Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

Изражението на Карлайл ме разсея от посоката на мислите ми – той се взираше многозначително в Едуард с напрегнато изражение. С крайчеца на окото си видях Едуард да кимва веднъж.

Погледнах встрани, като се опитвах да съм учтива. Очите ми се насочиха отново към красивият инструмент на платформата до вратата. Внезапно си спомних детската ми фантазия, че ако някога спечеля от лотарията, ще купя на майка ми голямо пиано. Не беше наистина добра – тя свиреше за себе си на малкото пиано втора употреба – но обожавах да я гледам как свири.Тя беше щастлива, погълната – приличаше ми на някое ново, мистериозно същество за мен, някой отвъд личността „мама”, която взимах за дадена. Тя ме записа на уроци, разбира се, но като повечето деца аз се оплаквах, докато тя не ми разреши да напусна.

Езме забеляза накъде гледам.

• 
  Свириш ли? – попита тя, като наколони глава към пианото.
  

• 
  Никак даже. Но е толкова красиво. Твое ли е?
  
• 
  Не – засмя се тя. – Едуард не ти ли каза, че е музикален?
  
• 
  Не – Изгледах с присвити очи внезапно невинното му изражение. – Трябваше да се досетя все пак.
  

• 
  Едуард може да прави всичко, нали? – обясних аз.
  

• 
  Надявам се, че не си се перчел – грубо е – сгълча го тя.
  
• 
  Само малко – засмя се свободно той. Лицето си се смекчи при звука и те споделиха бърз поглед, който не разбрах, въпреки че лицето на Езме изглеждаше почти самодоволно.
  
• 
  Беше прекалено скромен, всъщност – поправих аз.
  
• 
  Е, посвири й малко – насърчи го Езме.
  
• 
  Ти току-що каза, че перченето е грубо – възрази той.
  
• 
  Има изключения за всяко правило – отвърна тя.
  
• 
  Искам да те чуя как свириш – включих се и аз.
  
• 
  Решено е тогава. – Езме го избута към пианото. Той ме издърпа със себе си, като ме сложи да седна до него на пейката.
  

И след това пръстите му полетяха толкова бързо по слоновата кост, а стаята бе изпълнена с толкова сложна композиция, толкова изобилна, че ми бе невъзможо да повярвам, че само един чифт ръце свирят. Усетих ченето ми да пада, устата ми отворена от удивление, и чух тих смях зад себе си заради реакцията ми.

• 
  Харесва ли ти?
  
• 
  Ти ли си го написал? – ахнах аз, внезапно разбирайки.
  

• 
  Тази е любимата на Езме.
  

• 
  Какво има?
  
• 
  Чувствам се изключително незначителна.
  

• 
  Ти вдъхнови тази – каза нежно той. Музиката стана неустоимо сладка.
  

• 
  Харесват те, да знаеш – каза той разговорно. – Най-вече Езме.
  

• 
  Къде заминаха?
  
• 
  Много хитро ни оставиха насаме, предполагам.
  

• 
  Те ме харесват. Но Розали и Емет... – замълчах, като не знаех как да изразя съмненията си.
  

• 
  Не се тревожи за Розали – каза той, очите му широки и убедителни. – Ще се появи скоро.
  
• 
  Е, той мисли, че аз съм луд, вярно е, но няма никакъв проблем с теб. Той се опитва да се съобразява с Розали.
  
• 
  Какво я разстройва толкова? – Не бях сигурна дали искам да знам отговора.
  

• 
  Розали се бори най-много с... това, което сме. За нея е трудно някой външен да знае истината. А и завижда малко.
  
• 
  Розали завижда на мен? – попитах скептично. Опитах се да си представя вселена, в която някой толкова потресаващ като Розали би имал някаква причина да завижда на някой като мен.
  
• 
  Ти си човек. – Сви рамене той. – На нея също й се иска да е такава.
  
• 
  Оу – промърморих аз, все още зашеметена. – Въпреки това дори Джаспър...
  
• 
  Това всъщност е моя вина – каза той. – Казах ти, че той съвсем наскоро опита нашият начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.
  

• 
  Езме и Карлайл...? – продължих бързо, за да не забележи.
  
• 
  Щастливи са, че ме виждат щастлив. Всъщност, на Езме нямаше да й пука дори и да имаше трето око и преплетени крака. През цялото време се е тревожила за мен, като се е страхувала, че ми липсва нещо съществено, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил... Тя е в екстаз. Всеки път, когато те докосна, тя е на път да се задави от задоволство.
  
• 
  Алис изглежда много... ентусиазирана.
  
• 
  Алис има собствен поглед върху нещата – каза той през стиснати зъби.
  
• 
  И ти няма да ми обясниш това, нали?
  

• 
  Та какво ти казваше Карлайл преди?
  

• 
  Забелязала си това, така ли?
  

• 
  Разбира се.
  

• 
  Искаше да ми съобщи едни новини – не знаеше дали е нещо, което бих споделил с теб.
  
• 
  А ще го направиш ли?
  
• 
  Ще ми се наложи, защото ми предстои да бъда... властно защитнически настроен през следващите няколко дни – или седмици – а не искам да си помислиш, че обикновено съм такъв тиранин.
  
• 
  Какво е станало?
  
• 
  Не е станало все още, всъщност. Алис просто вижда едни посетители да идват скоро. Те знаят, че сме тук и са любопитни.
  
• 
  Посетители?
  
• 
  Да... е, те не са като нас, разбира се – в навика им за ловуване, имам предвид. Вероятно изобщо няма да се появят в града, но определено няма да те изпусна от погледа си, докато не си тръгнат.
  

• 
  Най-накрая една разумна реакция! – промърмори той. – Започвах да си мисля, че нямаш никакво чувство за самосъхранение.
  

Той проследи погледа ми.

• 
  Не е това, което очакваше, нали? – той попита със самодоволен глас.
  
• 
  Не – признах аз.
  
• 
  Няма ковчези, нито купчинки от черепи по ъглите – дори не мисля, че имаме паяжини... какво разочарование трябва да е това за теб – продължи той лукаво.
  

• 
  Толкова е светло... и открито.
  

• 
  Това е единственото място, където не ни се налага да се крием.
  

• 
  Благодаря ти – прошепнах аз. Осъзнах, че има сълзи в очите ми. Избъсах ги, засрамена.
  

Погледнах го въпросително, а той отвърна на погледа ми за един дълъг момент преди накрая да се усмихне.

• 
  Искаш ли да видиш останалата част на къщата?
  
• 
  Без ковчези? – проверих аз, като сарказма в гласът ми не скриваше напълна нетърпеливостта ми.
  

• 
  Без ковчези – обеща той.
  

• 
  Стаята на Розали и Емет... кабинета на Карлайл... стаята на Алис... – посочваше той, докато минавахме покрай стаите.
  

• 
  Може да се смееш – каза той. – Наистина е доста иронично.
  

• 
  Сигурно е много старо – предположих аз.
  

• 
  От 1630 година, плюс-минус няколко години.
  

• 
  Защо го държите тук? – зачудих се.
  
• 
  Носталгия. Принадлежало е на бащата на Карлайл.
  
• 
  Колекционирал е антики? – предположих осъмнена.
  
• 
  Не. Сам го е издялал. Висяло е на стената над амвона в църквата, където е проповядвал.
  

• 
  Добре ли си? – Той звучеше разтревожен.
  
• 
  На колко години е Карлайл? – попитах тихо, игнорирайки въпросът му, все още загледана.
  
• 
  Наскоро отпразнува триста шейсет и вторият си рожден ден – каза Едуард. Погледнах го обратно с милион въпроси в очите си.
  

• 
  Карлайл е роден в Лондон през 1640-те години, струва ми се. Времето не е било толкова акуратно отбелязвано тогава, поне за обикновените хора. Въпреки това е било точно преди властта на Кромуел.
  

• 
  Той е единственият син на англикански свещенник. Майка му е умряла при раждането му. Баща му е бил нетолерантен човек. Когато протестантите се качили на власт, той се ентусиазирал в следването си на италианският католицизъм и други религии. Същото така вярвал силно в съществуването на злото. Той повел много гонения на вещици, върколаци... и вампири. – Застанах много мирно при споменаването на думата. Убедена съм, че забеляза, но той продължи без да спира.
  
• 
  Изгорил е доста невинни хора – разбира се истинските създания, които е търсел не били толкова лесни за хващане. Когато свещенникът остарял, той сложил покорният си син на чело на нападенията. Отначало Карлайл бил разочарование – не е бил бърз в обвиненията си, не е виждал демони там, където не съществували. Но е бил упорит и много по-умен от баща си. Той вдействително открил група от истински вампири, които живеели скрити в каналите на града, които излизали само през ноща, за да ловуват. През дните, когато чудовищата не били просто митове и легенди, много живеели по този начин. Хората, разбира се, се събрали с факлите и вилите си – краткият му смях беше мрачен сега, - и изчакали там, където Карлайл бил видял чудовищата да излизат на улицата. Евентуално, един се появил.
  

• 
  Сигурно е бил древен и отслабнал от глад. Карлайл го чул да извиква на латински на останалите, когато усетил миризмата на тълпата. Той побегнал по улиците и Карлайл – тогава е бил на двайсет и три и много бърз – е водел преследването. Съществото е можело с лекота да ги надбяга, но Карлайл мисли, че е бил прекалено гладен, затова се обърнал и атакувал. Той се насочил първо към Карлайл, но останалите били наблизо, затова той се обърнал да се защитава. Той убил двама мъже, и подхванал трети, като оставил Карлайл да кърви на улицата.
  

• 
  Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени – всичко заразено от чудовището трябва да бъде унищожено. Карлайл е действал инстинктивно, за да запази живота си. Той е пропълзял далеч от уличката, докато тълпата преследвала демонът и жертвата му. Той се скрил в една изба и се заровил в гниещи картофи за три дни. Цяло чудо е, че е успял да бъде тих и да остане неокрит. По едно време всичко приключило, и той осъзнал в какво се е превърнал.
  

• 
  Как се чувстваш? – попита той.
  
• 
  Добре съм – убедих го аз. И въпреки че хапех нетърпеливо устни, той вероятно е видял изгарящото любопитство в очите ми.
  

• 
  Очаквам, че имаш няколко въпроса за мен.
  
• 
  Няколко.
  

• 
  Хайде тогава – насърчи той. – Ще ти покажа.
  

16. КАРЛАЙЛ

Той ме поведе към стаята, която бе посочил като кабинета на Карлайл. Той се спря пред врата за секунда.

• 
  Влез – покани гласът на Карлайл.
  

Карлайл стоеше зад огромно махагонено бюро в кожен стол. Той тъкмо поставяше книгоразделител между страниците на дебел том, който държеше. Стаята изглеждаше точно така както винаги съм си представяла, че би изглеждала на колежанският декан – само дето Карлайл беше прекалено млад за ролята.

• 
  Какво мога да направя за вас? – попита ни той дружелюбно, като се изправи от мястото си.
  
• 
  Исках да покажа на Бела малко от историята ни – каза Едуард. – Е, от твоята история всъщност.
  
• 
  Не искахме да те притесняваме – извиних се аз.
  
• 
  Никак даже. Откъде ще започнете?
  
• 
  Вагонетката – отвърна Едуард, като постави леко ръка върху рамото ми и ме завъртя да погледна назад към вратата, през която бяхме влезли. Всеки път, когато ме докоснеше, дори и по най-небрежният начин, сърцето ми реагираше звучно. Беше дори по-смущаващо с Карлайл наблизо.
  

Едуард ме издърпа към най-лявата страна, като ме постави пред малка квадратна пастелна картина в обикновена дървена рамка. Тази не изпъкваше измежду по-големите и по-ярки творби – нарисувана във вариращи тонове на сепия, тя изобразяваше миниатюрно градче покрито с островърхи и наклонени покриви, с тънки шпицове на върха на няколко кули. Широка река изпълваше фона, пресечена от мост покрит със сгради, които приличаха на малки катедрали.

• 
  Лондон през 1650 – каза Едуард.
  
• 
  Лондон от младостта ми – добави Карлайл на няколко крачки зад нас. Трепнах – не го бях чула да се приближава. Едуард стисна ръката ми.
  
• 
  Ще разкажеш ли ти историята? – попита Едуард. Обърнах се леко, за да видя реакцията на Карлайл.
  

• 
  Бих – отвърна той. – Но всъщност закъснявам малко. Обадиха се от болницата тази сутрин – доктор Сноу си взема болничен днес. Между другото, ти знаеш историите така добре както и аз – добави той, като се ухили на Едуард сега.
  

Беше също така доста неудобно да знам, че той говореше на глас само заради мен.

След още една топла усмивка към мен, Карлайл напусна стаята.

Вгледах се в малката картина на родният град на Карлайл за един дълъг момент.

• 
  Какво се е случило тогава? – попитах накрая, като видгнах поглед към Едуард, който ме наблюдаваше. – Когато е осъзнал какво му се е случило?
  

• 
  Когато осъзнал в какво се е превърнал – каза тихо Едуард, - той се разбунтувал срещу това. Опитал се е да се самоунищожи. Но това не става лесно.
  
• 
  Как? – Нямах намерение да го казвам на глас, но думата проби през шока ми.
  
• 
  Скачал е от големи височини – каза ми Едуард с безчувствен глас. – Опитал се е да се удави в океана... но е бил е още млад за новият си живот и много силен. Удивително е, че е успял да устои... храненето... докато е бил още толкова нов. Инстинктът е по-силен тогава, той надхвърля всичко друго. Но той бил толкова отвратен от себе си, че имал силата да се самоубие чрез глад.
  
• 
  Това възможно ли е? – Гласът ми беше слаб.
  
• 
  Не, има само няколко начина, чрез които можем да бъдем убити.
  

• 
  И така той станал много гладен и евентуално слаб. Той странил доколкото далеч можел от човешкото население, като осъзнал, че волята му отслабва също. С месеци той бродел през ноща, като търсел най-самотните места, мразел се. Една нощ стадо елени минало през скривалището му. Той бил толкова див от жажда, че атакувал без да се замисли. Силата му се завърнала и той осъзнал, че има алтернатива на злото чудовище, от което се страхувал. Нима не е ял животинско месо и в предишният си живот? През следващите няколко месеци се родила новата му философия. Можел да съществува без да бъде демон. Той отново открил себе си. Започнал да употребява пълноценно времето си. Винаги е бил интелигентен, жаден за знания. Сега имал неограничено време пред себе си. През ноща учел, през деня планирал. Доплувал до Франция и...
  
• 
  Доплувал е до Франция?
  
• 
  Хората преплуват Ламанша през цялото време, Бела – напомни ми той търпеливо.
  
• 
  Това е така, предполагам. Просто ми прозвуча смешно в този контекст. Продължавай.
  
• 
  Плуването е лесно за нас...
  
• 
  Всичко е лесно за вас – заядох се аз.
  

• 
  Няма да те прекъсвам повече, обещавам.
  

• 
  Защото, технически, нямаме нужда да дишаме.
  
• 
  Ти...
  
• 
  Не, не, ти обеща. – Той се засмя, като постави студените си пръсти леко върху устните ми. – Искаш ли да чуеш останалата част от историята или не?
  
• 
  Не може да изтърсиш подобно нещо и после да очакваш нищо да не кажа – промърморих срещу пръстите му.
  

• 
  Не ти трябва да дишаш? – настоях аз.
  
• 
  Не, не е нужно. Просто навик. – Той сви рамене.
  
• 
  Колко време можете да изкарате... без дишане?
  
• 
  Неопределено време, предполагам – не знам. Става леко неудобно – да бъдеш без чувство за мирис.
  
• 
  Леко неудобно – повторих аз.
  

• 
  Какво има? – прошепнах аз, като докоснах замръзналото му лице.
  

• 
  Все още чакам да се случи.
  
• 
  Кое да се случи?
  
• 
  Знам, че в един момент нещо което ти кажа или нещо което видиш ще е прекалено много. И след това ще избягаш от мен, пищейки. – Той пусна една половинчата усмивка, но очите му бяха сериозни. – Няма да те спра. Искам това да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак, искам да съм с теб. Двете желания са невъзможни за съгласуване... – Той притихна, като гледаше лицето ми. Чакаше.
  
• 
  Не отивам никъде – обещах му аз.
  
• 
  Ще видим – каза той, отново усмихнат.
  

• 
  Та, продължавай – Карлайл плуваше до Франция.
  

• 
  Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа и университетите там. През деня той изучавал музика, естествени науки, медицина – и открил призванието си, изкуплението си в това, да спасява човешки животи. – Изражението му бе станало възхитено, почти благовейно. – Не мога точно да опиша борбата – отнело е на Карлайл два века от мъчителни усилия за да осъвършенства самоконтрола си. Сега той е почти изцяло имунизиран срещу мириса на човешка кръв и е способен да върши работата, която обича без да агонизира. Той открива вътрешното си спокойствие там, в болницата... – Едуард се вгледа в празното пространство за дълго време. Внезапно той сякаш си припомни намерението си. Той почука с пръст върху огромната картина пред нас.
  
• 
  Учел е в Италия, когато открил другите там. Те били много по-цивилизовани и образовани от двойниците си в лондонските канали.
  

• 
  Солимена е бил невероятно вдъхновен от приятелите на Карлайл. Той често ги е рисувал като богове – засмя се Едуард. – Аро, Маркус, Сайъс – каз атой, като посочи останалите трима, двама тъмнокоси и един със снежно бяла коса. – Нощните покровители на изкуствата.
  
• 
  Какво е станало с тях? – почудих се на глас, върхът на пръсти ми се завъртя на сантиметър от фигурите на платното.
  
• 
  Все още са там – Той сви рамене. – Както са били и преди кой знае колко хилядолетия. Карлайл останал при тях съвсем за малко, само за няколко деситилетия. Той много се възхищавал на цивилизоваността им, на изтънчеността им, но те настоявали да го излекуват от отвращението му към „естественият му източник на храна”, както го наричали. Опитали са се да го убедят, а той се опитал да убеди тях, но без полза. В този момент Карлайл решил да опита Новият свят. Той мечтаел да открие други като себе си. Виждаш ли, бил е много самотен. Дълго време не открил никой. Но когато чудовищата започнали да стават част от детски приказки, той открил че може да общува с неподозиращи хора, сякаш бил един от тях. Започнал да практикува медицина. Но другарството, което той желаел, го избягвало – не можел да рискува фамилиарност. Когато грипната епидемия ударила, той работел нощните смени в една болница в Чикаго. Той премислял една идея в главата си от няколко години насам и бил почти решен да действа – тъй като не можел да открие приятел, той ще си създаде един. Не бил особено сигурен как е протекла собствената му трансформация, затова се колебаел. И се отвращавал да отнеме нечий живот по начина, по който неговият бил откраднат. Именно по този начин той ме открил. Тямало е друга надежда за мен – бях оставен да умра в суматохата. Той се бе грижел за родителите ми и знаеше, че съм сам. Решил да опита...
  
  
  Каталог: 2009
  2009 -> Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2009 Г. Обн. Дв бр. 109 от 23 Декември 2008г
  2009 -> Операционни системи Unix въведение
  2009 -> Католически Литургичен Календар 2010
  2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г
  2009 -> Програма 10 11 февруари 2009 г. Гр. София, Конферентна зала на хотел „Диана-3 Лектори
  2009 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
  2009 -> Общински съвет гр. Тервел п р е д л о ж е н и е от
  2009 -> Предлага изработване на абитуриентски албуми
  
  
  
  Изтегляне 4.07 Mb.
  
  Сподели с приятели: