Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

Когато се обърна към мен, нежна ангелска усмивка бе осветила лицето му.

• 
  И така направихме цял кръговрат – заключи той.
  
• 
  Винаги ли си бил с Карлайл тогава? – зачудих се аз.
  
• 
  Почти винаги. – Той постави леко ръката си върху кръста ми и ме придърпа към себе си, докато излизахме през вратата. Загледах се в стената от картини, като се чудех дали някога ще чуя и останалите истории.
  

• 
  Почти?
  

• 
  Е, имах типичният пристъп на бунтовническо юношество – около десет години след като бях... роден... създаден, както искаш го наричай. Не можех да понеса животът му на въздържание и негодувах срещу него, като обуздаваше апетита ми. Така че избягах сам за известно време.
  
• 
  Наистина ли? – бях по-скоро заинтригувана, отколкото изплашена, както вероятно би трябвало да бъда.
  

• 
  Това не те ли отвращава?
  
• 
  Не.
  
• 
  Защо не?
  
• 
  Предполагам, че... звучи ми разумно.
  

• 
  След новото си раждане – прошепна той. – Имах предимството да знам какво си мислят всички около мен, както хора така и не-човеци. Затова ми отне десет години да не се поддам на Карлайл – можех да прочета перфектно искреността му, да разбера точно защо живееше по начина, по който живееше. Отне ми само няколко години, за да се завърна при него и да се поверя на вижданията му. Мислех, че ще бъда освободен от... депресията, която съпътстваше съвестта. Защото знаех мислите на жертвата ми, можех да оставя невинните и да преследвам само злото. Ако последвам убиец в тъмна алея, където той преследва младо момиче – ако я спася, тогава сигурно не съм чак толкова ужасен.
  

• 
  Но докато минаваше времето, започнах да виждам чудовището в очите си. Не можех да избегна дълга на толкова много отнети човешки животи, без значение колко оправдани. И затова се върнах при Карлайл и Езме. Те ме посрещнаха обратно като блудният син. Беше повече, отколкото заслужавах.
  

• 
  Моята стая – информира ме той, като я отвори и ме дръпна навътре.
  

Западната стена бе напълно покрита с рафт след рафт от дискове. Стая му бе по-добре заредена от музикален магазин. В ъгъла имаше доста сложна на вид стерео система, от типа, който ме беше страх да пипам, защото бях сигурна, че ще счупя нещо. Нямаше легло, само един широк и приканващ диван от черна кожа. Подът беше покрит с дебел златист килим, а стените бяха облепени с тежка материя в малко по-тъмен тон.

- Добра акустика? - предположих аз.

Той се изсмя и кимна.

Вдигна едно дистанционно и включи стереото. Беше тихо, но тихата джаз песен звучеше така, сякаш групата бе в стаята при нас. Отидох да разгледам умопомрачителната му колекция от дискове.

- Как си ги организирал? - попитах, като не успях да открия никаква логика в заглавията.

Той не обръщаше внимание.

- Амиииии, по година, и след това по лични предпочитания в тази система - каза той разсеяно.

Обърнах се и той ме гледаше с едно особено изражение в очите.

- Какво?

- Доволна съм - казах аз, като отвърнах на усмивката му. Тревожех се, че ще съжали веднага след като ми разкрие всичко. Беше хубаво да знам, че случаят изобщо не е такъв.

Но докато очите му все още правиха дисекция на изражението ми, усмивката му помръкна и челото му се сбръчка.

- Все още чакаш да побягна и да се разпищя, нали? - предположих аз.

Лека усмивка докосна устните му и той кимна.

- Съжалявам, че ще се наложи да разбия фантазиите ти, но ти не си и наполовина толкова страшен, за колкото се мислиш. Не те намирам изобщо за страшен - излъгах небрежно.

Той спря, като повдигна вежди в изиграно недоверие. След което се усмихна в широка, дяволита усмивка.

- Наистина не трябваше да казваш това - изкикоти се той.

Той изръмжа, нисък звук от задната част на гърлото му - устните му се извиха около перфектните му зъби. Тялото му се сви незапно, полу-приведен, напрегнат като лъв, който се готви да нападне.

Отстъпих назад от него, като го изгледах гневно.

- Не би посмял.

Не видях как скача към мен - беше прекалено бързо. Изведнъж се отделих от земята и се разбих в дивана, като го запратихме към стената. През цялото време ръцете му оформяха желязна решетка около мен - едва ме бе бутнал. Но все още дишах тежко, докато се опитвах да се съвзема.

Той нямаше да допусне това. Той ми пое като малко дете към гръдният си кош, като ме държеше по-здраво от железни вериги. Изгледах го притеснена, но той изглеждаше овладян, челюстта му отпусната, докато се усмихваше, очите му осветени само от веселба.

- Та какво казваше? - изръмжа игриво той.

- Че ти си едно много, много ужасяващо чудовище - казах аз, като сарказма ми бе леко отпаднал поради бездиханният ми глас.

- Много по-добре - одобри той.

- Ъ - извих се аз. - Може ли да стана сега?

Той само се засмя.

- Може ли да влезем? - нежен глас прозвуча от коридора.

Борих се да се освободя, но Едуард само ме понагласи така че бях някакси малко по-общоприето седнала в скута му. Тогава видях, че са Алис и Джаспър зад нея на прага. Бузите ми горяха, но Едуард беше спокоен.

- Давайте. - Едуард все още се смееше тихо.

Алис изглежда не намери нищо необичайно в прегръдката ни - тя влезе, почти танцувайки, движенията й бяха толкова грациозни - в центъра на стаята, където седна пъргаво на пода. Въпреки това Джаспър се бе спрял на прага, като изражението му бе леко шокирано. Той се вгледа в лицето на Едуард и аз се зачудих дали не тества атмосферата с необичайната си чувствителност.

- Стори ни се, че обядваш с Бела и дойдохме да видим дали ще почерпиш - обяви Алис.

Замръзнах за момент, докато не осъзнах, че Едуард се бе ухилил - или на нейният коментар или на моята реакция, не можех да кажа.

- Съжалявам, но не мисля, че имам достатъчно за почерпка - отговори той, като ръцете му ме държаха безразсъдно близко.

- Всъщност - каза Джаспър, усмихвайки се неволно, докато влизаше в стаята. - Алис казва, че ще има истинска буря тази вечер и Емет иска да поиграем бейзбол. С нас ли си?

Думите бяха достатъчно обикновени, но смисълът им ме обърка. Поне разбрах, че на Алис може да се разчита повече отколкото на метереолога.

Очите на Едуард светнаха, но той се колебаеше.

- Разбира се, трябва да вземеш и Бела - изчурулика Алис. Стори ми се, че видях Джаспър да й хвърля бърз поглед.

- Искаш ли да дойдеш? - попита ме развълнувано Едуард, изражението му оживено.

- Разбира се. - Не можех да разочаровам такова лице. - Ъ, къде ще ходим?

- Ще трябва да почакаме гръмотевиците, за да играем - ще видиш защо - каза той.

- Ще имам ли нужда от чадър?

И тримата се засмяха силно.

- Ще има ли? - Джаспър попита Алис.

- Не - отговори тя твърдо. - Бурята ще се насочи към града. Би трябвало да е достатъчно сухо в сечището.

- Добре тогава. - Ентусиазмът в гласът на Джаспър беше заразителен, естествено. Открих, че изгарям от нетърпение, наместо да умирам от ужас.

- Да попитаме Карлайл дали ще дойде. - Алис се изви нагоре от пода с такъв стил, който би разбил сърцето, на която и да е балерина.

- Сякаш не знаеш - подразни я Джаспър, и те бързо бяха излезли. Джаспър успя да затвори незабележимо вратата зад себе си.

- Какво ще играем? - настоях аз.

- Ти ще гледаш - уточни Едуард. - Ние ще играем бейзбол.

Извих очи.

- Вампирите харесват бейзбол?

- Това е американската игра - каза той с подигравателна тържественост.

17. ИГРАТА

Тъкмо бе започнало да ръми, когато Едуард зави на моята улица. До този момент не се и съмнявах, че той ще прекара времето с мен в няколко временни часа в истинският свят.

И тогава видях черната кола, остарял форд, паркиран на алеята на Чарли - и чух Едуард да промърморва нещо неразбираемо в тих, остър глас.

Като стояха далеч от дъжда под навеса, Джейкъб Блек стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе непроницаемо като на скала, докато Едуард паркираше пикапа ми срещу завоя. Джейкъб свали погледа си, изражението му бе огорчено.

Ниският глас на Едуард беше яростен.

- Това е пресичане на границите.

- Дошъл е да предупреди Чарли - познах аз, по-ужасена, отколкото ядосана.

Едуард само кимна, като отвърна на погледа на Били през дъжда с присвити очи.

Изпитах слабо облекчение, че Чарли още не си беше вкъщи.

- Нека сама се справя с това - предложих аз. Тъмният поглед на Едуард ме разтревожи.

За моя изненада, той се съгласи.

- Вероятно така е най-добре. Внимавай обаче. Детето си няма и на идея.

Настръхнах леко при думата "дете".

- Джейкъб е почти на моята възраст - напомних му аз.

Той ме погледна тогава, като гневът му рязко изчезна.

- О, знам - увери ме той с усмивка.

Въздъхнах и сложих ръката си на дръжката.

- Вкарай ги вътре - инструктира ме той, - за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.

- Искаш ли пикапът ми? - предложих аз, докато се чудех как да обясня отсъствието му на Чарли.

Той изви очи.

- Мога да се прибера пеша вкъщи по-бързо, отколкото този пикап се движи.

- Не е задължително да си тръгваш - казах тъжно аз.

Той се усмихна на мрачното ми изражение.

- Всъщност, трябва. След като ги разкараш - той хвърли тъмен поглед в посоката на двамата Блек - все още трябва да подготвиш Чарли да се запознае с новото ти гадже. - Той се ухили широко, като показа всичките си зъби.

- Много ти благодаря - простенах аз.

Той ми се усмихна с кривата си усмивка, която толкова обичах.

- Скоро ще се върна - обеща той. Очите му хвърлиха бърз поглед към навеса и после се приведе, за да ми даде бърза целувка точно под ръба на челюстта ми. Сърцето ми заби оглушително и аз също погледнах към навеса. Лицето на Били вече не беше вече толкова невъзмутимо, като ръцете му бяха сграбчили облегалките за ръце на стола.

- Скоро - наблегнах аз, докато отварях вратата и излязох на дъжда.

Можех да усетя очите му на гърба ми, докато почти притичак през лекият ръмеж към навеса.

- Здрасти, Били. Хей, Джейкъб - поздравих ги радостно аз, до колкото можах. - Чарли го няма днес - надявам се, че не сте чакали дълго.

- Не дълго - ката Били с унил тон. Черните му очи бяха пронизващи. - Просто исках да донеса това. - Той посочи към кафяв плик, който стоеше в скута му.

- Благодаря - казах аз, въпреки че си нямах и на идея какво може да е. - Защо не влезете за малко, за да се поизсушите?

Престорих се, че не забелязвам напрегнатият му критичен поглед, докато отключвах вратата, и ги поканих да влязат преди мен.

- Ето, нека взема това - предложих аз, като се обърнах да затворя вратата. Позовлих си един последен поглед към Едуард. Той все още чакаше, напълно неподвижен, очите му сериозни.

- Сложи го в хладилника - отбеляза Били, като ми подаде пакета. - Това е от домашната пържена риба на Хари Клиъруотър - любимата на Чарли. Хладилникът я поддържа суха. - Той сви рамене.

- Благодаря - повторих аз, но този път с чувство. - Свършваха ми идеите за приготвяне на риба, а той определено ще донесе още вкъщи тази вечер.

- Отново риболов? - попита Били с едва доловим блясък в очите си. - Долу на обичайното място? Може да намина да го видя.

- Не - бързо излъгах с неотстъпчиво лице. - Беше се отправил на ново място... но не знам къде точно.

Той забеляза промяната в изражението ми и това го накара да се замисли.

- Джейк - каза той, докато още ме преценяваше, - защо не донесеш онази нова снимка на Ребека от колата? Искам и нея да оставя на Чарли.

- Къде е? - попита Джейкъб с мрачен глас. Погледнах към него, но той все още гледаше пода, веждите му навъсени.

- Мисля че я видях в багажника - каза Били. - Може да ти се наложи да поровиш малко.

Джейкъб се завлече обратно в дъжда.

Били и аз се гледахме в мълчание. След няколко секунди мълчанието стана неудобно, затова се обърнах и се отправих към кухнята. Можех да чуя мокрото скърцане на колелата му срещу линолеума, докато ме следваше.

Пъхнах пакета в претъпканта горна част на хладилника, и се завъртях, за да се изправя срещу него. Дълбоко набръчканото му лице бе непроницаемо.

- Чарли няма да се върне скоро. - Гласът ми беше почти груб.

Той кимна съгласявайки се, но не каза нищо.

- Благодаря отново за пържената риба - подметнах аз.

Той продължаваше да кима. Въздъхнах и скръстих ръце пред гърдите си.

Той изглежда усети, че съм се предала с празните приказки.

- Бела - каза той, но след това се поколеба.

Изчаках.

- Да.

- Забелязах, че прекарваш доста време с един от семейство Калън.

- Да - повторих отсечено.

Очите му се присвиха.

- Може би не е моя работа, но не мисля, че това е добра идея.

- Прав си - съгласих се аз. - Не е твоя работа.

Той повдигна сивеещите си вежди от тона ми.

- Вероятно не знаеш това, но семейство Калън имат неприятна репутация в резервата.

- Всъщност, знам това - информирах го аз с твърд глас. Това го изненада. - Но тази репутация не може да е заслужена, нали? Защото Калън никога не са стъпвали в резервата, нали? - Можех да видя, че не толкова изтънченото ми напомняне за съглашението, което едновременно ограничаваше и защитаваше племето му, го накара да се сепне.

- Това е така - отстъпи той, очите му предпазливи. - Изглеждаш... доста добре информирана за семейство Калън. По-информирана отколкото очаквах.

Изгледах го.

- Може би дори по-информирана отколкото си ти.

Той стисна плътните си устни, докато обмисляше това.

- Може би - позволи той, но очите му бяха проницателни. - А Чарли така добре информиран ли е?

Беше открил слабото място на бронята ми.

- Чарли доста харесва семейства Калън - уклончиво казах аз. Той ясно разбра избягването ми. Изражението му не бе доволно, но не бе и изненадан.

- Не е моя работа - каза той. - Но може да е на Чарли.

- Въпреки че тогава пак би било моя работа, за това дали мисля, дали е работа на Чарли или не, нали?

Чудех се дали изобщо е разбрал обърканият ми въпрос, като се борех да не изтърва нищо прекалено компрометиращо. Но изглежда бе. Той се замисли, докато дъждът биеше срещу покрива, единственият звук, който нарушаваше мълчанието.

- Да - предаде се той накрая. - Предполагам, че това също си е твоя работа.

Въздъхнах облекчено.

- Благодаря, Били.

- Просто се замисли какво правиш Бела - притисна ме той.

- Добре - съгласих се бързо.

Той се намръщи.

- Имах предвид, не прави това, което правиш.

Погледнах го в очите, които бяха изпъленени със загриженост за мен, и не можех да кажа нищо.

Точно тогава входната врата се удари рязко и аз подскочих при удара.

- Няма никаква снимка никъде из колата. - Оплакващият се глас на Джейкъб ни достигна преди притежателят му. Рамената на ризата му бяха влажни от дъжда, от косата му падаха капки, докато заобикаляше ъгъла.

- Хмм - изсумтя Били, внезапно оттегляйки се, като завъртя стола към сина си. - Предполагам, че съм я оставил вкъщи.

Джейкъб извъртя драматично очи.

- Страхотно.

- Е, Бела, кажи на Чарли - Били се спря за момент преди да продължи, - че сме наминали.

- Непременно - измърморих аз.

Джейкъб беше изненадан.

- Тръгваме ли си вече?

- Чарли ще е навън до късно - обясни Били, докато минаваше покрай Джейкъб.

- Оу. - Джейкъб изглеждаше разочарован. - Е, предполагам, че ще се видим някой друг път тогава, Бела.

- Разбира се - съгласих се аз.

- Пази се - предупреди ме Били. Не отговорих.

Джейкъб помогна на баща си през вратата. Помахах им кратко, като погледнах набързо към сега празният ми пикап, и след това затворих вратата още преди да са тръгнали.

Постоях около минутка в коридора, като се заслушах в звука на колата им, която се отдалечаваше от алеята. Останах на мястото си, като чаках раздразнението и притеснението да отминат. Когато напрежението накрая отслабна малко, се отправих нагоре, за да сменя елегантните си дрехи.

Пробвах няколко различни блузи, като не знаех какво да очаквам довечера. Докато се концентрирах върху това, което предстоеше, това което се бе случило преди малко бе станало незначително. Сега когато не бях под влиянието на Джаспър и Едуард, започнах да наваксвам за това, че не бях ужасена преди. Бързо се отказах да си търся тоалет - като се преоблякох в стара фланелена риза и джинси - като знаех, че и без това ще съм с палтото си цяла вечер.

Телефонът иззвъня и аз изтичах надолу по стълбите, за да го вдигна. Имаше само един глас, който исках да чуя - всичко друго би било разочарование. Но знаех, че ако той иска да говори с мен, вероятно би се материализирал в стаята ми.

- Ало? - попитах аз без дъх.

- Бела? Аз съм - каза Джесика.

- О, здрасти, Джес. - Накарах се да се върна обратно в реалността. Имах чувството, че не съм говорила с Джес от месеци, наместо от няколко дни. - Как минаха танците?

- Беше толкова забавно! - изписка Джесика. Като не се нуждаеше от повече подканвания, тя започна отчета на всяка минута от миналата вечер. Аз пусках "ммм" и "аах" на подходящите места, но не беше лесно да се концентрирам. Джесика, Майк, танците, училището - всички изглеждаха странно неудачни в този момент. Очите ми продължаваха да се стрелкат към прозорците, като се опитвах да преценя степентта на светлина зад тежките облаци.

- Чу ли какво ти казах, Бела - попита Джес, подразнена.

- Съжалявам, какво?

- Казах, че Майк ме целуна! Можеш ли да повярваш?

- Та какво прави ти вчера? - предизвика ме Джесика, все още раздразнена от липсата ми на внимание.Или навярно бе разочарована, че не бях поискала детайлите.

- Нищо, всъщност. Просто се размотавах навън, за да се порадвам на слънцето.

Чух колата на Чарли в гаража.

- Чула ли си нещо от Едуард Калън?

Предната врата се затръшна и можех да чуя Чарли, който се движи в коридора.

- Ъ - поколебах се аз, като не се сещах каква ми беше историята.

- Здрасти, хлапе! - извика Чарли, като влезе в кухнята. Помахах му.

Джес чу гласът му.

- О, баща ти е там. Няма значение - ще говорим утре. Ще се видим по тригонометрия.

- До скоро, Джес. - Затворих телефона. - Здрасти, тате. - казах аз. Той си миеше ръцете в мивката. - Къде е рибата?

- Сложих я във фризера.

- Ще отида да взема няколко преди да са замръзнали - Били остави малко от пържената риба на Хари Клиъруотър този следобед. - Постарах се да звуча ентусиазирано.

- Така ли? - Очите на Чарли светнаха. - Тази ми е любимата.

Чарли поразчисти, докато приготвях вечерята. Не отне много време преди да седнем на масата и да ядем в мълчание. Чарли се наслаждаваше на храната си. Чудех се как да изпълня задачата си, като се борех да измисля начин да повдигна темата.

- Та какво прави днес? - попита той, като ме изкара от блянът ми.

- Е, този следобед се мотах около къщата... - Само в остатъка от следобеда, всъщност. Опитах се да поддържам гласът си жизнерадостен, но стомахът ми се бе свил. - А тази сутрин бях при семейство Калън.

Чарли изпусна вилицата си.

- Къщата на доктор Калън? - попита той с удивление.

Престорих се, че не забелязвам реакцията му.

- Аха.

- Какво си правила там? - Не беше вдигнал обратно вилицата си.

Изглеждаше така, сякаш Чарли получава аневризма.

- Тате, добре ли си?

- Ти излизаш с Едуард Калън? - избуча той.

О-па.

- Мислех си, че харесваш семейство Калън.

- Ама ние двамата сме в един клас - поправих го аз, макар че беше по-прав отколкото можеше да си представи.

- Чакай... - Той се спря. - Кой беше Едуин?

- Едуард е най-малкият, онзи с червеникаво-кафявата коса. - Онзи красивият, онзи божественият...

- О, е, това е... - той се бореше за думата, - ... по-добре, предполагам. Не ми харесва онзи големият. Убеден съм, че е мило момче и така нататък, но изглежда прекалено... зрял за теб. Този Едуин гадже ли ти е?

- Едуард, тате.

- Е, такъв ли е?

- Един вид, предполагам.

- Миналата вечер каза, че не се интересуваш от което и да е момче от града. - Той вдигна вилицата си отново, така че можех да видя, че най-лошото е минало.

- Е, Едуард не живее в града, татко.

Той ми даде пренебрежителен поглед, докато дъвчеше.

- Както и да е - продължих аз, - всичко това е на доста ранен етап, нали знаеш. Не ме излагай с разговори за гаджета, става ли?

- Кога ще дойде?

- Ще бъде тук след няколко минути.

- Къде ще те води?

Простенах силно.

- Надявам се, че ще изкараш испанската инквизиция от системата си сега. Ще играем бейзбол със семейството му.

Лицето му се свъси, след което той се засмя накрая.

- Ти ще играеш бейзбол?

- Е, вероятно само ще гледам през повечето време.

- Сигурно много харесваш това момче - забеляза той подозрително.

Въздъхнах и извъртях очи заради негово добро.

Чух звукът на двигател, който спира пред къщата. Скочих на крака и започнах да разчиствам чиниите.

- Остави чиниите, аз мога да ги измия тази вечер. Прекалено много ме глезиш.

Звънецът звънна и Чарли с наперена походка отиде да отвори. Бях на половин крачка зад него.

Не бях осъзнала колко силно вали навън. Едуард стоеше в осветената част на навеса, като приличаше на модел от реклама за палта.

- Влизай вътре, Едуард.

Въздъхнах облекчено, когато Чарли каза правилно името му.

- Благодаря ви, началник Суон - каза Едуард с почтителен глас.

- Наричай ме Чарли. Ето, дай да ти взема палтото.

- Благодаря, сър.

- Седни ето тук, Едуард.

Направих гримаса.

Едуард седна плавно в единственият стол, което ме оставяше да седна до началник Суон на канапето. Бързо му хвърлих мръсен поглед. Той ми смигна зад гърба на Чарли.

- Чувам, че ще водиш момичето ми да гледа бейзбол. - Само във Вашингтон факта, че навън вали като из ведро, нямаше да има никакво отношение към това да играеш споротове навън.