Глава 21: СТРАТЕГИЯТА СЕ ВОДИ ОТ ЕСТЕСТВОТО НА ВЯРВАНЕТО

Глава 21:

СТРАТЕГИЯТА СЕ ВОДИ ОТ ЕСТЕСТВОТО НА ВЯРВАНЕТО

Ако някой иска да има успех в някакво начинание, задължително е да знае каква е точна цел, намерение или идея на начинанието. Успехът в начинанието не идва случайно или произволно, и затова не можете да изчислите какви стъпки на предприемете без да разбирате накъде вървите. Фактът, че медицинската професия цели да донесе здраве на своите пациенти, има жизненоважно значение за определянето на методите и процедурите, които тя използва. Човек не знае какво да прави при строежа на своята къща, докато не научи това, което е необходимо, за да не падне покривът. Нещо повече, целта на начинанието определя начините, по които той може успешно да го постигне; например, ако целта ви е да достигнете Австралия, успехът изисква изключването на пътуване с автомобил.

Следователно, ако апологетът иска да има успех при защитата на вярата, той трябва да разбира естеството на своята цел. Това, към което се стреми, ще определя метода, който трябва да следва. Освен ако апологетът е зает в горделива интелектуална игра, целта на неговата защита и дискусия с невярващия трябва да бъде да види невярващия да стигне до вярата – тоест до спасителна вяра. И веднъж като схванем какво учи Божието Слово относно естеството на спасителната вяра, ще напреднем много в разбирането какъв метод на апологетична аргументация трябва да следваме за да постигнем (с молитва) успех.

Не може да има съмнение, че Писанието ни изтъква Авраам като пример за вяра. Затова е наречен „баща на всички, които вярват” (Римляни 4:11). Ние сме призовани да следваме неговите стъпки на вяра (ст. 12). Вярата на Авраам беше такава, която не върви с гледане или с интелектуална самодостатъчност; надеждата, която човешката логика и научните изследвания могат да дадат, не беше ръководна светлина за Авраам. Вместо това Авраам повярва на невероятното (по човешки стандарти) обещание, че макар да е стар човек без видим наследник, неговото потомство ще бъде неизброимо (Битие 15:5-6). Той „се надяваше против всяка надежда,” но „според реченото” от Бога, че ще бъде баща на много народи (Римляни 4:18). Обратно на изводите, които могат да се направят според човешкото мислене, но според изговореното Божие Слово – това е естеството на истинската вяра. Авраам трябваше да разбере кое е най-надеждно, кое да приеме като презумпция, какви ръководни стандарти да следва. С това той показа толкова добре, че „вярата е убеждение в неща, които не се виждат” (Евреи 11:1). Вярата не разчита на човешкото автономно мислене и какво „вижда,” а започва с презумптивно убеждение относно истинността на Божието Слово. Това, което не се вижда в човешките способности, се вижда чрез вяра, която се подчинява на самосвидетелстващото Слово от Господа (Евреи 11:27). Естеството на вярата на Сара беше, че тя счете за верен Този, Който се беше обещал (Евреи 11:11). Пълното упование в истинността на Бога и отдаването на Неговото Слово на пълен познавателен приоритет над човешките мъдрости са неотменими съставки от истинната вяра.

Така обхватът на вярата не е хоризонтът на това, което човешките надежди определят като правдоподобно. Човекът на вярата се покорява на предварително възприетата надеждност на Божието Слово – точно както Авраам направи, като се покори на заповедта да пожертва единствения си син, след като го беше получил според обещанието. Авраам направи това просто като отчете способността на Бога дори да възкресява от мъртвите (Евреи 11:17-19). Авраам не ходеше според своето самодостатъчно виждане и доказуеми потвърждения; той имаше вяра, която поставя на първо място Божието могъщество и вярност. Той уповаваше, че „няма нищо невъзможно за Йеова” (Битие 18:14) просто на основата на това, че самият Бог го беше заявил. Божието Слово е доказателство за самото себе си; то има самосвидетелстваща власт. Авраам повярва в Божието Слово заради самото него. Беше напълно уверен и не се поколеба в неверие, като се съсредоточи върху Божието обещание (Римляни 4:20-21). Това наистина е спасителна вяра (ст. 22)!

Като имаме този ясен пример, можем да разберем защо Писанието учи, че нашето упование трябва да бъде изцяло в Бога, без никаква увереност в плътта (ср. Филипяни 3:3). Когато човек уповава в себе си, той се отдалечава от Господа (Еремия 17:5). Следователно е чиста глупост за хората да уповават на своето самопровъзгласено автономно мислене (Притчи 28:26). Вярата не може да бъде посадена и да расте в почвата на човешката мъдрост; обратното, тя изисква човек предварително да възприеме Божието Слово. Затова Павел заявява, че неговото говорене не е основано върху убедителността на човешкото мъдрост, „за да бъде вярването ви основано не на човешка мъдрост, а на Божията сила” (1 Коринтяни 2:4-5). Вярата започва с Господа и се покорява с цяло сърце на Неговата мъдрост; тя се противопоставя на разчитането на собственото разбиране или мъдрост. Книгата на истинската мъдрост ни увещава: „Уповавай на Господа с цяло сърце, и не се облягай на своя разум” (Притчи 3:5). Когато човек съзнателно ограничи своята вяра, позволявайки си да постави под въпрос Божието могъщество или истина на основата на човешки разум или аргументация, това е сериозна обида към Господа (например Псалм 78:18-22). Следователно, вярата очевидно не трябва да се основава върху самонадеяното мислене на човека. Бог трябва да бъде приет за истинен в Своето Слово, защото Той е самата Истина.

Тъй като това е целта, която се надяваме да постигнем като говорим апологетично с невярващия, трябва да е ясно, че нашата защита трябва да бъде основана върху предварително възприетото Божие Слово, а не ръководена от умни аргументи, които се основават върху възприета интелектуална автономност. В нашата апологетика не трябва да учим невярващия да уповава на себе си, за да го научим (спасително) да уповава изцяло на Господа!

Глава 22:

ДА НЕ БЪДЕМ ИЗМАМЕНИ КАТО ЕВА

Христос е самата Божия мъдрост (1 Коринтяни 1:24), макар и светът на неверието да смята Неговото Благовестие за глупост (ст. 18). Този факт трябва да се вкорени дълбоко в апологета, за да остане той верен на своите презумпции, намиращи се в Божието открито Слово, въпреки изискванията на света за знамения и философски доказателства (ст. 22-23), които да задоволят неговите собствени презумпции и възприета автономност в областта на епистемологията. Като разсъждава за своето спасение, човек може да види крайната глупост на увлечението по човешката мъдрост (ст. 26). Човек не става вярващ като слуша света и самообявената интелектуална автономност, а като се покори с цяло сърце на Господството на Исус Христос в своето мислене и поведение. Християнинът със сигурност трябва да спори с онези, които са извън вярата, но той винаги трябва да помни, че такъв спор не изисква той да изостави своите презумпции, за да играе заблудителната роля на „неутрален човек,” който може самодостатъчно да отсъди всички претенции за откровение от всякакви възможни богове.

Когато вярващият се срещне с невярващия, той трябва да го прави с Божията мъдрост, а не със светската мъдрост, която Бог посрамва (ст. 27). Затова Павел не дойде от Атина в Коринт със сложния език или философската хитрост на мислителите, които срещна там (2:1). Той не използва атинските интелектуални стоки. Вместо това неговото говорене и защита бяха вкоренени в сигурното Божие Слово (2:2-5). Без това Слово или откровение от Бога не може да има теоретична основа за логика, наука или история; мисленето на човека няма смислено съдържание, надеждна употреба или обективен предмет и сигурност без да мислим Божиите мисли след Бога. Апологетичният успех се крепи на това осъзнаване. С него християнинът може да бъде смел като предизвиква невярващите презумпции и да бъде верен да се придържа към своите презумпции (и така остава верен на господството на Христос в областта на мисленето). Невярващият може да воюва против Благовестието само като съсипва основата на своите собствени интелектуални усилия. За да избегне същия този проблем, защитникът на вярата трябва да остане верен на върховното Божие Слово като негова най-основна презумпция и ръководство. Той трябва да спори от тази отправна точка, а не по начин, който е външен или противен на нея, като не отстъпва нито за миг на презумпциите на своя противник (сравнете Галатяни 2:5).

Мигът, в който човек изостави своята сигурна основа в предварително възприетото Божие Слово, неговата апологетика става невярна и необоснована. Живописен пример за този факт може да се вземе от описанието на грехопадението на човека според Битие 3. дори в градината човекът беше отговорен да се покори на Божието откровение, което му беше дадено със специално слово. Стратегията на Сатана тогава (както и сега) беше да се стреми да подкопае презумптивното покорство на човека на това върховно слово от Бога. Той започна с поставяне на това слово под съмнение (ст. 1) и след това му се противопостави открито (ст. 4). Епистемологичното състояние се обърка напълно, когато Ева започна да си мисли, че може да има смислено и правилно разбиране на реалността без Божието откровение. В такъв случай тя е свободна да изследва какво Бог казва и автономно да прецени неговата истина срещу противната хипотеза на Сатана. Тя престана да мисли Божиите мисли след Бога, за да стане първостепенен авторитет в областта на мисленето. Конкретно, тя изостави предаността към своя Създател, за да направи себе си равна на Него (ст. 5), като сама определя добро и зло. Зае своето място като „неутрален” съдия над Божията хипотеза и с това издигна своята „автономна” логика над Божието епистемологично необходимо Слово. Така, като си присвои познавателните прерогативи на Господа, тя хвърли човешкия род в беззаконието, което непрекъснато виждаме около нас в мислене и поведение.

Исус Христос дойде да плати за такива грехове (дори интелектуалните престъпления против Божието Слово) и да призове хората да се върнат към непоколебима преданост към Неговото открито Слово. Апологетът не може да си запуши ушите за този призив и изискване, като си мисли, че и така може да защитава Господа на славата. Павел, Христов апостол, изяснява много добре, че трябва да научим урока на Адам и Ева в градината. Във 2 Коринтяни 11:3 той казва, „Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христа.” Епистемологичните следствия от разказа за грехопадението на човека бяха достатъчно ясни за Павел. Затова той се боеше, че Църквата може като Ева да бъде прелъстена да изостави абсолютната преданост към Исус Христос. От християнина се изисква пълно посвещение, или непоколебима преданост към Господ Христос; трябва да бъдем чисти от всякаква двойнственост в нашето мислене. Раздвоеният човек (който се опитва да следва двама господари) е несигурен във всичките си пътища (Яков 1:8), като е носен от всякакъв вятър на учение (ср. ст. 6). Затова трябва да бъдем очистени от колебливост (Яков 4:8). Както Павел показва във 2 Коринтяни 11, ако не сме очистено, ще бъдем измамени от заблудителното мислене на Сатана (бащата на всяка лъжа, Йоан 8:44) и неговите слуги (ст. 15). В нашето мислене не може да се допуска никаква външна поквара, защото ако се отклоним дори малко от Христовото Слово, мисленето ни ще стане извратено. Битие 3 трябва да ни показва ясно нуждата от презумптивен метод в апологетиката.

Като възприемаме такава позиция в спора с неверието, можем да бъдем подигравани, че ни липсват ораторските способности, красноречието и умелата риторика на „изтънчения” академичен ум, който е обучен в методите на автономната философия (сравнете 1 Коринтяни 1:17; 2:4); когато не спорите по начин, който е приятен за вашия събеседник, той ще ви счита за дилетант в интелектуалните неща. Но остава истината, че само като се противим на заблудата, на която Ева се подаде, можем да спасим нашите познавателно начинание; ние говорим мъдрост, която се разпознава тогава, когато Духът освободи умовете на хората от робство (сравнете 1 Коринтяни 2:6-16). Както Павел заявява след своето предупреждение относно заблудата на Ева, „ако и да съм в говоренето прост, в знанието не съм” (2 Коринтяни 11:6).