Заслушани в молитвата на вселената марло Морган

Не след дълго всички се събрахме, никой от нас не беше сери­озно ранен. Изчезнали бяха кожените ни постелки, както и моят колан със скъпоценния товар. Постояхме изправени под дъжда и втвър­дилата се по телата ни кал се върна при Майката Земя. Един след друг хората събличаха, своите дрехи, заставаха голи и чакаха, дока­то не се отмие и последната песъчинка от гънките на кожата. Аз също съблякох моите дрехи. По време на подводния балет бях изгубила препаската си за чело, затова започнах да оправям сплъстените си коси с пръсти. Това сигурно е изглеждало забавно, защо­то останалите се притекоха на помощ. Дрехите, които бяхме оста­вили върху земята, бяха просмукани с дъждовна вода. Направиха ми знак да седна и започнаха да заливат косата ми с вода и да оп­равят сплъстените й кичури по моята система - с пръсти.

Щом спря дъждът, се облякохме. Когато дрехите най-после из­съхнаха, ние само изтупахме останалите по тях песъчинки. Топлият въздух сякаш попиваше влагата и оставяше кожата ми като опънато върху триножника платно. В онзи именно момент ми казаха, че в племето предпочитали при голяма горещина да не носят никакви дрехи, но като домакини следвали моите обичаи, защото сметнали че ще се притеснявам.

Най-удивителното в цялата случка беше краткостта на напреже­нието, която тя породи. Едва всичко беше отминало, и ние вече се смеехме. Нямаше начин да не призная, че се чувствах, а вероятно и изглеждах по-добре като резултат от теляческия ефект на потопа.

Този полъх на смъртта отнесе, разруши моята увереност, че нещата извън мене можеха да бъдат причина за радост или отчаяние. Буквално всичко с изключение на парцалите около телата ни беше отнесено. Съсипани бяха дребните подаръци, които бях получила, и нещата, които щях да взема със себе си в САЩ, за да ги предам на моите внуци. Предоставяше ми се възможност за избор - да се тръшкам или да приема нещата, каквито са.

Беше ли тази размяна честна - единствените ми реални прите­жания срещу извлечената поука за необвързаност. Бяха ми казали, че вероятно ще ми бъде позволено да задържа за спомен нещата, но ето че те бяха отнесени от пороя и очевидно според енергията на Божественото Единение аз все още изпитвах твърде силна привър­заност към вещите и ги смятах за твърде важни. В последна сметка бях ли се вече научила да ценя житейския опит, а не отделната дреболия?

Същата вечер те изкопаха малка дупка в земята. В нея беше запален огън и няколко камъка бяха поставени така че да се наго­рещят силно. Когато огънят угасна и останаха само камъните, бяха прибавени мокри клонки, след това големи коренища и накрая суха трева. Накрая ямата беше покрита с пясък. Зачакахме подобно на хора, които чакат за печени сладкиши, които всеки момент ще бъдат извадени от електрическата фурна. След около час ние изровихме храната и с благодарност я изядохме, намирайки я за превъзходна.

Докато заспивах тази нощ, без дори да имам удобствата да си постеля една кожа от динго, на ум ми дойде една много известна молитва за смирение на душата: „Господи, дай ми смирение да приема нещата, които не мога да променя, сила да променя нещата, които мога, и мъдрост да позная разликата."
КРЪЩЕНЕ
След поройния дъжд цветята сякаш за­почнаха да никнат от нищото. Обруленият пейзаж се покри с цветен килим. Ние стъпвахме по цветя, хранехме се с тях и си ги окичвахме като гирлянди. Беше чудесно.

Добирахме се все по-близо до брега и пустинята оставаше зад нас. С всеки изминал ден растителността ставаше все по-буйна. Тревите и растенията по-високи и по-многобройни, а храната по-изобилна. Появи се съвсем ново разнообразие от семена, филизи. Един от мъжете направи разрез в стъблото на дърво. Ние доближихме новосъшитите си мехове до този прорез и аз наблюдавах как соковете потекоха направо от дървото в съдове­те. За първи път имахме възможност да ловим риба. Из съзнанието ми като скъп спомен продължаваше да се рее споменът за този деликатес. Освен това можехме да си набавим безчет яйца както от влечуги, така и от птици. Един ден се натъкнахме на великолепен вир - след като през целия ден ме бяха занасяли, че ме чака специ­ална изненада, ето че тя се състоя. Водата беше студена и дълбока. Вирът лежеше в обятията на скали и с гъстата растителност наоко­ло създаваше атмосфера на джунгла. Наистина ме обхвана вълне­ние, каквото спътниците ми очакваха да изпитам. Вирът изглежда­ше достатъчно голям, за да поплувам, и аз поисках позволение за това. Отговориха ми да запазя търпение. Позволението щяло да дойде от хората, обитаващи тази територия, така че племето нап­рави ритуал с молба вирът да бъде споделен. Докато те припяваха, повърхността на водата започна да се къдри. Кръговете тръгваха от центъра и се движеха към отсрещния бряг. След което една дълга плоска глава се появи, последвана от грубоватото туловище на крокодил, дълъг шест стъпки. Съвсем бях забравила за крокодили­те. Още един изскочи на повърхността, после двата изпълзяха от водата и се скриха в заобикалящия гъсталак. Когато ми казаха, че вече мога да плувам, кой знае защо ентусиазмът ми беше поувехнал.

- Сигурни ли сте, че не е останал някой - попитах аз телепатично.

Та откъде можеха да знаят със сигурност, че са били само два. Убедиха ме в правотата на думите си, като взеха дълъг клон и за­почнаха да бучкат водата. От дъното не дойде никакъв отговор, така че беше поставена стража да наблюдава да не би крокодилите да се завърнат, а ние се хвърлихме да плуваме. Направо си беше свежарско да цамбуркаш във водата и да се носиш по гръб по нея - гръб­накът ми сякаш за първи път от векове узна какво е това блажен­ство.

Въпреки че може би ще прозвучи странно, моето безстрашно гмуркане във вира с крокодилите се превърна в символ на още едно покръстване през този мой живот. Бях открила не нова религия, а нова вяра.

Не спряхме да лагеруваме край вира, а продължихме нашето пътуване още същия ден. Когато за втори път се натъкнахме на крокодил, той се оказа много по-малък и се появи по познатия ми вече начин, да ни снабди с живот, като доброволно послужи за вечерята ни. Истинските Хора не се хранят много с крокодилско месо. Те усещат, че влечугото има агресивно и вероломно поведение. Вибрациите от това месо могат да се асимилират и така да накарат човек да изпитва трудности, когато желае да бъде миролюбив и да не проявява насилие. Ние си опекохме яйца от крокодил, чийто вкус беше ужасен, но на харизан кон зъбите не се гледат - когато молиш Вселената да ти осигури вечеря, няма какво да критикуваш това, което получаваш. Просто осъзнаваш, че от вселенска гледна точка всичко е наред, така че се оставяш на течението, преглъщаш на големи залъци и отказваш допълнител­ното!

Докато вървяхме край брега, видяхме много водни змии. Ловя­ха ги, но ги оставяха живи, за да имаме прясно месо за вечеря. В бивака наблюдавах как няколко души държаха здраво змиите и слагаха съскащите им глави в устата си. Като захапваха змията здраво със зъби, те отмятаха глава и с този внезапен жест докар­ваха мигновена безболезнена смърт в чест на предназначението за съществуването на това животно. Знаех, че те силно вярват, че Божественото Единение не предвижда страдания за което и да е живо същество повече, отколкото самото същество приема за себе си. Това се отнася както за хората, така и за животните. Докато змиите се опушваха, аз седях, усмихвах се и мислех за един стар приятел, д-р Карл Клевъланд, и годините му на усърдна дейност, когато той преподаваше на студентите как да наместват стави. Някой ден, заканих се аз, трябва да споделя това мое преживяване с него.

- Не трябва да има страдания за което и да е същество с изключение на това, което то може да приеме за себе си.

Имаше над какво да се замисли човек. Жената на Духа обясни, че душата на всеки индивид на най-високото ниво от нашето същес­твуване може и понякога наистина избира да бъде родена в несъ­вършено тяло и че често пъти такива души идвали да дават уроци и да оказват влияние върху живота, до който се докосват. Жената на Духа каза, че членове на племето, които в миналото са били убити, преди да се родят, са избрали да изживеят цялостен живот, но в някаква точка от жизнения път да се превърнат в част от изпитани­ето и просветлението на друга душа. Ако са били убивани, това е ставало с тяхно съгласие на ниво вечност и само удостоверявало колко истински разбирали те значението на „завинаги". Това озна­чавало, че убиецът не е устискал на предизвикателството и ще бъде подложен повторно на изпитание някъде в бъдещето. Племето смята също така, че всички болести и душевни разстройства имат някаква духовна връзка и биха послужили за трамплин на Мутантите, стига те да пожелаят да се вслушат в телата си и да научат какво става в тях.

Тази нощ в черната и монотонна пустиня чух светът да оживява и осъзнах, че най-после съм преодоляла своя страх. Може би аз започнах неохотно като някаква градска ученичка, но сега ми изг­леждаше съвсем на място да изживея подобно нещо тук, в Пустош­та, където съществуваха само земята, небето и правечният живот, където праисторическите люспи, нокти и зъби присъстваха неиз­менно, но биваха покорявани от безстрашни хора.

Почувствах се най-после готова да посрещна живота, който оче­видно бях избрала аз самата да наследя.
ОСВОБОДЕНА
След катерене направихме бивака си на по-голяма надморска височина. Въздухът беше свеж и скриптящ и въпреки че не се виждаше, океанът не беше далеч.

Толкова рано сутринта слънцето още не беше изгряло, но много от хората вече се движеха и кладяха сутрешен огън, което беше необичайно. Погледнах нагоре и видях сокола, кацнал над мен на едно дърво.

Ние изпълнихме обичайния утринен ритуал и тогава Кралският Черен Лебед ме хвана за ръка и ме заведе по-близо до огъня. Ооота ми каза, че Старейшината иска да произнесе специална благосло­вия. Събраха се всички и аз застанах сред кръга от протегнати ръце. Лицата им бяха обърнати към небето, а очите им - затворени. Кралският Черен Лебед говореше на небесата, а Ооота на мене:

- Здравей, Божествено Единение. Ние сме застанали тук пред теб с един Мутант. Ние вървяхме с нея и разбрахме, че в нея все пак се намира искра от твоето съвършенство. Ние се докоснахме до нея и я променихме, но да се преобрази един Мутант е доста трудна задача. Ти ще забележиш, че странно бледата й кожа става по-ес­тествено кафява, а белезникавата й коса израства и на нейно място се появяват хубави черни корени. Само дето нямахме възможност да повлияем на странния цвят на очите й. Ние научихме Мутанта на много работи, като и ние усвоявахме от нея. Изглежда, в живота на Мутантите има зърно, което сякаш е пропаднало вдън земя. Те познават истината, но тя е заровена под много наслоения от най-различни удобства, материализъм, несигурност и страх. Освен това те са създали нещо, на което викат глазура. Това нещо като че ли олицетворява начина, по който те изразходват почти всяка секунда от своя живот, като правят повърхностни, изкуствени, временни, с вкус на удоволствие, красивичко изглеждащи проекти и отделят много малко секунди от живота си, за да развият съществуването си на ниво вечност. Ние избрахме този Мутант и сега я освобождаваме като птичка, която се намира на края на гнездото, готова да полети надалече, нависоко и да издава крясъци като коокабура, разказвайки на онези, които я слушат, че ние напускаме този свят. Ние не съдим Мутантите. Молим се за тях и докато се молим, ги освобождаваме, така както освобождаваме и себе си. Ние се молим те да се взрат по-отблизо в своите действия, своите ценности и да разберат, преди да е станало твърде късно, че целият живот е едно цяло. Ние се молим те да спрат да унищожават земята и себе си. Ние се молим да има достатъчно Мутанти, които са на път да станат истински и да променят нещата. Ние се молим светът на Мутантите да чуе и да приеме нашето послание. Край на посланието.

Жената на Духа повървя с мен известно разстояние и когато слънцето настигна зората, тя посочи към стелналия се пред нас град. Беше време да се завърна в цивилизацията. Кафявото, набраздено от бръчки лице се извърна и пронизващите черни очи отправиха взор оттатък ръба на скалата. Жената на Духа заговори на своя роден език, като ми показваше далечния град, и аз разбрах, че това се превръщаше в утрин на освобождението - племето ме освобожда­ваше и ме отпращаше от учителите. Колко добре бях усвоила уроците им? Единствено времето щеше да покаже. Можех ли да запом­ня всичко? Може и да беше смешно, но бях далеч по-загрижена за това да предам тяхното послание, отколкото за собственото си завръщане в обществото на оситата.

Ние отидохме при групата и всеки един от членовете на племето ми каза довиждане. Ние разменихме онова, което изглежда да беше универсална форма за сбогуване между приятели - прегръдка. Ооота каза:

- Не можехме да ти дадем нищо, което ти вече да не притежаваш, но чувстваме как въпреки това, че не ти дадохме, ти се научи да при­емаш, да получаваш и да взимаш от нас. Това е и нашият подарък.

Кралският Черен Лебед взе ръцете ми в своите. Мисля, че имаше сълзи в очите. Сигурна бях.

- Моля те, никога не губи твоите две сърца, приятелко - започна той, а Ооота продължи да превежда за мен. - Ти дойде при нас с две отворени сърца. Сега те са пълни с разбиране и чувство и за двата свята - нашия и вашия. Ти ми подари урока за второто сърце. Сега аз зная и разбирам нещо, което преди беше извън представите ми. Аз ценя нашето приятелство. Върви в мир и нека нашите мисли те закрилят.

Очите му просветнаха отвътре, когато той добави мислено:

- Ние отново ще се срещнем, без нашите обременяващи ни тела.
ЩАСТЛИВ КРАЙ
Докато се отдалечавах, усещах, че животът ми никога няма да бъде отново толкова непретенциозен и същевременно пълен със значимост, както беше през последните няколко месеца, и че една част от мен винаги ще желае, ако би могла, да се върне.

Отне ми цял ден да се добера до града. Изобщо нямах идея по какъв начин ще стигна от него, където и да се намираше той, до къщичката ми под наем. Съгледах магистралата, но не ми се стори особено умно да вървя по нея, така че продължих да напредвам през храстите. В един момент аз се обърнах да погледна назад и точно тогава сякаш от нищото се появи лек порив на вятъра. Той изтри като с огромна гума стъпките ми по пясъка. Все едно чистеше и най-малкия спомен за моето пребиваване в Пустошта. Моят периодичен изпращач, кафявият сокол, се спусна над главата ми точно когато стигнах покрайнините на града.

В далечината видях възрастен човек. Той беше облечен в сини джинси и спортна риза, напъхана под солидния колан, на главата му се мъдреше стара, поизносена шапка в горскозелено. Докато се приближавах, той не само че не се усмихна, но ми отправяше и пълни с недоумение погледи.

През вчерашния ден аз имах всичко, от което се нуждаех: храна, облекло, подслон, медицински грижи, приятели, музика, забавле­ния, подкрепа, семейство и много смях - всичкото това безплатно. Но този свят вече беше зад гърба ми.

През настоящия ден, поне ако не просех, нямаше начин да функционирам. Всичко необходимо за съществуването трябваше да бъде купувано. Нямах избор. В този момент бях докарана до просяшка тояга, без да имам дори тояга. Само на мен ми бе известна истината за собствената ми личност под тази мизерна външност и мръсотия. Моята връзка с бездомните на света в този миг се промени завина­ги.

Като доближих австралиеца, попитах:

- Можете ли да ми заемете няколко монети? Аз току-що излязох от Пустошта и трябва да завъртя няколко телефона, но нямам пари. Ако желаете, дайте ми името и адреса си и ще ви ги върна.

Но човекът само продължи да се взира безмълвно и така напрег­нато, че веждите му сменяха посоки. След това бръкна в десния си джоб, извади монета, докато през това време запушваше нос с лявата ръка. Знаех, че смърдя ужасно. От банята ми без сапун в крокодил­ската локва бяха минали две седмици. Човекът поклати глава в знак, че не проявява интерес да му върна парите, и светкавично се отдалечи.

Аз обходих няколко улици и видях на едно място да се събират ученици. Бяха в очакване да пристигне рейсът, който да ги закара по домовете. Всичките притежаваха лъщящата чистота, типична за австралийските униформени деца. Облеклото им беше абсолютно еднакво, единствено обувките показваха индивидуалност. Младежите се вторачиха в босите ми нозе, които към този момент наподобя­ваха повече мутирано копито, отколкото женски крайник.

Знам, че изглеждах ужасно, и се надявах поне да не стряскам хората с оскъдното си облекло и несресаната си от сто и двайсет дни коса. Кожата по лицето, раменете и ръцете ми се беше белила толкова пъти, че сега се състоеше само от лунички и мехури. Освен това току-що ми бе намекнато доста нелюбезно, че смърдях!

- Извинете - провикнах се аз, - точно сега се прибирам от Буша. Може ли да ми кажете къде има телефон, а пък ако някой от вас знае, и къде е телеграфната служба?

Реакцията им беше окуражителна. Съвсем не изглеждаха изпла­шени, само дето умираха да се хилят. Американският ми акцент послужи за подхранване отколешното убеждение на оситата, че това американците са винаги перковци. Бе ми съобщено за телефон, намиращ се през два тротоара.

Обадих се в службата си и ги помолих да преведат пари, а те ми дадоха адреса на телеграфната компания. Аз отидох там и по израза на лицата им разбрах, че са подготвени да очакват някой с наистина необичайна външност. Чиновничката с подчертана неохота ми връ­чи авоарите, без да й представям какъвто и да е документ за само­личност. Когато си взех снопчето банкноти, тя напръска и гишето, и мене с лизол от спрей.

С пари в ръка аз си взех такси до един голям магазин, който продаваше с намаление, и си накупих панталон, риза, маратонки, шампоан, четка за коса, паста за зъби, четка за зъби и фиби. Шофьо­рът спря и до пазар на открито, където напълних найлонов плик с пресни плодове, купих също половин дузина различни видове соко­ве в еднократни опаковки. После той ме откара в един мотел и изчака, докато се навият да ме подслонят. И двамата доста се питахме какво ще излезе от това, но парите в ръката ми говореха по-гръмко от какъвто и да бил стряскащ външен вид. Аз отвъртях крана и бла­гослових ваната. Докато тя се пълнеше, се обадих на аеролиниите да питам за полет на следващия ден. Последвалите три часа прека­рах, киснейки във ваната, подреждайки наум подробностите от живота си през последните пет години и най-вече през последните пет месеца.

На следващия ден се качих на самолета с изчегъркано лице и грозни, но чисти коси, кретайки върху маратонките, които трябваше да срежа и да нагодя към придобитото си копито Важното е, че ухаех вълшебно! Оказа се, че не разполагам с джобове, така че натъпках парите си в пазвата.

Наемодателката беше изключително доволна да ме види. Няма­ше грешка, докато отсъствах, тя се беше оправяла с кредиторите. Никакви проблеми - само трябваше да наваксам с плащанията.

Чудесният и приятелски настроен австралийски бизнесмен, кой­то ми бе предоставил телевизора и видеото точно преди да замина, дори не беше изпратил предупреждение, камо ли да мине да си прибере техниката. Той естествено също беше много щастлив да ме види. Знаеше се, че аз няма току-така да хукна, без да му въз­становя стоката и да уредя сметката. А и проектът ми си беше все още там, очакващ височайшето ми внимание. Участниците в него от страна на здравните органи бяха разтревожени, но се шегуваха и питаха дали случайно никой ден, като съм излязла, не съм отишла да копая опали в някои мина, вместо да се върна в кабинета си. Научих, че собственикът на джипа се е съгласил, ако аз не се върна с Ооота, той самият да иде в пустинята да си търси возилото и след това да се обади на моя работодател. Той именно съобщил, че съм отишла на „пътешествие", което означавало пътуване в неизвес­тна посока и в аборигенското безвремие. Нямали друг избор, освен да се примирят с моите действия. Същевременно никой друг не можел да довърши проекта, така че той все още си стоеше и ме очакваше.

Обадих се на дъщеря си. Тя направо си отдъхна и бе любопитна да чуе онова, което ми се беше случило, като призна, че всъщност винаги е имала предчувствието, че всичко около моето изчезване ще има благополучен край. Тя беше абсолютно убедена, че ако съм се намирала в истинска беда, е щяла да го усети по някакъв начин. Отворих натрупалата се поща и научих, че съм изключена от фа­милния кръг за размяна на коледни подаръци от някакъв самоупълномощил се роднина! Е поне нямаше да търся извинения, че не съм им пращала коледни подаръци!

Трябваше с часове да се кисна, да използвам пемза и да се плес­кам с лосион, за да могат краката ми отново да познаят що е това чорапогащник и обувки. В един момент дори се наложи да употребя електрически нож, за да отстраня по-голяма част от мъртвата тъкан!

Хванах се, че съм благодарна за най-невероятни неща, като нап­ример да имам самобръсначка, с която да си махна рунтавината под мишниците, матрак, който да ме повдига доста над пода, и ролка за тоалетна хартия. Опитвах отново и отново да разказвам на хората за племето, което бях заобичала. Обяснявах техния начин на живот, тяхната ценностна система и най-важното - тяхното послание за загриженост по отношение на планетата ни. Всеки път, когато про­читах във вестника нещо ново за сериозността от поражения върху околната среда и за предсказания как и най-озелененото кътче с най-буйна растителност може да бъде обречено на загиване, аз знаех, че това е истина. Племето с Истинските Хора трябваше да напуснат. Те вече едвам смогваха да се препитават от храната, която намира­ха, и изобщо не можеше да става дума да се справят с бъдещите поражения на радиоактивността. Те бяха прави, когато казваха, че хората не могат да произвеждат кислород, а само дърветата и рас­тенията го могат. Или както те се изразяваха:

- Ние унищожаваме душата на Земята.

Нашата технократска алчност разкри дълбоко невежество, което е сериозна заплаха за целия живот. Невежество, което само дълбо­кият поклон пред природата може да изкупи. Истинските Хора бяха спечелили правото да не продължават своята раса на тази и без това вече свръхнаселена планета. Още повече от самото начало на времето те са се запазили като честни, искрени и миролюбиви хора, които никога не са таили съмнения относно връзката си с Вселена­та. Това обаче, което не разбирах, беше, че никой от хората, с които разговарях, не прояви интерес към ценностите на Истинските Хора. Осъзнавах, че допирът с непознатото и опитът да се обхване нещо, което изглежда различно, са винаги плашещи. Но аз се опитвах да обяснявам, че техният опит може да разшири нашите представи, той може да изцери някои от социалните ни проблеми и дори някои болести. Все едно говорех на старата си шапка. Австралийците веднага заемаха отбранителна позиция. Дори Джоф, който в един момент ми беше намеквал нещо за женитба, дори той не можа да преглътне възможността мъдростта да идва от аборигените. Той се изрази в смисъл, че било чудесно, дето ме споходило нещо, което се случвало веднъж за цял живот, но все се надявал, че ще си седна на задника и ще си налегна парцалите и ще възприема очакваната женска роля. Междувременно аз напуснах Австралия, като си за­върших проекта за здравеопазването, но не успях да разкажа исто­рията на Истинските Хора.

Изглеждаше, сякаш следващата част от моето пътуване в живота изобщо не беше под мой контрол, а все едно бях движена от Висши сили.

В джета на връщане към Щатите мъжът, който седеше до мен, подхвана разговор. Той беше бизнесмен на средна възраст, с едно от онези бирени коремчета, които изглеждаха готови всеки момент да се пръснат. Ние бъбрехме на различни теми у най-накрая споменахме и коренните жители на Австралия. Аз му разказах за моето преживяване в Пустошта. Той ме слушаше внимателно, но забе­лежката, която направи накрая, по своеобразен начин сумира всич­ки отговори, които аз получавах във връзка с тази тема. Той каза:

- Е, никой даже и не знаеше за съществуването на тия хора. И сега като си тръгват - какво, голям праз? Честно казано, изобщо не мисля, че някой ще си върже черна панделка заради тях! Освен това - добави той - имаме само техните идеи срещу нашите. А възмож­но ли е цяло едно човешко общество да греши?

В продължение на няколко седмици мислите ми за чудесните Истински Хора бяха опаковани като подаръци и запечатани здраво вътре в сърцето ми и зад устните ми. Тези хора бяха навлезли в моя живот толкова дълбоко, че ми се струваше направо като „да заме­ряш свине с перли" това непрекъснато предугаждане отрицателната реакция при всяко мое споделяне. Постепенно обаче взе да ми прос­ветва, че моите стари приятели започнаха да проявяват искрен интерес и някои от тях ме поканиха да говоря за уникалните ми преживявания пред сформирани за целта групи. Реакцията винаги беше една и съща: слушателите оставаха слисани, но възприемаха внушението, че това, което е направено, не може нито да се върне, нито да се промени.

В действителност племето на Истинските Хора си тръгваше, но тяхното послание оставаше за нас, дори при нашия самоокопаващ се и глазурено-тортен начин на живот и поведение. Не че щяхме да поискаме да убедим племето да остане и да има още деца. Това не беше наша работа. Това, за което трябваше да се загрижим, беше да приложим на практика техните миролюбиви и значими ценнос­тни системи. Сега аз знам, че всички ние имаме по два живота. Един, от който получаваш уроци, и друг, който живееш след това. Дошло е време да се вслушаме в стоновете на тези наши братя и сестри, за да разберем, че наистина Земята изпитва болка.

Вероятно бъдещето на света ще бъде в по-добри ръце, ако заб­равим за желанието си да откриваме нови неща, а се съсредоточим върху възстановяването на нашето минало.

Племето не критикува нашите модерни изобретения. Те отдават почит на факта, че човешкото съществувание е сборен опит от изява, творчество и приключение. Но те вярват, че когато търсят познани­ето, Мутантите имат нужда и да прибавят изречението: „Ако това е за Висшето добро, за целия живот, навсякъде." Те се надяват, че ние ще направим преоценка на нашите материални притежания и ще ги адаптираме към новите си виждания. Те също вярват, че чо­вечеството е по-близо откогато и да било до вратите на Рая. Ние притежаваме технологии да изхраним всеки човек на света и познание да му осигурим средства за себеизява и чувство за собствена значимост, покрив и т. н. за всички хора навсякъде, стига само да пожелаем това.

С подкрепата и насърчението на моите деца и най-близки прия­тели аз започнах да оформям преживяването си в Пустошта като ръкопис и говорех за това навсякъде, където бивах канена - светски организации, затвори, църкви, училища и т. н. Реакциите бяха дву­полюсни - едни ме обявиха за враг и бяла расистка група в Айдахо започна да слага расистки позиви по колите на паркингите около местата, където държах речите. Нарекоха ме ментарджийка. Но по някакъв странен начин се създаваше равновесие. При всеки непри­ятен коментар някой скачаше и искаше да научи повече за телепа­тията и как да подмени оръжията с илюзионни трикове и да чуе пространно за ценностите и техниките, които Истинските Хора използват в своя начин на живот.

Хората ме питаха как този мой опит е променил живота ми. Отговорът ми е: издълбоко. След като се върнах в САЩ, почина баща ми. Аз бях до него, държах ръката му и му давах своята любов и подкрепа за последното пътуване. Денят след погребението помо­лих мащехата си да взема нещо за спомен от него - копче за ръкавел, стара шапка. Тя ми отказа.

- Тук няма нищо за теб - бяха думите й.

Вместо да реагирам с огорчение, както би следвало, аз отгово­рих, като благослових наум скъпата душа, и напуснах дома на ро­дителите си завинаги, горда от собственото си съществувание. Погледнах нагоре към синьото небе и намигнах на татко.

Сега си мисля, че нямаше да бъда допусната до никакъв урок, ако мащехата ми беше казала:

- Разбира се, вземи си. Къщата е пълна с неща на родителите ти. Отнеси със себе си нещо, което ще ти напомня за баща ти.

Ето такова нещо очаквах. Но израстването ми в духовен план дойде, когато ми бе отказано това, което по право ми принадлеже­ше, и аз разпознах дуалистичността на ситуацията. Истинските Хора ми казваха, че единственият начин да издържиш едно изпитание е да преминеш през него. Сега се намирам в такава точка от жизнения си път, когато мога да съзра възможност да издържа едно духовно изпитание дори при ситуация, която изглежда изцяло негативна. Усвоих разликата между това да наблюдаваш едно събитие в развитие и да му даваш оценка. Научих урока, че всичко на този свят дава възможност за духовно обогатяване.

Неотдавна някой, който бе чул лекцията ми, пожела да ме запознае с човек от Холивуд. Беше януари, в Мисури, през студена снежна нощ. Ние вечеряхме и аз прекарах часове в разговори, докато Роджър и останалите гости се угощаваха и пиеха кафе. На следващата сутрин той се обади да обсъдим възможността да се направи филм.

- Къде изчезна снощи? - попита той. - Ние тъкмо плащахме сметката, взимахме си палтата и се сбогувахме, когато някой посочи, че си изчезнала. Тръгнахме да те търсим навън, но ти просто се беше изпарила във въздуха, дори нямаше следа от стъпките ти в снега!

- Да - отговорих аз и у мен се породи идея, въздействаща като издълбана върху камък. - Възнамерявам да прекарам остатъка от живота си, като прилагам познанието, което получих в Пустошта. Всичко от него! Дори магията на илюзионизма!