Заслушани в молитвата на вселената марло Морган

Човек храни или с вяра, или със страх - не е възможно и двете. Освен това те смятат, че вещите са първопричина за страха. Колкото повече вещи притежаваш, толкова повече се страхуваш. Така ще се окаже, че живееш живота си заради вещи.

Истинските Хора ми обясниха колко абсурдно им се сторило, когато мисионерите настоявали да учат децата им да допират длани за две минутна молитва преди хранене. Та те, Истинските Хора, се събуждат с благодарност! И не приемат през целия ден нито едно нещо като даденост. Ако мисионерите трябва да учат собствените си деца на благодарност, нещо, което е изначално заложено във всички хора, племето чувства, че те трябва да погледнат много сериозно на обществото, в което живеят. Защото може да се окаже, че тъкмо мисионерите са онези, които се нуждаят от помощ.

Не могат също така да си обяснят защо мисионерите им забра­няват да се изплащат на земята. Всеки знае, че колкото по-малко взимаш от земята, толкова по-малко й дължиш. Истинските Хора не виждат нищо дивашко в това да заплатиш своя дълг или да изкажеш своята благодарност на земята, като оставиш част от кръвта ти да потече в пясъка. Те също вярват, че трябва да се зачете изборът на човек, който пожелае да спре да се храни и седне под небето, за да посрещне края на своето съществуване в този свят. Те не считат, че смъртта, причинена от болест или злополука, е естествена. Та нали в края на краищата, казват те ти не можеш да убиеш нещо, което е вечно. Не си го нито създал, нито можеш да го убиеш. Те вярват в свободната воля, тъй като душата е избрала свободно да дойде, как тогава могат да бъдат справедливи прави­лата, които твърдят, че душата не може да си отиде у дома? И не става въпрос за личностно решение, направено в така проявената действителност, а за решение на ниво вечност, което е взето от едно всезнаещо аз.

Те споделят мисълта, че естественият начин да напуснеш преживяването да си човек е, като упражниш свободно волята на своя избор. На възраст сто и двайсет или и трийсет години, когато на човек му се приисква да се върне към вечността и след като е попитал Божественото Единение дали това ще е за висше благо, те си уреждат забава, за да празнуват изживения живот.

От векове Истинските Хора имат практиката при раждане да изговарят една и съща фраза пред новороденото. Всеки един чува абсолютно едни и същи първи човешки думи: „Ние те обичаме и те подкрепяме през твоето пътуване." На своето последно празненство всеки получава прегръдка и отново чува същите думи, повторени от оставащите. Това, което чуваш на идване, е това, което чуваш на отиване!

След това заминаващият сяда на пясъка и все едно спуска шалтера на системите в тялото. За по-малко от две минути те спират да функционират. Няма ни скръб, ни траур. Съгласиха се да ме обучат на тяхната техника за преминаване от ниво човек обратно към ниво невидимост, когато бъда готова да поема отговорността за подобно знание.

Думата Мутант, изглежда, отразява състояние на сърцето и ума, а не цвета или личността. Тя изразява отношение! Използва се за някой, който е изгубил или сам е прекъснал древния спомен или универсалните истини.

Най-накрая трябваше да приключим с нашия разговор. Беше вече много късно и всички се чувствахме изтощени. Вчера пещерата беше празна, а сега изпълнена с живот. Вчера мозъкът ми съхраняваше години на образование, но сега попиваше като гъба различни и много по-важни познания. Начинът на живот на тези хора ми беше толко­ва чужд и толкова дълбок, за да бъде лесно разбран от мен, че бях благодарна, когато мисловният ми процес премина зад фасадата на безсъзнателния покой на съня.
АРХИВИ
На следващата сутрин ми бе позволено да видя прохода, който те наричаха Хранилище на Времето. Бяха сътворили каменно приспособление, което позволяваше на слънце­то да изпраща лъчите си през някакъв процеп. Само веднъж годишно те падаха пряко и образуваха дадена фигура. Когато това става­ше, хората от племето знаеха, че е минала цяла година, откакто за последен път са забелязали тази фигура. Тогава падаше голямо празненство в чест на Пазителката на Времето и Пазителката на Паметта. Тези, така да се каже, архивистки изпълняваха своя годи­шен ритуал. Те сътворяваха стенопис с изобразени всички значими прояви за последните шест сезона на аборигените. Всички ражда­ния и смърти биваха отбелязани по деня на сезона и времето според слънцето и луната. Бяха нанасяни и други важни наблюдения. Аз изброих повече от сто и шейсет подобни изографисвания и рисунки. Ето как определих, че най-младият член на племето е на тринайсет години, а четирима са над деветдесетте.

Нямах представа, че австралийското правителство някога е учас­твало в ядрени опити, докато не видях това обозначено на стената. Правителството вероятно изобщо не се е досещало, че може да има хора около мястото на опитите. Беше нанесено и бомбардирането на град Даруин от японците. Без помощта на хартия и молив Па­зителката на Паметта знаеше как всяко важно събитие да бъде за­печатано в подходящата последователност. Когато Пазителката на Времето описа тяхната отговорност при гравирането и рисуването, на лицето й се появи израз на такова доволство, че тя заприлича на дете, току-що получило безкрайно ценен подарък. И двете жени бяха в напреднала възраст. Можех само да се дивя как нашето общество беше пълно с престарели, излезли от строя хора, които забравяха, не приемаха и не предаваха, на които не можеше за нищо да се разчита и направо страдаха от старческо слабоумие, докато тук, сред дивата природа, колкото по остаряваха хората, толкова по-мъдри ставаха, толкова повече биваха ценени за техния принос към об­съждания от всякакъв род. Те са стълбовете, на които другите се облягат за сила и пример.

Аз започнах да броя назад и открих резките върху стената, които изобразяваха годината на моето раждане. През сезон, който отго­варя на месец септември и нашенска дата двайсет и девети, през ранните часове на деня беше вписано раждане. Попитах чие е. Казаха ми. че е на Кралския Черен Лебед, сега познат като Старейшината.

Едва ли ченето ми увисна от учудване, но за малко и това да стане. Какви ли са шансовете да срещнеш някого, който е роден в същия ден, час и година като теб, и то на срещуположния край на света, като при това ти предскажат срещата? Казах на Ооота, че искам да разговарям на четири очи с Кралския Черен Лебед. Той го уреди.

Преди години Черният Лебед е бил известен за съществуването на духовен партньор, който населява личност, родена в горната част на земното кълбо в обществото на Мутантите. Като младеж той искал да се осмели и да прекрачи прага на австралийското бяло общество, за да започне да издирва тази личност, но му било казано, че трябва да бъде уважено споразумението всеки от партньорите първо в продължение на петдесет години да развива своите заложби.

Ние сравнихме ражданията си. Неговият живот започнал, след като майка му самичка пропътувала много дни, за да стигне до оп­ределено място, където с ръце издълбала яма в пясъка и клекнала над нея. Ямата била предварително покрита с мекичката козина на рядко срещаната коала албинос. А моят живот започнал в бяла и стерилна болница в Айова, след като майка ми също пропътувала много мили от Чикаго до това избрано от нея място. По време на раждането му неговият баща пътувал и се намирал на хиляди мили далеч. Същото било и с моя баща. През целия си живот досега моят духовен партньор сменял на няколко пъти името си. И с мене беше така. Той разказа при какви обстоятелства е ставало това. Рядко срещаната бяла коала, която се появила на пътя на майка му, била знак, че духът на детето, което тя носела в себе си, бил предопре­делен за водачество. Той лично почувствал родственост с австра­лийския черен лебед и по-късно съчетал името, свързано с лебеда, с едно украшение от техния свят, което ми беше преведено като Кралско. Аз на свой ред му разказах за обстоятелствата, при които бях сменяла името си.

В действителност нямаше никакво значение дали нашата връзка беше мит или факт. Тя се превръщаше в партньорство в самия момент на разговора. Последваха много разговори очи в очи, сърце в сърце.

Много от нещата, на които се спряхме, бяха лични и едва ли заслужават да се споменат в този ръкопис, но аз ще споделя с вас най-проникновеното според мен изявление на Старейшината.

Кралският Черен Лебед сподели с мен, че в този свят на личности винаги съществува дуализъм. Това аз разтълкувах като намек за борбата между доброто и злото, за избора между робство и свобо­да, комформизъм и неговата противоположност. Но, изглежда, не е точно така. Няма бяло и черно, а само нюанси на сивото. И най-важното - всичкото това сиво е в движение напред и обратно към първоизточника си. Тогава аз споменах нашата възраст и казах, че вероятно ще са ми нужни още петдесет години, за да разбера за какво става въпрос.

По-късно през същия ден в прохода, наричан Хранилище на Времето, аз трябваше да науча, че аборигените са най-първите откриватели на боядисването по спрейметода. В тон с тяхната загриженост за опазване на природата те не ползваха отровни хими­кали и отказваха да променят това през годините, така че както действаха през хилядната година, така беше и днес. Те оцветиха парче от стената в тъмночервено, като за целта използваха освен собст­вените си пръсти и четка от животински косми. Няколко часа по-късно, след като боята изсъхна, ми беше показано как да получа бяла боя от варовита глина, вода и гущерова мас. Всичко това разбърках върху плоско парче кора от дърво. Когато се получи що-годе приемлива гъстота, те навиха кората на фуния и изляха боята в устата ми. За езика ми това бе доста странно усещане, но поне вкусът не беше натрапчиво силен. Следващото, което направих, беше да поставя ръка върху червената стена и да започна да плюя под налягане боя около пръстите си. Накрая вдигнах сплесканата си ръка и ето ти следа от Мутант върху свещената стена! Нямаше по-висо­ка чест за мене, дори да бяха издокаросали лицето ми по тавана на Сикстинската капела.

Прекарах цял един ден в изучаване на данните по стената. Срещ­нах признаване господството на Англия, въвеждането на паричната обмяна, първото съзиране на автомобил, на аероплан, на реактивен самолет, на кръжащи над Австралия сателити, на затъмнения, дори на нещо, което приличаше, на хвърчаща чиния с Мутанти, които изглеждаха още по-мутирали и от мене! Беше ми казано, че някои от събитията бяха обрисувани по свидетелски показания от страна на предишните Пазителки на Времето и Паметта, но за други се знаеше от изпратени да правят наблюдения племенни хора из ци­вилизованите области.

Отначало те изпращали млади хора, но разбрали, че това е труд­но изпитание за младостта. Младежите лесно били впечатлявани от обещанието да притежават пикап или да похапват сладолед всеки ден, както и да имат достъп до всички чудеса на индустриалния свят. По-възрастните хора били по-земни, те усещали това привличане като с магнит, но не му се поддавали. Така или иначе на никой в племето не му била държана сметка какъв ще е неговият избор и периодично някой от членовете изчезвал, за да се завърне отново. Самият Ооота бил взет от майка си при раждането, деяние, което в миналото било не само обичайно, но и законно. Правело се с цел да се покръстят езичниците и да се спасят техните души. Тези деца били изолирани и им се забранявало да учат родните си езици, както и да практикуват какъвто и да е от свещените си ритуали. Ооота бил държан в продължение на шестнайсет години в града, след което побягнал, за да намери истинските си корени.

Ние всички се смяхме, докато Ооота разказваше какво ставало, когато правителството осигурявало жилища за аборигените. Те спели на двора, а използвали къщата за склад. Ето как стана въпрос за тяхното определение що е подарък. Според племето подаръкът е подарък само когато даваш някому нещо, което той иска. И съвсем не е подарък, ако ти си този, който искаш еди-кой си да притежава това, което подаряваш. Подаръкът не обвързва. Той се дава безус­ловно. Хората, които го получават, имат правото да постъпят както си искат с него: да го ползват, да го унищожат, да го дадат другиму и прочие. Той си е техен, без да са поставяни никакви условия, и лицето, направило подаръка, не очаква нищо в замяна. Ако не се спази този критерий, тогава не става дума за подарък, а за нещо друго. Трябваше да се съглася, че правителствените подаръци и за съжа­ление повечето от това, което моето общество наричаше подарък, изобщо не се вместваше в тази представа. Но успях също така да си спомня и за някои хора у дома, които непрекъснато правеха подаръци и даже не го осъзнаваха. Те подаряваха окуражителни думи, споделяха смешни случки, предоставяха рамото си, за да се облегнеш на него, или просто бяха истински приятели.

Мъдростта на тези хора за мен бе постоянен извор за удивление. Само да бяха те световните лидери, какъв различен свят щяхме да имаме!

- Не можеш да чуеш гласа на Божественото Единение, ако си зает да приказваш.

Много сватбени церемонии са се състояли в тази зала и много имена са били официално сменяни. Много често това е мястото, което най-възрастните хора от племето желаят да посетят, когато умират. В миналото, когато тази раса е била единственият заселник на континента, различните кланове са използвали и различни пог­ребални обреди. Някои погребвали своите мъртви, увити като му­мии, в гробници, изкопавани по снагата на планините. Така напри­мер Ейърс Рок някога е съхранявал много покойници, но сега, раз­бира се, това вече не се прави. Хората не отдават голямо значение на вече мъртвото тяло, така че много често го погребват в някоя плитка яма в пясъка. Те считат за правилно в крайна сметка човеш­кото тяло да бъде върнато в земята и рециклирано подобно на всич­ки останали елементи във Вселената. Някои туземци сега искат да бъдат оставени непокрити след смъртта си в пустинята и по този начин да станат храна за животинското царство, което от своя страна винаги им е доставяло прехрана през целия цикъл на живота. Голямата разлика според мен беше, че Истинските Хора знаят къде отиват след последния си земен дъх, докато повечето от Мутантите не знаят. Ако си наясно, ти тръгваш в мир и доверие, ако не си очевидно ще се съпротивляваш.

В опаловата зала се дават и някои специални уроци. Тя е класната стая, където се учи изкуството да ставаш невидим. За аборигените отдавна се носят слухове, че могат да изчезнат яко дим, когато са изправени пред някаква опасност. Много от живеещите в града коренни жители твърдели, че това е номер и че техните хора никога не били в състояние да извършат суперменски подвиг. Но те гре­шат. Изкуството на илюзионизма беше демонстрирано на майстор­ско ниво тук, в пустинята. Истинските Хора владеят също фокуса да се мултиплицират. Един от тях може да изглежда десет, дори петдесет души. Това се използва вместо оръжие заради самото оце­ляване. Използва се страхът на другите раси. Необходимо им е, за да ги предпази от затриване. Те прибягват до илюзионизма на широка енергийна скала и изпълненият със страх противник си плюе на петите, крещейки, за да разказва по-късно, че се сблъскал със самия дявол и злото магьосничество.

Останахме на това свещено място само няколко дена. Преди да го напуснем, в спалната зала в моя чест бе проведена церемония, при която аз бях произведена в техен говорител, а те изпълниха специален ритуал, с който осигуряваха бъдещата ми закрила. Риту­алът започна с помазването ми по главата. Челото ми бе опасано с лента от пухкава кожа на сребристосива коала с полиран опал, закрепен посредством смола по средата. По цялото ми тяло, вклю­чително и по лицето ми, налепиха пера. Останалите също се докараха с пернати костюми. Получи се чудесен празник, по време на който те задвижваха, за да се чуе гласът им, малки звънчета, като вееха ветрила, направени от пера и тръстика. Получаваше се неве­роятен звук, подобен на този от органите в най-страхотните катед­рали на света, в които бях влизала. Те също свиреха и на глинени свирки и къси дървени инструменти, които наподобяваха много на нашенските флейти.

Тогава разбрах, че съм истински приета. Бях преминала изпита­нията, на които ме бяха подложили, въпреки че не бях известена предварително какво се изискваше от мен, нито пък се досещах за предназначението им. И сега, докато се намирах в центъра на кръга, докато се пееше в моя чест и слушах древните чисти звуци на тях­ната музика, аз бях развълнувана до дъното на душата си.

На сутринта само една част от първоначалната група напусна свещеното място, за да ме придружи през останалата част от пъту­ването. Накъде обаче тръгвахме, не знаех.
ЧЕСТИТ НЕРОЖДЕН ДЕН
През време на пътешествието на два пъти се случи да празнуваме и да отдаваме почит на нечий талант. На всекиго се посвещава специално честване, но то няма нищо общо с възрастта или рождения ден - то е признание за уникалност и принос към живота. Племето вярва, че предназначението на изтек­лия период от време е да даде възможност на човек да стане по-добър, по-мъдър, да изрази все повече и повече от своето съществувание. Така че, ако през тази година си станал по-добър в срав­нение с миналата, и само ти си го знаеш със сигурност, то ти свик­ваш празненство. Щом съобщиш, че си готов за това, всички оста­нали се отзовават да те уважат.

Едно от честванията, които имахме, беше за жена, чийто талант или лекарство в живота се състоеше в това да изслушва. Името й беше Пазителката на Тайни.

Замислих се за хората у дома: за онези млади хора, които, изг­лежда, нямаха чувствена посока и цел, за бездомните хора, които смятаха, че няма какво да предложат на обществото, за наркомани­те, които искаха да населяват една друга действителност, а не тази, в която се намирахме. Искаше ми се да мога да ги доведа всичките тях тук, за да могат да се убедят колко малко се иска понякога, за да допринесеш полза на твоето общество, и колко чудесно е да познаваш и да изпитваш чувството за собствената си стойност.

Тази жена знаеше своите силни страни, както и всеки от остана­лите. Групата се състоеше от Пазителката на Тайни, която седеше леко изправена, и останалите от нас. Тя бе помолила Вселената да ни дари с освежителна храна, ако това беше в реда на нещата. Можете да бъдете сигурни, че вечерта достигнахме място, където растяха къпинови растения и грозде.

Преди няколко дни видяхме да вали дъжд в далечината и ето че сега намерихме попови лъжички в малките локви. Тези попови лъжички бяха проснати върху горещите скали и бързо изсъхнаха, за да се превърнат в храна, каквато не бях мислила за възможна. Към менюто ни бяха включени н някакви доста непривлекателни, подскачащи в калта животинки.

По време на пиршеството имахме и музика. Научих Истинските Хора на един тексаски танц, който нагодихме към ритъма на техния тъпан, и не след дълго всички се заливахме от смях. Тогава аз обясних как Мутантите обичат да танцуват с партньори и поканих Кралския Черен Лебед на танц. Той веднага налучка стъпките на валса, но не можахме да хванем такта. Аз започнах да тананикам мелодията и ги окуражих да се присъединят към мене. И ето че цялата група започна да тананика и да играе валс под откритото австра­лийско небе. Показах им също как да сменят един танц с друг. Ооота свърши страхотна работа като ди-джей. Тази нощ те решиха, че аз вероятно съм овладяла лечителското изкуство в рамките на моето общество и че може би ще пожелая да премина в областта на му­зиката!

И ето че дойде моментът да получа своето аборигенско име. Те почувстваха, че аз имам повече от един талант, и откриха, че мога да обичам и тях, и начина, по който те гледат на живота, като съ­щевременно остана вярна на себе си, така че ми дадоха прякора Две Сърца. По време на празненството в чест на Пазителката на Тайни различни хора един по един се изказаха какво удобство е да я имат в общността и колко ценна е работата й за всеки. А тя сияеше скромно и прие похвалите с достойнство на кралица.

Това беше велика нощ. Докато заспивах, аз прошепнах: „Благо­даря на Вселената за този забележителен ден”.

Ако ми беше дадена възможност за избор, нямаше да се съглася да дойда при тези хора. Нито пък щях да си поръчам попови лъ­жички, ако случайно ги срещнех вписани в някакво меню, но това не ми пречеше да си спомням колко изпразнени от значение бяха някои от нашите празници, докато тук наистина прекарвахме чу­десно.
ПОТОПЪТ
Пред очите ни се разкри местност, цялата проядена от ерозия. Проломите ни пречеха да вървим в права посока. Изведнъж небето притъмня. Над главите ни се появиха огромни сиви облаци и ние виждахме как кълбовидната енергия се понася по небето. Само на няколко крачки от нас удари гръм и последва оглушителен трясък. Небето се превърна в раздиран от светкавици покров. Всеки хукна да търси къде да се скрие. Пръснах­ме се като пилци на всички страни, но нито един от нас не успя да се докопа до подслон. Земята по тези краища на континента беше по-ялова. Върху очертанията й на крехко земно покривало се сре­щаха само храсталаци и няколко измъчени дървета.

Виждахме как тежко падат капките от поройния дъжд. Можех да ги чуя още отдалеч, защото напомняха тътена на приближаващ влак. Земята под нозете ни потрепери. От небесата се посипаха гигантски капки вода. Проблесна светкавица и гръмотевиците станаха толко­ва оглушителни, че косите ми настръхнаха. Веднага посегнах към кожения колан, който носех на кръста, бях взела със себе си мех за вода и кожената торбичка, която лечителката беше натъпкала с нейните треви, мазила и прахове. Тя внимателно ми беше обяснила кое при какво помага, но аз бях наясно, че за да бъде усвоен нейният начин на лекуване, би отнело толкова време, колкото и нашите американски шестгодишни програми, за да станеш лекар и доктор на медицинските науки. Опипах възела на торбичката, за да проверя дали е здраво завързана.

Сред целия този шум и кипеж аз дочух нещо друго, съвършено непознато - повеляващ звук, който стигаше до мене. Оказа се, че Ооота ми крещи!

- Хвани се за дърво, дръж се здраво!

Наоколо нямаше никакво дърво. Видях как нещо се търкаля по пустинната земя. Нещото беше високо, черно и широко трийсет стъпки, освен това се движеше много бързо! Преди да проумея какво става, то беше вече връхлетяло върху мене. Водна спирала, потоп от кална пенеща се вода ме покри цялата. Тялото ми се усука и потъна във водопада. Направих усилие да си поема дъх. Дращех с нокти и се опитвах да се хвана за нещо, каквото и да е било то. Не различавах горе и долу. Ушите ми бяха натъпкани с кал и тежка тиня. Тялото ми се премяташе, сякаш правех салта. Успях да се спра, когато се блъснах отстрани в нещо много твърдо. Сякаш бях прикована, увита около един храст. Изпънала колкото мога по-силно глава и шия, аз жадувах за глътка въздух. Дробовете ми пищяха за кислород. Трябваше да си поема дъх. Нямах обаче никаква възможност, като че ли все още се намирах под водата. Изпитвах неописуем ужас. Изглежда, трябваше да се подчинявам на сили, които не проумявах. За малко да потъна, когато вместо вода успях да поема глътка въздух. Тинята по лицето ми беше толкова тежка, че не можех да си отворя очите. Усещах как храс­тът се впива все повече в мене, тъй като силата на водата ме блъскаше към него.

Всичко свърши така бързо, както и започна. Вълната отмина и водата зад нея постепенно намаляваше. Можех да почувствам го­лемите дъждовни капки върху кожата си. Извърнах лице нагоре и оставих дъжда да изчисти калта от очите ми. Направих опит да се надигна и за малко да се строполя. Поне успях да отворя очи. Ко­гато се огледах наоколо, видях, че краката ми се люлеят на пет стъпки над земята и бях по средата от едната страна на пролома. Постепенно започнах да чувам гласовете на останалите. Нямаше начин да се покатеря нагоре, така че се оставих да падна на земята. Коленете ми поеха болката и аз започнах да се смъквам надолу. Скоро разпознах, че гласовете идват от другата страна и се обърнах.