Заслушани в молитвата на вселената марло Морган

Тази нощ Жената на Игрите разкъса листото на парчета.

Тя не ги преброи по традиционния начин, както ние бихме сто­рили, но не остави никого без парченце, водейки някакво свое си счетоводство. Докато правеше това, ние започнахме да свирим и да пеем. Тогава играта започна.

Докато пеенето продължаваше, първото парченце от листото беше положено върху пясъка. След него едно по едно и с другите бе направено същото, докато траеше музиката. Всички ние наблю­давахме как се оформяше мозаечна картина за нареждане. Още с поставянето на късчетата от листото на земята стана ясно, че пра­вилата ще включват тези късчета да се разместват така, както всеки почувства, че неговото си намира по-подходящо място. Нямаше специален ред за участие. Наистина това се оказа едно групово увеселение без какъвто и да било състезателен характер. Много скоро горната част на листото беше възстановена в първоначал­ните си измерения. На този етап всеки поздрави другите: ние стис­нахме ръце, прегърнахме се и се завъртяхме. Играта наполовина беше свършила и всеки беше участвал в нея. Но отново ни пред­стоеше да се съсредоточим и да се заловим със сериозна работа. Аз също бях поставила моето парченце, но когато по-късно се приближих до формата, не успях да го различа и се върнах, за да седна на земята. Ооота ми прочете мислите и без да задава въпро­си, направо каза:

- Всичко е наред. Само на пръв поглед парченцата от листото са отделени, точно както е и при хората - те на пръв поглед са нещо отделно, но всъщност ние всички сме едно цяло. Ето защо това се нарича игра на сътворяване.

После той продължи да превежда за мен това, което някои от останалите започнаха да обясняват:

- Това, че сме едно, не означава, че всички сме едни и същи. Всяко същество е неповторимо. Не може двама да заемат едно и също място. Така, както листото се нуждае от всичките си части, за да се попълни отново, така и всеки дух има своето специално място. Хората могат да се опитат да лавират и да хитруват, но накрая всеки се завръща на полагаемото му се място. Някои от нас предпочитат да вървят по правия път, докато други се наслаждават на изтощението да се въртят в кръг и да заобикалят.

Усетих, че погледите на всички бяха вперени в мене и ми хрум­на да стана и да отида до пъзъла. Когато приближих, видях, че е останало само едно място непокрито и че липсващото парченце, от листото лежеше само на няколко инча встрани. Аз го добавих към мозаечната картина и в този миг вик на радост се понесе из окол­ната местност и се отправи към необятната шир на откритото пространство, което заобикаляше тази малка група човешки същества.

В далечината глутница диви кучета динго вдигнаха глави и за­почнаха да вият срещу небето от черно кадифе, сред което пробляс­ваха небесните диаманти.

- Този твой завършек потвърждава правото ти на това пътешес­твие. Ние вървим по правия път към Божественото Единение. Мутантите имат много поверия. Те казват: твоят път е различен от моя, твоят Спасител не е и мой, твоето завинаги се отличава от моето завинаги. Но истината е, че всичкият живот е един живот. В развитие е една, единствена игра. Съществува само една раса с много различни отсенки. Мутантите се препират за името на Бог, в каква сграда, на какъв ден и с какъв ритуал да го почитат. И още, идвал ли е Той на земята? Какво означават неговите притчи? Ис­тината е истина. Ако наскърбиш някого, наскърбяваш себе си. Ако помогнеш някому, помагаш на себе си. Всички хора са направени от кръв и кости. Единствено различни са сърцето и намерението. Мутантите мислят само за настоящия век, за себе си и за разде­лянето. Истинските Хора са вглъбени във вечността. Всичко е едно цяло - нашите предци, нашите неродени внуци, целият живот нав­сякъде.

След завършването на играта един от мъжете, ме попита дали е вярно, че някои хора си изживяват живота без някога да са раз­брали какви са дадените им от Господ таланти. Трябваше да приз­ная, че имах пациенти, които страдаха от сериозна депресия и чувстваха, че животът е преминал покрай тях, докато други бяха направили своя принос. Да, трябваше да призная, че много от Мутантите мислеха, че изобщо не са надарени, нито пък се сещаха за някакво свое предназначение, докато не наближеше смъртта. Тогава в неговите очи се появиха едри сълзи и той поклати глава като знак, че му е трудно да повярва как могат да се случват подобни неща.

- Защо Мутантите да не могат да видят, че ако моята песен прави дори само един човек щастлив, то тя е била полезна? Дори на един да помогнеш, и това също е добро дело. Между другото, не е възможно да помогнеш на повече от един човек наведнъж.

Заинтересувах се дали някога бяха чували името на Исус.

- Разбира се - беше отговорът. - Мисионерите ни учеха: Исус Син на Бога. Той е нашият по-голям брат. Той е Божественото единение в човешки образ. Той получава най-голямата почит, Божественото Единение е дошло на земята преди много, много години да посочи на Мутантите как да живеят, но те са забравили. Исус не е идвал при племето на Истинските Хора. Той без съмнение е могъл да го направи, защото ние сме си били точно на това място, но той не е носел послание за нас. Неговото послание не се е отнасяло до нас, защото ние не сме били забравили, а вече сме живеели Неговата Истина. Единението не е нещо осезаемо. Мутантите изглеждат зависими от материални форми и те не могат да приемат нещо, което е невидимо и няма външна форма. Бог, Исус, Божественото Единение за нас не са само същността на нещата, които ни заобикалят, нито са само вътре в тези неща - те са всичко!

Животът и живеенето според племето се отличават с движение, напредък и промяна. После те заговориха за живото и неживо време. Хората не са в живото време, когато са гневни, угнетени, потъват в самосъжаление или са изпълнени със страх. Самото дишане е определящо за това дали си жив или не. То само съобщава на останалите дали тялото е готово да бъде погребано или не! Не всички дишащи хора са в състояние на живот. Няма нищо нередно в това да опиташ някои отрицателни емоции и да ги видиш какво представляват, но никак не е мъдро да останеш на тяхна територия. Когато душата се намира в човешка форма, ти трябва да играеш - да разбереш какво е това да се чувстваш щастлив или тъжен, ревнив или благодарен и така нататък. Но от теб се очаква да извлечеш поука от този опит и да си направиш крайно заключение кое ти причинява болка и с кое ти е хубаво.

После поговорихме за игрите и спорта. Разказах им как в Съединените щати ние се интересуваме много от спортните събития и че на практика заплащането на каквито и да било играчи с топка е много по-голямо от това на училищните преподаватели. Споменах им, че мога да им покажа една игра, и предложих да застанем в редица, а после да се затичаме с всичка сила. Победител ще бъде онзи, който е бягал най-бързо. Хората ме погледнаха втренчено с големите си тъмни очи, после размениха погледи помежду си. Накрая някой се обади:

Ако има един победител, това означава, че всички останали губят. Нима това е удоволствие? Смисълът на игрите е в забавлението, което носят. Защо трябва да подлагаш някого на такова изпитание и след това да го убеждаваш колко е хубаво да е победител? Този ваш обичай е доста труден за проумяване. Нима той има успех при вашите хора?

Аз само се подсмихвах и поклатих глава.

Наблизо се търкаляше сухо дърво и аз помолих за помощ, за да направя детска люлка-клатушка, като го поставих върху един висок камък. Падна голяма забава и дори най-възрастните от племето се изредиха да се люлеят нагоре-надолу. Тогава те посочиха, че има неща, които просто е невъзможно да правиш сам и ползването на тази играчка било едно от тях! Седемдесет, осемдесет, деветдесет-годишни хора бяха дали воля на детето в себе си и се забавляваха, като участваха в игри, които не бяха предназначени за победители и губещи, а за удоволствие на всеки.

Научих ги също да скачат на въже, като за целта навързах някол­ко гъвкави и дълги изсушени животински черва. Опитахме се да очертаем в пясъка и пространство за игра на дама, но вече беше твърде тъмно, пък и телата ни жадуваха почивка. Отложихме за друг път.

Тази нощ аз се изпънах по гръб и погледнах нагоре към неверо­ятното проблясващо небе. Тази гледка не можеше да бъде засенчена дори от диаманти, изложени върху кутия от черно кадифе. Вни­манието ми беше като с магнит привлечено от най-едрата звезда. Тя сякаш разтваряше сетивата ми за възприятието, че тези хора не остаряват като нас. Разбира се, телата им се износват междувре­менно, но това става подобно на свещ, която изгаря бавно и равно­мерно. Те нямат орган, който да изглежда по един начин, когато са на двайсет години, и по друг, когато са на четиридесет. Това, което ние в Съединените щати наричаме стрес, тук бе съвършено непоз­нато.

Загрятото ми тяло най-после започна да се поохлажда. Много пот бе нужна за тези уроци, но това наистина беше велико обучение. Как можех да споделя с обществото, в което живеех, всичко, на което бях свидетел тук? Никой нямаше да ми повярва. Трябваше да бъда готова за това. Хората щяха трудно да възприемат, че съществува такъв начин на живот. Но някак си аз вече осъзнавах, че е важно лечението на физическото здраве да бъде съчетавано с истинското лечение на човека, а именно с лечението на неговото наранено, кървящо, заболяло и разбито всевечно съществуване.

Аз се вгледах в небето, задавайки си въпроса:

- Но как?

- Но аз не мога - възпротивих се. - Не зная накъде отиваме, нито как да намирам каквото и да било. Наистина оценявам предложени­ето, но просто не ме бива да ви водя.

- Трябва да го направиш -беше това, което чух в отговор.- Време е. За да опознаеш своя дом - земята, всички нива на живота и соб­ственото си отношение към видимите и невидими неща, трябва да предвождаш. Хубаво е за известно време да вървиш като последен в някаква група, може да се приеме и да прекараш известно време, смесвайки се с тълпата, по средата, но на края всеки трябва по някое време да води. Не е възможно да разбереш ролята на водачеството, ако не приемеш тази отговорност. Всеки трябва да преживее и трите позиции, без изключение, по различно време, рано или късно и ако не през този си живот, то някога, когато и да е! Единственият начин да преминеш с успех през едно изпитание е да се подложиш на него. Всички изпитания, на което и да е ниво винаги се повтарят под една или друга форма, докато не ги преодолееш.

Така че ние тръгнахме под мое водачество. Денят беше изклю­чително горещ. Температурата вероятно беше над сто и пет градуса по Фаренхайт. По пладне спряхме и използвахме спалните си пос­телки, за да направим сенник. След като премина най-големият пек, ние продължихме и вървяхме дълго след обичайния за лагеруване час. По пътя ни не се изпречиха никакви растения, нито животни, които да бъдат почетени като наша храна. Не намерихме и вода. Въздухът си оставаше нажежен застинал вакуум. Накрая аз се пре­дадох и обявих свършек на пътешествието за деня.

През нощта се помолих за помощ. Нямахме храна, нито вода. Обърнах се към Ооота, но той се направи, че не ме чува. Тогава заговорих другите, като много добре знаех, че не разбират езика ми, но пък можеха да доловят какво казва сърцето ми.

- Помогнете ми, помогнете ми! - повтарях аз, но никой не от­говаряше.

Вместо това те си разговаряха как всеки човек по някое време се оттегля в тила. Започнах да се чудя дали пък уличниците и бездомниците в Съединените щати сами не позволяваха да стават жертва. Разбира се, придържането към златната среда беше най-предпочитаната за повечето американци позиция. Нито прекалено богат, нито твърде беден. Не смъртно болен, но и не в цветущо здраве. Без морална чистота, но не и извършител на криминални престъпления. Но рано или късно от нас се очаква да покажем истинската си същ­ност. Ние трябва да ръководим, било това само да означава да поемем отговорност за самите себе си.

Заспах, както си облизвах напуканите устни с пресъхналия си безчувствен и обложен език. Беше ми трудно да определя на какво се дължеше замаяността ми - на глада, жаждата, горещината или изтощението.

И на следващия ден вървяхме под мое предводителство. И отно­во жегата беше непоносима. Гърлото ми бе станало непроходимо, вече ми бе невъзможно и да преглъщам. Езикът ми бе толкова пресъхнал, че се бе втвърдил и подул, надминавайки едва ли не няколко пъти нормалната си големина - усещах го като сух сюнгер между зъбите си. Дишането ми се струваше изключително трудна работа. Докато се напъвах да препратя горещия въздух надолу към гърдите си, аз започнах да проумявам защо тези хора описваха като благодат факта, че притежават форма на носа, подобна на тази на мечето коала. Техните широки носове с големи отвори на ноздрите бяха много по-подходящи, когато ставаше въпрос за високи темпе­ратури на въздуха, отколкото моят европейски нос, чието единствено сравнение можеше да се отнесе към носа на кучешката порода мопс.

Голият хоризонт ставаше все по-враждебен и не проявяваше ни­каква човещина, сякаш не искаше да има нищо общо с хората. Земята беше спечелила всички битки срещу прогреса и сега показваше, че смята живота за извънземно. Нямаше никакви пътища, нито над главите ни прелитаха самолети, дори не се забелязваха следи на каквото и да е живо същество.

Знаех, че ако племето не ми помогне в най-скоро време, всички със сигурност щяхме да загинем. Крачката ни ставаше бавна и ни струваше безкрайно усилие. В далечината можехме да съзрем тъ­мен дъждоносен облак. Той сякаш ни измъчваше, като оставаше винаги точно на такова разстояние пред нас, че да не можем да го достигнем и при бърз ход, за да получим изобилния дар, който той съхраняваше. Не ни се удаваше дори да се приближим да него достатъчно, така че да попаднем под благотворната му сянка. Ос­таваше ни само да го съзерцаваме в далечината със съзнанието, че тази животворна вода препускаше пред нас подобно на каручка, която се клатушка пред магарето.

В един момент аз изкрещях. Вероятно, за да докажа на себе си, че съм в състояние поне това да направя, а може би и от отчаяние. Но това беше дупка в морето. Светът погълна вика ми с настървението на изгладняло чудовище.

Пред очите ми започнаха да се мержелеят миражи с езера и прохладни води, но когато пристигах на мястото, намирах само пясък.

И вторият ден отмина без храна, вода и помощ. Тази нощ бях твърде изтощена, разсипана и обезкуражена, за да положа дори ръката за възглаве. Мисля, че вместо да заспя, просто припаднах.

На третата сутрин аз обиколих всеки от групата и на колене молех толкова висок глас, колкото умиращото ми тяло можеше да си позволи:

- Моля, помогнете ми. Моля ви, спасете ни.

Беше цял подвиг да изговарям думите, защото се бях събудила с залепнал за небцето език.

Те ме изслушваха и се вглеждаха в мен, но само стояха като дървета и се усмихваха. Имах впечатлението, че размишляват и сякаш искаха да ми кажат:

- И ние сме гладни и жадни, но това си е твое натрупване на опит така че ние изцяло те подкрепяме в това, което трябва да научиш.

Никой не ми предложи помощта си.

Ние вървяхме и вървяхме. Въздухът беше застинал, а светът безкрайно негостоприемен. Сякаш ме възприемаше като навлек, на когото трябва да се окаже съпротива. Отникъде нито помощ, нито измъкване. Тялото ми, безчувствено от жегата, отказваше да реагира.Умирах. Това бяха признаци на фатално обезводняване. Та значи това беше. Умирах.

Мислите ми скачаха от едно на друго. Спомних си младостта. Тати се трепеше цял живот за железницата Санта Фе. Той беше толкова красив. Нямаше случай, откакто се помня, да не беше винаги подръка, за да ми даде обич, подкрепа и насърчение. Мама за нас винаги си беше у дома.

Сетих се как хранеше скитници, които по неведом път от всички къщи в града налучкваха безпогрешно нашата, където никога не им се отказваше храна. Сестра ми беше отличничка в училище и толкова хубава и популярна, че можех с часове да стоя и да я зяпам как е кипри за среща. В главата ми се появи картина, на която малкият ми брат гушкаше домашното куче и се оплакваше от момичетата училище, които искали да го държат за ръката. Като деца тримата бяхме много добри приятели. Бяхме готови да се защитаваме един друг независимо на какви пачи яйца се бяхме насадили. Но през годините започнахме да се отдалечаваме. Сега например знаех, че те дори няма да усетят моето отчаяние и че животът ти минава като на лента пред очите ти, Е, в случая моят живот не вървеше точно като на видео, но се вкопчвах в най-стран­ни спомени. Можех да се видя как стоя в кухнята и докато суша чиниите, уча правописа на някои думи. Най-трудната, с която тряб­ваше да се боричкам, беше „обраствам". Следваше влюбването ми в един моряк, църковната ни сватба, чудото на раждането, първото ми бебе - момче, и второто - дъщеря ми, която се появи на бял свят в къщи. Припомних си всичко, което бях работила - преподаването в училище, научните степени, образователните програми, а ето сега докъде я бях докарала - умирах сред австралийската пустиня. За какво ставаше въпрос? Бях ли си изпълнила предназначението в живота?

• 
  Мили Господи - казах си аз. - Помогни ми да разбера какво става.
  

- Благодаря - казах аз наум към извора на това просветление и след това отново наум извиках: - Помогни ми! Моля те, помогни ми! - Използвах и думите, които чувах племето да произнася всяка сутрин: - Ако е за мое висше добро и за висшето добро на целия ни живот, който е навсякъде, позволи ми да се уча.

Веднага в главата ми се оформи мисълта: „Постави камъка в устата си." Огледах се. Нямаше никакви камъни. Вървяхме по пя­сък, гладък като за пясъчен часовник. Мисълта се появи отново. „Постави камъка в устата си." Тогава аз се сетих за камъка, който бях избрала и все още държах върху гърдите си. Беше стоял там с месеци. Направо го бях забравила. Извадих го и го налапах, после го запремятах из уста и като по чудо усетих навлажняване. Скоро започнах и да преглъщам. Просветна надеждица. Може би не беше писано да се мре този ден.

- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти - изрекох мълчаливо. Избиваше ме и да си поплача, но тялото ми не разполагаше с дос­татъчно влага за сълзи. Така че продължих да моля за помощ на ум. - Аз мога да се науча. За целта ще направя всичко необходимо, каквото и да е то. Само ми помогни да намеря вода. Не знам какво да направя, какво да търся, накъде да вървя.

Мисълта се появи в мен: „Бъди вода. Бъди вода. Когато си спо­собен да бъдеш вода, ще намериш вода."

Не знаех какво означава това. За мен то нямаше смисъл. Да бъда вода!? Не беше възможно. Но аз отново се съсредоточих да забравя моето програмиране съобразно обществото на лявото мозъчно полукълбо. Изключих логиката, причинното мислене. Отворих себе си за интуицията, а затворих очи. И започнах да бъда вода, вода. Докато вървях, карах сетивата ми да работят. Можех да помириша водата, да я вкуся, да я усетя, да я чуя, да я видя. Аз бях студена, синя, бистра, кална, застинала, вълнообразна, заледена, топяща се, изпаряваща се, пара, дъжд, сняг, мокра, хранителна, разплискваща се, разливаща се, безкрайна. Аз бях всеки възможен образ на вода­та, който ми дойде наум.

Ние прекосявахме равнинна местност, съвършено плоска, докъ­дето ми стигаше погледът. Виждаше се само някаква мъничка, съвсем мъничка могила, пясъчна дюна шест стъпки висока със скална издатина на върха. Изглеждаше напълно не на място в този пуст пейзаж. Аз се приближих до нея, очите ми бяха полупритворени от силната светлина и почти изпаднала в транс, седнах върху скалата. Погледнах надолу и видях, че моите подкрепящи ме и безусловно обичащи ме приятели бяха спрели с вдигнати към мен глави, а усмивката им беше закачена за ушите. Аз немощно отговорих на усмивката. После поставих назад лявата си ръка, за да се наместя по-стабилно, и почувствах нещо мокро. Главата ми се завъртя като откачена. Там, зад мен в скалата, на която стърчах, имаше вир с диаметър десет стъпки и около осемнайсет инча дълбок, пълен с прекрасна, кристалнобистра вода, събрана от вчерашния надсми­ваш ни се дъждовен облак.

Искрено вярвам, че се намирах по-близо до нашия Създател с онази първа глътка прохладна вода, отколкото с вкуса на което и да е получено в църквата причастие.

Без часовник не можех да бъда сигурна за времето, но можех да изчисля, че не бяха минали повече от трийсет минути от момента, в който започнах да бъда вода, до другия момент, в който ние за­вирахме глави във вира и крещяхме от радост.

Докато още празнувахме успеха си, покрай нас се появи гигантско влечуго. Беше наистина огромно и изглеждаше като забравено от праисторическата епоха. Нямаше майтап, беше си съвсем истинско. Нищо по-подходящо не можеше да изскочи от това фантастично животно за обяд. Месото доведе до еуфория, каквато обхваща хората по време на пир.

През нощта за първи път осъзнах племенното вярване за връзката между земята и характеристиките на нечий предшественик. Нашата висока каменна чаша сякаш избухваше по средата на рав­ната местност и много лесно можеше да бъде взета за кърмящата гръд на отдавна починала родственица - нейното телесно съзнание сега под формата на неорганична материя спасяваше нашия живот. Аз я наименовах за себе си Джорджа Катерил, по името на майка ми. .

Погледнах нагоре към необятното пространство на света, който ни заобикаляше, и отдадох своите благодарности, като най-после разбрах, че светът наистина е рогът на изобилието. Той е пълен с добри, оказващи подкрепа хора, готови да споделят нашия живот, стига да им позволим това. Има навсякъде вода и храна за всички живи същества, ако отворим себе си, за да получим и да дадем. Но повече от всичко аз оценявах сега богатото наличие на духовно водачество в моя живот. Можеше да се получи помощ при всяка стресова ситуация, включително и когато се усети дъхът на смърт­та - сега, когато бях прескочила трапа, аз знаех това, защото бях действала „по моя си начин".

Досетих се също как като ученичка в гимназията „Света Агнес" през една петъчна вечер седях на стол в едно барче заедно с още мои съученички. Ние си бяхме купили бургери и чакахме да удари по­лунощ. Една хапка месо, изядена в петък, означаваше неминуемо смъртен грях и проклятие за вечни времена. Години по-късно това правило бе отменено, но никой така и не отговори на моето любо­питство какво ставаше с бедните прокълнати души, които вече го бяха престъпили. Сега всичко подобно изглеждаше толкова глупа­во.