Владимир желев овчаров



страница1/4
Дата18.06.2018
Размер0.65 Mb.
  1   2   3   4
ВЛАДИМИР ЖЕЛЕВ - ОВЧАРОВ

Р О З А Т А


РАЗКАЗИ

Издателство "АНТОС"

Шумен, 2016 г.

Посвещавам на светлата памет

на моята незабравима съпруга

Мария Гавриловна - моята Маша


За издаването на книгата авторът получи морална и финансова подкрепа от Национално читалище на слепите в България "Луи Брайл 1928", за което той изказва своята голяма благодарност на председателя г-н Спас Карафезов и целия управителен съвет на читалището.


Автор: Владимир Желев - Овчаров

Редактор: Веселин Бончев

Художник: Надежда Желева - Тотева

ISBN: 978-954-8665-93-3

СЪДЪРЖАНИЕ


Предисловие 5
Елена Попова. Подаръците на Владимир Желев 8
СЪБРАНИ РАЗКАЗИ

Розата 13

Момина сълза 17

Хора и пътища 25

Последната издънка на хаджи Танасовия род 31

Среща на женския пазар 34

Няма по-хубаво нещо от родината 36

Голямата мечта на Иван Иванов 43

Облог 48

Мародери 53


РАЗКАЗИ - ПРЕВОД ОТ ЕСПЕРАНТО

Това се случи на малък

далматински рибарски остров 61

За истинската обич 69

Помни, че аз те обичах! 71
Биографични бележки за автора 73
ПРЕДИСЛОВИЕ

В гимназиалните си години и аз, като много млади хора, се опитах да пиша стихове, но скоро ми стана ясно, че от това нищо няма да излезе и приключих. Е, много години по-късно едно мое детско стихотворение беше отпечатано в издание на Районния съвет/РС/за слепи в Пловдив.

В живота ми имаше един период от близо четири години, когато поради дефект на здравето ми нито можех да уча, нито да си намеря работа - ужасно време. Четях доколкото ми позволяваха възможностите. В един от автобиографичните романи на Максим Горки прочетох, че в неговия живот е имало подобен период. Тогава той съчинявал разни истории и така времето минавало по-бързо. Опитах и аз, фантазирах какво ли не. В много от фантазиите ми главният герой бях аз. Опитах така да се каже и на журналистическото поприще.Изпратих няколко дописки в нашия градски вестник “Добруджанска трибуна” - разказвах за хората в ТКЗС с. Узово, селото на майка ми. Отпечатаха ги. А като се трудоустроих в ПП”Успех” на Съюза на слепите в България /ССБ/ във Варна, реших да изпращам дописки във в.”Народно дело”. Разказвах за нашия живот в организацията на слепите и някои от тези дописки видяха бял свят.След завръщането ми от Одеса, където бях на лечение, изпратих една информация за живота на одеските слепи в сп. “Животът на слепите”, сега сп.”Зари”, орган на ССБ и в следващите години станах нещо като сътрудник на това списание. Няколко дописки ми отпечатаха и във в.”Трета възраст.”

Късите разкази са ми любими четива и аз започнах да пиша разкази някак неусетно. Първият ми разказ публикуваха в Бюлетина на РС на слепите, София. Тези Бюлетини бяха нещо като местни списания за всичко.

Като дойдох в Пловдив сред слепите хора имаше млади, които се занимаваха с литературно творчество, а когато в РС на ССБ дойде Николай Гюлев, около него се създаде литературен клуб, който издаде сборника “И как вярата се ражда”. В него има два мои разказа.

Гюлев си отиде, клубът се разпадна, а и моите жизнени и професионални задължения ме отдалечиха от литературните ми занимания.

Като се пенсионирах на един есперантски конгрес срещнах моята съученичка от Добрич Елена Попова.Тя вече се беше утвърдила като добър писател на български и Есперанто. Показах й моите разкази, хареса ги, насърчи ме и във в.”Втора младост” отпечатаха един мой разказ. В изданието за публицистика, литература и изкуство сп.”Матадор” -Добрич, всяка година публикуват мои разкази. От време навреме мои разкази се появяват и в сп.”Зари”.

Дълго време Елена ме уговаряше да издам книга с разкази и дълго не възприемах това на сериозно. И когато все пак се реших, о, ужас, оказа се, че много от моите разкази ги няма - плод на моето нехайство. Все пак подбрах някои и три превода от Есперанто. Имах идея да включа още един разказ, посветен на моята баба, чието име нося, баба Владка, която по чудо се спасява, след като майка й е изнасилена от турците по време на освободителната война 1877-78 г. И една малка новела за млад добруджански лекар, който навремето спасява от погребение жив човек - младеж, изпаднал в безсъзнание, а близките му решават,че е умрял. Но затова не ми стигнаха възможностите от технически характер. Но и събраните тук, ако се харесат на тези, които ще ги прочетат, ще ми бъде приятно. Всички мои разкази са отражение на нещо реално случило се - събитие, човешко преживяване.

На много от нещата, които съм писал първи читател и критик беше моята незабравима съпруга Маша, на нейната светла памет посвещавам този сборник.

И накрая защо Овчаров. Моят дядо е бил овчар в Добруджа и му казвали чобан Петко. От тук фамилното ни име е Овчарови. Чичовците ми по документи са Овчарови. Само баща ми, не зная защо, е запазил презимето на дядо ми - Желев.

Моята благодарност към всички съпричастни към издаването на сборника.

От автора


ПОДАРЪЦИТЕ НА ВЛАДИМИР ЖЕЛЕВ

(Още нещо за автора)
Книгата е свещеното писание

на човешкия дух.

Максим Горки /1868-1936/

Известният есперантист Владимир Желев е роден в Добрич. Наследник е на два големи рода Овчарови и Калинкови, чиито добродетели са част от духовната му същност.

Познаваме се от детските ни години, бяхме съученици. И сега го виждам седнал на първия чин - кротък, възпитан, знаещ. После се разминахме - учихме в различни училища и университети, живяхме и работихме в отдалечени градове. Срещнахме се отново на един конгрес на Българския есперантски съюз и... се запознахме. Така е, бяхме остарели, без нито веднъж да се пресекат пътищата ни. И от 2002 г. сме приятели с общи спомени и познати. В това време Владимир Желев е изучил Есперанто, завършил СУ”Св.Климент Охридски”, създал семейство с деца и внуци, натрупал не само трудов стаж, но и мъдрост.

Чета почти всичко, което пише и се радвам, че моят съученик е талантлив човек, че е ученолюбив, трудолюбив, отзивчив, стриктен при изпълнение на задачите. И особено важно - трудностите в живота не са го уплашили, не са сломили волята му.

През 2004 г. Желев издаде книгата “Есперантското движение сред невиждащите хора в България”, а през 2012 г. и второто й допълнено издание. За тях авторът пише: “Друга моя страст е историята, тя е и втората ми специалност. От тук навярно е и моят интерес към историята на есперантското движение сред невиждащите хора в България - нещо, за което твърде малко се знае.”

Книгите му са представяни в Пловдив, София, а втората и в Киев, Украйна, по време на 78-я Международен конгрес на слепите есперантисти.

Като председател на АНЕБ /Асоциация на невиждащите есперантисти в България/ от създаването й през 1998 г. до 2014г., а сега Почетен председател, той е имал възможност да участва в международни конгреси и с доклади, да създава приятелства, да опознава хората. Но и да организира не само национални, но и международни конгреси и срещи в България на невиждащите есперантисти - в Пловдив, София, Варна, Албена, Обзор. И всички при перфектна организация.

За дейността му като активен есперантист може много да се пише. Затова говорят освен книгите, които издаде и многобройните публикации в есперантския и българския печат. Започнал като дописник в Добрич, той пише и сега, както за проведените мероприятия от Асоциацията, така и отзиви за книги, похвални слова за юбилеи на колеги есперантисти, за хора, с които се е срещал.

За своята активна организационна и просветна дейност е удостоен със званието Почетен член на Българския есперантски съюз,медал за особени заслуги, медал 100 г. Есперанто и други.

Днес не обширната му дейност на есперантски деятел, за която трябва да се напише специална книга, а повод за тези слова са разказите му. Не сме говорили какво обича да прави извън преките си задължения в работата и в семейството, но със сигурност писането е едно от тях. Създаването на разкази - интересни и вълнуващи на български и Есперанто. За един от тях през 2012 г, спечелва втора награда от Международния конкурс “Христо Горов”. Добър психолог, той вниква в човешката душа и води читателя да го следва с интерес. Разказите му са публикувани в сп. “Матадор” - Добрич, във вестници и специализирани издания. Радвам се, че ги е събрал и излизат в книга, като по този начин ще стигнат до нови читатели и ще дадат възможност да се види и другата страна на неговата духовна същност.

“Хубавата книга е подарък, завещан от автора на човешкия род.” -Джоузеф Адисън /1672-1719/. Че книгите на Владимир Желев са чудесен подарък за историята на есперантското движение е безспорно. Като представя второто издание на книгата в сп. “Български есперантист”, Георги Михалков - писател, гл. редактор на списанието, пише: “Владимир Желев написа ценна и необходима книга, която показва широкото есперантско движение на невиждащите есперантисти в нашата страна. Той е не само активен есперантист, но и един от най-известните просветени невиждащи хора в България...Неговата активна есперантска дейност трябва да бъде пример за бъдещите есперантисти.”/бр.3, 2012/. Не се съмнявам за успеха и на новата му книга.

През 2016г.Владимир Желев навършва 80 години, време, извървяно с достойнство.

Честит юбилей и добър път на книгата!
Елена Попова - град Добрич

СЪБРАНИ РАЗКАЗИ


РОЗАТА
На Таня Нафка

и Марат Башаров

Това беше интересно многоетапно състезание-шоу. Организираха го за първи път - фигурно пързаляне с кънки върху лед на танцови двойки. Единият от партньорите, професионален фигурист, а другият - преди това не се е пързалял с кънки и специално се подготвял за участие в състезанието. Интересът беше изключителен. Рекламата си беше казала думата - “Звезди върху лед”. Залата винаги беше препълнена.

На ледената площадка стоеше двойката станала любимка на публиката. Тя - професионална фигуристка, той - млад ентусиазиран актьор, малко авантюристично настроен.Току-що бяха спечелили поредната си победа и сега публиката бурно ги аплодираше. Те стояха под разноцветните светлини на многобройните прожектори, щастливо се усмихваха и приветливо махаха с ръце. Особено много бяха аплодисментите за партньора. За краткото време, в което се беше подготвял, демонстрираше постижения, за които можеха да му завидят и някои професионални фигуристи.

По регламент след всяко представяне, конферансиетата също на кънки, излизаха на площадката и задаваха въпроси на състезателите. И този път жената конферансие с грациозни движения по леда застана пред тях.

- Щастлива ли си? - беше първият й въпрос към момичето.

- Да, та ние сме почти на финала!

- А какво ще кажеш за своя партньор?

- Той е изключителен! - с патос почти извика тя, прегърна и целуна Марат.

- За какво мислеше докато танцуваше? - обърна се конферансието към младия човек.

- На сцената мисля само за това, което играя - отговори той сдържано.

- На кого посвещаваш твоята победа?

- Мога ли да разкажа една кратка история?

- Разбира се - усмихна се жената.


. . . . .

В коридора се чуха стъпките и гласът на Марат:

- Тамарачка, аз съм.

Младата жена, като придържаше с две ръце големия си корем, бавно стана от дивана, където бе полегнала и пристъпи към вратата. На прага застана Марат, висок, къдрокос и както винаги излъчващ неудържима енергия - това, което Тамара обожаваше в него, но забеляза веднага, че неговата винаги лъчезарна усмивка не беше същата.

- Какво ти казаха? - посрещна го тя.

Марат я прегърна, поглади косите й, наведе се и я целуна.

- Какво ти казаха? - повтори Тамара.

Вместо отговор, той зададе въпрос, като постави ръка на корема й и опита да се усмихне.

- Как е нашето бебе? Слуша ли ни? Безпокои ли мама?

- Какво ти казаха? - попита тяза трети път и в гласа й прозвуча раздразнение, чувствайки, че той съзнателно не отговаря.

Марат отново я целуна, притисна я към себе си и тихо каза:

- Мобилизираха ме.

- Кога?

- Утре.


Тамара трепна, притисна се по-силно към него и заговори бързо и на пресекулки:

- Ти не им ли каза, че аз съм бременна, всеки момент ще родя и сме само двамата. Да те отложат поне за месец.

- Не може, миличка, война е. Не е възможно - и отново я целуна.
Тамара стискаше с две ръце перилото на балкона и гледаше надолу. Пътната врата хлопна. Марат излезе с торба през рамо. Обърна се и махна с ръка:

- Щом пристигна, веднага ще ти изпратя адреса, за да ми пишеш - извика той и погледът му попадна на малкия розов храст с голяма разцъфнала роза. Наведе се, хвана го с две ръце, отскубна го и го хвърли нагоре.

- Това е подарък за двама ви? - Махна отново, обърна се и се отдалечи с бързи крачки. Тамара улови розата и дълго гледа след него, докато изчезна в далечината.

След четири дни съседите я заведоха в родилния дом. Роди момиченце. Като я попитаха какво име ще му даде, отговори веднага:

- Роза, като розата, която ни подари баща й.

След една седмица ги изписаха и те си дойдоха у дома. Докато Тамара още оглеждаше да види кое къде е, дойде съседката. Поздравиха се, целунаха се. Тя похвали бебето че е красиво и прилича на баща си. После бръкна в джоба на престилката си:

- Имаш писмо... дойде вчера.

Тамара трепна:

- От Марат!

- Не... - жената смутолеви нещо, подаде й малкия плик и веднага излезе. Тя знаеше какво може да е съдържанието на тези малки пликове.

Тамара разкъса плика, разгъна малкото листче и плъзна поглед по редовете. Остър сърцераздирателен писък се изтръгна от гърдите й и тя падна върху дивана. Марат беше загинал в първия бой. Писмото завършваше с обичайното “със смъртта на храбрите в защита на отечеството”. Датата - един ден преди да се роди Роза...

. . . . .

Момъкът замълча. В огромната зала бе необикновено тихо. Всички се бяха заслушали в затрогващия му разказ. Пое дълбоко дъх и тихо продължи:

- Ето на тях: на дядо ми Марат, на баба ми Тамара, на майка ми Роза, на всички хора, благодарение на които днес ние живеем мирно, спокойно, щастливо, аз посвещавам нашата победа!

Миг тишина и залата гръмна от аплодисментите на двадесет и четири хиляди ръце.

2007 г.


Лвов /Украйна/

“МОМИНА СЪЛЗА”


На момичето

от фонтана в Хисаря

Саран бей се събуди от следобедната си дрямка, протегна се, та чак костите му изпукаха. Седна. Взе от масичката дългия си чибук с натъкната дебела цигара, който винаги беше там, до главата му. Щракна с огнивото, запали, дръпна три пъти дълбоко с наслада от тютюна, това беше едно от удоволствията му, пусна бавно три големи кълба дим и плесна с ръце. Тутакси вратата се отвори и на прага застана един млад гавазин.

- Влез!- махна с ръка беят.

Гавазинът се поклони и влезе.

- Седни! - и той му посочи трикракото столче до миндера. Гавазинът пак се поклони и седна.

- Е, казвай последните новини!

- Все същото, бей ефенди - разпери отчаяно ръце момчето. -Ханъмите как ли не я кандърдисваха. Какво ли не й думаха, три дена гладна я държаха и сега само хляб и вода й дават, и нищо. Тя все едно и също като папагал повтаря. “И на парченца да ме нарежете няма да се потурча, вярата си аз няма да дам!”

- Брей, че гяурски инат! - намръщи се беят,

- Голям инат - разпери ръце пак другият,

- Ами, дали е пипана? - беят направи жест и гавазинът го разбра. - И на колко е?

- Ханъмите я гледали и казали, че е цяла. На седемнадесет е.

- Кюрпе значи! - беят се ухили и едрите му пожълтели от тютюна зъби блеснаха.

Гавазинът кимна: -А ако не я харесам ще я дам на тебе. Какво ще кажеш? - Тупна го по рамото беят и пак се засмя, показвайки едрите си зъби.

- Както ти кажеш, бей ефенди - усмихна се гавазинът и като помълча малко добави: - Бей ефенди, какво толкова й се молиш. Щом ти е мерак, тикни я в харема и ...

- Не ги разбираш ти тия работи. - Беят придоби сериозен вид и продължи: - Тя е млада и ще ражда деца. Аз искам децата й да знаят че са от майка мюсюлманка, а не от гяурка. Ние ще ги плодим, а те ще ни множат и така ще затрием гяурското им семе. Разбра ли? Гавазинът само сви рамене.

- А сега слушай! - поде беят със строг глас. - Ще идеш и ще кажеш на ханъмите да я съблекат и ще ми я доведеш гола.

- Аз? Гола? Ама как? - заекна от изненада момчето.

- Щом аз казвам, ти! - продължи със същия тон беят и като смигна, добави по-меко: - И ти ще си оплакнеш окото в гяурско голо. Хайде, върви!

Младежът добре познаваше характера и нравите на бея. Той беше човек с много странности и сам казваше за него: “Особен човек е беят. Всеки път може да измисли и да направи такава щуротия и дивотия, че шапката ти да падне.” Затова не каза нищо, стана, поклони се и излезе.

Гавазинът въведе голото момиче, понечи да излезе, но беят го спря с очи и му посочи прага.Той застана послушно и си помисли: “Какво ли пак е решил?”

Саран бей погледна момичето изпод вежди. Не беше висока, но личеше, че е яка селска мома и започна да я опипва отгоре надолу с похотливия си поглед. Лицето й беше кръгло, бяло, с леко розови страни. Под тънките й като изписани черни вежди, гледаха две красиви като две зрели череши, черни очи. Устата й - току що разцъфнала розова пъпка. Ръцете й - бели и красиви. Гърдите й не бяха големи, но добре закръглени и стегнати с набъбнали розови пъпчета. Коремът й гладък с едва забележимо пъпче, а под него съблазнително се чернееха току що наболи черни копринени къдрави космици. Кълките й и яките й крака бяха бели като мляко. Дощя му се да я грабне и да я хвърли на миндера, но се сдържа, примлясна с устни, преглътна и се изправи. Приближи се до нея, хвана я за брадичката и така я повдигна, че да я гледа в очите.

- Я виж каква си хубавица! - заговори беят, като се стараеше гласът му да звучи по-меко - а си толкова глупава. Можеш цял живот да живееш в охолство и злато, а пък ти се запъваш като магаре на мост... Пусна брадичката й и с два пръста стисна зърното на гърдата й така силно, че момичето простена от болка, инстинктивно замахна и отблъсна ръката му.

- А, заболя те, - показа беят едрите си жълти зъби и по лицето му се разля ехидна усмивка и с цяла шепа я хвана под корема. - Ще те заболи повече, ама ще ти е сладко...

Момичето порозовя от свян, дръпна се назад, но той я стисна здраво и я придърпа плътно към себе си. - Ти си инат, ама аз съм по инат така да знаеш - изсъска в лицето й. - Ще се потурчиш! Това казвам аз. А щом аз съм казал, така ще е! - отблъсна я и кимна на гавазина: - Обърни я! Той хвана момичето за раменете и го завъртя. Беят със садистична наслада прокара ръка по гладкия й гол гръб и звучно я шляпна отзад.

- Ох бабан, голям кеф ще падне! - и той смигна заговорнически на гавазина. Той не реагира, знаеше, че това беят го казва на себе си.

- Води я! - той посочи вратата. - Да я облекат и да я нахранят. Утре ще има сватба. Кажи на ханъмата да дойде при мене!

Гавазинът дръпна момичето за ръката, но то се спря на прага, обърна глава към бея и почти извика:

- И на парченца да ме режете, пак няма да се потурча! Вярата си няма да дам!

Двамата мъже се стъписаха от чутото.

- Аа! Ти си знаела и да приказваш - изкрещя беят, лицето му побледня, след това се наля с кръв. Той замахна и я удари силно отзад. Момичето политна, но гавазинът я задържа.

- Води я! Какво си ме зяпнал, че сега ще я... - задъхан от злоба изкрещя беят на гавазина и отново удари момичето.

Като остана сам, все още разярен, Саран бей изруга, пое си дъх и изръмжа: - Абе,трябваше да я..., ама не ща да си развалям кефа за утре... Седна, грабна чибука и нервно запуши.

- Викал си ме, беим - тих женски глас го сепна. Младата жена с тънък копринен воал стоеше на прага.

С очи й посочи мястото до себе си:

- Ела. Седни!

Жената влезе, поклони се и седна на посоченото й място. Беят дръпна воала от главата й, погали я по меките къносани коси, прехвана я през кръста и я придърпа по-близо до себе си. Тя го погледна гальовно и почти прошепна: - А пък аз помислих, че ще я оставиш при себе си.

- И това ще стане - каза сухо беят, поглади я отново по косите и продължи: - Слушай сега. Утре ще имам гости. Искам гяурката гола да ни черпи с пексимети, щом не иска да се потурчи.

- Гола! - жената трепна от изненада - Ами ако не иска?

- Ще, ще! - сопна се беят. - Ще я съблечете и ще я намажете с гюлово масло. Ако се заинати, ще й кажеш, че ако се съгласи, може да я пусна да си иде при баща си, а ако се инати, вечерта ще я хвърля на гавазите и на другия ден, както е омърсена и гола, ще я пусна насред село.

- Хитър човек си ти, беим... Жената го погледна пак закачливо и почувствала мъжката му топлина се притисна по-силно до него.

Петимата мъже седяха на миндера в стаята за гости, подпрени на копринени възглавници и шумно с наслада сърбаха от големи шарени филджани гъсто черно кафе.

- Кога ще видим твоята нова изненада, бей? - попита един от гостите, като намигна многозначително.

- А каква ще е изненадата, за очите или за ръцете? - обади се моллата, който седеше до бея.

- Нека да изпием кафето пък ще видим - усмихна се под мустак беят.Той плесна с ръце, влезе гавазинът, взе подноса с чашите, поклони се и излезе. Домакинът отново плесна два пъти с ръце, влезе друг гавазин.

- Тука ли е? -попита беят.

- Тука е, бей ефенди - поклони се гавазинът,

- Пуснете я!

Вратата се отвори. Една ръка бутна голото момиче вътре и затвори вратата зад нея. Разнесе се приятно ухание на гюлово масло. Почувствала върху себе си петте похотливи мъжки погледа, тя се дръпна назад и големият сребърен поднос подскочи в ръцете й, и едва не го изпусна.

- Брей, бей! Къде го намери това чудо? - възкликна моллата, като изяждаше с жаден поглед момичето.

- При мене лошо няма - усмихна се отново под мустак беят и махна с ръка: - Хайде къзъм, почерпи ни!

Момичето пристъпи от крак на крак и плахо приближи до първия гост. Когато стигна до моллата, той вместо към пексиметите посегна към кълката на момичето. Беят се прокашля: - Молла, сега само се гледа.

Момичето изведнъж рязко вдигна подноса високо над главата си и с все сили го стовари върху главата на бея. Той силно изохка и политна назад. Удари главата си в стената и падна настрана. Останалите мъже стояха като втрещени от случилото се минута-две и след това като по команда скочиха и вкупом се надвесиха над бея. От устата му се стичаше струйка кръв, беше си прехапал езика.

Моллата го обърна по гръб. Попипа го по челото. Хвана го за ръката. Приложи ухо към гърдите му, дълго се прислушва .Накрая се изправи, дълбоко въздъхна и разпери ръце:

- Свършил е завалията...Обърна се и видя момичето. То стоеше сред одаята като вкаменено с подноса в ръцете си. Протегна ръка, хвана я за врата и така силно я стисна, че тя изпищя от болка и изпусна подноса.

- Уби го, гяурко мръсна! - изкрещя той отново, с рязко движение я свали на земята и се стовари отгоре й.

Изредиха се и четиримата и не по един път. Гавреха се и я насилваха всякак. Отвън чуваха писъците, но на никого не правеше впечатление, значи гостите се развличат с гяурката. Като се наситиха, оставиха я просната на килима и си излязоха.

Дълго спориха какво да е наказанието й. Един предложи да я обесят насред село. Друг предложи да я набият на кол и да й го забият отпред. Накрая решиха да я изгорят жива на поляната край селото и да изкарат всички от българската махала да гледат.

- Да им е за урок на вироглавите гяури - заключи моллата.

На третия ден по изгрев слънце я изведоха от кауша, където я бяха запрели, както си беше гола, без хляб и вода. Само нощният пазач се хвалеше, че нощем като му се приспяло, влизал при гяурката да се поразсъни.

Турчинът, който я изведе, метна на гърба й един скъсан чувал, върза ръцете й отпред ,хвана края на въжето и я поведе. Зад тях вървяха други двама с пушки. От глада и насилванията тя едвам се крепеше на краката си. Залиташе и се препъваше, затова турчинът често се обръщаше и й подвикваше: - Хайде, върви де, не се влачи!

  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница