Фигура 4-1 В търсене на значение все по-високо (и по-високо)

173
Шахтър, - които по това време били колеги в университета в Минесота, чули за чикагската секта и сметнали, че това е удобен случай за провеждане на изследване от непосредствена близост. Тяхното решение да осъществят проучването, като се присъединят към групата инкогнито, в ролята на новопокръстени, и да внедрят в нея и други наблюдатели срещу заплащане, дало изключително богата информация от първа ръка за случилото се преди и след деня на предречената катастрофа (49)
Сектата била малобройна, не повече от 30 души. Водачите били мъж и жена на средна възраст, наречени условно от изследователите д-р Томас Армстронг и г-жа Мариан
Кийч. Доктор Армстронг, лекар от медицинска служба в колеж, хранел дългогодишен интерес към мистицизма, окултизма и летящите чинии. По тези въпроси той бил уважаван авторитет в групата. Въпреки това г-жа Кийч била центърът на внимание и на активност. В началото на същата година тя била започнала да получава послания от духовни същества от друга планета, които наричала
Пазителите. Именно посланията на тези същества, които
Мариан Кийч приемала и регистрирала на хартия чрез
„автоматично писане“, оформяли ядрото на религиозната система на сектата. Учението на Пазителите било донякъде свързано с традиционната християнска доктрина. Нищо чудно, че накрая един от Пазителите,
Сананда, „разкрил“, че е настоящото въплъщение на
Христос.
Посланията на Пазителите, които винаги били обект на дискусии и интерпретации в групата, придобили ново значение, когато започнали да предсказват предстояща огромна катастрофа - потоп, който щял да започне в западното полукълбо и постепенно да погълне целия свят.
Естествено членовете на сектата били предупредени първи, а по-нататък друго послание ги уверило, че те и

174 всички онези, които вярвали в „поученията“, изпращани чрез г-жа Кийч, ще оцелеят. Точно преди бедствието съществата от Космоса щели да дойдат и с летящи чинии да пренесат вярващите на безопасно място, най-вероятно на друга планета. Почти никакви подробности не се знаели за спасителната операция, освен това, че вярващите трябвало да се подготвят, като запомнят определени пароли („Оставих си шапката вкъщи“, „Какъв е твоят въпрос?“, „Аз сам съм си слуга“), а също и като отстранят метала от дрехите си, защото носенето или пренасянето на метал правело пътуването с летяща чиния „изключително опасно“.
Докато Фестингър, Рийкън и Шахтър наблюдавали подготовката през седмиците преди датата на потопа, те с особен интерес отбелязали два важни аспекта от поведението на сектата. Първо, степента на безрезервна вяра и всеотдайност била станала много висока. В очакване да напуснат обречената Земя, много от членовете на групата предприели необратими стъпки. Повечето от тях се били натъкнали па силна съпротива от страна на семействата и приятелите си, но независимо от всичко останали верни на своите убеждения, най-често за сметка на благоразположението и обичта па тези близки.
Всъщност няколко от членовете на сектата били заплашвани от съседите или от семействата си, че срещу тях ще бъдат използвани законови мерки, за да ги обявят за психично болни. Сестрата на доктор Армстронг например подала иск двете му малки деца да му бъдат отнети. Много от вярващите напуснали работа или изоставили следването си, за да посветят цялото си време на сектата. Някои дори раздали или изхвърлили личните см вещи, като смятали, че съвсем скоро вече няма да са им нужни. Това били все хора, чиято

175 увереност, че знаят истината, им позволила да устоят на огромния социален, икономически и юридически натиск и чиято преданост към догмата растяла с всяко преодоляно препятствие.
Втори важен аспект от действията на вярващите преди очаквания потоп била особената форма на бездействие, която ги обхванала. За хора, толкова безрезервно убедени в истинността на своите вярвания, те не правели почти нищо, за да ги разпространяват. Въпреки че първоначално разгласили новината за предстоящата катастрофа, не били предприети никакви опити да се набират последователи.
Те нямали нищо против да вдигнат тревога и да посъветват онези, които се отзоват по собствена инициатива, но това било всичко. Нежеланието на групата да полага усилия за набиране на привърженици се проявявало и по много други начини, освен в липсата на лична инициатива.
Пазела се тайна, допълнителните екземпляри от
„поученията“ били изгорени. Не се позволявало съдържанието на редица частни записи да бъде обсъждано с външни лица (записите били толкова тайни, че дори отдавна посветени нямали право да си водят бележки по тях). Избягвана била публичността. С наближаването на уречения ден на бедствието все повече и повече репортери от телевизията, радиото и пресата се трупали около главната квартира в дома на Кийч. Повечето от тези хора били прогонвани или игнорирани. Най- честият отговор на техните въпроси бил: „Без коментар.“ Въпреки че за известно време това ги обезкуражило, представителите на медните те появили отново, когато доктор Армстронг бил уволнен от поста сн в медицинския екип не колежа заради своята религиозна дейност. Даже се наложило един особено настойчив репортер да бъде заплашен със съдебен процес Вярващите били принудени да отблъснат подобна обсада и в навечерието на потопа, когато цяла армия репортери ги преследвала и им досаждала, за да изкопчи

176 някаква информация. Впоследствие изследователите пишат с уважение за твърдата съпротива на групата срещу публичността и приобщаването на нови членове:
„Изложени на шумната вълна на публичността, те по всякакъв начин избягваха славата; предоставени им бяха десетки възможности да проповядват публично, но те продължиха да странят и да се обгръщат в тайна, като се държаха с почти високомерно безразличие.“
Накрая, когато всички репортери и кандидати за покръстване напуснали къщата, вярващите започнали своите последни приготовления за пристигането на космическия кораб, което се очаквало да стане в полунощ.
Видяното от Фестннгър, Рийкън и Шахтър сигурно им е изглеждало като театър на абсурда. Обикновени във всяко едно друго отношение хора - домакини, студенти, един гимназист, издател, лекар, продавач в железария и майка му - най- сериозно взимали участие в трагикомедията. Те изпълнявали нарежданията, давани им от двамата членове на сектата, които периодично влизали в контакт с
Пазителите. Писмените послания от Сананда, които получавала Марнан Кийч, сега били съпроводени от нарежданията на „Създателя“, които достигали до вярващите с гласа на „Бърта“, бивша козметичка. Те усърдно репетирали своите реплики - повтаряли в хор отговорите, които трябвало да дадат преди влизането в спасителния кораб: „Аз сам съм си слуга“, „Аз сам съм си водач“. Съвсем сериозно обсъждали дали телефонното обаждане от някой си Капитан Видео - космически герой от телевизионен сериал по това време - е правилно изтълкувано като шега, или е кодирано послание от техните спасители. И всички имали подходящо облекло.
Заради предупреждението да не носят нищо метално на кораба, вярващите били с дрехи, от които били отстранени всички метални части. Металните капси от обувките им също били свалени. Жените били без сутиени или носели

177 сутиени без метални закопчалки. Мъжете махнали циповете на панталоните си и ги препасали с въже вместо колан. фанатизмът на групата по отношение на премахването на всичко метално бил изпитан лично от един от изследователите, който двайсет и пет минути преди полунощ казал, че е забравил да махне ципа на панталона си. По думите на тримата наблюдатели: „това предизвика почти паническа реакция.“ Той бил изтикан бързо в спалнята, където доктор Армстронг, почти без да изпуска от поглед часовника, срязал ципа с бръснарско ножче и издърпал металната тока с клещи. След спешната операция ученият се върнал в хола вече без метал по себе си, но пък доста по-блед от преди.
Когато часът за тяхното отпътуване наближил съвсем, вярващите потънали в безмълвно очакване. Благодарение на присъствието на учените ние притежаваме подробно описание на събитията, протекли през този кратък период от живота на групата.
Последните десет минути в хола бяха напрегнати за всички. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат с връхните дрехи в ръце. Тиктакането на двата часовника се чуваше ясно в напрегнатата тишина; единият беше с десет минути по-напред от другия. Когато стрелките на онзи, който беше по-напред, посочиха дванайсет часа и пет минути, един от наблюдателите отбеляза факта гласно. Последва хоров отговор, че полунощ още не е дошла. Боб Истман потвърди, че верен е изоставащият часовник. Той сам го бил сверил същия следобед. И имало още четири минути до полунощ.
Тези четири минути преминаха в пълна тишина с изключение на една-единствена реплика. Когато [по- бавният] часовник над камината показваше само минута

178 преди очакваното пристигане на летящата чиния, Мариан възкликна пискливо: „Нито един план не се е провалял!“
Часовникът отмери звучно дванайсет и всеки удар болезнено отекваше в тишината на очакването. Вярващите не помръднаха.
Човек би очаквал някаква видима реакция. Полунощ отмина, но нищо не се случи. До самия катаклизъм оставаха вече не повече от седем часа. Реакция от страна на хората в стаята нямаше. Никакви думи, никакъв звук.
Хората седяха като приковани, лицата им бяха застинали и безизразни. Марк Поуст беше единственият, който помръдна. Той легна на дивана със затворени очи, но без да спи. По- късно, когато го заговориха, той отговори едносрично, но пак не помръдна. Другите също не дадоха израз на чувствата си. Едва по-късно стана ясно, че са преживели тежък удар. Постепенно и болезнено атмосферата на отчаяние и объркване обхвана групата. Те отново четяха предсказанията и свързаните с тях послания.
Доктор Армстронг и г-жа Кийч неспирно потвърждаваха вярата си. Вярващите умуваха над предсказанията и отхвърляха обяснение след обяснение. Някъде към 4 часа през нощта г-жа Кийч не издържа и се разплака горчиво.
Хлипайки, тя каза, че знае, че има някои, които са се усъмнили, но групата трябва да даде светлина тъкмо на онези, които най-много се нуждаят от нея, и трябва да останат сплотени. Останалата част от вярващите също губеше търпение. Очевидно всички бяха разтърсени и едва удържаха сълзите си. Наближаваше 4,30, а все още не бяха намерили начин да се справят с разочарованието. Вече повечето хора открито говореха за несъстоялата се среща в полунощ. Групата изглеждаше пред разпадане.
Докато сянката на съмнението надвисвала над групата и увереността на вярващите се пропуквала, изследователите станали свидетели на две забележителни събития,

179 последвали едно след друго. Първото се случило около
4,45, когато ръката на Мариан Кийч трепнала и започнала да „пише автоматично“ текста на свещено послание свише. Когато го прочели на глас, то се оказало хитро обяснение на събитията от тази нощ: „Малката група,
КОЯТО стоеше в усамотение цяла нощ, разпръсна толкова много светлина, че Бог спаси света от унищожение."
Въпреки че било добре оформено и дало резултат, това обяснение само по себе си не било напълно удовлетворяващо. Например след като го чул един от членовете па сектата само станал, СЛОЖИЛ си шапката п палтото и излязъл. Необходимо било още нещо, което да върне на вярващите силата на предишните им убеждения.
И точно в този момент се случило второто събитие, което задоволило тази необходимост. Думите на присъстващите още веднъж ми дават живо описание на случилото се онази нощ.
Атмосферата в групата рязко се промени, както и поведението на хората. Само няколко .минути след като беше прочела съобщението, обясняващо защо нищо не се беше случило, г-жа Кийч получи ново послание, което я напътстваше да даде публичност на обяснението. Тя взе телефона и започна да набира номера на . местен вестник.
Докато чакаше да се свърже, някой попита: „Мариан, сега ли звъниш на вестник за първи път?“ Отговорът ѝ последва незабавно: „Да, това е първият път, когато се обаждам.
Никога досега не е имало нещо, което да трябва да им кажа, но сега чувствам, че е належащо. “ Цялата група сякаш изпитваше същото. Веднага щом Мариан приключи с разговора, останалите членове на групата се заеха да звънят по вестници, телеграфни агенции, радиостанции, национални ежедневници, за да разгласят обяснението защо потопът не се е състоял. В желанието си да

180 разпространят словото бързо и повсеместно, сега вярващите разкриха пред широката публика неща, които доскоро се пазеха в дълбока тайна. Ако само допреди няколко часа те избягваха репортерите и вниманието на пресата се възприемаше болезнено, сега вярващите жадно го търсеха.
Променила се не само политиката по отношение на тайната и публичността, но и отношението на групата към приемането на нови членове. Ако хората, които преди искали да се присъединят, били игнорирани, връщани или към тях се отнасяли доста небрежно, след тази нощ нещата напълно се променили. Всички, които изявили желание, били допускани, на зададените въпроси се отговаряло, били правени опити да се разпространява учението сред посетителите. Безпрецедентната готовност на членовете на сектата да набират нови последователи била може би най- добре демонстрирана, когато на следващата нощ дошли девет ученика от гимназията, за да се срещнат с мисис Кийч.
Те я намериха до телефона, потънала в разговор за летящите чинии с някой, когото по- късно каза, че смятала за същество от космоса. В огромното си желание да продължи да разговаря с него и в същото време нетърпелива да посрещне новите си гости, Мариан просто включи и тях в разговора и повече от час говореше ту с гостите в стаята, ту с „космическото същество“ на другия край на линията. Толкова беше решена да разпространява учението, че не можеше да пропусне никой от двата сгодни случая.
На какво се дължи радикалният обрат в поведението на вярващите? В рамките само на няколко часа те преминали от едната към другата крайност - от затвореност и потайност към широко и пламенно разпространение на

181
Словото. И кое ги е накарало да изберат точно този най- неподходящ момент - заради неосъществения потоп невярващите най- вероятно биха се отнесли към групата и нейната догма с присмех?
Решаващият миг бил някъде през „нощта на потопа“, когато ставало все по-ясно, че пророчеството няма да се изпълни. Странното е, че членовете на сектата били подтикнати да разпространяват своята вяра не от първоначалното чувство на увереност, а тъкмо от обратното - от нахлулата в съзнанието им несигурност. От все по-ясното разбиране, че ако предсказанията за космическия кораб и потопа са погрешни, то такава трябва да е и цялата система на вярата, на която те се основават.
За онези, които се скупчили в стаята на Кийч, тази все по- вероятна възможност трябва да е изглеждала ужасяваща.
Членовете на групата били стигнали твърде далеч и били жертвали твърде много, за да си позволят да видят своята вяра унищожена. Срамът, икономическите щети, подигравките щели да бъдат пряко силите им. Всеобщата нужда у сектантите да се придържат към своите вярвания, прозвучава трогателно в техните собствени думи. Млада майка с тригодишно дете казва: „Трябваше да вярвам, че потопът идва на двадесет и първи, защото изхарчих всичките си пари. Напуснах работа, напуснах и компютърния курс... Трябваше да вярвам.“ А ето и думите на доктор Армстронг към един от изследователите четири часа след неосъщественото пристигане на съществата с летящата чиния:
Аз трябваше да извървя дълъг път. Отказах се от всичко.
Прекъснах всички връзки. Изгорих всички мостове.
Обърнах гръб на света. Не мога да си позволя да се съмнявам. Трябва да вярвам. И няма никаква друга истина.

182
Представете си само колко притиснати са се чувствали доктор Армстронг и неговите последователи с наближаването на утрото. Толкова голяма била тяхната отдаденост на вярата, че никаква друга истина не можели да допуснат. И все пак материалната реалност току-що била нанесла по техните убеждения безжалостен удар: никакъв космически кораб не се бил приземил, никакви космически същества не почукали на вратата, никакъв потоп не настъпил, нищо не се случило така, както било предсказано. И след като всяка приемлива форма на истината била подкопана от материалните доказателства, не оставала никаква друга възможност за групата да се измъкне от затрудненото положение освен една. Те трябвало да намерят друг вид доказателство за валидността на техните вярвания: социалното одобрение.
Точно това обяснява техния внезапен обрат от тайнството на съзаклятието към ревностното мисионерство. Това обяснява и точния момент на обрата - тъкмо когато прякото опровержение на техните убеждения ги е направило по-неубедителни за външни лица. Рискът да се превърнат в обект на подигравки и презрение от страна на невярващите трябвало да бъде поет, защото публичността и включването в групата на нови членове били единствената останала надежда. Ако можели да разпространят Словото, да информират неинформираните, да убедят скептиците и ако при това успеели да спечелят нови попълнения, техните заплашени, но скъпи за тях убеждения биха станали пo-истинни. Принципът на социалното одобрение гласи: колкото повече са хората, които смятат една идея за правилна, толкова по-правилна ще е тази идея. Задачата на групата била ясна: тъй като действителността не можело да бъде променена, трябвало да се въздейства на представата. Убеждавай - и сам ще бъдеш убеден!

183

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: