VI. Заключения А. Относно университетското образование по правата на човека

VI. Заключения

А. Относно университетското образование по правата на човека

Сравнителният преглед показва и относително малкото място, отделено у нас на ЕКПЧ в дисциплините „МПП“ и „Право на ЕС“. Както бе обсъдено на кръглата маса, то може да бъде обяснено – но не и оправдано – с големия обем на материята, която се разглежда по тези предмети и фокуса върху Хартата на ЕС след Лисабонския договор. Хартата обаче не може да бъде разбирана и прилагана без познаване на практиката на ЕСПЧ, т.е и двете системи на равно основание трябва да бъдат изучавани във връзката и взаимодействието им в рамките на всяка друга относима правна дисциплина, както и в учебния план да се осигури по-сериозна и задълбочена теоретична и практическа подготовка по прилагането на техните в голяма степен съвпадащи гаранции.

При липсата на задължителност (каквато чл. 7, ал. 3 от Наредбата за единните изисквания предвижда за правото на ЕС) и практическа сигурност относно интегрираното преподаване на ЕКПЧ и практиката по прилагането й в основните правни дисциплини, както и на адекватното им застъпване в тясно свързаните с ПЧ специални предмети, които да задълбочават тези базисни теоретични познания и да създават практически умения, не може да се приеме, че е осигурено студентите да завършват юридическото си образование подготвени да ги прилагат като част от вътрешното право на страната ни. Първоначалното и текущо професионално обучение едва ли е в състояние да запълни този недостиг, нито пък е редно обучението по ЕКПЧ да се оставя основно на него. За разлика от това се вижда, че в голямата си част другите европейски университети предлагат концентрирани изцяло върху Конвенцията дисциплини, както и хоризонтално преподаване на ПЧ с акцент върху Конвенцията и практиката по прилагането й – не само в рамките на курсовете по Конституционно, Международно и Европейско право, в които по правило те заемат съществено място, но и в другите задължителни основни правни дисциплини на всички нива на висшето образование по право. На кръглата маса бяха изтъкнати предимствата на ранното преподаване на правата на човека и те са несъмнени, но от направения от чешкия и полския участници преглед на обучението в тази сфера в техните страни се вижда, че то е ефективно там, където включва юриспруденцията и създаването на практически умения, и където е осигурено по-нататъшно интегрирано в основните правни дисциплини обучение, а също и голямо разнообразие от специализирани курсове, които акцентират върху Конвенцията или са изцяло посветени на нея, включително практиката по прилагането й. В „по-старите“ страни по ЕКПЧ хоризонталното изучаване на Конвенцията отдавна е утвърдено, създадени са уменията и начинът на мислене в светлината на нейните стандарти. Дори да е оставено на преценката на преподавателя, може да се направи основателно предположение, че там е по-вероятно това да се случва като нещо естествено и подразбиращо се. И най-бегъл преглед на решенията на националните съдилища, отразени в решенията по делата на ЕСПЧ, разкрива, че в „старите“ страни съдиите прилагат Конвенцията като действащо право и се произнасят след обстоен анализ, следвайки стъпките и критериите, които прилага и Съдът в Страсбург. Това вече е постигнато и в някои по-скорошни страни по ЕКПЧ, но все още не и в България. Ето защо според нас е препоръчително учебните програми по всички предмети, в които се разглежда относима материя, изрично да включват – като отделни модули или по друг подходящ начин, разглеждане на съответните текстове от Конвенцията и практиката по тях – както по дела срещу България, така и тази, в която са установени стандартите за тълкуване и прилагане на релевантните разпоредби.

Разликата между българските и проучените други европейски университети се открива и в наличието в тях на множество летни курсове и специални магистърски програми по правата на човека, които акцентират върху ЕКПЧ и практиката на Съда в Страсбург, а също и върху взаимодействието между различните системи за защита на ПЧ, и дават възможности за задълбочаване на знанията на завършилите юристи в тази област. У нас отсъства и наблюдаваното в други европейски държави многообразие от извънаудиторни занимания, специализирани в ПЧ правни клиники, симулирани съдебни процеси. А връзката с реалните житейски проблеми и практиката е и едно от средствата за създаване на мотивация и интерес към материята у студентите, заедно с високото качество и съвременните методи на преподаването. Представените програми на други европейски университети дават достатъчно добри идеи в това отношение. Участието в международни състезания – симулирани съдебни процеси също е ценно упражнение по умения за практическо прилагане на получените знания, изграждане и представяне на теза по конкретен казус, а и стимулира интереса на студентите към материята и ги мотивира. Например победителите в европейския конкурс по ПЧ Рене Касен, чиято устна фаза се провежда в Съвета на Европа, а финалът – в самата заседателна зала на ЕСПЧ, биват награждавани с възможност за стажове в Съда и в Държавния съвет на Франция. Трябва да бъде приветствано съобщеното на кръглата маса намерение на българските агенти пред ЕСПЧ да подготвят и български участници за този конкурс.

Друга разлика, която прави впечатление, е по отношение на проверката на придобитите знания и умения, доколкото такива въобще се създават, и тяхното оценяване. В България по правило оценката по специалните дисциплини „Права на човека“ не включва резултатите от работата в течение на обучението, което е естествена последица от липсата на семинарни занятия и интерактивни форми на преподаване. Дори там, където в рамките на самостоятелната подготовка се възлагат анализи, казуси, презентации, или пък в задължителните дисциплини като Конституционно право и МПП, в които се изучават ПЧ и има упражнения, не личи при изпитването да се проверява и оценява доколко са създадени практически умения за прилагане на международноправните норми.

У нас не се правят достатъчно научни изследвания в материята по правата на човека, не личи да се осъществява и значимо междууниверситетско сътрудничество, нито са утвърдени форми като описаните институти и центрове по ПЧ, които подобряват както възможностите на преподавателите за повишаване на квалификацията, за поддържане в течение на постоянното развитие и за научни изследвания, така и възможностите на студентите за обучение и ползване на специализирана литература и информация. Както бе посочено по-горе, в това отношение има явен недостиг. Като че ли не се използват достатъчно и разностранните възможности, предлагани от организации като Европейския междууниверситетски център по права на човека и демократизация във Венеция (член на AHRI).

Вярно е, че много курсове по ПЧ и специализирани магистърски програми в други европейски държави като изброените, а също например и програмата по ПЧ на Централноевропейския университет в Будапеща, също член на AHRI, която е предложила за първи път в региона обучение за магистърска степен по международно и европейско право на ПЧ, са принципно достъпни и за българските юристи. Повишаването на тази достъпност трябва да се търси чрез преподаването в ЮФ на чужди езици с юридическа насоченост, което е важно и за възползването на студентите от междууниверситетския обмен. Това обаче не отменя задължението на българските власти и отговорността на университетите да осигурят на национално ниво висше образование в материята, представляващо достатъчна основа, върху която подобни специализирани обучения, както и първоначалното и текущо професионално обучение да надграждат, за да изпълни страната ни задължението си по Конвенцията за ефективно гарантиране на охранените от нея права чрез националното законодателство, административната практика и правораздаването.

Нашите изводи от представеното на кръглата маса анкетно проучване и събраните данни относно университетското образование по ПЧ в България се подкрепят и от опростената контролна анкета, която направихме допълнително сред български юристи от регистратурата на ЕСПЧ и български магистрати, привлечени временно в нейната работа. Те сами обобщиха резултатите и сравниха обучението по ПЧ, което са получили при следването си в България, с обучението на новопостъпили юристи в Съда: „В университетите, към момента на нашето завършване 2002-2005 г., подходът при преподаване бе коренно различен, сравнен с настоящото ни обучение в ЕСПЧ. Съществуваше отделна дисциплина „Права на човека“, в която се преподаваше възникването и историческото развитие на правата на човека. Тя се изучаваше в началото на 1-ви или 2-ри курс, при въведение на студентите в правната материя. Основен недостатък е, че Конвенцията не се преподаваше с оглед възможността за непосредственото й практическо приложение от юристите, вкл. на национално ниво, а като теоретични знания в исторически контекст. С оглед опита, придобит при провеждане на стажа ни в ЕСПЧ, можем да споделим, че подходът за обучение на новопостъпили юристи в Съда е съвсем различен. Преценяваме го като сполучлива комбинация между теоретични познания и юриспруденция. Провеждат се отделни семинарни занятия по всеки член от Конвенцията и на тях се изучават най-важните дела от практиката на Съда по съответния член (landmark cases), в които са развити основните принципи при прилагането му. Целта е придобиване на знания и умения, способстващи за подвеждане на фактите през призмата на основните принципи, развити в юриспруденцията на ЕСПЧ. Тези семинари не са като лекции, а се случват след предварителна подготовка и активно участие на обучаемите. Всеки участник получава предварително казусите, които трябва да подготви, и в някои случаи сам да представи на останалите участници в обучението. По този начин се провокира творческият подход на всеки един юрист. Оценява се различният подход на всеки участник към фактите от съответния казус. По този начин участниците се запознават с юриспруденцията на ЕСПЧ и развиват умения сами да тълкуват разпоредбите на Конвенцията и да ги прилагат в работата си.“