Заслушани в молитвата на вселената марло Морган

Когато стана време за ядене, месото бе опечено само на няколко инча дълбочина, останалото плуваше в кръв. Казах, че ще набуча порцията, си на пръчка и по системата на хотдога ще го допека. Никакъв проблем! Те на секундата ми приготвиха подходящ шиш. ..Междувременно младият мъж бе подложен на лечение. Първо му бе дадена билкова отвара. След което лечителите извадиха от дълбоката дупка, която изкопаха, хладен пясък го напластиха около краката му. Беше ми казано, че ако успеят, да изтеглят горещината от главата му надолу към краката, това щеше да уравновеси цялата му телесна температура. Прозвуча ми доста странно, но този спо­соб наистина намали треската му. Билките помогнаха, също да се успокоят червата и да се предотвратят стомашните болки, които очаквах да се появят при подобно страдание.

Беше наистина, забележително. Ако не ставаше пред очите ми, щеше да ми е трудно да повярвам, особено за общуването чрез телепатия. Казах на Ооота какво мислех.

Той се засмя и ми отговори:

- Сега знаеш как се чувства туземецът, когато попада за първи път в града и вижда как пускате монета в телефона, набирате номер и започвате да говорите с някой ваш роднина. Той направо си мис­ли, че това не е за вярване.

• 
  Ами да - продължих аз. - И двата начина са добри; но вашият със сигурност е по-пригоден из тия места, където няма монети по четвърт долар, нито телефонни будки.
  

Менталната телепатия -това е начинът, по който хората са били устроени да общуват. Различието в езиците и писменостите отпада като пречка, когато хората използват този способ за разговор. Но аз се замислих, че това никога няма да се получи в моя свят, където хората крадат от фирмите, укриват данъци и си изневеряват. Моят народ никога няма да възприеме да бъде в буквалния смисъл “открит ум", защото е свикнал с твърде много^: измама, обида и горчивина, крито стаява.

Но да вземем мен самата: можех ли аз лично да простя на всеки, комуто съм вярвала и ме е подвел? Можех ли сама да си дам прошка за всички обиди, които съм нанесла? Надявах се някой ден да положа ума си на тепсия, досущ като аборигените, и да бъда безучастен зрител, докато мотивите ми бъдат извадени на показ и обследвани.

Истинските Хора не смятат, че гласът е предназначен за разговори. Те се водят с центъра на сърцето и ума. Ако гласът се използва в речта, то човек е склонен да навлезе в дребнави, ненужни и по-малко духовни разговори. Гласът е даден за пеене, за празнуване и за лечение.

Казаха ми, че всеки има разностранни таланти и че всеки може да пее. И ако аз не почета тази дарба, защото намирам, че не мога да пея, това не омаловажава певеца в мене.

По-късно по време на пътуването, докато те ми помагаха да развия телепатичната си способност за общуване, аз разбрах, че докато със сърце и ум все още чувствам, че имам какво да крия, нищо няма да се получи.

Трябваше да се науча да прощавам, а не да осъждам, но и да се уча от миналото. Те ми показаха колко е важно да се възприемам, да бъда истинска и да се обичам - само така щях да се отнасям по същия начин и с другите.
ШАПКА ЗА ПУСТОШТА
Мухите в Пустошта са ужасни. Кохортите им се появяваха с първите лъчи на слънцето. Те покриваха небето, летейки в черни орляци, които наброяваха милиони. По звучене наподобяваха фунията на канзаско торнадо.

Нямаше начин да не ги поглъщам и да не ги вдишвам! Те навлизаха в ушите ми, в носа, в очите ми и дори се изхитряваха да се проврат между зъбите ми на път към гърлото. Имаха отвратителен сладникав вкус и ме задавяха. Налепваха се по тялото ми, така че като се погледнех, сякаш носех някаква черна движеща се ризница. Не хапеха, но и без това си имах достатъчно страдания, за да забе­лежа нещо подобно. Бяха толкова огромни и бързи, а и толкова многобройни, че бяха направо непоносими. Най-много си изпащаха очите ми.

Племенните хора имаха усет за това кога и къде ще се появят мухите. Когато те съзираха или чуваха мухите да наближават, вед­нага спираха, затваряха очи и заставаха неподвижно с отпуснати ръце.

Учех се да гледам буквално на всичко, което ни връхлиташе, откъм положителната му страна, но мухите щяха да отбележат моето падение, ако не бях спасявана. Фактически това беше най-ужасната напаст, от която някога съм пострадала. Можех да разбера много добре как полудява човек, покрит с милиони движещи се крачка на насекоми. Бях късметлийка, че не се пречупих.

Една сутрин към мен се приближиха три жени, които помолиха за кичури от косата ми, които им трябваха за нещо. Бях я изрусявала в продължение на трийсет години и когато навлязох в пустинята, тя имаше мекобежов цвят. Беше дълга, но винаги я носех вдигната. През седмиците на нашето пътешествие не я бях мила, четкала, нито ре­сала, така че изобщо не знаех на какво е заприличала. Дори не бяхме попадали на неподвижна и ясна водна повърхност, в която да си видя отражението. Можех само да си я представям като сплъстена, опле­тена и мръсна. За да не ми влиза в очите, носех препаската през чело, която Жената на Духа ми беше дала.

Жените се отказаха от намерението си, когато откриха, че под изрусената коса са израснали тъмни корени. Те изтичаха и го съоб­щиха на Старейшината. Той бе на средна възраст, тих, със силно атлетическо телосложение. През краткото време, докато бяхме на път, аз бях наблюдавала колко искрено разговаря той с останалите и благодари без колебание на всеки един за помощта, която е оказал на цялата група. Ставаше ми ясно защо именно той е водачът.

Напомняше ми някой друг. Преди години седях във фоайето на „Саутуестърн Бел" в Сен Люис. Беше към седем сутринта. Чиста­чът, който бе зает да лъска мраморния под, ме бе пуснал да вляза, така че да не стоя навън на дъжда. Пред входа спря дълга черна кола и президентът на „Тексас Бел" влезе във фоайето. Той ми кимна, за да отдаде нужното на моето присъствие, и поздрави с добро утро чистача. След това му каза колко цени неговата всеотдайност и как винаги е спокоен, че тази сграда благодарение на него изглежда блестящо чиста в очите на който и да е човек, пристъпил нейния праг, пък бил той най-високопоставеният чиновник от правителството. Знаех, че това не са приказки и думите са казани искрено. Бях само страничен наблюдател и въпреки това можех да усетя гордостта, която засия върху лицето на чистача. Научих, че има нещо в истинските водачи, което излиза извън обсега на как­вито и да е граници. Баща ми имаше обичай да казва:

- Хората не работят за компанията. Те работят за други хора. В действията на племенния Старейшина от Пустошта можех да раз­позная характеристики на административно началство.

След като той дойде да присъства на странния спектакъл, пре­дизвикан от русите коси на Мутанта и техните тъмнокафяви коре­ни, той даде възможност и на другите да видят чудото. Очите им сякаш светнаха и всеки се усмихна от удоволствие. Ооота обясни това с чувството им, че ставам повече аборигенка.

След като развеселяването приключи, жените се захванаха отно­во с това, което бяха намислили и заплетоха в отрязаните ми ки­чури коса семена, кокалчета, шушулки, някакви треви и жила от кенгуру. Когато свършиха, аз бях коронована с най-красивата препаска за глава, която някога бях виждала. Навсякъде от нея висяха, като достигаха до брадичката ми, вплетените предмети. Обясниха ми, че австралийските рибарски шапки, с висящи парчета корк, използвани обикновено от упражняващите този спорт, се правеха, копирайки тази стара находка на коренните жители как да се пред­пазват от мухите.

Ние наистина попаднахме на орда от мухи още същия ден и тогава моето украшение за глава се превърна в Божия благодат.

По друго време, когато върху нас се изсипа потоп от летящи и хапещи насекоми, те ме намазаха със змийска мас и пепел от Ла­герния огън, след това ме оваляха в пясъка. Тази комбинация обезкуражи малките същества. Струваше си да ходиш пременен като клоун, защото преживяването, което осигуряваха мухите, като пропълзяваха в ушите ти, и чувството за мърдащо насекомо в главата граничеха с ада.

Попитах няколко души как издържат да стоят мирно, като поз­воляват на насекомите да ги полазват. В отговор те само ми се усмихнаха. След това ми казаха, че водачът Кралският Черен Лебед желае да разговаря с мен.

- Разбираш ли колко дълго означава завинаги? - попита той. - Това е много, много дълго време. Вечност. Ние знаем, че във ва­шето общество вие носите времето на ръката си и правите нещата по разписание, така че питам: разбираш ли колко дълго означава завинаги?

- Да - отговорих аз. - Разбирам какво е завинаги.

- Добре - продължи той. - Тогава можем да ти кажем още нещо.

Всичко в Божественото Единение има предназначение. Не съществуват прищевки на природата, несъответствия или случайности. Има само неща, които хората не проумяват. Ти вярваш, че мухите от Буша са лоши, че са ад, така че за тебе те наистина такива, но само защото ти липсва нужното разбиране и мъдрост. Истината е, са необходими и полезни създания. Те пропълзяват в ушите ни да чистят ушната кал и пясъка, който попада там, докато спим всяка нощ. Не си ли забелязала, че имаме съвършен слух? Да, те влизат в носа ни н също го почистват. - При тези думи той посочи своя.

- Ти имаш съвсем малки ноздри, а не голям, подобно на коала нос като нас. Ще става още по-горещо в идващите дни и ти ще страдаш, ако носът ти е запушен. В най-голямата жега не трябва да дишаш през устата. Ти най-много от всички се нуждаеш от почистен нос. Мухите полазват и се лепят по тялото ни, така отнасят всичко, което отделяме. - Той протегна ръка и продължи: - Виж колко мека и гладка е кожата ни, сега погледни своята. На нас не ни е познат човек, който сменя цвета си само от това, че върви. Ти пристигна при нас с един цвят, след това почервеня, а сега изсъхваш и линееш. Смаляваш се с всеки изминат ден. Не познаваме никой, който да си оставя кожата в пясъка, както правят змиите. Ти имаш нужда от мухите да почистват кожата ти, а някой ден ние ще попаднем на място, където те са снесли своите лаври и отново ще си набавим храна. - Той си пое дълбоко дъх, докато се взираше в мен. - Хората не могат да просъществуват, ако всичко, което е неприятно, бъде унищожено, вместо да бъде разбрано. Когато мухите идват, ние отстъпваме. Може би ти си готова да направиш същото.

Следващия път, когато дочух в далечината мухите от Буша, аз отвързах препаската за глава от пояса си и започнах да я зяпам, но после реших, че мога да постъпя, както ме бяха посъветвали. Така че мухите дойдоха, а аз напуснах. Въображението ми ме отведе в Ню Йорк и аз посетих един скъп балнеосанаториум. Докато държах очите си затворени, чувствах как някой почиства ушите и носа ми. Представих си дипломата на специалиста, окачена на стената над мене. Усещах стотици малки топчета памук да почистват цялото ми тяло. Най-после създанията напуснаха, а аз се завърнах обратно в Пустошта. Беше вярно: да отстъпиш определено беше верният отговор при някои обстоятелства.

Чудех се в моя живот какво още възприемах като неправилно или мъчително, вместо да се опитам да разбера истинското му предназначение.

Това, че през цялото време не разполагах с огледало, изглежда, оказваше въздействие върху моето осъзнаване. Все едно се разхождаш в капсула с дупки за очите. Непрекъснато гледах навън, към другите, наблюдавах как се отнасят към направеното или казаното от мен. За първи път моят живот изглеждаше напълно честен. Не носех точно определени дрехи, както това се очакваше от мен в света на бизнеса. Нямах грим. Носът ми досега се беше обелил една дузина пъти. Не съществуваше никаква претенция - никакво его, което се бори за внимание. В групата нямаше клюки, нито някой се опитва­ше да изработи другия.

При отсъствието на огледало, което да ме изплаши и върне в действителността, аз можех да изживявам чувството, че съм краси­ва. Очевидно не бях, но се възприемах красива. Хората ме приемаха такава, каквато съм. Те ме караха да се чувствам свой човек, неповторима и прекрасна. Учех се как изглежда това да те приемат бе­зусловно.

Легнах да спя на пясъчната постеля и дълбоко запечатаният в съзнанието ми още през детството стих от „Снежанка" звучеше в главата ми:

Огледалце, огледалце, ти не ме лъжи.

Най-хубавата на света коя е, ми кажи!

Коя е най-хубавата на света, кажи!

Същия ден започнахме да носим огнената пръчка. Тя представ­лява парче дърво, което лекичко полюшвахме, за да поддържаме тлеенето му. В пустинята, където растителността е от такава цен­ност, всеки малък трик, призван да осигури оцеляването, влиза в употреба. Огнената пръчка се използваше за запалване на нощния лагерен огън, когато сухата трева започна да се счита едва ли не за възнаграждение. Наблюдавах също как членовете на племето съби­раха и не често срещаните купчинки изпражнения, оставени от пустинните животни, особено тези от кучето динго. Те се оказаха калорично гориво без мирис.

Напомни ми се, че всеки един притежава много таланти. Тези хора прекарваха живота си, като се осъществяваха като музиканти, лечители, готвачи, разказвачи на приказки и така нататък и съответно си даваха нови имена и промоции. Аз започнах първото си племенно участие в изучаване на собствените си таланти, като назовах себе си шеговито

Събирач на Лайна.

През този ден едно красиво младо момиче навлезе между кичу­рите пясъчни водорасли и се появи загадъчно, като носеше красиво жълто цвете с дълга дръжка. Тя уви стеблото около шията си, така че цветето остана да трепти на гърдите й като скъпо бижу. Всички се събраха около нея и й казаха колко красиво изглежда и какъв прекрасен избор е направила. Комплиментите не секнаха до вечер­та. Усещах как тя грее от това, че се чувства изключително хубава в този ден.

Като я наблюдавах, се сетих за една случка в кабинета ми точно преди да напусна Съединените щати. Посети ме пациентка, която страдаше от ужасен стресов синдром. Когато я попитах какво се е случило в живота й, тя ми отговори, че осигурителната компания е повишила вноските за една от нейните диамантени огърлици с още осемстотин долара. Но тя била намерила някой в Ню Йорк, който заявил, че може да направи точно копие на огърлицата й, като из­ползва фалшиви камъни. Тя се канеше да отлети дотам и да остане, докато поръчката и се изпълни, а след това при завръщането си да сложи истинските си диаманти в банков сейф. Това нямаше да отмени необходимостта от солидна осигуровка, защото дори и в най-доб­рите банкови хранилища няма никаква гаранция за абсолютна сигурност, но месечните погасявания щяха да се намалят чувствител­но.

Спомням си, че попитах тогава за някакъв годишен светски бал, който скоро предстоеше, и пациентката ми каза, че имитацията щеше да е готова дотогава, така че тя щеше да се появи с нея.

В края на нашия пустинен ден момичето от племето на Истин­ските Хора положи цветето върху пясъка и така го върна на Май­ката Земя. То бе изпълнило своето предназначение. Тя беше много благодарна и запази спомена за цялото отправено към нея внимание през деня. Това бе потвърждение, че е привлекателна личност. Но тя не разви привързаност към цветето. То щеше да увехне и да умре, за ла се превърне в хумус и отново да рециклира.

Помислих си за онази пациентка, после погледнах това аборигенско момиче. Нейното бижу имаше смисъл, а нашите имаха фи­нансова стойност.

Истина беше, че някои в този свят имаха погрешна система за стойностите, заключих аз, но съвсем не смятах, че това бяха тези примитивни хора тук в така наречената никогашна-никогашна земя на Австралия.

Въздухът беше толкова застинал, че можех да усетя как ми растат косми от подмишниците. Можех също така да почувствам вкоравелостите на ходилата ми как стават все по-дебели с изсъхването на все по-дълбоки слоеве от кожата там.

Спряхме изведнъж. Застанахме на място, където две кръстосани пръчки някога бяха отбелязали гроб. Този паметник вече не стоеше изправен, защото връвта, с която бяха свързани пръчките, беше изгнила. Сега на земята имаше само две стари клонки, една дълга и една къса.

Човекът Който Прави Инструменти ги вдигна, после отпори тънка лента от меха, който носеше. Като нави животинската тъкан с професионална прецизност, той възстанови кръста. Няколко души събраха разпилените наоколо скални отломъци и ги положиха овал­но в пясъка. След това знакът за гроб бе закотвен в земята.

- Това племенен гроб ли е? - попитах аз Ооота.

- Не - отговори той, - в него е подслонен Мутант. Той е тук от много, много години и отдавна забравен от твоите хора, а може би дори и от Всемогъщия, който го е създал.

- Защо тогава се погрижихте за него? - пожелах да се осведомя аз.

- Защо не? Ние не разбираме, не се съгласяваме и не одобряваме вашия начин на живот, но не го и осъждаме. Ние отдаваме почит на вашето местоположение в този свят. Вие се намирате там, където трябва да бъдете, като се има предвид вашият избор в миналото и сегашната ви свободна воля да вземате решения. Този гроб на нас ни служи по същия начин, както и другите свети места. При него идва времето за почивка, размисъл и потвърждение на нашата връзка с Божественото Единение и целия жив свят. Както виждаш, тук нищо не е останало, няма дори кости! Но моят народ уважава твоя народ. Ние го благославяме и ставаме по-добри същества за това, че сме минали по този начин оттук.

Бях си наумила да вляза в националното състезание Госпожа Америка и открих, че в един от неговите етапи се изискваше да се изнамери оригинална рецепта за ядене, сготвено в глинен съд. В продължение на две седмици аз правех по едно такова ядене всеки ден. Четиринайсет последователни обеда в моя дом трябваше да бъдат опитвани и преценявани като вкус, вид и съставки в търсене на потенциалния носител на наградата. Децата ми никога не отка­заха да ядат от сготвеното, но скоро станаха майстори да се изказ­ват много тактично какво мислят по въпроса. Те изтърпяха някол­кото нетрадиционни търпения на нови вкусове като подкрепа на майка си, която се изявяваше! Когато спечелих титлата Госпожа Канзас, те изкрещяха тържествуващо: „Ние се справихме с предизвикателството на глинените рецепти!"

И сега виждах подобни физиономии върху лицата на моите пус­тинни приятели. Ние се забавлявахме, докато правехме общо неща­та, и падна голям смях. Но поради това, че духовното дирене при­състваше във всичко, до което те се докосваха, аз не се изненадах, когато някой посочи колко символичен се явява сосът за ценност­ната система на Мутанта. Вместо да живеят с истината, Мутантите позволяват на обстоятелствата и условията да погребват универ­салния закон под смесица от удобство, материализъм и несигур­ност. Интересно, че при техните забележки и изявления аз никога не се почувствах критикувана или осъждана. Те никога не съдеха моите хора като грешащи, нито пък настояваха, че само племето е винаги право. Приличаха повече на любещ човек, който наблюдава дете, което се мъчи да нахлузи лявата обувка на десния си крак. Кой казва, че не можеш да си изкараш парите, крачейки с обути наопаки обувки? Може би има ценна поука в подутините около кокалчетата на краката или в пришките! Но на по-възрастния и мъдър човек това му изглежда ненужно страдание.

Разговаряхме също и за тортите, които се правят за рожден ден, както и за вкусната глазура. Аналогията, която те направиха за нея, прозвуча изключително силно. Според тях глазурата символизира­ше колко много време от стогодишния живот на Мутанта отива за изкуствени, повърхностни, временни, декоративни, подсладителни цели. Така че съвсем малко истински моменти остават, за да се открие кои сме ние и нашето съществувание във вечността.

Когато заговорих за празненства по случай рожден ден, те се заслушаха внимателно. Аз разказах за тортата, за песните и пода­ръците - за увеличаването на свещите с всяка изминала година, през която ставаме по-възрастни.

- Защо ви трябва да правите това - заинтересуваха се те. - За нас празненството означава нещо специално. А в това да ставаш по-възрастен няма нищо специално. За това не се изисква усилие. То просто се случва!

- Ако не празнувате, че ставате по-възрастни, тогава кога празнувате? - попитах на свой ред аз.

- Когато ставаме по-добри - беше отговорът. - Ние празнуваме, ако тази година сме по-добри, по-мъдри хора в сравнение с миналата, но това само ти самият можеш да разбереш, така че ти си този, който го съобщаваш на останалите, когато дойде време за празненството.

Е, това наистина е вече нещо, което трябва да запомня, помислих си аз!

Много от храстите съдържаха в листата си лековити масла, които служеха за борба с бактериалното нашествие. Те пречистваха тялото от чревни инфекции и паразити. Някои ароматични растения се изстискваха във вода, докато тя променеше цвета си. След това се втриваше в гърдите и гърба. Понякога течността се нагряваше и парите се вдишваха. Изглежда, те прочистваха кръвта и стимулираха лимфните жлези, като подпомагаха също така и имунната система. Имаше и едно малко, подобно на върба дърво, което при­тежаваше качества, близки до аспирина. Даваше се при вътрешен дискомфорт, при болка от изкълчване или счупване, както и за облекчение при по-незначителни мускулни и ставни болежки. Беше ефективно и при ожулване. Кори от друг вид дървета се прилагаха при изтърсване, а от смолите им се приготвяше сироп за кашлица.

Най-общо племето се радваше на отлично здраве. По-късно успях да определя вида на някои цветни листенца, които те ядяха срещу бактерията на коремния тиф. Чудех се дали тяхната имунна система не се поддържа по този начин, нещо, което ние постигахме с ваксините. Знам, че австралийската праханка съдържа противоракова субстанция, която се нарича калвацин и която в момента изследват. Те познават също и антитуморна субстанция, наричана акроницин, и я извличат от вид дървесна кора.

Бяха открили странните свойства на дивата кенгурска ябълка преди векове. Модерната медицина я използва като суровина за орални контрацептиви. Старейшината ми каза, че те са сигурни, че всеки новопоявил се на света живот трябва да бъде добре дошъл, обичан и планиран. Новият живот за племето на Истинските Хора още от Началото на времето е бил винаги един съзнателен творчески акт. Раждането на бебето за тях означава, че са доставили земно тяло за приятелска душа. Телата, за разлика от появяващите се в нашето общество, не винаги се очакват да бъдат съвършени. Невидимото съкровище, което е приютено в него, е съвършеното и то е, което едновременно дава и приема помощ за общите проекти на душите да претърпят развитие към идеалното.

Стана ми ясно, че ако те отправят молитва според нашите раз­бирания с определена молба, то тя ще бъде за необичаните деца, а не за абортираните. Всички души, които избират човешкото същес­твуване, ще бъдат почетени, ако не чрез даден родител и сбор от обстоятелства, то чрез други или в друго време. Старейшината сподели с мен, че безразборното сексуално поведение в някои пле­мена без оглед на последвалите раждания е вероятно най-изостана­лата проява, която човечеството познава. Истинските Хора вярват, че духът влиза в зародиша в момента на зачатието. За тях мъртвороденото е тяло, което не е приютило дух.

Истинските Хора познаваха също дивия тютюн и пушеха лис­тата му в лули при специални случаи. Но те гледаха на него и като на рядко и уникално растение, защото не се срещаше в изобилие, а носеше чувство на еуфория и можеше да пристрасти човек. Пол­зваха го символично, когато поздравяваха гости или започваха събрание. Съзрях прилика между тяхното уважение към тютюна и тра­дицията на коренното американско население. Моите приятели често говореха за земята, по която стъпваме, като ми напомняха, че тя е прахът на нашите предшественици. Те казваха, че нещата не умират, а само се променят. Разказваха как човешкото тяло се завръща в земята, за да храни растенията, които на свой ред са единственият източник за човешкото дишане. Аборигените изглеж­даха много по-наясно със скъпоценната молекула кислород, нуж­на за целия живот, отколкото по-голямата част от моите амери­кански познати.

Племето на Истинските Хора притежаваше невероятно силно зрение. Един пигмент, намиращ се в няколко от техните растения, всъщност представлява приемлив химикал, използван в офтамологичните лекарства за нежните капиляри и очни кръвоносни съдове. През хилядите години, докато са имали Австралия за себе си, тези хора са изучили как храната оказва влияние върху тялото.

Проблемът с консумирането на диво растяща храна е в много­бройните отровни клопки. Племето обаче веднага разпознаваше вредните части на растението и се бе научило как да ги отстранява. Същевременно ми разказаха колко жалко било, че някои отлюспили се племена от аборигенската раса, които бяха прегърнали агресив­ното поведение, не се свеняха да използват отровата в борбата със своите човешки врагове.

Докато бях пътувала с групата вече достатъчно дълго и те бяха приели въпросите ми като искрена необходимост, за да разбера от­близо нещата, аз засегнах темата за канибализма. Бях чела нещичко по този въпрос в историческите справки, пък и бях слушала шегите на моите австралийски приятели около това как аборигените кльопали хора И дори поканвали собствените си бебета. Попитах дали това е истина.

Да. От самото Начало на Времето хората са експериментирали с всичко. Дори тук, на този континент, не е било възможно да се опазят от това. Имало е аборигенски племена с царе, с жени старейшини, такива, конто крадели хора от други групи, и такива, които се хранели с човешко месо. Мутантите убиват и се отдалечават, като оставят тялото на произвола на съдбата. Канибалите убиват и из­ползват трупа, за да подхранят живота. Действията на едните не са по-лоши от действията на другите. Убиването на човек независимо дали го правиш заради самозащита, отмъщение, удобство или за­ради храна в крайна сметка е едно и също. А това - изобщо да не посягаш на живота на човека - ето какво отличава Истинските Хора от мутиралите човешки същества.

- Няма морал във войната - казаха те. - Но канибалите никога не убиват в един ден повече от това, което им е необходимо, за да се нахранят. Във вашите войни хиляди биват убити само за броени минути. Може би си струва да се предложи на вашите лидери двете страни в една война да се споразумеят за петминутни битки. После да позволяват на всички родители да дойдат на бойното поле и да приберат тленните останки на своите деца, да ги откарат в къщи за траура и да ги погребат. Когато това приключи, може да се допус­нат нови пет минути, а може и да не се допуснат. Трудно е да из­влечеш смисъл от безсмислието.

Тази нощ, докато лежах върху тънката постеля, която отделяше устата и очите ми от пясъчния терен, аз размишлявах колко напред е отишло човечеството в много насоки и същевременно в колко много други аспекти ние се бяхме отдалечили от първосмисъла на нещата.

Вместо да си служат с една-единствена дума за пясък, те имаха повече от двайсет различни думи, в които влагаха информация за видове, състав и описание на почвата в Пустошта. Но някои думи, колкото и малко да бяха те, се учеха лесно, като КУПИ, което зна­чеше вода. По всичко личеше, че на тези хора им прави удоволствие да усвояват моите думи, пък и бяха повече пригодени да учат моя език, отколкото аз техния. И тъй като те бяха домакините, аз ги оставях да постъпват така, както намерят за добре. От историческите книги знаех, че когато британската колония за първи път се е установила в Австралия, е имало повече от двеста различни аборигенски езици и шестстотин диалекта. Но в книгите не се споменаваше за разговор по телепатичен път или с жестове. Аз се облегнах на една доста примитивна форма на знаков език, защото това беше най-разпрост­раненият метод за общуване през деня, докато очевидно те си пра­щаха ментални послания и си разказваха цели истории по техния си телепатичен начин. За мен беше много по-учтиво да покажа нещо на човека до себе си, вместо да изговоря някое изречение. Ние изпол­звахме универсалния знак с пръсти, за да кажем „ела тук", вдигахме длан за „стоп" и слагахме ръка на устните си за „тишина". През първите седмици на мен често ми бе напомняно да пазя тишина, но междувременно аз се научих да не задавам непрекъснато въпроси и да изчаквам да бъда въведена в познанието.

Един ден предизвиках бурен смях сред цялата група, докато се чешех яростно след ухапването на някакво насекомо. Те се заливаха от кикот и лицата им имаха комични изражения, докато имитираха моя жест. Оказа се, че той е имал специфично значение, като „съз­рях крокодил". А ние бяхме поне на двеста мили от най-близкото тресавище.

Няколко седмици след тръгването аз изведнъж започнах да виж­дам очи, които ме наобикаляха отвсякъде всеки път, когато дръзвах, да се отдалеча от групата. Колкото по-тъмна бе нощта, толкова по-святкащи ми се струваха тези очи. Най-после успях да различа и самите животни. Глутница от настървени диви кучета динго върве­ше по петите ни.

Когато разбрах това, аз панически побягнах назад към лагера, за първи път истински уплашена и разказах на Ооота за откритието си. Той се обърна да го съобщи на Старейшината. Всички останали се приближиха и споделиха общата загриженост. Аз ги зачаках да проговорят, защото вече знаех, че Истинските Хора не отпушваха автоматично кранчето на думите, те винаги мислеха, преди да ка­жат каквото и да било. Бях преброила бавно до десет, когато Ооота ми предаде посланието. Проблемът беше в миризмата, която издавах. Тя беше нетърпима и това си беше истина. И аз я надушвах, пък и виждах гримасите на другите. За нещастие не виждах как да се отърва от нея. Водата беше толкова кът, че нямаше начин да я пилея, за да се изкъпя, нито пък имаше съд, в който да се потопя. Моите тъмнокожи спътници изобщо не смърдяха за разлика от мене. Аз страдах от това, пък и те страдаха заради мене. Мисля, че за това бе виновна моята обгоряла и белеща се плът, както и енергията, която отиваше, за да изгаря натрупаните ми токсични тлъстини. Видимо губех от теглото си с всеки изминат ден. Разбира се, това, че не разполагах с дезодорант и тоалетна хартия, също си казваше думата, но имаше и друго, което забелязах. Правеше ми впечатле­ние, че веднага след като сме яли, те отиваха в пустинята и се облекчаваха, но това не бе съпроводено със силната неприятна миризма, която обикновено се разнасяше при подобни случаи при нашия стил на живот. Бях сигурна, че след петдесет години, прека­рани в една друга цивилизация, на мен ми трябваше известно време да освободя тялото си от токсини, и чувствах, че ако останех в Пустошта, това щеше да бъде възможно.

Няма да забравя как Старейшината ми обясни положението и крайното му разрешение. Те не бяха загрижени за себе си, бяха ме приели за добро или за лошо. Притесняваха се не за нашата сигур­ност, а за бедните животни. Аз ги обърквах. Ооота каза, че куче­тата динго мислели, че хората влачат някаква мърша, и това ги подлудявало. Трябваше да се засмея, защото точно на това мири­шех, сякаш бях някакъв забравен на слънцето гранясал хамбургер.

Казах, че ще приема всякаква помощ, която са готови да ми окажат. Така на следващия ден в най-голямата жега ние изкопахме една траншея под наклон четиридесет и пет градуса и аз се намърдах в нея. Слея това те ме покриха изцяло отгоре с пръст, навън остана само лицето ми. Осигуриха ми сянка и аз останах да лежа така в продължение на два часа. Доста странно е това чувство да си погребан и абсолютно безпомощен, като не можеш помръднеш нито един мускул. Още едно ново преживяване. Ако си бяха тръгнали, от мен щеше да остане само един скелет и нищо повече. В началото се тревожех, че някой любопитен гущер, змия или пустинен плъх ще притичват по лицето ми. За първи път през живота си истински съчувствах на жертвите на парализата, които се напъваха да помръднат крак или ръка и пращаха команди на крайниците си, а те не реагираха. Но в един момент се отпуснах и затворих очи, като се концентрирах върху отделянето на токсините от тялото ми и абсорбирането на чудесните прохладни, освежаващи, прочиства­щи елементи от земята, тогава времето затече по-бързо.

Сега разбирам смисъла на старата поговорка: Неволята учи.

Чудото стана! Ние оставихме смрадта в земята след нас.
ЛЕЧЕНИЕ
Наближаваше дъждовният сезон. През този ден забелязахме облак, който остана на хоризонта за известно време. Това представляваше рядка и благотворна гледка. Понякога вече се случваше и да вървим под огромна небесна сянка и тогава приличахме на мравка, която поглежда откъм подметката на ботуш.

Беше толкова прекрасно да се движиш между възрастни, които не са загубили чувството си да се забавляват като деца. Те изтичваха пред сянката, на слънце, и правеха гримаси към облака, като го дразнеха и подхвърляха колко бавни са краката на вятъра. След това се връщаха, за да вървят под сянката му отново и ми казваха какъв чудесен подарък е прохладният въздух, който Божественото Едине­ние осигуряваше на хората. Това бе ден, в който на сърцата ни бе леко и измисляхме игри. Към късния следобед обаче се случи трагедия или поне нещо, което аз възприех така.

Имаше един млад човек в средата на трийсетте, когото наричаха Великия Ловец на Камъни. Неговият талант се състоеше в това да открива скъпоценни камъни. Той напоследък си бе прибавил това „Великия", защото през годините бе развил специално умение да намира прекрасни големи опали и дори късове злато в мините, след като компаниите, които ги експлоатираха, вече ги бяха зарязали. В началото Истинските Хора не отдавали голямо значение на този метал. Той не ставал за ядене, а при народи без пазари с него не можеш да купиш нищо за ядене. Ценели го само заради красотата му. С времето обаче коренното население открило колко високо стоял той в очите на белите хора. Но още по-голяма изненада им донесло мнението, че можеш да притежаваш и продаваш земята. Скъпоценните камъни осигурявали финансирането на племенния доброволец, който периодично отивал в града и при връщане докладвал какво става там. Великият Ловец на Камъни никога не припарил близо до каквато и да била търговска сделка поради тъжната история на неговия народ, който някога бил принуден да работи в мината. Тогава хората влизали в нея в понеделник и не се показвали навън до края на седмицата. Четирима от всеки пет души умирали. Обикновено им приписвали някакво криминално деяние и ги заста­вяли да работят като част от изтърпяване на наказанието. За да се изкарат нормите, много често съпругата и децата също били вкарвани да споделят работата на затворника. Трима едва-едва изкарвали нормата, определена за един човек. Било много лесно да се измисли някакво несъществуващо провинение, за да се удължи наказанието. Нямало отьрваване. Разбира се, всичко това било много легално - да обричаш човешкия живот и човешкото тяло.

През този ден Великият Ловец на Камъни вървеше по ръба на една могила, когато почвата поддаде и той падна от възвишението върху скалите двайсет стъпки по-долу. По това време аз вече имах доста дебело мазолесто уплътнение на ходилата си, на вид подобно на копито, но дори този пласт мъртва роговица не беше достатъчен, за да мога удобно да стъпвам по каменистата гранитна земя. Умът ми постоянно бе в краката. Спомнях си за долапа, пълен с обувки в къщи, там имаше включително и алпинки, и маратонки. Чух вика на Великия Ловец, докато летеше във въздуха. Всички изтичахме до ръба на скалата и погледнахме надолу. Той лежеше и около него вече се образуваше тъмна локва кръв. Няколко души се втурнаха надолу в пропастта и го изнесоха почти веднага на повърхността. Съмнявам се дали щеше да стане по-бързо, ако бе литнал нагоре.

Когато го положиха на земята, веднага видяхме раната. Беше много жестоко счупване на пищяла. Костта стърчеше като огромен грозен рог два инча навън през млечношоколадовата кожа. Някой веднага свали превръзката от главата си и стегна бедрото му. Бил­карят и Лечителката застанаха от двете страни на ранения. Остана­лите от племето се заеха да стъкмят бивака за вечерта.

Аз се приближих стъпка по стъпка и попитах:

- Може ли да наблюдавам?

Билкарят движеше плавно ръцете си нагоре и надолу покрай ранения крак на разстояние един инч от него: първо паралелно, после, докато едната ръка вървеше нагоре, другата тръгваше обратно. Лечителката ми се усмихна и заговори на Ооота. Той се обърна да ми предаде какво е казала.

- Това е по твойта част. Ние знаем, че си лечителка на твоя народ.

- Е, предполагам, че е така - отговорих аз. Никога не съм споделяла идеята, че изцелението идва от докто­рите или от техните трикове, защото още преди години, когато сама трябваше да се боря с полиомелита, бях разбрала, че лечението има само един източник. Докторите можеха да помогнат на тялото при отстраняване на чужди частици, да инжектират препарати, да наместват кости, но това не означаваше, че тялото ще се изцери. Всъщност сигурна съм, че никога не е имало лекар по никое време, в никоя държава в който и да било период от историята, който да е излекувал каквото и да било. Лечителят на всеки човек е в самия него. Най-добрите доктори са тези, които са съзрели в себе си и са развили таланта да служат на обществото чрез това, което правят най-добре. Но сега не беше време за пространни дискусии по този въпрос. Щях да приема думите на Ооота и да се съглася с тях, че в моето общество аз също имах ранг на лечителка.

Беше ми казано, че движенията на ръцете нагоре и надолу, без да докосват мястото на нараняване беше начин да се призове предишната форма на здравия крак. Това щеше да предотврати отока по време на възстановителния период. Лечителят извикваше памет­та на костта за нейното истинско първоначално състояние. Това отстраняваше шока, получен от счупването й на две и излизането й от мястото, което е заемала в продължение на повече от трийсет години. Те „говореха" на костта.

По-късно и тримата - Билкарят, Лечителката и пострадалият -започнаха да изговарят думи като молитва. Билкарят сложи и двете си ръце около глезена. Отстрани не изглеждаше дори да докосва или издърпва крака. Лечителката повтори същото около коляното. Техните думи напомняха речитативно пеене. В един момент като по даден знак те извисиха глас и извикаха нещо. Може би бяха прибяг­нали до някакво издърпване, но на практика аз не забелязах нищо. Това обаче не попречи на костта да се плъзне обратно в отвора на раната, откъдето бе изскочила. Билкарят събра раздраната кожа и се обърна към Лечителката, която започна да отвързва дългата си странна тръбичка, с която не се разделяше.

Преди седмици бях запитала Лечителката как жените от племе­то се справят с месечните си неразположения. Тогава тя ми показа превръзки, направени от тръстики, слама и пухкава перушина. След това се случваше да наблюдавам как от време на време някоя от жените напускаше групата и отиваше сама в пустинята, за да се погрижи за това си състояние. Те заравят изцапаното парче по същия начин, както ние постъпвахме с изпражненията си всеки ден - по котешки образец. Понякога обаче ми правеше впечатление, че някоя от жените идваше от пустинята, като носеше нещо в длан и го подаваше на Лечителката. Тя от своя страна отваряше дълга тръбичка и слагаше в нея мистериозния предмет. Когато се случ­ваше да съм наблизо, до мен достигаше ужасна миризма. Най-накрая аз открих тайната – това бяха съсиреци кръв, доставяни от жените.

През този ден Лечителката не отвори капака на тръбичката, а дъното й. Вече нямаше лоша миризма. Изобщо нямаше никаква миризма. Тя стиска тръбичката и върху дланта й се изцеди нещо като катран - гъст и лъскав. Тя го използва да прилепи един към друг отворените ръбове на раната. Нямаше никаква превръзка, никакви шини, нищо.

Скоро травмата отпадна от вниманието и ние седнахме да се храним. Цяла вечер хората се сменяха да слагат главата на Великия Ловец на Камъни в скута си, така че той да вижда по-добре, докато си почива. Дойде и моят ред. Исках да му пипна челото и да видя дали няма температура. Исках също така да го докосна и да бъда близо до него, защото той очевидно се бе съгласил да мине през тази демонстрация на лечение заради мене. С глава в скута ми той ме погледна и ми намигна.

На следната сутрин Великият Ловец на Камъни се изправи и тръгна с нас. Нямаше и помен от накуцване. Ритуалът, който бяха изпълнили, щеше да намали стреса на костта и да предотврати отока - така ми казаха и така стана. Няколко дена наблюдавах отблизо крака му и видях как органичното черно лепило засъхва и започва да се бели. За пет дена изчезна цялото, отдолу останаха тънички белези там, където костта бе изхвръкнала. Този човек тежеше сто четиридесет и пет паунда. Как можеше да стане без подкрепяне върху тази жестоко изпочупена кост, без тя да изскочи отново - това си беше цяло чудо. Знаех, че племето като цяло се радва на много добро здраве, но явно те притежаваха и специално умение да правят и кризисни операции.

Същите тези хора с такива таланти по отношение на грижи за здравето никога не бяха учили нито биохимия, нито патология, но притежаваха акредитивите на истината, доброто намерение и пос­вещението.

Лечителката ме попита:

• 
  Разбираш ли колко дълго трае завинаги?
  
• 
  Да - отговорих аз. - Разбирам.
  

- Да, разбирам - повторих аз.

- Тогава можем да ти кажем още нещо. Всички хора са само духове, посещаващи този свят. А всички духове са вечни същества. Всички срещи с други хора са преживявания и всички преживявания са връзки завинаги. Истинските Хора затварят кръга на всяко пре­живяване. Ние не оставяме раздринчени краищата, както правят това Мутантите. Ако ти се отдалечиш с лоши чувства, затаени в сърцето, за друг човек и този кръг не е затворен, по-късно това ще се повтори в живота ти. Ти няма да страдаш само веднъж, а много пъти, докато възприемеш урока. Хубаво е да наблюдаваш, да_ставаш по-мъдър от урока, който извличаш от това, което се случва. Хубаво е да изкажеш благодарност, както казвате вие, да благословите и да се отдалечите в мир.

Не зная дали пищялът на този човек се излекува мигновено или не. Нямаше на разположение рентген, пък и той беше просто мъж, не супермен, но за мен това нямаше значение. Той не изпитваше болка, нито имаше някакви последици и що се отнася до него и до другите, случаят беше приключен и ние всички продължихме наше­то пътешествие спокойно и с надежда, че сме станали по-мъдри. Цикълът беше затворен. Никой не му отдаваше повече енергия, време или внимание.

Ооота ми каза, че те не са предизвикали нещастния случай. Само са попитали дали е от добра полза за целия живот навсякъде те да се открият за преживяване, по време на което аз да науча за изцеляването, като стана свидетел. Те не знаели дали ще се появи по­добно предизвикателство и върху кой от хората то може да се сто­вари, но те били отворени към възможността да ми позволят подо­бен опит. Когато това се случило, те били отново благодарни за подаръка, който им бил позволен да споделят с един външен Му­тант.

Аз също бях благодарна тази нощ за това, че ми бе позволено да надникна в мистериозните девствени мозъци на тези така наречени нецивилизовани същества. Исках да науча повече за техните изцелителни техники, но същевременно не желаех да поема отговор­ността да добавя още подобни предизвикателства към техния жи­вот. Беше ми пределно ясно, че самото оцеляване в Пустошта само по себе си беше достатъчно предизвикателство.

Трябваше да се досетя, че ми четат мислите и знаеха, преди да проговоря, какво щях да питам. През нощта ние обсъждахме надълго и нашироко връзката между физическото тяло, вечния момент в нашето съществуване и един нов аспект, който дотогава не бяхме засягали - ролята на чувствата и на усещанията за здравето и добруването.

Те вярваха, че това, което има значение, е начинът, по който ти чувстваш нещата. Това се записва във всяка клетка на тялото, в сърцевината на твоята личност, в ума ти и в твоето вечно аз. Когато някои религии проповядват необходимостта да нахраниш гладните и да подадеш вода на жадните, това племе от хора твърди, че самото даване на храната и течността, както и човекът, при когото те оти­ват, не са от значение. А чувството, което ти изпитваш, когато от сърце и с любов даваш, е това, което, или се отбелязва или не. Да оставиш вода на умиращо растение или животно или да им вдъхнеш кураж ти носи толкова просветление за опознаване на живота на нашия Създател, колкото и намирането на жаден човек, комуто да предложиш вода. Ти напускаш това ниво на съществуване с каретка, така да се каже, която регистрира момент след момент как и владееш емоцията си. Невидимите, нефизични чувства, изпълващи вечното в нас, са тези, които отбелязват разликата между доброто и по-малко доброто. Действието е само канал, чрез който чувството, намерението могат да бъдат изразени и преживявани.

Докато наместваха костта, двамата местни лекари действаха, като изпращаха мисли за съвършенство към тялото. Те действаха както с ръцете си, така и с ума и сърцата си. Пациентът беше отворен да възприеме и да получи благост и вярваше в пълното си и моментално изцеление. За мен бе учудващо, че това, което от моя гледна точка е невероятно, изглеждаше съвсем в нормите на племенните възприятия. Започнах да гадая каква част от страданията в Съединените щати в ролята на болести и жертви се дължи на емоционално програмиране, разбира се, не на съзнателно ниво, а на някакво ниво, за което нямаме понятие.

Какво щеше да се случи в Съединените щати, ако лекарите влагаха толкова много вяра в целебните свойства на самото човешко тяло, колкото влагаха в това дали лекарствата можеха, или не можеха да лекуват. Все повече се прониквах от важността за връзката доктор - пациент. Ако самият лекар не вярва, че пострадалият може да се подобри, това е достатъчно да опорочи задачата. Много отдавна бях разбрала, че когато един доктор казва на пациента си, че неговият случай е безнадежден, това всъщност означаваше, че познанията на самия доктор бяха ограничени и той нямаше информация, която може да използва за лечението. Това съвсем не означаваше, че не съществува начин за излекуване. Ако някой друг човек някога се бе преборил със същия здравословен проблем, тогава човешкият организъм очевидно притежава способността да се самолекува. По време на дългия разговор с племенните лечители аз открих едно неподозирано ново тълкуване на болестта и здравето.

- Лекуването няма нищо общо с времето - казаха те. - И то, и болестта траят мигновение.

Моето обяснение на това, което те казаха, беше, че твоето тяло представлява нещо цялостно и здраво на клетъчно ниво и после в някакъв миг се появява първото разбъркване или анормалност в частица само на една клетка. След това може да минат месеци или години, преди да се появят симптомите и болестта да бъде разпозната. Излекуването е обратният процес. Ти си болен и с разклатено здраве и тогава в зависимост член на какво общество си получаваш някакво лечение. В един момент организмът престава да се движи по низходяща линия и прави първите стъпки към възстановяване. Племето на Истинските Хора вярва, че ние не ставаме безразборни жертви на лошото здраве и че физическото ни тяло е единственият способ, чрез който нашето по-високо ниво на вечно съзнание общу­ва с нашето лично съзнание. Успокояването на организма ни поз­волява да се огледаме и да анализираме истински важните нараня­вания, които имат нужда от грижи: наранени взаимоотношения, пропасти в системата на нашите вярвания, блокировките с тумори на страха, ерозираната вяра в нашия създател, вкоравели емоции на неблагодарност и така нататък.

Замислих се за американските лекари, които работеха с извиква­не на положителни представи у болни от рак пациенти. Повечето от тях не бяха никак популярни и това, което изследваха, се окачест­вяваше като „твърде ново". Тук имахме примера на най-старите хора на света, които използваха техники, които бяха предавани от поко­ление на поколение през времето и чиято ефикасност беше доказа­на. А ние, така наречените цивилизовани хора, не искахме да изпол­зваме позитивното мислене, защото могло да се окаже просто едно подвеждане, и предпазливо се съгласявахме, че е по-добре да се изчака и да се види как действа то при някои подбрани случаи. Когато критично болен Мутант, получил всички възможни лекарски назна­чения, е на прага на смъртта, докторът съобщава на семейството, че всичко, което е по силите му, е направено. Колко пъти бях чула забележката:

- Съжалявам, нищо повече не може да се направи. Сега той е в ръцете на Бога.

Странно колко назадничаво изглеждаше сега това.

Не вярвам, че Истинските Хора действат като свръхчовеци при тяхното обхождане и лечение на болестта или потърпевшия от не­щастен случай. Искрено смятам, че всичко, което те вършат, може да бъде обяснено по научен път. Само дето ние се стремим да съз­даваме апаратури, за да прилагаме някои техники, докато Истинските Хора доказват, че това може да стане без електрически шнур.

Човечеството се лута наоколо, бори се, но на континента Авст­ралия най-съвършените модерни техники, отнасящи се до запаз­ване на здравето, се прилагат само на хиляда мили от древната практика, която е спасявала живот през цялото това време. Може би някой ден те ще се съчетаят и тогава нов, пълен цикъл на поз­нание ще се появи.

Какъв ден ще бъде това! Навсякъде ще го честват!

- Какво точно е вашето взаимоотношение с животинското царство? Те ви служат за тотеми и емблеми, които напомнят за вашия произход ли?

- Ние сме едно цяло с тях - гласеше отговорът. - И се учим на сила от слабостта.

Беше ми казано, че кафявият сокол, който продължаваше да ни следва, ни напомнял, че понякога ние вярваме само в това, което виждаме под носа си. Но ако само се повдигнем нависоко, пред нас ще се открие много по-голяма гледка. Казаха ми освен това, че Мутантите, които умират в пустинята, защото не намират вода и са гневни и отчаяни, всъщност умират от чувствата си.

Истинските Хора вярват, че човешките същества все още имат какво да научат по отношение на чувствата като глобално семейс­тво. Освен това племето смяташе, че Вселената все още не е докрай осъществен и разкрит проект. Човеците изглеждат основно заети с това да станат същества.

Те говореха за кенгуруто - мълчаливото, обичайно кроткото животно, което достига от два до седем стъпки височина и се среща в цветовете на земята - от сребристосиво до медночервено. При раждане червеното кенгуру има размерите и теглото на едро бобено зърно, но като порасне, става високо седем стъпки. Хората от пле­мето мислеха, че Мутантите отделят прекалено голямо внимание на цвета на кожата и на формата на тялото. Главният урок, който се учи от кенгуруто, е, че то никога не прави и една стъпка назад. За него това е невъзможно. То винаги върви напред, дори когато обикаля в кръг! Дългата му опашка е като клон на дърво и поема тежестта му. Много хора избират кенгуруто за свой тотем, защото наистина го обичат и признават необходимостта да изучат балан­сирането на своята личност. На мен ми хареса идеята да се вгледам назад в моя живот и да осъзная - дори когато е изглеждало, че съм правила грешки или неправилен избор, - че на някакво ниво от моето съществуване това е било най-доброто, което съм могла да направя за времето. И в следващите години се е доказвало, че всъщност съм направила крачка напред. Кенгуруто също контролира възпроизвеждането си и престава да се размножава, когато условията на околната среда дадат знак за подобно нещо.

Плъзгащата се змия е образователно средство, когато я наб­людаваме как често се измъква от старата си кожа. Малко ще придобиеш в своя живот, ако това, в което вярваш на седемгодиш­на възраст, продължава да бъде твоя същност и на трийсет и се­дем. Нужно е да се отърсваш от стари идеи, навици, мнения и понякога дори и от спътници в живота. Да оставиш нещата да си отидат нерядко е изключително труден урок за човека. Змията не става нито по-малка, нито по-голяма при раздялата си със старо­то. Това е само една необходимост. Новите неща не могат да дойдат, ако за тях не е отворено място. Змията изглежда и се чувства по-млада, когато отдели от себе си стария багаж. Разбира се, тя не става по-млада. На Истинските Хора им беше смешно, защото да се води сметка за възрастта им се струваше безсмислено. Змията е господар на чара и силата. Добре е да ги притежаваш и двете, но те могат да действат разрушително, ако станат завладяващи. Съществуват много отровни змии, чиято отрова може да се изпол­зва за убиване на хора. Тя чудесно прави това, но като толкова много други неща може да се прилага също и за полезни цели, като например да се помогне на някой, който е паднал в мравуняк или е изпохапан от оси или пчели. Хората от племето уважаваха нуждата на змията от уединение по същия начин, както всеки един от тях отделяше време да остане сам.

Емуто е голяма, силна птица, която не лети. Тя помага за изо­билието от храна, защото яде плодове и разпилява чрез отделител­ната си система семената, когато се движи. Така ние се радваме на разпръснато навсякъде изобилие от растителна храна. Освен това тя снася голямо зелено-черно яйце и то е тотем за плодоро­дие.

Делфинът е много обичан от племето на Истинските Хора, въп­реки че те нямат вече толкова много достъп до океана. Делфинът е бил първото същество, с което те са разговаряли тет-а-тет и той показва, че животът е предопределен да бъде щастлив н свободен.. Те учат от този майстор на игрите, че не съществува нито сърев­нование, нито губещ, нито победител, а единствено забавление за всички.

Урокът на паяка е никога да не бъдем алчни. Той показва, че предметите за употреба могат да бъдат и предмети на красотата и изкуството. Паякът учи също, че ние можем твърде лесно да бъдем очаровани от самите себе си.

Ние говорехме и за уроците на мравката, на заека, на гущера, дори на бръмби -дивия австралийски кон. Когато споменах за някои изчезващи животински видове, те попитаха дали Мутантите не осъзнават, че краят на всеки вид е една стъпка по посока към края на човешкия вид.

Най-после пясъчната буря утихна и ние излязохме от прикрити­ето си. Тогава ми съобщиха, че са постигнали съгласие по въпроса: с какво животно имам прилика. Това е било решено, след като са наблюдавали сянката ми, маниерите ми и крачката, която правех върху вкоравените си стъпала. Казаха, че ще нарисуват животното върху пясъка, за да го видя. Докато слънцето светеше като прожек­тор срещу мене, те започнаха да чертаят, като използваха пръстите на ръцете и краката си за моливи. Първо се появи очертание на глава н някой добави малки кръгли уши. Те погледнаха към носа ми и проектираха формата му върху пясъка. Жената на Духа изтегли очите и обяви, че те имат моя цвят. След това добавиха множество точки и аз отбелязах с известно раздразнение, че не са пропуснали нито една от луничките ми.

- Ние не знаем какво е това животно - казаха те. - То не същес­твува в Австралия.

Те мислеха, че женската на този вероятен митичен вид е ловец и че се движи чудесно сама повечето време. Тя би поставила доб­руването на своите малки пред собствения си живот и пред живота на своя мъжкар. След това, като се усмихваше, Ооота добави:

- Когато това животно е задоволено, то е кротко, но обича да показва и острите си зъби.

Аз погледнах довършената рисунка и открих, че тя представлява портрет на чита.

- Да - казах аз. - Познавам това животно. Можех да бъда съпоставена към всички уроци на тази голяма котка.

Спомням си колко всичко бе застинало тази нощ и може би дори кафявият сокол също си почиваше.

В безоблачното небе висеше пълнещата се луна, когато открих, че денят бе отминал в раздумки, а не по друма.

ПТИЦИ
Сестрата на Сънуващата Птици пристъ­пи в утрешния кръг. Тя предлагаше да сподели своята дарба с гру­пата, стига това да беше в интерес на всички участници. Ако беше, Божественото Единение щеше да го изпълни. Не бяхме виждали птица от две-три седмици, като изключим моя верен приятел, кафявия сокол с тъмните кадифени криле, който пристигаше, спускайки се над нашата придвижваща се група така, че прехвърчаваше най-близо до моята глава.

Хората много се развълнуваха от това събитие, а по това време вече и аз вярвах, че птици могат да се появят така, отникъде, стига да влизаше в плановете ни за деня.

Слънцето хвърляше своя светлооранжев диск до половината от далечните хълмове, когато ги видяхме да се приближават. Беше ято от ярко оцветени птици, по-едри от дългоопашатите папагалчета, които държах в една клетка у дома, но твърде подобни на цвят. Бяха толкова многобройни, че бе невъзможно да се види късче от синьо­то небе помежду крилете им в полет. Неочаквано съскащият звук на бумеранги беше съпроводен от езика на хвъркатите. Сякаш птиците скандираха настойчиво:

- Мен, мен, мен!

Започнаха да падат от небето по двойки и тройки. Но нито една птица не стигна земята в страдание. Бяха убивани на мига.

Тази нощ ние имахме превъзходна храна, а групата се сдоби с многоцветни пера. Те си направиха препаски за главата и други украшения, като не пропуснаха да измайсторят и дамски превръзки, които жените да ползват при месечните си неразположения. Ние изядохме месото. Мозъкът беше изваден и отделен. Той щеше да бъде изсушен и използван по-късно, една част от него смесен с билкови лекове, друга - с вода и масла, за да се приложи при щавенето на кожи. Остатъците бяха хвърлени за глутницата от диви кучета динго, които ни следваха от време на време.

Нямаше никакви отпадъци. Всичко бе рециклирано отново в природата и в земята. Това беше пикник, от който не остана никакъв боклук, всъщност по нищо не личеше, че сме лагерували и яли на местата, където го бяхме правили.

Бяха майстори на хармонирането: ползваха и същевременно не обезпокояваха природата.
ШИЕНЕ
Бяхме приключили с храната за деня. Въглените в огъня хвърляха меки отблясъци, а единични искри изскачаха към заобикалящото ни безкрайно небе. Неколцина от нас седяха в кръг около проблясващите в огнището мигновени фигур­ки. Тези хора, като много от коренните американски племена, вяр­ваха, че когато седиш в кръг, е много важно да наблюдаваш останалите и по-специално човека, който седи точно срещу тебе. Този човек е твоето духовно отражение. Нещата, които съзираш в него и на които се възхищаваш, са качества вътре в тебе, които искаш да направиш по-изпъкващи. Онези неща от поведението, външността и жестовете, които не одобряваш, са все неща от теб самия, които се нуждаят от доизкусуряване. Ти не си в състояние да разпознаеш какво считаш за добро или лошо в другите, докато ти самият при­тежаваш същите силни и слаби страни на някакво ниво от твоето съществуване. Единствено степента на самодисциплина и самоизразяване се различава. Те вярват също така, че единственият начин някой истински да промени нещо в себе си е, като вземе собствено решение за това, и че всеки притежава способността да променя всичко, което пожелае, що се отнася до собствената му личност. Не съществуват ограничения за онова, което искаш да изхвърлиш от себе си, нито за онова, което искаш да придобиеш като качества. Освен това те вярват, че единственото истинско влияние, което можеш да упражниш спрямо някой друг, е чрез твоя собствен жи­вот: как действаш и какво правиш. Тези вярвания допринасят чле­новете на племето с всеки изминал ден да се усъвършенстват като личности.

Аз седях срещу Майсторката Шивачка. Главата й беше наведена, докато тя сериозно се концентрираше върху работата с ръцете си. През деня Великият Ловец на Камъни беше дошъл при нея, след като съдът за вода. който той носеше закрепен през кръста си, неочаквано падна на земята. Това не беше мехът от кожа на кенгу­ру, пълен със скъпоценния товар, който се беше скъсал, а само кожената препаска. която го крепеше към тялото му.

Майсторката Шивачка скъса със зъби конеца от органичен про­изход. Те бяха до половина гладко изстъргани. Като вдигна глава от своята работна поза, тя каза:

- Интересно е това за Мутантите и остаряването. Че има работи, за които те са твърде стари, за да ги вършат. Ограничена полезност.

- Никога не можеш да бъдеш прекалено стар, за да имаш стой­ност - добави някои.

- Изглежда, бизнесът се е превърнал в опасност за Мутантите. Вашият бизнес беше започнат, за да могат хората да получат колективно по-добри неща от онези, които биха получили, ако действат самостоятелно, и като начин да изразят своя индивиду­ален талант и да станат част от вашата система, основана на парите. Но сега целта на бизнеса е да останеш в бизнеса. За нас това е толкова странно, защото ние гледаме на продукта като на нещо реално и на хората като на нещо реално, докато бизнесът не е нещо реално. Бизнесът е само една идея, едно споразумение и въпреки това целта на бизнеса е да останеш и него. Подобни вярвания са трудни за разбиране. - Такива бяха разсъжденията на Майсторката Шивачка.

Така че аз им разказах за системата на свободното предприемачество, частната собственост, корпорациите, борсите и ценните книжа, помощите за безработни, социалните осигуровки и профсъ­юзите. Казах им каквото знаех за руския модел на управление и как се отличават икономиките на Китай и Япония. Бях изнасяла лекции в Дания, Бразилия. Европа и Шри Ланка, така че споделих, от как­вото имах представа за тамошния начин на живот.

Ние разговаряхме за промишленост и производство. Те всички бяха съгласни, че автомобилите са удобни средства за транспорт. Но по тяхно мнение не си струва да се заробваш с изплащането, нито да си докарваш възможност за катастрофа, в която по всяка вероятност ще имаш да се оправяш с насрещна страна и да си съз­дадеш враг, а самата мисъл, че ще трябва да споделяш ограниче­ните запаси вода с четири колела и седалка - направо си беше лудост.

Вгледах се в Майсторката Шивачка срещу мене. Тя притежаваше много забележителни черти, на които се възхищавах. Тя бе добре запозната с историята на света, дори със съвременните събития, при все това не можеше да чете и пише. Тя бе творческа личност. За­белязах я, че предложи на Великия Ловец на Камъни да направи необходимата закръпка, преди още той да я беше помолил за това. Тя беше жена с предназначение и живееше това свое предназначение. Изглеждаше, че е вярно: можех да извличам поуки, като наблюдавам седналия срещу мен в кръга.

Чудех се какво ли си мисли тя за мене. Когато образувахме кръг някой винаги сядаше срещу мен, но не бях забелязала да се натис­кат много за това място. Знаех си, че една от големите грешки беше да се задават твърде много въпроси. Беше ми нужно да си напомням, че тези хора споделят открито, така че като му дойдеше времето, щях и аз да бъда въведена. Вероятно им звучах като дете- напаст.

След като се оттеглихме за нощта, аз все още си мислех за не­йните забележки: бизнесът не е нещо реално, той е едно споразумение и все пак целта на бизнеса е да останеш в него независимо от последствията върху хората, продукта или услугите! Това беше доста проницателно наблюдение за някой, който никога не беше чел вестник, нито пък гледал телевизия или слушал радио. В този мо­мент аз пожелах целият свят да може да чуе тази жена.

Може би тогава, вместо да наричат това място Пустошта, щяха да го признаят за център на човешката значимост.

Този ден ми бе съобщено, че се очертава да се състои голям музикален концерт. Сред нашите оскъдни вещи ние носехме инструменти, но аз отдавна се бях отказала да разпитвам как и къде те ще бъдат извадени на показ.

Следобеда долавях как нарастваше възбудата, докато пресичахме един каньон. Той бе тесен, не повече от дванайсет стъпки в ширина, а стените му се издигаха на осемнайсет. Спряхме за нощувка и докато се приготвяше храна от зеленчуци и насекоми, музикантите приготвиха сцената на място, където растяха кръгли, във формата на варели растения. Някой им отряза върховете и изгреба очните с цвета на тиква кочани, които ние започнахме да смучем, като отделяхме семената. Някои от ощавените кожи, които носеха, бяха опънати над растенията и привързани здраво. Те се превърнаха в невероятни перкусии.

Наоколо се търкаляше сухо дърво, някои от клоните му бяха пълни термити. Един от тях бе счупен и термитите изгонени от него. Те бяха изяли сърцевината му, която сега бе пълна с нещо като стърготини. Като използваха пръчка за своего рода бутало, музикантите го почистиха и издухаха и най-малките тресчици от сърцевината, така че получиха дълга куха тръба. Чувствах се все едно, че присъствам на изобретяването на тромпета. По-късно разбрах, че това е, което обичайно австралийците назовават диджериду. Този инструмент издава ниски музикални звуци, когато в него се духа.

Един от музикантите започна да удря една в друга къси пръчки, друг установи ритъма посредством чукането на два камъка. Те бяха взели парченца глинести лиски и като ги закрепиха на връвчици, получиха звук като от звънтящи камбанки. Един мъж направи пискало с помощта на плоско парче дърво, прикрепено към корда, то се върти и издава пищящ звук. Много вещо те контролират увеличаването и намаляването на силата му. В каньона се получаваше фантастичен резонанс и ехо. Думата концерт не би могла да се употреби по-удачно.

Хората пеят индивидуално, на групи, а понякога всички в хор. Долових, че някои от песните са стари като самото време. Абори­гените повтаряха песнопения, създадени тук в пустинята, преди създаването на нашия календар. Но също така чух и нови компо­зиции, музика, създадена само защото аз присъствах там. Казаха ми:

- Така както музикантът търси музикална изява, така и музиката на Вселената търси начин да се изяви.

Тъй като не притежаваха писменост, познанието се предаваше от поколение на поколение чрез песни и танци. Всяко историческо съ­битие може да бъде изобразено чрез рисунки в пясъка или чрез музикална пантомима. Те всеки ден свирят своята музика, защото е нужно да пазят свежи фактите в паметта си, а за да разкажат цялата си история, е необходима около година. Ако същевременно всяко събитие бива изрисувано и тези рисунки се наредят на земята в точна последователност, ще се получи карта на света, така както той е изглеждал през последните хиляди години.

Но това, на което станах истински свидетел, беше как тези хора живеят най-пълноценен живот без никакво материално обвързване. На края на нашия празник поставиха инструментите там, където ги бяха намерили. А семената бяха посети, за да се подсигури нова реколта. Върху каменните стени бяха изрисувани знаци, указващи, че ще има израснали нови растения за следващите пътници. Музи­кантите се освободиха от пръчките, клоните и камъните, но радост­та от творческото музициране и изявата на таланта останаха като потвърждение за стойността на всяка личност и за нейното себеуважение. Музикантът носи музиката в себе си. Той не се нуждае от специфичен инструмент. Той е музиката.

През този ден. струва ми се, научих и че животът е самообслужване. Ние можем да обогатим собствения си живот, като се самодаряваме, като изваждаме на показ творческото в себе си, и сме щастливи, като си позволим да бъдем щастливи. Композиторът и дру­гите музиканти тръгнаха с високо вдигнати глави.

- Доста хубав концерт - каза един от тях.

• 
  Един от най-хубавите - беше отговорът.
  

- Няма да мине много и ще сменя името си от Композитор на Великият Композитор.

Това, което наблюдавах, нямаше нищо общо със самопревъзнасящо се его. Бяха просто хора, които се прекланяха пред своя талант и важността да споделят и развиват безбройните чудеса, с които бяхме дарени. Съществува важна връзка между признанието за собствена стойност и честването на личното самонаграждаване с ново име.

Аборигените казват, че те са били тук, откакто съществува времето. Учените знаят, че те са населили Австралия поне отпреди петдесет хиляди години. Направо си е за чудене, че след тези петдесет хиляди години те не са унищожили горите, замърсили водата, не са заплашили съществуването на нито един животински вид, не са причинили екологично замърсяване, а същевременно са получавали изобилна храна и подслон. Те са се смели много и съвсем малко са плакали. Те са дълголетници, техният живот е плодоносен и здравословен и винаги си остават духовно доверчиви.

Ние с Жената на Духа си приличахме много физически. Тя бе единствената жена аборигенка в цялото племе, която тежеше по-вече от сто и двайсет паунда. Бях сигурна, че губя от теглото си, като вървя в непоносимата жега и ям само веднъж на ден. Аз имах натрупани достатъчно мастни образувания по цялото ми тяло, така че ми харесваше да си представям картината как тлъстините ми се стопяват и капят, като оставят следи покрай стъпките ми в пясъка.

Жената на Духа застана в нашия полукръг с вдигнати над главата си ръце, предлагаща своя талант на невидимата публика горе на небето. Тя разтваряше себе си, за да бъде инструмент за изразяване, ако Божественото Единение поискаше да въздейства чрез нея през този ден.Тя желаеше да сподели своя талант с мен, осиновения Мутант по време на това странстване. Молбата й свърши и тя високо и прочувствено изказа благодарност. Останалите се присъединиха, крещейки благодарности за все още непроявените благодат и този ден. Беше ми казано, че обикновено това се правеше мълчаливо, като се използва съвършеният ментален говор, но тъй като аз все още бях новачка в телепатията, освен това и гост, те го по­казваха в рамките на моята ограниченост.

През този ден вървяхме до късния следобед. По пътя си срещах­ме много малко растителност. Но за мен това си беше. Облекчение - бодлите от остриетата на тревата спинифекс да не се забиват, в стъпалата ми. Тишината бе нарушена, когато някой съгледа група дървета джуджета. Те бяха странни растения, чиито стебла се разклоняваха на върха подобно на храсти. Ето за какво се бе молила Жената на Духа и какво бе очаквала.

Предишната нощ, докато седяхме около огъня, тя и още трима други от племето бяха взели по една ощавена кожа и я зашиваха около рамка. Сега носеха тези рамки. Аз не попитах, за предназначението им. Знаех, че като му дойде времето, щяха да ми кажат за какво са им.

Жената на Духа хвана ръката ми и ме заведе при дърветата, като ми сочеше, така и не видях какво. Вълнението й ме накара да се взра повторно. Тогава различих огромна мрежа на паяк. Това беше гъс­та, блестяща сложна плетеница, изтъкана от стотици нишки. По една такава имаше на няколко от дърветата. Жената на Духа каза нещо на Ооота, който на свой ред се обърна към мен и ме подкани да си избера една. Не знаех от какво трябваше да се ръководя, но бях вече научила, че интуитивният избор беше присъщ на аборигените, за­това просто посочих една от паяжините.

Следващото, което тя направи, беше да извади ароматично мас­ло от торбичката, която носеше през кръста,, и да го размаже по цялата повърхност на този във формата на тамбурина предмет. После отстрани листата наоколо и поставяйки намазаната повърхност зад паяжината, с едно бързо движение напред тя я изтръгна и я фиксира професионално върху кожата. Наблюдавах как и другите приближиха и си избраха по една паяжина, а всяка от жените, които носеше рамка, повтори сцената, улавяйки нишките на паяжината върху направените повърхности.

Докато ние участвахме в играта, другите от племето бяха заети да събират дърва за огъня и храна за вечеря, която включваше много от огромните паяци от дърветата джуджета, корени и някаква не­позната за мен гулия, която напомняше ряпа. ^:

След като се нахранихме, ние се събрахме, както правехме всяка вечер. Жената на Духа ми обясни своята дарба. Всяко човешко същество е уникално и всекиму са дадени съответни характеристики, които са особено силни и могат да се превърнат в дарбата на живота. Нейният принос към обществото беше този на Ловец на сънища. Беше ми казано, че всеки сънува, но не всеки полага усилия да запомни своите сънища или да извлече информация от тях, наистина всеки сънува.

Сънищата са сенките на действителността - каза тя. Всичко, което съществува и се случва в живота, се намира и в света на сънищата. Всички отговори са там. Тези специални паяжини се използват при церемонията с песни и танци, за да помогнат, като се измолва от Вселената напътствие за тълкуване на сънищата. Тогава Жената на Духа помага на сънуващия да разбере посланието.

Разбрах, че за тях думата сънуване означава ниво на съзнание. Съществува прародителският сън, когато мисълта създава света, а и сънуване извън тялото като дълбока медитация, има сън по време на спане и така нататък.

Племето използваше ловците на сънища, за да питат за напътствие при всяка ситуация, ако им е нужна помощ, за да разберат взаимоотношения, здравословен проблем или предназначението на някакво преживяване, и смятат, че отговорът може да се получи в съня. Мутантите познават само един начин да изпаднат в състояние сънуване и той е чрез съня. Но Истинските Хора са отворени за съня дори когато са будни. Без да използват лекарства за контролиране на мозъка, само с помощта на техники дишане и концентрация те се изявяват напълно в съзнание, докато всъщност се намират в света на съня. Напътствията, които получих, бяха да танцувам с Ловеца на сънища. Особено успешно беше въртенето. Посаждаш въпроса си здраво в ума и го задаваш непрекъснато, докато се въртиш около себе си. Колкото по-ефектно е това въртене около собствената ос, според обяснението на аборигените, толкова повече това упражнение увеличава завихрянето на енергиите в седемте основни центъра на тялото: само като се въртя с протегнати ръце и винаги надясно.

Скоро се почувствах замаяна и седнах да поразсъждавам как се промени животът ми. Тук, на това място, където на един квадратен километър не се падаше и по един човек, в пространство, три пъти по-голямо от Тексас, аз си играех на въртящ се дервиш, тъпчейки пясъка и карайки въздуха, който беше в допир с моя ловец на сънища, да минава на безкрайни вълни през отвореното пространство.

Хората от племето не сънуват нощем, освен ако не позоват съня. Спането за тях е време на важна почивка и възстановяване на тялото.Това време не е предназначено да се прахосва за разпиляване енергия между проекти. Те вярват, че причината Мутантите да сънуваме нощем е в това, че в нашето общество не ни е присъщо да сънуваме през деня и по-специално, че на сънуването с отворени очи не се гледа с добро око.

Най-сетне настана време за спане. Аз пригладих пясъка и поло­жих ръката си като възглавница. Беше ми подаден малък съд с вода и ми бе казано да изпия половината сега и останалото количество, когато се събудя. Това щеше да помогне да запомня съня си в подробности. Въпросът, който най-много се загнездваше в мозъка ми, беше: Какво трябва да направя, след като приключи това пътуване, с информацията, която ми се дава?

На сутринта Жената на Духа, говорейки чрез Ооота, ме помоли да си спомня съня. Мислех си, че няма да е възможно за нея да помогне в тълкуването на значението му, защото той не съдържаше нищо, което наглед да е свързано с Австралия, но така или иначе аз й го разказах. Тя ме разпитваше предимно как съм се чувствала, какво чувство е било свързано с предметите и случките от съня ми. Беше забележително как тя можа да извлече от мен прозрения, след като цивилизованият начин на живот, който населяваше съня ми, й беше напълно непознат.

Разбрах, че ще има бури в живота ми и че ще отстраня хора и неща, в които бях инвестирала много време и енергия, но сега знаех какво е да се чувстваш центрирано същество и в покой и че това беше състояние, в което аз можех да се потопя всякога, когато поисках или се нуждаех. Научих, че мога да живея повече от един живот през живота си и че вече бях преживяла затварянето на врата. Научих, че е дошло време, в което аз няма да мога да остана повече с хората, местата, стойностите и вярванията, които притежавах. Заради растежа на собствената ми душа аз бях затворила лекичко една врата и влязла на ново място, в нов живот, което беше равно на едно стъпало нагоре по стълбата на духовното извисяване. И най-важното - не трябваше да правя нищо с информацията си. Ако аз просто живеех по принципите, които се явяваха моя истина, щях да докосна живота на онези, които бях предопределена да докосна. Нови врати щяха да се разтворят. В края на краищата „това" не беше мое послание, аз бях просто „негов" вестител.

Чудех се дали някои от останалите, които бяха танцували с Ловеца на Сънища, щяха да разкажат своите сънища. Преди още да си отворя устата да задам въпроса, Ооота ми прочете мислите и каза:

• 
  Да, Правачът на Инструменти желае да говори.
  

През последвалите дни го видях да обучава други хора от племе­то и когато го попитах за болките, които бе изпитвал, бръчките по неговото набраздено лице се врязаха още повече и той се усмихна и каза:

- Когато мисленето стане гъвкаво, и ставите стават гъвкави. Не, нямам повече болки.
ОБЕДНА ИЗНЕНАДА
По време на една от сутрешните молит­ви Родственикът на Големите Животни заговори. Неговите братя поискали да бъдат почетени. Всички се съгласиха, тъй като от из­вестно време от тях нямаше ни вест, ни кост.

В Австралия няма кой знае колко големи животни. Това не е Африка с нейните слонове, лъвове, жирафи и зебри. Бях любо­питна да видя какво беше приготвила природата в това отноше­ние.

През този ден вървяхме с бърза крачка. Горещината не изглеж­даше толкова непоносима, може би дори беше с няколко градуса под сто по Фаренхайт. Лечителката сложи дебел слой мазило от гущерова и растителна мас върху лицето ми, носа и специално върху горната част на ушите ми. Не бях броила колко кожи се бяха обе­лили от мен, но със сигурност бяха поне няколко. В действителност се притеснявах, че ще остана като нищо без уши, защото слънцето ги изгаряше без пощада. Жената на Духа ми се притече на помощ. Започнаха да се съвещават и въпреки че положението беше чуждо за тях, те веднага излязоха с решение на проблема. Беше изобре­тено приспособление, което напомняше наушници, носени при си­лен сняг. Жената на Духа взе едно животинско сухожилие и го върза на кръг, като Майсторката Шивачка прикрепи пера по дължината му.То беше увесено на ушите ми и комбинирано с мазилото, ми донесе чудесно облекчение.

Този ден се забавлявахме. Играехме игри на отгатване, докато напредвахме. Някой имитираше животни или влечуги, или пък изиграваше събития от миналото и ние се опитвахме да отгатнем всяка гатанка. Смяхме се цял ден. Следите от стъпките на моите прия­тели вече не ми изглеждаха еднакви като белези от шарка върху пясъка - аз започвах да съзирам леките различия, характерни за всеки един.

С приближаването на вечерта започнах да се взирам в далечината за растителност. Цветовете пред нас се сменяха от бежовоземлист до нюанси на зеленото. Тогава видях, със стъпването върху нов вид почва, няколко дървета. Човек можеше да си помисли, че по това време вече не трябваше да се изненадвам, като ставах свидетел как нещата изникваха от нищото за Истинските Хора. Но техният ис­крен ентусиазъм при получаването на всеки дар беше станал част и от моята същност.

Те стояха там - големите животни, които искаха да бъде поче­тено тяхното предназначение в живота - четири диви камили. Всяка от тях имаше по една гърбица и съвсем не бяха с увесен нос като онези, които бях привикнала да виждам в цирка или зоологическата градина. Камилите не са местни животни в Австралия, а са били докарани тук като транспортно средство и очевидно някои от тях бяха оцелели, въпреки че не можеше да се каже същото за хората, които ги бяха яздили.

Племето спря. Шестима доброволци тръгнаха напред, като се разделиха. Трима приближаваха откъм изток, трима - откъм за­пад.Те мълчаливо пълзяха приведени напред. Всеки от тях носеше бумеранг, копие и копиехвъргачка. Копиехвъргачката е отделно дървено приспособление, което изхвърля копието. При използва­не пълното движение на ръката, както и отмятането на китката раз­стоянието за целене и възможността за точно попадение се утрояват. Стадото камили имаше една мъжка, две женски и едно по-пораснало камилче.

Силните очи на ловците оглеждаха животните. По-късно ми ка­заха, че телепатично са се съгласили помежду си за по-възрастна­та женска, тъй като използват начините, по които тяхното братско куче, дингото, получава сигнали от най-немощното животно. Ся­каш то самото зове ловците с желание да бъде почетено през този ден като предназначение на своето съществуване и да остави сил­ните да продължат по своя път през живота. Без думи и каквито и да било жестове, при пълно координиране във времето стана из­ненадващото нападение. Безгрешно попадение на копие в главата и друго в гърдите доведе до мигновена смърт. Трите останали ка­мили се отдалечиха в галоп, шумът от копитата им се стопяваше в далечината.

Ние приготвихме дълбока яма, като покрихме дъното и стените с пластове суха трева. Родственикът на Големите Животни с нож в ръка разпори корема на камилата, все едно отваряше цип. Оттам се отдели джоб от топъл въздух и с него долетя силната гореща миризма на кръв. Органите бяха извадени един по един, като сърцето и черният дроб бяха отделени настрана. Те бяха ценени изключително много от племето заради свойствата на сила и изд­ръжливост, които съдържаха. Като учен, можех да забележа ог­ромния източник на желязо в тях, прибавен към един начин на хранене, който се отличаваше с непостоянство и непредвидимост на храните. Кръвта беше изцедена в специален съд, който младата помощничка на Лечителката закрепи около врата си. Копитата също бяха отделени и ми беше казано, че са много полезни и имат най-различни предназначения. И през ум не ми минаваше какви можеха да бъдат те.

- Мутанте, тази камила достигна своята възраст само заради тебе - извика един от колачите и вдигна нагоре огромния мех на живот­ното.

Моята зависимост от водата беше добре известна и те продъл­жаваха да търсят подходящ пикочен мехур, за да го превърнат в съд, който да нося. До този момент не бяха попадали на нещо, което ставаше за целта.

Тази земя очевидно беше любимо пасище за животните, което личеше от купищата изпражнения. По ирония на съдбата вече ценях това, което само допреди месеци за мен беше толкова отблъскващо, че дори не бих го обсъждала. Сега обаче аз се наведох и взех едно изпражнение, благодарна на това чудесно гориво.

Нашият весел ден завърши с още смях и шеги, когато те заобсъждаха дали трябва да нося камилския мех, прикрепен към кръста, около врата или на гърба. На следния ден вървяхме, като няколко души от нас държаха камилската кожа опъната над главите си. Така тя хвърляше сянка, но същевременно се и сушеше и консервираше безболезнено, докато ние пътешествахме. Те бяха одрали от кожата и най-малките остатъци от месо и я мажеха с танин, събиран от корите на дърветата. Самото месо беше за повече от едно ядене, така че останалото бе нарязано на ленти: избираха се онези части, които не бяха се изпекли добре в ямата. После се окачиха на тризъби колове.

И ето че някои от нас напредваха през пустинята, като развяваха тези знамена - камилското месо плющеше на вятъра, изсъхваше и се консервираше по естествен път.

Наистина странен парад!
МРАВКИ, ПОТОПЕНИ В НЕШОКОЛАД
Слънцето напичаше така силно, че не можех да си държа очите докрай отворени. Потта, която извираше от всяка пора на тялото ми, потичаше под формата на миниреки по улеите около гърдите ми и достигаше бедрата ми, които се търкаха едно в друго при всяка крачка. Дори горните части на стъпалата ми се потяха. Никога не ми се беше случвало преди и за мен това беше знак, че сме изгубили комфорта на сто и десетте градуса по Фаренхайт и сега се пържехме на непоносими температури. Отдолу хо­дилата ми също добиваха странна форма. Мазолите се простираха от пръстите до петите и по ширина, но тези вкоравени мазоли под себе си таяха повърхност на мехурчета, така че усещах стъпалата си напълно безжизнени.

Докато пристъпвахме, една от жените изчезна в пустинята за няколко минути и се появи отново, като носеше огромно светлозелено листо. Беше широко, стъпка и половина. Не виждах каквото и да било растение наоколо, откъдето би могло да произхожда това листо. А то беше свежо и сочно. Всичко, което ни заобикаляше, беше кафяво, изсъхнало и чупливо. Никой не я запита откъде го е наме­рила. Нейното име беше Носителка на Щастие, талантът й се със­тоеше в това да ръководи игри. През вечерта тя щеше да се грижи за отмората ни и съобщи, че ще играем играта на сътворяване.

Попаднахме на мравуняк, пълен с големи обитатели, които дос­тигаха дължина един инч и имаха странни разширения по средата.

- Ще ти хареса вкусът им - ми каза някой.

Тези същества трябваше да бъдат почетени като наш обяд. Те представляват разновидност на медните мравки и в разширените си стомахчета задържаха сладко вещество, чийто вкус наистина напомняше мед. Обаче не ставаха никога толкова големи и сладки на опитване като онези, които обитават земи, близо до обилна рас­тителност. Нито пък медът им е гъста и кремообразна светложъл­та течност. Сякаш са извличали своето вещество от безцветната жега и вятъра на Пустошта. Тези мравки като че ли най-много се приближаваха до захарна пръчка в представите на хората от пле­мето, които поставяха ръцете си на земята и оставяха мравките да ги полазят, а след това пъхаха ръцете си в устата. Когато ги из­важдаха, мравките вече ги нямаше - бяха погълнати. По изрази на лицата трябваше да предположа, че вкусът им е отличен. Подози­рах, че рано или късно ще се оформи мнение, че и на мен ми е време да опитам, така че реших да се осмеля. Аз си взех само една и я мляснах. Номерът бе да схрускаш животинчето в устата си и да се насладиш на меда, а не да го погълнеш цяло. Изобщо не се справих с всичките тия крачета, които пърхаха около езика ми, докато мравката шаваше по венците ми