Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

- Да, сър, това е плана. - Не изглеждаше изненадан, че съм казала истината на баща ми. Макар че може и да е подслушвал.

- Е, желая ви успех, предполагам.

Той се засмя и Едуард се присъедини.

- Добре. - Изправих се. - Достатъчно шеги по мой адрес. Да тръгваме. - Тръгнах по коридора и наметнах якето си. Те ме последваха.

- Не прекалено късно, Бел.

- Не се тревожи, Чарли, ще я върна рано у дома - обеща Едуард.

- Ще се грижиш за момичето ми, нали?

Изстенах, но те не ми обърнаха внимание.

- Тя ще е в безопасност с мен, сър, обещавам.

Чарли нямаше как да се усъмни в искреността на Едуард - тя звучеше във всяка дума.

Изстрелях се навън в маршируваща походка. Двамата се засмяха, и Едуард ме последва.

Замръзнах на място под навеса. Точно там, зад пикапа ми, имаше чузовищен джип. Гумите му бяха на по-високо от кръстта ми. Имаше метални решетки на фаровете и мигачите, и четири големи лампи, прикрепени към покрива, който бе лъскаво червен.

Чарли изсвири тихо.

- Сложете си коланите - задави се той.

Едуард ме последва от другата ми страна и ми отвори вратата. Премерих разстоянието към седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна и ме повдигна с една ръка. Надявам се, че Чарли не забеляза това.

Докато той заобикаляше към шофьорското място с нормална, човешка крачка, аз се опитах да си сложа колана. Но имаше прекалено много закопчалки.

• 
  Какво е всичко това? – попитах аз, когато той отвори вратата.
  
• 
  Предпазители, за когато сме извън пътя.
  
• 
  О-па.
  

Едуард запали колата и двигателят изръмжа диво. Отдалечихме се от къщата.

• 
  Какъв голям... ъ... джип имаш.
  
• 
  На Емет е. Не мислех, че ще искаш да бягаме през целият път.
  
• 
  Къде го държите това нещо?
  
• 
  Преправихме една от външните пристройки в гараж.
  
• 
  Ти няма ли да си сложиш колана?
  

След, което се сетих нещо.

• 
  Да бягаме през целият целият път? Тоест, че все още ще пробягаме част от пътя? – Гласът ми се извиси няколко октави нагоре.
  

• 
  Ти няма да бягаш.
  
• 
  Но на мен ще ми е лошо.
  
• 
  Дръж очите си затворени и всичко ще е наред.
  

Той се наведе, за да целуне върхът на главата ми, след което простена. Погледнах го озадачена.

• 
  Миришеш толкова хубаво в дъжда – обясни той.
  
• 
  По добър или лош начин? – попитах предпазливо.
  

• 
  И двата, винаги и двата.
  

И тогава се оказахме в края на пътя – дърветата оформяха три страни около джипа. Дъждът беше лек ръмеж, който се забавяше всяка секунда, небето се проясняваше иззад облаците.

- Извинявай, Бела, но ще се наложи да вървим пеша оттук нататък.

- Знаеш ли какво? Просто ще почакам тук.

- Какво стана с всичкият онзи кураж? Беше изключителна тази сутрин.

- Все още не съм забравила последният път. – Нима се бе случило едва вчера?

Той бързо бе застанал до моята страна на колата. Започна да ме разкопчава.

• 
  Аз ще е оправя с тези, ти тръгвай напред – протестирах аз.
  
• 
  Хммм... – замисли се той, докато бързо приключи. – Изглежда, че ще трябва да заблудя паметта ти.
  

• 
  Да заблудиш паметта ми? – попитах нервно.
  
• 
  Нещо такова. – Той ме гледаше напрегнато, предпазливо, но имаше хумор дълбоко в очите му. Той постави ръцете си върху джипа и от двете страни на главата ми и се наведе напред, като ме принуди да се притисна в задната врата. Той се приведе дори още по-наблизо, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше накъде да избягам.
  
• 
  Сега – издиша той, и само мирисът му разстрои мислителният ми процес, - за какво точно се тревожиш?
  
• 
  Ами, ъ, да ударим дърво – преглътнах аз, - и да умра. И да ми прилошее.
  

• 
  Все още ли се тревожиш? – прошепна той срещу кожата ми.
  
• 
  Да. – Опитвах се да се концентрирам. – Да не би да ударим дърво и да ми прилошее.
  

• 
  А сега? – Устните му прошепнаха срешу челюстта ми.
  
• 
  Дървета – задъхах се аз. – Гадене.
  

• 
  Бела, нали не мислиш наистина, че ще ударя дърво?
  
• 
  Не, но аз мога. – Нямаше никаква увереност в гласът ми. Той усети лесната победа.
  

• 
  А бих ли оставил дърво да те нарани? – Устните му едва се отъркаха в треперещата ми долна устна.
  
• 
  Не – промълвих аз. Знаех си, че има втора част към брилянтната ми защита, но не можех да си я припомня.
  
• 
  Виждаш ли – каза той, като устните му се движеха срещу моите. – Няма от какво да се страхуваш, нали?
  
• 
  Не – въздъхнах аз, като се предадох.
  

Нямах никакво извинение за държанието си. Очевидно трябваше да съм наясно вече. И все пак не можех да се спра да реагирам по същият начин, както първият път. Наместо да стоя безопасно неподвижна, ръцете ми се стрелнаха, за да обгърнат шията му, и внезапно бях споена в стоманената му фигура. Въздъхнах, и устните ми се разтвориха.

Той залитна назад, като се откъсна от прегръдката ми без усилие.

• 
  По дяволите, Бела – изстреля той, като се задъхваше тежко. – Ще ме погубиш някой ден, кълна се, че ще го направиш.
  

• 
  Ти си неуязвим – промърморих аз, докато се опитвах да успокоя дишането си.
  
• 
  Може и да съм вярвал в това преди да срещна теб. Сега да се махаме оттук преди да съм направил нещо наистина глупаво – изръмжа той.
  

• 
  Не забравяй да си затвориш очите – предупреди ме строго той.
  

Едва се движехме. Можех да усетя как се плъзга изпод мен, но със същият успех можеше да върви бавно по тротоара, движенията му бяха толкова плавни. Изкушавах се да надникна, само за да видя дали наистина лети през гората както преди, но устоях. Не си заслужаваше ужасната замаяност. Задоволих се с това да слушам спокойното му дишане.

Не бях сигурна дали сме спрели, докато той не се пресегна и докосна косата ми.

• 
  Свърши се, Бела.
  

• 
  Ау! – обидих се аз, когато ударих мократа земя.
  

Изправих се, игнорирайки го, докато изтупвах калта и папрата от гърба на якето ми. Това само го накара да се засмее още по-силно. Раздразнена, започнах да крача през гората.

• 
  Къде отиваш, Бела?
  
• 
  Да гледам бейзболната игра. Не ми изглеждаш заинтересован да играеш вече, но съм сигурна, че другите ще се забавляват и без теб.
  
• 
  Вървиш в грешната посока.
  

• 
  Не се сърди, не можах да се удържа. Трябваше да видиш лицето си. – Той се изкиска преди да успее да се спре.
  
• 
  О, значи само на теб ти е позволено да се ядосваш? – попитах, като повдигнах вежди.
  
• 
  Не бях ядосан на теб.
  
• 
  „Бела, ще ме погубиш някой ден”? – цитирах вкиснато.
  
• 
  Това беше просто изявление на факт.
  

• 
  Ти беше ядосан – настоях аз.
  
• 
  Да.
  
• 
  Но ти току-що каза...
  
• 
  Че не съм ядосан на теб. Не можеш ли да видиш, Бела? – Той бе внезапно напрегнат, всяка следа от дразнене изчезна. – Не разбираш ли?
  
• 
  Да видя какво? – попитах, до толкова объркана от внезапната смяна на настроението му, колкото и от думите му.
  
• 
  Никога не съм ядосан на теб – как бих могъл? Толкова си смела, доверчива... топла.
  
• 
  Тогава защо? – прошепнах аз, като си припомних мрачните настроения, които го отдръпваха от мен, които винаги възприемах като заслужено разочарование – разочарование от моята слабост, от моята мудност, от човешките ми необуздани реакции...
  

• 
  Бесен съм на себе си – каза той нежно. – Начинът, по който не мога да те държа далеч от опасност. Самото ми съществуване те поставя в риск. Понякога истински се мразя. Би трябвало да съм по-силен, би трябвало да мога да...
  

• 
  Недей.
  

• 
  Обичам те – каза той. – Това е жалко извинение за това, което правя, но си е истина.
  

• 
  Сега се опитай да се държиш прилично – продължи той, като се наведе, за да докосне нежно с устните си моите.
  

• 
  Ти обеща на началник Суон, че ще ме прибереш рано вкъщи, спомняш ли си? По-добре да тръгваме.
  
• 
  Да, госпожо.
  

Можех да видя, че останалите вече бяха там – Езме, Емет и Розали седяха на голо парче камък, и бяха най-близко до нас, може би на около стотина метра. Много по-надалеч можех да видя Джаспър и Алис, поне на четиристотин метра един от друг, да си подхвърлят нещо, но така и не видях никаква топка. Изглеждаше така, сякаш Карлайл отбелязва базите, но можеха ли наистина да са толкова надалеч една от друга?

Когато се появихме, тримата на камъка се изправиха.

Езме крачеше към нас. Емет я последва след дълъг поглед в гърба на Розали – Розали се бе изправила грациозно и се бе отправила към полето без да погледне в наша посока. Стомахът ми се присви в отговор.

• 
  Теб ли чухме преди малко, Едуард? – попита Езме, когато се приближи.
  
• 
  Звучеше като мечка, която се е задавила с нещо – уточни Емет.
  

• 
  Той беше.
  
• 
  Бела беше непреднамерено забавна – обясни Едуард, като бързо установи резултата.
  

• 
  Време е – обяви тя.
  

• 
  Зловещо, а? – каза Емет с лесна близост, като ми смигна.
  
• 
  Да тръгваме. – Алис хвана ръката на Емет и двамата се изстреляха към огромното поле – тя бягаше като газела. Той беше почти толкова грациозен, колкото и бърз – само че Емет никога не би могъл да бъде сравнен с газела.
  
• 
  Готова ли си за играта? – попита Едуард, очите му светнали и нетърпеливи.
  

• 
  Само наш’те!
  

• 
  Да ги последваме ли? – попита Езме с мекият си, мелодичен глас, и аз осъзнах, че зяпам с широко отворена уста след тях. Бързо оправих изражението си и кимнах. Езме поддържаше няколко крачки между нас, и се зачудих дали още внимава да не ме изплаши. Тя се движеше наравно с мен, без да изглежда нетърпелива от мудността на крачката.
  
• 
  Ти не играеш ли с тях? – попитах срамежливо.
  
• 
  Не, предпочитам да съм рефер – гледам да играят честно – обясни тя.
  
• 
  Значи обичат да мамят?
  
• 
  О, да – трябва да чуеш споровете, в които влизат! Всъщност, надявам се това да не се случи, ще си помислиш, че са отгледани от глутница вълци.
  
• 
  Звучиш като майка ми – засмях се аз, изненадана.
  

• 
  Е, в много случаи гледам на тях като на мои деца. Така и не можах да се преборя с майчинският си инстикт – Едуард каза ли ти, че изгубих дете?
  
• 
  Не – промърморих, поразена, като се опитвах да разбера кое време си спомняше тя.
  
• 
  Да, първото ми и единствено бебе. Той умря само няколко дни след раждането си, горкото малко същество – въздъхна тя. – Разби ми сърцето – затова и скочих от онази скала, нали знаеш – добави тя делово.
  
• 
  Едуард каза, че си п-паднала – заекнах аз.
  
• 
  Винаги такъв джентълмен. – Тя се усмихна. – Едуард беше първият от новите ми синове. Винаги съм гледала на него като такъв, въпреки че той е по-възрастен от мен, поне в този смисъл. – Тя ми се усмихна топло. – Затова толкова се радвам, че откри теб, мила. – Ласката прозвуча много естествено от нейните устни. – Прекалено дълго време е бил самотник – болеше ме да го гледам сам.
  
• 
  Значи нямаш нищо против – попитах, като отново се колебаех. – Че съм... че не съм за него?
  
• 
  Не. – Тя се замисли. – Той иска теб. Нещата ще се наредят някакси – каза тя, въпреки че челото и се свъси разтревожено. Още една серия от гръмотевици започна.
  

Емет въртеше алуминиева бухалка – свистеше почти неуловимо през въздуха. Изчаках го да стигне до плочата, но после осъзнах, докато той заемаше позиция, че той вече бе там – по-далеч от питчърското място, отколкото бих си представила. Джаспър стоеше на няколко крачки зад него, като хващаше за другият отбор. Разбира се, никой от тях не носеше ръкавици.

• 
  Хайде всички – извика Езме с ясен глас, за който знаех, че дори Едуард може да чуе, колкото и надалеч да беше. – Топка!
  

• 
  Това страйк ли беше? – прошепнах на Езме.
  
• 
  Ако не я ударят е страйк – каза ми тя.
  

Този път бухалката някакси успя навреме да удари невидимата топка. Ударът на срещат абеше разтърсващ, гръмовен – той отекна в планините и аз веднага разбрах нуждата от гръмотевици.

Топката се понесе като метеор над игрището, като летеше все по-навътре в заобикалящата гора.

• 
  Хоум рън – промърморих.
  
• 
  Чакай – предупреди Езме, като слушаше напрегнато с една ръка вдигната. Емет беше размазано петно около базите, Карлайл го следваше плътно. Осъзнах, че Едуард липсва.
  
• 
  Вън! – извика Езме с ясен глас. Гледах недоверчиво, докато Едуард се изстреля от края на дърветата, топката във вдигнатата му ръка, широката му усмивка видима дори за мен.
  
• 
  Емет удря най-силно – обясни Езме, - но Едуард е най-бързият.
  

Окрих още една причина защо им се налагаше да чакат гръмотевична буря, за да играят, когато Джаспър, който се опитваше да избегне безпогрешните маневри на Едуард, удари топката по земята към Карлайл. Карлайл се затича към топката, и се надбягваше с Джаспър към първа база. Когато се сблъскаха, звукът беше като от две масивни падащи канари. Скочих загрижена, но те бяха някакси без драскотина.

• 
  Спасен – извика Езме със спокоен глас.
  

• 
  Какво мислиш? – попита той.
  
• 
  Едно нещо е сигурно, повече никога няма да изтърпя скучната бейзболна супер купа отново.
  
• 
  А звучи така, сякаш си го правила толкова често преди – засмя се той.
  
• 
  Все пак съм малко разочарована – подразних го аз.
  
• 
  Защо? – попита озадачено той.
  
• 
  Е, би било хубаво, ако можех да открия поне едно нещо, в което не си по-добър от който и да е на планетата.
  

• 
  Мой ред е – каза той, като се насочи към плочата.
  

Резултатът непрекъснато се менеше, докато играта течеше, като те се надбягваха така, както всеки друг уличен играч, докато се редуваха да удрят. От време на време Езме въдворяваше ред. Гръмотевиците продължиха, но ние останахме сухи, така както бе предсказала Алис.

• 
  Алис? – гласът на Езме бе напрегнат.
  
• 
  Не видях... не можех да кажа – прошепна тя.
  

• 
  Какво има, Алис? – попита Карлайл със спокоен и авторитетен глас.
  
• 
  Пътуваха много по-бързо отколкото си мислех. Мога да видя, че грешно съм получила перспективата преди – промърмори тя.
  

• 
  Какво се промени? – попита той.
  
• 
  Чуха ни да играем, и това промени пътят им – каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за това, което я бе изплашило.
  

• 
  Колко скоро? – попита Карлайл, обръщайки се към Едуард.
  

• 
  По малко от пет минути. Бягат – искат да играят. – Той се намръщи.
  
• 
  Ще успееш ли? – попита го Карлайл, като хвърли отново поглед към мен.
  
• 
  Не, не и докато нося... – Той спря рязко. – Освен това, последното нещо, което искаме е да уловят миризмата и да започнат лова.
  
• 
  Колко са? – Емет попита Алис.
  
• 
  Трима – отговори тя сбито.
  
• 
  Трима! – изсумтя той. – Нека да дойдат. – Стоманените мускули се раздвижиха под масивните му ръце.
  

• 
  Нека да продължим играта – реши накрая Карлайл. Гласът му беше хладен и овладян. – Алис каза, че те са просто любопитни.
  

• 
  Ти хващай, Езме – каза той. – Аз ще обявявам. – И той застана точно пред мен.
  

• 
  Спусни си косата – каза Едуард с нисък, равен глас.
  

• 
  Другите идват. – Отбелязах очевидното.
  
• 
  Да, стой много мирно и тихо, и не се отдалечавай от мен, моля те. – Той скриваше добре стресът в гласът му, но можех да го чуя. Той издърпа дългата ми коса напред, около лицето ми.
  
• 
  Това няма да помогне – каза Алис нежно. – Мога да я помириша от другият край на полето.
  
• 
  Знам. – Нотка от гняв обагри тонът му.
  

• 
  Какво те попита Езме? – прошепнах аз.
  

• 
  Дали са жадни – промърмори неохотно той.
  

Едуард не обръщаше никакво внимание на играта, очите и умът му претърсваха гората.

• 
  Съжалявам, Бела – промърмори той яростно. – Беше глупаво, безотговорно да те изложа на показ така. Толкова съжалявам.
  

Карлайл, Емет и останалите се обърнаха в същата посока, като чуваха звуци на стъпки прекалено слаби за моите уши.