Закон на вярващите чрез любовта и молитвата

До наши дни много богослови отричат постиженията на науката и нейния принос в живота на отделния човек, на земята като цяло. Има, разбира се, негативни влияния от различни научни открития и техните приложения. Но ако един богослов отрича приноса на науката изобщо, то той не би трябвало да се ползва и от постиженията на медицината, техниката, автомобила, компютъра, които са научни открития в полза на хората. Дали отшелникът ще се възползва от тези постижения на цивилизацията, е личен избор. Кой ще отиде да живее в необитаема пещера само с една книга, хранен от райските птици – също. Когато попитали Стивън Хокинг каква книга би взел със себе си на самотен остров, той казал: „Библията.“

Аз също бих отишла с нея на острова. Там ще продължавам да търся тайната сила, която чрез молитвата на Иисус Христос отвори очите на слепи хора и възкреси мъртвия Лазар. Когато открия тази вечна тайна, ще дойда да ви я съобщя. За човека тя все още се пише и преживява с една дума – любов!

ДЕНЯТ НА ВТОРОТО РОЖДЕНИЕ

„Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат
думите на пророчеството и пазят написаното в него, защото времето е близо.“
(Откров. 1:3)

До 1990 г. не вярвах в съществуването на живот и разум извън нас. Бях сигурна, че онези, които говорят за необичайни видения или чуват невидими гласове, са с отклонение от нормалното. Дори не вярвах, че някои хора могат да имат знания за събития, които са се случили или ще се случат, без те да са техни свидетели. А в двата завета на Библията пише за такива явления като за истински!

През 1992 г. реших да търся Христос – тук, там, където говорят и вярват в Него; при онези, които очакват да получат помощ или откровение свише... През есента записах Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и само след месеци започнах да чувам край себе си глас, който знае всичко: кога се отлага изпитът, след колко минути ще пристигне автобусът, как ще се промени цената на хляба и млякото... Как да споделя тези отклонения от нормалното с ближните си, щом вече бях сигурна, че гласовете са плод на болестен човешки разум?

На 8 януари 1994 г. сутринта дълго не станах от леглото. Взех Новия завет, започнах да чета за изпит, но към девет часа очите ми се затваряха; положих книгата върху себе си, без да заспивам и изведнъж под клепачите ми се появи кръг с ярка светлина, подобна на слънцето. В кръга видях кръст, а около него летеше гълъб. След секунди гълъбът и кръстът изчезнаха, за да отстъпят място на отворена книга. Виждах я с очите си, а съзнавах, че е някъде далече в небето. Ненадейното й появяване настъпи със звук, подобен на морзовата азбука, която не познавах. Когато и кръгът, и книгата изчезнаха, под затворените ми клепки блесна екран, подобен на цветен телевизор. Виждаха се много хора, облечени простовато, с калпаци, с вили и тояги; те прииждаха от улицата на Народното събрание в София и се отправиха към „Св. Александър Невски“. Влязоха в храма, тръгнаха към олтара, негодуваха, питаха нещо свещеника, но той им каза, че не може да направи нищо. Бях сред всички, разбирах ги, помолих свещеника да им помогне, а той отново отговори, че не е в състояние да изпълни желанията им. Кадърът се смени: в екрана се появиха средновековни, островърхи къщички, огрени от светлина; приличаха на детска приказка и чух своя глас да изговаря на немски: „Майне мути“ (моята майка). Изненадах се, че друг говори вместо мен и разбрах, че ще видя тези къщички с очите си на живо в Германия. В този момент пътуването до Германия ми звучеше абсурдно – едва събирах стотинки за билети в градския транспорт. После млад мъж в автобус каза със спокоен глас: „Братя и сестри, молете се!“... След това видях нова сцена – седим със Симеон Сакскобургготски на една маса, мълчим, гледаме се. На масата няма нищо; аз съм отегчена и разочарована, а край нас е претенциозно. По това време ставаше дума този българин да се върне от Мадрид в страната ни, за да помогне в политиката на демокрацията... После видях много хора, които се веселят; сред тях беше висок мъж в расо, когото не познавах, и чух глас: „Рим, папата.“ Разбирах, че веселието е от пристигането на папа Йоан Павел Втори в България, но подсъзнателно си давах сметка, че това е невъзможно: Православната църква не искаше да приеме подобна визита... После видях обгорена земя, дим, пушек, паника. Имах чувството, че това се случва далече от нас в пространството и времето, но изпитвах тревога, исках неприятното известие да спре. После чух глас: „Светът днес не е същият, той е бил и ще бъде същият, но днес светът не е същият.“ После притвор на храм с надпис от Откровението на Св. Йоан Богослов... След около час екранът на „телевизора“ се изключи така ненадейно, както неочаквано се беше появил пред очите ми.

Колкото повече мислех за този случай, толкова по-малко разбирах какво означава, защо го видях. До навършените мои четирийсет и четири години подобно лично събитие не бях преживяла. Следващите три дни бях в очакване „екранът“ отново да се отвори, но това не се случи... На 12 януари отивах за вечерна служба в храма „Св. Александър Невски“ и пред входа видях монтирани уредби. От улицата на парламента прииждаха хора за протестен митинг заради обедняването, безработицата, поскъпването на храната, все по-трудния живот, срещу който профсъюзите и Църквата не можеха да направят нищо. Беше почти същото, което видях пред очите си вкъщи на 8 януари сутринта – от улицата на парламента към „Св. Александър Невски“... Протестиращите не влязоха в храма, но тази вечер не се чу нищо от вечерната молитва, тъй като гласът на тонколоните ехтеше на стотици метри околовръст... Очаквах седмици, месеци да видя следващите предсказани събития, ала те не дойдоха със същата скорост, с която лентата се изнизваше пред очите ми в началото на 8 януари.

През лятото на 1998 г. около 50 човека бяхме поканени на пътешествие за вярата до Тезе във Франция. Организаторите знаеха, че икономическото положение на България не позволява на младите хора да пътуват свободно, затова поемаха всички разноски около пътуването: нощувка, храна, път. Не вярвах, че ще бъда включена в групата, но така или иначе на 9 август 1998 г. тръгнахме от София. Водач ни беше Стефан Пашов, който преди потеглянето каза по микрофона на автобуса: „Братя и сестри, молете се!“ Бях забравила вече този глас от януари 1994 г., но когато го чувах десетки пъти, повторен от устата на хиляди млади хора в Тезе, се досетих, че той ми беше предсказан като лично преживяване... В началото на лятото на същата година някои съратници на хосписа бяхме поканени и на празниците „Католикентаг“ в гр. Майнц, Германия. Този стар немски град е толкова романтичен и чист, че напомня средновековна приказка. Сутринта, докато се разхождахме по уличките, не вярвах на очите си – същите островърхи къщи, които бях видяла на 8 януари преди 4 години и мислех, че никога няма да се докосна до тях на живо. С нас беше основателката на хосписа Донка Паприкова, която немците често наричаха с думите „майне мути“.

Когато започна да се говори, че цар Симеон ще дойде в България, вече бях сигурна, че това ще се случи; вярвах, че ще спечели изборите, защото се превърна в една от поредните илюзии за по-добър живот на много хора. Никога не съм седяла с него на една маса, но по времето на управлението му бях сред онези българи, които нямаха на трапезите си почти нищо и се страхуваха за оцеляването на семействата си.

Докато седяхме пред екрана на телевизора часове наред на 11 септември 2001 г. и гледахме кошмарното сгромолясване на Близнаците в Ню Йорк, си давах сметка за тягостното, страховито и неотразимо чувство на разруха, което имах на 8 януари преди осем години. Тогава изобщо не можех да допусна, че най-могъщата военна и икономическа сила – САЩ, ще претърпи такова премеждие. Дни след терористичния удар прочетох в един вестник думите на президента Буш: „Днес светът не е същият, той е бил и ще бъде същият, но днес светът не е същият.“ Слава Богу, че след всички поредни конфликти, произтичащи от 11 септември 2001 г., светът продължава да съществува!

В първите години на демокрацията отношенията между Българската православна църква и Рим не бяха на висота. Забрана за молитвено общуване между хора от различни деноминации ме караше да мисля, че визитата на папата е невъзможна – така се представяше от медиите, жадни за конфликти и сензации. Но през май 2002 г. католическият глава пристигна в България, поканен преди всичко от католическите християни в страната, които се вълнуваха от неговото височайше присъствие и го считаха като връх на добрите християнски отношения. В реалния живот се запознах с епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на католическите християни в България – човека, когото бях „срещнала“ на 8 януари. Той положи всички усилия за пристигането на католическия глава в България.

Така за пореден път повярвах на Онзи, Който знае всичко, направлява го, защото Неговите закони и воля не се отменят. Още много други събития с добра участ и с изпитания се сбъднаха безусловно в определения от Него ден, час, година... Затова нарекох осми януари 1994 г. Деня на второто ми рождение.

„А Той рече: на какво е подобно царството Божие и на какво да Го оприлича? Прилича на синапово зърно,

Когато бях дете, в празнични дни моята набожна баба ме водеше в храма „Св. Троица“ в Плевен и аз се пленявах от рисунките върху стените. Най-много ми харесваше майката в скута с дете, озарено от светлината на звезда, а наоколо пастири. Баба казваше, че това е детето Иисус, родено с новата Витлеемска звезда, която мъдреците видели, затова дошли за се поклонят... В шестгодишната ми глава стенописът оживяваше с красота и истини, каквито баба ми навярно не подозираше. И други рисунки върху стените виждах, но не разбирах добре. Когато сочех с пръст и питах какво е това, баба казваше да не говоря, да не преча на хората, защото всички богомолци в храма трябва да мълчат, а на момичетата и жените е забранено за говорят! Едва тогава забелязах, че облечените в блестящи дрехи свещеници в олтара наистина са само мъже, те говорят и пеят нещо неразбираемо, но не знаех защо е така. Баба каза, че е тайна, за която дори нямам право да питам...

През 1986 г. бях на 36, когато започнах да пиша романизирана биография за първата българска учителка Анастасия Димитрова, отворила училище за момичета през 1841 г. в епохата на българското възраждане. Тогава с изумление открих, че допреди век и половина на момичетата из Османската империя е било забранено да получават грамотност по светски науки, тъй като девическото просвещение се считало грях; следователно знанията на девойките по свещена история, география, смятане били срамота! После с недоумение съзирах как непросветените хора на Плевен заключили с голям катинар килията на храма „Св. Николай“, където било училището, върху вратата написали, че даскалицата е безбожница! Дори и така, плевенското училище за момичета – отричано, охулвано и събаряно, продължавало да съществува, защото вече мнозина прозирали: майката е най-първа учителка на децата. Как ще просветлява невръстни чеда, ако тя самата е безбуквена и неграмотна?...

Бях на 46, в края на богословското си образование, когато по нелепа причина се наложи да прекрача прага на олтара във време, когато малката църквица „Св. Николай“ в София беше препълнена с богомолен народ за храмовия празник. Свещеникът четеше молитва за петохлебие в центъра на храма, а клисарят в олтара сгъваше шумящи хартии, които дразнеха присъстващите. Четящият няколко пъти помоли някой от нас да каже на човека в олтара да спре шума, но никой не тръгна. Тогава отидох до олтарните двери, извиках към възрастния мъж, но той не чуваше. Направих съдбовната крачка, като прекрачих в Светая светих и чух всеобщ възглас на негодувание – жена в олтара пред очите на всички? В първия миг не осъзнах грешката си, но когато един певец от клира ме нарече „Безбожница!“ и ме прогони заради своеволието да вляза в олтара, напуснах бързо с чувство за непреодолима вина. Възрастна богомолка дори ми предрече, че ако не постя и не се изповядам за греха, до три дни ще умра! Една седмица не посещавах лекциите в богословския факултет заради случая в „Свети Николай“. Грях или не, вече съзнавах, че трябва да се смиря и да приема онова, което в Православната църква се нарича канон – жената няма право да свещенодейства, да проповяда от амвона, да поучава в храма. Толкова! Щом правилото е установено от традициите, трябва да приема, че е необходимо. Но случаят се разчул бързо. Преподавателят по литургика в Богословския факултет съобщи пред всички студенти уж случайно: „Една жена е влязла в олтара на храма „Св. Николай“ по време на служба. Може би тя иска да стане епископ?“

Наведох глава и стиснах устни, защото разбирах, че става въпрос за мен. И всички се досетиха за какво непростимо деяние, извършено от мен, става дума. Въздържах мъката си; само отправих очи към стената, където беше иконата на Иисус Христос, и мислех: „Господи, Ти знаеш, че изобщо не искам да стана свещеник или епископ; не искам да влизам в олтара и да говоря в храма. Но нима всичкото притеснение е само защото съм жена?“

В началото на ноември 2005 г. видинският митрополит Дометиан се обади по телефона, за да попита: имам ли възможност и желание да участвам в тържествата по повод празниците на християнското семейство и православната младеж, като пътувам из епархията за срещи в училища, читалища, храмове. Веднага отговорих: „да“! Но като чух препоръката да говоря хем в църковно-православен стил, хем съвременно и актуално, се разколебах – ще се справя ли с доверието?

Срещите започнаха два дни преди празника. На 19 ноември следобед отпътувахме с йеромонах Антим, игумен на Клисурския манастир „Св. Кирил и Методий“ към читалището във Вършец. Тук въпреки студа дойдоха много ученици, родители, свещенослужители. Словата за празника бяха кратки, излизаха с пара пред светлините на прожекторите и бяха насочени към любовта, търпението, запазването на съвременното християнско семейство. На следващия ден продължихме към Монтана. Храмът беше препълнен за Божествената литургия и за радостта на празника, освещаващ родители и деца в едно семейство. По обед отпътувахме към читалището в Лом, пълно с ученици. Те вече знаеха за Мариам, тригодишна въведена в йерусалимския храм, за да остане за поучение в благочестие от най-ранна възраст...

По мръкнало се отправихме към Видин. Когато влязохме с колата в града, митрополит Дометиан предложи да минем първо край сградата на катедралния храм „Св. вмчк Димитрий Мироточиви“, чиято фасада преди месец била обогатена с нощно осветление. Храмът изглеждаше импозантен, недосегаем, небесен... Извиках от вълнение, а владиката каза: „Утре след причастния тропар на литургията вие ще говорите за християнското семейство от амвона.“

Дъхът ми спря от смут и страх – как така ще говоря от амвона в този огромен храм? Какво ще кажа на хората? Ами забраната на апостола – жена да не говори в църква? Това „мото“ бях чувала от свещеници и мисионери стотици пъти... След минута благодарих за доверието и признах, че не съм достойна за подобна чест; по-добре е да говоря по време на ранната следобедна среща в читалището. Дядото ме окуражи: „Сигурен съм, че ще се справите, но до утре ще решите сама.“

В хотела до среднощ не заспах – откъде настъпиха изненадата и страхът за амвона? По някое време се сетих – Бог, Който записва всичко, включително и въпросите ни в Книгата на живота, ми дава отговор на недоуменията през годините – защо жената е толкова грешна, че няма право да докосне вратата на олтара? Нали тя е майка и на момчетата, които след време стават достойни свещенослужители? Тя ги кърми, възпитава, направлява... Не мислех, че нейната „нечистота“ е великата тайна за недостойнството й да говори или да пее в храма. Но заедно с това удивление не страдах от забраната. Съзнавах, че неслучайно Бог е пожелал да се въплъти по плът в женска утроба – Той би могъл да сътвори Месия от Своето небитие, тъй както е сътворил първите хора... Нали жената все пак е човек, чрез който идва светът.

До полунащ се молех на Иисус Христос да не се отказвам от словото в храма, а да кажа онова, което е по Негова воля.

В църквата за празника бяха събрани стотина човека. Митрополит Дометиан водеше празничната богослужба в олтара; след причастния тропар погледна към мен. Дадох знак, че не съм се отказала и той съобщи, че ще говоря. Заех мястото, поздравих всички, но после не говорех аз. Беше Онзи, за Когото няма забрани и бариери; Онзи, Който изпълва мислите и сърцата ни, щом сме повярвали в Него и сме го избрали за свой водач. След думите се оттеглих в служебната стая, защото не знаех какво съм казала; дали е стигнало до сърцата на мъже и жени, събрани под купола. Все пак за мен това беше докосване до мечта...

На обед владиката съобщи, че от 17:30 ч сме поканени за разговор във Видинската телевизия, която ще излъчи предаване за празника Въведение Богородично и съвременното християнско семейство... В студиото се чувствах спокойна. От истината за нашето ново битие бях прозряла, че новият амвон, от който масово се разпростарянават слово и събитията на ХХ и ХХI век, е микрофонът, обективът, екранът... Оттук идват и опасенията на много богослови: какви семена ще посее новият проповедник, щом се слуша и възприема от милиони хора в различна възраст?

Следващата година за празника Въведение Богородично и Деня на християнското семейство отново се докоснах до мечтата си – бях поканена в храма на Видин.

От началото на март 2007 година имах възможност да живея и работя като екскурзовод в Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“, където няколко пъти на ден в храма говорех за историята на християнството, пътя му сред славянските народи; вярата в Божието всемогъщество, продължаващия живот на душата в небесното царство... Сред мнозинството само двама мъже изказаха недоволство, че жена говори за Бога в храма. Ала радостта от срещите с хиляди гости и вярващи не помрачи душата ми. Бог позволява на всички живи същества да Го обичат, да Го възхваляват, да Му благодарят. И блажен е, който се докосне до Неговата неограничаваща любов.
ПИСМО ДО МЛАДЕЖИТЕ

Скъпи приятели, мили момичета и момчета, родени след 1990 г., когато България пое път на промени в обществото. Днес отново съм наскърбена от мотивите за поредно престъпление. Преди два дни беше оповестено, че ученик от софийско училище е убил с нож момче на неговата възраст. Причината чухме в последните новини: малкият убиец е искал да стане герой като този на филм, гледан по интернет. Веднага в съзнанието ми се върна още по-нерадостен спомен отпреди три години (2004 г.), когато в Пловдив две петнайсетгодишни ученички, вдъхновени от филм на ужасите, убиха своята съученичка Маргарита Гергененова. Преди това на Коледа 2001 г. в дискотека „Индиго“ загинаха деца, които се забавляваха по начин, сходен с този от блудните филми, излъчвани по телевизията, DVD, CD, интернет. Тогава две момичета от голямата компания дадоха показания за забавленията в дискотеката: Ходим там след училище, денсим, пием, бием се, пушим трева, прибираме се вкъщи. (в. „24 часа“, 27 декември 2001 г.)

Случаите на поражения върху вашето съзнание от онова, което гледате и слушате чрез някои медии от най-ранна възраст, са много. Ние знаем само за онези с фатален край. Всички деца, отминали от живота поради нелепия урок на престъпността, наричам непорочни жертви. Това се жертвите на порок, който ние, възрастните, допуснахме за образец в отвореното поле на духовността през последните 17 години.

Зная, че вече малцина от вас четат книги, за да обогатят знанието и културата си. За тази цел вашият ум е насочен към интернет, където можете да видите и чуете какви ли не истории – забавни, щури, поучителни, порнографски, престъпни. Дори да забележите моите редове, навярно няма да ги прочетете, защото ще ви се сторят банални. Въпреки това изпитвам потребност да ви пиша. На 58 години съм. Родена съм четирийсет години преди политическите промени в България от 1989 г. В нашата младост животът на обществото имаше недостатъци, но и много достойнства, за които вие не знаете. За тях бихте могли да прочетете, но във всички случаи авторите ще са пристрастни по свой начин към близката ни история. Зная точно, че в младежкия си импулс се отнасяхме с респект към живота, родителите, учителите, приятелите си. Разбира се, че сме били и буйни, и в много случаи сме вършили лудории. Ала тогава имаше повече строгост във възпитанието, законова грижа за морала от най-ранна възраст. През 1976 г. бях на екскурзия в Испания, откъдето няколко младежи си купихме еротични списания, забранени за издаване и разпространение в България. У нас служителите на митницата иззеха безапелационно скъпоструващите книжки, както това днес правят на държавните граници спрямо дрогата. До 1990 г. в България беше забранено публикуването на всякакъв вид литература, която застрашава физическото и психическото здраве на децата. Забранен беше и вносът от чужбина. Тогава се считаше, че „черните вести“ във вестници, списания, радио, телевизия могат да бъдат и лош пример за младите хора, все още неукрепнали в реалните стойности за това кое е добро, кое – зло... Защото сега, докато гледам някои филми с децата и внуците си, често се срамувам от „идеала“, който иска да ми наложи духът на малкия екран. Нещо повече – аз се страхувам, че тази медия се налага като трета възпитателна сила след семейството и училището.

Възлюбени млади хора, встъпващи в своята зрялост, не бързайте да ме обвините, че съм със старомодни пристрастия. Не. Аз имам друг еталон за сравнение на добро, полезно, ценно – това са Десетте заповеди, дадени от Бога за всички хора по земята. Те са: „Не убивай! Не кради! Не лъжесвидетелствай против ближния си! Не прелюбодействай!...“ Тези заповеди не се влияят от държавни и политически амбиции. След Десетте заповеди, които би трябвало да знае и пази всеки човек в обществото, единадесетата се изпълни чрез Иисус Христос, Който дойде, за да ни завещае най-великата истина – да се обичаме взаимно, да помагаме на ближните си, да обуздаваме гневните изблици и да си прощаваме малките прегрешения...

Ако за свое развлечение гледате трилър, който показва как се убива за постигане на лична цел, знайте, че тази поука е от дявола, който иска да ви превърне в жертва на позора. Повечето от филмите за насилие, излъчвани у нас по различни програми и в интернет, внушават, че груповият секс и наркотиците са върховна наслада, а грубостта – нормален начин на общуване. Това внушение е опасно. Ако попаднете на такъв филм, намерете сили да изключите телевизора или да включите на друга програма. Същото се отнася за случай, в който е допустимо да бъдете в компания, която ви предлага опиати или замисля кражба, побой, убийство. Отдалечете се от тази групичка дори ако в първия момент ви е любопитно да разберете подтика за подобно действие...

Преди десет години в столичен дом, чиито стопани бяха заминали на работа в чужбина, двете им деца, четиринайсет – шестнайсетгодишни, останаха в София заради училището. В това жилище станах свидетел на следната картина. Дванадесет момичета и момчета, освободени от какъвто и да е родителски контрол, лежаха направо на пода безпаметни, а край тях се въргаляха празни бутилки, спринцовки, дрехи. Пердетата на прозорците бяха пуснати, за да се вижда по-добре екранът на телевизора с видео филм, наситен с насилие, секс, опиати, убийства. Младежите гледаха и повтаряха филма на живо. Следващата вечер сценарият се повтори. Следващата седмица – също. С намеса на кварталната полиция тази игра се прекъсна, но резултатите от вечерите пред екрана не закъсняха – след месеци две от момичетата станаха майки на нежелани деца; едно двадесетгодишно момиче се инжектира съзнателно със свръхдоза хероин и почина. След две години друго момче и момиче от компанията напуснаха света по същата причина... Обичани от Господа момичета и момчета, не забравяйте, че в младежка възраст желанието да се подражава на злото е много по-силно, отколкото да се извърви подвигът на добрия пример. Случаят, който споделих с вас, говори за още няколко възможни видове смърт – дрога, алкохол, самоубийство. Според официалната статистика в България след 1995 г. зависимостта от опиати и алкохол сред младите хора до двайсет и пет годишна възраст нараства в геометрична прогресия. Добавете към тази истина и проституцията, която още повече задълбочава бездната между порока и светостта на семейството... Ако някой ви учи, че сте свободни да правите любов с няколко момчета (или момичета) едновременно, знайте, че скоро ще получите тежко страдание на съвестта и ще се почувствате самотни, забравени, изоставени от множеството, което ви е забавлявало. Напомням това специално, тъй като едва ли е имало време, в което греховете против седмата Божия заповед (“Не прелюбодействай!“) да са били толкова показно разкрепостени. В нея, уви, влизат и илюзиите на хомосексуалната любов, която някои съвременници считат за естествена. Една журналистка, майка на две деца, преди няколко години редовно защитаваше идеята за равностоен брак между мъж и мъж, жена и жена. Но неотдавна дойде в редакцията разстроена – нейният двадесетгодишен син й беше съобщил, че поддържа интимност със сексуален партньор. Едва когато се почувства лично засегната, тя поиска да се откаже от идеята, която теоретично й се струваше справедлива. Хомосексуалното семейство не може да има бъдещето и ценностите на едно традиционно семейство от съпруг и съпруга, чрез което на света сте се родили и вие. Не забравяйте, че свободата, с която сме надарени, има две измерения – за отглеждане на добри семена в душата, и за посяване на плевели. Какво отглеждате вие?