Вестители от отвъдното

Няколко дни след последния сеанс бях внезапно изт­ръгнат от дълбок сън. Напълно разбуден, аз видях лице­то на Кетрин уголемено няколко пъти повече от естестве­ното. Изглеждаше разтревожена, като че се нуждаеше от помощта ми. Погледнах към часовника — беше три и по­ловина през нощта. Не долових никакви външни шумове, които биха могли да ме събудят. Керъл мирно спеше до мен. Пренебрегнах случилото се и отново заспах.

Около три и половина същата нощ Кетрин се събуди­ла от кошмар, плувнала в пот и със сърцебиене. Решила да медитира, за да се отпусне, като си представила, че я хипнотизирам в моя кабинет. Мислено извикала в съзна­нието си лицето ми, гласа ми и постепенно отново заспа­ла.

Кетрин започваше за придобива все по-голяма психи­ческа чувствителност, а очевидно и аз. Тогава си припом­них какво казваха някога моите преподаватели по психи­атрия за пренасянето и обратното прехвърляне на реакции в терапевтичните взаимоотношения. Проектирането на чувства, мисли и желания от пациента върху терапевта обикновено става чрез идентифицирането му с някоя зна­чима в неговия живот личност. Контрапрехвърлянето пък е несъзнателната емоционална реакция на терапевта към пациента. Но тази среднощна комуникация не бе нито ед­ното, нито другото. По-скоро беше телепатична връзка извън нормалните канали. По някакъв начин хипнозата бе отворила този канал. Нямаше да се учудя, ако тази нова дължина на вълната се дължеше на Учителите, ангелите — пазители в други духове.

През следващия сеанс Кетрин бързо навлезе в дълбо­ка хипноза. Веднага демонстрира тревожност.

— Виждам голям облак... той ме плаши. Той е там — тя дишаше ускорено.

— Още ли е там?

— Не знам. Той дойде и си отиде бързо... нещо високо над планините.

Продължаваше да е разтревожена и да диша тежко. Страхувах се, че вижда бомба. Дали не бе докоснала бъ­дещето?

— Виждаш ли планината? Това нещо като бомба ли е?

— Идва внезапно. То си е просто там. Задимено е... много опушено. То е голямо. На голямо разстояние. О!...

— Ти си в безопасност. Можеш ли да го приближиш?

— Не мога да отида по-близо! — остро отвърна тя. Рядко се съпротивляваше.

— Защо си така ужасена? — попитах отново.

— Мисля, че са някакви химикали или нещо такова. Трудно се диша, когато си близо до него — затруднява­ше се да поема въздух тя.

— Като газ ли е? От планината ли идва?... Като вул­кан?

— Мисля, че да. То е като голяма гъба. Така изглеж­да... бяла гъба.

— Но не е бомба? Не е атомна бомба или нещо тако­ва?

Тя замълча и после продължи:

— То е вул... някакъв вулкан, мисля. Много е страш­но. Трудно се диша. Във въздуха има прах. Не искам да съм там.

Постепенно дишането й си възвърна обичайната дъл­бочина и равномерност от хипнотичните състояния. Тя бе напуснала тази ужасяваща сцена.

— Сега по-леко ли се диша?

— Да.

— Добре. Какво виждащ сега?

— Има ли нещо на синия камък?

— Не, той е прозрачен. Може да се гледа през него. Жената е с черни коси и черна шапка... с голямо перо, а роклята е кадифена.

— Познаваш ли жената?

— Не.

— Ти там ли си, или си самата жена?

— Но ти я виждаш?

— Да. Не съм тази жена.

— На каква възраст е тя?

— Около четиридесет. Но изглежда по-възрастна.

— Тя прави ли нещо?

— Не, просто стои до масата. На масата има флаконче парфюм. По стъклото са изрисувани зелени листа. Има също четка и гребен със сребърни дръжки.

Впечатли ме способността й да вижда подробности.

— Това нейната стая ли е, или е магазин?

— Това е нейната стая. Има легло... с четири колони. Кафяво легло. На масата има кана. В стаята има карти­ни. Има странни тъмни завеси.

— Има ли някой друг наоколо?

— Не.

— Аз й прислужвам. (Още веднъж бе прислужница.)

— От дълго време ли си при нея?

— Не, няколко месеца.

— Харесваш ли огърлицата?

— Да, много е елегантна с нея.

— Носила ли си някога огърлица?

— Не. — Кратките й отговори изискваха активната ми настойчивост, за да получа основната информация. На­помняше ми моя син в предюношеска възраст.

— Защо си напуснала семейството си? — попитах.

— Не съм го напускала — поправи ме тя, — аз само работя тук.

— Разбирам. Връщаш ли се у дома след това?

— Да — отговорите оставяха малко място за изслед­ване.

— Наблизо ли живееш?

— Доста наблизо... Ние сме много бедни. Трябва да работим... да слугуваме.

— Знаеш ли името на жената?

— Белинда.

— Добра ли е с тебе?

— Да.

— Не е много изморителна.

(Никога не е било лесно да се разпитват юноши, дори и в минали съществувания. За щастие имах добър опит в то­ва отношение.)

— Добре. Все още ли я виждаш?

— Не.

— Къде си сега?

— Това всичко на твоята господарка ли е? Използва ли много парфюм?

— Не, това е друга стая. Аз съм в друга стая.

— На кого е тази стая?

— Тя е на някаква тъмна госпожа.

— Колко тъмна? Можеш ли да я видиш?

— Тя има много покривала на главата — шептеше Кетрин, — много шалове. Тя е стара и сбръчкана.

— Как си свързана с нея?

— Само влязох да я видя.

— За какво?

— Тя умее да гледа на карти. (Интуитивно знаех, че е отишла при гадателка, която гледа на карти с фигури.)

Това бе ироничен обрат. Кетрин и аз бяхме въвлечени в невероятна психическа авантюра. Ние, които изследвах­ме предишни съществувания и дори измерения над тях, сега, може би преди двеста години, щяхме да чуем пред­сказание за бъдещето. Знаех, че Кетрин никога не бе хо­дила в настоящия си живот при гадатели, нищо не разби­раше от карти и предсказания — тези неща я плашеха.

— Тя чете съдбата? — попитах.

— Тя вижда...

— Имаш ли въпроси към нея? Какво искаш тя да ви­ди? Какво искаш да знаеш?

— За един мъж... за когото трябва да се омъжа.

— Какво ти казва, като хвърля картите?

— Карта с... някакви посоки на нея. Стрелки и цветя... линии и копия. Има друга карта с бокал, нарисуван на нея, купа. Виждам карта на момче или мъж, който носи щит. Тя казва, че ще се омъжа, но не за същия мъж. Не виждам нищо друго.

— Виждаш ли жената?

— Виждам няколко монети.

— Още ли си с нея, или това е на друго място?

— С нея съм.

— Как изглеждат монетите?

— Златни са. Ръбовете им са назъбени. От една стра­на има корона.

— Виж дали има означена година на монетите. Нещо, което можеш да прочетеш... буквите.

— Някакви чуждестранни числа — отговори тя. — Хиксове и елове.

— Знаеш ли коя година означава това?

— Седемнадесет... нещо. Не знам какво е — отново за­мълча.

— Защо гадателката е важна за теб?

— Не знам...

— Изпълни ли се предсказанието?

— ... но тя си отиде — прошепна Кетрин. — Свърши се. Не знам.

— Виждаш ли нещо сега?

— Не.

Попитах, като се надявах да налучкам някаква нишка от това съществувание отпреди няколкостотин години.

— Аз си отидох оттук — тя бе напуснала този живот и си почиваше.

Сега можеше да го прави сама. Не беше необходимо да преживява смъртта си всеки път. Почакахме няколко минути. Този живот не беше забележителен. Беше си спом­нила няколко съществени моменти и интересното посеще­ние при гадателката.

— Виждаш ли нещо сега? — отново попитах.

— Не — прошепна тя.

— Почиваш ли си?

— Да... разноцветни скъпоценности...

— Скъпоценности?

— Да. Всъщност това са светлини, но приличат на скъ­поценни камъни.

— Какво друго? — попитах.

— Аз просто... — замълча и след това шепотът стана висок и твърд:

— Има много думи и мисли, летящи наоколо... То е като съвместно съществуване и хармония... баланса на не­щата.

Знаех, че Учителите са наблизо.

— Да — подтикнах я. — Искам да знам за тези неща. Можеш ли да говориш?

— Сега в момента те са само думи — отговори тя.

— Съвместно съществуване и хармония — напомних й.

Когато отговори, това бе гласът на Учителя - поет. Страшно се радвах да го чуя отново.

— Да — отговори той. — Всичко трябва да е в равно­весие. Животните живеят в хармония. Хората не се научи­ха на това. Те продължават да се самоунищожават. Няма хармония, няма и план в действията им. В природата е много по-различно. Природата е балансирана. Природа­та е енергия и живот... и възстановяване. А хората само рушат. Погубват природата.

Това бе злокобно предсказание. В един свят на непре­къснат хаос и бъркотия оставаше само надеждата това да не бъде скоро.

— Кога ще се случи това? — попитах.

— Ще се случи по-скоро, отколкото си мислят. При­родата ще оцелее. Растенията ще оцелеят. Но ние няма.

— Можем ли да сторим нещо, за да предотвратим това унищожение?

— Не. Всичко трябва да бъде уравновесено...

— Това унищожение във времето на този живот ли ще стане? Можем ли да го избегнем?

— Няма да се случи в това време. Ще бъдем в друго измерение, когато това ще се случи, но ние ще го видим.

— Няма ли никакъв начин човечеството да се поучи? — продължавах да търся изход за някаква смекчаваща възможност. — То ще се направи на друго ниво. Ние ще се поучим.

Опитах се да погледна откъм светлата страна на неща­та:

— Добре, значи тогава нашите души се развиват на различни места.

— Да. Ние няма повече да бъдем... тук, щом като знаем за това. Само ще го видим.

— Да — предадох се аз, — изпитвам необходимост да уча хората, но не знам как да го правя. Има ли друг на­чин, или те сами трябва да учат уроците си?

— Ти не можеш да достигнеш до същината на всеки. За да може да се спре унищожението, трябва да се достиг­не до всеки един. А ти не можеш. Това не може да се спре. Те ще получат урока. Когато напреднат, те ще разберат урока. Ще има покой, но не тук, не в това измерение.

— Най-накрая ще настъпи покой?

— Да, в друго измерение.

— Това изглежда толкова отдалечено — оплаках се аз. — Хората сега са толкова дребнави... алчни, жадни за власт, амбициозни. Те забравят любовта, разбирателст­вото и познанието. Има толкова много да се учи.

— Да.

— Ти знаеш начина. Не е необходимо да ти го казва­ме. Всичко това няма да бъде от полза, защото всички ще достигнем нивото и те ще видят. Всички сме еднакви. Ни­кой не е по-голям от другия. Всичко това са само уроци... и възмездие.

— Да — съгласих се аз.

Този урок бе твърде дълбок и ми трябваше време да го възприема. Кетрин се бе умълчала. Почакахме — тя, почивайки си, а аз погълнат от мислите за драматичното послание, което бях получил. Накрая тя наруши очарова­нието на мига:

— Скъпоценните камъни си отидоха — прошепна тя. — Светлините... те си отидоха.

— Гласовете също ли? Думите?

— Да. Не виждам нищо.

Пак замлъкна и главата й започна да се върти от една страна на друга.

— Духът гледа.

— Тебе ли?

— Да.

— Познаваш ли този дух?

— Как изглежда духът?

— Само... само бяла... като светлини. Няма лице, по­не не това, което смятаме за лице, но знам, че е той.

— Влиза ли въобще в контакт с тебе?

— Не, той просто гледа.

— Чу ли той какво говорех?

— Да — прошепна тя, — но сега си отиде. Искаше са­мо да бъде сигурен, че съм добре.

Мислех си за народната митология и по-специално за "ангела-хранител". Вероятно Едуард, в ролята на подкре­пящ любещ дух, който наблюдава дали всичко с нея е на­ред, се приближаваше до такава ангелска роля. А Кетрин вече бе говорила за духовете - пазители. Чудех се колко от нашите "митове" от детството са всъщност вкоренени в неясно отдалеченото минало. Размишлявах също върху йерархията на духовете, за това кой ставаше пазител и кой Учител и за тези, които не бяха нито едното, нито друго­то, а само учеха. По всяка вероятност има градация, ос­нована на мъдростта и познанието с крайната цел да ста­нем богоподобни или да се приближим поне мъничко до Бога. Това бе целта, която теолозите - мистици бяха опи­сали в своя екстаз през вековете. Те бяха надникнали в то­ва божествено единение. Когато липсва лично изживява­не, такива като Кетрин, притежаващи изключителен талант, можеха да предложат най-добрия достъп до него.

Едуард си бе отишъл и Кетрин замълча. Лицето й бе спокойно, една ведра умиротвореност я бе обгърнала. Ка­къв чуден талант притежаваше тя — способността да виж­да над живота и смъртта, да говори с "боговете" и да спо­деля тяхната мъдрост. Ние вкусвахме от Дървото на познанието, което не бе вече забранено. Чудех се колко ли ябълки бяха останали по него.

Майката на Керъл, Минит, умираше от рак, който се беше разпространил от гърдата й до костите и черния дроб. Процесът се бе развивал четири години и вече не можеше да бъде спрян чрез хемотерапия. Тя бе храбра же­на, която стоически издържаше болките и отпадналостта. Но болестта се ускоряваше и аз знаех, че смъртта й наб­лижава.

По това време се провеждаха сеансите с Кетрин и спо­делих опита си с Минит. До известна степен се изненадах, че тя, практичната делова жена, веднага възприе тези от­кровения и жадно се интересуваше от повече подробнос­ти. Давах й да чете книги и тя направо ги поглъщаше. Ми­нит сама организира курс по кабала, в който се включихме и ние с Керъл.

Еврейските мистични писания са с вековна история. Прераждането и нивата на междинните състояния са ос­новни догми на кабалистичната литература, макар че по­вечето съвременни евреи не знаят това.

Духът на Минит укрепна, докато тялото й се разруша­ваше. Изчезна страхът от смъртта. Тя започна да предчувства, че скоро ще се събере с любимия си съпруг Бен. Вяр­ваше в безсмъртието на душата и това й помагаше да издържи болката. Крепеше се за живота, защото очакваше раждането на ново внуче — първото дете на дъщеря й Дона. С Кетрин се бяха срещнали в болницата по време на някакви процедури и техните мисли прекрасно бяха съвпаднали. Искреността и честността на Кетрин допри­насяха за убеждението на Минит, че наистина съществува живот след смъртта. Седмица преди да умре, Минит бе приета в онкологичното отделение на болницата. Двама­та с Керъл прекарвахме доста време с нея, като говорех­ме за живота и смъртта, за това какво ни очаква след нея. Дона, съпругът й и шестмесечната им дъщеричка дойдо­ха да поседят при нея и да си вземат довиждане.

Около шест часа вечерта в деня, в който почина Ми­нит, Керъл и аз току-що се бяхме прибрали вкъщи от бол­ницата, когато изпитахме силен вътрешен подтик да се върнем обратно. Следващите шест-седем часа бяха изпъл­нени с ведро спокойствие и трансцедентална духовна енер­гия. Независимо, че дишането й бе затруднено, Минит не изпитваше вече болки. Говорехме за нейното преминава­не в междинно състояние, за ярката светлина и за присъс­твието на духовете. Тя преосмисляше живота си повечето време в мълчание и се стремеше да погледне обективно на отрицателните му страни. Вероятно знаеше, че не може да си отиде, преди да завърши този процес. Чакаше смърт­та в определен момент, в ранната утрин. Ставаше все по-нетърпелива. Минит бе първият човек, когото водех към смъртта по този начин. Тя бе напълно мобилизирана, а нашата скръб — смекчена.

Открих, че способностите ми да лекувам пациентите значително се бяха разширили в областта на въпросите на скръбта и смъртта. Интуитивно се досещах какво не е на­ред и каква насока трябва да вземе лечението. Бях спосо­бен да извикам чувства на смирение, спокойствие и надеж­да. След смъртта на Минит при мене идваха за помощ много хора в нейното положение или сломени от скръб по загубата на любими близки. Много от тях не бяха го­тови да възприемат фактите, свързани с опита на Кетрин, или дори да прочетат литература по въпросите на живо­та и смъртта. И въпреки това, без да им предавам такова специфично познание, чувствах, че мога да доведа до тях получените от мен послания. Тонът на гласа, съчувстващото внимание към страховете н чувствата им, погледът, докосването, думите — всичко това намираше струната на надеждата, на забравената духовност, на споделената човечност. За по-подготвените, които бяха способни да разберат прочетеното и да споделят моя опит с Кетрин, то беше като отворен прозорец, през който нахлуваше свеж въздух. Онези, които бяха открити и готови за знания, се възраждаха. Те още по-бързо приемаха познание­то.

Силно вярвам, че терапевтите трябва да притежават открито мислене. Необходимо е просто да се проведе по-вече научна и експериментална работа, за да се докумен­тират преживявания, като тези на Кетрин. Терапевтите би трябвало да отчитат възможността за живот след смъртта и да прилагат в работата си с пациентите тази предпоставка. Не е задължително да използуват хипнотичната регресия, но могат да споделят новите си знания с пациентите и да не пренебрегват техните изживявания. Страхът от то­ва, че са смъртни, опустошава хората. Епидемията от СПИН, ядреното унищожение, тероризмът, болестите и много други катастрофи висят над главите ни и ни измъч­ват всеки ден. Много юноши не вярват, че ще преживеят двадесетата си година. Това е невероятно и отразява ужасните стресове на нашето общество.

Индивидуалната реакция на Минит към получените чрез Кетрин послания е окуражаваща. Тя бе почувствала надежда пред лицето на огромната физическа болка и телесната разруха. Но посланията са за всички нас, не само за умиращите. За нас също има надежда.

Нуждаем се от много учени и клиницисти, които да ни запознаят с други като Кетрин, за да потвърдят и разши­рят нейните послания. Там са отговорите. Ние сме безс­мъртни. Ние винаги ще бъдем заедно.

От първия хипнотичен сеанс бяха изминали три и по­ловина месеца. Кетрин не се нуждаеше повече от лечение, фактически симптомите й бяха изчезнали. Тя блестеше, тя просто излъчваше спокойствие. Привличаше хората към себе си. Когато се отбиваше в болничното кафене, мъже и жени се надпреварваха да седнат до нея, "Изглеждаш толкова красива, исках само да ти го кажа", говореха й. Все едно че бе рибар, който ги намотаваше на невидим психически конец. А бе посещавала това кафене незабелязвана години наред!

Както обикновено, в кабинета ми с приглушената свет­лина тя бързо навлезе в хипнотичен транс, с глава, облег­ната на познатата възглавница. Русата й коса се стичаше надолу като ручей.

— Виждам къща... направена е от камък. Покривът е някак заострен. Намирам се в силно планинска област. Много е влажно... много е влажно навън. Виждам... фур­гон, фургон, който идва насреща. Пълен е със сено, някак­ва слама или сено, или това, което ядат животните. Вът­ре има няколко мъже. Те носят флагове, нещо, което се развява на върха на пръти. Много ярки цветове. Чувам ги да говорят ма Муурс... Муурс. И за войната, която се во­ди. Има нещо метално, покриващо главите им... нещо ка­то метално покритие за глава. Годината е 1483-та. Нещо за датчаните. С датчаните ли се бием? Води се някаква война.

— Ти там ли си? — попитах.

— Не виждам това — бавно отговори тя, — виждам фургоните. Те са с по две колела, две колела и са откри­ти отзад. Те са открити н отстрани — с летви, някакви прикрепени дървени летви. Виждам нещо метално около вратовете им... много тежък метал във форма на кръст. Но краищата са извити, краищата са закръглени... на кръста. Това е празник... на някакъв светец... виждам мечове. Те имат някакви ножове или мечове... много тежки, но с тъпи остриета. Готвят се за някаква битка.

— Виж дали можеш да се откриеш — инструктирах я. — Погледни наоколо. Може би си войник. Ти ги виждаш отнякъде.

— Аз не съм войник — тя бе сигурна в това.

— Погледни наоколо.

— Донесъл съм някакви провизии. Това е село... ня­какво село. (Замълча.)

— Какво виждаш сега?

— Виждам знаме, някакво знаме. То е червено и бя­ло... бяло с червен кръст.

— Това знамето на твоите ли е?

— Това е знамето на кралските войници — отговори тя.

— На твоя крал?

— Да.

— Не го чувам. Той не е там.

— Можеш ли да видиш в какви дрехи си? Виж какво имаш на себе си.

— Нещо кожено... кожена туника... върху много груба риза. Кожената туника... тя е къса. Някакви обувки от жи­вотинска кожа... не са обувки, повече приличат на боти или мокасини. Никой не разговаря с мен.

— Разбирам. Какъв цвят е косата ти?

— Светла е, но съм възрастен и косата ми е прошаре­на.

— Как възприемаш тази война?

— Тя е станала мой начин на живот. Загубих детето си в предишната схватка.

— Син?

— Да — тя бе тъжна.

— Жена ми... и дъщеря ми.

— Как беше името на сина ти?

— Не виждам името му. Аз помня самия него. Виж­дам жена си.

Кетрин бе била много пъти и мъж и жена. Без деца в сегашния си живот, тя бе била родител на няколко деца в предишните си съществувания.

— Как изглежда жена ти?

— Тя е много уморена, много уморена. Стара е. Има­ме няколко кози.

— Дъщеря ти още ли живее с теб?

— Не, тя е омъжена и ни напусна преди време.

— Значи ти си сам с жена си.

— Да.

— Какъв е животът ти?

— Не, и си загубил сина си. Липсва ли ти?

— Да — отговори кратко тя, но се усещаше мъката.

— Ти земеделец ли беше? — промених разговора.

— Да. Има жито... жито, нещо като жито.

— Много ли бяха войниците през твоя живот, с мно­го нещастия?

— Да.

— Но ти доживя до старост.

— Знаеш ли името на страната, в която живееш! Или на града?

— Не го виждам, но трябва да има. Не го виждам.

— В това време много ли е силна религията? Виждаш кръстове по войниците?

— За другите — да. Но не и за мен.

— Има ли още някой жив от твоето семейство, други освен жена ти и дъщеря ти?

— Не.

— Братя и сестри?

— Добре. Виж дали разпознаваш някой друг от село­то.

(Ако хората се прераждаха на групи, тя трябваше да намери някой там, който да е от значение в сегашния й живот.)

— Виждам каменна маса... Виждам паници.

— Това твоята къща ли е?

— Нещо направено от... нещо жълто, нещо от зърно... жълто.

Ядем го.

— Добре — намесих се аз, опитвайки се да ускоря не­щата. — Това трябва да е бил много тежък живот за теб, много тежък. За какво мислиш?

— Коне — прошепна тя.

— Имаш ли свои коне? Или са на някой друг?

— Не, войниците... някои от тях. Повечето са пешаци. Но няма коне, има магарета или нещо по-малко от коне­те. Повечето са диви.

• 
  Сега върви напред — инструктирах. — Ти си мно­го стар. Опитай се да стигнеш до последния ден от живо­та си като старец.
  
• 
  Но аз не съм много стар — възрази тя. Не бе особено управляема в тези съществувания. Как­вото имаше да става, то си ставаше.
  

— Има ли още нещо да се случи в този живот? — попитах, като промених подхода. — За нас е важно да знаем.

— Нищо от особено значение — отговори безизразно тя.

— Тогава върви напред, върви напред във времето. Не­ка разберем какво е трябвало да научиш. Знаеш ли го?

— Не. Още съм тук.

— Да, знам. Виждаш ли нещо? Минаха минута-две, преди да отговори:

— Аз просто летя — меко прошепна тя.

— Напусна ли тялото?

— Да, аз летя — тя отново бе влязла в духовна фор­ма.

— Сега знаеш ли какво трябваше да научиш? Това бе още един труден живот за тебе?

— Не знам. Просто летя.

— Добре... Почивай... почивай.

Мина още време в мълчание. После тя като че ли за­почна да се вслушва в нещо. Внезапно заговори. Гласът й стана силен и дълбок. Това не бе Кетрин:

— Има общо седем равнища, седем нива, всяко от ко­ито се състои от много поднива. Съществува ниво на рав­носметката. На това ниво ви се позволява да съберете мис­лите си. Позволено е да видите живота, който току-що е изтекъл. На тези, от по-високите нива, им е позволено да виждат историята. Те могат да се завръщат и да ни пре­дават уроците на историята. Но на нас, от по-ниските нива, ни е позволено да видим нашия собствен живот, кой­то току-що е изминал.

... Ние имаме дългове, които трябва да бъдат платени. Ако не сме си платили дълговете, ще трябва да ги вземем със себе си в друг живот... за да бъдат изплатени. Можем да се развиваме само като си плащаме дълговете. Някои души напредват по-бързо от другите. Когато сме във фи­зическо състояние, ние изстрадваме, отработваме живо­та... Ако нещо прекъсне способността... да се плащат дъл­гове, трябва да се върнем към нивото на равносметката и там трябва да чакаме, докато ни посети душата, към ко­ято имаме дълг. И когато двете души могат да бъдат вър­нати във физическа форма в едно и също време, тогава ве­че ни е позволено да живеем отново в тяло. Вие сте тези, които решавате какво да се прави, за да платите дълга. Не ще помните другите съществувания... само това, от което току-що сте дошли.

... Само душите от по-високото ниво — мъдреците — им е позволено да се позовават на историята и миналите събития... за да ни помогнат, за да ни научат какво тряб­ва да правим... Има седем нива... седем, през които тряб­ва да преминем, преди да се завърнем. Едното от тях е ни­вото на прехода. Там се чака. На това ниво се определя какво ще вземете със себе си в следващия живот. Всички ние ще имате... преобладаваща характерна черта. Тя мо­же да бъде алчност или похот, но каквато и да ви е опре­делена, трябва да изпълните дълговете си към хората, на които ги дължите. Трябва да преодолеете характерната черта в своето време на съществуване. Трябва да се нау­чите да преодолявате алчността. Ако не го направите, ко­гато се върнете, вие ще трябва да я вземете със себе си в следващия си живот, и тя ще се прибави към другите. Бре­мето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който пре­минавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен жи­вот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В след­ващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.

Кетрин замълча. Това явно не идваше от Учител. То­зи се идентифицираше като "ние от по-долните нива" в сравнение с онези души от по-високото ниво - "мъдреци­те". Но предаденото послание бе и ясно, и практично. Пи­тах се за другите пет нива и техните особености. Състоянието на обновление беше ли едно от тях? И как да раз­бираме състоянието на учене и състоянието на решение? Всяка мъдрост, разкрита чрез посланията на души от раз­лични измерения на духовното състояние, имаше сходно съдържание. Стилът на произнасяне се различаваше, фра­зеологията и граматиката — също, сложността на изра­зите и речникът се променяха, но съдържанието оставаше съзвучно. Започвах да придобивам СИСТЕМА от духов­но познание. Това познание говореше за любов и надеж­да, вяра и милосърдие. То подлагаше на изпитание доб­родетели и пороци, проследяваше дългове, които трябва да плащаме на другите и на самите себе си. То говореше още за развитието на душата чрез хармония и равновесие, (любов и мъдрост, прогрес към мистична и екстатична връзка с Бога. Даваха се и много практически съвети: цен­ността на търпението и способността за чакане, мъдрост­та на равновесието в природата, изтръгването на страхо­вете и особено на страха от смъртта, необходимостта да се научим да се доверяваме и да прощаваме, важността да се научим да не осъждаме другите, да не отнемаме чуж­дия живот, да натрупваме и използваме мощта на интуи­цията. Но може би над всичко трябва да стои непоколе­бимата увереност, че сме безсмъртни. Ние сме над живота и смъртта, над пространството и времето. Ние сме бого­вете и те са ние.

— Аз летя — Кетрин меко шептеше.

— В какво състояние си? — попитах.

— Нищо... Аз летя... Едуард ми дължи нещо... той ми дължи нищо.

— Знаеш ли какво ти дължи?

— Не... Някаква информация... той ми дължи. Имаше да ми каже нещо, може би за детето на сестра ми.

— Детето на сестра ти? — отговорих в ехо.

— Да... то е момиче. Нейното име е Стефани.

— Стефани? Какво трябва да знаеш за нея?

— Трябва да знам как да се свържа с нея — отговори тя.

Кетрин никога не бе ми споменавала нищо за тази племенничка.

— Тя много ли ти е близка? — попитах.

— Не, но ще иска да ги намери.

— Да намери кого? — попитах. Чувствах се объркан.

— Сестра ми и нейният съпруг. И единственият начин, по който може да го направи, е чрез мене. Аз съм връзка­та. Той има информация. Баща й е лекар, практикува някъде във Върмонт, южната част на Върмонт. Информа­цията ще дойде при мен, когато ще бъде необходимо.

По-късно научих, че сестрата на Кетрин и бъдещият й съпруг били дали малката си дъщеричка за осиновяване. Те били съвсем млади, когато се родила, и не били още женени. Осиновяването било уредено от църквата. След това всяка следа била заличена.

— Да — съгласих се аз. — Когато дойде времето.

— Да, тогава ще ми каже. Той ще ми го каже.

— Каква друга информация има той за теб?

— Не знам, но има да ми казва някои неща. И той ми дължи нещо... нещо. — Тя замълча.

— Уморена ли си? — попитах.

— Виждам юзда — бе прошепнатият отговор, — ока­чена на стената. Юзда... Виждам одеяло, проснато пред яслата.

— Това обор ли е?

— Там има коне. Те имат много коне.

— Какво друго виждаш?

— Виждам много дървета — с жълти цветя. Баща ми е там. Той се грижи за конете.

Разбрах, че говоря с дете.

— Как изглежда той?

— Много висок, с прошарени коси.

— Виждаш ли себе си?

— Аз съм дете... момиче.

— Тези коне на баща ти ли са, или той само се грижи за тях?

— Само се грижи. Живеем наблизо.

— Харесваш ли конете?

— Да.

— Имаш ли си любимец?

Спомних си за живота й като Манди, когато кон на име Бйпъл също се бе появил. Отново ли се повтаряше животът, който бяхме изследвали. Може би се приближа­ваше към него от друга перспектива?

— Ейпъл... да. Баща ти дава ли ти да го яздиш?

— Не, но мога да го храня. Използват го да тегли ка­руцата на господаря, да тегли и каретата му. Той е мно­го голям. Краката му са големи. Ако не се внимава, ще те стъпче.

— Кой друг е с тебе?

— Майка ми е там. Виждам сестра... тя е по-голяма от мен.

— Не виждаш ли някой друг?

— Виждам само конете.

— Това щастливо време ли е за теб?

— Да. Харесвам мириса на обора. (Проявяваше много специфични предпочитания в този живот.)

— Усещаш ли мириса на конете?

— Да.

— Да... техните бърни са толкова меки. Има също и кучета... черни, някои са черни, и няколко котки... много животни. С кучетата ходят на лов. Когато са на лов за птици, взимат кучета.

— Нещо случва ли ти се?

— Не — въпросът ми бе твърде неясен.

— В това стопанство ли растеш?

— Да. Човекът, който се грижи за конете. (Замълча.) Той не е истинският ми баща.

— Не е твой истински баща? — обърках се отново.

— Не знам, той е... той не е моят истински баща, не. Но ми е като баща. Той ми е втори баща. Много е добър с мен. Има зелени очи.

— Погледни в тези очи — зелени очи — и виж дали можеш да го познаеш. Той е добър към теб, той те оби­ча.

— Той е моят дядо... моят дядо. Той ни обичаше мно­го. Дядо ни обичаше много. Винаги ни вземаше с него на разходка. Отивахме с него там, където той пиеше. А на нас взимаше сода. Той ни харесваше.

Въпросът ми я бе запратил вън от това време, в ней­ното суперсъзнателно състояние на наблюдение. Тя оце­няваше сегашния живот на Кетрин и отношенията с дядо й.

— Все още ли ти липсва? — попитах.

— Да — меко отвърна тя.

— Но ти виждаш, че е бил с тебе и преди — обясних, като се опитвах да намаля мъката й.

— Той беше много добър към нас. Той ни обичаше. Никога не ни се караше. Даваше ни пари и винаги ни из­веждаше на разходка. Той обичаше да е с нас. Но той ум­ря.

— Да, но ти пак ще бъдеш с него. Знаеш това.

— Да. Била съм с него и преди. Той не е като баща ми. Те са толкова различни.

— Защо един човек може толкова да те обичал и да се отнася добре с теб, а другият да е толкова различен?

— Защо първият е взел урока. Платил е дълга си. Ба­ща ми не си е платил дълга. Той се е върнал... без да е раз­брал. Ще трябва да направи това пак.

— Да — съгласих се аз. — Трябва да се научи да оби­ча и да възпитава деца.

— Да — повтори тя.

— Ако те не разбират — добавих, — те се отнасят с децата като към собственост, вместо като към хора, кои­то трябва да бъдат обичани.

— Да — съгласи се тя.

— Баща ти все още трябва да учи това.

— Да.

— Дядо ти вече го знае...

— Колко нива има в астрално състояние?

— Те са седем — отвърна тя.

— Кои са те? — запитах, търсейки потвърждение на споменатите по-рано и информация за другите.

— На мен са ми казали за две — обясни тя. — Ниво­то на прехода и нивото на равносметката.

— Тези ги познавам.

— Ние ще узнаем другите по-късно.

— Ти научи за тях едновременно с мен — заключих. — Днес научихме за дълговете. Това е много важно.

— Аз ще си спомням това, което трябва — добави за­гадъчно тя.

— Ще си спомняш ли за тези нива? — попитах настой­чиво.

— Не. Те не са важни за мен. Те са важни за вас.

Бях чувал това и преди. Това бе за МЕН. За да помог­нат на мен, но и за още нещо. Все още не можех да налуч­кам каква би могла да бъде по-голямата цел.

— Ти изглеждаш много добре сега — продължих. — Ти научаваш толкова много.

— Да — съгласи се тя.

— Защото се освободих от много страхове и сега мо­га да им помагам. Те чувстват психически стремеж към мене.

— Можеш ли да се справиш с тази задача?

— Да. (Това беше несъмнено.) Не се страхувам — до­бави тя.

— Добре. Аз ще ти помагам.

— Знам — отвърна. — Вие сте моят учител.