Глава 19: БОГ ТРЯБВА ВЪРХОВНО ДА ДАДЕ РАЗБИРАНЕ

Глава 19:

БОГ ТРЯБВА ВЪРХОВНО ДА ДАДЕ РАЗБИРАНЕ

Ако християнинът иска да има успех в защитата на вярата, той трябва да бъде подготвен да постави под съмнение компетентността на мисленето на невярващия. Дори ако вярващият няма впечатляващи удостоверения за научни степени, притежавани от невярващия, той ще може да го направи. Така наречените образовани „експерти” критикуваха нашия Господ относно неговите образователни удостоверения (Йоан 7:14-15), но Исус отговори като отправи предизвикателство към компетентността на Своите противници. Тъй като отказваха да следват Божията воля, те не бяха в положение на съдят Неговото поучение (ст. 17, 19). Тъй като в християнина обитава Святият Дух (Йоан 14:17) и християнинът пребъдва в Божието Слово (Йоан 8:31-32), той познава истината. Всичко свързано с живота се дава чрез познанието за Бога (2 Петрово 1:3), и следователно онези, които отказват да признаят Бога и истината за Него, ще бъдат водени към суетност и заблуда във всички области на мисленето (Римляни 1:18-21). Тяхната неправда ги заслепява, и следователно просветеният християнин може да отправи предизвикателство срещу логиката на своя противник. Всеки вярващ може да представи ефективна апологетика дори на изтънчените и образовани подиграватели на християнството: „Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите” (1 Коринтяни 1:27). Апологетичният успех започва с тази увереност.

Но такава увереност трябва да бъде последвана от правилно ръководен метод. Конкретно, в своя опит да донесе разбиране на невярващия апологетът трябва да се въздържа от позоваване на автономните принципи на светското мислене, защото методът, стандартът и отправната точка на невярващия са вътрешно противоположни на това спасително разбиране, към което се стреми апологетът. Автономията и разбирането са взаимно изключващи се. Апологетичният успех ще стане невъзможен, ако вярващият основе своята защита върху невярващи презумпции или върху отношението на автономност; тъй като те са източникът на липсата на разбиране на невярващия, по начало те не могат да дадат път към разбиране.

Целият човешки род е мъртъв в прегрешения и грехове, и е отпаднал от Божията слава (Ефесяни 2:1, 5; Римляни 3:23; 5:15); като следствие от това, никой не търси Бога, нито има разбиране (Римляни 3:10-12). Грехът подвежда невярващия да издигне собствените си измислици и да пренебрегне Божието откровение, и с това мисленето на невярващия винаги бива отклонено в празни, погрешни и неправедни заключения. В сърцето си (от което са изворите на живота) глупавият невярващ казва, че няма Бог, и затова няма нито познание, нито разбиране (Псалм 53:1-4; Римляни 3:10-12). Следователно човекът, с когото апологетът спори, няма разбиране, и неговите разсъждения са безполезни. В ума си той е дете на гнева (Ефесяни 2:3); умът е във вражда против Бога и той е неспособен да върши Божията воля (Римляни 8:7). В апологетичния спор на подсъдимата скамейка не е откровението на Христос, а интелектуалните презумпции, дейност и компетентност на невярващия. Бунтовният мислител ходи според собствените си мисли, и така бива затворен в глупостта, която извира от сърцето му (Исая 65:2; Марк 7:21-22). Тъй като се отдалечава от вярата, той неизбежно говори неистина и поучава бесовски лъжи (сравнете 1 Тимотей 4:1-2; Римляни 1:25).

Това са груби и непопулярни думи за съвременните уши. Тъй като съвременните апологети толкова често споделят автономността на светското мислене, те не желаят да произнесат присъда срещу неговата основополагаща глупост. Дълбоката погрешност и неправедност на нехристиянската епистемология бива пренебрегвана от мнозина в техния опит да получат внимание и да покажат, че е възможно да има компромис между интелектуалната самодостатъчност и сотериологичната зависимост от Бога. Но е невъзможно да избегнат строгата присъда на Библията срещу невярващото мислене и излагането на глупостта на невярващия. Трябва да се подчертае принципната антитеза между християнската епистемология и отстъпническата епистемология. Обратно на човека, чиито мисли са суетни, е човекът, който е наставляван от Божия Закон (Псалм 94:11-12; сравнете 1 Коринтяни 3:20). Християнинът се радва, че действа не според плътска мъдрост, а (напълно противоположно) според Божията благодат (2 Коринтяни 1:12).

Ако не трябва да споделя автономността на невярващото мислене, каква апологетика може да бъде успешна в довеждането на невярващия до разбиране на истината? Отговорът е, че както вярното проповядване, вярната защита на Благовестието трябва да бъде основана в Словото и в Духа. Бог може да бъде познат само чрез целенасочено откровение от Сина и от Божия Дух (Матей 11:27; 1 Коринтяни 2:10); заедно те се справят с етичната враждебност на човека против Божието откровение и му дават способност да има спасително познание за своя Създател.

Разбирането, което липсва на невярващия, може да бъде осигурено само когато неговият ум бъде отворен (например Лука 24:45) и е изобличен от Духа на истината (Йоан 16:8). Този Дух непрекъснато свидетелства за Христос, водейки Неговото дело пред света като юридически представител на Христос за защитата (т.е., „Утешителят, Адвокатът”; Йоан 15:26). Тоест, успехът на нашата апологетика зависи от действието на Святия Дух (ср. Йоан 3:3, 8). Нещо повече, невярващият може да има Бога и да познава истината само ако започне да пребъдва в Словото на Христос (Йоан 8:31-32; 2 Йоан 9). Докато не придобие Христов ум, той е напълно неспособен да познава духовните неща (1 Коринтяни 2:14, 16). Да има Христов ум изисква смирение (сравнете Филипяни 2:5, 8), и следователно отхвърляне на себедостатъчността, за да се покори на Божията истина. Човек може да дойде до познание на Него, Който е Истината (Йоан 14:6), само когато Синът му даде разбирането, което му липсва (1 Йоан 5:20).

Следователно апологетът е призван да даде вярно свидетелство за истината, вместо д се опитва да подобрява мъдростта на Господа чрез автономни аргументи. Като е уверен в своята способност да отправя предизвикателство към отстъпническото мислене, вярващият трябва да разсъждава не според принципите на светското мислене, а върху предварително възприетата истина на Христовото Слово, очаквайки силата на Неговия Дух да донесе изобличение, обръщане и разбиране. Успешната апологетика, дадена според Христовото Слово и Дух, е действие на Божията благодат, а не на човешки разум и мъдрост.