Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
ЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТРЪГНАЛИ НА ЗЛЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН, ЗАДЕТО СЕ ДЪРЖИШ ГРУБО С ВАМПИРИ
Изтегляне 5.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 15.ТИК-ТАК, ТИК-ТАК, ТИК-ТАК
14.ЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТРЪГНАЛИ НА ЗЛЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН, ЗАДЕТО СЕ ДЪРЖИШ ГРУБО С ВАМПИРИ Когато се върнах при къщата, отпред нямаше никого, на когото да предам новините. Още ли бяха под тревога? „Всичко е наред” – помислих си отегчено. Очите ми бързо уловиха малка промяна в досега познатата обстановка. Имаше купчинка светло-оцветен плат на най-ниското стъпало на верандата. Подскочих натам, за да разследвам. Задържайки дъха си, защото миризмата на вампирите се беше залепила за материята, като да не повярваш, побутнах купчината с носа си. Някой беше оставил дрехи. Хъх. Едуард трябва да е забелязал раздразнението ми, когато се изстрелях през вратата. Е, това е... мило. И странно. Взех дрехите внимателно между зъбите си – уф – и ги занесох обратно към дърветата. Просто в случай, че беше някаква шега на русата психопатка и това бяха куп женски дрехи. Обзалагам се, че би се радвала да види изражението на човешкото ми лице, докато стоя гол, държейки лятна рокля. Под прикритието на дърветата пуснах смърдящата купчина и се преобразих в човек. Изтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да се отърва поне отчасти от миризмата. Определено бяха дрехи на момче – светлокафяви панталони и бяла риза. Нито едното не беше достатъчно дълго, но изглежда щяха да ми станат на широчина. Трябваше да са на Емет. Навих ръкавите на ризата, но нямаше какво да направя с панталоните. Е, добре. Трябваше да призная, че се чувствах добре с дрехи върху гърба си, дори смърдящи, които не ми ставаха. Трудно беше, че не можех просто да изтичам до вкъщи и да взема друг чифт стари шорти, когато ми трябваха. Пак ми се напомни какво е да си бездомен – да нямаш място, където да се върнеш. Нито собствени вещи, което не ме притесняваше толкова в момента, но най-вероятно скоро щеше да стане досадно. Изтощен, бавно се качих по стълбите на верандата, в новите си луксозни дрехи втора употреба, но когато стигнах до вратата, се поколебах. Да почукам ли? Глупаво, при положение, че те знаеха, че съм тук. Учудих се, че никой не потвърди това – не ми казаха да вляза или да се разкарам. Каквото и да е. Свих рамене и сам влязох вътре. Още промени. Стаята се беше преобразила към нормалното си състояние – почти – през последните двадесет минути. Големият плосък екран беше включен, звукът - намален, вървеше някакъв детски филм, но никой не го гледаше. Карлайл и Есме бяха застанали до задните прозорци, които гледаха към реката. Алис, Джаспър и Емет не се виждаха никъде, но можех да чуя шепота им горе. Бела беше на кушетката като вчера, само една тръба все още беше закачена за нея, а системата стърчеше зад дивана. Беше увита като пашкул в няколко дебели юргана, поне ме бяха послушали. Розали беше кръстосала крака на земята до главата й. Едуард седеше в другия край на кушетката с увитите крака на Бела в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна – устата му помръдна съвсем малко – сякаш нещо му се хареса. Бела не ме чу. Тя погледна нагоре, когато и той го направи и също ми се усмихна. С истинска енергия, цялото и лице светна. Не можех да си спомня последния път, когато беше толкова развълнувана да ме види. Какво й ставаше? За Бога, тя беше омъжена! Щастливо омъжена, при това – нямаше съмнение, че беше влюбена в своя вампир извън границите на здравия разум. И на всичко отгоре, доста бременна. Тогава защо трябваше да е толкова развълнувана да ме види? Сякаш съм накарал целия и ден да придобие смисъл като просто съм влязъл през вратата. Само ако не я интересуваше... или още повече – не ме искаше наоколо. Щеше да е толкова по-лесно да стоя настрана. Едуард изглежда беше съгласен с мислите ми – напоследък бяхме на една вълна толкова често, че беше лудост. Той се беше намръщил, четейки лицето й докато тя ме гледаше с грейнал поглед. - Искаха само да поговорим – смънках аз, гласът ми се влачеше от изтощение – Никаква атака не се задава. - Да – Едуард отговори – чух повечето. Това ме събуди малко. Бяхме на поне пет километра от къщата. - Как? - Теб те чувам по-ясно – въпрос на познат глас и концентрация е. Също така, мислите ти са по-лесни за прихващане, когато си човек. Така, че чух почти всичко, което си казахте там. - О. – Това малко ме подразни , но нямаше достатъчна причина, за това го пренебрегнах. – Добре. Мразя да се повтарям. - Бих ти казала да отидеш да се наспиш – каза Бела – но предполагам, че ще припаднеш на пода след около шест секунди, така че едва ли има смисъл. Беше невероятно колко по-добре звучеше и колко по - силна изглеждаше. Надуших прясна кръв и видях, че чашата отново беше в ръцете й. Колко кръв щеше да трябва, за да я поддържа? Щяха ли в един момент да започнат да припкат при съседите? Отправих се към вратата, отброявайки секундите, докато вървях. - Едно Мисисипи... две Мисисипи... - Къде е потопа, глупако? – измърмори Розали. - Розали, знаеш ли как можеш да удавиш блондинка? – попитах я без да спирам или да се обръщам да я погледна. – Залепи огледало за дъното на басейн. Чух Едуард да се смее тихичко, докато затварях вратата. Настроението му се оправяше в същото време, когато се подобряваше състоянието на Бела. - Това съм го чувала вече – Розали извика след мен. Тръгнах бавно по стълбите, с ясна цел да се завлека достатъчно навътре в дърветата, така че въздухът отново да бъде чист. Обмислях да зарежа дрехите на удобно разстояние от къщата, за бъдещо ползване, отколкото да ги вържа за крака си, а и така нямаше да се налага да ги помирисвам. Докато се борех с копчетата на новата риза, случайно се замислих как копчетата никога няма да са подходящи за върколаците. Чух гласовете докато се влачех през моравата. - Къде отиваш? – Бела попита. - Забравих да му кажа нещо. - Остави Джейкъб да спи, може да почака. Да, моля те, остави Джейкъб да спи. - Ще отнеме само минутка. Обърнах се бавно. Едуард вече беше излязъл. Докато се приближаваше, на лицето му беше изписано извинение. - За Бога, сега пък какво? - Съжалявам – каза той, и се поколеба, сякаш не знаеше как да изрази това, което си мислеше. „Какво ти е на ума, четецо на мисли?” - По-рано, когато говореше с пратениците на Сам – измърмори той – предавах какво става на Карлайл и Есме и на останалите. Те бяха свързани... - Виж, няма да отпускаме патрула. Няма нужда да вярвате на Сам, както ние вярваме. Въпреки това, ще си държим очите отворени. - Не, не, Джейкъб. Не за това. Доверяваме се на преценката ти. По-скоро Есме се притесняваше за трудностите, които това носи за глутницата ви. Тя ме помоли да поговоря насаме с теб за това. Това ме хвата неподготвен. - Трудности? - Специално частта с бездомието. Тя е много разтревожена, че всички сте така.. лишени. Изсумтях. Вампирска майка – закрилница – странно. Ние сме издръжливи. Кажи и да не се притеснява. - Все пак, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лия не обича да се храни във вълчата си форма? - И? – настоях аз. - Е, ние имаме човешка храна тук, Джейкъб. За да поддържаме прикритието си и, разбира се, за Бела. Лия е добре дошла за всичко което поиска. Всички сте добре дошли. - Ще им предам. - Лия ни мрази. - И? - Опитай се да и го предадеш така, че да я накараш да се замисли, ако нямаш нищо против. - Ще направя каквото мога. - И идва моментът с дрехите. Хвърлих око на тези, които носех. - О, да. Благодаря. – Вероятно нямаше да проявя добри обноски, ако спомена колко лошо воняха. Той се усмихна леко. - Лесно можем да помогнем с всякакви нужди там. Алис рядко ни позволява да носим едни и същи дрехи два пъти. Имаме купища чисто нови дрехи, предназначени за благотворителност, а предполагам, че Лия е горе-долу същия размер като Есме... - Не съм сигурен как ще се чуства отностно останките от кръвопийци. Тя не е толкова практична, колкото съм аз. - Вярвам, че ще представиш офертата в най-добрата възможна светлина. Както и оферта за всеки друг физически предмет от който може да се нуждаете, или транспорт, или всичко друго като цяло. Също и баня, след като предпочитате да спите навън. Моля те... не си помисляйте, че сте без удобствата на дом. Каза последното изречение меко – без да се опитва да си замълчи, но с някакъв вид истинска емоция. Втренчих се в него за секунда, мигайки сънено. - Това е, ъм, много мило от ваша страна. Кажи на Есме, че оценяваме, ъм, загрижеността. Но периметърът преминава през реката на няколко места, така че сме доста чисти, благодаря. - Въпреки това предай офертата. - Разбира се, разбира се. - Благодаря ти. Обърнах се с гръб към него, само за да замръзна, когато чух нисък вик на болка от къщата. Докато се обърна, него вече го нямаше. Сега пък какво? Тръгнах след него, влачейки се като зомби. Сигурно използвайки същия брой мозъчни клетки. Не се чуствах да имам избор. Нещо не беше наред. Ще отида да видя какво е то. Няма да мога да направя нищо и ще се почувствам още по-зле. Изглеждаше неизбежно. Отново сам се пуснах да вляза. Бела се задъхваше, свита над издутината в средата на тялото й. Розали я държеше, докато Едуард, Карлайл и Есме се бяха навели над нея. Мигновенно движение привлече вниманието ми. Алис беше на върха на стълбите, гледайки надолу към стаята с ръце притиснати в слепоочията й. Това беше странно – сякаш имаше преграда, която и пречеше да влезе. - Карлайл, дай ми една секунда – издиша задъхано Бела. - Бела – неспокойно каза докторът – чух нещо да изпуква. Трябва да погледна. - Доста съм сигурна, – пъхтене – че беше ребро. Ау. Да. Точно тук. – Тя посочи лявата си страна, внимавайки да не я докосне. Сега пък й чупеше костите. - Трябва да направя ренгенова снимка. Може да има парченца. Не искаме да пунктира нещо. Бела си пое въздух дълбоко. - Добре. Розали внимателно повдигна Бела. Едуард изглеждаше сякаш ще се опита да спори, но Розали оголи зъби срещу него и изръмжа. - Вече я взех. Значи сега Бела беше по-силна, но и това нещо в нея също. Не можеш да умориш от глад единия без да нараниш и другия, и оздравяването работеше на същия принциш. Няма начин да победиш. Русокосата бързо носеше Бела по голямото стълбище, с Карлайл и Едуард точно зад нея, никой от тях не ми обърна внимание, а аз стоях на вратата. Значи имаха кръвна банка и ренген? Предполагам, че докторът е пренесъл кабинета си вкъщи. Бях прекалено изтощен, за да ги последвам, прекалено изтощен, за да помръдна. Облегнах се на стената и се спуснах до пода. Вратата още беше отворена и аз насочих носа си към нея, благодарен за свежият бриз, който духаше. Наведох главата си към касата и се заслушах. Можех да чуя звука от ренгена горе. Или просто предположих, че беше това. И след това най-тихите стъпки да слизат по стълбите. Не погледнах да видя кой вампир беше. - Искаш ли възглавница? – попита ме Алис. - Не – измънках аз. Какво беше това натрапчиво гостоприемтсво? Побиваха ме тръпки. - Не изглежда удобно – забеляза тя. - Не е. - Тогава защо не се преместиш? - Уморен съм. Ти защо не си горе с останалите? – изстрелях обратно. - Главоболие – отговори тя. Завъртях глава, за да погледна към нея. Алис беше съвсем мъничко нещо. Приблизително колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше още по-малка, някак си прегърбена върху себе си. Малкото и лице изглеждаше измъчено. - Вампирите имат главоболие? - Не и нормалните. Изсумтях. Нормални вампири. - Как така никога не си около Бела вече? – попитах аз, правейки въпроса обвинение. Не ми беше направило впечатление преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис никога не беше с Бела, поне откакто бях тук. Може би ако Алис беше там, Розали нямаше да бъде. – Мислех, че двете сте така. – Кръстосах два от пръстите си. - Както казах – тя се сви на плочките на няколко стъпки от мен, увивайки слабите си ръце около слабите си колене – главоболие. - Бела ти предизвиква главоболие? - Да. Намръщих се. Бях прекалено уморен за гатанки. Оставих главата си да падне обратно към свежия въздух и затворих очи. - Всъщност, не Бела – поправи се тя – Зародишът.. А, още някой, който се чустваше като мен. Беше доста лесно за разпознаване. Тя каза думата неохотно, както Едуард я каза. - Не мога да го видя – каза ми тя, въпреки че може би говореше на себе си. Доколкото тя знаеше, аз вече спях. – Не мога да видя нищо за него. Точно както при теб. Потреперих и зъбите ми тракнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със създанието. - Бела застава на пътя. Тя е увита около него, така че и тя е... замъглена. Като лош сигнал на телевизор – все едно да се опитваш да фокусираш онези размазани, хора трепващи на екрана. Убива главата ми да я гледам. И без това не мога да видя повече от няколко минути в бъдещето. Зародишът.. е прекалено голяма част от бъдещето й. Когато реши.. когато знаеше, че го иска, изчезна от видението ми. Изплаши ме до смърт. - Беше тиха за секунда и после добави. – Трябва да призная, че е облекчение, когато си наблизо – въпреки миризмата на мокро куче. Всичко изчезва. Все едно съм със затворени очи. Сковава главоболието. Радвам се да съм от полза, госпожо. – смънках аз. - Чудех се какво общо може да има с теб... защо и с теб е така. Внезапна горещина пламна в средата на костите ми. Стиснах юмруци, за да спра треперенето. - Нямам нищо общо с този смукач на живот – казах през зъби. - Е, има нещо. Не отговорих. Горещината вече си отиваше. Бях прекалено уморен за да остана ядосан. - Имаш ли нещо против да остана тук, до теб? – попита тя. - Предполагам не. И без това смърди. - Благодаря. – каза тя – Това е най-доброто решение, предполагам, след като не мога да пия аспирин. - Може ли малко по-тихо. Спя. Тя не отговори, веднага изпадна в мълчание. Заспах след секунди. Сънувах, че съм наистина жаден. И пред мен имаше голяма чаша вода – студена вода, можеш да видиш капките да се стичат отстрани. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да доста бързо разбера, че това не беше вода – беше чиста белина. Изплюх я, разсипвайки я навсякъде, и част от нея мина през носа ми. Изгаряше ме. Носът ми гореше... Болката в носа ми ме събуди достатъчно, че да си спомня къде бях заспал. Миризмата беше доста противна, имайки предвид, че действително носът ми не беше в къщата. Уф. И беше шумно. Някой се смеше прекалено силно. Познат смях, но той не вървеше с миризмата. Не принадлежеше на нея. Изпъшках и отворих очи. Небето беше подтискащо сиво – беше ден, но нямах идея за точното време. Може би почти залез – беше доста тъмно. - Време беше – измънка Русокосата от немного далече – Въплъщението в резачка започна малко да омръзва. Претърколих се и се извих в седнало положение. Тогава разбрах от къде е идвала миризмата. Някой беше пъхнал широка пухена възглавница под лицето ми. Вероятно опитвайки се да бъде мил, предполагам. Освен ако не е била Розали. Щом лицето ми беше далеч от смърдящите пера, долових и други миризми. Като бекон и канела, смесени с миризма на вампир. Мигнах, опитвайки се да фокусирам стаята. Нещата не се бяха променило много, като изключим, че Бела седеше по средата на дивана и системата я нямаше. Русокосата седеше в краката й с глава облегната върху коленете на Бела. Все още ме побиваха тръпки като гледах как небрежно я докосват, въпреки че при сегашните обстоятелства беше доста глупаво. Едуард беше от едната и страна, държейки ръката й. Алис също беше на пода, като Розали. Лицето й сега не беше измъчено. И беше лесно да се види защо – беше намерила друго обезболяващо. - Хей, Джейк се събужда! – изликува Сет. Той седеше от другата страна на Бела, ръката му небрежно прехвърлена през рамото й, преливаща чиния с храна в скута му. Какво, по дяволите? - Дойде да те търси – каза Едуард, докато се изправях. – И Есме го убеди да остане за закуска. Сет видя изражението ми и побърза да обясни. - Да, Джейк. Просто проверявах дали си добре, защото не се преобрази обратно. Лия се притесни. Казах й, че сигурно си заспал като човек, но знаеш каква е. И така, те имаха всичката тази храна и бам – той се обърна към Едуард – човече, ти можеш да готвиш. - Благодаря ти – измърмори Едуард. Вдишах бавно, опитвайки се да отключа зъбите си. Не можех да сваля очи от ръката на Сет. - На Бела и стана студено – каза Едуард тихичко. Добре. И без това не беше моя работа. Тя не ми принадлежеше. Сет чу коментара на Едуард, погледна към лицето ми и изведнъж се нуждаеше и от двете си ръце за да се храни. Махна ръката си от Бела и се зарови. Приближих се, така, че да застана на няколко стъпки от дивана, все още опитвайки се да успокоя дишането си. - Лия ли е на патрул? – попитах Сет. Гласът ми все още беше дебел от спането. - Да – отговори той, докато дъвчеше. Сет също имаше нови дрехи. Неговите му ставаха точно, за разлика от моите. – Заела се е. Не се притеснявай. Ще вие, ако има нещо. Сменихме се около полунощ. Тичах цели дванадесет часа. – Беше горд и си личеше от тона му. - Полунощ? Чакай малко, кое време е сега? - Съмва се – той погледна към прозореца, проверявайки. По дяволите. Проспал съм остатъка от деня и цялата нощ – провалил съм се. - Съжалявам за това, Сет. Наистина. Трябваше да ме събудиш с ритници. - Стига, човече, имаше нужда от един хубав сън. От кога не си беше почивал? Нощта преди последния патрул за Сам? Около четирдесет часа? Петдесет? Не си машина, Джейк. Освен това, не си изпуснал нищо. Нищо? Бързо погледнах към Бела. Цвета на кожата й беше същия, какъвто го помнех. Бледа, но с розов оттенък. Устните и отново бяха розови. Дори косата и изглеждаше по-добре, по-лъскава. Тя видя, че я преценявам, и ми се ухили. - Как е реброто? – попитах. - Превързано е добре и стегнато, дори не го усещам. Подбелих очи. Чух Едуард да щраква със зъби и предположих, че нейното не-е-голяма-работа отношение, го дразнеше не по-малко от мен. - Какво има за закуска? – попитах, малко саркастично. - 0 отрицателна или АБ положителна? Тя ми се оплези. Отново беше себе си. - Омлет – каза тя, но очите й се спуснаха надолу и аз видях чашата кръв затисната между нейния крак и този на Едуард. - Отиди да си вземеш закуска, Джейк – каза Сет. – Има още доста в кухнята. Сигурно си ужасно гладен. Изследвах храната в скута му. Изглеждаше като половин омлет със сирене и последната четвъртинка от канелено руло с размер на фризби. Стомахът ми изкъркори, но го игнорирах. - Лия какво ще закусва? – попитах критикувайки. - Хей, занесох й храна още преди да хапна нещо – защити се той – Тя каза, че по скоро би яла убити на пътя животни, но се обзалагам, че се е поддала. Това канелено руло... – той изглежда нямаше думите. - Тогава ще отида да ловувам с нея. Сет въздъхна, когато тръгнах да си ходя. - Само един момент, Джейкъп. Беше Карлайл, така че когато се обърнах, лицето ми вероятно е било по-малко неучтиво, отколкото ако някой друг ме беше спрял. - Да? Карлайл се приближи, докато Есме се понесе към другата стая. Той спря на няколко крачки от мен, малко по-далече от нормалното разстояние между двама души, които разговарят. Бях му благодарен, че ми даваше пространство. - Като стана въпрос за лов – започна той с мрачен тон – Това ще се окаже проблем за семейството ми. Разбирам, че предишното примирие не е в сила в този момент, така че се нуждая от твоя съвет. Сам ще ни преследва ли извън периметъра, който сте оградили? Не искаме да поемаме риска да нараним някого от семейството ти, или да загубим някого от нашето. Ако беше на наше място, как щеше да постъпиш? Подпрях се, малко изненадан, като зададе въпроса си така. Какво можех да знам, да си на мястото на богат кръвопиец. Но, все пак, аз познавах Сам. - Рисковано е – казах, опитвайки се да игнорирам очите на останалите, които ме гледаха и говорех само на него. – Сам се е успокоил малко, но съм сигурен, че в главата му договорът е невалиден. Докато мисли, че племето или другите хора са застрашени, няма първо да задава въпросите, ако разбираш какво имам превдив. Но в такъв случай, приоритетът му ще бъде Ла Пуш. Не са достатъчно, за да наблюдават хората и едновременно да организират ловни групи, достатъчно големи, че да нанесат някаква вреда. Обзалагам се, че ги държи близо до дома. Карлайл кимна замислено. - Така че предлагам да излизате заедно, просто за всеки случай. И по-добре да е през деня, защото те ще очакват нощта. Обичайни вампирски неща. Вие сте бързи – прекосете планината и ловувайте достатъчно далеч, за да няма шанс той да е изпратил някого толкова далеч от вкъщи. - И да оставим Бела незащитена? Изсумтях. - А ние какво сме, парчета месо? Карлайл се засмя, но после лицето му отново стана сериозно. - Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си. Очите ми се свиха. - Не казвам, че няма да е трудно, но ако наистина идват да я убият – ще успея да ги спра. Карлайл разтърси глава разтревожено. - Не, нямах предвид, че няма да си... способен. Но това ще е много грешно. Не мога да позволя това да тежи на съвестта ми. - Няма да бъде на твоята съвест, докторе. Ще бъде на моята. Мога да го понеса. - Не, Джейкъб. Ще се погрижим нашите действия да не доведат до това. – той се намръщи замислено – Ще ловуваме по трима – реши той след секунда – Така ще е най-добре. - Не знам, докторе. Да се разделите наполовина не е най-добрата стратегия. - Имаме няколко допълнителни способности, които ще изравнят нещата. Ако Едуард е един от тримата, ще може да ни даде безопасен радиус от няколко мили. И двамата погледнахме към Едуард. Изражението му накара Карлайл бързо да преосмисли. - Сигурен съм, че има и други начини – каза Карлайл. Очевидно, сега нямаше достатъчно силна физическа нужда, която да отдели Едуард от Бела. – Алис, предполагам можеш да кажеш кой път би бил погрешен? - Този, който изчезне – каза Алис, кимайки – Лесно. Едуард, който се беше напрегнал от първоначалния план на Карлайл, се отпусна. Бела се беше вторачила нещастно в Алис. Тази малка чупка между очите й се появяваше, когато беше под напрежение. - Добре, тогава – казах – Това е решено. Ще тръгвам. Сет, ще те очаквам на линия по здрач, така че дремни по някое време, ясно? - Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом приключа тук. Освен... – той се поколеба, поглеждайки към Бела. – Имаш ли нужда от мен? - Тя има одеала – щракнах със зъби към него. - Добре съм, Сет, благодаря – бързо каза Бела. И тогава Есме прелетя стаята с голяма покрита чиния в ръцете си. Тя спря, колебаейки се, зад лакътя на Карлайл, нейните широки, тъмнозлатни очи, се спряха на лицето ми. Тя задържа чинията напред и направи срамежлива стъпка към мен. - Джейкъб – каза тя тихо. Гласът й не беше толкова остър както на другите. – Знам, че е... неприятно за теб, идеята да се храниш тук, където мирише толкова неприятно. Но ще се чуствам много по-добре ако вземеш малко храна с теб. Знам, че не можеш да се прибереш вкъщи, и това е заради нас. Моля те, облекчи малко от угризенията ми. Вземи нещо за ядене. – Тя държеше храната пред мен, лицето и беше меко и молещо се. Не знам как го направи, защото не изглеждаше на повече от двадесет и пет, а и беше бяла като платно, но нещо в изражението й ми напомни за майка ми. Боже. - Ъм, да, разбира се – измънках – Предполагам. Може би Лия още е гладна или нещо такова. Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я далече, на една ръка разстояние. Щях да я зарежа под някое дърво или нещо такова. Не исках да я карам да се чуства зле. Тогава се сетих за Едуард. „Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.” Не го погледнах, за да видя дали беше съгласен. По-добре да беше. Кръвопиецът ми беше задължен. - Благодаря ти, Джейкъб. – каза Есме, усмихвайки ми се. Как каменно лице можеше да има тръпчинки, по дяволите? - Ъм, благодаря – казах аз. Лицето ми беше топло – по-топло от обичайното. Това е проблемът от мотаенето с вампири – свикваш с тях. Започват да объркват начина, по който виждаш света. Започваш да ги чустваш като приятели. - Ще се върнеш ли по-късно, Джейк? – попита Бела, докато тъкмо се опитвах да избягам. - Ъм, не съм сигурен. Тя притисна устните си една към друга, сякаш се опитваше да подтисне усмивка. - Моля те? Може да ми стане студено. Вдишах дълбоко през носа си и тогава осъзнах, твърде късно, че това не беше добра идея. Смърдеше. - Може би. - Джейкъб? – Есме ме повика. Пристъпих към вратата, когато тя продължи. Направи няколко стъпки след мен. – Оставих кошница с дрехи на верандата. За Лия са. Изпрани са – опитах се да не ги докосвам много. – тя се намръщи. – Имаш ли нещо против да й ги занесеш? - Заемам се – измърморих аз и се измъкнах през вратата преди някой да се опита да ми припише още нещо. 15.ТИК-ТАК, ТИК-ТАК, ТИК-ТАК “Хей, Джейк, мислех, че каза че ме искаш привечер. Защо не накара Лея да ме събуди преди да заспи?” “Защото не се нуждаех то теб. Достатъчно добър съм..” Той вече обикаляше северната част на периметъра. “Е...Нещо?” “Не. Нищо, абсолютно нищо.“ “Направил си някакво разузнаване?” Беше намерил една следа от моите обиколки. Той се запъти след новата следа. “Да, реших да направя няколко обиколки. Нали знаеш, просто проверявах. Ако Кълънови решат да си направят пътуване за лов...” “Много добре си направил. “ Сет зави обратно по главния периметър. Беше ми много по-лесно да тичам с него, отколкото с Лея. Въпреки че тя се опитваше, наистина се опитваше, но мислите й винаги я водеха на там. Тя не искаше да бъде тук. Не искаше да чувства омекването ми към вампирите – това, което се усещаше в главата ми. Не искаше да се съгласи с топлото приятелство на Сет с тях, приятелство, което се укрепваше още повече с времето. Беше ми забавно как преди смятах, че най големия й проблем ще съм аз. Винаги си лазехме по нервите, когато бяхме в глутницата на Сам. Но сега нямаше никаква враждебност към мен – само към Кълънови и Бела. Чудех се каква бе причината. Може би беше просто благодарност, че не я принуждавах да си тръгне. Може би, защото сега разбирах омразата й по–добре. Както и да е, тичането с нея не беше толкова лошо, колкото си мислех че ще бъде. Естествено, тя не се беше успокоила. Храната и дрехите, които Есме беше й пратила, в момента пътуваха надолу по реката. Дори след като бях изял моя дял – не защото миризмата бе неустоимо далеч от вампирската изгаряща смрад, но за да дам добър пример на саможертвената търпимост на Лея - тя отказа. Малкият лос, който беше хванала около пладне, не беше задоволил изцяло апетита й. Дори направи настроението още по – нетърпимо. Лея мразеше да яде сурова храна. “Може би трябва да се отправим на изток?” – предложи Сет. – “Да отидем натам, и да видим дали те не са там и ни чакат" “И аз си мислих за това” – съгласих се аз. – “Но нека го направим, когато всички сме будни. Не искам да свалят защитата ни. Макар че трябва да го направим преди Кълън да се опитат да ловуват. Ще е скоро.” ”Да.” Това ме накара да се замисля. Ако Кълънови можеха да напуснат безопасно местността, те наистина трябваше да го направят. Сигурно трябваше да заминат още на секундата, в която ги предупредихме. Вероятно могат да си позволят друго убежище. А и имаха приятели на север, нали? Да вземат Бела и да се махат. Изглеждаше като очевиден отговор на проблемите им. Сигурно трябваше да им го предложа, но се страхувах да не ме послушат. А аз не исках Бела да си замине – да, не знам дали ще оживее или не. Не, това беше просто глупаво. Трябваше да ги оставя да вървят. За тях нямаше смисъл да остават повече тук, а и щеше да е много по–добре – не по–безболезнено, но по–здравословно – за мен, ако Бела си заминеше завинаги. Това сега беше лесно да се каже, когато Бела не беше тук, изглеждайки развълнувана да ме види и същевременно вкопчила се в живота с нокти... “О, вече попитах Едуард относно това” - помисли Сет. “Какво?” “Попитах го защо още не са си тръгнали. Да отидат при Таня или някъде другаде. Някъде, прекалено далеч, за да не може да ги последва Сам." Трябваше да си спомня, че току–що бях решил да давам на Кълънови верните съвети. Че така беше най-добре. Така че не биваше да се ядосвам на Сет задето е свършил тази работа. Въобще да не се ядосвам. “Какво каза той? Чакат за удобна възможност ли?” “Не. Няма да си тръгнат.” Това не трябваше да прозвучи като добра новина. “Защо не? Това е глупаво.” “Не точно” – каза Сет, сега отбранително. “Ще отнеме доста време докато Карлайл изгради такъв медицински достъп, какъвто вече има тук. Тук той има всичко необходимо, за да се грижи за Бела, а и позволението, за да поиска още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че ще се нуждаят от още кръв за Бела. Тя е използвала всичката нулева отрицателна, която са имали за нея. А и не му харесва, че запасите му се изчерпват. И смята да отиде и да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си доктор.” Все още не бях готов да мисля логично. “И пак е глупаво. Могат да вземат по–голяма част със себе си, нали? И да крадат от каквото имат нужда, където и да отидат. Кой го интересуват законните глупости, когато си безсмъртен?” “Едуард не иска да поема риск като я мести.” “Тя е по–добре отколкото беше преди.” “Значително” – съгласи се Сет. В главата си, той сравняваше спомените ми на Бела, с окачени тръби, с последния път, когато я беше видял, докато си тръгваше от къщата. Тя му се усмихваше и му махаше. – „Но тя не трябва да се движи много, нали знаеш. Това нещо в нея рита адски болезнено.” Преглътнах, за да върна обратно киселините в гърлото си. “Да, знам.” “Счупи й още едно ребро” – каза той мрачно. Препънах се и се олюлях за миг, преди да възстановя равновесието си. “Карлайл отново я е превързал. Просто още едно счупване, каза той. И после Розали каза, нещо от сорта за това, че дори и нормалните човешки деца са можели да чупят ребра. Едуард в този момент изглеждаше сякаш искаше да я обезглави.” “Жалко, че не го е направил.” Сет напълно се отдаде на разказа си – знаеше, че всичко това живо ме интересува, макар че не бях поискал да го чуя. “Бела има треска тези дни. В ниска степен – само се потеше и после имаше студ. Карлайл не е сигурен каква е причината – може би просто е болна. Имунната й система не би могла да е в перфектна форма точно сега.” “Да, сигурен съм, че е просто съвпадение.” “Тя обаче е в добро настроение. Говореше си с Чарли, смееше се и...” “Чарли? Какво?! Как така е говорела с Чарли?” Сет забави крачки; яростта ми го бе изненадала. “Предполагам й се обажда всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. Сега Бела звучи много по–добре, затова го уверяваше, че се подобрява...” “Подобрява се? Какво, по дяволите, си мислят? Да дават на Чарли такива надежди, само за да го унищожат още по–жестоко, когато тя умре? Мислех, че го подготвят за това! Че го предупреждават някак! Защо тя ще го лъже така?” “Тя може и да не умре”, – помисли си Сет тихо. Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. “Сет. Дори и тя да успее да оживее, все пак няма да остане човек. Тя го знае, както го знаят и останалите от тях. Ако не умре, ще трябва да направи доста добро въплъщение на труп, хлапе. Или това, или да изчезне завинаги. Мислех, че се опитват да го направят по–лесно за Чарли. Защо...?” “Мисля, че е идея на Бела. Никой не каза нищо, но лицето на Едуард изглеждаше изписано точно като твоята реакция Отново на същата вълна с кръвопиеца. Тичахме няколко минути в тишина. Тръгнах в нова посока, проучвайки на юг. “Не се отдалечавай прекалено много.” “Защо?” “Бела ме помоли да ти кажа да наминеш.” Зъбите ми се сключиха. “И Алис иска да наминеш. Каза, че й е омръзнало да виси на тавана като прилеп в камбанария. – Сет сподави смеха си. – Смених се с Едуард. Опитвахме се да стабилизираме температурата на Бела. От студено до горещо, ако се наложеше. Предполагам, ако не искаш да се върнеш, бих могъл аз да се върна...” “Не. Ще отида,” – отвърнах. “Добре.” Сет не коментира повече. Беше се концентрирал много усилено върху празната гора. Продължих на юг, търсейки нещо ново. Обърнах се обратно, когато се натъкнах на първите знаци за наближилото населено място. Все още не бях близо до града, но не исках да се пуснат отново слухове за вълци. Бяхме си добре и невидими както досега. Минах точно по обратният път на периметъра и се запътих към къщата. Макар че знаех, че е глупаво, нямах сили да се спра. Вероятно бях някакъв откачен мазохист. “Нищо ти няма, Джейк. Просто това не е най–нормалната ситуация.” “Моля те, млъкни, Сет.” “Млъквам.” Този път не се поколебах на вратата; просто влязох, сякаш притежавах мястото. Сетих се, че това щеше да вбеси Розали, но си беше пропиляно усилие. Нито Розали, нито Бела се виждаха някъде. Започнах да се оглеждам наоколо, надявайки се, че не съм ги видял, сърцето ми опираше в ребрата ми по странен и неприятен начин. – Тя е добре, – прошепна Едуард. – Или по–скоро трябва да кажа същата. Едуард бе на дивана с лице в ръцете си; не беше вдигнал поглед, когато заговори. Есме седеше до него, обвила раменете му с една ръка. – Здравей, Джейкъб, – каза тя. – Много се радвам, че се върна. – Аз също, – каза Алис с дълбока въздишка. Тя се появи, подскачайки надолу по стълбите и направила физиономия. Сякаш бях закъснял за някаква среща. – Ъ, здрасти, – казах. Странно беше да се опитвам да бъда толкова мил. – Къде е Бела? – В банята, – каза ми Алис. – Знаеш, предимно течна диета . А и всички неща, които поражда бременността... – Аха. Застанах там тромав и се заклатих леко на пети. – О, чудесно, – изръмжа Розали. Извърнах глава и я видях как идва полу скрита от стълбището към хола. Носеше Бела нежно в ръце, а на лицето й бе изписана остра насмешка, насочена към мен. – Знаех си, че надушвам нещо неприятно. И както преди, лицето на Бела светна като на дете в Коледната сутрин. Сякаш й бях донесъл най–страхотния подарък. Беше толкова нечестно. – Джейкъб, – издиша тя. – Ти дойде. Здрасти, Белс. Есме и Едуард станаха. Гледах как Розали положи Бела внимателно на дивана. Гледах как, въпреки това, Бела пребледня и задържа дъха си – сякаш не трябваше да издава никакъв звук, независимо колко я болеше. Едуард погали челото й с ръка и после докосна врата й. Направи го да изглежда сякаш вероятно просто отмяташе косата й назад, но на мен ми изглеждаше като лекарско преценяване. – Студено ли ти е? – промълви той. – Добре съм. – Бела, знаеш какво ти каза Карлайл, – рече Розали. – Не омаловажавай нищо. Така няма да ни помогнеш да се грижим за теб.. – Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал одеяло? Завъртях очи. – Не е ли това причината, поради която съм тук? – Ти току–що влезе, – каза Бела. – Обзалагам се, че си тичал цял ден. Почини си за минута. Вероятно ще се стопля за нула време. Игнорирах я и отидох да седна на пода до дивана, докато тя все още ми обясняваше какво да правя. От друга страна, не бях сигурен как... Тя изглеждаше толкова чуплива и бях ужасен да я преместя, дори и да поставя ръката си около нея. Затова само се облегнах внимателно до нея и поставих ръката си да почива до нейната. След това оставих другата си върху лицето й. Беше трудно да се каже дали беше по–студена от обичайното. – Благодаря, Джейк. – каза тя, като усетих как потрепери. – Да, – отвърнах аз. Едуард седеше на облегалката на дивана до краката на Бела, не откъсваше поглед от очите й. Беше трудно да повярвам, че при всичкия този супер–слух в стаята, никой нямаше да забележи, че стомахът ми къркореше. – Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кухнята? – каза Алис. Седейки тихо зад дивана, като не можех да я видя Розали се втренчи, невярващо в мястото, откъдето дойде гласът на Алис. – Благодаря, Алис, но не мисля, че искам да ям нещо, в което Русокоската се е изплюла. Обзалагам се, че организмът ми не би приел толкова приятно отровата. – Розали никога не би изложила Есме, показвайки такава липса на гостоприемство. – Разбира се, че не – отвърна Русокоската със сладък глас, на който веднага не се доверих. Тя стана и изхвръкна от стаята. Едуард въздъхна. – Ще ми кажеш ако ме отрови, нали? – попитах. – Да. – обеща Едуард. И по някаква причина му повярвах. Доста тропане се чуваше от кухнята и странният звук от протестиращ от злоупотребата метал. Едуард въздъхна отново, усмихвайки се леко. Тогава Розали се върна още преди да мога да помисля нещо повече за това. Със самодоволна усмивка, тя остави сребърната купа на пода до мен. – Да ти е сладко, мелез. Това вероятно някога е било купа за смеси, но тя я беше изкривила, докато не я беше оформила точно като кучешка купичка. Даже беше обърнала внимание на детайлите. Беше издраскала думата Фидо на една страна. Отлично ръчно написано. Понеже храната изглеждаше доста добре – парче месо и голям изпечен картоф с подправки, й казах: – Благодаря, Блонди. Тя изсумтя. – Хей, знаеш ли как се нарича блондинка с мозък? – попитах я аз и след това продължих със същия тон. – Голдън ретрийвър. – И това съм го чувала, – каза тя, без да се усмихва. – Ще продължа да опитвам – обещах аз и започнах да се храня. Тя направи отвратена физиономия и завъртя очи. След това седна на един от фотьойлите и започна да превключва програмите на големия телевизор, толкова бързо, така че нямаше начин дори да търси нещо да гледа. Храната беше хубава, дори с вампирската миризма във въздуха. Ставаше по–лесно. Хах. Не точно нещо, което исках да свикна.. Когато свърших, въпреки че обмислях да оближа купата, за да дам основателна причина на Розали да се оплаква, усетих студените пръсти на Бела да галят косата ми. Тя потупа врата ми. – Хах. Време за постригване? – Ставаш леко рошав – каза тя. – Нека позная, някой тук се подстригва в салон в Париж? Тя се изкикоти. – Вероятно. – Не, благодаря. – отвърнах аз преди да е успяла наистина да ми предложи. – Добре съм си за още няколко седмици. Което ме накара да си помисля за още колко време тя щеше е добре. Опитах се да намеря по–учтив начин, за да я попитам. –Е... ъм... коя е датата? Знаеш, датата за малкото чудовище. – Тя удари врата ми горе–долу със силата на падащо перо, но не отговори. – Сериозен съм. – казах й. – Искам да знам още колко време ще трябва да бъда тук. Колко още време ти ще си тук, помислих си. Погледнах я. Очите й бяха многозначителни, между веждите й личеше бръчка от стрес. – Не знам. – промърмори тя. – Не точно. Очевидно не сме по деветмесечния стандарт, а не можем да направим и ултразвук, така че Карлайл определя времето по това колко съм голяма. Нормалните хора са около четиридесет сантиметра широки, – тя прокара пръст по средата на големия й корем, – когато бебето е пораснало достатъчно. По сантиметър всяка седмица. Бях тридесет тази сутрин и натрупвам по два сантиметра на ден, а понякога и повече. От две седмици на един ден, а дните летяха. Животът й се отправяше бързо напред. Колко дни имаше, ако разчиташе на четиридесетте сантиметра ? Четири? Отне ми минута, за да се сетя как се преглъща. – Добре ли си? – попита тя. Кимнах, не бях сигурен как ще звучи гласът ми. Едуард извърна лице от нас, докато слушаше мислите ми, но можех да видя отражението му в стъклената стена. Той отново гореше от вътре Странно как, когато имаше краен срок беше по–трудно да мисля за заминаване или за нейното заминаване. Бях доволен, че Сет е повдигнал въпроса, така че знаех, че остават тук. Би било болезнено да се чудя дали ще си тръгнат, дали ще ми отнемат тези два, три или четири дни. Моите четири дни. Също беше странно как, дори когато знаех, че всичко е към края си, влиянието, което тя оказваше върху мен, ставаше по–силно. Сякаш имаше връзка с огромния й корем – сякаш като ставаше по–голям, тя придобиваше някаква гравитационна сила. За миг опитах да я гледам от по–далече, да се отделя от тази сила. Знаех, че не си въобразявам, тя имаше по–голяма нужда от мен от всякога. Защо беше това? Защото тя умираше? Или защото знаеше, че дори и да не умре, все пак – в най–добрия случай – тя щеше да се промени в нещо друго, което нямаше да познавам и нямаше да разбирам? Тя докосна с пръсти скулата ми и кожата ми остана мокра там, където тя я докосна. – Всичко ще е наред, – почти изтананика тя. Нямаше значение, че думите не значеха нищо. Тя го каза както говорят хората на децата си онези безсмислени детски римувани песнички. Зайче-байче, бебче. – Добре – промърморих аз. Тя се сви срещу ръката ми, отпускайки главата си на рамото ми. – Не вярвах, че ще дойдеш. Сет каза, че ще дойдеш, както и Едуард, но аз не им повярвах. – Защо не? – попитах аз дрезгаво. – Ти не си щастлив тук. Но въпреки това дойде. – Ти ме искаше тук. – Знам. Но не трябваше да идваш, защото не е честно от моя страна да те искам тук. Щях да разбера. Умълчах се за минута. Едуард бе възвърнал изражението си. Гледаше към телевизора докато Розали прехвърляше през каналите. Беше към шестстотния. Зачудих се колко ли време щеше да отнеме да стигне до началото. – Благодаря, че дойде – прошепна Бела. – Мога ли да те попитам нещо? – запитах аз. – Разбира се. Едуард изглеждаше така сякаш не ни обръщаше никакво внимание, но знаеше какво щях да попитам, така че не ме заблуждаваше. – Защо ме искаш тук? Сет може да те топли, а и сигурно с него е по-лесно, с малкият весел хулиган. Но когато аз вляза през вратата, се усмихваш сякаш съм любимият ти човек на света. – Ти си един от тях. – Това е извратено, да знаеш. – Мда – въздъхна тя. – Съжалявам. – И все пак, защо? Не отговори на това. Едуард отново гледаше встрани, сякаш се взираше през прозореца. Лицето му беше безизразно в отражението. – Усещам го … съвършено когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е заедно. Имам предвид, предполагам че е така – никога преди не съм имала голямо семейство. Хубаво е. – Тя се усмихна за половин секунда. – Но просто не е цялостно, ако не си тук. – Никога няма да съм част от семейството ти, Бела. Можеше да бъда. Там щях да бъда добър. Но това беше просто далечно бъдеще, което умря много отдавна, преди да има шанс да съществува. – Ти винаги си бил част от семейството ми. – не се съгласи тя. Зъбите ми изскърцаха. – Това е глупав отговор. – Кой не е? – Какво ще кажеш за ‘Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти’. –усетих как тя трепна. – Би харесал това повече? – прошепна тя. – Поне ще е по–лесно. Бих могъл да го разбера. Да се справя с него. Тогава погледнах надолу към лицето й, което беше много близо до моето. Очите й бяха затворени, а тя се мръщеше. – Отклонихме се от въпроса, Джейк. Нарушихме равновесието. Длъжен си да бъдеш част от живота ми – мога да почувствам това, както и ти можеш. – Тя спря за секунда без да отваря очите си – сякаш ме чакаше да го отрека. Когато не казах нищо тя продължи. – Но не така. Направихме нещо грешно. Не. Аз направих. Направих нещо грешно и се отклонихме… Гласът й се провлачи, а смръщването на лицето й се отпусна докато не стана просто малка бръчка в ъгъла на устните й. Чаках я да налее още лимонов сок в раните ми, но тогава леко хъркане прозвуча от гърлото й. – Изтощена е – промърмори Едуард. – Беше дълъг ден. Тежък ден. Мисля, че трябваше да си легне по–рано, но тя те чакаше. Не го погледнах. Сет каза, че й е счупило още едно от ребрата й. – Да. Прави дишането й по–болезнено. – Чудесно. – Кажи ми когато отново вдигне температура. – Аха. Косъмчетата по ръката й, която не докосваше моята, все още бяха настръхнали. Едвам бях вдигнал глава да потърся одеяло, когато Едуард хвана едно и го провеси отстрани на кушетката, разпъвайки го, така че да се спусне върху нея. От време на време, това нещо с четенето на мисли спестяваше доста време. Например, може би нямаше да се налага да правя голям въпрос от обвинението относно това, което ставаше с Чарли. Този абсурд. Едуард щеше просто да чуе точно колко ядосан… – Да – съгласи се той. – Не е добра идея. – Тогава защо? – „Защо Бела казва на баща си, че отива към подобрение, когато това единствено ще го направи по–отчаян?” – Не може да понесе безпокойството му. „Значи е по–добре…” – Не. Не е по–добре. Но сега не бих я притиснал да направи каквото и да било, което я прави нещастна. Каквото и да се случи, това я кара да се чувства по–добре. Ще се справя с останалото след това. Това не звучеше справедливо. Бела нямаше просто да прехвърли болката на Чарли за някоя по–късна дата, на някой друг, който да се изправи пред нея. Дори умираща. Това не беше тя. Ако познавах Бела, тя трябваше да има някакъв друг план. – Тя е доста сигурна, че ще оживее – каза Едуард. „Но не като човек” - изпротестирах аз. – Не, не като човек. Но така или иначе се надява да види Чарли отново. Оу, това ставаше все по и по–добре. „Да види. Чарли.” – най–накрая го погледнах с обезпокоен поглед. „След това. Да види Чарли, когато тя цялата е блестящо бяла с червени очи. Не съм кръвопиец, така че може би изпускам нещо, но Чарли изглежда странен избор за първото й хранене.” Едуард въздъхна. – Тя знае, че няма да може да е близо до него за поне година. Мисли, че можеше да шикалкави. Да каже на Чарли, че трябва да отиде в специална болница на другата страна на света. Да поддържа връзка чрез телефонни обаждания… – Това е лудост. – Да. – Чарли не е глупав. Дори и да не го убие, той ще забележи разлика. – Тя един вид разчита на това. Продължих да се взирам, и го чаках да обясни. – Тя няма да остарява, разбира се, така че това ще постави времева граница, дори и Чарли да приеме каквото и да е извинение,което измисли тя относно промените. – Той се усмихна леко. – Спомняш ли си когато се опита да й кажеш относно трансформацията си? Как я накара да познае? Свободната ми ръка се сви в юмрук. – Тя ти е казала за това? – Да. Обясняваше ми… идеята ти. Виждаш, не й е позволено да каже на Чарли истината – ще е много опасно за него. Но той е умен, практичен мъж. Тя си мисли, че той ще измисли свое собствено обяснение. Предполага, че ще го разбере грешно. – Едуард изсумтя. – В крайна сметка, ние едва се придържаме към, вампирските критерии. Той ще направи някакво грешно предположение относно нас, както беше направила тя в началото, и ние ще се съгласим с него. Мисли си, че ще може да го вижда… от време на време. – Лудост. – повторих аз. – Да – съгласи се отново той. Беше слабохарактерно от негова страна да й позволи да направи това, което искаше, само за да я запази щастлива сега. Това нямаше да свърши добре. Което ме накара да се замисля, че той вероятно не очакваше тя да оживее, за да изпробват лудия й план. Успокояваше я, за да може да е щастлива малко по–дълго. Четири дни. – Ще се справя с всичко, което дойде – прошепна той и сведе лицето си встрани, така че дори не можех да разчета изражението му. – Няма да й причиня болка сега. „Четири дни?” – попитах аз. Той не вдигна поглед. – Приблизително. „Кога тогава?” – Какво точно имаш предвид? Замислих се за това, което бе казала Бела. За това, че нещото било добре и плътно обгърнато в нещо здраво, нещо като вампирска кожа. И как ставаше това? Как излизаше то? – От малкото проучване, което можахме да направим, явно съществата използват собствените си зъби, за да избягат от утробата – прошепна той. Трябваше да направя пауза, за да преглътна злобата. – Проучване? – попитах слабо аз. – Затова не си виждал Джаспър и Емет наоколо. Това прави й Карлайл в момента. Опитва се да разчете стари истории и митове, относно това с което трябва да се справим тук, доколкото можем, търсим нещо, което би могло да ни помогне да предвидим поведението на съществото. Истории? Ако имаше митове, то тогава… – То тогава това не е първото по рода си? – попита Едуард, предвиждайки въпроса ми. – Може би. Всичко е много повърхностно. Митовете лесно могат да бъдат продукт на страх и въображение. Все пак… – той се поколеба – твоите митове са истина, нали? Навярно тези също са. Изглеждат локализирани, свързани … – Как сте открили…? – Имаше една жена, на която попаднахме в Южна Америка. Била е отгледана с традициите на нейните хора. Беше чувала предупреждения относно такива същества, стари истории, които са били предавани. – Какви са били предупрежденията? – прошепнах аз. – Че съществото трябва да бъде убито веднага. Преди да може да придобие прекалено много сила. Точно както си помисли Сам. Беше ли прав? – Разбира се, легендите им казват същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожени. Че сме бездушни убийци. Две от две. Едуард се засмя сурово. – Какво казват историите им за… майките? Агония премина през лицето му и, когато се свих настрани от болката му, знаех, че нямаше да ми отговори. Съмнявах се, че можеше да проговори. Розали – която беше толкова неподвижна и тиха откакто Бела заспа, че почти я бях забравил – тя беше тази, която отговори. Издаде сумтящ звук в гърлото си. – Разбира се, нямало оцелели – каза тя. Нямало оцелели, прямо и безгрижно. – Раждане по средата на заразено блато с шаман, който да маже слюнка от ленивец по лицето ти, за да прогони злия дух никога не е било най–сигурния метод. Дори и нормалните раждания половината пъти са протичали тежко. Никое от тях не е имало това, което това бебе има – грижещи се за него с идея относно това от какво се нуждае бебето, които се опитват да посрещнат тези нужди. Лекар с напълно уникално познание за вампирската природа. Подходящ план да извадим бебето възможно най–безопасно. Отрова, която да поправи всичко, което се обърка. Бебето ще бъде добре. А онези други майки сигурно щяха да оцелеят, ако бяха имали това – ако въобще съществуваха, като начало. Нещо, в което аз не съм убедена. – Тя подсмъркна надменно. Бебето, бебето. Сякаш това беше единственото, което имаше значение. Животът на Бела беше второстепенна подробност за нея – лесна за пренебрегване. Лицето на Едуард стана бяло като сняг. Ръцете му се извиха като нокти. Напълно егоистична и безразлична, Розали се завъртя в стола си, така че гърбът й бе към него. Той се наклони напред, преминавайки в свита стойка. – Позволи на мен, – предложих аз. Той спря, вдигайки вежда. Безшумно вдигнах кучешката ми купа от земята. После, с бързо, мощно тръсване на китката ми, я хвърлих към тила на Блонди толкова силно, че с пронизително ‘тряс’, се смачка, преди да рикошира до другата страна на стаята и да се удари в парапета в долната част на стълбището. Бела трепна, но не се събуди. – Тъпа блондинка – промърморих аз. Розали завъртя главата си бавно, а в очите й горяха пламъци. – Вкара. Ми. Храна. В. Косата. Това беше. Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я разбутам, и се смеех толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Оттатък кушетката чух звънтящия смях на Алис да се присъединява. Зачудих се защо ли Розали не скочи. Един вид го очаквах. Но тогава осъзнах, че смехът ми беше събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум. – Какво е толкова смешно? – промърмори тя. – Вкарах й храна в косата – казах й аз, кикотейки се отново. – Няма да ти простя това, куче – изсъска Розали. – Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка – отвърнах аз. –Просто духни в ухото й. – Намери някакви нови шеги – каза остро тя. – Хайде, Джейк. Остави Розали на ми… – Бела спря по средата на изречението и вдиша остро. В същата секунда Едуард се надвесваше над мен, измъквайки одеялото встрани. Изглежда изпадаше в гърч, гърбът й се извиваше като дъга настрани от кушетката. – То просто – изрече задъхано тя, – се протяга. Устните й бяха побелели, а зъбите й бяха стиснати сякаш се опитваше да сдържи писък. Едуард постави ръцете си от двете страни на лицето й. – Карлайл? – повика той с напрегнат, тих глас. – Тук съм. – каза лекарят. Не го бях чул да влиза. – Добре – каза Бела, все още дишайки затруднено и повърхностно. –Мисля, че свърши. Горкото дете няма достатъчно място, това е всичко. Става толкова голямо. Наистина беше трудно да се понесе този любящ тон, който използваше, за да опише нещото, което я разкъсваше. Особено след грубостта на Розали. От него ми се прииска да хвърля нещо и към Бела. Тя не беше забелязала настроението ми. – Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейкъб – каза тя с нежен глас, все още задъхваща се. – Не ме сравнявай с това нещо – казах остро през зъби. – Просто имах предвид бързия ти растеж. – каза тя, изглеждайки така, сякаш бях наранил чувствата й. Хубаво. – Изстрелваше се право нагоре. Можех да те гледам как ставаше по–висок с всяка минута. То също е така. Расте толкова бързо. Прехапах език, за да не кажа това, което исках да кажа – достатъчно силно, че усетих кръв в устата си. Разбира се, щеше да заздравее преди да успея да преглътна. От това се нуждаеше Бела. Да бъде силна като мен, да може да се възстановява… Тя вдиша по–лесно и после се отпусна отново на кушетката. – Хмм… – промърмори Карлайл. Аз вдигнах поглед и неговият бе върху мен. – Какво? – настоях аз. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|