Закон за бнб. Закон за банките. Разрешения (лиценз) за банкова дейност


История на инвестиционното банкиране



Pdf просмотр
страница163/167
Дата09.04.2022
Размер1.4 Mb.
#114059
ТипЗакон
1   ...   159   160   161   162   163   164   165   166   167
Bankovo Delo
История на инвестиционното банкиране
Банкирането като дейност води своето начало от дълбока древност – първите документирани случаи датират от около 3000 г. пр. Хр. в Месопотамия. Първите европейски банкови институции възникват в италианските градове-държави Генуа,
Флоренция и Венеция в началото на ХІІ век, а първите по-големи банкери били търговските банкери, които освен с капитал, търгували и със стоки. Инвестиционното банкиране се появява и обособява в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Първоначално инвестиционните банки били частни партньорства, които обединявали големи количества капитал обикновено чрез пускане в обръщение на полици в нации с капиталов излишък, за да финансират проекти, обикновено за правителството. Често тези банки били използвани от монарсите за финансиране на огромни проекти, включително военни кампании, които иначе биха изисквали публично финансиране чрез повишено данъчно облагане. Сложността на набирането, прехвърлянето и използването на капитал през междудържавни граници представлявала огромна пречка за навлизане, тъй като изисквала създаването на широка трансгранична мрежа от информация и


164 взаимоотношения. Само няколко банки били в състояние да се появят и доминират това, което французите наричали ‘високи финанси’.
Сред най-успешните инвестиционни банки, появили се през ХІХ век били семейните банки на Ротшилд и братя Беъринг (Baring Brothers). И двете семейства добре разбирали взаимодействието между международната политика и финансите и можело да се разчита на тях да спазят условията на своите договори.
Братята Ротшилд например създали изключително ефективна банкова мрежа. Те отворили офиси във Франкфурт, Лондон, Париж, Виена и Неапол. За да поддържат целостта на своя инвестиционен банков бизнес, членовете на фамилията сключвали брак по между си, с което бизнес партньорството се запазвало в рамките на семейството.
Осъзнавайки силата на актуалната информация, семейството наело пощенска станция с гълъби, за да изпращат и получават доклади за движението на цените на акциите в рамките на деня. По време на разцвета си (1815 - 1860) общият капитал на петте съдружници направил Ротшилд най-голямата банка в света. Колосалното им богатство било натрупано предимно от заемането на средства на правителства, а спекулацията с търгувани държавни облигации довела до създаването на нов тип аристокрация, чието богатство дошло от капитал, а не от земевладение. Семейните банки, които доминирали основните финансови центрове на Европа се превърнали в универсални банки, предлагащи широк спектър от финансови услуги, и играли основна роля във финансирането на индустриалната революция.
След победата над Наполеон през 1815 г. Лондон се превърнал в доминиращ финансов център в западния свят, което щяло да се запази през следващите 100 години.
Британската политика на разширяване на правата на собственост за чужденци позволила на Ротшилд да извършват своята дейност безопасно в Лондон за разлика от Централна
Европа, където насилието над евреите било често срещано. Ротшилд и Беъринг Брадърс развили близко сътрудничество и доминирали инвестиционното банкиране.
Към края на ХІХ век колониална Великобритания натрупала толкова много спестявания, че Лондон бил в състояние да изнася огромни количества капитал.
Британските инвеститори финансирали чужди облигации от Испания, Чили, Перу,
Мексико, Бразилия и Колумбия, както и облигации на железопътни компании от
Франция, Китай и САЩ.
Голямата нужда на Америка от капитал примамила европейските инвестиционни къщи да отворят своите първи американски офиси. Сред пионерите в тази дейност били семействата Ротшилд, Беъринг и Шпейер (Speyer). През 1820 г. Беъринг Брадърс заздравили своите американски връзки като изпратили Томас Уорд като постоянен представител. През 1837 г. Ротшилд изпратили като свой представител в Ню Йорк Август
Белмонт, който станал един от най-богатите американци през 19. век.
Докато европейските къщи откривали свои офиси в Америка, Джордж Пийбоди от
Данверс, Масачузетс предприел обратния ход – той се преместил в Лондон през 1837 г., за да продава американски облигации в Европа. През 1854 г. той влязъл в съдружие с друг американец Джуниъс Спенсър Моргън, основавайки финансовата къща Моргън, която щяла да играе основна роля при преместването на баланса на финансовото могъщество от Лондон към Ню Йорк. В края на 70-те години на ХІХ век финансовата


165 къща Моргън вече се е била утвърдила в Обединеното Кралство и започнала да засенчва
Ротшилд и Беъринг.
До 1825 г. финансовата столица на САЩ била Филаделфия. Отварянето на канала
Ерие (Erie Canal) допринесло за появата на Ню Йорк сред градовете с влияние и изстреляло Уол Стрийт към върховете. Към средата на 30- те години на ХІХ век Ню Йорк представлявал най-големият пазар на ценни книжа в САЩ. Депресията от 1837 г. довела
Филаделфия до невъзможност да изплаща своя дълг като щат, повличайки заедно с това и много банки, които били базирани там. Това довело и до сериозно изоставане на
Филаделфия спрямо Ню Йорк по отношение на финансова дейност. Към 1850 г. развитието на телеграфа позволило цените на ценните книжа в Ню Йорк да се разпространяват мигновено до всички останали центрове, превръщайки Ню Йорк в безспорната финансова столица на САЩ.
Джоузеф Селигмън (Joseph Seligman) и Джей Куук (Jay Cooke), които били сред най- изтъкнатите основатели на банки в началото на ХІХ век в Америка, натрупали огромни богатства благодарение на своите иновативни и агресивни финансови сделки в една нерегулирана среда. Наред с тях много от първите американски банкерски фамилии процъфтявали заради здравите си връзки с европейски инвеститори.
През 1861 г. финансова къща Моргън основала офис в Ню Йорк, който бил оглавен от 24-годишния син на Джулъс Джон Пиърпонт Моргън (J. P. Morgan). По време на голямата финансова паника от 1873 г. Уол Стрийт преживял първото сериозно разместване на пластовете, при което финасовата къща на Джей Куук фалирала, а тази на Моргън добила неоспоримо първенство в американската банкова индустрия. Освен семейство Моргън и други изтъкнати фамилии започнали да развиват банкова дейност като следствие на успешните търговски операции, с които вече се занимавали. Наред със
Селигмън, тези къщи включвали Лемън Брадърс (Lehman Brothers), Соломон Лоеб
(Solomon Loeb), Ейбръхам Кан (Abraham Kahn) и Маркус Голдмън (Marcus Goldman).
След гражданската война атмосферата в САЩ била изпълнена с еуфоричен оптимизъм, а финансовата мощ на Америка набирала скорост. Инвестиционните банки вече били търсени по-скоро от корпорации от частния сектор, като железопътни компании или такива, които прокопавали канали, отколкото от техните традиционни клиенти суверените държави. Значението на държавните облигации намаляло след като акциите и облигациите на частните компании навлезли на финансовия пазар.
В началото на ХХ век САЩ вече били задминали Великобритания като първа индустриална сила в света. Инвеститорският интерес бил насочен към американската икономика, а надеждната информация била трудно достъпна. Само най-добрите банкови съдружия, като тези на Моргън например, имали достъп до важна и актуална информация от емитенти и инвеститори. Подобно на Беъринг и Ротшилд, банката на
Моргън и други изтъкнати инвестиционни банки в САЩ често имали последната дума и власт над емитентите, включително и правителства.


Сподели с приятели:
1   ...   159   160   161   162   163   164   165   166   167




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница