Вестители от отвъдното

За следващия хипнотичен сеанс Кетрин не просто дой­де, а се втурна в кабинета ми. Каквато си беше красива, сега тя просто бе лъчезарна. Щастливо ми съобщи, че преследващият я цял живот страх от потъване бе изчез­нал. Намалял бе малко и страхът от задавяне. Кошмари­те не прекъсваха повече съня й. Припомняше си подроб­ности от спомените в предишния сеанс, но все още не осъзнаваше напълно случилото се.

Космологията на Кетрин беше напълно чужда на схва­щанията за прераждане и минали съществувания. Но глед­ките, звуците и миризмите от спомените бяха толкова яр­ки и отчетливи, че тя бе останала с чувството за действително преживени неща. Кетрин не се съмняваше, но все пак бе загрижена как да съвмести поразителното си преживяване с религиозните си убеждения и възпита­ние.

През седмицата бях прегледал записките си от лекци­ите по сравнителни религии, които бях слушал като първокурсник в Колумбийския университет. Имаше някои бе­лежки по въпросите на прераждането, споменати в Стария и Новия Завет. През 325-а година, заради майка си Еле­на, римският император Константин Велики наредил да се заличи всяко споменаване за прераждане за ерес. Явно са мислили, че тази идея ще отслаби мощта на църквата, защото отпуска твърде много време на хората за търсене на спасението. Но от оригиналите се вижда, че първите църковни отци са приемали концепцията за прераждане­то. Ранните гностици — Климент Александрийски, Ори-ген, Свети Йеремия и много други са вярвали, че са жи­вели преди и ще живеят отново. Що се отнася до мен, никога не бях вярвал в прераждането. Вярно, че не бях от­делял много време да мисля за тези неща. В ранната ми религиозна практика ме учеха, че съществува нещо като душа" след смъртта, но това ми изглеждаше доста смът­но и аз не бях много убеден.

Бях най-голямото от четири деца с разлика от три го­дини между всяко. Принадлежахме към консервативната еврейска синагога в Ред Бенк — малък град, близо до крайбрежието на Ню Джързи. Аз бях умиротворителят и говорителят на нашето семейство. Баща ми бе по-увлечен в религията от всички останали. Той вземаше всичко на сериозно, както впрочем гледаше и на нещата от живота. Най-големите му житейски радости бяха нашите успехи в учението. Лесно се ядосваше от домашните неразбории и, отдръпвайки се, ме оставяше да се оправям сам. Това се оказа отлична подготовка за кариерата ми на психиатър. Сега, като хвърля поглед назад, мисля си, че детството ми бе по-тежко и по-отговорно, отколкото бих предпочел. В резултат от всичко това, на бял свят изплува един доста сериозен младеж, свикнал да поема твърде много отго­ворности. Майка ми използваше всеки повод, за да изра­зи любовта си към нас. Нямаше прегради по нейния път. По-ординерна личност от баща ми, тя чудесно си служе­ше с емоционална смесица от свои и чужди изживявания, за да манипулира децата си чрез чувството за вина и мъченичеството. И всичко това правеше несъзнателно, без всякаква задна мисъл. Много рядко изпадаше в мрачно настроение и ние винаги можехме да разчитаме на нейна­та любов и подкрепа. Вкъщи храната беше в изобилие, но с парите винаги бяхме притеснени. Най-малкият ми брат Питър се роди, когато бях на девет години. Шест души разделяхме малкия двустаен апартамент. Животът в този малък дом бе трескав и шумен и аз търсех убежище в кни­гите. Четях безкрайно, когато не играех бейзбол — дру­гото ми детско пристрастие. Знаех, че само образование­то е моят изход от малкия град и бях винаги пръв или втори в класа. Когато завърших следването си в Колумбийския университет, бях сериозен и ученолюбив младеж. Академичните успехи продължаваха да ми се отдават лес­но. Реших да стана психиатър, защото това поприще съ­четаваше моя научен интерес с възможността да работя върху човешкото съзнание, което ме привличаше. Освен това медицинската кариера ми даваше възможност да из­разявам грижата и съчувствието, които изпитвах към хо­рата. Междувременно срещнах Керъл по време на една лятна ваканция. И двамата изпитахме моментално прив­личане и силно чувство на близост и взаимност. Писахме си, срещахме се, влюбихме се и по време на подготвителната ми година в Колумбия се сгодихме. Тя бе и умна, и красива. Изглеждаше, че всичко се подрежда. Много мал­ко хора се тревожат от въпросите на живота и смъртта, особено когато нещата текат гладко, и аз не правех изк­лючение. Започвах да се превръщам в учен и да форми­рам логичен, безпристрастен и "доказателствен" начин на мислене. Медицинското училище и престоят ми в универ­ситета в Йейл доизбистриха този научен метод. Диплом­ната ми работа бе върху мозъчните химични процеси и върху ролята на невромедиаторите, които са химически­те носители на информацията в мозъчната тъкан.

Присъединих се към новото поколение психиатри, ко­ито съчетаваха традиционните психиатрични теории и тех­ники с новата наука за химията на мозъка. Написах мно­го научни статии, четях лекции на местни и национални конференции и станах нещо като важна клечка в моята об­ласт. Бях много вманиачен, напорист и самоуверен, но то­ва са си познати характеристики на лекаря. Чувствах се напълно подготвен да лекувам всеки, който прекрачи пра­га на моя кабинет. Такъв бях, когато Кетрин стана Аронда — младо момиче, живяло през 1863 година преди Хрис­та. Непрекъснато се тревожех, че Кетрин ще се побои да продължи. Но, за мое облекчение, тя с нетърпение бе очак­вала хипнотичния сеанс-и бързо изпадна в транс.

— Хвърлям стръкове цветя във водата. Това е церемо­ния. Косата ми е руса и сплетена. Някой трябва да е ум­рял, някой в кралския дом... майката. Аз съм прислужничка в кралския дворец и помагам в кухнята. Тела... Полагаме телата в солен разтвор за трийсет дни. Изсуша­ват се и се отделят частите. Усещам миризмата, миризма­та на тела.

Спонтанно тя се бе върнала във времето на Аронда, но в друг негов отрязък, когато задължението й било да подготвя телата след тяхната смърт.

— В отделна сграда — продължаваше Кетрин — виж­дам телата. Ние ги обвиваме. Душата ги е напуснала. Трябва да вземете имуществото със себе си, за да сте го­тови за следващия по-велик живот.

Това, което тя говореше, напомняше египетските вяр­вания за смъртта и следващия я живот, различни от всич­ки наши схващания.

Тя напусна този живот. Почиваше си. Помълча някол­ко минути, преди да навлезе в очевидно по-древно време.

— Виждам лед, който виси от тавана на пещерата... скали...

— Има някакви къщи и каруца с каменни колела. Ко­сата ми е кестенява, привързана е с платно. В каруцата има слама. Аз съм щастлива. Баща ми е тук. Той ме прег­ръща. Това е... това е Едуард (педиатърът, който бе нас­тоял да се обърне за помощ към мен). Това е моят БАЩА. Живеем в долина с дървета. Има маслинови и смокинови дръвчета в двора. Хората пишат със смешни знаци, ка­то букви. Хората пишат по цял ден, правят библиотека. Годината е 1536 преди Христа. Земята е неплодородна. Името на баща ми е Персей.

Годината не съвпадаше точно, но бях сигурен, че тя бе в същия период, за който съобщаваше по време на сеан­са от миналата седмица. Поведох я напред във времето на същия живот.

— Баща ми Ви познава (имаше предвид мен). Вие два­мата си говорите за реколтата, за закони и за управници­те. Той казва, че сте доста умен и че трябва да Ви слушам.

Преместих я още по-напред.

— Той (бащата) лежи в тъмна стая. Той е стар и бо­лен. Студено е... Чувствам такава празнота.

Тя се придвижи към времето на своята смърт.

— Сега съм стара и немощна. Тук е дъщеря ми, до мо­ето легло. Мъжът ми вече е умрял. Мъжът на дъщеря ми също е тук с техните деца. Има много хора наоколо.

Този път смъртта й бе спокойна. Тя се рееше. Свобод­но реене? Това ми напомни за изследванията на д-р Реймънд Мууди на хора, преживели клинична смърт. Те съ­що свидетелстваха, че са се реели в пространството, преди да са били върнати обратно в собствените си тела. Преди няколко години бях чел неговата книга, затова сега мис­лено си отбелязах, че трябва да я препрочета.

Интересно ми бе дали Кетрин можеше да си спомни нещо повече за своята смърт, но тя можа само да каже: "Аз просто се нося". Събудих я и завърших този сеанс.

С нов ненаситен глад за всякакви научни статии относ­но прераждането аз се втурнах на лов из медицинските библиотеки. Изучих работите на д-р Иън Стивънсън, уважаван професор по психиатрия в университета на Вирджи­ния. Д-р Стивънсън е събрал над 2000 случая на деца, ко­ито имат спомени за събития, свързани с прераждането. Много от тях разговаряли на чужди езици, напълно не­познати за тях до този момент.

Четох изключителното научно наблюдение на Едгар Митчел, монографиите на професор С. Дж. Дюкас от уни­верситета в Браун, подробно анализирах студиите на д-р Мартин Итън, д-р Хелън Уомбах, д-р Гъртруд Шмайдлер, д-р Фридерик Ленц и д-р Идит Фиоре. Колкото по­вече четях, толкова повече ми се искаше да чета. Започвах да разбирам, че аз, който считах себе си за добре запоз­нат със всяко измерение на съзнанието, всъщност имам твърде ограничени знания. Има цели библиотеки, натъп­кани с изследвания и литература, но малко хора знаят за тях. Голяма част от тези изследвания са били провежда­ни от клиницисти с висока репутация и известни учени. Възможно ли бе всички те да грешат или да се лъжат? До­казателствата изглеждаха убедителни, но все пак аз още се съмнявах.

И двамата с Кетрин, всеки по свой собствен път, вече бяхме дълбоко повлияни от придобития опит. Тя имаше значително-емоционално подобрение, аз пък разширявах хоризонтите на своето мислене. Бях намерил начин да й помогна и вече нищо не можеше да ме спре.

За всичко това мислех, докато Кетрин бавно навлиза­ше в транс на следващия сеанс. Малко преди да започнем, тя ми разказа за един сън, свързан с игра, за която била необходима разграфена дъска с отвори. Играели я върху каменни стъпала и приличала на игра на дама. В съня всичко изглеждало ярко и живо. Затова поисках да изс­ледвам чрез този сън корените на нейните предишни прераждания, като й казах да се върне назад извън нормал­ните граници на пространството и времето.

— Виждам стъпала, издигащи се към кула... от нея се виждат планините и морето. Аз съм момче. Косата ми е руса... смешна коса. Дрехите ми са къси, в кафяво и бяло, направени от животински кожи. На кулата има някакви мъже, които пазят... стража. Те са мръсни. Играят на ня­каква игра като дама, но не е. Дъската е кръгла, а не квад­ратна. Играе се с остри като кинжали пулове, чиято фор­ма отговаря на отворите. Фигурите имат животински глави. Земята на Кирустан? (фонетичен изговор) Нидер­ландия, около 1473 година.

Попитах я за името на мястото, където живее и може ли да види годината.

— Сега съм на пристанището, земята се спуска към мо­рето. Има крепост... и вода. Виждам колиба... и майка ми, която готви в глинено гърне. Името ми е Йохан.

Приближаваше моментът на нейната смърт. На тази точка от нашия сеанс аз все още търсех травмиращото съ­битие, което бе причина за проблемите в настоящия й жи­вот. Дори ако тези забележително подробни видения бя­ха фантазии, а аз все още се съмнявах, то и те биха могли да бъдат в основата на нейните симптоми. В края на кра­ищата бях виждал травматизирани от сънищата си хора. Някои не можеха да си спомнят дали наистина са прежи­вели събитието, или то се бе случило по време на сън и все пак, споменът за тази травма продължаваше да спохожда техния живот като възрастни.

По това време още не бях напълно наясно, че посто­янното, целодневно, смазващо отрицателно влияние, ка­то унищожителната родителска критика, например, може да причини дори по-голяма психологическа вреда от едно-единствено травмиращо събитие. Тези увреждащи вли­яния, които се вграждат във всекидневието на нашия жи­вот, трудно се забелязват, но още по-трудно се елеминират. Непрекъснато критикуваното дете може да загуби увереност и себеуважение толкова, колкото и този, който си спомня един-единствен ден на унижение. Едно дете, чието семейство е обедняло и храната е оскъдна про­дължително време, в крайна сметка страда от същите пси­хологически проблеми както и детето, преживяло епизод на случайно изтощително гладуване. Кетрин започна да говори:

— Има лодки, като канута, ярко боядисани. Околност­та на Провидънс. Имаме оръжия, копия, прашки, лъкове и стрели, но по-големи. Греблата на лодката са странни, големи... Всеки трябва да гребе. Сигурно сме се заблуди­ли, тъмно е. Няма светлини. Страх ме е. Има и други лод­ки с нас (явно се подготвяше нападение). Страх ме е от жи­вотните. Спим на мръсни, вонящи животински кожи. Ние разузнаваме. Обувките ми са смешни, като торбички..... връзките около глезените... от кожа. (Дълга пауза). Лице­то ми пламти от огъня. Нашите хора убиват другите, но аз не. Аз не искам да убивам. Държа нож в ръцете си.

Изведнъж започна да гъргори и да се мъчи да поеме въздух. Съобщи ми, че вражески боец я сграбчва изотзад и разпаря гърлото й с нож. Преди да умре, тя видя лице­то на своя убиец. Той бе Стюарт. Тя знаеше, че това е той, въпреки разликата във външността. Йохан умря на два­десет и една години. После тя видя как се рее над своето тяло и наблюдава сцената долу. Носеше се към облаците, чувствувайки се объркана и смутена. Скоро след това ми каза как нещо я напъхва в тясно vi топло пространство. Трябваше всеки момент да се роди.

— Някой ме държи — прошепна бавно и сънливо — някой, който помага при раждането. Тя носи зелена рок­ля с бяла престилка. Има бяла шапка, сгъната по ъглите назад. Стаята е с особени прозорци, на многобройни... от­делни парченца. Къщата е каменна. Майка ми е с дълга тъмна коса. Тя иска да ме подържи. Облечена е в стран­на... груба нощница. Боли, когато се трие в мен. Приятно е да си на слънце и пак да е топло. Това е... това е СЪЩА­ТА МАЙКА, която имам сега!

По време на предишния сеанс я инструктирах подроб­но да наблюдава значимите за нея хора, които са нейни близки в сегашния й живот. Според повечето автори, гру­пи от души се стремят да се преродят заедно отново и от­ново, като отработват своята карма (дълговете, които из­плащаме на другите и на себе си, уроците, които трябва да бъдат научени) в продължение на много прераждания. В опита ми да разбера вълнуващата драма, която се ра­зиграваше в моя тих кабинет, исках да проверя достовер­ността на тази информация. С напредването на сеансите Кетрин ставаше все по-чувствителна. Показваше интуи­ция за хора и събития, която впоследствие се оказваше вярна. По време на хипнозата тя започна да предчувства въпросите ми, преди още да съм ги задал. Сънищата й бя­ха смесица от предчувствия и предсказания.

Когато родителите й дойдоха на гости, баща й рязко изказа съмнение за всичко, което ставаше с Кетрин. За да му докаже, че е истина, тя го заведе на лекоатлетически състезания. Там, пред очите му, Кетрин назоваваше пред­варително победителя от всяко надбягване. Той бе сло­мен. А тържествуващата Кетрин даде всички спечелени пари на първия срещнат на улицата бедняк. Интуицията й подсказваше, че новите духовни сили, които беше придо­била, не трябва да се използват за лично обогатяване. Тези способности имаха за нея по-висок смисъл. Каза ми, че е доволна от постигнатото и че е нетърпелива да про­дължим с репресиите, макар че те малко я плашат. Епи­зодът с надбягванията едновременно ме шокира и очаро­ва. Ето това бе вече недвусмислено доказателство. Да имаш печелившия билет за всяко състезание. Не можеше да става въпрос за съвпадение. Не можеха да се отрекат нейните психически способности. И щом те са реални и за-тях имаше безспорни доказателства, разказите й за съби­тия от минали съществувания бяха ли също истински?

Сега тя се върна към времето, когато току-що бе ро­дена. Това прераждане изглеждаше да е по-скорошно, но й беше трудно да идентифицира времето. Името й бе Ели­забет.

— Сега съм по-голяма, с брат и две сестри. Виждам подредена маса. Баща ми е там... той е Едуард (педиатъ­рът, върнал се в още едно прераждане като неин баща). Май­ка ми и баща ми пак се карат. Той винаги е пиян. Удря майка ми (гласът на Кетрин беше уплашен и явно трепе­реше). Той блъска децата. Не прилича на този, който бе­ше преди, не е същият човек. Не го харесвам. Искам да си отиде.

Тя говореше, както би говорило дете.

Въпросите, които й задавах по време на тези сеанси, бяха много по-различни от тези при обикновената психо­терапия. С Кетрин действах повече като водач, опитвах се да разгледам цял един живот за час или два, като търсех събития, които биха могли да обяснят проблемите й. Обикновената терапия се провежда много по-детайлно и в по-бавно темпо. Всяка дума на пациента се анализира за нюанси и скрити значения. Всяка мимика, всяко движе­ние на тялото, всяка извивка на гласа се отчита и преце­нява. Всяка емоционална реакция внимателно се разнищ­ва. Моделите на поведение старателно се съпоставят. С Кетрин обаче годините изтичаха за минути. Сеансите с нея бяха все едно да караш състезателна кола на "газ до ламарините"... и да се опитваш да различаваш отделни ли­ца в тълпата.

Върнах вниманието си към Кетрин и я помолих да се придвижи във времето.

— Сега съм омъжена. Къщата ни има една голяма стая. Мъжът ми е русокос. Не го познавам (т. е. той не беше се появявал в сегашния живот на Кетрин). Още нямаме деца. Той е много добър с мен. Обичаме се и сме щастли­ви.

Явно, че се беше спасила от гнета в дома на родители­те й. Попитах я дали може да идентифицира мястото, къ­дето живееше.

— Бренингтон? — прошепна колебливо Кетрин — Виждам книги в интересни стари подвързии. Една голя­ма книга се затваря с ремък и закопчалка. Това е Библия. Буквите са големи и декоративни... Галски език. Тук тя ка­за няколко думи, които не можах да определя. Галски ли бяха или не, нямам представа.

— Живеем във вътрешността, а не по крайбрежието. Това е областта Бренингтон. Виждам стопанство с прасе­та и овце. Това е нашата ферма. (Тя бе отишла напред във времето.)

— Имаме две момчета. По-големият се жени. Виждам стъпалата на църквата... много стара каменна църква.

Изведнъж главата я заболя. Кетрин наистина чувству­ваше болка и разтриваше лявото си слепоочие. Съобщи ми, че бе паднала по каменните стъпала, но се възстано­вила след това. Тя умря в дълбока старост, в своето лег­ло, заобиколена от семейството си. Отново се носеше над тялото си, но този път не беше нито объркана, нито сму­тена.

— Усещам ярка светлина! Прекрасно е, получаваш енергия от тази светлина!

Тя си почиваше след смъртта, в междувремието на два живота. Минаха минути в мълчание. Внезапно тя загово­ри, но не в бавен шепот, който винаги използваше. Ней­ният глас сега бе остър и висок, безапелационен:

— Нашата задача е да учим, да станем богоподобни чрез знание. Толкова малко знаем. Вие сте тук, за да бъ­дете мой учител. Имам толкова много да уча. Чрез зна­нието ние се доближаваме до Бога и след това можем да почиваме. После се връщаме, за да учим другите и да им помагаме.

Онемях. Това беше урок от междинното състояние след смъртта й. Кой беше източникът на изречението? То въобще не беше в стила на Кетрин. Тя никога не говоре­ше по този начин, нито използваше такава фразеология. Дори интонацията на гласа й беше съвсем различна. В то­зи момент не си давах сметка, че макар Кетрин да бе изговорила думите, не тя бе създала мислите. Тя предвиж­даше онова, което други й казваха. По-късно тя ги опре­дели като Учителите — високо развити души, намиращи се извън тялото в момента. Те можеха да ми говорят чрез нея... Кетрин не само се връщаше в минали съществува­ния, но можеше и да пренася знание от отвъдното. Прек­расно знание. Борех се със себе си, за да запазя своята обективност.

Появи се ново измерение. Знам, че Кетрин никога не беше чела студиите на д-р Елизабет Кюблер-Рос или д-р Реймънд Мууди, които бяха писали за състояния близки до смъртта. Тя никога не беше чувала за "Тибетската кни­га на смъртта" и въпреки това изживяваше същите неща като описаните там. И това може да се смята за вид до­казателство. Но аз мечтаех за повече факти, за по-осезае­ми подробности, които да подкрепят доказателствата. Моят скептицизъм се разклати, но си оставаше. Можеше да е чела в някое списание или да е гледала по телевизи­ята интервю на подобна тема. Но тя категорично отрича­ше какъвто и да е съзнателен спомен. Дали пък не бе за­пазила в подсъзнанието си информация от този род? Но това, което ми разказваше, надминаваше всичко писано преди. Най-сетне, тя ми предаваше послание от междин­но състояние.

След като се събуди, Кетрин си припомни подробнос­ти от миналите съществувания от този сеанс. Но не можа да си спомни нищо от случилото се след смъртта й като Елизабет. И в бъдеще тя никога нямаше да може да си припомня подробности от междинни състояния. Кетрин можеше да си спомня само предишните си животи.

"Чрез знанието достигаме Господа". Ние бяхме тръг­нали по пътя.

- Виждам квадратна бяла къща до прашен път. Хо­ра, яхнали коне се движат насам-натам.

Кетрин говореше с обикновения си сънлив шепот.

— Има дървета... плантация, голяма къща и скупчени по-малки къщи като колиби на роби. Много е горещо. То­ва е юг... Вирджиния?

Тя смяташе, че годината е 1873-та. Тя бе дете.

— Има коне и много зърно... тютюн.

Тя и другите слуги се хранеха в кухнята на голямата къща. Името й бе Аби и беше чернокожа. Чувстваше се някакво напрежение в тялото й. Голямата къща бе в пла­мъци и тя я наблюдаваше как изгаря.

Придвижих я с петнайсет години напред в 1888 годи­на.

— Аз съм в стара рокля, лъскам огледалото на втория етаж на къщата, тухлена къща с прозорци... с много стък­ла. Огледалото е с извити форми. Собственикът на къща­та се казва Джеймс Мансън. Той е облечен с чудновато палто с три копчета и голяма черна яка. Има брада. Не го познавам (като някой от сегашния й живот). Той е до­бър с мен. Живея в къщата на имението. Почиствам стаите. В имението е построено училище, но не ми е позво­лено да го посещавам. Трябва да приготвям маслото!

Кетрин шепнеше бавно, като използваше прости изра­зи и отдаваше голямо внимание на подробностите. През следващите пет минути аз научих как се прави масло. Зна­нията на Аби за биенето на маслото бяха нещо съвсем но­во за Кетрин. Придвижих я по-напред във времето:

— Аз съм с някого, но не мисля, че сме женени. Спим заедно...но не винаги живеем заедно. Той ми е приятен, но нищо повече. Не виждам никакви деца. Има ябълкови дървета и патици. В далечината се виждат други хора. Бе­ра ябълки. Нещо ми дразни очите — Кетрин се мръщеше със затворени очи. — Това е дим. Вятърът донася пушек от горящо дърво. Те горят дървени бъчви. — Сега тя каш­ляше. — Това често се случва. Те измазват с черно бъчви­те отвътре... смола... за да не пропускат вода.

След вълнението от сеанса миналия път бях нетърпе­лив да я доведа отново до междинно състояние. Израз­ходвали бяхме деветнадесет минути да изучаваме живота й като слугиня. Научих много неща за завивки, масло и бъчви. Жадувах за повече духовни уроци. Придвижих я към нейната смърт, като изневерих на обичайното си тър­пение.

— Трудно се диша. Гръдният кош ме боли много — Кетрин се задъхваше от явна болка. — Боли ме сърцето, то бие бързо. Толкова ми е студено... тялото ми трепери — Кетрин се затресе. — Хора в стаята, дават ми да пия листа (чай). Мирише особено. Разтриват с мехлем гърди­те ми. Треска... много ми е студено.

Умря тихо. Издигайки се до тавана, тя можеше да ви­ди тялото си в леглото, малка сгърчена жена на около шейсетте. Просто се рееше, чакайки някой да дойде и й помогне. Забеляза светлина, която я привличаше. Светли­ната ставаше все по-ярка и силна. Чакахме в мълчание, докато минутите бавно течаха. Внезапно тя бе запратена в друг живот, хиляди години преди Аби. Кетрин меко шеп­теше:

— Виждам много чесън, увесен на открито. Подушвам го. Вярва се, че той убива много злини в кръвта и пречис­тва тялото, но трябва да се взима всеки ден. Чесън има и навън, на края на градината. В нея е пълно със смокини, фурми... билки и други. Тези растения помагат. Майка ми купува чесън и разни треви. Някой в къщата е болен. То­ва са особени корени. Понякога само се държат в устата, слагат се в ушите или в други отвори. Само се държат там. Виждам брадат старец. Той е един от лечителите в селото. Казва какво да се прави. Върлува някакъв вид за­раза, която мори хората. Не ги балсамират, защото се страхуват от болестта. Просто ги заравят. Хората се чув­стват нещастни от това. Те се боят, че душата няма да мо­же да се пренесе (това бе противоречие с информацията, която Кетрин предаваше след смъртта). Много са умре­лите. Добитъкът също измира. Вода... наводнения. Хора­та боледуват заради застоялата вода (очевидно тя сега си даваше сметка за тази епидемиологична причина). Аз съ­що страдам от някаква болест заради водата. Тя кара да те боли корема. Това е болест на червата и стомаха. Гу­би се много вода от тялото. Отивам да донеса още вода, но тя е, която ни убива. Виждам майка си и моите братя. Баща ми вече е умрял. Братята ми са много болни.

Изчаквах, преди да я придвижа във времето. Бях пле­нен от начина, по който нейните схващания за смъртта и живота след смъртта се променяха с всеки нов живот. И все пак, преживяването на смъртта само по себе си бе та­ка еднообразно, така приличащо си всеки път... Нейната съзнателна част напускаше тялото около момента на смъртта, издигайки се нагоре, сетне се привличаше от прекрасна енергизираща светлина. Винаги изчакваше ня­кой да дойде да й помогне. Душата автоматично преми­наваше в отвъдното. Балсамирането, погребалните риту­али или всяка друга процедура след смъртта нямаха нищо общо с това. Всичко ставаше автоматично, без да е необ­ходима подготовка — все едно прекрачваш през отворе­на врата.

— Земята е безплодна и суха... Не виждам планини на­около, само земя, равна и суха. Един от братята ми ум­ря. Чувствам се по-добре, но болката си остана.

Все пак тя не живя още дълго.

— Лежа на сламеник с нещо като завивка.

Тя беше много болна и никакво количество чесън или други билки не можеха да предотвратят смъртта. След малко вече се рееше над тялото си, привлечена от позна­та светлина. Чакаше спокойно някой да дойде при нея.

Главата й бавно започна да се върти насам-натам, ка­то че ли наблюдаваше някаква сцена. Гласът й отново ста­на рязък и висок.

— Те ми казват, че има много богове, тъй като Бог е във всеки от нас.

Разпознах гласа от състоянието между различните съ­ществувания по неговата рязкост и по определено спиритичния тон на посланието. Но това, което тя каза по-нататьк, спря дъха ми, изтръгвайки въздуха от дробовете ми:

— Тук са вашият баща и вашият син, който е малко дете. Баща ви казва, че ще го познаете, защото името му е Аврам и вие сте нарекли дъщеря си на него. Той казва още, че смъртта му се дължи на сърцето. Сърцето на си­на ви е било също толкова важно, тъй като е било обър­нато като на пиле. Той направи голяма саможертва от любов към вас. Неговата душа е много издигната... Смърт­та му изкупи дълговете на родителите му. Той искаше още да ви покаже, че медицината има предел в развитието си и нейните възможности са много ограничени.

Кетрин спря да говори и аз седях в благоговейно мъл­чание, в което моето вцепенено съзнание се опитваше да отсее нещата. В стаята бе ледено студено.

Кетрин знаеше много малко за личния ми живот. На бюрото си имах детска снимка на дъщеря си, щастливо ухилена с двете си млечни зъбчета. До нея стоеше сним­ката на сина ми. Практически това бе всичко, което Кет­рин би могла да знае за семейството ми и неговата исто­рия. Аз добре владеех психотерапевтичната техника. Предполага се, че лечителят трябва да бъде "табула раза", т.е. чиста дъска, върху която пациентът може да про­ектира своите собствени чувства, мисли и отношения. Те после трябва да се анализират от терапевта, който разши­рява обхвата на съзнанието на пациента. Бях спазвал те­рапевтична дистанция с Кетрин. Тя ме познаваше само ка­то психиатър, но нищо от миналото ми и от частния ми живот не й беше известно. Нямах навика да излагам по стените на кабинета дори дипломите си.

Най-голямата трагедия в живота ми бе неочакваната смърт на първородния ми син Адам, който беше само на двайсет и три дни, когато почина в началото на 1971 го­дина. Около десет дни след като го доведохме вкъщи от родилното, той получи затруднения в дишането и спора­дично повръщане. Изключително трудно бе да се поста­ви диагноза. Казаха ни следното: "напълно аномален белодробно-венозен дренаж с дефект на преградната стена на предсърдието", и че това се случва един път на приб­лизително всяко десетмилионно раждане. Белодробните вени, които трябва да връщат обогатената с кислород кръв в сърцето, бяха неправилно ориентирани и влизаха от погрешна страна в сърцето. 'Получаваше се така, като че ли сърцето бе преобърнато наопаки. Изключително, из­ключително рядко явление.

Героичната сърдечна хирургия не можа са спаси Адам, който няколко дни по-късно почина. Месеци наред пазех­ме траур с разбити надежди и мечти. Нашият син, Джордан, се роди година по-късно — благотворен балсам за нашите рани.

По времето, когато загубихме Адам, аз бях в период на колебание по отношение на избраната от мене по-рано кариера на психиатър. Харесваше ми лекарският ми стаж по вътрешни болести и ми бяха предложили специ­ализация на интернист. След смъртта на Адам твърдо ре­ших да направя психиатрията своя професия. Бях сърдит, че модерната медицина, с всичките й авангардни пости­жения и технологии, не можа да спаси сина ми, това крех­ко бебенце.

Баща ми се радваше на отлично здраве, докато не пре­живя масивен инфаркт в началото на 1979 година, на шей­сет и една години. Той надживя първия удар, но сърдеч­ната стена бе непоправимо увредена и три години по-късно той умря. Това стана около девет месеца преди първото посещение на Кетрин. Баща ми бе религиозен чо­век, повече що се отнася до ритуалите, отколкото духов­но. Еврейското му име Аврам, му отиваше повече от анг­лийското Алвин. Четири месеца след смъртта му се роди нашата дъщеря и бе наречена на неговото име. Сега, през 1982 година, в моя тих, меко осветен кабинет, умопомра­чителна каскада от тайни истини се изливаше върху мен. Плувах в море от спиритизъм и водата ми харесваше. Нас­тръхнах. Не беше възможно Кетрин да има тази инфор­мация. Нямаше откъде да направи поправка. Еврейското име на баща ми, това, че имах син, починал от сърдечен дефект един на десет милиона, смъртта на баща ми и то­ва, че бях сърдит на медицината — всичко бе много, мно­го специфично. Кетрин, една не особено сложна лаборантка, се оказа проводник на трансцедентално знание. Щом като тя можеше да разкрива такива истини, какво още се криеше там? Изпитвах нужда да узная повече.

— Кой — промълвих, — кой е там? Кой ти казва тези неща?

— Учителите — прошепна Кетрин. — Духовните Учи­тели ми казват. Казват ми още, че съм живяла осемдесет и шест пъти във физическо тяло.

Дишането на Кетрин се забави и главата й спря да се върти. Тя си почиваше. Исках да продължа, но впечатле­нието от казаното ме правеше разсеян. Дали наистина бе преживяла осемдесет и шест предишни съществувания? И какво е това с Учителите? Възможно ли бе нашият живот и преражданията ни да се ръководят от духове, които ня­мат физически тела, но които изглежда притежават огром­но познание? Имаше ли стъпала по пътя към Бога? Труд­но ми бе да се съмнявам, като си мислех какво току-що ми бе разкрила, но все още се съпротивлявах. Борех се с начина, по който бях програмиран в течение на години. Но с главата, със сърцето, дори и с червата си знаех, че тя е права. Тя разкриваше истината.

А какво да се каже за баща ми и сина ми? В известен смисъл те бяха още живи, те никога не бяха наистина уми­рали. Те ми говореха години след като са били погреба­ни и доказваха това, като привеждаха специфична, много тайна информация. А след като всичко това бе Истина, да­ли синът ми бе така напреднал духовно, както твърдеше Кетрин? Дали наистина се бе съгласил да се роди заради нас и след това — двадесет и три дни по-късно да си оти­де, за да ни помогне с кармичните дългове, за да ми даде урок за медицината и човечеството и да ме тласне отново към психиатрията. Дълбоко бях потресен от тези мисли. Макар че зъзнех, почувствах как у мене мощно се на­дига вълна от любов, усещане за цялост и връзка с небе­сата и земята. Бяха ми липсвали баща ми и синът ми. И сега ми беше хубаво да чуя отново за тях. Животът ми ни­кога вече нямаше да бъде същият. Една ръка се бе протег­нала и бе изменила безвъзвратно руслото на моя живот. Всичко прочетено досега, сторено внимателно и със скеп­тична непредубеденост, започна да си застава на мястото. Интуитивното ми усещане за верността на посланията на Кетрин беше правилно. Имах фактите. Имах и доказател­ството.

И все пак, дори в този миг на радост и проникновение, дори и в момента на мистично преживяване, логическата част от моя разум оставяше място за съмнението. Може би това беше някакво психическо умение. Но как да се обясни информацията за прераждането и Духовните Учи­тели? Познавах добре Кетрин и нейното мислене. Знаех какво е и какво не е тя. Не, този път моят разум не се лъ­жеше. Всичко бе истинско. Доказателството беше много силно и завладяващо.

През тези седмици понякога забравях силата и непос­редствеността на нашите сеанси. Обхващаше ме течение­то на всекидневния живот и се улавях да се тревожа за обикновени неща. Тогава изплуваха съмненията. Щом се разконцентрирах от сеансите, връщаха се скепсисът и неверието. Разбирах колко е трудно да се вярва без собст­вен опит. Опитът е необходим, за да се добави емоцио­нална вяра към интелектуалното разбиране. Макар че въздействието на опита винаги малко избледнява.

В началото не си давах сметка, че се променям. Знаех, че съм по-спокоен и търпелив, а другите ми казваха, че из­глеждам някак умиротворен, по-освободен и по-щастлив. Изпълваше ме повече надежда, чувствах повече радост и целеустременост и повече удовлетворение от живота. Ста­на ми ясно, че започва да намалява моят страх от смърт­та. Все по-малко се страхувах от собствената ми смърт и от небитието. Загубата на близките ми започна по-малко да ме ужасява. Колко мощен е страхът от смъртта! Хора­та са способни да отидат твърде далеч, за да избегнат то­зи страх: кризите в средната възраст, любовни афери с по-млади особи, козметични операции, мании за физически упражнения, натрупване на материални блага, гладуване, за да изглеждаш все по-млад и по-млад и тъй нататък.

Дотолкова се тревожим от собствената си смърт, че понякога забравяме истинската цел на нашия живот.

Започвах да се освобождавам от собствените си вманиачености, опитвах се да стана по-малко сериозен, но та­зи трансформация бе трудна. Все още имах много да уча. Независимо от моя завладяващ и изключителен опит с Кетрин, знаех, че критичният ми разум щеше да продъл­жава да разнищва всеки нов факт, всяко зрънце информа­ция. Щях да се опитвам да ги съпоставя с рамката, която се съграждаше с всеки сеанс. Щях да ги изследвам от все­ки ъгъл, с микроскопа на учения.

Едно беше ясно — повече не можех да отричам, че рам­ката съществува.