Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 36.ЖАЖДА ЗА КРЪВ
35.КРАЕН СРОК - Навън ли? – попита Едуард с безгрижен тон. Имаше някакво преднамерено спокойствие в изражението му. Той притисна Ренесме малко по-силно към гърдите си. - Да, само няколко неща в последната минута... – отговорих аз също толкова небрежно. Той се усмихна с любимата ми усмивка. - Бързай да се върнеш при мен. - Винаги. Отново взех волвото, като се чудех дали е проверил брояча след последната ми разходка. Колко ли парченца бе свързал досега? Че криех нещо от него, определено. Дали бе стигнал до причината, защо не му се доверявах? Дали предполагаше, че Аро може скоро да узнае всичко, което той знае? Мислех си, че Едуард може да е стигнал до това заключение, което обясняваше защо той не изискваше обяснения от мен. Предполагам, че се опитваше да не спекулира прекалено много, опитваше се да не се занимава с поведението ми. Дали бе разбрал всичко след странното ми изпълнение онази сутрин след като Алис бе напуснала и изгорих книгата в камината? Не знаех дали беше способен на подобен скок. Беше мрачен следобед, бе тъмно като здрач. Забързах през мъглата, очите ми -фокусирани върху тежките облаци. Дали щеше да вали сняг тази вечер? Достатъчно, за да покрие земята и да пресъздаде сцената от видението на Алис? Едуард пресметна, че имаме поне още два дена. След което щяхме да се отправим към сечището, привличайки Волтури към избраното от нас място. Докато си проправях път през тъмната гора, се замислих за последното ми пътуване до Сиатъл. Мислех си, че знаех целта на Алис да ме прати в порутената част, където Дж. Дженкс се разправяше с по-съмнителните си клиенти. Ако бях отишла в някой от другите му, по-законни офиси, дали щях да се досетя за какво да попитам? Ако го бях срещнала като Джейсън Дженкс или Джейсън Скот, законен адвокат, дали щях да открия Дж. Дженкс, доставчик на незаконни документи? Трябваше да мина по пътя, от който ставаше ясно, че не съм намислила нищо хубаво. Това бе моята следа. Беше тъмно, когато спрях в паркинга на ресторанта минути по-късно, игнорирайки готовите за действие портиери на входа. Сложих контактните си лещи и влязох да почакам Джей вътре в ресторанта. Въпреки че бързах да приключа с тази депресираща необходимост и да се върна при семейството си, Джей очевидно внимаваше да не бъде опетнен от фундаменталните му връзки – имах чувството, че бърза размяна на паркинга би обидило чувствата му. Дадох името Дженкс на подиума и раболепният домакин ме отведе нагоре в малка частна стая с пукаща камина. Той пое дълкото ми палто с цвят слонова кост, което носех, за да скрия факта, че носех идеята на Алис за подходящо облекло, и ахна тихо при вида на бледорозовата ми сатенена коктейлна рокля. Не можех да не се почувствам поласкана – все още не бях свикнала да бъда красива за всички, освен само за Едуард. Домакинът, заеквайки, ми отпрати няколко припряни комплимента, докато излизаше препъвайки се от стаята. Застанах до огъня, докато чаках, протягайки пръстите си близо до огъня, за да ги затопля преди неизбежното ръкостискане. Не че Джей не осъзнаваше, че очевидно има нещо странно с Кълънови, но все пак бе добър навик за придобиване. За половин секунда се зачудих какво щеше да е чувството, ако пъхна ръката си в огъня. Какво ли щеше да е усещането от изгарянето... Влизането на Джей разсея болезнеността ми. Домакинът също пое палтото му и бе очевидно, че не бях единствената, която се бе издокарала за срещата. - Съжалявам, че закъснях – каза веднага Джей, щом останахме сами. - Не, точно навреме сте. Той протегна ръка и докато се здрависвахме усетих, че пръстите му са значително по-топли от моите. Това сякаш не го притесняваше. - Изглеждате зашеметяващо, ако ми позволите да съм толкова дързък, госпожо Кълън. - Благодаря ви, Джей. Моля, наричайте ме Бела. - Трябва да призная, че е доста различно преживяване да работя с вас, вместо с господин Джаспър. Много по-малко... стресиращо. – Той се усмихна колебливо. - Наистина? Винаги съм намирала присъствието на Джаспър много успокояващо. Веждите му се смръщиха. - Нима? – промърмори той учтиво, макар очевидно да не бе съгласен. Колко странно. Какво бе сторил Джаспър на този мъж? - Отдавна ли познавате Джаспър? Той въздъхна от неудобство. - Работя с господин Джаспър повече от двайсет години и старият ми партньор го познаваше от петнайсет години преди това... Той никога не се променя. – Джей трепна леко. - Да, Джаспър е леко особен в този смисъл. Джей поклати глава, сякаш можеше да прогони обезпокоителната мисъл. - Няма ли да седнете, Бела? - Всъщност малко бързам. Очаква ме дълъг път до вкъщи. – Докато говорех, извадих дебелият бял плик с бонусът му от чантата си и му го подадох. - Оу –каза той, с нотка на разочарование в гласът му. Той сложи пликът във вътрешният джоб на сакото си без да се притеснява да проверява сумата. – Надявах се, че можем да поговорим за малко. - Относно? – попитах любопитно аз. - Е, нека първо ви дам поръчката. Искам да се уверя, че сте доволна. Той се обърна, постави куфарчето си на масата и отвори закопчалките. Оттам извади кафяв продълговат плик. Макар да нямах представа какво трябва да гледам, отворих плика и разгледах любопитно съдържанието му. Джей бе преобразил снимката на Джейкъб и бе сменил цветът й, така че не бе веднага очевидно, че е същата снимка едновременно от паспорта и шофьорската му книжка. И двете ми изглеждаха напълно идеални, но това имаше малко значение. Погледнах снимката на паспорта на Ванеса Улфи за частица от секундата, след което бързо отвърнах поглед, с надигаща се буца в гърлото ми. - Благодаря ви – казах му аз. Очите му се присвиха леко и усетих, че той е разочарован, че прегледа ми не е бил по-подробен. - Мога да ви уверя, че всяка част е изпипана до съвършенство. Всичко би преминало и най-строгата проверка от експерти. - Убедена съм, че е така. Наистина оценявам това, което сторихте за мен, Джей. - Удоволствието беше мое, Бела. За вбъдеще се чувствайте свободна да идвате при мен за всичко, от което семейство Кълън се нуждаят. – Дори не го намекна наистина, но звучеше като покана да заема мястото на Джаспър като свръзка. - Искахте да обсъдим нещо? - Ъм, да. Въпросът е деликатен... – Той посочи към скамейката пред огнището с въпросително изражение. Седнах в единият й край, а той се настани до мен. Пот избиваше върху челото му отново и той извади синя копринена кърпичка от джоба си и започна да я забърсва. - Вие сте сестра на съпругата на господин Джаспър? Или сте омъжена за брат му? – попита той. - Омъжена съм за брат му – поясних аз, чудейки се накъде отива това. - Тогава вие сте съпругата на господин Едуард? - Да. Той се усмихна извинително. - Виждате ли, виждал съм имената много пъти. Приемете закъснелите ми поздравления. Хубаво е, че господин Едуард откри такава прекрасна жена след толкова много време. - Много ви благодаря. Той замълча, попивайки потта си. - През годините, можете да си представите, развих здравословно чувство на уважение към господин Джаспър и цялото му семейство. Кимнах предпазливо. Той си пое дълбоко дъх, след което издиша без да каже нищо. - Джей, моля ви кажете каквото сте намислили. Той си пое още един път дъх, след което прошепна бързо, заваляйки думите. - Ако можете само да ме уверите, че не възнамерявате да отвлечете малкото момиченце от баща й, ще спя много по-добре тази нощ. - Оу – казах зашеметено аз. Отне ми минута да разбера погрешното заключение, което си бе извадил. – О, не. Няма нищо подобно. – Усмихнах се вяло, като се опитвах да го уверя. – Просто подготвям безопасно място за нея, в случай че нещо се случи на мен и съпругът ми. Очите му се присвиха. - Очаквате ли нещо да ви се случи? – Той се изчерви, след което се извини. – Не че е моя работа. Наблюдавах как изчервяването му се разпростира изпод деликатната тъкан на кожата му и бях доволна – както често се случваше – че не бях обикновен новороден вампир. Джей изглеждаше достатъчно приятен мъж, като оставим криминалните наклонности настрани, и би било срамота да го убия. - Човек никога не знае – въздъхнах аз. Той смръщи вежди. - Тогава ви пожелавам късмет. И моля ви не ми се сърдете, скъпа, но... ако господин Джаспър пристигне и ме попита какви имена съм сложил на тези документи... - Разбира се, че трябва да му кажете веднага. Не бих искала нищо друго, освен господин Джаспър да е напълно наясно с нашата сделка. Очевидната ми искреност изглежда премахна част от напрежението му. - Много добре – каза той. – И не мога да ви убедя да останете за вечеря. - Съжалявам, Джей. Вмомента разполагам с малко време. - Тогава, отново, най-искрените ми пожелания за вашето здраве и щастие. Всичко, от което семейство Кълън се нуждае, не се колебайте да ми позвъните, Бела. - Благодаря ви, Джей. Напуснах с контрабандата си, хвърляйки поглед назад, за да видя зяпналият ме Джей, с изражение на смесена тревога и съжаление. Пътят на връщане ми отне по-малко време. Ноща бе черна, така че изключих фаровете си и се скрих в нея. Когато пристигнах обратно в къщата, повечето от колите, включително поршето на Алис и моето ферари, липсваха. Традиционните вампири отиваха възможно най-далеч, за да задоволят жаждата си. Опитах се да не мисля за ловуването им през ноща, трепвайки при представата за жертвите им. Само Кейт и Гарет бяха в предната стая, спорейки игриво за хранителната полза на животинската кръв. Заключих, че Гарет е пробвал лов във вегетариански стил и го бе намерил за трудна работа. Едуард вероятно бе отвел Ренесме вкъщи, за да спи. Джейкъб, без съмнение, бе в гората близо до къщурката. Останалата част от семейството ми сигурно също бяха на лов. Вероятно бяха навън с останалите Денали. Което фактически ми предоставяше къщата на мое разположение и побързах да се възползвам от това. Можех да усетя, че съм първата, която влиза в стаята на Алис и Джаспър от доста време насам, може би първата от ноща, когато ни напуснаха. Претърсих мълчаливо огромният им дрешник, докато не открих точният тип чанта. Вероятно беше на Алис – беше малка черна кожена раничка, от типа, който по принцип се използваха като чантички, достатъчно малка, за да може Ренесме да я носи без да се набива на очи. След което събрах събрах дребните им, взимайки два пъти повече от годишният доход на едно обикновено американско домакинство. Предположих, че кражбата ми тук ще е по-малко забележима отколкото от останалата част от къщата, тъй като тази стая натъжаваше всички. Пликът с фалшивите паспорти и лични карти сложих в чантата върху парите. След което седнах на ръба на леглото на Алис и Джаспър и загледах жалкият, незабележителен пакет, който бе всичко, което можех да дам на дъщеря ми и най-добрият ми приятел, за да им помогна да запазят живота си. Свлякох се на леглото, чувствайки се безпомощна. Но какво друго можех да направя? Седях там няколко минути със сведена глава преди блясъка на една добра идея да ме сполети. Ами ако... 36.ЖАЖДА ЗА КРЪВ Те дойдоха с величие, с красота. Дойдоха в непробиваема структура, движеха се заедно, но не беше като марш. Движха се плавно в идеална синхронизация до дърветата – тъмна, непрекъсната форма, която изглеждаше сякаш покриваше няколко сантиметра от снега, това беше плавното им придвижване. Външният периметър беше сив, като цветът ставаше все по тъмен с всяка линия от тела отиващи към центъра, докато сърцето на строя беше най-дълбокото черно. Всяко едно лице беше покрито с качулка и засенчено. Слабият звук от леките движения на краката им бе толкова симетричен, като музика, сложен ритъм, който никога не потрепваше. При някакъв знак, който не видях, или може би нямаше знак, а просто хилядолетие от упражнения, конфигурацията се разгъна навън. Движението беше твърде стабилно, твърде точно, за да заприлича на отварянето на цвете, въпреки че цветът го загатна. Фигурите със сиви мантии се разпръснаха в двата края, докато по-тъмните персонажи се издигнаха точно пред центъра, като всяко движение бе контролирано отблизо. Прогресът им беше бавен, но обмислен, без забързване, без напрежение, без тревога. Беше крачката на непобедимите. Това беше почти като старият ми кошмар. Единственото нещо, което липсваше беше злорадстващото им желание, което бях видяха в съня си, усмивките на отмъстителна радост. Засега Волтури бяха твърде дисциплинирани, за да изразят въобще някаква емоция, като също така не показаха изненада или смут, когато видяха колекцията от вампири, които ги очакваха тук; колекция, която изведнъж заприлича на неорганизирана и неподготвена в сравнение с тях. Не се изненадаха и от гигантския вълк, който стоеше в средата. Не можех да се стърпя и да не ги преброя. Бяха тридесет и двама, дори ако не се броят самотните фигури, облечени в черни мантии, в самия край, които трябваше да бъдат съпругите. Защитаваната им позиция предполагаше, че няма да се включват в атаката. Все още бяхме числено превъзхождани. Само деветнайсет от нас биха се били и още седем, които щяха да гледат как ни унищожават. Дори и да броя десетте върколака, им бяхме в кърпа вързани. -Войниците идват, войниците идват. –Измърмори Гарет на себе си, след което се приплъзна една стъпка по-близо до Кейт -Значи дойдоха. –Прошепна Владимир на Стефан. -Съпругите . -Изсъска вторият вампир. -Цялата стража. Всички заедно. Добре че не отидохме във Волтера. И тогава, сякаш не бяха достатъчно, докато Волтури се приближаваха величествено, още вампири започнаха да запълват сечището зад тях. Лицата на този привидно безкраен поток от вампири бяха пълна противоположност на безизразната дисциплина на Волтури. Очертанията им си възвърнаха израженията, които носеха преди да ги изненадаме. Беше достатъчно лесно да разберем какво се върти в главите им, лицата им бяха толкова изразителни. Бяха ядосна сбирщина, биеща се до безумие и убиваща в името на правосъдието. Не осъзнавах напълно какво изпитваше вампирският свят към безсмъртните деца, преди да видя лицата им. Беше ясно, че тази разноцветна, неорганизирана орда, повече от петдесет вампира събрани заедно, беше собствената група от свидетели на Волтури. Когато умрем, те щяха да разпространят на света новината, че престъпниците са премахнати, че Волтури са действали с безпристрастност. Повечето изглеждаха така, сякаш искаха да направят повече от това само да стоят и да гледат, искаха да помогнат да ни разкъсат и изгорят. Нямахме шанс за успех. Дори и да успеехме по някакъв начин да неутрализираме предимствата им, те все още можеха да ни заровят под телата. Дори и да убиехме Деметри, Джекъб не бе способен да надбяга това. Можех да почувствам как се схващам, въпреки натежалия въздух, който ме притискаше надолу с повече напрежение от преди. Един от вампирите от противоположната страна изглежда не заемаше ничия страна. Разпознах Ирина, докато се колебаеше между двете компании, изражението й бе уникално сред другите. Ужасеният й поглед беше заключен върху позицията на Таня на първата линия. Едуард изръмжа много нисък, но жарък звук. -Алистър беше прав. -Промърмори на Карлайл. Гледах как Карлайл го гледа въпросително. -Алистър е бил прав? -Прошепна Таня. -Те, Кай и Аро, идват, за да ни унищожат и да спечелят. –Едуард вдиша отново почти безшумно, не можех да чуя издишването му. -Имат многослойна стратегия, вече поставена на място. Ако поводът на Ирина се окаже неверен, ще намерят нещо друго, за което да се хванат. Но вече са видели Ренесме, затова са оптимистично настроени относно развитието. Все още можем да се опитаме да се защим срещу другите им измислени обвинения, но първо трябва да спрат, за да разберат истината за Ренесме . -Стана още по-нисък. -А те нямат намерение да го правят. Джейкъб наддаде странен тих вой. И тогава, неочаквано, две секунди по-късно, шествието спря. Тихата музика от идеално синхронизираните движения се превърна в тишина. Безупречната им дисциплина остана непрекъсната, Волтури замръзнаха в абсолютно спокойствие като едно. Стояха на около сто метра от нас. Зад мен, от двете ми страни, чух тупкането на огромните сърца, по-близо от преди. Рискувах и погледнах лявата и дясната ми страна от периферното ми зрение, за да видя какво спря крачката на Волтури. Вълците се бяха присъединили към нас. От двете страни на неравната ни линия, върколаците се бяха разклонили като дълги ограничаващи ръце. Отне ми само частица от секундата, за да забележа, че бяха повече от десет вълка за да разпозная тези, които познавах и тези, които не бях виждала никога преди. Бяха шестнадесет от тях около нас, седемнайсет заедно с Джейк. Личеше си от височината и огромните им лапи, че са много, много млади. Предположих, че трябваше да го предвидя, с толкова много настанени вампира в района, върколашката популационна експлозия бе неизбежна. Още деца, които щяха да умрат. Зачудих се защо Сам беше позволил това и след това осъзнах, че е нямал друг избор. Ако само един от вълците стоеше тук, с нас, Волтури щяха да се погрижат, за да намерят останалите. Бяха събрали целия си вид на този хълм. А ние щяхме да загубим. Внезапно, бях бясна. Повече от бясна, бях направо смъртоносно разярена. Безнадеждното ми отчаяние изчезна напълно. Леко червеникаво сияние озари тъмните фигури пред мен, и всичко, което исках в този момент бе шансът да потопя зъбите си в тях, да откъсна крайниците от телата им и да ги закова за изгаряне. Бях толкова вбесена, че можех да танцувам пред кладата, където те щяха да горят живи. Щях да се смея, докато останките им тлееха. Устните ми се отпуснаха автоматично и ниско, безстрашно ръмжене раздра гърлото ми, идвайки от дебрите на стомаха ми. Осъзнах, че ъгълчетата на устата ми да се извили в усмивка. До мен, Зафрина и Сена повториха тихият ми рев. Едуард стисна ръката, която все още държеше, предупреждавайки ме. Засенчените лица на Волтури все още бяха безизразни през повечето време. Само две двойки очи издаваха някаква емоция. В самия център, докосвайки ръцете си, Аро и Кай бяха спрели, за да ни преценят и цялата стража бе спряла с тях, чакайки за заповед да убиват. Двамата не гледаха един към друг, но беше очевидно, че си общуваха. Маркус, обаче, докосвайки другата ръка на Аро, не изглеждаше като част от разговора. Изражението му не бе безумно като на стражата, но бе почти толкова безизразно. Както предният път, когато го видях, изглеждаше крайно отегчен. Телата на техните свидетели се насочиха към нас, очите им яростно фиксирани върху Ремесме и мен, но останаха близо до края на гората, оставяйки широко пространство между самите тях и войската. Само Ирина се застоя близо до Волтури, само на няколко крачки от древните жени, и двете руси със снежно бели кожи и замъглени очи, и двамата им масивни бодигарда. Имаше още една жена в една от тъмносивите мантии, която стоеше точно зад Аро. Не можех да съм сигурна, но изглеждаше така сякаш докосваше гърбът му. Това другият щит, Рената ли беше? Зачудих се, както Елизар, дали би могла да отблъсне мен. Но нямаше да си пропилявам живота, опитвайки се да стигна до Кай или Аро. Имах по-важни мишени. Претърсих линията за тях и не изпитах никаква трудност в разпознаването на двамата дребни, но с приятна форма мантии, които бяха близо до сърцето на подредбата. Алек и Джейн, най-малките членове на стражата, стояха точно до страната на Маркус, с Деметри застанал на другата. Очарователните им лица бяха гладки, не-издаващи нищо. Те носеха най-тъмните мантии, като зиключим чисто черното на древните. Близнаците, дяволски изчадия, както ги наричаше Владимир. Способностите им бяха основата на защитата на Волтури. Диамантите в колекцията на Аро. Мускулите ми се свиха и отрова започна да изпълва устата ми. Воднистите очи на Аро и Кай трепнаха през нашата линия. Прочетох разочарованието в лицето на Аро, а погледът му се спускаше към лицата ни отново и отново, търсейки това, което липсваше. Раздразнение затегна устните му. В този момент, се зарадвах най-много, че Алис бе избягала. Докато паузата се увеличаваше, чух как дъхът на Едуард се забързва. -Едуард ?-Попита Карлайл ниско и загрижено . -Не са сигурни как да действат. Претеглят възможностите си, избирайки ключови мишени, мен, разбира се, ти, Елизар, Таня. Маркус разглежда връзките помежду ни, търсейки за слаби точки. Присъствието на румънците ги дразни, притеснени са за лицата, които не разпознават, най-вече за Зафрина и Сена, и за вълците, естествено. Никога преди не са били числено превъзхождани. Ето това ги спря. -Числено превъзхождани ?-Прошепна Таня невярваща . -Не броят свидетелите си. -Едуард вдиша. -Те са несъществуващи и незначителни за стражата. Аро просто се наслаждава на публика . -Да говоря ли ?- Попита Карлайл. Едуард се поколеба, след което кимна. -Това е единственият шанс, който ще получиш. Той изравни раменете си и прекрачи няколко стъпки пред защитната линия. Не исках да го виждам сам и незащитен. Той разгърна ръцете си, държейки дланите си нагоре, сякаш поздравяваше. -Аро, стари мой приятелю. Изминаха векове, откакто не сме се виждали. В бялото сечище зареше мъртвешка тишина за един дълъг момент. Можех да почувствам обтегнатостта, която Едуард излъчваше, докато слушаше преценката на Аро за думите на Карлайл. Напрежението нарастваше с всяка изминала секунда. И тогава Аро пристъпи напред, извън центъра на редицата. Щитът, Рената пристъпи заедно с него, сякаш върховете на пръстите й бяха зашити за робата му. За първи път редовете на Волтури реагираха. Тихо ръмжене премина през линията, веждите им се снишиха, за да образуват намръщване, и се озъбиха. Няколко от стражите се наведоха напред в бойна стойка. Аро извади едната си ръка и я вдигна пред тях. -Мир. -Пристъпи още само няколко крачки, след което наведе главата си на една страна. Млечните му очи светеха с любопитство. -Точни думи, Карлайл. -Той вдиша с тънкия си шепнещ глас. -Не изглеждат на мястото си, имайки предвид армията, която си събрал, за да убие мен и любимите ми. Карлайл поклати главата си и протегна дясната си ръка напред, сякаш между тях нямаше близо сто метра разстояние. -Не е нужно да докоснеш ръката ми, за да знаеш, че намерението ми никога не е било такова. Проницателните очи на Аро се свиха. -Но какво значение има намерението ти, имайки предвид какво си сторил? - Той посърна и сянка на печал премина през очертанията му, но ме можех да кажа дали беше истинска или не. -Не съм извършил престъплението, за което си тук да ме накажеш . -Тогава се отдръпни и ни остави да накажем тези, които са отговорни. Наистина Карлайл, нищо не би ме зарадвало повече, от това да запазя животът ти днес. -Никой не е нарушил закона Аро, нека ти обясня. –Карлайл отново предложи ръката си Преди Аро да може да отговори, Кай прехвърча към неговата страна. -Толкова много безсмислени правила, толкова ненужни закони си създал за себе си, Карлайл . -Белокосият вампир изсъска. –Как е възможно да защитаваш нарушаването на такъв, който наистина има значение ? -Законът не е нарушен, ако ме изслушате… -Виждаме детето, Карлайл. -Изръмжа Кай. –Не се отнасяй с нас като с глупаци. -Тя не е безсмъртна. Не е вампир. Мога лесно да ви го докажа само с няколко мига. Кай го отряза. -Ако тя не е една от забранените, тогава защо сте събрали цял батальон, за да я защити? -Свидетели, Кай, точно както и вие сте си довели. –Карлайл посочи към ядосаната орда на края на гората, като някои изръмжаха в отговор. -Всеки един от нашите приятели би могъл да ви каже истината за детето. Или можете просто да я погледнете, Кай. Да видите притока на човешка кръв в бузите й. -Фалшификация !-Отсече Кай рязко. –Къде е информаторът? Нека пристъпи напред!-Той повдигна вратата си, докато не забеляза Ирина да се замотава зад съпругите. –Ти! Ела ! Ирина се загледа в него, безкомпромисно, лицето и изглеждаше като на някой, който не се е събудил съвсем от някой неприятен сън. Нетърпеливо, Кай щракна с пръсти. Един от двамата огромни бодигарда на съпругите се измести от едната и страна и я подтикна грубо в гърба. Тя премигна два пъти, след което се отправи бавно и замаяно към Кай. Спря няколко метра преди него, като очите и все още бяха приковани върху сестрите й. Античният вампир скъси разстоянието помежду им и я удари през лицето. Едва ли я е заболяло, но имаше нещо ужасно унизително в постъпката. Сякаш гледах някой как рита куче. Таня и Кейт изсъскаха в синхрон. Тялото на Ирина се скова и очите и най-после се фокусираха върху Кай. Той посочи с нокътя на единия си пръст, Ренесме за първи път, откакто бе влязъл в сечището. Главата и се наведе на едната страна и объркване премина през очертанията ни. -Е ?-Изръмжа вампирът. -Аз...Не съм сигурна. –Каза тя със смутен тон. Ръката на Кай трепна отново, сякаш искаше да я удари отново. -Какво искаш да кажеш ?- Каза той с метален шепот. -Не изглежда по същия начин, но мисля, че е същото дете. Искам да кажа, че се е променила. Това дете е по-голямо, от това, което видях, но— Бясната му въздишка се изпусна изведнъж през озъбените му зъби и Ирина спрекъсна, без да довърши. Аро отиде от едната страна на Кай и сложи ръката си на рамото му, за да го удържи. -Бъди сдържан, братко. Имаме време да разберем това. Няма нужда да бързаме. С мрачно изражение, Кай обърна гръб на Ирина. -Сега, захарче. –Каза Аро с топъл шепот. –Покажи ми какво се опитваш да кажеш . Той изкара ръката си към смутената вампирка. Несигуртна, Ирина хвана ръката му. Той задържа нейната само пет секунди. -Виждаш ли, Кай ?-Каза. -Не е толкова сложно да вземеш, това, което искаш. Той не му отговори. От ъгълчето на окото си, Аро погледна веднъж към публиката си, към тълпата си, след което се обърна отново към Карлайл . -И така, изглежда, че се сблъскахме с мистерия. Явно детето е пораснало. И все пак споменът на Ирина ясно ни показва безсмъртно дете. Интересно. -Точно това се опитвам да обясня. –Каза Карлайл и от смяната на гласът му, можех да усетя, че е облекчен. Това беше паузата, около която градяхме несигурните си надежди. Аз не бях облекчена. Изчаках, почти вцепенена от гняв, за слоевата стратегия, която Едуард ни обеща. Карлайл отново подаде ръката си. Аро се поколеба за момент. -Бих предпочел обяснение от някого, по-наясно с историята, приятелю мой. Греша ли като си мисля, че това нарушение няма нищо общо с теб? -Няма нарушение . -Както и да стоят нещата, аз ще получа всеки аспект от истината. –Перушинестият му глас се втвърди. -И най-добрият начин да я разбера, е да извлека доказателствата, директно от талантливият ти син. – Той наколни главата си към Едуард. -Тъй като детето е в обятията на новородената му партньорка, съдя, че и Едуард е замесен. Разбира се, че искаше Едуард. Веднъж щом проникнеше в съзнанието му, щеше да узнае мислите на всички нас. Освен моите. Едуард бързо се обърна и целуна челото ми и това на Ренесме, без да среща погледа ми, след което прекрачи заснеженото поле, хващайки рамото на Карлайл, докато минаваше. Чух ниско скимтене зад мен, ужасът на Есме напираше. Червеникавата мъгла, която виждах около Волтури, загоря по-силно от преди. Не можех да понеса да гледам как Едуард преминава празното бяло пространство сам, но също не можех да си позволя да преместя Ренесме крачка по-близо до противника ни. Противоположните нужди ме разкъсваха, бях замръзнала толкова здраво, че имах чувството, че костите ми може да се разбият от напрежението. Видях Джейн да се усмихва, когато Едуард премина средата и се оказа по-близо до тях, отколкото до нас. Тази самодоволна малка усмивка мина границата. Яростта ми се покачи по-високо дори от покачващата се жажда за кръв, която почувствах, когато вълците се обвързаха с тази обречена битка. Можех да вкуся лудостта на езика си, имах чувството, че тече през мен като приливна вълна от чиста сила. Мускулите ми се затегнаха и действах автоматично. Хвърлих щитът си с цялата сила на ума ми, мятайки го през невъзможния простор на полето, десет пъти повече от най-добрия ми резултат, като копие. Дъхът ми се ускори от напрежение. Щитът изблика от мен като балон от чиста енергия, пухест облак от течна стомана. Пулсираше като живо същество, можех да го почувствам от върха на ръбовете. Нямаше отдръпване на еластичната материя сега, както преди, в този момент от сурова сила, видях че враждебната реакция, която усетих преди, беше от мен, бях прилепнала тази невидима част от мен в самозащита, подсъзнателно, не-искаща да я пусна. Сега я освободих и щитът ми експлодира от мен без усилие на повече от петдесет метра, взимайки само частица от концентрацията ми. Можех да го почувствам как се огъва точно както мускул, подчиняващ се на волята ми. Притиснах го и го оформих като дълъг заострен овал. Всичко под огъващия се железен щит изведнъж бе част от мен, можех да почувствам живата сила на всичко, което покриваше, като точки от светла толина и ослепителни искри от светлина ме заобикаляха. Насочих щита по дължината на сечището и издишах успокоена, когато усетих брилянтната светлина на Едуард под защитата ми. Задържах го там, свивайки новият си мускул така че, да обгражда отблизо Едуард, тънък но неразрушим слой между тялото му и враговете ни. Измина едва една секунда и Едуард все още ходеше към Аро. Всичко абсолютно се промени, но никой освен мен, не бе забелязал експлозията. Слисан смях избухна през устните ми. Усетих как другите ме гледат и видях голямото черно око на Джейкъб да се завърта към мен, за да ме изгледа така сякаш съм си загубила ума. Едуард спря на няколко крачки от Аро и осъзнах с раздразнение, че независимо че определено можех да спра това разменяне на мисли да се случи, не трябваше да го правя. Това беше точката на цялата ни подготовка, да накараме Аро да изслуша нашата част от историята. Беше почти физически болезнено да го направя, но издърпах обратно насила щита си, оставяйки Едуард незащитен отново. Веселото ми настроение се беше изпарило. Фокусирах се изцяло върху Едуард, готова да го защитя веднага, ако нещо се обърка. Брадичката му се надигна арогантно и той подаде ръката си на Аро, сякаш му оказваше огромна чест. Аро изглеждаше само очарован от държанието му, но очарованието му не беше всеобхватно. Рената се размърда нервна изпод сянката му, а намръщената физиономия на Кай беше толкова дълбока, че изглеждаше сякаш хартиено-прозрачната му кожа ще се сбръчка завинаги. Малката Джейн се озъби, а до нея, очите на Алек се свиха в концентрация. Предполагах, че и той като мен, бе готов да действа, ако забележи нещо нередно. Аро стесни разстоянието без да спира и, наистина, от какво имаше да се страхува? Тромавите сенки на по-светлите мантии, мускулести бойци като Феликс, бяха само на няколко метра. Джейн и горящата й дарба можеха да хвърлят Едуард на земята, гърчейки се в агония. Алек можеше да го ослепи и оглуши още преди да може да направи и една стъпка към Аро. Никой не знаеше, че имах силата да ги спра. Дори и Едуард. Със спокойна усмивка, Аро пое ръката му. Очите му се затвориха, след което раменете му се изгърбиха от яростната атака на информация. Всяка тайна мисъл, всяка стратегия, всяко прозрение, всяка мисъл, която Едуард беше чул около него през последния месец, сега бяха на Аро. И дори по-назад, всяко видение на Алис, всеки тих момент със семейството ни, всяка картина в главата на Ренесме, всяка целувка, всяко докосване между него и мен...Всичко това също вече беше на Аро. Изсъсках ядно и щитът се нагласи според раздразнението ми, нагласяйки се според положението ни. - Спокойно, Бела. – прошепна ми Зафрина. Стиснах зъби. Аро продължи съсредоточено да изучава спомените на Едуард. Съпругът ми също наведе глава, а мускулите на врата му се стегнаха, докато прочиташе от Аро всичко това, което другия виждаше в мислите му, заедно с реакциите му към него. Този странен диалог продължи толкова дълго, че чак стражата започна да става нетърпелива. Тихи шепоти се чуха откъм редицата, докато Кай не изръмжа тихата си, рязка заповед за тишина. Джейн се накланяше нетърпеливо напред, сякаш не можеше да се въздържи, лицето на Рената беше стегнато от напрежение. За момент изучих този силен щит. Щит, който изглеждаше толкова неспокоен и слаб. Въпреки че беше потребна на Аро, тя не беше боец. Работата й не бе да се бие, а да защитава. Нямаше нищо кръвожадно в нея. Колкото и да бях неопитна, аз знаех, че ако се изправехме една срещу друга, щях да я помета. Върнах вниманието си върху Аро, докато се изправяше и отваряше очите си, в чието изражение се четеше благоговение и предпазливост. Той не пусна ръката на Едуард, чиито мускули се отпуснаха едва-едва. - Виждаш ли? – попита съпругът ми, а кадифеният му глас беше спокоен. - Да, определено виждам. – отвърна Аро и изненадващо, звучеше изумен. – Съмнявам се някога някои двама души сред боговете или смъртните някога да са виждали така ясно. Лицата на тренираните стражи показаха същото недоверие, което изпитвах аз. - Ти ми даде много, върху което да разсъдя, млади приятелю. – продължи Аро. – Повече, отколкото очаквах. И все пак той не пусна ръката на Едуард, чиято напрегната поза бе на някой, който слуша. Съпругът ми не отговори. - Може ли да ни запознаете. – Попита Аро, дори почти се примоли, с внезапен напиращ интерес. – Дори не съм мечтал за съществуването на нещо подобно през всичките ми векове! Ето нова глава към историята ни! - За какво става дума, Аро! – Намеси се Кай рязко, преди Едуард да отговори. Само въпросът ме накара да придърпам Ренесме в прегръдките си, притискайки я към гърдите ми. - Нещо, за което не си и мечтал, практични ми приятелю! Премисли за минута, тъй като правосъдието, което дойдохме да дадем, вече не е акуратно. Кай изсъска изненадано при думите му. - Мир, братко. – Изрече Аро успокоително. Това трябваше да са добри новини, това бяха думите, които очаквахме, забавянето, което мислехме за невъзможно. Аро се вслуша в истината и призна, че законът не беше нарушен. Ала очите ми бяха приковани в Едуард – мускулите на врата му бяха стегнати. Повторих наум инструкциите на Аро към Кай да „премисли” и чух многозначността в тях. - Ще ме запознаеш ли с дъщеря ти? – Повтори Аро на Едуард. Кай не беше единственият, който изсъска при новото нарицателно. Едуард кимна неохотно. И все пак, Ренесме беше завладяла толкова много досега. Аро винаги се е държал като лидера на древните. Ако той беше на наша страна, другите биха ли действали против нас? Аро все още държеше ръката на Едуард и сега отговори на въпрос, който ние останалите не бяхме чули: - Мисля си, че компромис би било най-доброто решение в текущия момент и при текущите обстоятелства. Ще се срещнем по средата. Аро пусна ръката на Едуард. Съпругът ми се обърна към нас, а древният го последва, прехвърляйки небрежно едната си ръка около раменете му, сякаш бяха най-добри приятели, само за да задържи достъпа си до кожата на Едуард. Те запристъпваха през полето към нас. Цялата стража направи крачка да ги последва. Аро махна нехайно с ръка без дори да ги поглежда. - Стойте, драги мои. Наистина, те не ни мислят зло, ако сме миролюбиви. Стражата реагира по-явно на това, съскайки и ръмжейки в протест, но все пак останаха на място. Рената, която се приближи повече от друг път до господаря си, изскимтя напрегнато. - Господарю, - прошепна тя. - Не се тормози, любов моя, - отвърна той. – Всичко е наред. - Може би е редно да доведете няколко члена на стражата си с вас. – Предложи Едуард. – Ще ги направи по-спокойни. Аро кимна, като че ли това беше мъдро решение, за което и той е трябвало да се сети. Той щракна два пъти с пръсти. - Феликс, Деметри. Двата вампира бяха до него на мига и изглеждаха точно така, както си ги спомнях – и двамата високи и тъмнокоси, Деметри бе силен и слаб, подобен на острието на меч, Феликс пък – едър и страховит като яка метална сопа. И петимата спряха по средата по средата на заснеженото поле. - Бела. – повика ме Едуард. – Доведи Ренесме…и няколко приятели. Аз си поех дълбоко въздух. Тялото ми беше стегнато от съпротива. Мисълта да занеса Ренесме в центъра на конфликта....Но аз се доверявах на Едуард. Той щеше да знае, ако Аро планира някакво предателство до този момент. Аро имаше трима пазачи на своя страна, така че аз щях да взема двама със себе си. Отне ми само секунда да реша. - Джейкъб? Емет? – Попитах тихичко. Емет, защото той умираше да отиде. Джейкъб, защото той нямаше да може да понесе да остане назад. И двамата кимнаха. Емет се ухили. Аз пресякох полето, с тях от двете ми страни. Чух още едно роптаене от пазачите като видяха избора ми – ясно беше, че не се доверяваха на върколака. Аро повдигна ръка, пресичайки протестът им. - Имате интересна компания. – Промърмори Деметри на Едуард. Едуард не отговори, но тихо ръмжене се процеди през зъбите на Джейкъб. Ние се спряхме на няколко метра от Аро. Едуард се наведе под ръката на Аро и бързо се присъедини към нас, хващайки ме за ръката. За момент се гледахме в мълчание. Тогава Феликс тихо ме поздрави отстрани. - Здравей отново, Бела. – Той се ухили наперено, докато все още следеше всяко помръдване на Джейкъб с периферното си зрение. Аз се усмихнах иронично на грамадния вампир. - Здрасти, Феликс. Феликс се засмя. - Изглеждаш много добре. Безсмъртието ти подхожда. - Много ти благодаря. - Няма защо. Твърде лошо... Той остави коментара си да се проточи в тишината, но нямах нужда от дарбата на Едуард, за да се представя какъв щеше да бъде краяя му. „Твърде лошо, че ще се наложи да ви убием след секунда.” - Да, твърде е лошо, нали? – Промърморих аз. Феликс ми намигна. Аро не обърна никакво внимание на поздрава ни. Той наведе главата си на една страна, заинтересован. - Чувам странното й сърчице. – Промърмори той с почти напевен глас. – Подушвам странната й миризма. – Тогава мъгливите му очи се преместиха върху мен. – Наистина, млада Бела, безсмъртието извънредно много ти отива. – Каза той. – Като че си била създадена за това живот. Аз кимнах веднъж в знак за приемането на комплимента му. - Хареса ли ти подаръкът ми? – Попита той, поглеждайки висулката, която носех. - Красива е и е много, много щедро от твоя страна. Благодаря. Вероятно трябваше да ти пратя писмо. Аро се засмя удовлетворен. - Беше просто нещо, което ми се мотаеше. Помислих, че може пасне на новото ти лице, и точно това прави. Чух леко съскане от центъра на линията на Волтури. Надникнах над рамото на Аро. Хмм. Изглежда Джейн не беше щастлива от факта, че Аро ми беше пратил подарък. Аро прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми върху себе си отново. - Може ли да поздравя дъщеря ти, прекрасна Бела? – Попита той мило. Това беше нещото, на което се бях надявала, напомних на себе си. Бореща се с желанието да взема Ренесме и да побягна, аз бавно пристъпих две крачки напред. Щитът ми се рееше зад мен като пелерина, защитаващ останалата част от семейството ми, докато Ренесме беше незащитена. Чувството беше грешно, ужасно. Аро ни посрещна, а лицето му сияеше. - Но тя е толкова изящна. – Промърмори той. – Толкова прилича на теб и Едуард. – И тогава по-високо. – Здравей, Ренесме. Ренесме ме погледна бързо. Аз кимнах. - Здравей, Аро. – Отговори официално тя с нейния висок, звънък глас. Погледът на Аро беше изумен. - Какво е? – Просъска Кай отзад. Той изглежда беше вбесен, че трябва да попита. - Полу-смъртна, полу-безсмъртна. – Обяви му той, както и на останалите от пазачите, без да отделя омагьосаният си поглед от Ренесме. – Зачената по този начин и износена от тази новородена, докато все още е била човек. - Невъзможно. - Присмя се Кай. - Тогава мислиш, че са ме измамили ли, братко? – Изражението на Аро беше много развеселено, но Кай трепна. – И туптенето на сърцето й ли е измама? Кай се намръщи, изглеждайки толкова огорчен като че внимателните въпроси на Аро са били удари. - Спокойно и внимателно, братко. – Предупреди Аро, все още усмихвайки се на Ренесме. – Знам колко много обичаш правосъдието си, но няма никакво правосъдие в действията срещу това уникално мъниче, заради произходът й. И има толкова много да се научи, толкова много да се научи! Знам, че ти нямаш моят ентусиазъм за събиране на истории, но бъди толерантен с мен, братко, докато добавям страница, която ме зашеметява с нейната невероятност. Ние дойдохме тук, очакващи справедливост и тъгата от неистински приятели, но виж какво получихме вместо това! Ново, светло знание за себе си, за нашите възможности. Той протегна ръцете си към Ренесме в покана. Но това не беше това, което тя искаше. Тя се отдели от мен, протягайки се нагоре, за да докосне лицето на Аро с върховете на пръстите си. Аро не реагира с шок като почти всички останали към това изпълнение на Ренесме; той беше толкова свикнал с потокът на мисъл и спомени от чужди умове, както беше и Едуард. Усмивката му се разшири и той въздъхна в задоволство. - Брилиянтно. – Прошепна той. Ренесме се отпусна обратно в обятията ми, а малкото й личице беше сериозно. - Моля те? – Помоли го тя. Усмивката му стана нежна. - Разбира се, че нямам никакво желание да нараня твоите любими хора, скъпоценна Ренесме. Гласът на Аро беше толкова успокояващ и любящ, че се хванах за секунда. И тогава чух скърцането на зъбите на Едуард и, далеч зад нас, вбесеното съскане на Маги заради лъжата. - Чудя се. – Каза Аро замислено, изглеждащ в неведение от реакцията към предишните му думи. Очите му неочаквано се преместиха към Джейкъб, и вместо отвращението, което останалата част от Волтури изпитваха към огромният вълк, очите на Аро се изпълниха с копнеж, който аз не разбрах. - Не става по този начин. – Каза Едуард, внимателната неутралност беше изчезнала от внезапно суровия му тон. - Просто странстваща мисъл. – Каза Аро, открито оценявайки Джейкъб, и тогава очите му бавно се преместиха към двете линии върколаци зад нас. Каквото и да му беше показала Ренесем, то беше направило вълците внезапно интересни за него. - Те не ни принадлежат, Аро. Те не изпълняват нарежданията ни по този начин. Те са тук, защото искат да бъдат. Джейкъб изръмжа заплашително. - Но те изглеждат доста привързани към теб. – Каза Аро. – И към младата ти съпруга, и към ...семейството ти. Лоялни са. – Гласът му погали нежно думата. - Те са отдадени на защитаването на човешки живот, Аро. Това прави възможно съжителството им с нас, но едва ли с вас. Освен ако не преусмисляш начинът си на живот. Аро весело се засмя. - Просто странстваща мисъл. – Повтори той. – Знаеш много добре какво е. Никой от нас не може напълно да контролира подсъзнателните си желания. Едуард направи гримаса. - Наистина знам какво е. И също познавам такъв вид мисъл и такава, с цел зад нея. Никога няма да проработи, Аро. Широката глава на Джейкъб се обърна по посока на Едуард и слабо хленчене се изплъзна през зъбите му. - Той е заинтригуван от идеята за...кучета-пазачи. – Промърмори му Едуард. Имаше една секунда на мъртвешко мълчание и тогава звукът от бясното ръмжене на цялата глутница отглуши цялата поляна. Имаше един остър лай на команда – от Сам, предположих аз, въпреки че не се обърнах да проверя – и протестът се замени от зловеща тишина. - Предполагам това отговаря на въпроса. – Каза Аро, смеейки се отново. – Тази компания е избрала страната си. Едуард изсъска и аз се наведох напред. Вкопчих се в ръката му, чудейки се какво толкова имаше в мислите на Аро, че го караше да реагира толкова буйно, докато Феликс и Деметри се наведоха в синхрон. Аро отново ги спря. Те всички се върнаха към предишните си пози, включително и Едуард. - Толкова много има за обсъждане. – Каза Аро, а гласът му беше станал внезапно такъв, на претрупан от работа бизнесмен. – Толкова много има за решаване. Ако вие и рошавият ви защитник ме извините, мои скъпи Кълънови, аз трябва да беседвам с братята си. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|