Закон на вярващите чрез любовта и молитвата

Градчето Лурд в Южна Франция e само на десетина километра от граничната линия с Испания. От древност до днес то е пръснато по хълмовете, където тече река Гав; известно е като „Департамент от високите Пиренеи“ и до средата на XIX век все още с нищо не се отличава от други неголеми планински селища в Пиренеите... На 11 февруари 1858 г. край Масабиелската пещера, близо до левия бряг на реката, няколко деца събират дърва за огрев. В един от високите отвори на скалата пред очите на четиринадесетгодишната Бернадет ненадейно се появява жена в светли дрехи. Момичето е смутено от внезапното си видение и не знае как да го разбере; дори не се осмелява да попита връстниците си дали и те виждат госпожата. В следващите дни децата заедно със свои родители и близки отново отиват до мястото, а непознатата гостенка отново се явява само пред очите на Бернадет, като говори с малко думи. На 25 февруари по време на 9-ото си появяване тя кара момичето да загребе от пръстта под скалата, откъдето бликва вода. Жената кара покорното дете да пие от тази вода, която е все още кална; подтиква го да яде от сухите, горчиви треви; иска от него да коленичи и да целуне земята „заради греховете?“... Девойката изпълнява всички желания на Небесната царица, която съобщава, че от извора под скалата ще потече вода, която ще бъде за измиване от човешките грехове и ще има изцелителна сила за болни!

На 16 юли 1858 г. Светата Дева се появява за 19-и, последен път, за да каже на момичето „довиждане“. След това хората на Лурд правят път към Масабиелската пещера, за да се отправят натам вярващи в Бога и болни. С освидетелстването на още десетки изцеления през 1882 г. в градчето е основано лекарско бюро за наблюдение и доказване на свръхестествените лечения чрез водата от извора. Тук бързо започват да прииждат болни от цяла Франция; по-късно и от различни страни в Европа; от целия свят.

****

15 юли 2008 г., Лурд, 14.30 ч.

Първият вагон беше малка пътуваща болница за лежащо болни, някои на командно дишане, други на хемодиализа, трети съвсем немощни или в невъзможност да разговарят поради различни заболявания. Потръпнах от гледката, напомняща ми картината „Лазарет“. Като не знаех словенски или италиански, не можех да попитам болните за тяхната голяма надежда – да предприемат толкова дълго пътуване. Но доброволка словенка, която знаеше отлично английски, ми обясни, че някои от болните не отиват с надежда за изцеление, а за да докажат вярата си в Бога. Така почувствах колко малка е моята вяра спрямо тяхната...

На гарата в Лурд, тази малка столица за Божии чудеса, ни чакаха много от домакините. Вече познавах строгата дисциплина и организация по време на световни християнски празници в Германия, Италия, Франция, но тук недоумявах как „лазаретът“ от първи вагон, десетките хора в инвалидни колички и всички ние, които сме на крака, само за един час бяхме откарани с автобуси и разквартирувани.

В нашата българска група от трийсет и пет човека имаше пет в инвалидни колички с лични придружители; на други десетина заболяванията не се виждаха. Пътуването беше осъществено от международната италианска организация UNITALSI чрез Католическата църква в България. Ръководител беше отец Благовест Вангелов, викарий на апостолическия екзарх монсиньор Христо Пройков. Духовен помощник в групата ни беше отец Сречко Римац, монах от ордена на кармелитите в България.

Очаквах това пътуване с болните близо десет години. Тогава отец Пиер Алкоф от Франция беше на гости на Католическата църква. При една среща в храма „Успение Богородично“ в София той посочи седящите в инвалидни колички и каза: „Ще помогна всички вие да дойдете в Лурд, където Бог извършва чудеса на изцеления!“ Тогава дълго се молих да посетя Лурд с моите приятели, за да видя как ще бъдат излекувани! Виждах това пътуване близко във времето, но през 2002 г. отец Пиер почина. Отминаха от света и някои от приятелите с увреждания, които силно желаеха да пътуват до Франция... Докато през декември 2007 г. разбрахме, че до Лурд се организира пътуване за хора в инвалидни колички. Спомних си забравената от мен молитва преди десетина години, която Бог не беше забравил! Но не очаквах желанието ни да се осъществи в юбилейната 150-годишнина от явяването на Дева Мария в градчето.

Българските поклонници бяхме настанени в Дома „Нотр Дам“ (Нашата Майка от Лурд), който побира 900 души. Всичките стаи за сън, столовите, помещенията са приспособени за инвалиди. До всяко легло има стойка за системи, бутон за повикване на медицинския персонал... Под прозорците, само на двайсетина метра тече река Гав, а на отвъдния й бряг е величествената катедрала. Първото, което ми мина през ума, беше, че през 1858 г. свещеникът Пейрамал от Лурд не е подозирал какво ще се случи на това място в следващите години.

В историята на Лурд е записано, че изграждането на величествената горна (висока) базилика е започнало през 1862 г., четири години след чудното появяване, и е била отворена за обществени молитви на 15 август 1871 г. Храмът е в готически стил, изработен от лурдски камък. Той се издига на 70 м височина от основата, положена върху скалата над самата пещера. В тази базилика с великолепни цветни витражи и орган могат да се поберат едновременно 1000 човека... Тъй като след десетина години монументалният Божи Дом за молитви се оказал недостатъчен, през 1883 г. започва изграждането на втора базилика, завършена само за шест години. Тя може да побере 2500 богомолци. Изображенията й са предимно от цветна мозайка и напомнят за човешкия стремеж: всичко на тази земя, посветено на Бога, да бъде изящно, вдъхновяващо, трайно за векове!

17 часа.

17.30 ч.

„Благодаря. Утре ще дойдем с малкия от шест сутринта, за да сме сигурни, че ще ни приемат!“ – отвърна обнадежден мъжът. Той повика и съпругата си с другите две деца, после се отправиха към медицинския център на UNITALSI, където били настанени.

Към една от пейките в близост до реката се насочи много красива жена, не повече от двайсет и пет годишна. Тя буташе инвалидна количка с мъж, който би могъл да е спортист или актьор: изразително лице, силно телосложение. Не разговаряха. Жената спря количката, седна и наведе главата си така, че лицето й се покри с дългите коси. Заплака. Уж тихо, без да я забележи някой, ала не можеше да сдържи мъката в душата си. Мъжът беше обърнат с лице към къпалните, откъдето дойдоха. Били младо семейство с дете на година. Пристигнали в Лурд от северна Франция с последна надежда, че в къпалнята Бог ще извърши чудо и ще възвърне здравото тяло на съпруга, парализиран след фатална автомобилна катастрофа преди половин година. Тогава лекарите отсъдили – пожизнено в инвалидна количка!... След няколко минути жената стана, изправи се зад количката и направи няколко крачки в посока към чешмите. Спря изведнъж, прегърна в гръб силните рамене на мъжа си и започна да целува лицето му с ново упование за силата на човешката любов. Просълзих се. В ума ми проблесна молитвата към Всемогъщия: „Дай на всеки от нас надежда, че всичко, което трябва да понасяме в този свят, в тази долина на сълзи, е за прослава на Твоя Син!“

На двайсетина метра от входа на пещерата са чешмите. Високо над тях върху скалата са поставени огромни кръгли медальони с еднакъв текст, преведен на 16 езика: „Ето извора – пийте от него и се измивайте!“ Думите са казани от Света Богородица към девойката Бернадет. Пред тези чешми също е стълпотворение от народ. Ако всеки от стоящите тук само отпива с вяра и измива лицето си, навярно редиците чакащи ще преминават по-бързо. Ала на това място се виждат различни по големина туби, бутилки, съдове, които трябва да бъдат напълнени, за да бъде пренесена благословената лурдска вода до различни кътчета на света при онези болни и вярващи, които не могат да дойдат дотук!.. Острите върхове на катедралата пробождат висините като видима връзка между небето и хората – знак за вяра, за благодарност към Бога. Но живата вяра грее в сърцата на тези, които могат да чакат търпеливо, за да напълнят съдовете с вода; да влязат в къпалните; да участват в литургиите, шествията, бденията... За тях Христос казва: „Който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“ (Йоан 4:14).

Бюрото от лекари за достоверна проверка на свръхестествените изцеления, основано през 1882 г. в Лурд, заседавало близо до пещерата по време на поклонничествата. Щом те научавали за някое излекуване, подробно проучвали случая, като проверявали медицинските свидетелства, от които да стане ясно, че експертизата доказва неизлечима (или труднолечима) болест. В случай на чудо били разпитвани и свидетелите, придружаващи болния, познаващи неговото дълго тежко страдание. Лекарите сами преглеждали излекуваните болни и ги записвали за наблюдение през следващите месеци... Не всички примери на изцеления настъпвали веднага след окъпване или пиене на водата. Понякога облекчението започвало по време на шествия със Светото причастие или литургии; в други случаи подобрението настъпвало месеци след завръщане вкъщи. За лекарите било непонятно как една и съща вода отваря очите на незрящи, лекува туберкулоза, парализирани, хора с умствено увреждане. Ето защо те сами стигнали до извода, че лечителната сила не е във водата, а в невидим, неосезаем дух извън нея... Д-р Бернхайм, ръководител на школата за психиатрично лечение в гр. Нанси в края на XIX век, сам наблюдавал излекувани болни, свидетелства: „В Лурд стават изцеления на всички видове болести, има внезапни оздравявания или съвсем бързи; изцеления от скоро и по-стари (до 30-годишни болести). При възрастните хора внушението за оздравяване би могло донякъде да упражнява известно влияние, но тук срещаме изцеления на малки деца; изцеляват се хора на умиране или в пълно безсъзнание; оздравяват невярващи хора, при които и дума не може да става за внушение или самовнушение.“ Лекарят не се наема да спомене какъв е процентът на изцеленията спрямо онези, които не получават желаното здраве. Безспорно е, че преобладаващ процент са случаите, в които мълчаливата и невидима тайнствена сила не изпълнява молитвеното човешко желание. Но при съприкосновение с водата от Лурд всички получават облекчение, изпитват лекота на духа и тялото, изпълват се с надежда.

21:05 ч.

Гледката не може да се фотографира или опише – тя е посветена на Бога и се вижда само от Него, от висините. Стотици инвалидни колички с три колела на Медицинския център UNITALSI и Дома за поклонници „Нотр Дам“ прииждат в редици към катедралата; най-отпред се виждат лежащите на носилки, зад тях в инвалидни колички са други десетки парализирани с техните придружители или доброволци... Здравите поклонници вървят и всички се сливаме в молитвите на нощното бдение. Сред песните на различни езици се чува всеобщото „Алелуя“, „Глория“, „Аве Мария“, „Малад“(болни). Болни и здрави издигат в ръка запалената свещ с молитва за изцеление на нуждаещите се страдащи! Целият площад пред катедралата е осветен от хилядите свещички на надеждата. Подобна гледка не съм виждала. Не съм изпитвала толкова силно чувство за обща съпричастност... Кой, ако не Бог, би могъл да събере тук толкова вярващи в Него?

Песните, славословията, общуването и опознаването между хората от различни националности продължи до 23:30. Към полунощ край чешмите с изворна вода от скалата бе спокойно. Няколко души отидохме до тях, пихме с вяра, после измихме лицата си. Не беше внушение – умората ни напусна. Вече с нетърпение очаквахме следващия ден, когато 10 човека с увреждания от нашата група трябваше да се потопят във водите на къпалнята!

****

Следващите години се създава Асоциация от милосърдни доброволци, свещеници, болни, които за едно столетие създават международната организация с цел да бъдат подпомагани, обгрижвани, насърчавани и транспортирани до светилища онези християни, които вярват, че биха получили облекчение или изцеление на свещеното място. Съдбата на организацията се влияе от двете световни войни и други усложняващи събития, но дори в критични моменти към Лурд се отправят вагони с болни хора от Италия, желаещи да бъдат на мястото, където се е появявала Светата Дева!

Днес младите доброволци на UNITALSI от различни националности са около 20 000. Те наистина са Божии ангели в човешки образ, които пишат: „Ние сме онези от „белите влакове“, ние сме от големите поклонници. Ние сме хора на вярата точно там, където страданието може да погуби усмивката. Доброволци без възнаграждение, освен от радостта да споделим живота си за живота и щастието на другите...“ Чрез различни проекти те са проникнали почти до всички кътчета на земята, където има страдащи, измъчвани от неизлечими болести. И отиват до тях, за да ги нахранят, да ги утешат, да се усмихнат с надежда, която е невидимо здраве за болния.

Дон Адриано Порлини, служител в ордена на отците сализианци, който ни посрещна и ни разведе из медицинския център на UNITALSI, изграден през последните 30 години в Лурд, при изпращането заръча пред нашата група: „Кажете на вашите болни приятели, че Домът на UNITALSI е техен дом; той е и ваш дом. Вие винаги сте добре дошли!“

****

16 юли, 9 часа.

14:40 ч.

Помолих разпоредителя на къпалните да ми даде една листовка, преведена на седем езика. В нея пише: „Вие сте в баните на Лурд, за да се изкъпете във водата от извора, който лежи под земята, в лявата страна с лице към пещерата – изворът, който Дева Мария откри за хората чрез Бернадет.“

Следваха исторически бележки за появяванията и тълкувания на евангелския текст, в който Христос обещава на страдащите вода от непресъхващия кладенец на вечността. Несъмнено, че дори да може, Бог няма да излекува телата на всички болни и умиращи, тъй като това не е в спасителния план за човешката душа. Ние никога няма да разберем кога, при какви обстоятелства и случаи Той благоволи към нашите молитви; защо някои наши желания, осъществими само от Него, остават неизпълнени. Но неслучайно историята на UNITALSI започва от Джовани Томаси, който в пещерата се е обърнал към броеницата, а не към пистолета.

Велислава Панова, трийсет и три годишна, в инвалидна количка от дете, разказа от името на всички български поклонници, потопили се във водите:

„От България тръгнах с надежда, че ще оздравея, ще проходя. Очаквах с голямо желание това пътуване и се вълнувах от самото тръгване... В къпалнята, когато ме съблякоха и ме покриха с бяла кърпа на кръста, почувствах, че имам лекота. Около мен се бяха събрали 5 човека; дадоха ми да държа в ръката си малка статуя на Света Богородица. По време на къпането започнаха да пеят молитви. После ми дадоха чашка, с която ме накараха да си измия лицето и да си натопя ръцете за две три минути. Бяха много любезни, съпричастни, мили. Майка ми стоеше и плачеше през цялото време... След това махнаха кърпата и започнаха да ме обличат. Поставиха ме на тяхната количка и ме изведоха извън къпалните, където беше моята количка... Не проходих като здравите хора, но тази вечер, с помощта на ръцете, хваната в перваза на терасата в „Нотр Дам“, стъпих за първи път на ходилата си. Очаквам в бъдеще да ставам все по-добре.“

На следващата сутрин беше облачно и ръмеше. Ние, които можехме да вървим пеша, трябваше да изминем „Кръстния път на Христовите страдания“ от базиликата на „Светата броеница“ до най-високата точка на хълма североизточно от нея. Подобно на Via dolorosа в Иерусалим, където Иисус Христос пренася кръста Си до Голгота и спира на 14 места по пътя на страданието, по хълма с „Кръстния път“ за поклонници в Лурд на 14 места са издигнати скулптурни композиции, пред които молитвените групи спират, за да се четат откъси от Евангелието; всеки човек да размишлява за изпитанията в своя живот... Пред нас вървеше група младежи от Франция. Някои слушаха думите на евангелския текст вглъбено; други се прегръщаха и се целуваха „тайно“. Но разсеяни или в молитвено съзерцание, всички момичета и момчета изминаха пътя до Разпятието, като припяваха в хор и попитаха свещеника, който ги водеше: „Защо Христос трябваше да бъде разпънат на кръст и да страда?“

Мисля, че на този въпрос всеки има свой отговор...

Следобед посетихме къщата на Бернадет и църквата, където се намира купелът, в който е кръстена. В дъното на огромния каменен купел имаше вода, с която всеки се „измива“ символично, като си пожелава нещо важно за себе си. Аз казах: „Господи, благодаря, че не забравяш молитвите ни и ме доведе до Лурд с част от приятелите, за които се моля! Като не ги награди с чудото да проходят, да прогледнат, да проговорят, знам, че ще дадеш най-висока награда на техните души в небесното Си царство!“

Следващите два дни минаха в процесии, бдения, приятелски срещи, разходки из града, литургии – мигове и слова, записани в небето за вечността.

... Когато отново се събрахме на 19 юли на гарата, под звуците на стар акордеон пяхме вълнуващата словенска песен: „Птиците се завръщат по домовете си...“ После, уловени за раменете, играхме на „влакче“ пред прозорците на всички вагони с поклонници. Прегръщахме се и се целувахме; разменяхме си адреси с покани за нови срещи. Защото човек, когато стигне със сърцето си до друго човешко сърце чрез любовта на Бога, не иска да се раздели с него. А трябваше да се завърнем в домовете си.

****

Девойката Бернадет продължила да живее в Лурд до двайсет и две годишна възраст. На 4 юли 1866 г. тя се сбогувала със своите близки в градчето и с две монахини поела пътя към гр. Навер. Там била зачислена в главния Дом на манастира „Св. Жилдар“, където в молитвено уединение живеели „Госпожите на Милосърдието и християнското учение.“ Две седмици по-късно тя се облякла в дрехата на послушниците под името Мария-Бернадет. Починала е от туберкулоза през април 1879 г., като в последните си изповеди повтаря точно и ясно виденията си при Масабиелската пещера. Тридесет години по-късно гробът й бил отворен (1909 г.) в присъствието на членове на каноническата комисия, които станали свидетели, че тялото й е нетленно, без неприятен мирис; лесно се огъвало, за да бъде облечено в нови дрехи. Десет години по-късно (1919 г.) при второ изследване тялото й нямало никаква промяна, с което започнала каноническата процедура пред Римския съд за обявяването й за Блажена. На 14 юни 1925 г. в църквата „Св. Петър“ в Рим богоизбраната девойка Бернадет Сибиру от Лурд била причислена към лика на Блажените. Просияла завинаги в небесните чертози с вяра и дълбока преданост, тялото на светицата се пази нетленно до днес в стъклен саркофаг в гр. Навер, където благодарни християни идват за поклонение и молитви.

Френска легенда разказва за самотен поклонник, който постоянно търсел най-подходящото място за молитва. Той посетил базилики, манастири, светилища, предразполагащи към общение с Бога, но навсякъде изпитвал недостатъчна пълнота от присъствието Му, тъй като човекът мислел за земното и вещественото. Поклонникът се отправил към Рим, но и там не почувствал мистиката на съпреживяването. Предприел пътуване до Иерусалим, посетил Голгота и други свети места, но винаги нещо не му позволявало да се потопи в дълбока молитва. В малък манастир недалече от Иерусалим поискал съвет от възрастен монах: къде да намери желаното молитвено място? Монахът отвърнал: „Защо не опиташ да стигнеш до сърцето на Отца?“

Поклонникът не разбрал добре думите на монаха. Върнал се в родния си град. След няколко дни, като влязъл в стара малка църквичка, която винаги пренебрегвал, усетил невидимото присъствие на Духа, Който докоснал сърцето му; накарал го да заплаче в умилителна молитва... Защото където и да Го търсим, Той е винаги край нас!

Докато пътувах сама или с други хора, които търсеха Бога, написах онова, което видях с очите си и почувствах със сърцето си. Сигурна съм, че почти в същото време те са открили други хубости; преживели са чувства, различни от моите. Как могат думите на написаното или изговореното да отразят силата на великия Дух, който твори живота – навсякъде, винаги, вечно? Как бих могла да намеря най-светлото място за срещи и разговор с Него?...

След хиляди пропътувани километри отрих тайната, която искам да споделя с вас. Той е там, където спирате за отмора и искате да кажете на някого: „Обичам те!“

ЧАСТ ВТОРА

С ВЯРА И ОБИЧ КЪМ ЦЪРКВАТА

(писма до Църквата)

Нейното определение е събор на хора с обща вяра и едно богослужение, но знам, че тя е много повече от това. Защото не се побира под купол на храм, а е небе и земя. Дъщеря е на Бога, Който я сътворява от нетленни камъни – душите ни. Най-голямата Църква е онова, което никой не може да види, да докосне с разум и да разбере, защото човекът не може да обозре вселената. Най-малката църква грее, работи в сърцето, живее в малкия храм на тялото. Нашите милиарди мънички църкви съставляват Божията вечна, неотразима чрез думи и образи Църква. Нашата мъничка човешка любов е част от великата Му любов на Баща, Който движи слънцето и звездите така, че да ни има. И ние се радваме, благодарим за дните си – до мига, в който излетим от своето тяло, за да открием великата мистика на пресътворяването – как нашата мъничка църква е изпълвала Неговата.

Когато започнах да пиша писмата си до Църквата, не знаех до кого точно ще ги адресирам – до хората или до небето. Бързо се сетих, че писмата до небето нямат нужда от компютър, диск, хартия, поща... Писмата ми до Църквата са отговор на писмата ми до небето, писани през последните 15 години чрез молитви и тревожни недоумения. Хиляди пъти, преди да заспя, обръщах очи към Него с въпроса „Защо е така, Господи?“ И хиляди пъти заспивах, утешена от невидимото Му присъствие, което ме питаше: „Не ти ли стига това, че те обичам?“ Защото нашите души непрестанно се вълнуват: от красиво цвете, от убийството на дете, от присъда, жертвоготовност, зов... И навярно никога няма да получим отговор на въпросите си: „Защо е така?“

Зная колко е рисковано вярващ човек да пише до религиозни хора, уверени в своето знание и учение за Бога. Всяка дума, сричка, мисъл на пишещия се разглеждат „под лупа“, за да се открие разлика с каноничното, традиционното, установеното и да се нарече грешка. После грешката на думата се увеличава стократно и се превръща в присъда против онзи, дръзнал да пише или да говори... Често и посветените в Бога забравят за любовта и прошката – водещ закон на вярата. Въпреки това искам да пиша до всички, които пишат Църква с главна буква, понеже Тя е невеста на Жениха. Вярвам, че писмата до тях ще стигнат в нужното време, както всички послания, отправени с обич към нея.

Понякога човешкият възглед е, че Църквата, като предано отдадена на Бога, трябва да осигури рай за хората на земята. Но досега тя не е успяла да направи това по земните ни представи за пълно благополучие. Защото не може да отмени силата и волята на Бога. В моменти на катаклизми и бездуховност недоумяващи хора питат: „Какво прави нашата Църква против беззаконията?“ Така тя често е обвинявана в бездействие, в липса на надмощие при злините... А нейната мисия е да преподава Словото Божие, за да стига то до сърцата на онези, които търсят закрила от Господа.

ПО-СИЛНИЯТ ЖЕЗЪЛ

(ЗА ЦЪРКОВНАТА ТОЛЕРАНТНОСТ)

Това, че новоръкоположеният митрополит Николай на Пловдивската епархия нарече от телевизионния екран папата еретик, възбуди много духове. Вероятно той не си даваше сметка, че оскърбява достойнството не само на католическия престол и неговия глава, а и на всички християни, определили себе си като католици. Подобно публично изявление може да усложни не само картината на дипломатическите отношения между двете посестрими църкви, но и отношенията между миряните. А когато един Христов избраник заедно с високия сан получава корона, жезъл, право на слово, той вече е отговорен за всяка своя публична дума... В началото на ХХI век, когато Европа се обединява, защитата на „чисто православие“ звучи надменно – различията във вярата не са любовта, с която Спасителят завеща единство на вярващите.

По време на Втория ватикански събор за пръв път се допуска присъствието на жени, а оттогава непрестанно се говори и пише за отменянето на безправието на жената в храма и осъзнаването на нейното достойнство...

От последния ден на последния Ватикански събор (1965 г.) изминаха повече от четири десетилетия. Упражняването на дипломатичен подход у католическото духовенство се утвърждава бавно, а при практикуването на толерантност в отсрещната страна най-често се отвръща с враждебност, страх, предубеждение, неразбиране. Последователите на папа Йоан ХХIII най-често биват обвинявани в користолюбив стремеж да подчинят целия свят на папската власт. Църквата на адвентистите дори „открива“ върху короната на католическия архипастир числото 666 и доказва, че той е антихристът! Разтворил ръце, за да прегърне своите опоненти, папа Йоан Павел II беше обвинен в дяволски страсти. Идеята за свободно, непредубедено общуване в религиозния дом се посреща най-често с отрицание, присмех, обръщане на гръб от радетелите за „чиста вяра“. Църковната дипломация се оказва по-слаба от религиозната ревност; църковният мир се превръща в кратка илюзия. Защо е така?

По пътя на идеалното намерение да опази Христовата църква от лъжеучения и ереси във вековете след Иисус Христос духовенството е създавало догми и канони, които в някои случаи противоречат на основните принципи на християнството – благовестие сред невярващи, помощ към изпадналите в беда; прошка за греховете... Според тълкуването на Валсамар и Ерестин 45-ото апостолско правило препоръча не общуване на християни с еретици. 65-ото правило на Лаодикийския събор от средата на IV век препоръча предпазливо общуване с онези християни, които нямат точно познание на вярата. Теоретическите постановки за чисто богопознание често се превръщат в реална бариера за общуване между вярващите, а отделни църковни единици се затварят в илюзията за собствено съвършенство, непогрешимост, превъзходство... Така разделението през вековете е настъпвало поради пастирите, знаещи догматичните, каноничните правила, а миряните християни недоумявали защо трябва да имат и отличителен знак като православни, католици, протестанти.

Във всички религиозни изповедания има пастири и миряни с осъзнат духовен стремеж да са затворени (интровертни) в своя малък кръг. Има и вярващи с отворени, толерантни чувства (екстровертни) към другите. Както фанатизмът, така и религиозната толерантност са лични чувства, които вълнуват душата на един човек и той ги практикува в общуването си. Много съвременни богослови от различни християнски общности считат, че не трябва да се правят компромиси с точната формулировка на вярата, затова не може да се говори за църковна толерантност и дипломация. Но от средата на ХХ век вярващите християни в Западна Европа не задават въпрос към непознатия гост на църковен празник: от каква деноминация сте? За съвременния цивилизован човек, който приема света като едно цяло, църковната принадлежност няма значение; тя не е знак за дълбочина на вярата в Бога или специално превъзходство.

Въпреки наличието на Световния съвет на църквите (основан през 1948 г. в Амстердам, Холандия), поради липса на разбирателство и единомислие сред лидерите на Световната църква в средата на ХХ век беше създадена и новата Организация на обединените нации, която се стреми да налага мирни принципи и закони за всички народи, раси, съсловия. Докато отделните църкви търсят на всяка цена „сламката в окото на брата си“, светската власт създаде нов дом за разбирателство и взаимопомощ, който практически се грижи за възникващи потребности на страните членки в критични за тях ситуации.

Какво може да се направи за взаимозачитането и разбирателството в Църквата днес? Боголюбива цел на пастирите би трябвало да бъдат разясненията, че и „другите“ са наши братя, от които не трябва да се страхуваме и изолираме; не би трябвало да ги пренебрегваме. И още нещо: когато преподавателите по богословие говорят за другите християни и религии, те не би трябвало да излагат ученията им с насмешка, като ги наричат лъжливи, противохристиянски, еретични, а да представят с уважение и зачитане другия възглед за Бога и тези, които го споделят. Още по-малко подобава на духовници и богослови да заплашват вярващи християни със Страшния съд, ако миряните надзърнат в средата на други вярващи. Мисионерството не би трябвало да допуска опетняване, осъждане, отричане на вярващи или проповедници от други християнски общности с цел да докаже лично превъзходство и привличане към своята среда. Стремежът към догматизиране на Богопознанието, ревността по изповядане на „чистата формула“ често противоречи на същността на християнството: като съзнаваме, че сме грешни, да прощаваме греховете на ближните, да зачитаме всички нуждаещи се от помощ, като им помагаме... Нали и Иисус Христос моли Отец да бъдем едно в Неговата Божия любов! За тази мисия е нужна и смелост, и добро сърце. Тук най-точно подхожда приказката за онзи човек, който се изгубил в пустинята. Останал без храна и вода, той не можел повече да се придвижва в посоката, към която е тръгнал. Самотен, изнемощял, с мрачни мисли, съзрял в далечината препускащ конник. Мъжът се уплашил: „Този ще ме нападне, ограби и убие!“... Когато конникът стигнал до него, изпадналият в беда с почуда открил, ча това е брат му, тръгнал от близкото селище, за да го намери и спаси от смъртта.

От последния Седми вселенски събор (797 г.) са изминали повече от дванадесет века. Двете големи посестрими – Източната и Западната Църква, установяват вътрешния си живот, молитвената практика и йерархията върху канони и правила, приети на Седемте вселенски събора. Православната църква, представлявана от всички поместни църкви с православно богослужение по целия свят, не се осмелява да мисли за свой освежителен духовен събор, който да укрепи авторитета на институцията й. Днес, уви, изгледите за нов Вселенски събор изглеждат толкова нереални, колкото са били и преди десет века във времето на разделението. Мнението, че след Седмия вселенски събор не трябва да има следващ, тъй като до онова време всичко е казано, вече е архаично. Защото наука, която не е в духовна и морална полза на обществото, изгубва смисъл, губи и привърженици. Ето защо благонадеждна остава идеята за една личност от Православния свят, която подобно на папа Йоан ХХIII ще има и силата, и смелостта да организира всеправославен събор от йерарси, които да вземат решения за необходими промени. Както можем да предполагаме, тези промени няма да бъдат само няколко и няма да просветлят възгледите и душите за няколко месеца. Ще има и съпротива. И отрицания. Но кой днес се оглежда във водата на кладенеца от собствения си двор и мисли, че Вселената е само под стряхата на родната му къща? Достатъчно е да светне екраът на телевизора, за да разбере, че и другите имат право на земя, небе, свое неоскърбено верую...

Откритията на науката в областта на Космоса през ХХ век допълват картината и за една нова, по-актуална апологетика в представите за Твореца. Ето защо са потребни нов прочит и тълкувание на старите църковни закони. Останалото ще извърши Бог във времето след нас.

2006 г.

Година – две след 1989 г., когато миряните се престрашиха да се черкуват, в медиите се откри дискусия: на какъв език е по-добре да се извършва богослужението – на съвременен български или на църковнославянски? Важността на темата отстъпи място пред „сензацията“ на разкола в българския синод и не се стигна до крайно решение.

Мотивите на епископата за запазване на църковнославянския език са няколко: 1. Че свещеникът трябва да разговаря с Бога на сакраментален език, различен от сквернословния, с който си служим в делника. 2. Че църковнославянският език е залог за най-чисто, неизменяемо православие. 3. Че богослужебният чин от книги е обемен и не може да се преведе в следващите няколко години. 4. Че църковнославянският език е мелодичен, поетичен, проникнат от църковна мистика и по никакъв начин не трябва да се заменя с говоримия български език.

Срещу тези съображения застава много по-голяма и основателна поредица от аргументи. Преди дванадесет века братята Св. Кирил и Методий оспорват с мъдрост, разум и воля схващането, че словото Божие е добре да се проповядва само на трите езика: латински, гръцки и еврейски. Добре знаем колко хули, упреци, гонения им е струвала тази тяхна мисия. Въпреки това светителите се заели да създадат писменост за славянските племена, които имали потребност от вяра. Светите братя, прославяни и до днес, не само че създали такава писменост, но с равноапостолско усърдие се заели да я разпространяват. Библията била преведена и така още в първите години от въвеждането на християнството по нашите земи мощен дух на побратимяване въздигнал културата сред славяни и прабългари...

Във вековете след окончателното приключване на библейския сборник всички езици получили своето естествено развитие. В европейските страни библейският текст периодично се редактира на по-съвременен стил, с което не се отнема или променя автентичният текст. Българският език също се развива и променя. Ако беше грях да разговаряме с Бога на роден език, то и Библията не би трябвало да се превежда на съвременни езици. А как ще я разбират хората?

Още преди Освобождението на България Американското библейско дружество заедно с Британското и чуждестранното библейско дружество си поставили за цел да превеждат, да разпространяват Библията сред християните в границите на Османската империя. Християнски страни извън империята превеждали на матерен, разбираем език за всички християни, които искали да съхранят корените на традиционното си изповедание. Така след продължителния подвиг на организатори, на боговдъхновени преводачи, стилисти, издатели днес Библията у нас може да се чете от вярващите не на църковнославянски, а на съвременен български!

Още при основаването на Българската православна църква (870 г.) духовенството у нас се бори за независимост. Един от основните мотиви за отделяне от гръцката схизма е, че гръцките владици говорят по време на богослужение на гръцки език и народът не разбира словото им. Този спор е продължавал векове, докато Българската православна църква получи пълна независимост.

След многовековни спорове около триезичната догма на Втория ватикански събор (1960-1965 г.) Католическата църква съзря необходимостта от това – словото Божие да се благовести във всяка страна на роден език, а не на латински, както беше до този момент. И това с една цел – да могат всички хора да разбират най-лесно, безпрепятствено и бързо смисъла на Евангелието.

Днес църковнославянският поради своята сложна фонетика и граматика не може да подскаже на съвременния човек за какво става дума в текста на молитвата или култовото хваление, изпълнявано по време на служба. Неразбираем като смисъл, изповед, съдържание, той обезсилва възможността на словото да стигне до сърцата на хората в храма.

При една анкета с ученици от седем до петнадесет години през 1994 г. на въпроса защо не посещават православни храмове, децата отговориха, че не разбират нищо от богослужението. За богослови и духовенство стана ясно, че за възрастните свещенослужители този език е „по-лесен“, тъй като преди години са го изучавали в Семинарията и Духовната академия. Почти веднага се зададе неудобният въпрос – кому е необходим църковнославянският в наши дни, ако никой не го разбира? Едва ли само заради православното богослужение той отново ще бъде изучаван в училищата и ще възвърне интереса към православния храм. Но преди да се получи отговор на дилемата, младите боготърсачи се отправиха към евангелски църкви, където благовестието се проповядва ясно, разбираемо, емоционално. Едва ли трябва да се сърдим на силните в словото Божие – по-добре е да се поучим от тях.

Като алтернативен отговор до 1999 г. българската телевизия и националното радио започнаха да излъчват празничните богослужби с превод и тълкуване на символиката. Преиздадена беше на български Светата литургия в самостоятелен текстов сборник. Но в храмовете почти не се срещаха миряни с книжка, която да превежда текста на службата. Хората влизат, за да запалят свещ, да отправят своя молитва – и излизат... На страниците на вестници се чуваха отзиви, че свещенослужителите извършват тайнствата на църковнославянски, с което вярващите остават „извън“ съдържанието на отправените за тях молитви. Въпреки това някои духовници предпочитаха и продължаваха да четат от Требника на църковнославянски, сякаш смисълът на изговореното от тях трябва да се запази в тайна.

Сам Спасителят е казал на апостолите: „Идете, научете всички народи...“ По какъв начин може да бъде разпространено благовестието, ако го обявяваме със съзнание, че християнинът получава респект към словото, ако не вниква в него? Високата претенциозност не обслужва делничния живот на човека, който иска да оцелее физически и духовно. В последните 18 години православните храмове из българските земи станаха повече, а старинните светини – по-благолепни. Но станаха ли повече православните християни? Родители и деца станаха ли по-нравствени и духовни?... Разбира се, че нашата Православна църква няма вина за общата деградация в духа и морала на новото време. Този процес е част от обща, световна политика. Но ако искаме да запазим националната си идентичност в голямото православно семейство, трябва да мислим с гордост не само за наследството ни от миналото. Посоката е към бъдещето... Който реши да стане монах и да разговаря с Бога на църковнославянски, би могъл да прави това безпрепятствено и свободно. Но в градските храмове и най-посещавани манастири се полага от сърце и задължение ясна родна реч.

През 2006 г. по време на православен детски лагер в планината помолихме семинаристи от Софийската духовна семинария да кажат наизуст няколко молитви. На български език момчетата знаеха само „Отче наш“ – всички други текстове бяха запаметени на църковнославянски. Кого ще обслужват тези бъдещи Божи служители – храма като дом за молитва или надлежната човешка потребност от вяра? Близо двадесет години след осъзнатата необходимост от реформа текстът на богослужебните книги, молитвеници, требници, иконни надписи продължава да се издава и на църковнославянски. В това няма нищо лошо, ако някой свещенослужител не реши, че предпочита да извърши тайнство или да чете молитви на свещения църковнославянски, който е неразбираем за съвременния българин.

****

Второто по численост вероизповедание у нас е мюсюлманското. След него се нареждат протестантските движения, като при тях имаме увеличение на броя на последователите през последните години.“

Коментарът към отговора на проф. Желев би могъл да е обширен. Вярата на българите, определили себе си като православни, е неясна, непълна, неудовлетворителна. Те не познават смисъла и дълбочината на църковните тайнства, а често пристъпват към тях формално – за да пази Бог семейството. Традициите са познати, възстановени са по родова линия чрез баба и дядо, чрез родители или близки. На големи християнски празници в храма се палят свещи, оставят се благодарствени приноси, ала в повечето случаи миряните не познават смисъла на вярата, която биха могли да получат от живото слово.

Това е истината. Не за нейно осъждане, а за поучение наше.

ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ВЕЧНОСТТА

Днес получих писмо от Италия. От Мирослава, с която не се погаждахме много по Божиите въпроси. Тя замина на работа преди две години като много българки, на които не им стигат парите да свързват „двата края“. Разбрах, че са й зачислили бабка със счупен крак, затова не си идва в България. Ето я истината:

Здравей, приятелко!

Сигурно се досещаш, че новия ти адрес знам от сестра ми: преди три месеца тя ми каза, че сте се срещнали на улицата и сте разменили телефоните си. После е взела адреса ти по моя молба: много исках да ти напиша за нещо, което ме вълнува от година. Разбрала си от нея, че близо две години работя в Пиемонте, Италия. Грижа се за възрастна, болна жена и за жилището й, за което получавам прилична сума от нейните деца... Още при първата среща си попитала сестра ми как се чувствам в тази страна. Долових подтекста на въпроса ти, защото помня нашите разговори, винаги завършвали с неразрешим спор – аз дори не исках да пътувам на екскурзия в страни с традиционно католическо или протестантско християнство, за да не влизам в техни храмове по време на богослужение. Това беше мое дълбоко вътрешно усещане, подплатено не само с правилото на Православната църква за молитвено необщуване с хора от други християнски общности, но и моя осъзната потребност: достатъчни ми бяха нашите храмове и манастири, нашите празници, постът и изповедта като мир за душата ми... Затова започнах работа в една църква в нашия град, ала ревността към точното изпълнение на църковните правила и поведение ме въвеждаше в конфликт със случайни посетители, които имаха свободно поведение или възгледи за религията. Така реших да напусна длъжността си. Три години бях без работа; където и да търсех – напразно.

Като останахме без средства, реших, че бих могла да се грижа за болни възрастни хора в чужбина – както хиляди българки правят това през последните години на дългата икономическа криза. Подавах документи в различни фирми и посочвах, че искам да бъда в Гърция. Но всеки път се отваряше врата към Западна Европа, където православието е нетрадиционно. Изпитвах страх от заминаването, ала парите ми напълно свършваха и трябваше да започна работа където и да е, само да живея, да помагам на семейството си. Между предложенията за Германия и Италия предпочетох Италия, защото е по-близо до нас, можех да се върна по-бързо...

Няма да влизам в подробности с това каква съпротива имах първите месеци от престоя и работата, колко изкушения ме нападаха – да си тръгна! Чувствах се самотна, ничия, изоставена, заключена. Първата сутрин трябваше да изляза да пазарувам, но не бях получила електронна карта, с която се отваря вратата на къщата и пред затворения „рай“ се разплаках. След това мислех, че съм нежелана въпреки грижите ми към моята симпатична бабка Лучия, както на италиански я наричат „нона“ (баба). Тя непрестанно призоваваше Бога в молитвите си, а на мен ми се струваше странно – с Кого говори? За мен Христос беше в България, но трябваше да мълча. Спаси ме това, че не знаех езика добре и все още не можех да говоря за Него. Но Лучия ми говореше с толкова радост и любов за „моя Христос“, като че ли не намираше разлика. На четвъртия месец каза на родната си дъщеря, че ме чувства по-близка от самата нея! Смутих се. Дъщеря й не се разсърди, а ми благодари и ми подари златен медальон с образа на Светата Майка и Младенеца Христос. Разбира се, изображението не беше православно, но трябваше да свикна да не обръщам внимание на незначителни разлики. Съзнавах, че не мога да променя християнството на Италия само защото аз мисля и изповядвам Христос по друг начин. Край храма в близост минавах предпазливо, без да обръщам глава към вратата – вече се изкушавах да вляза, да запаля свещ, да послушам тяхната служба...

В петия месец от съвместния ни живот Лучия се почувства добре и ме помоли да я заведа на църква. Е, добре, стиснах зъби: сега вече съм длъжна да направя това, което години наред не желаех в България – да влизам в молитвени домове на други вярващи. И знаеш ли какви мисли се завъртяха в главата ми, щом наближихме храма? Изведнъж ми се стори, че на входа пише: „Забранено за некатолици!“ Разбира се, такава забрана нямаше, но си спомних атакуващия спор с теб за един надпис „Забранено за неправославни!“, окачен на вратата на храма в Малко Търново. Ти го беше снимала през 1995 г. и го показваше с въпрос – как може да се забранява на други вярващи да посещават храма в градчето Малко Търново? Една част от нашата богословска група беше с теб, друга – против. Бях с онези, които не искаха други хора да влизат в нашите храмове, затова подкрепях написаното. При спора запомних с болка думите ти: „Да ти даде Бог да живееш в Италия, за да ходиш там на църква!“ След това задълго прекъснахме връзките си. Бях огорчена, а ти не ми се извини.

А помниш ли какво ти се случи, когато каза, че си ходила в католически манастир и си посещавала протестантската методистка църква? Ако си забравила, ще ти припомня, че те обадихме на декана на факултета с предложение да те изключи за една година, докато се промениш! Но той не мислеше като нас и нашата група те изолира напълно... Та докато водех баба Лучия към входа на църквата, се изненадах, че Бог не е забравил всичко това и неслучайно ми връщаше спомените. Все още не знаех и не исках да разговарям с втората си „италианска майка“ по този въпрос, но отговора получих, когато влязохме вътре двете: десетки глави се обърнаха към нас, осияни от радост, че виждат жената, половин година неизлизала от дома си поради счупване на крака и допълнително заболяване. Те идваха, прегръщаха я, запознаваха се с мен, поздравяваха ме за добрите грижи към възрастната, та от усмивки и благопожелания не успях да вдигна очи да видя как изглежда отвътре Божият дом. Защото Божият дом беше в празника на сърцата ни и в благодарността... След десет минути започна литургията. С наведена глава следвах думите на свещенослужителите, макар да не разбирах много. Когато органът засвири, се разплаках като в разкаяние от несъзнаван грях: Христос беше до мен и утешаваше безутешната ми душа, която не е разбирала другите сестри и братя, вярващи в Него.

Следващите дни разсъждавах за мислите и чувствата ни от студентските години. Разбирах, че още тогава всеки от нас е следвал своето сърце, като е бил убеден, че то е правилно и всички трябва да му се подчиняват. Сега разбирам, че „затварянето“ в своя среда е нещо полезно, осъзнато, естествено, но това не ни осигурява превъзходство. Защото всеки човек в търсенето на някоя истина за Бога невинаги намира отговор на въпросите си за Него. Мога с ръка на сърцето да кажа, че опасенията към непознатите вярващи християни са били заблуда, която Сам Бог ми помогна да осъзная. Неслучайно опитите да бъда на работа в православна страна се осуетяваха – трябвало е на четирийсет и пет годишна възраст да дойда в Италия, за да намеря баба Лучия, вече почти като моя майка, която иска да живеем двете, докато отиде при нашия Бог.

Като получих адреса ти, мислех, че вече няма смисъл да ти пиша за промяната ми. И ти навярно си осъзнала: човек не може да бъде отворен към целия свят. Вярно е, че от гледна точка на вечността нашите пристрастни чувства нямат значение, но ти пиша, за да ти спестя бъдещи верови атаки: не изговаряй на глас несъгласие, ако другият иска да си остане само „вкъщи“ – това е специална любов, приготвена от Бога за верните към едно духовно семейство. Колкото да си против някои неизменяеми догмати на Христовата Църква, те са необходими – като законите на държавата. Вечно е само Неговото неизменяемо, живо присъствие...

Трябва да излизам с моята бабка, затова приключвам. Като се върна в отпуска преди Рождество Христово, ще ти се обадя по телефона. Искам да се видим на чаша италианско кафе.

Пиемонте, Италия С приятелски чувства:

17 ноември 2005 г. Мирослава

ПЪТЯТ КЪМ НЕБЕСНОТО ЦАРСТВО

„И рече ми: тия думи са верни и истински; Господ,
Бог на светите пророци, изпрати Ангела Си,
за да покаже на Своите раби какво трябва да стане наскоро... Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене,
за да въздам всекиму според делата му. Аз съм Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният.“
(Откровение 22: 6, 12-13)

Когато Св. Йоан Богослов преживява в образи и видения Откровението на остров Патмос, за да го запише, едва ли съзнава, че неговата ръка затваря Книгата на книгите, в която Сам Вечносъществуващият говори за кръговрата на необозримия духовен живот във Вселената. Посланието има и нравствен характер за хората – въздаяние за човешките ни дела в деня на страшния съд, щом душата се раздели от тялото.

Откровението за страшния съд е вълнувало повярвалите в Иисус Христос още докато е бил сред хората на земята. На Своите апостоли и ученици Той обещава: „истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола.“ (Матей 19:28)... Как изглеждат небесните селения, невидими за очите, човешкият разум и въображение не са в състояние да прозрат или нарисуват. Това не е отнемало правото на изкусни художници през вековете да представят в картини отвореното небе, където „виждат“ душите на праведниците да блаженстват, а тези на грешниците – да се изтезават в огнената геена.

Днес, както и винаги, за много хора съществуването на жива душа след смъртта на тялото винаги е било поставяно под въпрос, тъй като не може да бъде доказано. Ала учени в областта на теоретичната физика в средата на ХХ век стигнаха до прозрения за вселенските величини на макро и микро космоса: светлината, мракът, времето са винаги неразделно единни. Те са всеприсъстващи, изпълващи пространство-времето, подчинени на всеобщ неизменяем закон, присъщ на вселената.

„Дори да съществува една-единствена обща теория за произхода, тя пак ще е сбор от правила и уравнения. Но кое е онова, което вдъхва живот на уравненията и създава Вселената, която те описват?“ – пита в колосалния си труд „Кратка история на времето“ ученикът на Айнщайн, английският физик Стивън Хокинг. Той се предпазва да отрече съществуването на Създателя, но тъй като не може с една теория и закон да се обяснят всеобщите Негови проявления както на земята, така и в безпределния космос, Хокинг, подобно на колегите си от научните лаборатории по теоретична астрофизика винаги отговаря двусмислено на въпроса за Бога: Той е невидимата сила, която носи Сама в себе си живота, като го направлява винаги и навсякъде по Своя закон. За целта вниманието на учените се насочва към анализ на светлината и мрака.

В библейското Откровение светлината е изворна, свойство на Божието битие и вечно присъствие на творческата Му любов, а мракът е бездната, обиталище на лукавия. Двете величини са от Първите дни на сътворението: „Рече Бог да бъде светлина. И стана светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Стана вечер, стана утро – ден един.“ (Битие 1:3-5)

В потвърждение на началното битие за земната пустош и мрака над нейната бездна (Битие 1:2) Хокинг пише: „Уилър направи майсторско попадение, като нарече всички неща черни дупки, защото те психологически будят неприятна асоциация.“ Или сходното описание с огненото димящо езеро, в което попадат и грешните души: „Наричат ги черни дупки, защото ги свързват със страха на човека от унищожение или поглъщане. След като веднъж се е образувала черна дупка, около нея възниква повърхност, която дефинира границата между Вселената като цяло и областта на силно изкривеното пространство – време, от която нищо не може да излезе навън.“ (“Живот в науката“, стр. 78, изд. „СУ „Св. Климент Охридски“, 1995).

Представителите на материализма винаги са считали, че адът и раят са на земята в реалния свят, докато сме живи. В тази идея има доза истина, тъй като Бог е всеприсъстващ, Той е Алфа и Омега. Злите демони от мрака на бездната често виждаме отразени в живота на земята – конфликти, убийства, войни. Благородните постъпки в човешките взаимоотношения, духовната радост, мирът, красотата, величието на природата, сътворена от Бога, се свързват с представата за земния рай. Любопитно е, че за вярващите в Бога нравствената истина за постигането на небесния рай е следната: в него ще блаженстват душите на страдащите, милосърдните, онеправданите, жертвоготовните и самоотреклите се в името Христово.

Описанието на вечния Йерусалим в 21 и 22 глава на Откровението като незалязваща светлина се допълва в последните десетилетия научно. Само галактиката на Млечния път се състои от сто милиарда слънца, сред които е и Слънчевата система с девет планети, една от тях наречена земя. Освен това невидимата творческа сила Бог продължава да твори милиони нови галактики, отстоящи на хиляди светлинни години от нас. (Една светлинна година е на около 10 милиарда километра.) Чрез проникване в сложния свят на светлината и мрака като закономерни явления в пределите на Слънчевата система и извън нея (движение, плътност, гравитация, зараждане и разпадане); чрез видимите изяви на материалния свят край нас учените не само се докосват до идеята за абсолютното Божие битие, но доказват Неговото влияние върху мисленето и психиката на човека в цялостния му живот на земята и по-натам – в жилищата на вечността.

За „врата на рая“ и „път към ада“ в конкретен смисъл науката днес не говори. Но отвъдният ад има поразителна прилика с библейското описание на „димяща пара“; учените доказват, че такава „пара“ излъчват постоянно черните дупки, където човешкото тяло би изпитвало усещане за разтегляне и усукване във всички посоки. За това място се казва: „светлина, попаднала в плътна черна дупка, не променя своите свойства и траектория.“ Това ни напомня за волята и силата на нашия небесен Баща, Който може да ни даде спасение при всички жизнени обстоятелства на земята... или да ни отведе от чистилището към вечната светлина.

Вярваме или не в задгробния живот; съзнаваме или нехаем за пътя на нашата душа в деня на страшния съд – той неизбежно настъпва. Летящият Ангел със светли крила не е просто илюзия – той е реалност, която в момента не виждаме, но се грижи за нас. Тъй както не виждаме и смъртта – черният ангел, който понякога стои до нас с жезъла на краткотрайната ни човешка власт. От човешка позиция не би могло да се съди кой къде ще попадне в Царството небесно заради лични деяния, морал, помисли. Този съд е изцяло във властта и обстоятелствата на Бога, Който е видял, чул, записал нашите прояви в Книгата на живота. В тази посока учените на ХХ век доказаха и всеприсъстващото „поле на информация“. То би могло да бъде нейде невидимо далече в пределите на Вселената... или просто в човешкия мозък, който приема и съхранява данни, регистриращи земния ни живот... Но към коя „врата“ в небесното царство ще се отправи душата ни? Това е великата тайна, която Бог не разкрива пред никого, като ни задължава да бодърстваме, да упорстваме в човешките добродетели, да побеждаваме смъртните грехове... До срещата с Него.