Закон на Народното събрание от 22 април 1992 г.; допълнена със закон на Народното събрание от 1 април 1993 г. В сила за Република България от 10 август 1993 г

2. Този член не засяга никой международен договор или национално законодателство, което съдържа или може да съдържа разпоредби с по-широко приложение.

2. Никакви изключителни обстоятелства от какъвто и да е характер, било то състояние на война или заплаха от война, вътрешна политическа нестабилност или каквото и да е друго извънредно положение, не могат да служат като оправдание за изтезания.

3. Заповед от висшестоящо длъжностно лице или от държавен орган не може да служи като оправдание за изтезания.

Чл. 3. 1. Никоя държава – страна по Конвенцията, не може да експулсира, връща (“refouler”) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания.

2. За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.

2. Всяка държава – страна по Конвенцията, определя наказания, съответствуващи на тези престъпления, като се отчита тежкият им характер.

а) когато престъпленията са извършени на територия, намираща се под нейна юрисдикция, или на борда на морски или въздухоплавателен съд, регистриран в тази държава;

b) когато предполагаемият извършител на престъплението е гражданин на тази държава;

c) когато жертвата е гражданин на тази държава и ако тази държава счита това за целесъобразно.

2. Всяка държава – страна по Конвенцията, взема също така мерки, които могат да се окажат необходими, за да постави под своя юрисдикция такива престъпления в случаите, когато предполагаемият извършител на престъплението се намира на територия под нейна юрисдикция и тя не го екстрадира в съответствие с член 8 в някоя от държавите, посочени в точка 1 на този член.

3. Тази конвенция не изключва наказателна юрисдикция, упражнявана в съответствие с вътрешното законодателство.

2. Такава държава предприема незабавно предварително следствие за установяване на фактите.

3. На всяко лице, задържано съгласно точка 1 на този член, се оказва съдействие за незабавно установяване на контакт с най-близкия съответен представител на държавата, чийто гражданин е това лице, а в случай, че е лице без гражданство – с представителя на държавата, в която е неговото обичайно местожителство.

4. Когато една държава задържи лице в съответствие с този член, тя незабавно уведомява държавите, посочени в точка 1 на член 5, за факта, че такова лице е задържано, и за обстоятелствата, въз основа на които е задържано. Държавата, която провежда предварителното следствие, предвидено в точка 2 на този член, незабавно съобщава заключенията си на тези държави и посочва дали възнамерява да упражни своя юрисдикция.

2. Тези компетентни органи вземат решение по същия начин, както при случаите с всяко тежко престъпление от общ характер съобразно законодателството на тази държава. В случаите, посочени в точка 2 на член 5, изискванията, предявявани по отношение на доказателствата, необходими за наказателно преследване и осъждане, в никакъв случай не трябва да бъдат по-малко строги от тези, които важат за случаите по член 5, точка 1.

3. На всяко лице, подведено под наказателна отговорност във връзка с което и да е от престъпленията по член 4, се гарантира справедливо отношение на всички фази на наказателното производство.

Чл. 8. 1. Престъпленията по член 4 се считат подлежащи на включване като престъпления, за които се предвижда екстрадиране, във всеки договор за екстрадиция между държави – страни по Конвенцията. Държавите – страни по Конвенцията, се задължават да включват такива престъпления като престъпления, за които се предвижда екстрадиране, във всеки договор за екстрадиция, който те сключват помежду си.

2. Ако държава – страна по Конвенцията, която поставя като условие за екстрадирането съществуването на договор, получи искане за екстрадиция от друга държава – страна по Конвенцията, с която тя не е обвързана с договор за екстрадиция, тя може да счита тази конвенция за правно основание за екстрадиране по отношение на такива престъпления. Екстрадицията се осъществява в съответствие с другите условия, предвидени от законодателството на държавата, към която е отправено искането за екстрадиция.

3. Държавите – страни по Конвенцията, които не поставят като условие за екстрадирането съществуването на договор, разглеждат такива престъпления в отношенията помежду си като престъпления, за които се предвижда екстрадиране в съответствие с условията, предвидени от законодателството на държавата, към която е отправено искане за екстрадиция.

4. За целите на екстрадицията такива престъпления се разглеждат между държавите – страни по Конвенцията, като извършени не само на мястото на извършването, но също и на територията на държавите, от които се изисква да установят своята юрисдикция в съответствие с член 5.

2. Държавите – страни по Конвенцията, изпълняват задълженията си по точка 1 на този член в съответствие с всеки договор за правна помощ, който може да съществува между тях.

свързани със задържането, разпита или третирането на лице, подложено на каквато и да е форма на задържане или лишаване от свобода.

2. Всяка държава – страна по Конвенцията, включва тази забрана в правилата или инструкциите относно задълженията и функциите на всички тези лица.

Чл. 11. Всяка държава – страна по Конвенцията, прави системен преглед на правилата, инструкциите, методите и практиката при разпит, както и на условията на задържането и отношението към лицата, подложени на каквато и да е форма на задържане или лишаване от свобода на територия под нейна юрисдикция с цел да се предотвратят каквито и да е случаи на изтезаване.

Чл. 12. Всяка държава – страна по Конвенцията, осигурява бързо и безпристрастно разследване от страна на компетентните си органи на всички случаи, когато има достатъчно основания да се предполага, че на територия под нейна юрисдикция е било извършено изтезание.

Чл. 13. Всяка държава – страна по Конвенцията, осигурява на всяко лице, което твърди, че е било подложено на изтезания на територия под нейна юрисдикция, правото да подаде жалба пред нейните компетентни власти и жалбата да бъде бързо и безпристрастно разгледана от тези власти. Тя взема мерки за осигуряване защита на жалбоподателя и свидетелите срещу всякакво малтретиране или заплашване вследствие на неговата жалба или на свидетелски показания.

Чл. 14. 1. В своята правна система всяка държава – страна по Конвенцията, осигурява правото на жертвата на изтезания да бъде обезщетена и да има предвидено от законодателството право на справедливо и адекватно обезщетение, включително средства за възможно най-пълна реабилитация. В случай на смърт на жертвата, настъпила в резултат на изтезания, правото на обезщетение се предоставя на лицата, които са били на нейна издръжка.

2. Нищо в този член не лишава жертвата или други лица от право на обезщетение, което може да се предвижда в национално законодателство.

2. Разпоредбите на тази конвенция не засягат разпоредбите на който и да е друг международен договор или национално законодателство, които забраняват жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание или се отнасят до екстрадиция или експулсиране.

ЧАСТ ВТОРА

Чл. 17. 1. Създава се Комитет срещу изтезанията (наричан понататък „Комитетът“), който ще изпълнява долуизредените функции. Комитетът се състои от десет експерти, притежаващи високи морални качества и призната компетентност в областта на правата на човека, които ще работят в лично качество. Експертите се избират от държавите – страни по Конвенцията, като се следи за справедливо географско разпределение и се има предвид целесъобразността от участието и на лица, притежаващи юридически опит.

2. Членовете на Комитета се избират с тайно гласуване измежду включени в списък лица, определени от държавите – страни по Конвенцията.

Всяка държава – страна по Конвенцията, може да издигне една кандидатура на свой гражданин. Държавите – страни по Конвенцията, вземат предвид целесъобразността от издигане на кандидатури на лица, които са също членове на Комитета по правата на човека, учреден в съответствие с Международния пакт за граждански и политически права, и които изразяват желание да работят в Комитета срещу изтезанията.

3. Избори за членове на Комитета се провеждат на заседания на държавите – страни по Конвенцията, свиквани от Генералния секретар на Организацията на обединените нации веднъж на две години. На тези заседания, чийто кворум се образува от две трети от държавите – страни по Конвенцията, за членове на Комитета се избират кандидатите, които са получили най-много гласове и абсолютното мнозинство на гласовете на присъствуващите и участвуващи в гласуването представители на държавите – страни по Конвенцията.

4. Първоначалните избори се провеждат не по-късно от шест месеца след датата на влизане в сила на тази конвенция. Най-малко четири месеца преди датата на поредните избори Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща писмо до държавите – страни по Конвенцията, с предложение да представят своите кандидатури в срок от три месеца.

Генералният секретар съставя по азбучен ред списък на всички кандидати, посочени по този начин, с указание кои държави –страни по Конвенцията, са ги определили и представя този списък на държавите – страни по Конвенцията.

5. Членовете на Комитета се избират за срок от 4 години. Те могат да бъдат преизбрани, ако отново са предложени. Срокът на пълномощието на пет члена обаче, избрани при първите избори, изтича в края на двугодишен период; веднага след първите избори имената на тези пет члена се определят по жребий от председателя на заседанието, свикано съгласно точка 3 на този член.

6. В случай на смърт или на подаване на оставка на член на Комитета, или поради невъзможност да изпълнява функциите си по някаква друга причина, държавата – страна по Конвенцията, която го е определила, назначава друг свой гражданин за експерт за останалата част от мандата с одобрението на мнозинството от държавите – страни по Конвенцията. Кандидатурата се счита за одобрена, ако половината или повече от държавите – страни по Конвенцията, не отговорят отрицателно в срок от 6 седмици след получаването на информацията от Генералния секретар на Организацията на обединените нации за предложеното назначение.

7. Държавите – страни по Конвенцията, поемат разходите на членовете на Комитета за периода на изпълнение на функциите им в Комитета.

Чл. 18. 1. Комитетът избира своите длъжностни лица за срок от 2 години. Те могат да бъдат преизбирани.

2. Комитетът определя свои собствени процедурни правила, но в тези правила между другото трябва да се предвижда следното:

а) шест члена представляват кворум;

b) решения на Комитета се вземат при мнозинство на гласовете на присъствуващите членове.

3. Генералният секретар на Организацията на Обединените нации осигурява на Комитета персонала и условията, необходими за ефективно изпълнение на функциите му в съответствие с тази конвенция.

4. Генералният секретар на Организацията на Обединените нации свиква първото заседание на Комитета. След първото си заседание Комитетът заседава тогава, когато е предвидено в процедурните правила.

5. Държавите – страни по Конвенцията, поемат разноските по провеждането на заседанията на държавите – страни по Конвенцията, и на Комитета, включително покриване на разходите на Организацията на обединените нации за персонал и условия, които Организацията на обединените нации предоставя в съответствие с точка 3 на този член.

Чл. 19. 1. Държавите – страни по Конвенцията, представят на Комитета чрез Генералния секретар на Организацията на обединените нации доклади за взетите от тях мерки за изпълнение на задълженията им по тази конвенция в течение на една година след влизането в сила на Конвенцията за съответната държава – страна по Конвенцията. След това държавите – страни по Конвенцията, представят веднъж на 4 години допълнителни доклади за всички взети нови мерки и други доклади, които Комитетът може да поиска.

2. Генералният секретар на Организацията на обединените нации изпраща тези доклади на всички държави – страни по Конвенцията.

3. Всеки доклад се разглежда от Комитета, като той може да направи общи забележки по доклада, които счита за целесъобразни и които той предава на съответната държава – страна по Конвенцията. Тази държава – страна по Конвенцията, може да отговори с всякакви забележки, които тя счете за уместни.

4. Комитетът може по свое усмотрение да реши да включи всяка забележка, която е направил в съответствие с точка 3 на този член, заедно с отговорите по нея, получени от съответната държава – страна по Конвенцията, в своя годишен доклад, изготвен в съответствие с член 24. По искане на съответната държава – страна по Конвенцията, Комитетът може също така да включи копие от доклада, представен съгласно точка 1 на този член.

2. Като взема предвид всички забележки, които могат да бъдат представени от съответната държава – страна по Конвенцията, както и всяка друга отнасяща се до случая информация, която има на разположение, Комитетът може, ако счете това за целесъобразно, да възложи на един или на няколко свои членове да проведат поверително разследване и спешно да представят на Комитета съответен доклад.

3. Ако съгласно точка 2 на този член се провежда разследване, Комитетът търси сътрудничеството на съответната държава –страна по Конвенцията. По споразумение с тази държава – страна по Конвенцията, такова разследване може да включи посещение на нейна територия.

4. След като проучи заключенията на своя член или членове, представени съгласно точка 2 на този член, Комитетът предава тези заключения на съответната държава – страна по Конвенцията, заедно с всички бележки или предложения, които счита за целесъобразни с оглед на създаденото положение.

5. Цялата работа на Комитета съгласно точка 1 – 4 на този член е от поверителен характер и на всички етапи на тази работа се търси сътрудничеството на държавата – страна по Конвенцията. След завършване на такава работа по разследване, проведено съгласно точка 2, Комитетът може, след консултации със съответната държава – страна по Конвенцията, да вземе решение за включването на кратък отчет за резултатите от тази работа в своя годишен доклад, който се изготвя съгласно член 24.

Чл. 21. 1. По силата на този член всяка държава – страна по Конвенцията, може по всяко време да заяви, че тя признава компетенцията на Комитета да получава и разглежда съобщения, в които една държава – страна по Конвенцията, твърди, че друга държава – страна по Конвенцията, не изпълнява задълженията си по тази конвенция. Такива съобщения могат да се приемат и разглеждат съгласно процедурата, изложена в този член, само ако са представени от държава – страна по Конвенцията, която е декларирала, че признава по отношение на себе си компетенцията на Комитета. Комитетът няма да разглежда съобщения по този член, ако те се отнасят за държава – страна по Конвенцията, която не е направила такава декларация. Съобщения, получени съгласно този член, се разглеждат по следната процедура:

а) ако държава – страна по Конвенцията, счита, че друга държава – страна по Конвенцията, не изпълнява разпоредбите на тази конвенция, тя може с писмено съобщение да постави този въпрос на вниманието на тази държава. В срок от 3 месеца след датата на получаване на съобщението държавата, получила съобщението, представя в писмена форма на държавата, изпратила съобщението, пояснение или друга декларация, изясняваща въпроса, включвайки, доколкото е възможно и уместно, съобщение за вътрешната процедура и за взетите, предстоящи, или възможни мерки по въпроса;

b) ако въпросът не се разреши задоволително за двете държави – страни по Конвенцията, в срок от 6 месеца след получаването на първоначалното съобщение от получилата го държава, всяка една от тези държави има право да отнесе въпроса до Комитета, уведомявайки за това Комитета и другата държава;

c) Комитетът се занимава с въпроса, отнесен към него по силата на този член, само след като се увери, че всички вътрешни мерки са били взети и изчерпани в дадения случай, в съответствие с общоприетите принципи на международното право. Това правило не се прилага в случаите, когато вземането на такива мерки неоправдано се забавя или когато е малко вероятно мерките да окажат ефективна помощ на лицето, жертва на нарушението на тази конвенция;

d) при разглеждане на съобщения по този член Комитетът провежда заседания при закрити врати;

е) без да се нарушават разпоредбите на буква “с”, Комитетът предлага посредничеството си на съответните държави – страни по Конвенцията, с оглед да се постигне благоприятно за двете страни уреждане на въпроса на основата на зачитане на задълженията, предвидени в тази конвенция. За тази цел Комитетът може при необходимост да учреди специална помирителна комисия;

f) по всеки въпрос, отнесен към него по силата на този член, Комитетът може да призове съответните страни по Конвенцията, посочени в буква “b”, да представят всякаква отнасяща се към случая информация;

g) съответните държави – страни по Конвенцията, посочени в буква “b”, имат право да бъдат представени, когато въпросът се разглежда от Комитета, и да правят устни и/или писмени изявления;

h) в срок от 12 месеца след датата на уведомяването, посочено в буква “b”, Комитетът представя доклад:

i. ако е постигнато решение в рамките на условията на буква “е”, Комитетът се ограничава в доклада си до кратко изложение на фактите и постигнатото решение;

ii. ако не е постигнато решение в рамките на условията на буква “е”, Комитетът се ограничава в доклада си до кратко изложение на фактите; писмените изявления и протокол от устните изявления, направени от съответните държави – страни по Конвенцията, се прилагат към доклада.

По всеки въпрос докладът се изпраща на съответните държави – страни по Конвенцията.

2. Разпоредбите на този член влизат в сила, когато пет държави – страни по Конвенцията, направят декларации в съответствиес точка 1 на този член. Такива декларации се депозират от държавите – страни по Конвенцията, при Генералния секретар на Организацията на обединените нации, който препраща копия от тях до другите държави – страни по Конвенцията. Декларация може да бъде оттеглена по всяко време чрез нотификация до Генералния секретар. Такова оттегляне не засяга разглеждането на който и да е въпрос, предмет на съобщение, което вече е предадено съгласно този член; никакво последващо съобщение от която и да е държава – страна по Конвенцията, няма да бъде прието по този член, след като Генералният секретар получи нотификацията за оттегляне на декларацията, освен ако съответната държава – страна по Конвенцията, е направила нова декларация.

Чл. 22. 1. Държавата – страна по Конвенцията, може в съответствие с този член да заяви по всяко време, че признава компетенцията на Комитета да получава и разглежда съобщения пряко от или от името на лица под нейна юрисдикция, които твърдят, че са жертва на нарушаване на разпоредбите на Конвенцията от страна на държава – страна по Конвенцията. Комитетът няма да приема никакви съобщения, ако те се отнасят до държава – страна по Конвенцията, която не е направила такава декларация.

2. Комитетът счита за неприемливо всяко съобщение по този член, което е анонимно, или което по негово мнение представлява злоупотреба с правото да се представят такива съобщения, или е несъвместимо с разпоредбите на тази конвенция.

3. Без да се нарушават разпоредбите на точка 2, Комитетът довежда всички съобщения, които са му представени съгласно този член, до знанието на държавата – страна по тази конвенция, която е направила декларация по точка 1 и за която се твърди, че нарушава разпоредбите на Конвенцията. В срок от 6 месеца уведомената държава представя на Комитета писмени обяснения или заявления, изясняващи въпроса, и евентуалните мерки, които тази държава би могла да вземе.

4. Комитетът разглежда получените в съответствие с този член съобщения, като взема под внимание цялата информация, която му е предоставена от дадено лице или от негово име и от съответната държава – страна по Конвенцията.

5. Комитетът не разглежда никакви съобщения от дадено лице съгласно този член, ако не се убеди, че:

а) същият въпрос не е разгледан и не се разглежда по някаква друга процедура за международно разследване или решаване на спорове;

b) лицето е изчерпало всички налични вътрешни средства за правна защита; това правило не важи за случаите, когато прилагането на такива мерки неоправдано се забавя или е малко вероятно да подпомогне ефективно лицето, което е жертва на нарушаването на тази конвенция.

6. При разглеждане на съобщения по този член Комитетът провежда заседанията си при закрити врата.

7. Комитетът изпраща своето становище на съответната държава – страна по Конвенцията, и на даденото лице.

8. Разпоредбите на този член влизат в сила, когато пет държави – страни по Конвенцията, направят декларации в съответствие с точка 1 на този член. Такива декларации се депозират от държавите – страни по Конвенцията, при Генералния секретар на Организацията на обединените нации, който препраща копия оттях на другите държави – страни по Конвенцията.

Декларация може да бъде оттеглена по всяко време чрез нотификация до Генералния секретар. Такова оттегляне не засяга разглеждането на който и да е въпрос, предмет на съобщение, което вече е предадено съгласно този член; никакво последващо съобщение от дадено лице или от негово име няма да бъде прието по този член, след като Генералният секретар получи нотификация за оттегляне на декларацията, освен ако съответната държава – страна по Конвенцията, е направила нова декларация.