Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

II Глава
БОЛЯРОВИЯ ХАН

В този пролетен ден на 1745 година един смел мъж беше тръгнал да осъществи намерението си, което, ако се провалеше, щеше да коства живота му. Той вървеше по Цариградския път. Беше въоръжен като някой делибашия, от глава до пети. В ръката си носеше дълго арабско копие – джерид, в силяха му бяха втъкнати две ками, пищов и ятаган. От Боляровия хан беше взел малко пари, колкото да достигне Истанбул. Турчинът, защото според всички, които го срещаха, това беше турчин, облечен с турски дрехи и с вид на бей, беше с малко стари и протрити дрехи, но по поведението му си личеше, че е горд човек, свикнал да командва. Благородството и положението на човека се подчертаваше от превъзходното животно, което яздеше. То приличаше на арабски жребец, но беше с по-силна и масивна структура на костите. Явно бързината и горещата кръв на арабското животно беше смесена със силата на по-издръжлив кон. Така животното беше съчетало бързината на един от своите родители с издръжливост и сила. Това беше Арабкан – кръстоска между арабски жребец и кабардински високопланински кон. Това животното беше много издръжливо, можеше да се катери и имаше силата при нужда да влачи дори каруца. Всички, които срещаха турския ага, се възхищаваха на животното, което той яздеше.

Ибрахим мина през Едирне. Много искаше да се отбие до казармите на еничарския корпус, но не можеше, защото така щеше да предизвиква вниманието на еничарите. Освен това той знаеше, че откакто бяха приели техния рекрут през 1705 година, вече не се събираше девширме и нямаше истински еничари капъ колу. Сега еничарите бяха турци и местни хора, събирани според това къде се намираше ортата, синове на селяни и занаятчии, страхливи и мързеливи. Едва ли бе останал жив някой от неговите учители. Ибрахим мина покрай казармите, огледа сградите и си спомни за годините, когато тук с неговите другари бяха аджамиоглани.

След няколко дни Ибрахим влезе в Истанбул. Той посети Хъкъ. Махидевран бе остаряла и станала зряла жена. Никой не знаеше нищо за Персика. Хъкъ му даде пари. Неджиб ага беше починал. Хъкъ отведе Ибрахим на гробищата и там еничарът отдаде последна почит на първия си учител в еничарския корпус. Върна се натъжен и много уморен от това посещение.

Ибрахим остана повече от месец в Града на градовете. Той се разхождаше около Босфора и Златния рог, мекият морски вятър милваше загорялото му лице и той се наслаждаваше на почивката си. Градът се беше променил. През цялото време не срещна нито едно познато лице. Градът като че ли беше станал друг, това беше някакъв нов град. Всеки ден Ибрахим първо сядаше в кафенето на Хасан ага, изпиваше едно кафе, а после бавно се разхождаше. Хъкъ се беше научил да прави кафе точно както стария кафеджия. В кесиджийската къща с Хъкъ и Махидевран живееха четирите им деца. Три от тях бяха момичета и само едно

– Най-малкото, беше момче. Момиченцата бяха красиви и въздържани, във всяка една от тях Ибрахим виждаше част от Сабрие, а момченцето беше като малко закачливо маймунче. То напомняше на стария еничар на Хъкъ като малък. Ибрахим помнеше неговата пъргавост и бърз ум, но и това, че приятелят му Рефик Сарък въобще не го харесваше. Най-малкото от момичетата се казваше Сабрие.

След като постоя достатъчно в столицата, Ибрахим нае кораб и се отправи към Александрия. Това беше най-голямото пристанище на Средиземно море. Градът наистина беше голям и в него живееха всякакви народи. Той е бил основан от Искендер и винаги е бил един от средиземноморските центрове. Тук някога се намирал най-високият фар в света и най-голямата библиотека. Ибрахим потъна в морето от малки къщички и къси, криви улички. От известно време той имаше усещането, че е следен. Реши да се спаси от преследвачите си като потъне в някой от най-обикновените александрийски квартали. Те се бяха разлели като море между делтата на Нил и биваха пресичани от множеството канали на реката. Ибрахим ходеше все по-бързо и се оглеждаше. Мина през няколко пазара. Най-накрая му се стори, че се е откъснал от "опашката си". За него нямаше съмнение, че това са хората на султана. Явно го бяха "надушили". Вървеше без план и посока. Знаеше, че ако се наложи, нямаше да може сам да намери пътя до пристанището. Изведнъж вляво от него се откри някаква уличка. Тя толкова много му заприлича на уличката в Истанбул, но за разлика от нея къщичките бяха много по-ниски, бедни и разкривени. Уличката не беше така права, а начупена от случайно "поникнали" стени и къщички. Направо на улицата имаше проснато пране, на увиснали простори, подпрени с криви дървени прътове. Уличката беше много по-различна от истанбулската, но двете си приличаха по големите каменни плочи, с които бяха застлани. Тя беше сенчеста, прохладна и имаше собствен дух. Хората, облечени като пред приятели, живееха направо на улицата. Мъже с бели потници и бели бурнуси ходеха или седяха и лежаха на миндерчета, изнесени направо на улицата. Жени с черни фереджета им прислужваха, а децата се гонеха между просторите с пране и отнасяха клетвите на жените.

Когато влезе в уличката, забави ход. Тук не беше прието да се бърза. Хората биха погледнали подозрително на всеки човек, който бърза. Той вече беше взел решение. Искаше да остане тук сред тези хора. Тук щеше да бъде добре скрит и да свърши това, за което беше дошъл. Когато влезе и напълно се скри от пранетата, той видя малко кафене. Множество мъже бяха насядали на миндери или направо на земята, някои от тях бяха полегнали. Всички пиеха кафе или чай и пушеха наргиле. Ако преследвачите му го бяха проследили, Ибрахим искаше нещата да се решат тук, сред много хора. Знаеше, че джелатите на султана обичат да убиват в тишина, а не пред очите на свидетели. Освен това всички те бяха с отрязани езици, за да не разказват това, което бяха извършили. Ибрахим беше намислил, ако го проследят, да започне да моли за помощ хората и да ги увещава, че нападателите му са крадци и разбойници. Немите джелати нямаше как да отговорят и така може би щеше да се спаси. Докато навлизаше в уличката, Ибрахим поздравяваше всички мъже, покрай които минеше, те също отвръщаха на поздрава му. Най-накрая седна, поръча си кафе, а едно малко чевръсто хлапе му донесе наргиле с разпален въглен в чашката отгоре.

– Ага ефенди, с джебел или хашиш?

Явно в кафенето всички мъже пушеха тютюн или хашиш. За да не се различава от останалите, Ибрахим започна да пуши наргиле. Всичко това много му напомни за младостта му в Арабия. Отново се почувства млад, отново беше на пътешествие. Това го накара да се почувства жив. Седеше и бавно и спокойно всмукваше дим от наргилето. Слушаше мохабета, който лежащите около него мъже лениво водеха. Стана му толкова приятно. Поседя така няколко часа, от преследвачите му нямаше и следа. От тютюна или кафето се отпусна, нямаше съмнение, че мястото му беше тук. Той попита дали може да намери стая, където да отседне. Момчето го отведе до една врата. За да се стигне до нея, се минаваше през лабиринт от стълби, тераси, коридори и дори през няколко стаи. Похлопаха на вратата. Тя беше на най-високото място на уличката и се намираше на петия или шестия етаж. Пред нея имаше малка тераска с кръгъл парапет. Когато погледна през малкото прозорче на стаята, пред погледа му се разкри чудна гледка. Като на длан се виждаше цялата уличка. От терасата, освен уличката, се виждаха и всички покриви. Ибрахим оцени доброто разположение на квартирата. Беше добре, че можеше да избяга, когато поиска, без някой да може да го проследи. Ако преследвачите му пак го откриеха, искаше да има пътища за отстъпление.

– Как се казва тази уличка? – попита той. – Има ли си въобще име?

За негова голяма изненада момчето отговори, все едно е съвсем нормално тази уличка да има име.

– Казва се "Ал Медак".

На прага на стаичката се показа възрастна жена, която се оказа хазайката на квартирата. Така Ибрахим заживя на уличката. През първите две седмици въобще не я напусна. Ставаше късно, отиваше в кафенето и когато се прибираше в стаята си, вече беше почти мръкнало. Уличката имаше свои аромати, шумове и хора. Всички те много се харесаха на стария еничар. Напомняха му, че е жив. Само понякога привечер му ставаше тъжно и тогава си мислеше за Ирис. Искаше и тя да е тук сега с него, и двамата да живеят заедно. На нея много повече би ѝ отивало да бъде арабска принцеса, отколкото ханджийка в България.

Наблюденията и животът на Ибрахим на уличка "Ал Медак" продължиха повече от година. Добре че беше взел доста злато със себе си. Тук в Александрия изкушенията бяха много, но еничарът живееше скромно и не даваше пари за нищо друго освен за храна и спане. Най-много да купи някакъв лист хартия или перо. От ден на ден записките му набъбваха все повече и повече. Вече беше видял и проследил целия цикъл по отглеждането на ориза, но за всеки случай остана още, за да застъпи наблюденията си и да се убеди, че няма нито една тайна в отглеждането на ориза, останала скрита за него. Все по-отчетливо усещаше, че времето му тук – на уличката "Ал Медак", изтича. Не знаеше какво си мислят съседите му, но това не го и интересуваше. Важното бе, че се чувства сигурен и че никой не го пита за нищо. Хората сигурно го вземаха за някакъв странник, който има някаква си негова търговия или задача, или е шпионин. Явно това не ги интересуваше, важното беше, че имаше злато и всеки път ги черпеше, печелейки по този начин техните симпатии и мълчание.

Ибрахим се разбираше много добре и с бабата, при която живееше. Тя беше добра жена, макар да приличаше на плашило. С тъмна кожа, голям, дълъг и гърбав нос, подобен на клюн, с голяма брадавица на него. Въпреки че изглеждаше така, тя беше добра жена. Тя беше доволна, че Ибрахим остана да живее при нея повече от година. Срещу малко пари тя му готвеше и се грижеше за него. Ибрахим отдавна вече носеше бурнус, така че да не се различава от останалите египтяни.

Един ден, когато Ибрахим беше тръгнал да се прибира в стаичката си, мина през един пазар и купи една торба със специален ориз. Това беше така нареченият "черен ориз" (кара риз). Той беше най-издръжлив и здрав и еничарът беше чувал, че може да се сее и вирее навсякъде – дори на места, на които другият ориз се отглежда много по-трудно. Именно този сорт търсеше Ибрахим. Той купи торбата с арпа (арпа – нелющен ориз годен и за сеене), преметна я през рамо и продължи да обикаля пазара. Обикаляше внимателно и бавно. Най-накрая избра една сергия и започна дълги преговори с продавача. Последният му направи голяма отстъпка и Ибрахим купи от него дванадесет гъски. Птиците бяха огромни, много добре угоени. Купи ги живи и подкара цялото стадо. Ако някой го следеше, би помислил, че мъжът пазарува за голямо стопанство или угощение. В този момент Ибрахим взе решение и вместо към уличка "Ал Медак", тръгна към пристанището. От повече от година не беше стъпвал в тази част на града. Когато пристигна, попита за кораб, който утре ще отпътува. Искаше по най-бързия начин да стигне до европейската част на Империята на падишаха. Трябваше да отиде до Гърция или Истанбул, вместо това намери кораб, който можеше да го пренесе чак до Бургас в България. Това много му хареса и той се уговори с капитана, като му даде капаро за пътуването. Помоли да качат на борда на кораба и стоката. След като огледа гъските, капитанът се съгласи. Всичко мина спокойно. Корабът щеше да потегли в ранната утрин на другия ден, което го устройваше. Капитанът обаче се изненада, когато Ибрахим не качи гъските на борда на кораба, а тръгна да ги връща обратно. Това го накара да се усмихне. Явно мъжът му нямаше доверие и го беше страх да не замине и да отнесе гъските. Именно това го накара да се усмихне, явно мъжът беше дребнав и страхлив.

Преди да се прибере в стаята си, Ибрахим спря и бавно огледа уличката "Ал Медак" и плоските покриви на съседните къщи. Гледаше как хората се хранят, полегнали правят мохабет или вършат най-обикновени ежедневни неща и мислено се сбогува с тях. Той вече познаваше по име повечето от тях. Тези хора, с простия си и безхитростен живот, щяха да му липсват. Дори за миг си помисли, че иска тук да завърши дните на земния си живот. Дори и сам тук никога нямаше да се чувства самотен. Прибра се в стаята си. Гъските едва се бяха качили по стълбите. Невъобразимият шум, който вдигаха, привлече вниманието на живеещите в къщата. Ибрахим искаше сам да ги прибере в стаята си, защото не желаеше никой да знае къде точно живее. Знаеше, че му остава много малко до изпълнението на плана и не искаше да се проваля накрая. Беше се е разкрил много на пазара, а после и на пристанището, но не беше имал друг избор. Сега трябваше да бъде бърз, точен и тих.

Ибрахим извика стопанката, за да ѝ каже, че на сутринта си тръгва, а после тя му помогна да вкарат гъските в стаята му. Отначало тя не искаше и да чуе, но после с неохота се съгласи. След това двамата вечеряха обилно и си легнаха. През нощта Ибрахим чуваше от съседната стая, как дори насън, когато се обръщаше, тя кълнеше гъските и проклинаше добрината и доверието си, които я бяха поставили в тази ситуация. Ибрахим почти не спа, защото гъските бяха неспокойни и ако една просъскаше, съскаха всичките. Беше чувал, че в миналото римляните са ги използвали, както днес се използваха кучета, и че дори при едно вестготско или галско нападение гъските бяха спасили Рим. Сега Ибрахим разбра как е станало това. За съжаление това сигурно разбраха и всички хора, които живееха на уличката. Тези проклети животни цяла нощ не спряха да съскат и дори се спускаха да хапят Ибрахим, който се опитваше да ги накара да мълчат.

Старият еничар едва дочака заранта. Беше държал гъските гладни и когато стана, изсипа арпата от торбата, която беше купил предния ден. Гъските лакомо се нахвърлиха върху небеления ориз. Те гълтаха направо, без да стриват зърната. Скоро се наядоха и гушите им тежко увиснаха. И в този момент за изумление на старата жена, която с любопитство наблюдаваше всичко, видя как Ибрахим хвана една гъска, отвори човката ѝ и започна да тъпче дългата ѝ шия с арпа. Жената беше потресена. Такова нещо никога не беше виждала. Гъската се опитваше да се отскубне и явно не искаше това, което Ибрахим правеше, но той стискаше шията ѝ и продължаваше да я тъпче. По някое време помоли жената да му помогне като държи гъската. Те така натъпкаха гушата ѝ, че гъската изглеждаше страшно. Животното явно се мъчеше. Жената беше сигурна, че тя в най-скоро време ще умре, но това не се случи. В този момент Ибрахим с едно движение само отсече главата ѝ. Животното падна и започна да пърха. Навсякъде се разпръска кръв. Жената се опита да спре умиращото животно, за да не изцапа всичко наоколо. След това Ибрахим повтори това с всяка гъска. Скоро една дузина гъски бяха поставени на земята, всички те бяха нагушени с арпа от кара риз. Ибрахим правеше това, за да запази ориза. Веднага след като гъската се нагушеше, трябваше да се убие, за да не смеле ориза в гушата си. Така той щеше да бъде много добре запазен и в същото време скрит.

На пристанището в Александрия Ибрахим беше проверен дали не носи ориз или някакви други забранени стоки, но нищо не беше открито. Пътуването продължи повече от месец. По някое време еничарът съжали. Корабът сновеше от остров на остров, от пристанищата на Анадола до Гръцките. Мина през Кипър, Крит, Атина, Бурса, Солун. В Солун Ибрахим поиска да слезе, но не можеше, защото това щеше да събуди подозрението на турците. Така една сутрин корабът навлезе в Истанбул. Ибрахим гледаше града, изправен на мостика. Топкапъ сарай и Златния рог изплуваха от мъглата от лявата му страна. Срещаха кораби и много лодки. Когато се изравниха с Кулата на принцесата, към кораба се приближиха лодки с войници, които отново провериха товара. Те търсеха оръжие и забранени стоки. Ибрахим изтръпна като гледаше как аскерите оглеждат гъските му, които бяха започнали леко да понамирисват от жегата. Проверяващите запушиха носовете си, показвайки, че гъските са развалени. Капитанът също му беше направил забележка, че гъските се развалят и започват да миришат. Сега обаче всичко се размина, проверяващите слязоха от кораба и той продължи по своя път. С една лодка Хъкъ беше доведел Арабкан на борда. По специален човек, който бе слязъл по-рано, Ибрахим беше предупредил Хъкъ точно кога ще мине и с кой кораб. Двамата се сбогуваха и кафеджията слезе обратно на брега.

Ибрахим гледаше Истанбул и безбройните минарета, които се скриваха в лятната омара. На душата му ставаше тъжно и някак тягостно, защото той знаеше, че повече никога няма да се върне тук. Беше сигурен, че никога повече няма да види столицата на Империята на султана, а тук бяха минали толкова хубави години от живота му. Арабкан като че ли също усети тъгата на господаря си и запръхтя развълнуван. Ибрахим се откъсна от гледката и отиде да успокои жребеца.

От Бургас до Боляровия хан Ибрахим стигна за три дни. Арабкан явно предчувстваше, че се прибира, защото танцуваше и бързаше. Еничарът едва успяваше да озапти буйното животно. Една вечер Ибрахим препусна и се отклони от Цариградския път, скоро се спусна внимателно по баира и похлопа на портата на Ибрахимбейовия сарай. Мина много време преди Кръстю Каратозев да дойде да му отвори. На няколко пъти той се попита дали не беше по-добре да продължи към Боляровия хан и да прегърне Ирис, която не беше виждал повече от година. Какво ли беше станало с нея? Как ли изглеждаше? Какво беше правила през това време? Дали го чакаше?

Кръстю беше стегнал целия конак. Ибрахим хвърли гъските на земята. Мъртвите отдавна животни вече миришеха ужасно.

– Донесли сте за ядене, господарю – каза Кръстю и се приближи да оправи гъските, но явно го лъхна миризмата на разлагащо се месо, защото се хвана за носа и отстъпи няколко крачки назад. Ибрахим му подаде поводите на Арабкан. Конят изглеждаше щастлив, че се е прибрал и като че ли предчувстваше голямата почивка, която му предстоеше. Кръстю беше добър коняр още от манастира и Ибрахим много добре помнеше това. Той отиде до гъските, взе един ленен чувал, разпори гушите им и изсипа ориза в чувала. Чувалът се напълни повече от половината.

– Какво е това, господарю? Какво правите? – попита Кръстю.

– Това е по-ценно от злато – отговори еничарът.

– Жито ли е? Какво?

– Това е нашето богатство, но трябва да пазиш тайна! Ако някой разбере, ще бъдем мъртви!

– Защо? Толкова ли е тайно?

– Тайно е и забранено!

Кръстю нищо не разбираше и само мигаше учудено.

– Вземи чувала и го занеси в къщата! – каза беят, след което взе кесията с парите. От Хъкъ Ибрахим беше взел доста жълтици, но в Александрия те бяха намалели, а при заплащането на пътуването още повече се бяха "стопили". Все пак бяха останали някакви пари.

Ибрахим прибра златото в къщата горе, при чувала с арпа, там остави и всичките си оръжия. Явно Кръстю досега беше спал в къщата, но сега отиде да спи в сградите над оборите, които преди бяха обитавани от прислужниците. Ибрахим се сети в коя стая по-рано спеше Али. Тя беше най-удобна и направена специално за управителя на чифлика. Ибрахим беше уморен, но помогна на Кръстю да пренесе багажа си там. След това се оттегли в къщата. Легна, но въпреки че беше уморен, не можа да заспи. Въртеше се и мислеше за Ирис. Толкова малко ги делеше.

На сутринта Ибрахим стана. Кръстю му помогна да се измие и изкъпе, после се обръсна. Махна турските дрехи и облече чисти български. Напълни една голяма кожена кесия със злато, яхна Арабкан и се отправи към Боляровия хан. Отклони се от пътя и мина първо през параклиса, а после посети и гробищата. Те не бяха обрасли, а добре поддържани, което означаваше, че някой се грижи за тях и че в Боляровия хан всичко е наред.

Когато се появи на портата на хана, Ирис го видя. Тя переше в едно дървено корито. Вътре имаше някакви бели парцалчета. Вместо да скочи и да го посрещне, тя се шмугна в стаята, там, където двамата бяха живели. Това го учуди. Слизаше от Арабкан и го поведе към обора, за да го разседлае. В този момент отнякъде изненадана се появи Божура. Тя се втурна да му помогне.

– Какво става, защо Ирис не ме посрещна? – попита Ибрахим.

Божура нищо не отговори, но някак притеснено наведе глава. Това изостри любопитството на Ибрахим. Какво ли беше направила Ирис? Очакваше го някаква неприятна изненада и той бързаше, за да види какво става. Колкото и да беше чудно, когато се погрижи за Арабкан и тръгна към кирпичените стаички, в които живееха жените и Иванчо, Божура, без да каже нищо, го хвана за ръката и се опита да го задържи или да го спре. Ибрахим не можеше да разбере какво става. Поведението ѝ още повече го притесни. Тя сумтеше и се бореше с него, опитвайки се да го спре или поне да го забави. Когато стигна до къщата, главичката на Иван, която се подаваше през вратата на другата стая, страхливо се прибра. Нещо ставаше! Ибрахим се опита да бутне вратата, където преди малко се беше шмугнала Ирис, но тя беше залостена, а и Божура като че ли събра сили и все повече му пречеше. Той реши да се справи първо с нея, но трябваше да го направи внимателно, защото всичко това, цялата тази картина, се развиваше пред погледа на гостите на хана. Ибрахим мразеше такива сцени, но нямаше избор. Най-накрая успя така да стисне ръката на Божура, че тя го пусна. Отново опита да отвори вратата. После започна да удря с юмруци и тогава отвътре се чу рев. Да, това беше детски рев. В стаята, където беше влязла Ирис, имаше дете. Значи това беше голямата тайна! Коленете на Ибрахим омекнаха. Ирис му беше изневерила, затова се криеше.

– Отвори! – Ибрахим говореше с глас, който като че ли идваше от преизподнята, тих и шепнещ, но много заплашителен. Той отстъпи няколко крачки, гърбът му опря о стената и се свлече, докато не остана така седнал, с гръб опрян в бялата варосана стена. Докато той беше мислил за нея и очакваше да го посрещне, тя му беше изневерила. Ирис се показа на вратата, втурна се към него и се опита да го изправи, той обаче не искаше да се изправя, краката му не го държаха.

– Чие е това дете? – все пак успя да попита Ибрахим.

Очакваше да чуе грозната истина, но тя го изненада още повече като каза:

– Това е твоето дете!

– Какво?! – Ибрахим извика, а после в главата му като слепи прилепи се заблъскаха мислите му. Той беше станал баща! Вече беше мислил, че това никога няма да му се случи. Имаше дете от най-любимата си жена! Всичко беше толкова красиво! Все пак тревогата му не изчезна съвсем.

– Защо избяга и се скри от мен? – пак попита той.

– За да не ме видиш такава – каза тя. – Тъкмо перях пелените.

Ибрахим си отдъхна, но пък сега започна да осъзнава, че вече е баща. Той имаше дете. Беше толкова развълнуван. Мина доста време преди да попита:

– От мен ли е детето?

Ирис го погледна толкова лошо, че реши повече да не пита.

– А момче ли е или момиче? – сети се да попита.

– Момче!

Ирис го погледна, а после внимателно, като че ли очакваше Ибрахим да избухне с всяка дума, каза:

– Не знаехме кога ще се върнеш, господарю! Не знаехме въобще дали ще се върнеш, затова го кръстихме! Реших да не го държа некръстен и така го кръстихме в християнската вяра! Нарекохме го Атанас!

Ибрахим въобще не се ядоса. Никога досега не беше мислил, ако има дете, в каква вяра да бъде посветено, но сега нещата се бяха наредили от само себе си и той беше доволен.

– Атанас! – повтори Ибрахим като омагьосан. Той го повтаряше, като че ли за да свикне с мисълта, че вече е баща.

– Атанас Хаджипетков – повтори Ирис.

Ибрахим се усмихна, детето наистина беше негово. Но той се сети за поверието за неговия род. Майка му го беше разказвала и всички в Боляровия род го знаеха. Всички от рода се раждаха с език сраснал с небцето и ако бабата, която акушира, не отрежеше езика отдолу, бебето от Боляровия род не можеше да засуче и можеше да умре, без никой да разбере какво става.

– Сраснал ли му беше езикът за небцето? – попита Ибрахим.

Ирис се засмя искрено. Божура беше гушнала Иван, който гледаше това, което се случваше. Момчето като че ли усещаше, че нещо лошо се случва и бе притихнало. Божура, за да го запази, го беше прегърнала.

– Сраснал му беше, но аз вече знаех. На Иван някога също му беше сраснал.

Обяснението на Ирис му беше достатъчно. Ибрахим седеше все така и продължаваше да мисли. Скоро каза:

– Иван Хаджиянев и Атанас Хаджипетков.

Колко умна беше Ирис. Иван беше нарекла на брат му Яне, а неговия син беше нарекла с неговото християнско име и хаджи, защото беше обиколил света и беше ходил в Йерусалим и Мека. Яне също беше ходил на Божи гроб в Йерусалим.

Ибрахим стана, влезе в стаята и видя бебето. То като че ли го позна и започна да се смее. Отново заживяха с Ирис като мъж и жена. След няколко дни той премести целия си багаж в Боляровия хан. Искаше да бъде по-близо до Ирис и до сина си. Още първата нощ той даде кесията със златните пари на ханджийката. Така искаше да си изплати вересиите за цялото време, в което бе живял в хана и хранеше на софрата на Ирис.

Кръстю отново зае къщата в Ибрахимбейовия сарай. Ибрахим ходеше всеки ден до сарая и двамата с бившия презвитер работеха. Те копаеха канали и строяха малко оризище. Ибрахим знаеше, че е абсолютно забранено други, освен хората на султана, да отглеждат ориз. Осъзнаваше риска, но това беше единственият начин да спечелят много пари. Щеше тайно да отглежда ориз и да го продава в Европа. Или щяха да го заловят и да го убият, или щеше да стане толкова богат и да изкупи толкова земя, че да се опълчи на падишаха. Път назад нямаше. Това беше единственият начин да изпълни завета на Вълчан войвода. Нему беше отредена ролята да стане най-богатият човек в България, да изкупува земя и да я присъединява към владенията си, докато не изкупи територията на цяла България. Докато работеха, Ибрахим мечтаеше как ще направи землището на цялата кааза оризище. После си представяше как продават ориз из цяла Европа, а печалбите им стават все по-големи и по-големи.

Той отиде във Филибе и оформи всичко според закона. Отначало се бе възползвал от хасовия режим. Беше изучил много подробно мюлковия и хасовия режим. Отначало беше мюлков господар, после учреди вакъф и така имението му стана независимо и "затворено".

На другата година малко след Тодоров ден двамата с Кръстю нагазиха в първото оризище, което бяха направили. Водата за него идваше от Черкезица, но двамата копаеха канали и от Сушица. Така в оризище можеше да се превърне цялата земя между двете реки, освен това щеше да е скрито от любопитните погледи на хората, преминаващи по пътя, свързващ Цариградския път със Станимака. Въобще първото оризище беше построено скрито, далеч от всички пътища и села. Но то беше само долу от баира. Ибрахим вече мислеше как да направи оризища и върху земята горе на баира.

Ибрахим беше пренесъл в Боляровия хан книгата "Рисалат риз" и всеки ден я четеше. Така отглеждаха ориза стриктно по записките, които бе направил, докато беше в Александрия. Някои от тях обаче бяха нечетливи. Докато отглеждаха ориза, разбраха, че черният ориз има други изисквания, а не е както белия ориз. По схемите, които беше направил на каналите и оризищата, двамата продължаваха да строят диги и да увеличават площите, в които да сеят. Добре че в Александрия се беше сетил да начертае схема на каналите. Беше описал подробно колко трябва да са дълбоки, откъде да се влива водата, как да се направят стените, валовете и наклонът на оризищата. Отглеждането на ориза обаче не вървеше така гладко, както двамата искаха. Понякога нещата, които беше наблюдавал в Египет, тук не се получаваха. Ибрахим реши и докато четеше от "Рисалат риз", започна да пише нова книга. От Александрия беше донесъл хартиени листа и сега в новата книга описваше нещата така, както ставаха в България, с българска тор и черен ориз. Освен това водата на двете реки – Черкезица и Сушица, съвсем не беше като водата и плодородните наноси на могъщия Нил. Нещата, които описваше в новата книга, доста се различаваха от първоначалните записки, направени в Александрия. За да различава двете книги, Ибрахим нарече новата книга "Рисалат кара риз". Голям принос за написването на тази книга имаше Кръстю, който също пишеше и си водеше записки по това как трябва да се отглежда ориза.

Строиха оризищата внимателно и много здраво. Те трябваше да издържат поне 200 години. Чувството, че строи нещо, което трябва да издържи и в бъдеще, го караше да се чувства като строител на храм. Но оризищата щяха да бъдат по-ценни дори от черква или джамия, защото те нямаше да служат само за молене, а щяха да дадат храна, сигурност и живот на много хора.

Първата година реколтата беше много добра и наесен на хармана имаха ориз, колкото да засадят цялото землище между Черкезица и Сушица. Построяването на каналите и оризищата обаче изоставаше. За да им помага в работата, Ибрахим все по-често вземаше Божура и дори малкия Иван. Така момчето присъстваше на построяването на оризищата и беше един от най-активните му строители. Всичко това той разглеждаше като игра с водата и му беше много интересно. Ибрахим търпеливо му обясняваше всичко. Той осъзнаваше, че това е един от наследниците, които трябва да продължат делото му. Те трябваше да знаят всичко за чалтиците и ориза, на тях щеше да завещае "Рисалат кара риз". Като знаеше, че го прави за своите наследници, Ибрахим още повече напрягаше силите си.

Ирис не знаеше какво се случва. Тя виждаше как всяка сутрин Ибрахим излиза и се губи по цял ден някъде. Ирис не смееше да го попита къде ходи и какво прави, но виждаше колко уморен се връща. Сестрите вече знаеха, че Кръстю Каратозев е жив и здрав и че живее в Ибрахимбейовия сарай. Строителството на оризищата продължи и през зимата.

По цял ден Ибрахим работеше над чалтиците, а вечер се прибираше и си играеше със сина си. Това беше голямата му радост. Наско растеше много бързо. Той топеше сърцето на еничара. Понякога с крайчеца на окото си Ибрахим виждаше, че Иван гледа как той си играе с Атанас и се чувстваше виновен, защото той беше причината племенникът му да бъде сирак. Ибрахим се опитваше да го притегли и гушкаше и него. Не искаше Иванчо да се чувства по-малко обичан или онеправдан от брат си. Той правеше сериозни забележки на Ирис да не дели обичта си към децата и да не се радва само на Наско, който беше малък, сладък и с руса косичка. Една вечер Ибрахим видя как Ирис гушка Иван и плаче, а сълзите ѝ попиваха в меката детска косица. Дали тя все още не обичаше Яне? Обичаше ли него – Ибрахим, или го смяташе за натрапник? Дали тя не търсеше от него само защита и подкрепа и имаше ли любов помежду им? Тези въпроси вълнуваха еничара, въпреки че двамата се разбираха много добре. Бившата ханъма правеше така, че той да се чувства като султан. Постоянно му подготвеше изненади и духовни наслади. Понякога по цели нощи му шепнеше любовни стихове. Една вечер му направи приказка от миризми. Разказа му историята за любовта на един персийски принц и при всяка нейна дума усещаше различни аромати... Вечер тя го чакаше и когато се прибереше, започваше да му прислужва, както ханъмите прислужват на турските бейове. Ирис отново бе станала християнка, но двамата живееха като мюсюлмани и тя се държеше като ханъма, а не като християнска жена.

Дойде Йорданов ден на 1748 година. Ибрахим вече беше на 57 години. Двамата с Кръстю бяха купили чифт биволи. Само тези животни можеха да влизат във водата и калта на оризищата, без да затънат. Всички други животни затъваха и не можеха да излязат от калта, а биволите с широките си копита успяваха да работят в оризищата. Освен това тези животни обичаха водата и блатата. И докато другите животни биваха нападани от комари, биволите се овъргалваха в кал и така запечената кал и дебелата им кожа ги пазеше от комари, кърлежи, пиявици и всякакви други гадини.

Та на този ден двамата, с помощта на биволите, започнаха сеенето на оризищата. Преди повече от седмица бяха наводнили чалтиците. Вече бяха изрътили ориза и сега сееха направо кълнове. Всичко трябваше да се върши на ръка и наведени. Това мореше много Ибрахим, който беше висок и трябваше да се прегъне на два ката, за да забожда коренчетата на оризовите стебла. Работната ръка не достигаше. След два-три дни двамата въобще не бяха напреднали. Трябваше да вземат повече хора, но това означаваше да се разчуе из цялата област. Имаха нужда от женска помощ. Единствените жени, които можеха да им помогнат, бяха Ирис и Божура, но това нямаше как да стане, защото тогава нямаше да има кой да се грижи за хана. Така Ибрахим взе решение да затвори хана. И без това ханът му пречеше, защото привличаше много гости. Така реши и двете жени и Иван започнаха да му помагат при засаждането на ориза. Ирис беше много притеснена и не искаше да губят хана, но Ибрахим се наложи. Така всички вече бяха свързани с ориза и с плана му. От толкова много години, от поколения насам, ханът беше изхранвал Болярови, а сега Ибрахим с един замах го затвори. Така вече имаха много място за живеене. Божура остана да живее в двете кирпичени стаи, а семейството се премести в хана. С дъсчени стени Ибрахим раздели на стаи голямото помещение на хана.

Работата на чалтика беше много тежка. Освен това всичко трябваше да се върши на ръка и само огромните черни животни можеха да помагат. Другото препятствие беше водата. Работата започваше в ранна пролет, когато водата беше ледена, ледът току що се беше разтопил, а понякога се налагаше да трошат парчетата лед, за да могат да нагазят в чалтика. Влизаха с двата бивола във водата и оряха оризището, а после боси го садяха. Всичко, свързано с отглеждането и обработването на ориза, се извършваше във вода. През пролетта тя беше ледена, после ставаше топла, но пък тогава беше пълно с пиявици и комари. Трудът беше кошмарен, но всичко бе заложено на него, вече нямаха хан, така че нямаше връщане назад.

Тази есен се роди още повече ориз. Двете жени все по-често започваха да готвят ориз, защото и без това им оставаше. Имаха арпа да засеят цялата земя на Ибрахимбейовата кааза.

Зимата на 1748 и 1749 година Ибрахим промени структурата на цялата кааза. Той създаде външна кааза. Там всичко беше нормално и така както изглежда всяка кааза, но около Боляровия хан държеше така наречената вътрешна кааза, в която се отглеждаше само ориз. Пресече пътищата, които водеха към хана. Един ден Ибрахим оседла Арабкан и двамата с Кръстю тръгнаха към река Чая. Цялата земя на вътрешната кааза вече беше чалтик. Там оризищата се захранваха от водите Черкезица и Сушица, но сега той искаше да направи оризища и горе. Двамата вървяха из землищата и стигнаха до Чая. Минаха покрай село Караджово, а после и покрай Катуница. Река Чая извираше от недрата на Родопите и беше най-голямата река, която течеше наблизо. Недалеч оттук тя се вливаше в Марица. Ибрахим и Кръстю оглеждаха реката и тръгнаха нагоре, там, където тя излизаше от Родопите. Това ставаше точно до Станимака. Мъжете оглеждаха за място, където да "хванат" реката и с помощта на канал голяма част от водите ѝ да бъдат отведени към землището на Боляровия хан. Двамата вървяха и никъде не виждаха такова място. Когато стигнаха до Станимака, Ибрахим беше разочарован. Арабкан вече беше доста стар и бързо се изморяваше. Тъй като конят му беше много изморен, двамата седнаха да похапнат, за да си починат конете. Не след дълго отново продължиха. Когато стигнаха малко над града, откриха такова място. Там беше най-удобно, мястото наистина беше добро. На връщане към Боляровия хан двамата обсъдиха всичко. Следващите дни Кръстю нае няколко мъже от Станимака и те започнаха прокопаването на канала. Плащаше им се добре, за да мълчат. Строяха канала така, че после той да може да бъде покрит с дъсчени капаци и чимове трева. Над земята само тук-там щяха да се виждат шлюзове, с които да се регулира водата. Тези шлюзове щяха да пускат или да спират водата в оризищата. Така Кръстю се зае с прокарването на канала. Водата за горните оризища щеше да идва от Чая и никой нямаше да може да разбере, че там има оризища, защото нямаше да знае, че има канал и вода.

Ибрахим отдели ориз, за да могат да засеят напролет всички оризища. Тази зима имаше повече свободно време. Отдели го да се порадва на Ирис и да си поиграе с децата. Иван беше на седем години, а Атанас вече бе на четири. Ибрахим започна да ги учи на борба. Опитваше се всичко да бъде като игра. Учеше ги и на нещата от китабите на Яне.

В тази 1750 година засяха всички оризища. Реколтата беше добра и всички работеха усърдно. На есента купчината с ориз беше голяма колкото могила. Ибрахим отиде до Виена, където договори количеството ориз и го продаде без никакъв проблем. Единственото нещо, което го притесняваше, беше, че трябва да го изнася нелегално през границата, но това не беше никак трудно. До границата всичко пренесоха с керван камили, а после с кораб до Виена. През цялото време Ибрахим държеше Кръстю да го придружава. Той вече беше назначен за управител на имението му, а Ирис беше определил да го наследи.

Понякога, когато си лежеше вечер и гледаше тавана, той си мислеше за Александрия и за уличката "Ал Медак". Толкова често беше мислил за това, че именно там може да завърши дните си, че бе започнал да свиква с тази мисъл. Сега мислите му бягаха и сякаш се бяха устремили към края му. В последно време Ибрахим все по-често мислеше за това. Той като че ли предчувстваше скорошната си смърт. Не знаеше откъде идваше това, но то го притесняваше. Все по-често започна да си спомня миналото си. Зу-л-фикр висеше на стената, кръстосан с меча на брат му. Останалите оръжия беше прибрал в сандъка при китабите. Джеридът беше много дълъг, затова го беше сложил легнал зад сандъка.

Вече няколко години Боляровия хан произвеждаше ориз и го продаваше в Европа. Кръстю го носеше до Виена, а оттам търговецът го разпределяше из цяла Европа. В Боляровия хан "се стичаха" все повече блага и богатства. Постепенно Ибрахимбейовият сарай западна и център на каазата стана ханът, който вече не беше хан. Стопанството имаше все повече волове и доверени хора, които да работят на чалтиците.

Ирис и Божура вече не работеха, тъй като златото ставаше все повече и повече. Кръстю отдавна беше посветен в заверата и бе обещал, ако нещо се случи с Ибрахим, да предаде завета на Вълчан войвода на двете момчета, когато те пораснат. Беше се заклел пред иконата в черквата и да ги научи на борба по Боляровия начин.

Един ден, без да предупреди никого, Ибрахим замина нанякъде. Никой не знаеше къде и защо. Ирис беше учудена. В последно време тя усещаше, че все по-често Ибрахим е замислен, но не беше очаквала такова нещо. Тя провери сандъка, но вътре не откри нито едно оръжие. Джерида също го нямаше, както и книгите. На дъното на сандъка беше останал само един ръкопис, на който пишеше "Рисалат кара риз". Взе го Кръстю и много се зарадва. От Ибрахим не бе останала и следа. Ако не беше Атанас, Ирис би помислила, че Ибрахим никога не се е появявал в живота ѝ. Единственото, заради което си заслужаваше тя да живее, бяха синовете ѝ. Тя ги гледаше, а сърцето ѝ се изпълваше със скръб. Хората, които най-много обичаше, си бяха отишли от нея. Един ден сигурно и двете момчета щяха да я изоставят, и сърцето ѝ нямаше да понесе това.

Няколко дни след като Ибрахим замина, Арабкан падна на земята. Конят пръхтеше, а от устата му течеше кървава пяна. Той като че ли разбираше, че Ибрахим е заминал и двамата повече никога няма да се видят. Ирис гледаше голямото му тъжно око. То сякаш бе събрало в себе си цялата мъка и тъга на света. В това око тя прочете невъзможността на коня да поеме мъката на света. Гордото животно като че ли не умираше от старост или от нещо друго, а от мъка. Ирис разбираше коня, тя преживяваше същото нещо, веднага повика Кръстю и той сложи край на мъките на Арабкан.