Юридически факултет



Дата04.01.2018
Размер358.99 Kb.
#41320
Софийски университет "Св. Климент Охридски"

Юридически факултет

Курсова работа

на тема:
на тема


“ПРАВО И ИСТИНА”

Изготвил:

Валери Петков Валериев

І курс, 13 група, фак. № 56096, редовно обучение

Обучението в Юридическия Факултет започва с дискусия за смисъла и ценността на правото1. Търсеният отговор трябва да бъде на първо място универсален, за да оправдае по един безусловен начин ангажираността на човека с правото във всички времена, във всички културни и цивилизационни контексти. Но освен установяването на благодатно усещане за непреходност и историческа свързаност, необходим е и конкретен, актуален превод на това, което професор Цеко Торбов нарича “мисия на правника”. Тази актуалност и конкретност на отговора за смисъла и стойността на правото се изисква не само от неповторимостта на историческата ситуация, но преди всичко от необичайното светоусещане, което ръководи настоящето поколение студенти по право. Традиционната реторика на правната теория и философия, която се опира върху ценността на “обществения дълг”, не може напълно да вдъхнови тези млади хора. Не защото те са непременно нелечимо апатични, социопати, индивидуалисти и прочее, а защото по ред причини за тях нито действителността, нито стойността на общественото са очевидни и безпроблемни. Усложнена интуиция за социалното поставя под съмнение едностранчивото акцентирането върху нормативно-институционалната характеристика на правото и формира необходимостта на първо място от неговото екзистенциално изследване и оправдание.

Подобен опит не бива да се отъждествява с релативизиране разбиранията за същността на правото с оглед на това, което предварително би се определило от някои като конюнктурни психологически настроения и естетически нагласи. Актуализирането на правната идея, подобряването на адекватността на правната риторика не означава подмяна на предмета на юридическата наука, но е съобразено с уникалността на правото като неотделимо от тайната на човешката личност.

Изглежда неизбежно юридическата мисъл да следва промяната и развитието на саморефлективното познание на човека през вековете. Резултатът е натрупването на неизбродимо историческо познание както за формата и съдържанието на позитивното право, така и за безбройните опити на юридическата наука да изработи дефиниция за правото.
Предложените от доктрината определения не успяват да обединят около себе си правниците, защото по правило се създават, за да улеснят възприемането или манипулирането на правната действителност в ограничен исторически и културен контекст. Удачността на тези дефиниции се измерва от степента на тяхната функционалност. Когато определяме правото като идеална нормативна система, приведена в действителност от институционалните механизми на обществото и гарантирана със специфична публична принуда2, ние обхващаме в мисловно обобщение единствено грандиозното следствие от творческата дейност на личноста. Необходимо е да се изследва изворът на този креативен порив, за да се изведе онова универсално понятие за правото, което обединява по един безспорен начин многообразието на юридическия опит.

Въпросът се свежда до акцентирането върху някои прости житейски наблюдения. Чисто физиологическото разтройство, обземащо човек при сблъсъка с драстично “правонарушение”3, прави очевиден извода, че правото произхожда от едно автентично чувство4, което се открива преди всякакво рафинирано културно натрупване, позволяващо изработването и формулирането на закони и стройно функционираща държавност. Това чувство се ражда в автентичната човешка ситуация на съществуване – съществуване в заедност, където има възприятие не просто за “друг”, но и за “ние”. Изворът на правото е усещането за недопустимо претърпяване, което сполетява мен или другия, но винаги ангажира “нас”, и което съществува и определя по един фундаментален начин междуличностните отношения във всяка форма на човешка общност. Способността да се реагира на нечия чужда болка, въздействието на собственото страдание, което натоварва останалите, издават базисната интуиция на човека относно характера на неговото съществуване. Съществуването не може да е безпроблемно произволно като действие, нито безпроблемно безразлично като претърпяване. Разбирането за свободата като липса на ограничение относно това, в което екзистенцията бива въвлечена, се опровергава от автентичното възприемане на болката. Това разбира се е пример, който се позовава на определена екстремност. Но е и най-сигурният начин да се постигне истинност и консенсус в усещането, че безразличността е невъзможна и съществува определеност, очертание, граница.

Питагорейската философия завещава на европейското светоусещане образност, която обвързва в едно цяло мисленето на предел и природа. Определеността на човешката природа, която предпоставя изначалната свързаност на човешките личности, изисква премахването на безразличното отношение и третерането на определени действия и претърпявания като недопустими. Християнската богословска традиция и практика окончателно формират светогледните нагласи на Стария континент и развиват идеите на античните мислители. Пълната изявеност на природата, целостта на личностната озареност се изразяват като “истина”5. Истината е явление от екзистенциалния, а не от логическия

порядък6. За апостол Павел претърпяването в положителен смисъл се определя като “истина”, а в отрицателен – не като “лъжа”, а… като “неправда”7. Установяването на правото, което извира от разбирането за недопустимост, в най-чистия си смисъл е търсене на истината8, ръководено не от пълното знание, но от несъмненото предусещането за природа. Целта на юридическия опит е да се постигне определена идеална и завършена форма на нейното възприемане от разумната сетивност.

Природата като определеност на съществуването обуславя дълбинно усвоената от човека вяра в недопустимостта на някои претърпявания и формира в човека дълбинната нужда от установяване на право. Правото се ражда по болезнен и парадоксален начин в опита, когато личността се изправя пред ужаса на недопустимото. Защото да се осъзнае и твърди с пълна сериозност, че нещо, което е станало, по никакъв начин не е трябвало да става, е и неотменен ангажимент на цялата общност за бъдещото предотвратяване на подобно недопустимо случване. Правото е обременяване с дълга на познанието за истината като изявеност на природата, основният въпрос в правото е този за интензитета и източниците на това познание.

До голяма степен резултат на историческа и културна специфика е какво дадена общност приема в определен момент за допустимо и недопустимо претърпяване. Като личност и природа човекът има битието си разположено във времето и пространството – едновременно единно, но и уникално, различаващо се. Затова от интерес са не многообразието на формите и решенията, в които се отлива позитивното право, но преди всичко пътищата, които човечеството познава, за да удовлетвори глада си за право. Въпросът е гносеологически. Дори за критерий на правото да се приеме не истината, а с-пра-вед-ливостта9, още на етимологическо ниво това означава нищо повече от постигнато “истинно познание” за природата, което ръководи човешките действия. От къде би могло да дойде това познание?

Юдеите и християните приемат установеното от Божественото откровение като най-авторитетен и непоклатим източник на правото10. Правото се опира върху познание на истината за сътворената природа11, притежавано в пълнота от Създателя, Който единствен определя мярата на допустимото и недопустимото. Подробно критично изложение на религиозните и откровенчески разбирания за същността на правото е извън целта на настоящето изследване. Но дори тук трябва да се спомене, че възраженията, издигнати от съвременната правна мисъл срещу така наречения “правен мистицизъм”, изглеждат не достатъчно състоятелни. Професор Цеко Торбов твърди, че да се възприеме откровението на една висша воля като критерий за правото е невъзможно, без авторитетното утвърждаване на друга, по-висша воля, която да гарантира истинността на първата. Така “този начин на аргументиране никога не ще може да приключи с проблема за последното оправдание на правото”12. Но възражението на професор Торбов естесвено е неприложимо към Божествената Воля, която според всяко правилно разбиране е по определение най-висша и напълно истинна. Същото възражение не е в сила за нито един религиозен човек, отхвърлящ допълнителни гаранции в отношенията си с Бог, които, мислени в аналогия с отношенията “родител-дете”, са основани на любов, вяра и доверие.

Оборването на тези аргументи срещу правния мистицизъм не доказва по категоричен начин правотата на разбирането за божествения произход на правното чувство13. Такива възгледи са трудно приложими в секуларното общество при липса на религиозен консенсус.


Съвременната правна теория е приела да мисли правото като плод изцяло на съзидателните способности на човешкия “разум”. Изглежда, че е продължена традицията на класическото древноримско “правотворчество”. Но древните римляни притежават идея за сътворена природа и вложена в нея истината, надвишаваща всичко емпирично дадено, но разкрита се в историята по пътя на така нареченото “естествено” откровение. Формализмът на първоначалния легисакционен процес и разпространената сред древните идея за неизменността на закона имат освен чисто практични, така и религиозни основания14. За римляните правото е в същността си божествено занимание, “ars boni et aequi”.
Юриспруденцията както всяко изкуство е в същността си въпрос на интуиция и умение, които разкриват проявленията на божествеността15 в света. В метафизичен план “обществения” дълг на правника и неговата изключителна длъжност е да избистрят идеята за истина, опирайки се на чувството за природата, разбирането за допустимо и недопустимо, извлечено от противоречивия и драматичен опит на самопознанието16.
Древните римляни следователно имат разбиране за усвояване на правото, а не за неговото творене в собствен смисъл.

Съвременната юридическа теория формално не се е разделила със идеята за истина и природа, но съвсем не се опира на тях, изследвайки въпроса за същността на правото. Още от времето на религиозните войни в Европа (ХVІ век) проличава невъзможността мирът между народите на Стария континент да остане върху старите си религиозни основи. Новият социален консенсус се изгражда не върху обща християнска вяра, но търси да се опре на идеята за обща човешка природа, която по парадоксален начин се изследва и ескплоатира, откъсната от Бог като неин Творец и крайна цел. В контекста на новата риторика понятията за природа и истина се лишават от своята пълнокръвна изразителност. Те се подчиняват на една благородна, но изкуствена интелектуална конвенция, която поради продължителната си употреба започва да формира също така изкуствена, вторична светогледна нагласа, дълбоко противоречива на автентичните свидетелства, открити пред човека в езика и съществуването му. Това е особено ясно в доктрината на класическото естествено право, където идеята за “естество” се употребява като изпразнен от конкретно съдържание формален принцип, който не подлежи на критично рационално изучаване, но и не се прояснява от мистично-интуитивен опит. Понятието за “разум” , разбрано в най-добрия случай като набор от предимно не-сетивни възможности на човешката личност да познава истината, се развива в контекста на изкривено антропологично визионерство и погрешно се интерпретира като “разсъдък”, като способност на езика да изразява истината в пълни и безпротиворечиви съждения. Този изопачен “рационализъм”, съчетан с вдъхновението от просвещенските прогресистки идеали, завещава на господстващата днес либерална теория на правото осакатени понятия за истина и природа. Двувековната история на модерната юридическа мисъл още не може да даде еднозначен отговор дали функционалните стойности на цяла поредица от недоразумения и компромиси в крайна сметка би оправдало невъзможността на правната наука да изпълни своята дълбока и изконна мисия – да задоволи жаждата на човешкото същество за истина, да бъде “изкуство за доброто и справедливото”.

Всеки подобен исторически обзор е твърде спекулативен и в крайна сметка не може да предаде в пълнота динамиката на процесите и многообразието на интелектуалните и светогледни влияния, които формират днешните разбирания за правото. Но е очевидно, че юридическата наука трябва да изхожда от интегрално разбиране за човека като природа и личност, ако наистина иска в последствие да постигне положително познание за ценноста и смисъла на самото право. Правната риторика на първо място не може да си позволи да пренебрегне автентичната човешка интуиция за недопустимо, в която се съдържа тайната и генезиса на самото право. Целият нормативен порядък е насочен към това да се актуализира като определен набор от събития, да формира реалността на междуличностните отношения. Дори класическият утилитаризъм на Джереми Бентам признава, че ценноста на закона се определя според конкретния резултат, причинен от него върху индивидите, мислен буквално във физеологическите измерения на болката и удоволствието17. Това не означава болката да се приеме за критерий на правото. Но отговорността да се реагира в синхрон с другия, в отзвук на другия, в крайна сметка е най-сигурното свидетелство, че правото трябва да се мисли не толкова в сферите на абстрактното, но от гледна точка на природата и истината, разбирани като действително случване в пространството на заедността. От драмата на съществуването правото получава ценността си. Чисто емоционалният потенциал, с който правото привързва личността, се крие в усещането за недопустимост и не-безразличност. Аз и другия като личности сме изначално свързани от споделената обща природа и единствено познанието за това, което подобава на природата във всеки един случай – познанието на истината – установявя и въвежда правото18.
Формулирането и систематизацията на правни норми изхожда именно от тази необходимост и въплъщава вековния човешки опит на действие в отговор на тези насъщни притеснения.

Основният въпрос за правната теория е въпросът за самото право, който се трансформира във търсене на природата и истината. Отговорът може да достигне до доктрината и да й даде благодатен тласък на развитие, едва след като юридическата мисъл се освободи от някои предрасъдъци по отношение на собственото си дефиниране и най-вече относно разграниченията между правна наука и философия и правна наука и богословие.

В чисто концептуален план философията би могла да се възприеме като съзерцателна, а правото като действена нагласа. Правото е в непрестанен и динамичен диалог със действителността и историята, правото твори действителност и история в сроковете на настоящето. Заниманията с право крият много по-голям риск от заниманията с философия, защото правото означава отсъждане на момента, постановяване тук-и-сега на властови решения. Правото в същността си е овластена философия, философия, прикрепена към определени властови механизми. Правната теория в своя позитивистки аспект възприема като основна задача изучаването на връзките и преливанията между правото и властта, защото това е от непосредствено практическо значение за конкретното реализиране на правото. В своето действително битие осъщественият правен ред се опира на оформени, конкуриращи се, възприети светогледни нагласи и съвсем не може да избегне докосването до основните над-дискурсивни философски въпроси. Властта на първо място е разпореждане със съдбата на другия. Правото поради това е и изключително драматична и отговорна длъжност, защото е немислимо без познание на истина в една базисна човешка ситуация, където по общо убеждение Истината остава завинаги неизвестна.

В този смисъл е неприемливо тезата на професор Бойчев за собствена юридическа природа на правото и за неправни оценъчни явления, които стоят в целостта си извън нея. Това означава да се подмени действителния предмет на юридическата наука и правото да се мисли като чист и абстрактен механизъм, лишен от живот и дух19. Правото е в действителност едно конкретно случване, то винаги установява справедливост в някаква мяра с надеждата, че тази мяра е близка до идеалната, изискана от природата при всеки отделен казус. Няма радикална разлика между философията и правото освен властовата възможност. Във всяко едно отношение дескриптивният или деонтичен правен език е развитие, надграждане над естествения и философския език, над естествената и философската действителност. Специализацията на юридическата мисъл не бива по вторичен път да закрива истината за самото пълнокръвно битие на правото, възпрепятствайки свободното преливане между сферите на човешката екзистенция и творческа дейност.

Целта на всяко научно търсене е изграждането на интегрално познание за човека. Юридическата мисъл не трябва просто да си възвърне афинитета към въпроса “защо?”, тя трябва да допусне правната реторика да бъде допълнена и доизяснена в необходимата мяра от екзистенциалния език, езикът, свидетелстващ за драмата и болката. Това би открило на ново истината за правото като обвързващо по всеобемащ начин човешката личност. Ефектът би бил терапевтичен не просто за всички, които са “вътре” в юридическия дискурс, но и за всички, които тепърва прекрачват прага му. Болестта на безразличието взема в наше време епидемологични мащаби и едно отчетливо говорене за истината като екзистенциално случване, в съчетание с привлекателността на правото като конкретна, действена възможност преодолява по успешен начин слабостта на традиционната етика, основана върху твърде размитата опозиция “добро-зло”, задоволявайки най-насъщната нужда на днешния ден – глада за Живот. Юридическата мисъл е призвана в един такъв момент да потърси завръщане към автентичното, към изконните определители на правото като екзистенциално явление, за да не достигне до собствената си подмяна в квазитеоретични занимания с непълни идеи за правото.

Подобна опасност не е преувеличена или въображаема. Притеснителна е промяната на схващането за истината като елемент от съвременната нормативна и юридическа аргументация. Правото заменя търсенето на истинност с опитите за постигане на логическа вярност и безпротиворечивост20. Витгенщайновите идеи за взаимната всеизразителност на света и езика са допустими в опитите да се оформи идеалното текстуално битие на правото, но абсолютизирането на рационалната и лингвистична възможност е твърде опасно, що се отнася до конкретните юридически ситуации21. Изискванията за функционалност и целесъобразност на правото, осигурявани от правната теория, не бива да възпрепятстват критическия подход към ключови въпроси от практическа важност като дефиницията на доказателствени подходи и възможността да се осигури във всеки един случай пълен набор от истинни правни факти, които да гарантират истинността на формираните от съда правни изводи. Съзтезателното начало в съвременния процес, свободната инициатива на страните да построяват конкуриращи се в своята вярност разкази, които подлежат на крайна съдебна преценка, с най-пълна сила поставя въпроса за истината като основен принцип на юридическата дейност и пътя за нейното познание и определяне. Това е път на не-сигурност, отговорност и внимателно претеглени възможности за компромис, в който се изявява двойнствената природа на правото – ценностна, но и безспорно рискова.

Въпрос не толкова на усет, но на искреност е признанието, че хазартния елемент в правото се дължи не единствено на трудността с абсолютна точност да се верефицират процесуалните разкази посредством действителните факти и обратното. Рисковостта на юридическата длъжност произтича най-вече от докосването с неизразимото и превишаващото, което се състои при всяко конкретно случване на правото. Сред модерните мислители Джон Лок, основоположникът на либерализма, пръв признава странността, едва ли не нередността на естествената правна ситуация, която в чист смисъл е ситуацията на съдимост – не е редно и при все това изглежда наложително човек да съди себеподобния си. Установяването на полу-религиозна смисловост, медиаторска функция в не-човешката правна длъжност не бива да води до идеята за приемането на религиозен институционален авторитет, който стои над правото и го ръководи. Но правото неминуемо се нуждае най-малкото от думите и усета на религията, за да предаде, схване и уравновеси дълбочината на своя опит.
Въпросите за задължителността на закона, за смисъла на престъплението и наказанието22, за отношението между личност и деяние23, личност и присъда24 и не на последно място изясняването на основополагащите за съвременния конституционализъм идеи за свобода и човешко достойнство, не могат да открият своето разрешение в рамките на нито една безрелигиозна моралност, особено тази, разпространена в посткомунистическа Европа.
Разбира се, ако изолираната от подобни влияния юридическа теория и практика се справя безпротиворечиво и без вътрешно колебание или угризение със задачата да впише пълнокръвно човешкото в себе си и да отсъжда над него, тогава излизане извън установените рамки съвсем не е необходимо. Но отново е въпрос на искреност да се отдаде предпочитание на истината за човека като личност и природа, която истина е и основната кауза на правото, а тя не може да бъде свита в рамките на изцяло без-метафизична мисъл. Правната теория трябва поради това да запази контакта и усета към алтернативни източници на познание, опит и език, каквито са философията и религията, за да приближи постигнето на собствените си основания.

Подобен възглед за истината като принцип и критерий на правото, разкриващо природата си в конкретиката на междуличностните отношения, изглежда неприложим и следователно абсолютно несъстоятелен с оглед на “обществените”, институционални мащаби и разстояния, в които юридическото се осъществява днес. Но подобно разминаване в никакъв случай не е въпрос на априорна даденост, а на особеност на българското правосъзнание в прехода към либерална демокрация, при което идеята за общност е твърде осакатена, а социалното и екзистенциалното закономерно формират не-нормална поляризация.

Принципното разбиране за истината и оттук за правото е като за присъстващи неизменно в пространствата на заедността. Личната убеденост във верността на собствения избор да се следва това, което се приема за истина, е свързана с универсализиране на този избор, желанието да бъде споделен и приет от останалите. Що се отнася до определянето на правото и дейността по правораздаването, поначало е необходима реакцията и ангажимента на цялата общност. Специализацията и засекретяването на юридическия “труд” е твърде късно историческо явление. Първичните и трайни процесуални форми съдържат максимална степен на непосредствено публично участие най-малкото посредством публично представяне на наказанието. Но при оборимата презумпция за рационалното и съгласувано дейсвие на общността, от основно значение е въпросът за механизмите, произвеждащи и утвърждаващи консенсуса. Трайно е единството не на интересите, но на принципите, мислени като установени ръководни истини. Съгласие в тази сфера винаги се постига не по пътя на насилието, но по пътя на диалога и толерантността. “Толерантност” не означава отказ от конкретна позиция, но неотстъпване от истината паралелно с нейното търпеливо преподаване на другите25.

Идеалният синхрон в човешките отношения, пълният и несъмнен консенсус в една общност


спрямо определен момент е малко или много немислим и несъществуващ. Но неговото
отсъствие не може да смекчи противостоящите изисквания за практичност и навременна
реакция, предявени от динамиката и проблематичността на междуличностните отношения.
Бремето и отговорността на убеждаването, което е условие за общо действие, бива снето
от издигането на дадена съдебна институция като всепризнат авторитет, опълномощен да
правораздава в името на общността и вместо общността, запазвайки усещането за правото
като непосредствен и споделен от всички членове на социума ангажимент.

Концепцията за овластения авторитет претърпява многовековно историческо развитие и


достига завършен израз в западноевропейските късносредновековни теории за абсолютния
(теократичен) монарх като върховен изпълнител на правораздавателната функция26. В
ръцете на абсолютния монарх са съсредоточени всички политически механизми, за да се
осигури безспорността и независимостта на неговите действия Упражняването на
юридическа власт в случая е легитимно и различно от насилието и произвола, не защото и
когато е съобразено с мненията на мнозинството, но защото почива на всеобщото признание
и убеждение, че действащият съдебен авторитет притежава “харизматична” компетентност да
установява истинни, справедливи и поради това общозадължителни решения. Критерият за
истинност е обективен, над-човешки, доколкото може да бъде субективно възприет поради
милостта на Божесвеното Отккровение, но не и променен от произволна субективна воля или
обществен натиск. Съдийската длъжност, иззета изцяло от абсолютния монарх, има
оправдание за своето съществуване единствено в свидетелството и верността към истината,
установена от Божествения промисъл. “Правото на съпротива”, признато още от свети Тома
в полза на претърпелите върховна неправда поданици, е само един от инструментите на
Божествената Педагогика, чрез които потъпкалия дълга си към съвестта и Бог монарх бива
заместен от друг, по-достоен, без това да изменя същността и формата на политическото управление.

Абсолютисткият проект се проваля не поради теоретичните си слабости, но поради разклатеното усещане за общност и правилност, родено от невъзможността на монарсите да преодолеят с необходимата твърдост базисните изкушения за опиянение и злоупотреба с неограничената от нищо земно власт. Войната за независимост на САЩ и революциите в Европа от края на ХVІІІ век прекратяват съществуването на абсолютистките режими.


Модерните Конституции на практика поставят основите на политическото управление върху “обществения договор” (Русо) и институционализират теориите на Просвещенската философска мисъл (Лок, Монтескьо) за народът като суверен, за премахване на съсловните привилегии, равенство пред закона, разделение и балансиране на властите. Основанията за упражняване на власт са лишени от “имунитета” на своята отвъдност и недосегаемост, те подлежат на дискутиране, контрол, съгласуване с интересите на обществото.

Извършената промяна притежава оправдание в своята практическа целесъобразност, но не може да отстрани многовековното натрупване в западноевропейската менталност, нейните очаквания относно механизмите за определяне критерия на правото и реализирането на юридическата власт. Модерната конституционна теория е изправена пред предизвикателството да преформулира по адекватен начин идеите за истината като принцип на правото, независимостта и единството на съдебния авторитет, преди всичко – за правото като общо дело.

Класическият постулат от теорията на Русо за пряко участие на народа във властта почти не намира практическа реализация и е заменен от идеята за представително управление.
Конституцията е изготвена от представително Учредително Събрание, за да гарантира основните и неприкосновени свободи на човека и гражданина и да установяви правилата на “политическата игра”. Процедурите, по които се формира състава на представителния орган със законодателни функции (Парламент), гарантират, че той ще бъде изразител на народната воля и ще законодателства рационално, аргументирано – следователно истинно27.
Изпълнителната власт, подчинена на законодателна, реализира в общ интерес посочените от нея цели. Съдебната власт действа в областта на правната патология, отново подчинена на закона в опита си да регулира изкривяванията на междуличностните отношения.
Двувековната история на модерния конституционализъм и либерална политическа теория свидетелстват за твърде много специфични подобрения и нововъвединия в първоначалния управленчески модел, що се отнася до модифициране на механизмите за балансиране между отделните власти и контролът за конституционност на политическата дейност. Българският преход от тоталитарен режим към демокрация с променлив успех усвоява вековния институционален опит на Запада. Но жизнеността на съвременната демокрация е в поставена в неизменна и тясна зависимост от това, което доведе до краха на абсолютисткия проект – качеството на човешкия фактор, степента на свързаност и адекватно взаимодействие в пространството на заедност. Ако обществото е здраво, системата няма да се пропука. Но при срив в уменията и формите на общежитието, за какъвто несъмнено свидетелства кризата на родното правосъзнание, трудно съвместяващо екзистенциално и социално, веднага се активизират слабостите в съвременната теоретична постройка на политическото и правното.

Алексис дьо Токвил, може би най-задълбочения анализатор на модерната демокрация, посочва опасността от установяването в нейните рамки на “тирания на мнозинството”, което в крайна сметка е единствения напълно овластен “субект” и поради това може без проблем да предаде легитимност на всяко свое мнение, посредством избирателен вот или обществен натиск върху институциите. Токвил вижда в здравината на религиозните убеждения единствен път за подобряването на качеството в човешкия фактор на даден социум, естествена вътрешна бариера на съвестта пред собствения произвол28.


Съвременните неолиберални теории в САЩ се опитват да натоварят с подобна роля Съда като независима над-политическа институция, която има дълга да установява и разяснява правото на цялата общественост, без да се поддава на политически натиск от страна на отделни групи, колкото и мощни да са те29. В България нито доктрината, нито институциите са докрай категорични в твърдата си позиция относно това как устройството на съдебната система и съдебната практика трябва да отговорят на очакванията на обществеността при очевиден упадък в правосъзнаието и правния морал на мнозинството от гражданите30. Ситуацията изглежда парадоксална, защото на пръв поглед изглежда, че цялата йерархична взаимосвързаност на държавните институции и органи, в която доминираща роля се пада на представителното законодателно събрание, цели да обслужва и реализира правото. Правото и политиката се срещат съеидени в един общ публично-властови механизъм, и това е естествено, защото правото се нуждае от власт за своето осъществяване. Но симбиозата на право и политика е на теория асиметрична. Правото е в същността си приемане и утвърждаване като истинни на набор от ръководни принципи, свързани в практически план с допустимото и недопустимото в упражняването на властта. Политиката е дейност по постигане на определени цели в интерес на общността чрез делегирана от “народа-суверен” власт, дейност по надзор и координация на вътрешните взаимодействия на членовете на социума и охраняване на техните законни интереси.
Държавата като най-съвършен израз на политическото има главното оправдание за своето съществуване охраната на правото и правата, усвоени и преработени в Конституционни и законови норми. Но преди да се стигне до установяването на определено право, което е в преимуществените компетенции на представителния законодателен орган, трябва да се премине през спечелване на политическата игра. На практика това означава “подмяна” в изходните позиции – вместо политиката да служи безусловно на правото, правото да се постави в определена рискова ситуация като заложник на политическите механизми.
Интересът в действителност доминира истината и поставя под съмнение възможността критерият за правото да се открие във волята на мнозинството. В международен план е красноречив примерът на Испания, която отстъпи от принципните си позиции по кризата в Ирак, след като популизмът на социалистите успя да спечели за тях вота на афектираните гласоподаватели. В много по-голяма степен плурализмът в България означава отсъствие на безспорни и необорими авторитети и произвеждана от тях обществена стабилност, доверие и единство. Всичко, прокламирано за правилно и истинно от някого, трябва да докаже правото да обединява около себе си част от българското население и да се бори в конкурентна борба за вота на друга част от обществото. На теория в това няма нищо лошо и нередно, но често пъти презумциите, върху които теориите почиват, биват разрушени от практиката. Теорията за рационалния законодател в същността си се основава на едно предварително допускане – рационален ще е изборът, който конституира представителната
власт; рационално ще е отсяването, направено от обществото измежду политическите
алтернативи, разбирани в по-широк смисъл като единство на принципи и цели. Дали
проблемът е в присъствието или отсъствието на избирателен ценз или утвърдена
политическа култура и памет, това не може да се твърди със сигурност. Но историята на
България в последните петнадесет години издава склонността на българския избирател за
необосновани и в последствие скъпоструващи политически решения, които засилват
абсурдността и обезверяването в смисъла на заедността.

Изглежда, че подобни моментни колебания в менталното здраве на българските граждани не


биха били толкова фатални при едно принципно и последователно съблюдаване на
Конституцията. Устройството и практиката на Конституционния Съд повдигат множество
въпроси относно механизмите за балансиране на неговата власт, ефективността на
конституционния контрол, критериите за оправданост на съдебния активизъм. В българското
общество не е приключен и дебата за качествеността на приетия през 1991 година
Конституционен текст. Но базисната неяснота е свързана с твърде спорната ценност на
действащата Конституцията като форма на реално скрепения и съществуващ обществен
договор, като изразител на новия национален проект и символ, консолидиращ в максимална
степен пространствата на социалното.

Сключването на обществения договор обикновено се оправдава с необходимостта от


гаранции за действието на политическата власт. Историята на България особено в
последните години на прехода изненадва всички предварителни теоретични очаквания с една
безпрецедентна практика на подмяна на собствения дял в обществения договор от страна на
мнозинството български граждани, които избират за норма на поведение иррационалността и
безпринципността. Под въпрос е сладователно дали обществения договор е бил валидно
сключен, в какво се корени обвързващата му сила за страните по него и какви са
самопроизведените от обществото механизми за съблюдаване на поетите от членовета на
социума задължения. Обективният и искрен отговор може да дойде при наличието на
необходимата времева и емоционална дистанция, при което обаче не бива да се забравят
някои и сега очевидни обстоятелства около зачатието на конституционната идея в
посттоталитарна България. Съвременната юридическа наука признава на конституциите
наравно политически и правни качества. Но правото и истината принципно не се влияят от
мнението на определено мнозинство. Това, че народът е страна и “автор” на обществения
договор, още не означава нищо относно неговата истинност и правилност. Затова шансът на
конституциите да избегнат изначалното си компроментиране е в уникалната им роля,
отредена от историята и традицията - да увенчават края на определена революционна
реформа, доколкото времето на равносметка предполага висока степен на внимателност,
искреност и сплотеност на обществото, заемане на ясни позиции относно истината за
миналото и очакването, надеждата за бъдещето. Това е първата и основна принципна
слабост на Българската Конституция. Тя не е предшествана от истинска “революция”, от
истинско и открито отърсване на обществото от обременителните завети на тоталитарния
режим, поради което и не притежава привлекателност и задължаваща сила да бъде “наша”,
най-образно казано – подписана с “наша кръв”. За българското общество настоящата
Конституцията не притежава способността да обвърже и задължи в един чисто
емоционално-интимен план хората без дял в нея – освен една твърде неясна смесица на
чувства и нагласи, където в последните години взема връх безразличието. Затова
настоящата Конституция не може да изиграе ролята си на очакваното събитие в Новата
българска история. Преди “революцията” и равносметката да се случат, преди да настъпи
някакъв отчетлив прелом в историческото време и в съзнанието за историческо време,
“конституция” в определен смисъл не може нито да се роди, нито да произведе ефект в
дълбоките пластове на социалното.

Единство на обществото, придаващо отчетлив облик на неговото съществуване, едва ли би


могло да бъде факт преди отчетлив акт на обединение на гражданите около реални
изразители и форми на новия им национален проект. Не е проблемът следователно в това да
се мисли истината като критерий на правото и действието на правния ред през призмата на
реалното екзистенциалното случване в простарнството на заедността. Проблемът е в
конкретната ситуация в България, където невъзможността за ясна дефиниция на заедността
противопоставя екзистенциално и социално и довежда до сериозна криза във моделите за
възприемане и мислене на правото.

Изкуството и правото са двете явления от духовния живот, в които се отразява


ценностната йерархия на обществото. Правото за разлика от изкуството не е “принудено”
автоматически да отразява и черпи повод от дълбинните промени в съзнанието на членовете
на дадена общност, да отразява и свидетелства за определени ценностни аномалии. Но
тези, които възприемати и изучават правото, и в много по голяма степен онези, които го
създават, не могат да пренебрегнат особеностите на собственото си правно чувство и
правосъзнаие, което е затруднено да открие здравите връзки в обществото.

Тезата, че към настоящия момент “общество не съществува” е по начало недоказуема и


вероятно невярна, защото пренебрегва някои положителни, оздравяващи тенденции относно
реалното принципно консолидиране и полагане основите на действено гражданското чувство
и съзнание. Но пресилеността на подобно твърдение цели да акцентира най-вече върху една
основополагаща за правното съзнание практиката за изкуственото, вторично създаване на
фактора “обществено” мнение като фактор на натиск и оценка върху действащите
политически институции и правен ред. Нелигитимността на медийната и медиаторна среда,
илюзорната й свързаност с действителното съществуване на общественото е с пъти
по-голяма и по-заплашваща основите на публичния живот, отколкото неясната легитимност
на всяка една действаща политическа власт. Некоректното есплоатиране на фикцията за
“народа-суверен”, безкритичното отношение към тиражирането на изкуствен “обществен”
натиск е отказ от изграждането на механизми за формирането и изразяването на
действителни публични позиции. Ролята на медиите като четвърта власт не е отредена на
манипулацията, но на информацията, защото при един в действителност необозрим мащаб на
социалното живеене това е единственият реален път за поддържане и установяване връзките
на взаимност31. Всеки правен ред се крепи на усещането за заедност, съпричастност и в
модерното общество коректността на информацията като основна предпоставка за
междуличностната комуникация е ключово условие за формирането на адекватни обществени
реакции. Естествено е тенденциозното и продължително манипулиране на медиийната среда,
каквато е практика на българския преход, да доведе до изкривяване, атрофиране на
чувството за действителна социалност, до противопоставяне между екзистенциално и
обществено, отразено преди всичко като криза в правосъзнанието.

Медията – опосредстващото комуникативно пространство – по определение е натоварена с


отговорността не просто да отразява, но и да формира по адекватен начин заедността,
въвеждайки в публичното пространство действителните символи на изградения нов социален
проект. Сред най-болезнените проблеми на българското общество е очевидното отсъствие на
реален и легитимен символен набор, който да предефинира нивата на свързаност между
отделните членове на социума. В публичнито пространство необезпокоявано вегитират
различни символни рудименти на тоталитаризма и безкритичното отношение към тях е
поредното свидетелство за кризата на “безвремието”. Пряки поражения има не просто върху
правосъзнанието, но и върху трудността позитивното право в действителност да
диалогизира с това правосъзнание. Пропаста е не единствено между управлявани и
управлявани, но между самите хора. Истината като “общо дело”, осъществяването в
действителността на правния ред е невъзможно без усещането за заедност и механизмъм за
адекватен и реален обществен натиск, контрол, реакция.

Аморфните очертания и измерения на заедността; невъзможността да се възстанови


усещането за приемственост и история; затрудненото разпознаване на другите, споделящи
общежитието, като неизменна част от лично приетото и изградено усещане за социално и
национално; дълбокото принципно разделение в обществото и патологичния модус на
неговото битийстване – това са факторите, които затрудняват безпротиворечивото
съчетание на екзистенциално и “общественото”. Не просто правосъзнанието, но всички
други механизми за публично поведение и реакция, междуличностна толарантност и
съпричастие трябва да преодолеят този диаболичен двоен стандарт в мисленето,
възприятието и общуването.

Разбира се малко вероятно и всъщност дълбоко нежлателно е упадъкът в обществото и правосъзнанието да произведе в действителност и свои отчаяни “антагонисти”, които, веднъж овластени, да извършат мигновено необходимите реформи и промени. Както винаги надеждата е с течението на времето в дълбините на социума да се зародят оздравителните тенденции, апатията, безразличието и отчуждението да бъдат преодолени. Натрупаният горчив опит говори, че всяка година забавяне и всеки пореден ирационален избор би могъл да се окаже фатален. Още повече сега, когато под натиска на международните стандарти се очаква от България, бъдещ член на Европейския съюз, да прояви реално разбиране и положително отношение към правото и истината като лична кауза на всеки и всички. А това не бе било възможно преди действително изграждане и адекватно предефиниране на пространствата на социалната заедност.


БИБЛИОГРАФИЯ

1. Библия, Нов Завет издание на Светия Синод, София, 1981 година
2. Конституция на Република България, издателство Сиела, София, 2003 година
3. Михаил Андреев “Римско частно право”, издателство Наука и изкуство”, София, 1975 година

4. Георги Бойчев “Правова държава”, издателство Юриспрес, София, 2003 година

5. Цочо Бояджиев “Платоновата идея за истина” в “Кръговрат на духа”, издателство “Лик”, София, 1994 година

6. Цочо Бояджиев “Що е истина” в “Античната философия като проблем на културата”, университетско издателство “Свети Климент Охридски”, София, 1991 година.

7. Венелин Ганев “Обща теория на правото – том І”, университетско издателство “Свети Климент Охридски”, София, 1990 година

8. Лъчезар Дачев “История на политическите и правни учения”, издателство СВИДА, София,

2001 година

9. Роналд Дуоркин “Да се отнасяме към правата сериозно”, издателска къща “Критика и Хуманизъм”, София, 2004 година.

10. Джон Кели ”Кратка история на западната теория на правото”, издателство РИВА, София, 1998 година.

11. Светослав Малинов “Демокрация и християнство. За един забравен аргумент на Алексис дьо Токвил” в списание “Християнство и култура”, брой 8 , 2004 година.

12. Габриел Марсел “Феноменология на толерантността” в “Толерантността”, издателство “Просвета”, София, 1995 година.

13. “Политология” УНСС, четвърто допълнено и преработено издание под редакциятана професор Георги Янков, София, 2004 година

14. Желязко Стоянов “Философия на правото”, издателство СОФИ-Р, 1993 година

15. Росен Ташев “Основни правни понятия”, издателство СИБИ, София, 2004 година

16. Росен Ташев “Теория на тълкуването”, издателство СИБИ, София, 2001 година.

17. Христо Тодоров “Католически позиции в съвременния биополитическия дебат в Германия” в списание “Християнство и култура”, брой 7, 2003 година.

18. Цеко Торбов “История и теория на правото”, издателство БАН, София, 1992 година

19. Цеко Торбов “Основният принцип на правото. Право и справедливост”, издателство ВЕК 22, София, 1992 година.

20. Петранка Филева “Медиите на България в обкръжението на глобалните промени” в списание “Разум”, брой 3, 2003 година
БЕЛЕЖКИ:
1 В зависимост от контекста терминът “право” в настоящето изследване е употребен в най-малко три различни смисъла – като обозначение на феномен от духовната реалност на човека; вместо израза “система на правото”; като синоним на “юридическа наука”.

2 В своя учебник “Основни правни понятия” доцент Росен Ташев не дава единно определение за самото право и приложената тук “дефиниция” е съчетание на характерните негови идеи с тези на професор Георги Бойчев, изложени в монографията “Правовата държава”.

3 Подходящ разяснителен пример е този с убийството като може би най-драстично и същевременно древно правонарушение, което предизвиква и максимално чистата реакция на личността.

4 Изложените тук възгледи се различават от класическите теории на правния емоционализъм, защото основните тези на това направление в юридическата философия - за чувството като критерий за правото, който не може допълнително да бъде уяснен от езика, остават несподелени от автора.

5 Цочо Бояджиев “Що е истина” в “Античната философия като проблем на културата”, университетско издателство “Свети Климент Охридски”, София, 1991 година.

6 В съвременната юридическа мисъл преобладава коренно различно схаващане, което обвързва истината предимно с процедурите на рационалния избор и правилата на формалната логика. Росен Ташев “Теория на тълкуването”, издателство СИБИ, София, 2001 година.

7 Първо Послание до Коринтяните 13:6 .

На пръв поглед е абсолютно необосновано привличането на аргументи от античната философия и християнската богословска мисъл, но това е така, само ако оспорващият изхожда от някакви твърди постмодерни светогледни убеждения. Спорът между различните философски и теологически разбирания не може да бъде изчерпан в рамките на настоящия опит. Но е очевидно, че пред непредубедения поглед се открива една автентична интуиция за свързаността с другия, която съвременния правен език не може адекватно да изрази, ако държи в действителност да остане съвременнен. Не бива също да се забравя, че модерната правна теория се ражда през ХІХ век с прокарването на строга граница между юридическото и етическото. Приблизително двете хилядолетия предшестваща история на правната мисъл възприемат правото и морала като едно цяло, част от християнската теология, наука за установения от Бога естествен ред. Завръщането към подобен възглед е допустимо не просто защото той определя голяма част от днешните юридически нагласи и възприятия, но и защото открива път към алтернативни мисловни, езикови и светочувствени модели, в които съвременната теория на правото би могла да намери отговори на много от своите затруднения или пропуски.

8 В новобългарският език се е запазила отчетливата етимологическа близост и синонимна взаимозаменяемост между “правда, правилно” и “истина, истинно”, ясно уловима в ежедневни езикови употреби.

Ако трябва да се прибегне до друг лингвистичен аргумент – veritas е в основата на uni-ver-salis на правото, истината е търсеният от правниците принцип на правото, който обуславя неговата всеобща задължителност.

9 Смисълът на думата “справедливост” “закодиран” в двата корена “прав” и “вед”, които
насочват към старобългарските лексеми за “истина” и “знание”.

10 За юдеите Откровение е Законът, низпослан на Мойсей от Бог. Християнската


богословската мисъл и практика, разгърната във вековете история, не е докрай единна
относно ролята на Закона след Откровението на Христос и Неговото Слово, но това е
въпрос, който заслужава отделно изложение.

11 От гледна точка на коректното теологическо разбиране не съществува несътворена


природа извън Божествената и да се говори за “несътворена тварност” е абсурд,
оксиморон.

12 Страница 134-143 в Цеко Торбов “Основният принцип на правото. Право и


справедливост”, издателство ВЕК 22, София, 1992 година.

13 При все това, ако правото беше изцяло човешко творение, каквото е автомобилът


например, едва ли би съществувал основния проблем с неговото пълно разбиране и
определение.

14 Благоговението и трудността да се борави с правото произхождат от усещането, че


неговото установяване съвсем не е подвластно на човека дело.

15 Основните еманации на Единното според разбирането на платониците са енергите на


Красивото, Истинното, Благото – Цочо Бояджиев “Платоновата идея за истина” в “Кръговрат
на духа”, издателство “Лик”, София, 1994 година.

16 “ В своя трактат “De legibus” Цицерон представя природата като източник на


предписания за човешката личност, източник, достпен за всеки индивид чрез неговия
разум; и тази разпоредба за човешкото поведение произхожда от Бога” страница 50, Джон
Кели ”Кратка история на западната теория на правото”, издателство РИВА, София, 1998
година.

17 “Политология” УНСС, четвърто допълнено и преработено издание под редакциятана


професор Георги Янков, София, 2004 година.

18 Споровете относно определянето на подобаващото за човешката природа, в които се


включват философи, богослови, политици и юристи, са ключът към разрешаването на един от
най-наболелите правни въпроси на съвременна Германия – да се легализират или не
манипулациите с човешки ембриони за медицински цели. Христо Тодоров “Католически
позиции в съвременния биополитическия дебат в Германия” в списание “Християнство и
култура”, брой 7, 2003 година.

19 Аналогично би било твърдението, че скелетът или цялата анатомия изчерпва смисълът на


понятието “човешка природа”.

20 “Най-важната характеристика на съвременното правно и нормативно аргументиране е не


постигането на истината, а взаимното съгласуване на твърденията по правилата на “новата
риторика” Ш. Перелман, цитиран от Росен Ташев, “Теория на тълкуването”, страница 239.

21 Николай Бердяев в една своя статия отбелязва принципната трудност на православните


народи, дълбоко невярващи в способността на словото да изразява истината, да съобразят
собственото си възприятие за правото с аксиомите на западната юридическа теория, под
чието ръководство неминуемо се изграждат всички съвременни нормативни системи.

22 Каква е действителната същност на престъплението и причината човек да извърши


престъпление? Как да се отнасяме с престъпилия закона и каква е целта на неговото
“третиране” от обществото? Какъв е смисълът престъпникът да се наказва, щом случилото
се е вече непоправимо?

23 По какъв начин фактите и деянията изчрпват и изразяват адекватно личността, която се


намира в постоянно и неприкосновено развитие? Съвременната правна теория, водена
вероятно от усещането за деликатната природа на въпроса, приема, че се осъждат
постъпките, а не личностите. Но подобно разграничение има значение най-вече в
реториката, не и в реалността, където въпросът остава да тревожи.

24 Николай Бердяев в “За робството и свободата на човека” противопоставя присъдата,


произнесена от Кесария във времето на разпиляното битие, на единствената истинска и
възможна Божествена присъда, чута и разбрана от човека във вечносттта на събраното му
битие.

25 Габриел Марсел “Феноменология на толерантността” в “Толерантността”, издателство


“Просвета”, София, 1995 година.

26 Политическите и правни разбирания на източните християни са до голяма степен


различни, но поради известните исторически обстоятелства те не оказват влияние върху
оформянето на модерните правни идеи.

27 Росен Ташев “Основни правни понятия“ 343 страница: “Публичността означава държавният


орган да вземе своето решение на рационална основа, след излагане и обсъждане на
аргументи… Максимата от епохата на абсолютизма auctoritas facit legem се трансформира
във verites facit legem…Не само създаването на законите, но цялата дейност на
държавните органи трябва да се основава на истината, постигната чрез публичността, а не
чрез силата.” Спорно е доколко преводът на “auctoritas” със “сила” изразява в пълнота
вложения в думата смисъл, който насочва освен всичко и към понятията “авторитет”,
“власт”. Но е очевидно, че публичността, възприета като абсолютен критерий за истината,
се гарантира посредством определен набор от правила и процедури, осигуряващи принципите
на плурализма, прозрачността и контрола върху управлението от страна на обществото,
което е и в основата на разбирането за съвременна демокрация (Карл Попър).

28 Светослав Малинов “Демокрация и християнство. За един забравен аргумент на Алексис


дьо Токвил” в списание “Християнство и култура”, брой 8 , 2004 година.

29 Роналд Дуоркин “Да се отнасяме към правата сериозно”, издателска къща “Критика и


Хуманизъм”, София, 2004 година.

30 Сред общество се ползват с широка популярност и авторитет мнения, като “смъртното


наказание трябва да се възстанови за тежки престъпления”, “полицията хваща
престъпниците, а корумпираният съд ги пуска”, които от гледна точка на юридическото
разбиране и морал са неприемливи и повърхностни, но не могат да бъдат оборени, без
подходящ механизъм и решимост за диалог между правната мисъл и гражданството. Вместо
това се изказват колебания дали доктрината не трябва да вземе в предвид подобни
“настроения” и да се съобрази с тях.

31 Петранка Филева “Медиите на България в обкръжението на глобалните промени” в списание “Разум”, брой 3, 2003 година.






Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница