една към друга, като отгатваха без думи мислите и желанията си.

— Джуди?

— Да, това е добре. Щастлива ли си вкъщи или има проблеми?

— Няма проблеми. (Дълга пауза). Да, да, това е неспо­койно време. Има дълбоки проблеми в германското пра­вителство, в политическата структура. Твърде много хо­ра искат да вървят в твърде различни посоки. Това накрая ще ни разкъса... но трябва да се боя за моята страна.

— Силно ли обичаш страната си?

— Мразя войната! Чувствам, че е лошо да се убива, но трябва да изпълня своя дълг.

— Сега се върни назад, там където беше, до приземе­ния самолет, при бомбардировките и войната. Сега е по-късно, войната е започнала. Англичаните и американците хвърлят бомби близо до вас. Върни се. Виждаш ли пак са­молета?

— Да.

— Имаш ли все още емоционално отношение към дъл­га и войната?

— Ние ще умрем напразно — повтори тя в по-висок шепот.

— Напразно? Защо напразно? Няма ли в това слава? В защитата на страната и обичните ви близки?

— Ние ще умрем, за да защитим идеите на шепа хора.

— Дори те да са водачите на твоята страна? Могат ли те да грешат?

Тя бързо ме прекъсна:

— Те не са водачи. Ако бяха водачи, нямаше да има толкова вътрешни конфликти... в държавата.

— Някои ги смятат за луди. Струва ли ти се вярно? Власт на луди?

— Сигурно ние сме лудите, за да се оставим да ни във­лекат... да убиваме хора. И нас самите.

— Останаха ли ти приятели?

— Да, има още живи.

— Има ли някои, към които си особено привързана? В твоя екипаж? Живи ли са още стрелецът и навигаторът?

— Не ги виждам, но самолетът ми не е повреден.

— Летиш ли отново с него?

— Да, трябва да бързаме, за да измъкнем оттук какво­то е останало от въздушните сили, преди те да са се вър­нали.

— Влез в твоя самолет!

— Не искам! — имах чувството, че преговаря с мен.

— Но ти трябва да го вдигнеш от земята.

— Толкова е безмислено.

— Каква е предвоенната ти професия? Спомняш ли си какво правеше Ерик?

— Аз бях втори пилот... на малък самолет, пренасях­ме товари.

— Значи и тогава ей бил пилот? Това те е задържало вън от дома задълго?

Тя отговори бавно, колебливо:

— Да.

— Няма следващ полет.

— Случило ли се е нещо?

— Да — дишането й се ускори и тя стана неспокойна. Беше се приближила до деня на своята смърт.

— Какво става?

— Бягам от обстрелване. Моята команда е разпръсна­та от огъня.

— Оцеляваш ли от обстрела?

— Никой не оцелява... никой не оцелява от войната. Умирам! — дишането й стана тежко. — Кръв! Кръв нав­сякъде! Болят ме гърдите. Ударен съм в гръдния кош. В гърдите... и крака... и врата. Толкова боли... — тя агони­зираше, но скоро дишането й се забави и стана по-равно, лицевите мускули се отпуснаха и израз на покой се отпечата върху тях. Разпознах спокойствието на междинното състояние.

— Изглеждаш много по-добре. Премина ли всичко? Тя замълча, след туй отговори много тихо:

— Аз летя... далеч от тялото ми. Нямам тяло. Аз от­ново съм дух.

— Добре. Почивай си. Имаше труден живот. Преми­на през трудна смърт. Ти се нуждаеш от покой, възстано­ви се. Какво научи от този живот?

— Научих за омразата... безсмисленото убийство... неправилно насочената омраза... хора, които мразят, без да знаят защо. Ние се въвличаме в това... от злото, кога­то сме във физическо състояние...

— Има ли по-висок дълг от дълга към родината? Не­що, което да те въздържа от убийството? Дори ако ти е заповядано? Дълг към себе си?

— Да — но не продължи.

— Чакаш ли сега нещо?

— Да... Чакам да отида в нивото на обновление. Тряб­ва да чакам. Те ще дойдат за мен... Те ще дойдат...

— Добре. Бих искал да говоря с тях, когато дойдат.

Почакахме още няколко минути. После внезапно гла­сът й стана висок и.рязък и първият Духовен Учител, а не Учителят- поет заговори:

— Ти беше прав в избора на това лечение за тези, ко­ито са във физическо тяло. Ти трябва да изтръгваш стра­ховете от мозъците и мислите им. Губи се енергия, кога­то страхът владее хората. Той им пречи да изпълнят това, за което са били изпратени тук. Указанията за теб са в то­ва, което те заобикаля. Трябва да ги въвеждаш много, много надълбоко... където те не чувстват повече своето тя­ло... Тогава ще можеш да достигнеш до тях. То е само по повърхността... където лежи... безпокойството. Вътре в душите им, там където се създават идеите, там трябва да достигнеш.

... Енергия... енергия... всичко е енергия. Толкова мно­го се губи. Планини... в сърцето на планините е тихо. Но отвън — там лежат бедите. Хората могат да виждат само външното, но ти можеш да стигнеш много по-дълбоко. Ти трябва да видиш вулкана. За да го направиш, трябва да навлезеш дълбоко.

... Да бъдеш във физическо състояние не е нормално. Духовното състояние — то е естественото. Когато ни връщат обратно, то е като че ли ни връщат към нещо непоз­нато. Това ни коства повече време. В духовния свят тряб­ва да се чака за обновление. Има състояние на обновле­ние. То е като другите измерения и ти почти си успял да го достигнеш.,.

Това ме свари неподготвен. По какъв начин се бях доб­лижил до нивото на обновление!

— Почти съм го достигнал? — попитах с недоверие. . — Да. Ти знаеш толкова повече от другите. Ти разби­раш толкова повече. Бъди търпелив с тях. Те нямат поз­нанието, което имаш ти. Ще пратят духове да ти помагат. Но това, което правиш, е правилно... продължи! Тази енергия не трябва да се губи. Трябва да отърваваш хора­та от страха. Това ще бъде най-голямото ти оръжие...

Духовният Учител замълча. Мислех върху значението на това послание. Бях успял да снема страховете на Кетрин, но посланието имаше по-универсално значение. По-скоро приличаше на потвърждение на хипнозата като те­рапевтичен инструмент. Имаше и нещо повече. Връщането към предишни съществувания трудно се при­лага към по-големи групи хора. Тогава? Убеден съм, че това се отнасяше за страха от смъртта, който е дълбоко във вулкана. Страхът от смъртта, този скрит постоянен страх, който никакви пари и власт не могат да неутрали­зират — това беше същността на посланието. Но ако хо­рата знаят, че животът е безкраен, че ние никога не уми­раме и всъщност никога не сме се раждали наистина, тогава този страх ще се разсее. Ако знаят, че са живели безброй пъти отново и отново, колко по-сигурни биха се чувствали. Ако знаеха, че духовете ни заобикалят,, за да ни помагат, докато сме във физическо тяло и че след смъртта ще се съберем с духовете на обичаните от нас хо­ра, колко доволни биха били. Ако знаеха, че "ангелите-пазители" НАИСТИНА съществуват, колко по-защитени щяха да се чувстват. Ако знаеха, че насилието и неправ­дата срещу хората не остават незабелязани, а трябва да се заплащат по същия начин в други съществувания, колко по-малко гняв и желание за мъст щяха да трупат в себе си. И ако наистина "чрез знанието ние достигаме Бога", за какво са ни материалните придобивки, властта, когато те се изчерпват в самите себе си и не са средство за него­вото постигане? Да бъдеш алчен за блага или власт няма никаква стойност. Но как това знание да достигне до хо­рата? Много са тези, които четат молитви в църкви, сина­гоги, джамии или храмове — молитви, които проповяд­ват безсмъртието на душата. Но щом като свърши богослужението, те се връщат към предишните си навици. Алчността, манипулацията и егоцентризмът са в тяхното всекидневие. Тези черти на хората забавят развитието на душата, щом като вярата е недостатъчна, може би наука­та ще помогне.

Моят опит с Кетрин и подобните на него трябва да бъ­дат изследвани, анализирани и огласени от учените. Та­къв бе потокът на моите мисли, въпреки че по това време написването на научна статия или книга беше последното нещо, което ми минаваше през ума. Удивлявах се на то­ва, че ще бъдат изпратени духове да ми помагат. Да ми помагат да правя КАКВО?

Кетрин се размърда и започна да шепне:

— Някой на име Гидеон, някой наречен Гидеон... Гидеон. Опитва се да ми говори.

— Какво казва?

— Той е навсякъде. Той е неспирен. Той е някакъв страж... нещо. Но сега играе с мен.

— Това един от твоите ангели-пазители ли е?

— Да, но той играе... той само подскача наоколо. Мис­ля, че с това ми дава да разбера, че е навсякъде около мен.

— Това кара ли те да се чувстваш сигурна?

— Да. Той ще се връща, когато имам нужда от него.

— Добре. Има ли духове около нас?

Тя отговори в шепот от перспективата на своето супер-съзнателно мислене:

— О, да! Много духове. Само че те идват, когато ис­кат. Те идват... когато искат. Всички сме духове. Но дру­гите... някои са във физическо състояние, други са в пе­риод на обновление. А други са пазители. Но всички ние отиваме там. Ние също сме били пазители.

— Защо се връщаме да учим? Защо не можем да се учим като духове?

— Това са различни нива на учене, а ние трябва да взе­мем някои уроци чрез плътта. Трябва да чувстваме бол­ката. Когато си дух, ти не чувстваш болка. Това е период на обновление. Душата се обновява. Когато си в плът, мо­жеш да чувстваш болка, ти си раним. В духовна форма не може да се чувства. Има само щастие, чувство за блажен­ство. Но това е обновителният период... за нас. Взаимо­действието между хората в духовна форма е различно. Ко­гато си във физическо тяло... ти можеш да изпитваш отношенията.

Тя отново замълча. Минаха минути.

— Виждам количка — започна тя — ... синя количка.

— Бебешка количка?

— Не, каручка, която се кара... нещо синьо. Сини рес­ни по края.

— Каручката коне ли я теглят?

— Тя има големи колела. Не виждам никой в нея, но са впрегнати два коня... единият сив, другият кафяв. Име­то на коня е Ейпъл², сивия, защото обича ябълки. Името на другия е Дюк. Много са красиви. Никога не хапят. Те имат големи копита... големи копита.

— Ти там ли си?

— Да, виждам неговите ноздри. Той е много по-голям от мен.

— Ти ли караш каручката? — по характера на отгово­рите й знаех, че е дете.

— Има коне. Там има и едно момче.

— На колко си години?

— Много съм малка. Не знам. Не мисля, че мога да броя.

— Познаваш ли момчето? Приятел ли ти е? Брат?

— Той е съседско момче. Той е тук... за някакво гости. Има сватба или нещо такова.

— Знаеш ли кой се жени?

— Не, казаха ни да не се цапаме. Косата ми е кестеня­ва... обувки, които се закопчават с цял ред копчета отст­рани.

— Това официалните ти дрехи ли са? Хубави ли са?

— Това е бяла рокля... с нещо набрано на нея и се за­копчава отзад.

— Твоята къща наблизо ли е?

— Тя е голямата къща — отговори като дете.

— Добре. Сега можеш да погледнеш в къщата. Денят е важен. Сигурно и другите хора са облечени добре и но­сят специалните си дрехи.

— Готвят ядене. Много ядене.

— Усещаш ли аромата?

— Да, правят някакъв хляб. Хляб... и месо. Отново ни казват да излезем навън.

Развеселих се на това. Аз й бях разрешил да влезе вът­ре, а ето че пак й заповядаха да излезе.

— Казват ли ти името?

— Манди... Манди и Едуард.

— Не ви ли дават да стоите в къщата?

— Не, много са заети. Трудно ни е да се опазим чис­ти. Не може да се играе.

— Виждате ли сватбата? По-късно през деня?

— Да... Виждам много хора. В стаята е претъпкано. Горещо е, горещ ден. Пасторът е с шапка, пасторът е там... с особена шапка, голяма шапка... черна. Тя засенчва ли­цето му.

— Знаеш ли кой се жени?

— Ами сестра ми!

— Много ли е по-голяма от тебе?

— Да.

— Виждаш ли я сега? Тя в сватбена рокля ли е? Хуба­ва ли е?

— Погледни я по-отблизо. Познаваш ли я от друго време? Погледни към устата, очите й...

— Да, мисля, че това е Беки... но по-млада, много по-млада.

Беки е приятелка и колежка на Кетрин. Те бяха близ­ки, но Кетрин често негодуваше срещу склонността на Бе­ки да дава оценки и да се намесва в живота и решенията й. В края на краищата тя й беше приятелка, а не член на семейството.

— Тя... тя ме харесва... и аз мога да стоя близо до нея.

— Добре. Погледни наоколо. Твоите родители там ли са?

— Да.

— Обичат ли те и те толкова?

— Това е добре. Погледни ги по-отблизо. Първо май­ка си. Виж дали си я спомняш. Погледни лицето й. Пог­ледни към баща си. По-отблизо. Погледни израза на ли­цето му, очите... също и устата. Познаваш ли го?

— Нея не я познавам. Него... — тя бързо заговори — той е Стюарт.

Така Стюарт отново се показа на повърхността. Това вече си струваше да бъде изследвано.

— Какви са вашите взаимоотношения?

— Обичам го много... той е добър с мен. Но си мис­ли, че съм едно бреме. Той смята децата за досадно неу­добство.

— Прекалено сериозен ли е?

— Не, харесва му да си играе с нас. Но ние задаваме много въпроси. Той е, много добър към нас, освен когато прекаляваме с въпросите.

— Това понякога му досажда?

— Да, ние се учим при учител, а не при него. Ходим на училище... за да се учим.

— Той ли ви казва това?

— Да, той има да прави по-важни неща. Трябва да уп­равлява фермата.

— Знаеш ли къде е тя? Някой споменава ли града или държавата? Името на града?

Тя замлъкна, като се прислушваше внимателно.

— Аз не го чувам — отново замълча.

— Добре. Искаш ли да изследваме повече този живот? Да се преместим ли напред във времето или това...

Тя ме прекъсна:

— Това е достатъчно.

Уважаван председател на голямо клинично отделение в моята болница, човек с международно признание, говореше със своя починал баща и той на няколко пъти го е предпазвал от сериозни опасности. Друг професор ми разказа за сънища, по време на които получавал липсващите брънки и решения на изследователската си дейност. Сънищата му неизменно се потвърждавали. Друг известен лекар ми каза, че обикновено познава кой му се обажда по телефона още преди да му чуе гласа. Съпругата на председателя на психиатричното дружество в един университет в Средния Запад има титла доктор по философия. Никому досега не е казала, че когато посетила за пръв път Рим, тя се движела из града, като че ли картата му била отпечатана в паметта й. Безпогрешно знаела какво ще види зад ъгъла. Макар никога да не е била в Италия и не поз­навала езика, италианците постоянно се обръщали към нея на родния си език, като я вземали за своя сънародничка. Нейният разум отказвал да съпостави фактите. Разбрах защо тези високообразовани професионалисти се затва­ряха в себе си. Аз бях един от тях. Ние не можехме да от­речем собствените си сетива и опит. Нашето образование бе диаметрално противоположно на информацията и из­живяванията, които бяхме натрупали. Затова бяхме запазили мълчание.

Седмицата мина бързо. Отново и отново прослушвах записите от последния сеанс. Приближавал съм се до ни­вото на обновление! Как ставаше това? Не се чувствах осо­бено просветен. Щели да бъдат пратени духове да ми по­магат! Но какво трябваше да правя? Кога ще разбера? Ще бъда ли достоен за тази задача? Знаех, че трябва да чакам и да бъда търпелив. Спомних си думите на Учителя — поет:

"Търпение и правилен избор на време... всичко идва, когато му дойде времето. Всичко ще ти се изясни своев­ременно. Но ти трябва да имаш шанса да усвоиш позна­нието, което вече ти предадохме."

И така, щях да чакам.

В началото на този сеанс Кетрин ми разказа част от сън, който бе сънувала преди няколко дни. В съня тя жи­вее в дома на родителите си, в който избухва пожар през нощта. Тя запазва присъствие на духа, като помага да се изнесат от къщата, но баща й се разтакава, явно безраз­личен към извънредната ситуация. Тя го подтиква да из­лезе навън. След това той си спомня, че е забравил нещо в къщата и я изпраща обратно в лумналия огън да го из­мъкне. Реших да не интерпретирам още съня, а да изча­кам дали случаят ще изплува, докато беше в хипноза. Тя бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс.

— Виждам жена с качулка върху главата, лицето не е покрито, само косата.

След това последва мълчание.

— Виждаш ли още качулката?

— Загубих я... Виждам някаква черна материя, брокат със златна рисунка на него. Виждам сграда... бяла. От нея -се вижда планина. Има планина в околността с малко сняг по върховете. Но в долината... където сме, тревата е зеле­на.

— Можеш ли да влезеш в сградата?

— Да, тя е от мрамор... много студен на пипане.

— Това някакъв храм ли е или култова сграда?

— Не знам. Мисля, че трябва да е затвор.

— Има ли хора в сградата? Или наоколо?

— Да, няколко войника. Те имат черни униформи, чер­ни със златни пагони... с висящи златни пискюли- Черни шлемове с нещо като... златно... нещо заострено и златно на върха — на шлема. И широк червен пояс, червен пояс около кръста.

— Има ли войници около теб?

— Може би двама или трима.

— Ти там ли си?

— Някъде наблизо, но не съм в сградата.

— Погледни наоколо. Виж дали ще можеш да откриеш себе си...

— Виждам една изолирана постройка с нещо като сте­на около нея.

— Мислиш ли, че това е крепост, затвор или нещо по­добно?

— Трябва да е така, но... много изолирана.

— Защо това е важно за теб? (Дълга пауза.) Знаеш ли името на града или страната, където си. Къде са войни­ците?

— Постоянно чувам "Украйна".

— Украйна? — повторих, пленен от многообразието на нейните съществувания. — Виждаш ли годината? Мо­жеш ли да я определиш?

— Седемнайсет — седемнайсет... — отговори колебли­во тя, след това се поправи — седемнайсет... петдесет и осем (1758). Има много войници. Не знам каква е служ­бата им. Те са с дълги закривени саби.

— Какво друго виждаш и чуваш? — разпитвах.

— Виждам чешма, чешма, където поят конете си.

— Ти измежду войниците ли си?

— Не. (Нейните отговори бяха отново детински — къ­си и едносрични. Трябваше да я изпитвам много активно.)

— Виж дали можеш да видиш къде живееш. Виждаш ли себе си?

— Виждам някакви дрипави дрехи. Виждам само ед­но дете, момче. Дрехите му са парцаливи. Студено му е...

— Той има ли си дом в града? Последва дълга пауза.

— Не виждам това.

Имаше някаква трудност във връзката с това същест­вувание. Отговорите бяха някак неясни и несигурни.

— Какво се случва с момчето? Върви с него. Виж как­во става.

— Някой, който той познава, е затворник.

— Приятел? Роднина?

— Мисля, че е баща му — отговорите й бяха къси.

— Знаеш ли какво му е на момчето, щом като баща му е в затвора?

— Да... то е много уплашено, бои се, че те ще го убият.

— Какво е сторил баща му?

— Откраднал е нещо от войниците, някакви докумен­ти или друго.

— Момчето не може напълно да разбере?

— Не, то никога няма да види отново баща си.

— Изобщо ли не може да влезе?

— Не — отвърна тя. Гласът й трепереше. Тя бе много тревожна, много тъжна. Не съобщаваше много подроб­ности и все пак бе видимо възбудена от събитията, на ко­ито бе свидетелка.

— Какво става? Върви сега напред във времето. Знам, че е трудно.

— Баща му го екзекутират.

— Как се чувства момчето сега?

— То е за нещо, което никога не е сторил. Но те екзекутират хората без никаква причина. Не мисля, че то напълно разбира... какво става.

— Има ли някой, към когото да се обърне?

— Да, но живота му ще бъде много труден.

— Какво става в последствие с момчето?

— Не знам. То може би ще умре... — гласът й звуче­ше тъжно. Отново замълча, а след това сякаш започна да се оглежда наоколо.

— Виждам ръка... сключена около нещо бяло.

— Какво друго виждаш?

— Нищо... тъмнина. (Или бе умряла, или някакси се бе­ше откопчила от тъжното момче, живяло в Украйна пре­ди повече от двеста години.)

— Остави ли вече момчето?

— Да — прошепна тя. Почиваше си.

— Какво научи от това съществувание? Защо то бе важ­но?

— Хората не трябва да бъдат съдени набързо. Много съдби са били разрушени от бързината на нашите съжде­ния.

— Виждаш ли нещо друго сега? Чуваш ли нещо?

— Не.

Отговорите отново бяха кратки, последвани от мълча­ние. По някаква причина това краткотрайно съществува­ние бе особено мъчително. Дадох й инструкции да си по­чива.

Реших да проследя частта от онзи сън за горящата къ­ща, безсмисленото разтакаване на баща й и изпращането й обратно в бушуващия пожар, за да донесе нещо.

— Искам да те попитам за съня, който си сънувала... с твоя баща. Можеш ли да си го спомниш сега — това не е опасно. Ти си в дълбок транс. Спомняш ли си? Ти се вър­на в къщата, за да вземеш нещо?

— Да... това е метална кутия.

— Какво има в нея, че да те върне в горящата къща?

— Неговите марки и монети... които пази — отговори тя.

Подробното припомняне на съдържанието на съня под хипноза контрастираше ярко със схематичните й спомени, докато бе будна. Хипнозата е мощен инструмент, не са­мо защото дава достъп до отдалечените, скрити кътчета на разума, но позволява на паметта да бъде много по-под­робна.

— Толкова важни ли са за него марките и монетите, че да те върне в горящата къща само заради тях?

Тя ме пресече:

— Той не мислеше, че рискува живота ми!

— Тогава защо той самият не се върна вместо тебе?

— Защото си мислеше, че ще го направя по-бързо.

— Ясно. И все пак имаше ли риск за тебе?

— Да, но той не си даваше сметка за това.

— Струва ми се, че той много не искаше да се измък­не от горящата къща. Защо се бавеше така? Ти бе по-бър­за, ти видя опасността.

— Защото той се опитва да се скрие от нещата.

Използвах този момент, за да разтълкувам съня:

— Да, това е негов стар модел на поведение и ти пра­виш неща вместо него, например носиш му тази кутия. Имам чувството, че сънят ти представлява бягащото време,че ти разбираш опасността, а той не може. Докато той се разтакава и те праща да се връщаш за материални пред­мети, ти знаеш много повече... и имаш на какво да го на­учиш, макар че той не иска да възприема уроци.

— Да — съгласи се тя. — Не иска.

— Така виждам съня. Ти не можеш да го принудиш да се учи. Той сам трябва да разбере това.

— Да — прошепна в съгласие тя и после гласът й ста­на дълбок и дрезгав — не е от значение, че нашите тела горят в пламъци, щом ние не се нуждаем от тях... Това бе Духовният Учител и той разкри съня от различна перспек­тива. Внезапното вмешателство ме изненада и можах са­мо да повторя като папагал:

— Не се нуждаем от нашите тела?

— Не. Ние преминаваме през толкова много състоя­ния, когато сме тук. Ние сменяме тялото на бебето с дет­ско, преминаваме от дете във възрастен и сетне от възрас­тен до старец. Защо да не можем да отидем една крачка по-високо и да напуснем тялото на зрелия човек, за да пре­минем в духовен план? Това правим ние. Не спираме прос­то да растем, ние се развиваме. Когато достигаме до ду­ховното равнище, продължаваме да растем и там. Преминаваме през различни фази на развитие. Когато пристигнем, ние сме изпепелени. Трябва да преминем през обновяващо състояние, състоянието на учене и състояни­ето на решението. Решаваме кога искаме да се върнем, къ­де и поради каква причина. Някои избират да не се връ­щат. Те решават да продължат към друго състояние на развитие. И остават във форма на дух... някои за по-дъл­го от други. Това е все растеж и учение. Непрекъснато раз­витие. Тялото е само наш носител, докато сме тук. Оно­ва, което остава завинаги, са нашата душа и дух. ... Не разпознах гласът и стила. Говореше "нов" Учител и ми даваше важно познание. Исках да знам повече за тези ду­ховни селения.

— Учението във физическо тяло по-бързо ли е? Има ли причина хората да не остават в духовно състояние?

— Не. Учението в духовно състояние е много по-бър­зо, далеч по-ускорено от това във физическото. Но ние избираме това, което имаме нужда да научим. Ако трябва да се върнем, за да работим върху взаимоотношенията, ние се връщаме. Ако сме привършили с това, ние продължаваме нататък... В духовна форма винаги може да се контактува с онези във физическата, ако изберем това. Но само, ако е от особена важност... ако трябва да се каже нещо, което те трябва да знаят.

— Как осъществявате контакт? Как се предава посланието? За моя изненада отговори Кетрин. Нейният шепот бе по-бърз и по-твърд:

— Понякога вие можете да се появите пред този чо­век... и да изглеждате както сте изглеждали, когато сте би­ли тук. Друг път се прави само мисловен контакт. Поня­кога посланията са неразгадаеми, но по-често хората знаят какво съдържат те. Те разбират. Това е контакт мисъл-мисъл.

Казах на Кетрин:

— Познанието, което притежаваш, тази информация, тази мъдрост, която е много важна... защо нямаш достъп до тях, когато си в будно и физическо състояние?

— Сигурно защото не бих ги разбрала. Не съм в със­тояние да разбера това.

— Тогава може би аз ще мога да те науча да го разби­раш, така че да не те плаши и да можеш да възприемеш уроците.

— Да.

— Но те го вложиха там — така тя даваше предимст­во на Учителите.

— Да — признах аз. — Как да ти го предам по по-до­бър начин, така че да израснеш и да загубиш страховете си?

— Ти вече направи това — отговори меко тя. Тя бе права, нейните страхове почти бяха изчезнали.

— Какви уроци трябва да учим сега? Кое е най-важно­то нещо, което можеш да научиш по време на този живот, така че да продължаваш да растеш и се развиваш?

— Доверие — бързо отговори. Знаеше коя е главната й задача.

— Доверие? — повторих аз, изненадан от скоростта на репликата.

— Да. Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. То­ва ме задържа при други хора, от които трябва да съм да­леч.

Способността й да се самопреценява бе страхотна, ко­гато се намираше в това състояние. Познаваше слабости­те си и силните си страни. Знаеше на какво да обърне вни­мание, върху какво да работи и как да го направи, за да постигне резултат. Проблемът бе как тези интроспекции да достигнат до будното й съзнание и да се приложат към сегашното й битие. Суперсьзнателната интроспекция бе завладяваща, но не можеше сама по себе си да измени жи­вота й.

— Кои са хората, от които трябва да се освободиш? — попитах.

Тя се позабави.

— Страхувам се от Беки. Страхувам се от Стюарт... ка­то че ли някаква опасност идва ... от тях.

— Можеш ли да се откъснеш от влиянието им?

— Не напълно, но от някои техни идеи, да. Стюарт се стреми да ме държи в затвор и той успява. Знае, че се стра­хувам. Знае, че се боя да съм далеч от него, и го използ­ва, за да ме задържи.

— А Беки?

— Тя непрекъснато се опитва да сломи вярата ми в хо­рата. Където виждам добро, тя вижда зло. И се опитва да посее тези семена в съзнанието ми. Аз се уча да се дове­рявам на хората, на които трябва, но тя ме изпълва със съмнения в тях. Това е и неин проблем. Не трябва да й позволявам да ме принуждава... да мисля като нея.

В състояние на суперсъзнание Кетрин точно можеше да определи по-важните черти от характера на Беки и Стюарт. Кетрин в хипноза — това бе чудесен психиатър, съпричастен и безпогрешно интуитивен. Будната Кетрин не притежаваше тези качества. Моята задача бе да прех­върля мост между тях. Невероятно бързото й подобрение показваше, че малко от подводното течение избива на по­върхността. Продължих да строя този мост:

— На кого можеш да се доверяваш? И мисли за това! Кои са хората, на които се доверяваш, от които можеш да се учиш, с които да станеш близка? Кои са те?

— Мога да се доверявам на вас — прошепна тя.

В това бях сигурен, но знаех, че трябва да се доверява и на хората във всекидневия си живот.

— Да, ти можеш. Ти си ми близка, но трябва да се сближиш и с други хора в своя живот, с хора, които ще бъдат по-дълго с теб, отколкото аз.

Исках тя да стане цялостна личност, независима от мен.

— Доверявам се на сестра си. Другите не ги познавам. Мога да се доверявам на Стюарт, но само донякъде. Той се грижи за мен. Той е объркан. В своето объркване не­съзнателно ми причинява вреда.

— Да, вярно е. Има ли друг човек, на когото да се до­веряваш?

— Мога да се доверя на Робърт — отговори. Робърт ми е колега от болницата. Знам, че са добри приятели.

— Да. Може би ще срещнеш други... в бъдеще.

— Да — съгласи се тя.

Изкушаваше ме идеята да проверя дали Кетрин, тол­кова точна за миналото, би прозряла в бъдещето. Чрез Учителите тя можеше да узнава специфични, тайни факти. Знаеха ли те също факти от бъдещето? Ако е така, дали биха споделили това "предпознание"? Хиляди въпро­си изникваха в съзнанието ми.

— Когато си в контакт с твоя суперсъзнателен разум, като сега, развиваш ли също способности в психическата сфера? Можеш ли да гледаш в бъдещето? Толкова много направихме с миналото.

— Това е възможно — призна тя, — но сега не виж­дам нищо.

— Възможно? — отзовах се като ехо.

— Така мисля.

— Можеш ли да го правиш, без да се страхуваш? Мо­жеш ли да отидеш в бъдещето и да получиш информация от неутрално естество, която да не те плаши? Можеш ли да видиш бъдещето?

Отговорът последва веднага:

— Аз не виждам това. Те няма да го разрешат. Знаех, че има предвид Учителите.

— Те около теб ли са сега?

— Да.

— Говорят ли?

Значи, когато беше наблюдавана, не й бе разрешено да наднича в бъдещето. Може би нямаше какво да спечелим в личен план от толкова бегъл поглед. Сигурно тази аван­тюра щеше да направи Кетрин твърде неспокойна. По вся­ка вероятност още не бяхме подготвени да се справяме с подобна информация. Не исках да насилвам нещата.

— Духът, който беше преди около теб, Гидеон...

— Да.

— Не, не мисля.

— Но той те пази от опасност?

— Да.

— Не ги виждам.

— Понякога те имат послания за мен, послания, кои­то помагат на теб и мен. Получаваш ли ги, когато те не говорят? Влагат ли мисли в твоя разум?

— Да.

— Да.

— Да.

— Има много начини на общуване. Те избират мно­го... за да покажат, че същуствуват. (Дали Кетрин чуваше гласовете им, виждайки в образи минали събития, или из­живяваше психически феномени чрез вложени в съзнанието и мисли и идеи — целта беше една — да покажат, че съ­ществуват. И нещо повече — да ни помогнат в нашия път към постигането на самопознание и мъдрост, да станем богоподобни чрез мъдростта.)

— Знаеш ли защо са избрали теб...

— Не.

Това бе деликатен въпрос, ако се има предвид, че буд­ната Кетрин не слушаше записите.

— Не — меко прошепна тя.

— Това плаши ли те?

— Понякога.

— А друг път не?

— Да.

— Сега знаем, че сме вечни, така изчезва страхът от смъртта. Това вдъхва увереност.

— Сигурно има хора, недостойни за доверие — вмет­нах.

— Да, но аз съм объркана. Не мога да различавам хо­рата. Боря се срещу това чувство. И не искам никому да вярвам.

Тя замълча, а аз отново се възхитих на нейната инт­роспекция.

— Миналия път, когато говорихме за теб като дете, в градината с конете. Спомняш ли си? Сватбата на сестра ти?

— Малко.

— Да.

— Сега няма да се връщаме пак. Има толкова много неща в миналите животи... има толкова много мъдрост за придобиване... от всеки живот. Да, трябва да го изследва­ме, но сега няма да се върнем там.

Отново се върнах към сложните й взаимоотношения с баща й.

— Взаимоотношенията с баща ти дълбоко са ти пов­лияли. Ти много си научила от тях. Сравни това с малко­то момче в Украйна, което твърде рано загуби баща си. Не мислиш ли, че да го имаш до себе си, макар и в по-изострени отношения, е по-малко...

— ...е повече от бреме — заключи тя. — Мисли... — започна — ...мисли...

— Какви мисли? — почувствах, че е другаде.

— За анестезията. Когато ви дават упойка, можете ли да чувате? Все още можете да чувате! — тя бе отговорила на собствения си въпрос. Сега тя шепнеше бързо, както когато биваше възбудена.

— Съзнанието следи какво става. Те говореха за мое­то задавяне, за възможността да се задуша по време на операцията на гърлото ми.

Спомних си за операцията на гласните струни на Кетрин, направена няколко месеца преди първото й посеще­ние при мен. Тя проявила голямо безпокойство преди опе­рацията, но след излизането от упойка била направо ужасена. Часове били необходими на сестринския екип да я успокои. Сега се изясняваше, че това, което са говорели помежду си хирурзите по време на операцията, бе предиз­викало нейния ужас, макар че е била в дълбока упойка.

Съзнанието ми се втурна назад към следването и ста­жа ми в хирургията. Спомних си случайните разговори по време на операциите, докато пациентите бяха в упойка. Спомних си шегите, ругатните, споровете, гневните изб­лици на хирурзите. Какво са чували на подсъзнателно ни­во? Колко от това се е регистрирало, за да повлияе върху техните мисли и чувства, страховете и тревожностите им, след като са били събудени? Дали следоперативното въз­становяване се влияеше положително или отрицателно от репликите по време на операцията? Смъртта на някой не е ли била причинена от отрицателните очаквания, дочути в състояние на упойка. Може би чувството за безнадежност ги е карало да се предадат?

— Спомняш ли си какво си говореха? — попитах.

— Че трябва да вкарат тръба. Когато извадиха тръба­та, гърлото ми трябва да е било раздразнено. Те не мис­леха, че мога да ги чуя.

— Но ти ги чуваше?

— Да. Затова после имах тези проблеми.

След днешния ни сеанс Кетрин не изпитваше повече страх от задавяне при преглъщане. Бе толкова просто.

— Всички безпокойства... — продължи тя — мислех, че ще се задуша.

— Чувстваш ли се освободена?

— Да, вие можете да поправите това, което те стори­ха.

— Мога ли?

—Да. Вие сте... Те би трябвало да бъдат много внима­телни в това, което говорят. Сега си спомням. Те сложи­ха тръба в гърлото ми и след това не можех вече да се оба­дя.

— Сега си свободна... Ти си ги чула.

— Да, чух ги да говорят...

Тя замлъкна за минута-две и след това започна да вър­ти главата си от една страна на друга. Изглеждаше, че се вслушва в нещо.

— Струва ми се, че чуваш някой да говори. Знаеш ли откъде идат посланията? (Надявах се, че Учителите ще се появят.)

— Някой ми каза — бе тайнственият й отговор.

— Някой ти говореше?

— Но те си отидоха.

— Опитай се да върнеш духовете, ако имат съобщения |за нас... за да ни помогнат.

— Те идват само когато желаят, не когато аз избирам — твърдо отсече тя.

— Нямаш ли никакъв контрол върху това?

— Не.

— Добре — предадох се аз, — но съобщението за анес­тезията бе много важно за теб. Това бе първопричината за твоя страх от задавяне.

— За мен, за да ти помогна? — попитах.

— Да, вие можете да поправяте сторените злини.

Тя си почиваше. И двамата бяхме получили голям урок.

***

Скоро след третия й рожден ден моята дъщеря Ейми се втурна към мен и ме прегърна през краката. Погледна нагоре и каза:

Погледнах надолу към малкото й личице и се почувс­твах много, много щастлив.