Закон на вярващите чрез любовта и молитвата

В програмата за пътуване до Метеора в Гърция беше написано: Час на тръгване – 22 часа, 1 ноември 2002 г.; място на тръгване – Руски паметник. Половин час по-рано се събрахме: двайсетина ученици на възраст от десет до шестнайсет години, четири учителки, шестима родители, непознати туристи, записали се за екскурзията. Децата бяха от елитно софийско училище, опитваха се да изглеждат спокойни, но нетърпението от пътуването им личеше; хапваха леки закуски, пиеха кафе за предстоящата безсънна нощ. В 22:10 потеглихме. Шофьорът обяви по микрофона маршрута: София – Солун – Паралия – Метеора, и пъхна ръка в чантата с дискети за видеото. Нашият богослов беше решил да разкаже за християнството в Гърция, но от неудобство се въздържа. Филмът, какъвто най-често се намира в кошницата с репертоара и на малкия тв екран вкъщи – екшън за развлечение. Щем не щем, гледаме: пътуваща из градовете на САЩ рок група отвлича петнайсет годишния Милър. В един от хотелите непълнолетното момче е изнасилено от три по-големи момичета. После той (и ние) трябва да гледаме как фенът на групата застава на ръба на покрива на хотела и започва да крещи: „Аз съм златният бог, друсам се и така се кефя!“ Има още какви ли не истории за наркотици, секс, хомосексуални изповеди, подбрани за групата от ученици. В края на филма златокосата Пени предлага на Милър да избягат в Мароко, а той я разочарова: „Не искам. Аз съм от другия свят, вашият не ми харесва.“ И се разделят.

След като екранът на видеото угасна, видях, че само учениците от елитното училище не бяха заспали, а се забавляваха с коментар за гледаното. Неудобно беше след полунощ да започне беседа за вярата – думите на учителя по религия нямаха допирни точки с гледаното на видеото.

По съмнало пристигнахме в Солун и започна разходка с местен екскурзовод из огромния град: история, забележителности, църкви. Импозантен по размери е огромният, все още недовършен храм, посветен на свети апостол Павел, проповядвал със страст и вяра по тези места... Децата най-много се впечатлиха от голямата скулптура на Александър Македонски на морския бряг; харесваха им уличните кафенета с кафе фрапе; изумяваше ги разликата в цените между Гърция и България. Няколко момичета пък се гмурнаха в древността на града с античната култура. Стефания и Първолета от десети клас признаха, че за това са дошли – имат намерение да продължат да изучават древни езици и култури...

След безсънната нощ в автобуса, уморени от ходене пеша и срещи с историята на Солун, вече с нетърпение очаквахме следобедния час, когато трябваше да тръгнем към курортното селище Паралия на Егейско море.

Пристигнахме по тъмно. В автобуса съобщиха програмата за следващия ден и ни настаниха в хотел с три звезди. Бях в една стая с приятелката ми Мадлена, учителка по математика в училището. Взехме душ, полегнахме за двадесет минути, но малко преди вечеря на вратата ни се почука. Мадлена стана, отвори и с почуда видяхме хубавото момче Иво от десети клас. Той стоеше гол до кръста, положил сутиен на гърдите, гримиран, с начервени устни и я попита:

– Госпожо, знаете ли колко е часът?

– Деветнадесет – отвърна му.

Иво сложи ръце на лицето си, уж от срам пред нас, както беше направил Милър от филма в автобуса, докато момичетата го изнасилваха:

– Защото, госпожо, току-що в нашата стая поискаха да ме обезчестят и аз реших да ви се оплача. Не видях, не помня кой точно го направи – засмя се и тръгна спокоен, че го е съобщил.

Така и не разбрахме играеше ли, или наистина му се беше случило. Не проявихме излишно любопитство, от наша страна нямаше и намек за укор. Мадлена още в София ме беше предупредила, че при тези деца строгият тон не върви, не търпят нравоучение. Но сега, щом след неканения гост затвори вратата, тя не се въздържа и каза ядосано:

– Родителите на Иво са много богати; имат всичко необходимо за добър живот, но нямат контрол над децата си. Сестричката му Силвия все още е чиста, въздържано дете.

В двадесет часа групата тръгна на вечеря, а после отиде на дискотека. В два часа през нощта силни удари по вратата отсреща събудиха всички спящи на етажа. Канонадата продължи десет минути, затова мнозина от гостите на хотела подадоха глави – да разберат какво става. Ученикът, настанен в една стая с Иво, не можеше да влезе вътре, защото беше заключено. „Изнасиленият“ не беше пожелал да дойде на вечеря с групата, затова някои предположиха, че е излязъл сам на разходка и все още не се е върнал – не би могло да не се събуди след такава „атака“ по вратата. В 2:30 часа администраторът даде резервен ключ. Когато отворихме, намерихме Иво в леглото – беше дрогиран до такава степен, че не можеше да дойде на себе си. Все пак всички бяхме доволни, че не е решил да скочи от покрива на хотела, както беше направил рок фенът от нощното филмче.

Сутринта тръгнахме към Метеора. Шофьорът поиска да пусне видеото, но го помолихме да включи микрофона. Говорихме за християнската вяра, покълнала в земите на Балканския полуостров с надежда да направи хората по-добри. Някои ученици вече знаеха, че и Гърция има традиционно православно изповедание, което ни прави близки не само като географски съседи, но и като празничност, църковни обреди, тайнства. Преминавайки в подножието на планината Олимп, говорихме за Единия Бог и разликата между монотеизма и политеизма. Опитахме се заедно да си спомним онова, което не забравяхме от „атаката“ през нощта. Иво се извини; той дори обеща, че докато се върнем на родна земя, няма да повтори грешката си. „А по-нататък?“ – мислехме за него; за дивния свят на гръцката митология, за природата, за корените на християнството по света...

****

Автобусът пътуваше из Тесалийската равнина между планините Козякас и Антихася и ненадейно в далечината се очерта чудна каменна гора, обляна от небесна светлина. Гигантските скални масиви в тази хълмиста част на Гърция наистина напомнят метеори – движещи се в междупланетното пространство небесни тела, паднали на земята и останали завинаги тук. Християнските манастири пък, градени по върховете на самите скали в столетията след ХI век, свързват земното и небесното в едно и така превръщат Метеора в магнетичен център за хиляди аскети, търсили Бога чрез молитви, пост и въздържание. В подстъпите към скалните метеори е китното селце Кастраки, чиито жители се отличават с гостоприемство и преживяват най-вече от поклонническия туризъм. Преди да започне изкачването към върховете на Православието, автобусът спря пред магазин за сувенири. В преддверието са ателиетата на монасите иконографи, които рисуват пред гостите и всеки посетител има възможност на живо да види как с човешки ръце, с чисто вдъхновение се пресъздава образът Божи. В магазина е пълно с красиви „изкушения“ от икони, кръстчета, църковни сувенири, които най-често не са по джоба на българина, тръгнал към Метеора заради вярата. Но поне би могъл да си купи малка илюстрована книжка с историята, чийто текст е преведен на български. Разбрахме, че този известен християнски кът на Гърция се посещава всеки ден от стотици вярващи от цял свят. В преддверието гостът би могъл да отпие и глътки искрящо гръцко вино, което любезните домакини предлагат за дегустация на посетителите, разбира се, с надежда за покупка на бутилка...

Разликата в словата, изписани на стенописите в мистичните храмове и езика на филмите, които гледахме на път към Метеора, е невидима бездна, която човешките очи не съзират, затова лесно могат да паднат в нея... На една от иконите в манастира „Света Троица“ Иисус Христос държи в ръка Завета, в който пише да се обичаме. Няколко ученици от нашата група се поклониха, целунаха иконата, притвориха очи за молитва и навярно пожелаха за своите ближни нещо добро, защото се просветлиха. Иво беше съсредоточен и спокоен. Наблюдавах го и ми се стори, че тук недоловимият Христов глас го повика към промяна за спасение... На излизане от храма млад монах подари на всички по едно листче с написани думи на български: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ни!“...

По пътя обратно към Паралия децата в автобуса разказваха какво ги е впечатлило най-силно: скалите, манастирите, кошницата, с която преди векове се спускали монасите от скалата... Но преди всичко недоумението как днешните отшелници живеят без радио, телевизия, „Кауфланд“ и дискотеки... След тези думи шофьорът отново пусна филм: унищожителни ракети, убийства, дрога, брутален секс... Човек не може да разбере – филмът ли е вдъхновен от живота, или някой иска да ни внуши, че би било добре, ако животът стане като този филм? „Старомодна“ майка от предната седалка, сякаш за първи път гледаше видеото, не се въздържа и извика на водача ни да спре филма! Той чу ли, не чу ли – спря го едва когато свърши дискетата.

Следващия ден на път за България спряхме отново в Солун и пак ни подариха три часа за разходка. Сега тук посетихме църквата на двамата братя светители Кирил и Методий, построена преди десетина години на стотина метра от морския бряг. Децата много се изненадаха, че в Гърция има „български храм“ и се зарадваха на иконите, които местен църковен служител, приятел на България, ни подари. Като излязохме вън, от небето падна перо на прелитащ гълъб. Веднага с Мадлена се попитахме – какво ли биха написали славянобългарските учители Кирил и Методий с това перце, ако живееха в наши дни и бяха тръгнали с автобуса от София до Метеора и обратно?

Ала не зададохме този въпрос на глас. Вече разбираме, че в началото на ХХI век славянобългарският език е архаичен. А светът, изучил английски, живее в нов свят.

2002 г.
ЮЖНИЯТ КРЪСТ НАД АФРИКА

„Погледнете лицето на земята. Вие ще намерите
градове без укрепления, без науки, без йерархически ред; ще видите хора без постоянни жилища, които не
знаят да употребяват монети, които нямат понятия за изящните изкуства, но вие не ще намерите нито едно човешко общество без вяра в Божеството. Нито един град, в който да няма негово светилище, да не се извършват молитви, жертви, клетви...“
Плутарх (50-120 г. след Р. Хр.)

Южният кръст е съзвездие, видимо само от Южното полукълбо на земята. По него са се ориентирали древни навигатори, плавайки към отдалечени брегове, за да пренасят търговски стоки и новини за събития... Под него днес летят самолети, свързващи хора от различни континенти. Така от древността та до наши дни заедно с размяната на екзотични цветя, плодове, дървета, пускала корени и новата вяра в Бога.

„Когато настана четиринайсета нощ, откак се носехме по Адриатическо море, към среднощ корабниците взеха да угаждат, че се приближават до някаква земя... а всички на кораба бяхме двеста седемдесет и шест души... И след като се спасиха тия, които бяха с Павла, познаха, че островът се казва Малта. Туземците иноплеменници показаха към нас необикновено човеколюбие: приеха ни всички и понеже валеше дъжд и беше студено, накладоха огън...“ (Деяния на светите апостоли, 27: 27, 37; 28:1-2)

Още в първите десетилетия след Рождество Христово чрез вярата на апостолите и техните последователи християнството достига бреговете на Африка. Най-близо до Палестина са северните земи на Египет, откъдето през следващите векове лицето на Бога с ново име – Христос, се пренася на юг към сушата с камилски кервани от уста на уста. Африканските племена имат номадски, пустинен начин на живот и свое разбиране за духовния свят. Вярата се нарича анимизъм – представа за съществуването на духове, които управляват хората и всичко в природата.

Според научна, неокончателна класификация от ХХ век деленето на религиите е:

световни – към тях се отнасят юдаизмът, християнството, будизмът, ислямът;

национални (политеистически, древни) – на вавилонци, асирийци, египтяни, китайци, индуси, перси, гърци, римляни; племенни – на племена, които нямат здрава държавна организация, а живеят свободно.

За да помогне на туземните племена в приемането на Спасителя, Бог допуска чудеса: „И случи се, че бащата на Поплия лежеше, страдайки от огница и коремна болка; Павел влезе при него, помоли се и като възложи върху му ръце, изцери го. След тая случка и другите на острова, които имаха някаква болест, идеха и се изцеряваха; те ни почетоха с много почести, а на тръгване снабдиха ни с потребните неща.“ (Деяния 28:8-10)

****

... Докато в полет от София към Хараре, Зимбабве, прекосявахме екватора, няколко човека, за първи път прелитащи над него, символично бяха окъпани с бутилка шампанско. Всеки пътуваше към Черния континент със своя цел. Моята беше да видя как живеят хората на юг от Сахара; да разбера каква е тяхната вяра. Но Африка е толкова огромна, различна, многоплеменна, че подобна амбиция не е по силите на един човек. Вече бях прочела много по темата и в багажа си носех най-ценни страници. Знаех, че непременно ще попадна под езиковата бариера на местни африканци, които не общуват на друг език освен на племенния си. Така още от древността някои изследователи със специална цел да проучат мистиката и ритуалите на племената са се заблуждавали, че малокултурните народи не вярват в Бога. Всъщност цивилизованите хора не са знаели речта, логиката и символите на местните номади...

До европейското проникване в Африка континентът се развива неравномерно. В труднопроходимите гори и саваната, в пустините Сахара и Калахари преживяват изолирани номадски племена, някои в стадия на неолита. Най-първични са бушмените, които живеят в родово общинен строй. Те също вярват, че има Същество над тях, което дарява живот, свети и помага в улова за храна.

Новата история на Африка и разпространението на християнството в нея започва от средата на ХVIII век, когато започва търговията с роби. С нея постепенно се оформя триъгълник за обмен между Европа, Америка и земята на робите негри. Изчезват цели местни племена, разрушават се градове и селища, центрове на местни напреднали цивилизации. Със завоевателите на континента, открили в африканските земни недра богати находища на злато, диаманти, рудни изкопаеми, пътуват католически и протестантски мисионери, които носят вярата в Иисус Христос. През 1868 г. католическите отци на Светия Дух основават мисия в днешна Танзания. На тяхно място през 1878 г. идват белите братя на кардинал Лавижри. Към края на ХIХ в. (статистика от 1895 г.) в страната са се установили общо около триста мисионери. Белите хуманисти имат за цел да се спре търговията с негри, като се замени с „разрешена търговия“ със селскостопански продукти. Немецът Крапф тръгва през 1837 г. от Занзибар, изследва Кения с нейните природни забележителности и население. Чарлз Ню създава зад Момбаса първата методистка мисия. Легендарният Ливингстън обикаля с камилски кервани Централна Африка от Кап до Ангола и днешните земи на Конго. В продължение на 30 години (1842-1872) той е воден от желанието да спре търговията с роби и да наложи сред местното население нови полезни дейности, навици, вяра. Така племето ибо в Нигерия, неподатливо на усилията на мисиите, започнали дейност още през 1857 г., по-късно започва масовото си покръстване по селата. Но сред други племена, обезкръвени от робството, озлобени от грубото отношение към тях, местните негри трудно могат да приемат религията на любовта.

Едва когато започват да се изграждат болници и европейски лекари помагат по време на епидемии, суша, висока смъртност, местните негри приемат с вяра и „ангелите на Христос“. Единайсет болници в Западна и шест болници в Екваториална Африка, обслужвани от френски военни лекари от края на ХIХ век до началото на Втората световна война, са прегледали и са помогнали на близо четири милиона африканци, една пета от населението на континента по онова време. В британските протекторати броят на леглата за африканци е нищожен; медицинските грижи в отдалечените райони се осигуряват в импровизирани пунктове. Само белгийските дружества организират лагери с добро медицинско оборудване, което поставя в първите десетилетия на ХХ век началото на нова социална политика в полза на местните хора.

За да бъде преподавана и изучавана една религия зад граница, се изисква грамотност от нейното население. До 1939 г. в Британска Западна Африка образованието е привилегия за незначително малцинство. Там началното училище е в ръцете на протестантски мисионери и се осигурява на местния език. Всяка територия има няколко средни училища, а в цялата Западна Африка има три висши учебни заведения, които подготвят учители и специалисти за различни райони.

Животът на европейските мисионери в Африка никак не е лесен – те наистина са Христови пратеници в горещи места, където трябва да бъдат свидетели на крайно нисък жизнен стандарт, бедност, болести, смъртност. Често ислямизираните райони се противопоставят на евангелизацията по-активно, отколкото местните племена с анимистична представа за Бога. Така или иначе новите европейски мисионери трябва да дадат отговор за потисничеството и неправдата, което техните административни представители налагат в Африка. Както навсякъде по света Бог се свързва със светлината, с по-добър живот във всички негови проявления. С изграждането на железопътни линии и шосета вече се предотвратяват най-тежките пристъпи на глад по време на суша, а това е добър отговор за Божията грижа, проявена чрез европейците към местните племена. Затова в средата на ХХ век белгийските мисии декларират 5,4 млн. християни (от тях 80% католици). Тези новоповярвали африканци, приели Христос, са обгрижвани духовно от шест хиляди европейски мисионери и от голям брой африканци – петстотин свещеници и двайсет и пет хиляди и петстотин катехети, първи приели вярата.

****

При голямото разнообразие на религиозните традиции в християнска Европа нормално е да се очаква по-голямо разнообразие сред християнството в Африка. От първото ми пътуване до Ангола през 1987 г. вече имах впечатление за духовния колорит от църкви и местни вярвания, така преплетени като ритуали, че трудно могат да се различат. В малкото храмове в Луанда служеха и европейски мисионери, и посветени в духовен сан от тях негри. Езикът на вярата? Панафрикански: смесица от езикови понятия на местното племе с езика на господстващата колониална държава на съответната територия: – в Конго и Сенегал – френски, в Южна Африка – английски, в Ангола – португалски, в Намибия – немски... В големите градове с християнско (или мохамеданско) изповедание има църкви и джамии, в тях се говори ясно за Христос или Мохамед. Но в малките селища и колиби, където не минават пътища, коли, чуждоземци – вярата във всемогъщото Същество се изразява чрез заклинания, танци край огъня, чрез песни и викове, отправени към Него...

През 1925 г. в Южна Африка възниква мощно движение на религиозна основа „китауала“, което намира широк отзвук сред безправните негри в мините и селскостопанските зони. То бързо се превръща в бунт срещу мисионерите на християнската религия, като призовава за нов център на молитвен живот, основан върху вярата на дедите и тяхната родова нравственост. Тази съпротива напомня колко чувствителни са човешките сетива към възвишения образ на Божията любов в мисията на християнството и колко активна може да бъде реакцията срещу него, когато то не откликва на своята земна цел за грижа и обич към нуждаещите се. Иначе в големите градове може да има множество храмове на католически или протестантски мисии, а Църквата на живота да се окаже извън тях.

Примери на пророчески откровения при африканците са съществували и съществуват. В миналото те били хора гадатели, които виждали живота напред. В запазените експонати от култура на династия Ифе през Х век в Нигерия се намират рисунки и символи, от които става ясно, че по земята живеят хора от друга раса с бял цвят на кожата. От тези изображения се разбира, че чуждоземците ще пристигнат при местните хора и ще живеят заедно... Особено загадъчен е произходът на рисунката, известна като „Бялата дама“. Фреската е открита към средата на ХХ век върху скала в планината Брандберг в Южна Африка, където живеят племената на малките по ръст бушмени. Изображението е на пленителна висока женска фигура, облечена в бяло, със светла кожа, с лотос в едната ръка; тя е в обкръжението на няколко ловуващи от местното племе. Коя е тя – реално присъствала там жена от друг континент или небесната царица, появила се в небето над дивните планини? „Бялата дама“ досега задава мистични въпроси на специалистите, пристигнали с изследователска цел тук.

Освен прорицатели в много общини съществуват учители с духовен заряд, които казват на нуждаещи се хора в тяхното племе как е най-добре да постъпят в критична ситуация. Има и лечители по свръхестествен начин, ясновидци...

В научноизследователската книга от Катрин Кокри-Видрович и Анри Монио „История на Африка от 1800 г. до наши дни“, издадена във Франция през1974 г. и преиздавана оттогава четири пъти, преведена на много езици, пише: „През1921 г. в „белгийската“ част на страната на баконго Симон Кимбангу, обучаван от протестантски мисионери, проповядва Евангелието и лекува болни вследствие на едно откровение. Славата му се разпростира по двата бряга на Конго, наричат го месия, това е Христос на негрите, селото му става новият Йерусалим... Той е арестуван и депортиран...“

Африканският „Христос“ има съдбата на Истинния, но в този остър период на криза за обществото на баконго Бог проявява Своята безмерна любов и помага да се приеме новата религия. Заедно със запомнения случай в Конго от началото на ХIХ век християнството бавно започва да налага нова нравствена ценност. След Кимбангу почти в целия район на Централна Африка идват нови чернокожи проповедници, които връщат силата на култа, борят се срещу магията и магьосничеството в смисъла на ретроградното им проявяване чрез призоваване на зли духове. Мисионерите учат, че стихийният бунт е самоунищожителен, а чрез търпение в определено време и място ще настане момент за мирно решение на спорни социални въпроси. Те подготвят хората към по-добър живот чрез труд, кротост на характера, обич помежду им...

В африканската практика често се образуват местни църкви чрез отцепване от европейското външно мисионерство. Те се стремят към жива, дейна религия, която се основава на родово-племенната традиция от дедите, но добавят от християнството вярата за спасените души на страдащи и онеправдани. Както и да се наричат тези църкви, те внушават на своите последователи, че Съществото над тях знае всичко за земята и хората, „може да чува и да говори“.

Такива до днес са лъчите на просвещението за онези африканци, които все още не са се разделяли с Африка, за да отплават с кораби към далечните брегове на други континенти. И да се върнат отново тук като администратори, икономисти, търговци, мисионери, пренасящи Словото Божие. А с него да посеят и сладките, и горчивите плодове на човешката цивилизация.

****

След уморителния полет до Хараре в Зимбабве исках да си почина. Знаех за двете етнически групи машона и матабеле, населяващи тази част на някогашна Родезия (земята на Сесил Родс) в Южна Африка. Заради благодатния климат и природни богатства Зимбабве се нарича Африканска Швейцария и европейците са предпочитали да се поселят тук, а не в други страни на гореща Африка.

Преди да се събудя, чух мъжки глас: „Аз съм тук!“ Кой беше този, тук?