Влиянието на банков надзор върху кредитната система в Република България



Дата11.02.2018
Размер340.8 Kb.
Университет за национално и световно стопанство


Курсова работа

Тема: Влиянието на банков надзор върху кредитната система в Република България

2010г.
Изготвил: Николета Стоянова, фак.номер 39211 Проверил: ..........................

Съдържание:

I. Необходимостта от банков надзор.
II. Банковата система в България и неиното развитие през годините.
III. Кредитен риск
IV. Практики по оповестяване на кредитния риск според Базелския комитет по банков надзор

Резюме:
Контрол върху кредитирането.



Контролните процедури по установаване на нарушения в кредитната политика на банката са разнообразни и се осъществяват в няколко направления:

    • Контролните процедури, които са част от функциите на специалните органи за кредитиране, на инспекторите, служителите в тези органи, както и на ръководно- управленското тяло на банката.

    • Контрол от вътрешният банков контрол.

    • Контрол на банковия надзор.

Характеристика на контрола, упражняван върху кредитирането от контролните органи в банките,е неговата пълнота и всеобватност. Контролните процедури протичат по целият цикъл на разрешаване, отпускане и обслужване на кредита. Нормативната обоснованост за контрол върху кредитирането е налице както в Закона за банките и в Закона за информация относно необслужените кредити, така и в Наредба №7, Наредба№9 на БНБ В тези нормативни актове се определят изискаванията за отпускане на кредити, тяхното обслужване, отчитане и най-вече правата на ръководните органи на банката да вземат решения за разрешаване на кредита.

Контролните процедури се появават най-пълно при разрешаване на кредита. Проучванията за целта на кредита, неговото обезпечение, срокове на погасяване се оформят в досие, към което се прилага и слючения договор с банката, ако се разреши кредита. Справките в досието зависят и от приетите вътрешни правила в банката, където намират отражение вида и характера на обезпечението, наличието на други кредити, др. ипотеки и т.н., финансовото състояние на клиента, неговата възможност да обслужва кредита в зависимост характера на дейността, пазарните условия и обема търсена продукция. Досието, заедно с мнението на инспектора и на отдела “Кредитиране ” се представа за обсъждане и вземане на решение.

Контролните процедури продължават и след разрешаването на кредита. Преди всичко те са насочени към обслужването на кредита, в.ч. и периодичното погасяване на отделните вноски за лихва и главница. Изискванията са първо да се погасяват лихвите, ако клиентът не е в състояние да обслужи частта за лихва и главница едновременно. В контролните процедури освен това се включват и периотичния преглед на финансовото състояние на предприятието, евентуалните изменения в условията на кредита, преценяват се възможностите за преструктуриране на кредита и неговото преоформяне. През периода на просрочие контролните органи следят за взетите мерки да се обслужи кредита, санкциите които са наложени,както и правилната категоризациия на кредитите, за да се извърши провизиране съгласно законовите разпоредби.

Банковият надзор упражнява предимно дистанционен контрол, като събира информация от търговските банки. От такъв характер са изисквани: увледомление за предоставен голям кредит, увледоления за предоставен вътрешен кредит, отчет за големите кредити,отчет за вътрешнте кредити.
I. Необходимостта от банков надзор.
Потребността от банков надзор се свежда до практическото осъществяване на основната функция на всяка централна банка и в частност на Българската народна банка за регулиране и контролиране дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и на интересите на вложителите.

Необходимостта от банков контрол, се отнася до предпазването й от различни видове банкови рискове, от който най-съществен е кредитният, или рискът че кредитополучателят няма да върне в срок заема си. Извън компетенциите на банковия надзор е провеждането на кредитната политика на търговските банки, но надзорните мерки по косвен начин влияят на кредитната активност на банките. Наредба №9 на БНБ за оценка на рисковите експозиции на банките и формирането на провизии за покриване на риска от загуби.

Един от главните стълбове на банковия надзор е капиталовата адекватност.

Ролята на банковият надзор е посочена и в някои от правилата на Базелският комитет по банков надзор:



  1. надзорниците трябва да насърчават и налагат правна дисциплина, като изискват добро фирмено управление, да увеличават прозрачността на пазара и да засилват наблюдението;

  2. надзорниците трябва да имат оперативна самостоятелост, да разполагат със средства и правомощия, да събират информация чрез дистанционен надзор и инспекции;

  3. надзорниците трябва да разбират характера на дейността извършвана от банките и да гарантират доколко това е възможно, че поетите на банките рискове се управляват адекватно;

  4. ефективният банков надзор изисква рисковият профил на отделните банки да се оценява и надзорните ресурси да се разпределят според тези оценки;

  5. надзорниците трябва да се грижат банките да разполагат с достатъчно ресурси, включително и капиталова адекватност, за да поемат рискове с добро управление с ефективни контролни системи и счетоводни регистри;

  6. тясното съдрудничество с други надзорници е съществено най-вече там където операциите на банковите организации преминават националните граници.

Банковият надзор трябва да благоприятства поддържането на ефективна и конкурентна банкова система, която удовлетворява нуждата на обществото от качествени финансови услуги.
II. Банковата система в България и нейното развитие през годините.
Банковата система има решаващо значение за икономическото развитие. Характерна особеност в България е доминирането на банковия сектор и недостатъчното развитие на капиталовия пазар. Поради ограничения обхват на пазара за корпоративни ценни книжа като алтернатива на банковото кредитиране за финансиране на инвестициите, преобладаващата част от кредитирането в страната не е секюритизирано. При тези обстоятелства, банките стават основните институции, които осъществяват оценка и мониторинг на риска и възвръщаемостта от финансовото посредничество.

Първоначалните условия за провеждането на пазарно-ориентирани реформи в банковия сектор не бяха благоприятни за осъществяването на бърз преход и все още оказват влияние върху развитието на банковата система.



  1. При централното планиране банковата система не осъществяваше повечето обичайни банкови функции. Съществуваше една банка, БНБ, с общински клонове, която действаше по-скоро като контролен агент. Преди 1981, имаше само две други банки:Държавна спестовна каса (ДСК) , в която бяха съсредоточени всички депозити на населението, и Външнотърговска банка (сега “Булбанк”), която осъществяваше всички международни банкови транзакции.

  2. Държавният монопол върху банките и предприятията доведе до изкривяване на понятието “банков кредит”. В допълнение, преди 1990 г. нямаше изисквания за заделяне на провизии срещу лоши кредити. В резултат банковата система наследи значително количество необслужвани кредити, което оказа негативен ефект върху нейното развитие през следващите 10 години.

  3. Необходимостта от разрешаване на проблема с лошите кредити имаше за резултат серия от мерки, предприети след 1991 г. Общият знаменател беше специфична триъгълна операция: заменяне на лошите кредити с държавни облигации в актива на банките и замяна на задълженията към банки със задължения към държавата в пасива на държавните предприятия. Тази операция беше осъществена отчасти чрез специална емисия на облигации през 1991 г. и 1992 г., с която бяха покрити необслужваните кредити на 120-130 предприятия. През декември 1993 г. беше приет Закона за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г. Съгласно този закон необслужваните повече от 180 дни кредити, отпуснати от държавните банки на държавни предприятия до края на 1990 г., се преобразуват в държавен дълг и се заменят с държавни облигации. Деноминираните в лева облигации по ЗУНК бяха в размер на 32 млрд.лв.(около 1 млрд. долара в края на 1993 г.). Валутните ЗУНК-ове бяха за 1.8 млрд. долара. Така ЗУНК облигациите станаха основно перо в актива на няколко големи държавни банки.

  4. Държавният монопол върху банките и предприятията затрудняваше развитието на ефективни банкови стратегии.

Първите признаци на реформи в българския банков сектор се наблюдават през 1981 г., когато беше създадена “Минералбанк” с цел отпускане на кредити на новосъздадените малки и средни предприятия. Съществено влияние върху по-нататъшното развитие на сектора оказа и създаването на няколко нови банки през 1989 г. Основната цел на създаването им беше отпускането на кредити на различни индустриални сектори. През същата година банковата система от комунистическата ера беше заменена с модерна двустепенна банкова система, състояща се от типична централна банка и търговски банки, в каквито се превърнаха бившите клонове на БНБ. Законовата рамка беше изградена.

Новосъздадените търговски банки могат да се разделят на няколко категории:



  1. Големи държавни банки, специализирани във финансирането на по-големите индустриални сектори. През периода 1994-1995 г., осем от девет големи банки с активи над 30 млрд. лева, бяха държавни. В края на 1995 г. тези девет банки (с изключение на ДСК) държаха 74.9% от общите активи на банковата система.

  2. Малки и средни търговски банки, бивши клонове на БНБ.

  3. Частни банки, създадени след 1990 г. Тези банки възникнаха при много либерални, ниски капиталови изисквания и почти никакви бариери за навлизане в банковия бизнес. Нямаше и изискване за разкриване и доказване на произхода на капитала, като по този начин много от частните банки стартираха дейността си със заемни средства. Броят на частните банки нарасна значително (от 2 през 1990 г. до 26 през 1995). Делът им в общите банкови активи беше 3.1% през 1992 г. и 22.4% през 1995 г.

Експанзията на частните банки имаше два основни ефекта върху развитието на банковата индустрия:

  • увеличи броят на “играчите”, но не се отрази положително на самия пазар и конкуренцията: новите участници на банковия пазар търсеха рефинансиране от БНБ, за да изплатят собствените си заеми или се конкурираха за привилегировани контракти с правителството или “политически чувствителни” предприятия отново с цел да улеснят достъпа си до рефинансиране. Това не доведе до подобряване на тяхната работа или качеството на предлаганите от тях услуги;

  • размерът на големите кредити и делът на лошите кредити в частните банки нараснаха в резултат на тясната връзка между повечето частни банки и техните длъжници- акционери в банката или лица и фирми, свързани с тези акционери.

През разглеждания период регулациите позволяваха на банките да отпускат кредити на техните акционери и/или лица, свързани с тези акционери. Това беше перфектна схема за източване на пари чрез рефинансирането от БНБ и ДСК.

Чуждестранните банки започнаха да оперират в България след 1994 г. Те се разглеждаха като възможност за осигуряване на ликвидност на системата. Чуждестранните банки в повечето случаи са по-големи и имат по-добър кредитен портфейл, по-висока нетна стойност и по-висок коефициент на приходите спрямо разходите. Освен това те са в състояние да подбират по-добрите корпоративни клиенти. По този начин възникна един вид подбанкова индустрия: по-добрите банки имаха по-добри клиенти, докато цялостното състояние на системата не се подобри съществено.

Няколко са очевидните ползи от навлизането на чуждестранни банки на местния пазар: засилена конкуренция, подобрено разнообразие и качество на банковите услуги и намаляване на вероятността от системни кризи.
Кризата

Описаният по-горе процес на изграждане на фрагментирана банкова система с голям брой малки държавни банки и голям брой малки, ниско капитализирани частни банки, създаде условия за възникване на острата банкова криза от 1996 г. Повечето от тези банки наследиха значителен брой необслужвани кредити, отпуснати на предприятията през епохата на плановото стопанство (или след 1990 г., когато нито ЗУНК, нито банкрутите биха могли да решат проблемите с натрупването на нови неизплатени задължения). Това развитие съвпадна с неуспеха на БНБ в прилагането на строг банков надзор.

Забавената приватизация и преструктуриране на реалния сектор, липсата на финансова дисциплина и широкоразпространените възможности държавните предприятия да използват “меки” кредити и по този начин да прехвърлят своите загуби на банковата система, в съчетание с бедна практика на кредитиране и опитите на БНБ да “оправи” ситуацията с “обмислени” емисии на пари, постепенно доведе до декапитализация на банките и прехвърляне на разходите на широката публика.

Нетната загуба на банковия сектор през 1993 г. възлизаше на 5 млрд. лева, през 1994 г. тя достигна до почти 7 млрд. лева; проблемите се изостриха през 1995, когато нетната загуба нарасна до 30 млрд.лева в средата на годината и до около 100 млрд. лева в края на същата година. През 1996 г. девет от десетте държавни банки, които представляваха 80 от активите на банковата система, регистрираха отрицателен капитал.


През 1996 г. реалния брутен вътрешен продукт се сви с 10.9 %. Натрупаната за годината инфлация беше 310 %. Реалният лихвен процент беше отрицателен: минус 43 % (дори след драстичното увеличаване на основния лихвен процент в края на септември до 300 % годишно). Българският лев се обезцени спрямо долара с 624 %, а валутните резерви спаднаха под 440 млн. долара, нивото, необходимо за обслужване на външния дълг. Паричната политика на централната банка като цяло престана да бъде ефективна. Вътрешният дълг нарасна и коефициента на обслужването на дълга към БВП нарасна от 10.4 % през 1995 г. до 17.3 % през 1996 г.

Това развитие беше комбинирано със слаби банки и загуба на доверие в банковата система и местната валута от страна на населението и фирмите, както и с тенденция към превръщане на левовите спестявания в твърда валута и държане на колкото се може повече пари в брой. Пресметнато е, че тегленията на депозити от банковата система по време на финансовата криза от 1996-1997 г. възлизат на 830 млн. долара. До средата на 1997 г. левовите депозити намаляха с 88 % в реално изражение, като делът им в БВП спадна от 41 % (през 1995 г.) до 13 %. Валутните депозити се свиха с 40 %. Голяма част от изтеглените от банките средства бяха насочени на валутния пазар, което упражни допълнителен натиск върху лева.

Отрицателните реални лихвени проценти и ограничения избор на финансови инструменти също се отразиха негативно върху нивото на спестяванията.

В тази ситуация централната банка се оказа неспособна да предприеме радикални мерки срещу неплатежоспособните банки, което задълбочи проблемите в банковата система и удължи времето за тяхното решаване. До 1996 г. не беше изградена правната рамка за обявяване на несъстоятелност и принудителна ликвидация на банка. Нямаше и законова база за защита на вложителите. В тази ситуация, вместо да разреши проблемите с лошото представяне на банките, БНБ засили използването на функцията си на кредитор от последна инстанция и наливаше пари в неликвидни банки. Тези ликвидни инжекции, заедно със засиления натиск върху БНБ за финансиране на бюджетния дефицит, в крайна сметка допълнително ускори темпа на инфлация.

През май 1996 г. влязоха в сила правните процедури за банковата несъстоятелност. Непосредствено след това 14 банки, представляващи 24 % от банковата система, бяха поставени под особен надзор. Между май 1996 г. и април 1997 г. броят на затворените банки и банките, поставени под особен надзор, достигна осемнадесет. Това беше равносилно на затварянето на една трета от банковия сектор в България. От 27 частни банки, съществували по онова време, четирите най-големи и най-популярни, бяха включени в списъка на институциите под особен надзор.

В допълнение, банковият надзор предприе поредица от мерки спрямо 19 банки, включващи забрана за плащане на дивиденти без разрешение на БНБ, забрана за отпускане на нови кредити, мерки за събиране на плащанията по отпуснати кредити, лимитиране на лихвените проценти по депозитите и съкращаване на оперативните разходи.

Описаната ситуация се оценява като една от най-тежките банкови кризи в световен мащаб през последните десетилетия. Причините за кризата могат да се обобщят в следното:


  • Забавяне на реформите в реалния сектор и наличието на “меки” бюджетни ограничения. Протекцията над губещи предприятия от държавния сектор беше правителствена политика през разглеждания период. Държавата оказваше съществено влияние върху кредитирането на “стратегически важни държавни предприятия”.

  • Слаб частен сектор.

  • Свръх-предлагане на банковия пазар.

  • Неадекватно управление на банките.

За българската банкова система въвеждането на валутен борд породи необходимост от значителни промени в поведението на търговските банки. Сред факторите, налагащи такива промени са:

Изключително ограничена възможност за използване на кредитиране от последна инстанция.Налице е стриктно дефинирана възможност БНБ да отпуска ограничени, добре обезпечени кредити само на платежоспособни банки, които изпитват временни ликвидни затруднения. Фактът, че банките не могат да разчитат на рефинансиране от страна на централната банка означава, че те би трябвало да подобрят управлението на ликвидността и риска, за да поддържат адекватна ликвидност и платежоспособност. Това също така предполага повишена значимост на чуждестранните банки, тъй като те могат да разчитат на своите централи за ликвидна подкрепа.



  1. Възприемане разумни регулации за управление и надзор на банковия сектор;

  2. По-строга надзорна политика;

  3. Поставяне на по-високи изисквания относно платежоспособността на банките;

  4. Елиминиране на “меките”кредити и налагане на твърди бюджетни ограничения.


Състоянието в момента

В резултат на обезценката на лева и краткия хиперинфлационен период, капитализацията на банковата система се подобри значително от 1997 г. насам. Обезценката на лева помогна на банките да преструктурират своите портфейли и да “прочистят” балансите си. Основният инструмент за рекапитализирането на банковата система беше реализирането на положителни курсови разлики от ревалоризацията на банковите активи, деноминирани в чуждестранна валута, докато реалната стойност на деноминираните в левове банкови пасиви, намаля значително.



Съгласно изискванията на Закона за банките и Базелските стандарти, БНБ промени Наредба № 8 за капиталовата адекватност. Всички банки в България бяха задължени да поддържат минимум 8% коефициент на капиталова адекватност до края на 1997 година, 10% - до края на 1998 и 12% в края на 1999. След въвеждането на валутния борд и приемането на новите банкови регулации се наблюдава тенденция към поддържане на високи нива на капиталова адекватност от страна на повечето банки.

Много от банките успяха да подобрят своята капиталова адекватност чрез провизиране на повечето несъбираеми кредити. Трябва да се отбележи факта, че търговските банки увеличиха размера на провизиите си благодарение на високите нетни доходи, реализирани от курсови разлики в резултат на обезценката на лева.

Преоценката на лошите кредити във валута и на други валутни активи също доведе до ръст на законовите провизии. Сред източниците за подобряване на капиталовата адекватност са неразпределената печалба от последните две години и допълнителните акционерни вноски.

В края на юни 1999 г. средното ниво на капиталова адекватност за цялата банкова система беше изключително високо - 41.7 %. Три от големите български банки (Булбанк, ОББ и ДСК) отчетоха дори още по-високи коефициенти на капиталова адекватност - 54.16 %. Подобно увеличение на капиталовата адекватност на банките означава не само подобрена капиталова база, но също така и увеличен дял на ниско-рисковите (и съответно ниско-доходни) инвестиции.

Ограниченията в кредитирането, съчетани с реалната обезценка на банковите пасиви в резултат на високата инфлация през 1996-1997 г., бяха сред основните фактори за подобряване на ликвидността на банките през 1998 г. Тази висока ликвидност, комбинирана с ниското кредитно търсене от страна на бюджета, е основната причина за рекордно ниските равнища на основния лихвен процент през последните 2 години.

Независимо от реформите, проведени в банковия сектор от 1997 г. насам, все още трябва да бъдат преодолени доста проблеми в работата на системата. Сред основните са:



  • Малък мащаб на банковия сектор. Общите активи на българската банкова система възлизаха на 43.4 % от БВП през 1997 г. и паднаха до 34.9% от БВП през 1998 г., което е далеч под стандартите на развитите страни.

  • Липса на достатъчно доверие в банките.

  • Ниско качество и ограничен набор на банкови услуги и продукти. Като основна причина за това може да се посочи липсата на ноу-хау в банкирането, както и ниското ниво на конкуренцията в банковия сектор.

Изследване на Института за пазарна икономика, проведено сред малки и средни предприятия в пет региона на страната, показва някои интересни резултати по отношение на качеството на банковите услуги. На въпроса “на какво се дължи избора на обслужваща банка”, анкетираните фирми посочват най-често фактор, който е само косвено свързан с качеството на банковите услуги - 61.9 % от компаниите избират своята банка заради нейната сигурност. Това е разбираемо в контекста на неотдавнашните банкови фалити и произтичащата от тях загуба на доверие в банките. Вероятно по-важно (но не и изненадващо) е, че вторият най-често посочван фактор е удобното местоположение на банката (39 %). Качеството на услугите (37.6 %) идва едва на трето място. Другият свързан с качеството на услугите фактор, бързината на обслужване, се подрежда на четвърто място с 18.1 %.

  • Неадекватна печалба от банковата дейност. В момента средната рентабилност на банките е доста ниска, тъй като банките инвестират предимно в ниско-рискови активи, които носят по-нисък доход, а част от банковите активи (сгради и оборудване, лоши кредити и др.) изобщо не носят доход.



Среден дял на нетните доходи от лихви спрямо общите банкови активи





1993

1994

1995

1996

1997

Средно

България

-0.1

-3.1

1.7

5.7

2.4

1.3

Хърватско

13.9

2.7

2.6

3.4

3.2

5.2

Македония

16.0

16.0

10.3

8.9

6.2

11.5

Унгария

3.7

4.8

4.9

4.2

3.1

4.1

Полша

3.8

4.7

5.1

4.9

2.3

4.2

Румъния

9.5

6.4

7.3

5.1

10.7

7.8

Словения

5.9

1.9

3.4

4.1

4.3

3.9

Естония

5.4

5.9

5.1

4.8

4.1

5.0

Литва

10.5

8.9

6.8

5.3

3.9

7.1

Липсата на достатъчно възможности за инвестиране на банковите ресурси води до тенденция към поддържане предимно на високоликвидни активи: пари в брой и по разплащателни сметки в БНБ, депозити в други банки в страната и в чужбина, държавни ценни книжа. Към април 1999 г. по-голямата част от банковите активи (32.4 %) са депозити в други банки, предимно чужди. Относителния дял на касовата наличност е 11.5 %, а държавните ценни книжа представляват 21 % от активите на банковата система. Най-вероятно банките ще продължат политиката на поддържане на висока ликвидност при по-висока алтернативна цена. Положителен е факта, че през 1998 г. банковият сектор като цяло оперираше на печалба. Само 12 от всички функциониращи банки отчетоха загуба от дейността за първото полугодие на 1999 г. Диференциалът между лихвените проценти, плащани по депозитите и процентите, получавани от местни и чуждестранни ценни книжа, остава основен източник на печалба за повечето банки.



  • Изключително ограничена кредитна дейност. Кредитните портфейли на банките претърпяха драстично свиване през последните няколко години. Това ограничено кредитиране се превърна в сериозна пречка пред икономическия растеж в страната. Делът на кредитите, отпуснати на реалния сектор спрямо общите активи на банковата система намаля от 35.4 % в средата на 1997 г. до 28.3 % през май 1999 г.



Динамика на банковия кредит спрямо БВП


Година

Кредит към реалния сектор/БВП

Кредит към частния сектор/БВП

1991

83

9.5

1992

75

8.9

1993

66

12.0

1994

49

14.6

1995

40

21.6

1996

63

36.9

1997

20

13.1

1998

17

12.8

Източник:БНБ, собствени изчисления
Всъщност консервативната кредитна политика на търговските банки е обяснима, като се имат предвид опита от последните няколко години, ниското ниво на доверието в банковата система и ограниченията, налагани от валутния борд. Основните фактори за това поведение са следните:

- търговското кредитиране все още се смята за прекалено рискова дейност, тъй като бизнес-средата не се е подобрила съществено и рискът в реалната икономика остава относително висок. Счита се, че сегашните ликвидни проблеми в реалния сектор могат да доведат до допълнително влошаване на търговското кредитиране. Освен това най-големите държавни предприятия са включени в програмата за изолация, а в същото време повечето частни компании имат много кратка история.

- качество на повечето инвестиционни проекти е незадоволително;

- упражняването на правата на кредиторите е изключително бавно и банките срещат проблеми при събирането на необслужваните кредити. Налице са проблеми с реализирането на залозите;

- рестриктивни банкови регулации по отношение на кредитирането. Банките не могат да отпускат големи кредити, надхвърлящи 25 % от собствения им капитал (тази бариера е особено сериозна за по-малките банки, при които нивото на собствения капитал е по-ниско). Налице са строги изисквания за провизиране и за обезпечаване на кредитите;

- ограничен ръст на привлечените от банките средства и съответно ограничени кредитни ресурси;

- ограничените възможности за рефинансиране на търговските банки от страна на БНБ.


  • Все още не се наблюдава съществено подобрение на качеството на кредитните портфейли на банките. Това се дължи преди всичко на тяхната ниска капиталова база и нежеланието им да поемат рискове, свързани с инвестиционното кредитиране. Независимо от внимателната кредитна политика, се забелязва тенденция към увеличаване на дела на кредитите, които не се обслужват редовно. Докато в края на 1998 г. делът на редовните кредити в банковите портфейли беше 87.3 %, в средата на 1999 г. този дял намалява на 83.1%. Освен това, 7.7 % от всички отпуснати кредити в банковата система се класифицират като загуба.

  • Ниско ниво на конкуренция в банковия сектор. Банковата система е доминирана от малък брой банки, повечето от които все още са държавни. Присъствието на чуждестранни банки е скромно в сравнение с останалите страни в преход от Централна и Източна Европа. На българския пазар не присъстват много от основните чуждестранни финансови институции и банкови групи, които биха могли да осигурят модерно ноу-хау в банкирането, умения и технологии и съответно да стимулират конкуренцията.

  • На банковия пазар липсват типични инвестиционни и ипотекарни банки.

  • Липсата на достатъчно умения сред част от банковия персонал е предпоставка за неефективно управление на активите.

  • Все още съществува относително тясна обвързаност между някои малки банки и фирмите на техни акционери.



III. КРЕДИТЕТ РИСК
Най-често кредитният риск се разглежда като риск партьорът да не изпулни своите задължения по трансакцията, извършвана от банката. При анализа на кредитният риск е съществено разграничаването на:

  • Индивидуален креитен риск, или риск на единичният кредит;

  • Риск на портфейла, или общ риск произтичащ от кредитната дейност.

Единичният риск зависи от размера на възможните загуби и от вероятността за възникване на загуби. Общият кредитен риск зависи от размера на единичните кредити, от вероятността за тяхното неизплащане и от взаимната зависимост между единичните кредити. Колкото по-малка е взаимната допълнителна зависимост между отделните единични кредити, толкова е по-малък рискът от възникване на ситуация, при която факторите, които стават причина за неизплащането на един кредит, едновременно с това оказват влияние за неизплащането на други кредити, като по този начин увеличават общият риск.

Внимателното проучване на кредитоспособността на отделните кредитополучатели теоритично не бива да допуска в кредитния портфейл кредити, при които има опасност от непогасяване. В действителност обаче поради възможността за неблагоприятно развитие на състоянието на длъжниците, както и поради възможността тяхното състояние да не бъде добре преценено от служителите на банката, без да става дума за съзнателните фалшивикации, винаги съществува риск, че част от кредитите няма да бъдат погасени.

Като основните методи за ограничаване на риска по отношение на единичния кредит са:


  • Проучване на кредитоспособността при отпускане на кредит;

  • Обезпечение на кредита ;

  • Проверка на кредитоспособността.

Проучване на кредитоспособността при отпускане на кредит има за цел да оцени бъдещата платежоспособност на клиента и по този начин да се намали рискът от загуба на ангажираните средства на банката. Основа на тази оценка е информацията получена от различни източници, като при фирмите съществена роля играят балансовите и счетоводни резултати. Тази информация подлежи на обработка и оценка от кредитния инспектор, тя е основа за причисляването на клиента към съответната рискова група и в резултат на това за вземане на решение за отпускане или неопускане на кредит и изискване на допълнително обезпечение.

Основа за оценка на риска по кредит, предназначен за даден икономически агент, е проучването на неговата кредитоспособност.

Проучването на кредитоспособността на заявителя има за цел да се анализира неговото финансово и икономическо състояние и дали то гарантира изплащането по кредита в договорения срок заедно с лихвите и другите разходи. Първият елемент,подлежащ на проверка, е правната способност на кредитополучателя. След установяване на законовото право на кредитополучателя за получаване на кредит, банката пристъпва към проучва на платежоспособността му.

Анализът на кредитоспособността е различен в зависимост от това, дали кредитоискателя е предприятие или физическо лице. При отпускането на потребителски кредити основно значение имат индивидуалните характеристики на кредитополучателя – имуществено състояние, получавани доходи, професионална квалификация. При кредитите за предприятия основа на оценката е досегашното и очакваното финансово-икономическо състояние на кредитополучателя и притежаваното от него обезщетение. При тази оценка се вземат под внимание не само материалните, но и персоналните характеристики, т.е. квалификацията на мениджмънта на фирмата и нейната репутация.



Проучване на кредитоспособността на фирмите. Фирмите са много нееднородна група кредитополучатели, различаващи се помежду си по размера на капитала, вида и обема на дейността, размера на получените кредити и тяхното предназначение. Основните величини, оказващи влияние върху платежоспособността на фирмата са:


  • Стойността на активите, постоянни и оборотни, и тяхната структура;

  • Структура на капитала;

  • Структура на задълженията;

  • Ликвидността на средствата;

  • Себестойността и качеството на продукцията;

  • Позицията на предприятието на пазара;

  • Подготовка и квалификацията на управленските кадри и останалата част от персонала;

  • Целите на икономическата политика, оказващи влияние върху икономическото състояние на предприятието.

Въз основа на представените от клиента финансови отчети и разчетите, набравени с помощта на целият набор от показатели, се преценява до каква степен състоянието на клиента гарантира изплащането на задълженията. Най-пряката оценка на кредитоспособността се основава на изчисляването и оценката на традиционните измерими показатели – ликвидност, рентабилност и на неизмеримите показатели- възможности за реализация, преспективи за развитие. Като едни от най-важните документи, които банката изисква са: баланс от последните години, отчет за приходите и разходите, финансов план, данни за броя, стойността и условията на извършваните транзакции, данни за започните инвестиции, състояние за задълженията към други кредитни институции, списък на предоставените на банката обезпечения.

Проучване на кредитоспособността на физически лица. Изходен пункт за анализ на кредитоспособността на физическите лица са индивидуалните характеристики на кредитополучателя: жилищна ситуация(притежаване на собствено жилище,самостоятелно наето жилище, общо жилище), квартал на местоживеене на клиента, продължителност на местоживеене на последното място, притежаване на телефон, цел на получаване на кредита, притежаване на банкови сметки, пол и гражданско състояние, възраст, брой на членовете на семейството, продължителност на заетостта през последния месец, месторабота, месечен доход, срок за изплащане на кредита.

Обезпечение на кредита. Начин за намаляване на индивидуалния кредитен риск са получените от банката обезпечения, които трябва да осигурят обратното получаване на ангажираната по кредита сума заедно с лихвата и комисионните. За банката основна гаранция за изплащане на кредита трябва да бъде финансово-икономическото състояние на кредитополучателя. В много случай обаче не може точно да се определи рискът. Това на пример се отнася до исканията за кредити от нови стопански единици, едва започващи икономическа дейност. Нестабилната конюнктура, както и общото и влошаване са причина дори и при добре развиващи се фирми да възникват финансови трудности и опасност от загуба на кредитна способност. Тогава притежаването на обезпечение създава възможност за цялостно или поне за частично обратно получаване на ангажираните средства.

Формите по обезпеченията на кредити са много диференцирани. Те се класифицират в зависимост от различни критерии. От правна гледна точка обезпеченията по кретити могат да се разделят на: ликвидни и предметни или неликвидни(ипотека,банков залог). Обезпеченията от първата група се характеризират с по- голяма ликвидност отколкото обезпеченията от втората, при които за да се погаси задължението на банката, те трябва първо да бъдат продадени. Пак от правна гледна точка обезпеченията се делят на лични и имуществени. Характерна черта за първите е личната отговорност за лицето, даващо обезпечение, а на вторите – ограничаване на отговорността до отделните елементи на имуществото. Най-често в практиката се използват следните обезпечения:



  • Ипотека;

  • Залог;

  • Прехвърляне правото на собственост върху обезпечението;

  • Блокиране на средства по банковата сметка;

  • Паричен залог;

  • Поръчителство;

  • Банкова гаранция;

  • Прехвърляне на вземане;

  • Всъпване в дълг;

  • Пълномощно;

  • Бланкова полица;

Едновременно с това се има предвид, че стойността на много обезпечения, особено сгради и производствени съоръжения, се променя заедно с промяната в платежната ситуация на предприятието. При екстремалния случай заедно с фалита на кредитополучателя тези обезпечения могат да загубят своята стойност. Затова като обезпечение на кредита може да се приеме само част от оценената стойност на сградите, фабричните цехове, запасите в склада.

Банката може да изисква застраховка на обезпечението – например на предмета на залога или недвижимото имущество, а след това да извърши цесия на праата по застрахователната полица.

Ако се гледа реалистично, получените в полза на банката ангажименти по различни обезпечения са в определени случаи повече или по- малко полезни. При определяне на вида на обезпечението трябва да се имат предвид: видът и размерът на кредита; продължителността на срока на кредитиране; правният статус на кредитополучателя; финансовото състояние на кредитополучателя; характеристика на даденото обезпечение, произтичащи от правните норми; очакваните разходи във връзка с установяването и реализацията на даденото обезпечение; реалната възможност за удовлвтворяване от обезщетението.

При добри кредитополучатели, вземащи краткосрочни кредити за текущата си дейност, банките могат да не изискват допълнително обезпечение. При краткосрочни кредити за клиенти с добро финансово положение достатъчно обезпечение може да бъде банковата полица. Но при дългосрочни кредити е правило да се изисква обезпечение.

Съществено влияние върху избора на формата на обезпечение има правният статус на кредитополучателя. При дружествата с ограничена отговорност или акционерните дружества за задълженията на дружеството се отговаря само да размера на внесените дялове или притежавани акции. При гражданските дружества и дружествана на физически лица, извършващи стопанска дейност, отговорността за задълженията се отнася не само до имуществото на дружеството,но и до личното имущество. Колкото по –добро е финансово-икономичекото състояние на и колкото по-малки са задълженията на дадения кредитополучател, отнесени към собствения му капитал, толкова по-малки обезпечения изисква банката.

Обезпечението на банката може да бъде също и застраховката на кредита в съответната застрахователна институция, която в случай на неизпълнение на задължението от страна на кредитополучателя изплаща равностойността или съответната част от неизплатения кредит. Застраховането на кредити има често при износа, като с това се занимават специализирани застрахователни агенции.


Анализ след отпускане на кредита. Целта на проверката на кредитоспособността след отпускането на кредит е ранното откриване на евентуална опасност от неизплащане на кредита и предвиждането на такава опасност. За да се ограничи рискът, е целесъобразно да се прави текуща оценка на платежоспособността на длъжника и на вероятността да възникнат загуби. Ранното разпознаване на симптомите за загубване на платежоспособността на създава големи възможности за предприемане на възпиращи действия по отношение на нежелани процеси.

Изледването на кредитоспособността след опускането на кредит трябва да обхваща наблюдение в следните области:



  • Развитие на финансово-икономическото състояние на кредитополучателя, както и на тенденциите в отрасъла;

  • Други елементи, характерни за даден кредитополучател – например промяна в управлението или правните форми;

  • Промяна на стойността на обезпченията.

Върху неплатежоспособността на кредитополучателя могат да окажат влияние три групи явления:

    1. Явления, произтичащи от макроикономическо равнище и свързани с общата икономическа ситуация в страната, макроикономическата политика, политиката в областта на външната търговия и валутния курс, където фирмите не оказват влияние.

    2. Явления, протичащи на равнище отрасъл и свързани с неговата роля в националната икономика, със степента на капиталопоглъщаемост, материалопоглъщаемост, импортопоглъшаемост, с темп на технически прогрес, пазарите за реализация, перспективите за развитие.

    3. Явления, протичащи на равнище предприятие, върху които то има влияние, свързани на пример с квалификацията и оперативността на ръководството, с качеството на финансовото управление, с неподходяща търговска политика, с грешни ивестиционни решения.

Най- често загубата на платежоспособност не е предизвикана само от една причина, а произтича от преплитане на негативни за предприятието събития. Като например: слаб финансов контрол, промяна на собственика, промяна на ключови позиции в управлението, неспазване на договори, понижаване на качеството на продукцията и т.н.

Пренебрежението при проучване на финансовите отчети на клиента, при извършване на посещения в кредитираното предприятие, при контролиране предмета на обезпечение, при периодични проверки на състоянието и операциите по кредитната сметка водят до ситуация, при която банката загубва ориентация за действителното състояние на кредитополучателя. Важно значение при контрола над неговата платежоспособност има наблюдението на извършваните от него операции по банковата сметка, ако кредитополучателя притежава текуща сметка в банката, която му е отпуснала кредит. При наблюдение на банковата сметка се опръща внимание на най- високите и най- ниските салда, на евентуално превишаване на салдата, а също и на издаваните полици и чекове. В резултат на проучвването на кредитоспособността след отпускането на кредит клиентът трябва да бъде класифициран към някоя от рисковите категории. Според банковото законодателство от гледище на тяхното обслужване кредитите могат да бъдат причислени към следните категории: нормални, под наблюдение, нестандартни, съмнители и загуби. Класифицирането на кредит към категория извън нормалната изисква банката да извърши допълнителни действия, от една страна да създаде целеви резерви, и от друга, да засили контрола във връзка с поет кредитен ангажимент и да предложи консултации. За да се излезе от трудна ситуация, от фирмите често се изискват мероприятия, намаляващи разходите- например закриване на нерантабилни производствени линии, намаляване на възнагражденията, редукция на работните места,а в много случаи и преструктуриране на дълга.

Рисковете в банковото дело не могат де се отстранят напълно, но могат да се намалят и поделят. Като съществува едно правило, че за банката е по- благоприятно да има повече клиенти, както по депозитните, така и по кредитните операции, защото е по- малко вероятно многото на брой клиенти вложители да си поискат едновременно

парите, а клиентите длъжници да фалират или да се изправят пред финансови затруднения едновременно.


IV. Практики по оповестяване на кредитния риск според Базелския комитет по банков надзор
Банката трябва да оповестява качествена информация за естеството на кредитния риск в дейностите й и да опише как възниква кредитния риск в тези дейности. Тя трябва да осигури достатъчно качествена информация за кредитния риск, за да даде възможност на потребителите на финансовите отчети да разберат как тя дефинира кредитния риск и бизнес дейностите, които създават кредитен риск.

Банката трябва да оповестява информация, която описва структурата на функцията по управление на кредитния риск, включително информация за управлението на тази функция разделението на задълженията, и комитетите или друга управленска инфраструктура. Ръководството трябва да обърне специално внимание на функцията за проверка на кредитите и съответния вътрешен контрол. Това оповестяване трябва да се постави в контекста на общата структура на управление на риска в организацията, и трябва да се посочат промените в структурата на оповестяването от предишни периоди.

Банката трябва да оповестява информация за своите стратегии, цели и практики в управлението и контрола на експозициите към кредитен риск. По-конкретно, институцията трябва да обобщава своите политики за определяне, измерване и управление на кредитния риск към всеки един контрагент и за целия портфейл. Това оповестяване трябва да включва информация, ако е уместно, за:


  • методите за ограничаване или контрол на общите кредитни експозиции, включително

  • рискови лимити (напр. за контрагенти, предварителен сетълмент, сетълмент);

  • лимити за кредитните концентрации към отделните контрагенти или класове кредитополучатели; и

  • наблюдение на лимитите.

  • процесът и методите за оценка на кредитните експозиции към индивидуални контрагенти и за целия портфейл, включително описание на вътрешната класификационна система за кредитен рейтинг (напр. какво означава всеки рейтинг от гледна точка на вероятността от неизпълнение, разграничаване степените на риск, изпълнението във времето и оценката на резултата);

  • механизмите за намаляване и/или смекчаване на кредитните експозиции, като обезпечения, гаранции, спогодби, двустранни и многостранни споразумения за нетиране, и споразумения за предварително прекратяване;

  • дейности по секюритизиране;

  • използването на нови или иновационни инструменти, които прехвърлят кредитни експозиции, като например кредитните деривати.

Банката трябва да представя техниките, които използва за наблюдение и управление на просрочени или обезценени активи/кредитни взаимоотношения, включително процедурите за класифициране на кредитите според качеството им, а така също практиките и процедурите за оценка адекватността на провизиите и резервите за загуби по кредити за загуби по кредити.

Освен методите, които банките сега използват за оценка на експозициите към кредитен риск, някои банки разработват нови подходи за измерване на експозиции към кредитен риск, включително различни техники на моделиране. Банка, която използва система с кредитни точки или модели за измерване на кредитния риск в портфейла, за да управлява кредитния риск, трябва да предоставя качествена и количествена информация за тези подходи. Информацията трябва да включва:



  • дали се използват модели с кредитни точки или модели за измерване на кредитния риск и, ако да, описателна информация за видовете модели, портфейл(и), които са техен обект, и обем на портфейла (-лите);

  • количествена и качествена информация за използваните модели за измерване на кредитния риск, включително параметри на моделите (напр. период на държане, период на наблюдение, доверителен интервал, и др.), изпълнението във времето, проверка на модела и информация за стрес тестовете.

Банките, които не използват кредитни модели, трябва да гарантират, че оповестяват достатъчно качествена и количествена информация, за да осигурят сравнима информация за управлението на кредитния риск.

Банката трябва да представя информация за общите си кредитни експозиции, включително експозициите, възникващи от кредитиране, търговия, инвестиции, управление на ликвидността/финансирането и задбалансовите дейности. Тази информация трябва да включва текущите експозиции (към датата на финансовия отчет) и, ако е уместно, евентуалните бъдещи експозиции. Освен това, трябва да представя и разбивки на падежите (напр. до 1 година, 1-5 години, 5-10 години, 10-20 години, и 20 и повече години), както и усреднени салда за периодите.

Банката трябва да оповестява информация за кредитните експозиции по браншове или по вид експозиции, например търговски, промишлен сектор, недвижима собственост, строителство, кредитни карти, лизинг, и жилищни ипотеки.

Банката трябва да оповестява ефекта от техниките за намаляване на кредитния риск, включително обезпечения, гаранции, кредитни застраховки и правно приложими споразумения за нетиране.

Банката трябва да оповестява количествена и качествена информация за използваните от нея кредитни деривати и други инструменти, които преразпределят кредитния риск.

Банката трябва да предоставя обобщена информация за своя вътрешен рейтингов процес, и да обяснява прилаганата концепция за загубите и как използва вътрешните рейтинги във вътрешния процес на разпределяне на капитала на банката. На базата на вътрешния й процес на определяне на кредитни рейтинги, банката трябва да осигурява обобщена информация за качеството на балансовите и задбалансовите й кредитни експозиции. Това оповестяване би могло да включва описание на вида на контрагента и вътрешния кредитен рейтинг. Банката може да оповестява и информация за кредитните експозиции въз основа на външни рейтинги. От банките не бива да се очаква да оповестяват “собствена” информация.

Банката трябва да осигурява изчерпателна информация за обезценените и просрочени активи, включително разбивки по съответни категории активи, видове контрагенти и географски райони. Тази информация трябва да включва отделно оповестяване на обезценените и просрочени активи (напр. 90 дни или повече) и “възрастов” анализ на просрочените кредитни експозиции.

Банката трябва да представя изравняването на всички провизии заделени за обезценка на кредити (“план за непрекъснатост”), включващо:



  • описание на вида провизия;

  • началното салдо на провизията;

  • отчисления (или намаления), направени срещу провизията за периода;

  • възстановени суми по направени преди отчисления (отписвания), добавени отново към провизията през периода;

  • суми, заделени за изчислени вероятни загуби за периода;

  • всички други корекции в провизията (напр. курсови разлики и др.), включително трансфери между провизиите; и крайното салдо на провизията.

Банката трябва да оповестява информация за салдата по кредитни експозиции, по които начисляването на лихви или други договорни парични потоци (напр. парични потоци по суапови транзакции) е било прекратено в резултат на влошаване качеството на кредита. Това оповестяване трябва да представя разбивка за видовете кредитни експозиции, размера на експозицията и ефекта й върху отчета за приходи и разходи.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница