ФИГУРА 4-4 Подредените редици на методичната смърт

221
Просто трябва да накараш един- двама да тръгнат в желаната посока и другите - повлияни не толкова от водача, колкото от онези, които непосредствено ги заобикалят - най-покорно и без да се замислят, ще ги последват. Така че изумителната власт на преподобния
Джим Джоунс вероятно може най- добре да се разбере не като резултат от неговата неотразима индивидуалност, а като следствие на дълбокото познание, което е имал за изкуството на социалното джиу-джицу.
Как да казваме “не”
Започнахме тази глава с разглеждане на относително безвредната практика на записания смях и стигнахме до историите за убийства и самоубийства - всички те обяснени от принципа на социалното одобрение. Можем ли да очакваме, че ще успеем да се защитим от средство за влияние, което има такъв широк обхват върху поведението? Нещата са още по-трудни, понеже съзнаваме, че през по-голямата част от времето ние не желаем да се предпазваме от информацията, която ни предоставя социалното одобрение. Примерът, който то ни дава по отношение на това как трябва да действаме, обикновено е правилен и ценен. Чрез него ние можем да преминаваме спокойно през неизброими решения, без да се налага лично да обмисляме подробните аргументи за и против.
В този смисъл принципът на социалното одобрение ни осигурява чудесен автопилот, не много по-различен от онези в авиацията.

222
И все пак понякога поради някакви причини има проблеми с автопилота. Те се появяват, когато информацията за полета, заключена в контролния механизъм, е погрешна. В тези случаи ние се отклоняваме от курса. В зависимост от това колко голяма е грешката, последствията могат да бъдат сериозни. Тъй като автоматичният пилот, осигурен ни от принципа на социалното одобрение, е по-често наш съюзник, отколкото враг, не може да се очаква просто да го изключим. Така се сблъскваме с класическия проблем: как да използваме механизъм, който едновременно пи помага и ни излага на риск.
За щастие има изход от тази дилема. По принцип вредата от автопилота настъпва, когато в контролната система са въведени погрешни данни. Затова наша най-добра защита се оказва разпознаването на погрешните данни. Ако развием усет за ситуациите, в които автопилотът на социалното одобрение работи с неправилна информация, ние можем да се освободим от него и сами да поемем контрола, когато е необходимо.
Има два вида ситуации, при които неправилните данни превръщат принципа на социалното одобрение в лош съветник. При първите социалното одобрение умишлено е изопачено. Тези ситуации неизменно са резултат от действието на хора, чието намерение е да оставят в нас впечатлението - без значение каква всъщност е реалността,
- че повечето хора правят така, както сега ние трябва да направим. Записаният смях в телевизионните комедии, който вече разгледахме, е такъв вид изопачаване на фактите. Но има още много видове и голяма част от тези фалшификации са поразително очевидни.
Например записаният смях не е характерен само за електронните медии, нито само за електронната епоха.

223
Всъщност деспотичното използване на принципа па социалното одобрение може да бъде проследено в историята на една от най-почитаните форми на изкуството: операта. Става дума за явлението клакьорство, за което се смята, че е въведено за първи път от двама посетители на Парижката опера на име Сотон и Порше. Те обаче били обикновени любители на операта, работата им била да продават аплодисменти.
Тяхното сдружение се наричало L’Assurance des Succes
Dramatiques; те отдавали под наем себе си и своите подчинени на певците и импресариата, които искали да си подсигурят одобрителния отзив на публиката. Те толкова успешно стимулирали реакциите на публиката, че не след дълго клакьорите (обикновено състоящи се от водач - chef
de claque - и няколко claqueurs) се утвърдили като традиция в света на операта. Както отбелязва историкът на музиката Робърт Сабин: „Към 1830 г. клакьорите като институция вече процъфтяват, денем прибират пари, вечер сипят аплодисменти, напълно открито... Но вероятно нито
Сотон, нито съдружникът му Порше са имали и представа за степента, до която тяхната схема с платените аплодисменти ще бъде възприета и приложена повсеместно.“
С развитието и разпространението на клакьорството започнали да се предлагат разнообразни по вид и по сила аплодисменти. По същия начин, по който днес продуцентите наемат хора, които се отличават с умението си да се кискат, кикотят или да се смеят с цяло гърло, сред клакьорите се появили специалисти като pleureuse, избиран заради способността му да плаче по даден знак;
bisseur, който екзалтирано викал „bis“ (повторете); и

224 близкият роднина на хората, смеещи се в днешните записи,
rieur, избиран заради заразната сила на своя смях.
За целите на настоящия труд обаче най- важната прилика с днешния записан смях е в неприкритата природа на измамата. Не е имало никаква нужда клакьорите да се преструват на посетители, нито пък да бъдат сменяни.
Представление след представление те седели неизменно на едни и същи места, ръководени повече от две десетилетия от един и същи човек, от техния shef de claque.
Публиката дори виждала как им се заплаща. Всъщност около 100 години след появата на клакьорството читателят на лондонския вестник „Мюзикъл Таймс“ може да разгледа тарифите на клакьорите. Било когато хората са гледали Риголето, било сега, когато гледат Островът на
Гилиган, те биват манипулирани от онези, които прилагат принципа на социалното одобрение, дори когато това одобрение е явна измама.
За аплодисменти при влизане, ако е мъж — 25 лири
За аплодисменти при влизане, ако е дама — 15 лири Обикновени
аплодисменти по време на представлението — по 10 лири за всеки път
Продължителни аплодисменти по време на представлението — по 15
лири за всеки път
Още по-продължителни аплодисменти — 17 лири
За викове „Чудесно!“ или „Браво!“ — 5 лири
За бис на всяка цена — 50 лири
За неудържим възторг — по споразумение

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: