всеки човек в минали времена е бил създаден от камък“

Африканските художници най-често се стремят да отразяват в своите произведения красотата на душата – основна черта в европейското християнско изкуство. Бог е изобразяван в различни човешки образи по прилика с онези в племето, които живеят наоколо. Затова в Африка Христос често е изобразяван като негър. Как иначе би могъл да си го представи човек без телевизор и интернет?

Едва на третия ден научих за възрастна местна пророчица Кинга, при която отивали и бели. Разбрах, че живее в колиба край малко селце, на три часа път пеша от Хараре. По разказите на очевидци и хора, които са я посещавали, тя би трябвало да има пророчески дар. Много хора приемала по различни въпроси и отговаряла, като гледала в дъното на съд с вода, подобен на нашите кратунки. Любопитството ми се разгоря и почти бях решила да отида при нея. Но ме спря отново бариерата на словото – не бих могла да общувам пълноценно с нея. Пък знаех, че духовните дарби не се изучават, не могат да се обясняват – те са загадка свише. По отзивите на хора, посещавали осемдесетгодишната Кинга през последните тридесет години от живота й, тя наистина е харизматична личност, предсказала им е случки, които след това са се сбъднали в техния живот. Предрекла е също важни дати и събития в обществото на Зимбабве.

Анимизмът като вяра е значително по-различен от многобожието на древните гърци и римляни, които са имали отделни богове за любовта, слънцето, войните, справедливостта, виното, плодородието... Библейското откровение на Вечносъществуващия: „Аз изпълвам всяка плът“ отчасти потвърждава, че Неговият дух наистина изпълва цялата видима и невидима вселена, съставена от необозримо множество частици, съставляващи и материалния, и духовния свят. Дали камъните, дърветата, водата имат своя душа, сходна с човешката, местните хора „доказват“ чрез случаи и примери от своя живот. Докато пътувахме към водопада Виктория, над реката, която течеше в подножието на скалист хълм, имаше въжен мост. Преминаването му е тръпка, защото над най-голямата дълбочина той така заплашително се олюлява към водата, че в главата нахлуват черни мисли. В края на моста беше коленичил негър от местното малко селище; до него се виждаше багаж, който трябваше да пренесе над водата. Макиро гледаше реката и се молеше на нейния дух да му помогне в преминаването на другия бряг. Когато бавно, съсредоточено премина, той отново коленичи с лице към водата за благодарност. Тук го попитахме и негърът обясни, че тя (реката) е жива като него, може да помага или да „грабва“ хора. Веднъж преди преминаване той забравил да й се помоли, затова се обърнал във водата, от което едва не загинал... В това вярваха и поселниците отвъд реката...

****

В моя пътеписен дневник от Африка има важно кратко съобщение за вярата и пътя й към хората. През 2002 г. най-строгият ислямистки режим в Хартум, Судан, награди с титлата „Доктор хонорис кауза“ сестра Калиста Коци, мисионерка от католическия орден на Христос за това, че по време на тежка обширна епидемия е спасила от смърт хиляди судански деца. В тази истина няма догматика, канони, правила, запазващи Църквата. Такава е великата сила на саможертвата и любовта, която не се изразява с думи.

„Затова оправданието е от вяра, за да бъде по милост, та и обещанието да бъде заздравено за всички не само по закон, но и по вяра потомци на Авраам, който е отец на всички ни, според както е писано: „поставих те баща на много народи“, пред Бога, Комуто той повярва, Който животвори мъртвите и зове несъществуващото като съществуващо.“

В началото на ХХI век, когато народът ни се пита как в бъдеще ще живее по икономическите стандарти на обединена Европа, като спасение все по-често обръщаме поглед към светлото духовно минало на обединена България – времето на ранното й християнство. Събитията на историята са прекроявали географската карта, но името Охрид вълнува сърцата ни като символ на национално самосъзнание. Този бисер, разположен на брега на Охридското езеро, оградено с хълмове на планината Галичица, днес се намира в Македония. Но граничната линия между България и Македония не отнема усещането за родство между двата народа с общ корен. Когато български групи посетят Охрид, за да се докоснат до древната ни история, жителите на този романтичен град се отнасят приятелски, топло, като към разделени, ала незабравени братя. Какво друго освен Кирило – Методиевия език ни сближава?

При обширните разкопки, направени през последните 15 години на хълма Плаошник, археолозите откриват раннохристиянски храмове и баптистериуми (специални басейни за кръщение) от 4 – 6 век. Най-ранните поселници по тези места са от 4 век пр. Хр., известни с името дасарети, те са дали име на града Лихнидос. През 168 г. след Хр. той е завладян от римляните и става поредна станция на пътя Виа Игнация. От онова време до днес в разкопките на Охрид е останал обширният античен амфитеатър, където през юли се провеждат фестивалите „Охридско лято“ с разнообразни културни прояви.

В края на VI век Охрид и областта му са плътно заселени от славянско племе от групата берзити (бърсяци), което през IХ век при царуването на хан Пресиян е присъединено към българската държава. От тогава има запазени църкви в града и околността му. По времето на следващия български княз Борис I (852-889), когато владетелят сам решава да приеме християнската вяра и да покръсти богодарувания си народ, Охрид се превръща в просветен център, известен под името Охридска книжовна школа. Тук българският княз изпраща най-будните ученици на българските първоапостоли Кирил и Методий – Климент и Наум, приели по-късно славянска известност с името Охридски.

От Златния век на българската култура в Охрид са запазени много архитектурни паметници, плочи с надписи, жива духовна памет, която продължава да говори, да вълнува всяко българско сърце. По поръчка на княз Борис I и със застъпничеството на неговите духовни пратеници са изградени седем храма. Свети Климент изгражда на хълма над града църквата „Св. Панталеймон“, а към нея е манастирът, в който кипи активна книжовна и милосърдна дейност. По същото време в манастира „Св. Архангели“ Кирило – Методиевият ученик Наум изгражда със средства на княз Борис храма, приел по-късно и името на книжовника „Свети Наум“. Днес историческата картина на запазените църкви е автентична, достоверна и чиста.

В края на ХIII в. градът е завладян от сърби. По-натам Охрид следва съдбата на разделена България: през 1375 г. е завладян от османски завоеватели, но запазва икономическото и културното си значение. Манастирът, изграден от св. Климент Охридски, подобно на много други средновековни християнски храмове, бил разрушен и превърнат в джамия. Мощите на светеца били преместени в храма „Св. Богородица Всевишна“ и така векове наред църквата е имала две имена: „Св. Богородица“ и „Св. Климент“, чиито мощи са осиявали този Божи дом; превръщали са го в място за поклонение. В края на ХIХ век градът е включен в пределите на Княжество България, но съгласно Берлинския договор остава под османска власт. Населението се бунтува и участва в подготовката на въстание. През 1913 г. Охрид е предаден на Сърбия. В този период голяма част от българската интелигенция, населението на града и областта му се изселва в България, емигрира в САЩ, Канада, Австралийския съюз и други страни...

Едва в наши дни, когато правителството на Люпчо Георгиевски обявява Охрид за главен приоритетен център на своята политика, през 2002 г. е завършен новият внушителен храм „Св. Панталеймон“, възстановен по исторически архитектурни данни от строежа на Свети Климент през Х век. И точно на същото място се връщат мощите на светеца, които дават новото второ име на храма „Св. Климент“. Любопитно е да се знае защо Св. Климент приживе е дал покровителствено име на храма, строен със средства на княз Борис – Свети Панталеймон. Св. Панталеймон е живял през III век и неговата слава е известна на Христов последовател, получил дар от Бог да лекува. В манастира на Свети Климент е имало лечителница за бедни, болни хора. При разкопките за градежа на новия храм в края на ХХ век на това място са намерени кости на хора с тежки физически увреждания, които датират именно от времето на Св. Климент в Охрид. След възстановяването на храма мощите му са пренесени отново на първото място и хиляди богомолци идват тук да се поклонят, да се докоснат до саркофага и да кажат: „Свети Климент се върна в своя манастир.“

След завладяването на североизточните български земи от Византия (971 г.) Българската православна патриаршия се премества от Преслав и Дръстър заедно с държавната власт в Охрид. През ХI-ХII век настъпват множество изменения на елинизация, които целят да подменят българското духовенство с гръцко. Въпреки това тя продължава да съществува със запазено самоуправление, но силно намалено значение до въздигането на Търновската архиепископия в патриаршия.

Като величествена царска корона над Охрид днес се издига възстановената Самуилова крепост. До края на ХХ век зидовете й, потънали в бурени, разруха, забрава, днес са място за спомени от времето на цар Самуил (997-1014 г.), когато храбрият владетел е превърнал красивия Охрид в столица. Някои изследователи смятат, че най-представителната църква в града – базилика с купол, „Света София“, е една от седемте съборни църкви, изградени със средства на княз Борис I, но архитектурните пластове доказват, че тя е издигната над основите на две по-стари сгради по времето на царуването на Самуил, който превърнал внушителната „Св. София“ в катедрален, празничен храм. Майсторите са работили в духа на местните традиции, характерни за облика на църковното строителство в този район.

Охридското население, което днес заедно с близките селца брои около 50 000 жители, твърди, че в града има общо 366 църкви, та така всеки ден от годината да бъде християнски празник. Чужденците не вярват на подобно твърдение, но броят на храмовете едва ли е най-важен. Истина е, че както си вървиш по пътя към някоя известна църква или към античния амфитеатър, изведнъж пред теб изниква малка църквица, на която само Бог помни точно годините и вековете. Това може да се удостовери ясно и точно, тъй като усещането за светиня у местното население е силно развито. По този начин са запазени в основа и възобновени според традициите малките средновековни храмове с огромно значение – „Св. Никола Болнички“ и „Св. Богородица Болничка“, наречени така, защото са били място за лечение на болни хора. Църковните сгради със своите стенописи, утвар, украса позволяват да се проследи развоят на изкуството в този голям културен център и неговата непрестанна връзка с паметниците на днешните български земи.

Усещането, че българи и македонци имат общ земен корен и силна духовна връзка, тук е много силно. Сходствата се отнасят както към битовата култура и поведение, така в приликата на речта, емоционалния заряд, традициите. Нашата група от 38 човека беше настанена в квартири на местни жители, които ни приеха като отдавна несрещани роднини. Къщите на хълма напомнят амфитеатралната архитектура на Велико Търново: от улицата се влиза направо в стаята. Така и чувствата към непознатите хора вън е като усет за свое семейство. Древността си е древност, храмовете са дъх от историята, но съвремието е също както в днешна България.

До леглото ми в частния малък хотел имаше панер с вестници и списания, „копирани“ сякаш по български медиен образец: полуголи манекенки, фолк певици с микрофон в ръка. Списанието „Свет“ (най-тиражирано от Вардар до Триглав) предлага снимка с „огнени езици“ от страстна любовна целувка на македонски звезди. Във всички случаи светът на Охрид днес е по-богат, задълбочен, спокоен от „Света“ на списанието със снимки на огнени дами. Но истинският дух може да се разбере при срещите и разговорите с местните хора на улицата, в кафенето, на пазара. Те също се страхуват от неизвестното бъдеще, което сега им предлага новият Европейски съюз. „Как ще живеем ние и нашите деца?“ – във въпроса им се долавя смут от неизвестното. Петдесет и шест годишният Бранимир, който има кафене на брега на езерото, разсейва тревогата, потупва приятелски събратята си по рамото и кани всички ранни гости на утринно кафе за своя сметка. Между поканените първи посетители бяхме и ние, четирима ранобудни български братя туристи.

На петдесетина метра от храма тук е аязмото с целебна вода на св. Петка. Наляхме си от него с надеждата, че освен разкрасени след Билянините извори скоро ще бъдем и здрави по застъпничеството на светицата. После тръгнахме с лодки по река Дрин към другия непресъхващ, вечно клокочещ извор, откъдето тръгват водите на Охридското езеро – извора св. Наум. Тук дух и материя се смесиха по невероятен начин, за да запълнят усещането за човешка свобода, красота, боязън, святост, родени под купола на вечния храм на живота.

Когато автобусът ни за втори път премина обратно бариерата на тази твърдина и тръгнахме към София, всеки от нас носеше в джоба си по едно камъче, избрано по брега сред водите на езерото. В сърцата ни благодатно изгряваше искрата – надежда, че въпреки превратностите на времето, в което живеем, на Балканите също може да се живее щастливо.

Послепис:

От манастира „Св. Наум“ тръгнахме към обед и като минахме през Скопие, към 22 часа пристигнахме в София. На следващата сутрин медиите у нас съобщаваха за конфликти, размирици, политически разногласия между Македония и България. За момент радостта от преживяното в Охрид се помрачи чрез силата на лукав дух, който искаше да всее смут и недоверие у българските читатели. Никой от нас, пристигналите от Македония, не забеляза враждебност и размирици сред обикновените хора. Затова честно и по сърце написах горните редове. Те са част от вярата ми, че осветените места, които Бог докосва с ръката Си, никога не умират!

2006 г.

„А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще прати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви говорил. Мир ви оставям;

DOM, многовековната катедрала на гр. Кьолн, е толкова висока, че когато човек в подножието вдигне глава към острите й върхове в небето, изпитва страх – като че е погледнал в отвъдното, което не може да се обземе с очи. А онова, което не се вижда с очи, не се побира в разума ни, то не може да отговори на много въпроси. За първи път застанали пред храма на Кьолн, гостите на града се питат: как със строителните средства на Средновековието са постигнати обемът, височината, класическата изящност на архитектурата? А като влезе в необятните дълбини на храма, човека се чувства и малък, и извисен от сводовете на капелите, музиката на стария орган, гласа на миналото... Кьолнската катедрала е основана върху мощите на светци и крале през 1248 г. Сякаш смутени от огромните мащаби на своето начинание, хората прекъсвали строителството за години; после продължавали към висините по-бързо, по-смело, окрилени от съзнанието, че изграждат Дом (DOM) за прослава на Твореца. Сам Бог ги вдъхновявал с постоянно откровение, че Кьолнската катедрала ще надживее превратностите на събитията, за да съществува в бъдещите столетия. В албума на храма един черно-бял фотос от 1945 г. приковава вниманието: част от катедралата не е пощадена от бомбардировките на англо-американците през Втората световна война; полуразрушен, безлюден е бил символът на града...

Днес населението на Кьолн надхвърля милион. С толерантни чувства тук съжителстват хора от 180 националности, приели Германия за своя втора родина. Навярно затова от 6 до 10 юни 2007 г. Кьолн беше домакин на Трийсет и първите празници на Евангелската църква. Мотото, под което премина традиционният фестивал на протестантите, бяха думите, отнасящи се до словото Божие: „Живо, силно, остро.“ Върху раменете на участниците се виждаше оранжево шалче, в края на което се четеше въпрос: „Какво направи за хората?“

В Международния панаирен център, където бяха основните изяви, най-много бяха гостите от Африка, Филипините, Индонезия. Върху голяма карта на света бе изписан въпросът: „От къде идвате?“ На 6 юни около обед тук бяха поставени деветдесет и пет знака на гости, стекли се от всички континенти. Ден по-късно „автографите“ върху картата бяха вече от 138 страни, а дневният бюлетин за празниците, издаван на немски и английски език, съобщи, че присъстват 5009 гости от цял свят.

Фестивалът, който имаше мероприятия и в близките градове, включваше три хиляди изяви – богослужения, изложби, концерти, дискусии. По поляните на брега на р. Рейн още на 6 юни вечерта към гостите от чужбина се присъединиха към 400 000 души от цяла Германия и много туристи. Всички заедно се молеха и пееха възхвални химни към Всеподателя Бог.

Както писа информационният бюлетин: „Целта на срещата не е само да събере хората за празненство. Тя е широка платформа за критични дебати по съвременните проблеми на обществото.“ Основни акценти на разискванията пред отворени микрофони в четвърта зала на панаирните палати бяха темите за толерантното отношение между протестанти и католици; за религиозния плурализъм, за диалога с исляма. Тук сестрите дякониси призоваваха с думи и брошури за отворени врати на Църквата по всяко време и за всички случаи...

С мъдрост и духовна прозорливост в началото на ХХI век се налагаше стремежът на екуменическа основа: създаване на международно младежко движение от всички националности. Това движение би трябвало да продължи общуването между младите хора и след закриването на фестивала. С цел популяризиране на идеите и тяхното отразяване в обществото, камери на Националната немска телевизия навсякъде бяха „отворено око и ухо“ за разговорите в залите.

„Какво е свещено за вярващите? Защо сме различни в религиозните възгледи и позиции? Защо се делим, докога...?“ На тези въпроси се чуваха единни, ала различаващи се отговори, които са имали милиони вярващи преди нас. Ще ги задават вярващите и след години, тъй като различията са закономерни. Те са аналог на географските особености, степента на развитие и вековни традиции, в които живеят хората по земята. В Кьолн всички съзнаваха, че Бог, Който знае всички земни езици, ни учи в смисъла на Неговата любов – единството и взаимното зачитане на вярващите в Него.

Преди да влезем в катедралата „Св. Мартен“, недалече от символа на Кьолн – DOM, прочетохме кратка история на храма, написана върху каменна плоча. Той е изграден на р. Рейн преди векове и е разрушен до основи през 1945 година. Планът „Маршал“ за бързо възстановяване на Германия, разделена на две, включва обновяване на всички строителни фондове, включително и на църквите. Катедралата „Св. Мартен“ с кръгли кули е възстановена окончателно едва през 1983 година, когато в нея започнал нов молитвен живот. Първото, което разбрахме при влизането ни, беше, че богослужението не е на немски, а на португалски език. Отговора на въпроса ни защо е така, намерихме на информационното табло на стената: в неделните и празничните дни тук всеки час богослужението е на различен език, на който говорят вярващите от други националности, живеещи в Кьолн, или на гости, присъстващи в храма. Същото правило за зачитане на езика и богослужебните особености на вярващи от различни краища на света важи и за други храмове в града с пъстър национален колорит. Тази законова толерантност към религиозните чувства доказва и уважение към личността. Възстановена Германия, днес с висок жизнен стандарт, със завидна икономическа и социална политика, вече мисли за глобален план „Маршал“, благотворно обновяващ и укрепващ света.

В един от салоните на огромната четвърта зала беше изправен стоящ ствол на дърво, край който спираха много посетители. На малка маса до ствола беше изобразен макет на скулптурна фигура „Ангел на мира“, в която трябваше да се превърне дървото. Право да участват в сътворяването на пластиката имаха всички желаещи: те получаваха чук и длето, дялаха върху крилата на Ангела и получаваха за спомен онази частица, която са направили със своя ръка. Има нещо трогателно да правиш Ангел на мира с участието на хиляди хора. Аз взех, запазих и донесох в България част от „крилото“, което ръкоделствах заедно с други вярващи...

Край стените на внушителната осемвековна катедрала DOM на Кьолн през времето на Трийсет и първите празници на Евангелската църква не секваха хоровите песнопения „Алелуя!“ Тук нямаше имена и звезди на естрадата, или по-точно всички изпълнители бяха звезди, защото бяха събрани най-добрите гласове от Южна Корея, Канада, САЩ, Нова Зеландия... В различни павилиони, пръснати по площада, се събираха средства и помощи за бедстващи страни или райони. Срещу три евро всеки можеше да си купи Ангелчето за помощ на децата в Африка. Пак толкова струваше и флагът в помощ на хора в инвалидни колички, сувенирът за незрящите, които четат Библията на брайлово писмо... В огромното училище по милосърдие за нуждаещи се по време на тържествата всеки имаше възможност да докаже на живо християнската си душа. Високите етични норми към страдащите по света бяха огледало на целта за взаимна помощ.

Сред милосърдните ангели на Иисус Христос навярно имаше хиляди, но тук, сред множеството от домакини и гости, се открояваше жена, чието име е малко познато. Шейсет и четири годишна, съпруга и майка на четири деца, Мариане Гроспийч от Непал беше пристигнала в Германия, за да разкаже за малкия град на прокажени в своята страна. Lepra е медицинско название на проказата, която съществува и до днес. Нейната родина преди векове е била най-вече в Африка, както и в субтропични райони, благоприятстващи развитието на бактерията lepra... В лагера на Непал днес живеят около 1600 деца, жени, мъже, болни по наследство или носители на неизлечимата зараза, която ги обрича на изолация. Преди двайсетина години, подобно на Майка Тереза от Калкута, Мариане решила да посвети живота си на тези хора и да им докаже, че не са забравени от Бога. Постепенно жителите на лагера започнали да отглеждат в градини зеленчуци, от които да се прехранват; започнали да изработват на ръка накити, да произвеждат копринени тъкани, сувенири, които се продавали предимно в Непал, а по-късно и в развити страни по света. Тук започнали да пристигат мисионери от Европа, които открили медицински център за лечение на болните не само от проказа, а и на хора в инвалидни колички, незрящи, глухи, неми... Те разкривали курсове за ограмотяване на жените, майки на невръстни деца. За домакините на тържествата и за гостите, които познаваха стандартите на Германия, беше изненадващ разказът за подобен бит днес. Сумата, необходима за битови нужди и лечение на прокажен човек в лагера, е около 16 евро за месец!

„16 евро?“ – недоумяващо вдигаха рамене слушателите на откровението:

„Нужни са ни 25 000 евро месечно, а понякога не можем да набавим дори половината. Въпреки това не губим надежда!“- сподели пред една международна група Мариане Гроспийч. Рита Шмидт, като разглеждаше снимки от лагера на Непал, се просълзи:

„Вашата вяра в Бога би трябвало да е огромна!“ – опита се да си представи живота там. После даде 50 евро на Мариане и получи от нея талони за благотворителност. Други присъстващи също дадоха своята лепта... Някои казаха, че са готови да заминат като доброволци. Навярно за миг Бог разкри пред очите на всички един свят в нищета и страдание, където има и много деца.

Безплатно за всички участници се разпространяваше списанието „Един свят за всички“. То отразяваше върховната цел на християните по света – за глобална промяна на мисленето към хуманни дела. Промяната трябва да повлияе миротворно на лидерите, които разполагат с военна сила. Тази тема се предоставяше специално на вниманието на дискутиращите, тъй като по същото време (7 юни) в Берлин беше пристигнал на официална визита президентът Буш. Той искаше да изясни позициите на САЩ и съвременна Европа около изказването на Путин за ядрените ракети в близост с границата на Франция и Германия... Какъв беше отговорът на военния спор между световните военни сили? Вярващите хора, събрани в Кьолн, докато слушаха новините от Берлин, повярваха в силата на общата молитва – Бог беше наложил победа на разума и мъдростта. Християните на Германия, пък и всички хуманно мислещи хора, не искат да преживеят разрухата на нова война, независимо от коя сила и с какви подбуди би започнала тя.

****

...Още с пристигането нашата българска група беше настанена в старинния град Брюл, на двайсетина километра от Кьолн. По шосе или по железопътна линия до там се стига за 15 минути. Почти срещу гарата на Брюл е замъкът от ХVIII в. с градини в стил рококо. На десетина минути път към центъра има храм католическата църква, а недалече от него и протестантската.

На табло пред градината на неголямата протестантска църква в Брюл беше написана програмата за целия месец юни. Особено внимание се отделяше на осми (четвъртък), когато в цяла Германия не се работи, тъй като се чества празник шейсет дни след Възкресение Христово – Тяло Господне. Тогава вярващите приемат причастие и след службата имат обща вечеря в двора на храма. Като видя нашите оранжеви шалчета – знак, че сме гости на Трийсет и първите празници в Кьолн, възрастна християнка от аристократичните къщи наоколо ни покани. На 8 юни, в 18 часа вече бяхме в храма и заехме места на пейките. Виждаха се и други гости участници в тържествата от далечни страни, които се отличаваха с оранжеви шалчета. След встъпителната музика поздрав към гостите на подиума застана обаятелна жена в ритуална черна дреха – облекло на хора с духовен сан в евангелската Църква. Изненадата за нас, българските жени с традиционно православно изповедание, беше голяма. Знаех, че в Англиканската църква жените са отвоювали правото си да бъдат равностойни с мъжете и в тази област, но никога не бях виждала жена да говори от амвона. След песенното славословие „Глория“ тя прочете стихове от Евангелието на Матея. По-късно благослови хляба в подносите и виното в керамичните кани, след което покани желаещите да получат причастие да се съберат край Господнята трапеза. Жената полагаше в ръката на всеки вярващ хляб с думите: „Тяло Господне за теб!“ После подаваше глинена чаша с вино, от което всеки отпиваше глътка. Лицето и думите й бяха изпълнени със стремеж да достигне до сърцата на вярващите... Четирийсет и шест годишната Ренате Герхард, която от пет години оглавява църквата в Брюл, е първата жена свещеник (Pfarrerin) в многовековната църковна история на града. С доказана силна вяра, дух и богословие, тя е равна с мъжете пред амвона. За нея правото на богослужение отдавна не е забранена земя, както е в Православната и Католическата църква. Помолих я да ми разкаже нещо повече за себе си, а тя скромно и пестеливо сподели, че обича литературата и е изпълнена с идеи. Вниманието й е насочено преди всичко към младите майки и християнското възпитание на техните деца, за които е уредена специална църковна зала с библиотека.

След празничното богослужение в протестантската църква на Брюл изпитах радост, че в една цивилизована страна обществото е превъзмогнало бариерата на предубеждението към жената. На нас ни остава радостта от съзнанието, че свещеният олтар е навсякъде, където човекът – мъж или жена – работи за полезното, за доброто за хората. Това ще рече, че той прави чрез дух и ръце един от Ангелите на малката Вселена, която диша и съставлява вечната, небесната Вселена...

2007 г.

ПЪТУВАНЕ КЪМ ВЕЧНАТА,
ОСВЕТЕНА ЗЕМЯ

„