Въведение в публичното право тройното битие на правото
Публично право и частно право
Изтегляне 35.36 Kb.
|
Свързани:
plnm sud cb89474b65fad620f1ce8aac406d4cc0
| Публично право и частно право
Правният ред в континентална Европа се поделя на две големи области: публично право и частно право. Разграничаването се въвежда още в класическото римско право. Според римския юрист Улпиан (170–228). „Publicum ius est, quod ad statum rei Romanae spectat; privatum quod ad singulorum utilitatem“ — „Публично право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частно — това, което се отнася до ползата на отделните лица“. За правната наука и практика разграничаването придобива фундаментен характер. В последвалите епохи тази дуалистична структура на правото е била възприемана с променлив интензитет. Англо-американската правна система не й отрежда водеща роля. В Европа (континентална) обаче делението на публично и на частно право преживява разцвет през XIX в. с разпространението на учението за либералната правова държава и признаването на дуализма между общество и държава. Делението е преживяло и критики, и отричане (в тоталитарната социалистическа държава). Правната наука и практика до днес обаче не са предложили нещо по-добро в замяна. Така дуалистичната структура на правото като публично и частно и в началото на XXI в. има съществено значение и продължава да служи като основа в разклоняването на съвременния правен ред. Публичното право регулира жизнената сфера на човека като социално същество. Частното право — отношенията на отделния човек като „privatus“ (лат. от глагола „privare“ — отделям се), т.е. отделил се от другите, за да остане самостоятелен. Сферата на публичното право е тази, която е достъпна за всички — „res publica“ (лат.) — общи дела. В тази сфера действат правила в общ интерес, проявяващи се в мерки и правомощия, които привеждат в действие установения ред и го гарантират. Тези мерки и правомощия представляват обща компетенция за легитимно управление, която дава смисъла и предназначението на публичната власт — тя е у държавата или у други носители, на които държавата е отстъпила отделни функции. Публичната власт се упражнява за осъществяването на общите интереси на лицата и в интерес на обществото като цяло. Публичното право урежда правното положение на държавата и дейностите, осъществявани в обща полза. Публичното право регулира отношенията между отделния човек и държавата като носител на власт, както и отношенията между държавните органи като носители на власт. В публичното право винаги поне една от страните в правоотношението е носител на публична власт. При установено нарушение санкцията се реализира като репресия от страна на публичната власт. Към публичното право принадлежат следните клонове на правото: международнопублично, конституционно, административно, финансово, наказателно и др. Към частното право, наричано още гражданско, принадлежат правните норми, уреждащи отношенията на лицата помежду им. В правоотношенията не участва непременно носител на публична власт в това му качество. Тук спадат гражданското, търговското, трудовото, вещното, авторското право и други клонове на правото. Делението на публично и на частно право води със себе си прилагането на различни методи и процедури, което е от значение за действието на правните разпоредби. За публичното право е присъща формата на едностранно идващото нареждане (закон, административен акт, присъда), т.е. „властният метод“. Това едностранно нареждане идва от носителя на публичната власт. В публичното право действат специфични принципи, правила и стандарти: напр. правилото, че органът на власт, който дава едностранното нареждане, трябва да е оправомощен/компетентен — в това се състои основният принцип на публичното право, известен като принцип на компетенциите (фр.) или принцип на ограниченото управление (амер.): носителят на публична власт може да върши само действия и да издава актове, които изрично са предвидени от правото като негово правомощие/компетенция. В публичното право важи принципът за отговорността на държавата при нарушения и вреди, извършени и нанесени от нейни служители в това им качество. В частното право важат други принципи, прокламирани в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.: отделният човек може да върши всичко, което не му е изрично забранено от правото. В частното право отделният субект сам решава правоотношенията си. В основата лежи частната автономия и договорната свобода, доколкото не търпи ограничения от обществен интерес. Свободата за преценка и действие представлява частноправен израз на личната и стопанската свобода. В частното право субектите от двете страни на правоотношението са равнопоставени. Заслужава отбелязване обаче, че в частноправни отношения могат да участват и носители на публична власт, вкл. държавата, но в тези случаи ще бъдат равнопоставени с другите страни. Практическото значение на това, дали конкретна правна уредба е в публичното или в частното право, се проявява в следното: кое право/закон ще бъде приложимо в конкретната хипотеза, засягат ли се основни права на гражданите, по кой път да се търси правна закрила за частното право споровете се решават пред общите съдилища; за публичното право — пред административните съдилища и пред Конституционния съд, например: а) спор по договор за покупко-продажба се разглежда от общите съдилища (районен или окръжен съд — вж. Раздел XIV); б) спор дали компетентен орган законосъобразно е отказал издаването на разрешение за строеж (публичноправен спор, който няма конституционна природа) се решава по съдебен ред в рамките на административното правосъдие; в) спор за компетенции между Народното събрание и президента на Републиката се решава от Конституционния съд (публичноправен спор с конституционна природа). В публичното право спазването на основните права на гражданите действа обвързващо и задължаващо спрямо публичната власт и представлява водещ принцип в демократичната и правова държава (вж. Раздел XVII). Не са загубили значение и теориите, обосноваващи делението на публично и частно право. Ще посочим три от тях: - Според теорията на ползата/интересите (основаваща се на Улпиан) решаващо е дали една правна норма служи на интереса на отделния човек (частно право) или на интереса на обществото (публично право). - Основното в теорията на субординацията е, че в публичното право господства принципът на едностранно идващото нареждане и субординацията, и облечената в закон или административен акт държавна воля се налага едностранно. В частното право господства принципът на равнопоставеността — там отношенията могат да бъдат изменяни по взаимно съгласие на договарящите се страни. - Според субектната теория една правна норма е винаги в публичното право, щом поне една от страните/субектите е носител на публична власт и упражнява тази власт, т.е. imperium — върховната и правнопринудителна власт, каквато притежава само държавата и по нейна делегация — супранационалните или местните органи на власт. Теорията е известна още като „теория на особените права“; тя разглежда самата област на публичното право като „особено право“, т.е. не „право за всеки“, а като област на особени правни отношения със задължително упражняване на публична власт. И днес разграничаването между сферите на публичното и на частното право продължава да е актуално. Делението придобива нови измерения: съвременната държава навлиза все повече в отношения, традиционно резервирани за частното право. Повечето закони в началото на XXI в. съдържат както частноправни, така и публичноправни норми. През последните десетилетия публичното право расте интензивно като количество и като разнообразие на правната уредба; обособяват се нови правни клонове и подклонове — право на чиста околна среда, право на използването на атомната енергия и др. Разграничаването между частно и публично право е присъщо на конституционната държава, в която правноизмерими задачи и функции на държавата и на другите носители на публична власт са ограничавани от свободата и правата на отделния човек и от автономията на социални групи и организации. Изтегляне 35.36 Kb. Сподели с приятели:
|