Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Какво стана? – извика той. Той беше точно зад мен. – Мислех си, че го харесваш.
  

Той ме завъртя, за да го погледна, и можех да разбера от лицето му, че той нямаше никакво намерение да ме пусне да си ида. Можех да се сетя само за един начин, за да се измъкна, и той включваше да го нараня толкова много, че вече се мразех само заради това, че го обмислях. Но нямах време, а и исках да го запазя в безопасност.

• 
  Харесвам го – и точно там е проблема. Не мога повече така! Не мога да се обвързвам повече с това място! Не искам да се окажа в капан в този тъп, скучен град като мама! Няма да направя същата тъпа грешка като нея. Мразя това място – не мога да остана и минута повече!
  

• 
  Белс, не можеш да тръгнеш сега. Вечер е – прошепна той иззад мен.
  

• 
  Ще спя в пикапа, ако се изморя.
  
• 
  Почакай само още една седмица – помоли ме той, все още зашеметен. – Рене ще се е върнала дотогава.
  

• 
  Какво?
  

• 
  Тя се обади, докато ти беше навън. Нещата не вървят така добре във Флорида, и ако не подпишат договора на Фил до края на седмицата, те ще се върнат в Аризона. Помощник треньора там им казал, че може да намерят място за него.
  

• 
  Имам ключ – промърморих аз, като завъртях дръжката. Той беше прекалено наблизо, на една ръка разстояние от мен, лицето му смаяно. Не можех да губя повече време в спорове с него. Щеше да се наложи да го нараня още повече.
  
• 
  Просто ме пусни да си ида, Чарли. – Повторих последните думи на майка ми, както когато тя си е тръгвала през тази врата преди много, много години. Казах ги доколкото гневно можах, и отворих рязко вратата. – Не се получи, ясно? Наистина, наистина мразя Форкс!
  

• 
  Ще ти се обадя утре! – извиках аз, като желаех повече от всичко, да мога да му обясня нещата още тогава, като знаех, че нямаше да мога. Форсираф двигателя и потеглих.
  

• 
  Спри колата – каза той, когато къщата и Чарли бяха изчезнали зад нас.
  
• 
  Мога да карам – казах през стичащите се сълзи.
  

• 
  Няма да можеш да откриеш къщата – обясни той.
  

• 
  Това е просто Алис – увери ме той. Отново взе ръката ми.
  

• 
  Преследвача?
  
• 
  Той чу края на твоето изпълнение – каза Едуард безрадостно.
  
• 
  Чарли? – попитах уплашено.
  
• 
  Преследвачът тръгна след нас. Сега бяга зад нас.
  

• 
  Можем ли да го надбягаме?
  
• 
  Не. – Но той усили скоростта, докато говореше. Двигателят на пикапа изви протестиращо глас.
  

Гледах назад към фаровете на Алис, когато пикапък потрепери и тъмна сянка се изправи отвъд прозореца.

• 
  Това е Емет!
  

• 
  Всичко е наред, Бела – обеща той. – Ще бъдеш в безопасност.
  

• 
  Не бях осъзнал, че все още намираш животът в малкият град за скучен – каза той общително, и знаех, че се опитва да ме разсее. – Изглеждаше така, сякаш се приспособяваш доста добре – особено напоследък. Може би сам се хвалех, че правя животът ти малко по-интересен.
  
• 
  Не бях мила – признах аз, като игнорирах опитът му за развлечение, гледайки към коленете си. – Това беше същото нещо, което майка ми му е казала, когато го е напуснала с мен. Можеш да го наречеш удар под кръстта.
  
• 
  Не се тревожи. Той ще ти прости. – Усмивката му бе малка, но не докосваше очите му.
  

• 
  Бела, всичко ще е наред.
  
• 
  Но няма да е наред, когато не съм с теб – прошепнах аз.
  
• 
  Ще сме отново заедно след няколко дни – каза той, като стегна ръката си около мен. – Не забравяй, че идеята беше твоя.
  
• 
  Беше най-добрата идея – разбира се, че е моя.
  

• 
  Защо се случи това? – Попитах аз, гласът ми заразителен. – Защо аз?
  

• 
  Вината е моя – бях глупак да те изоблича така. – Гневът в гласът му бе насочен вътрешно.
  
• 
  Нямах това предвид – настоях аз. – Бях там, голяма работа. Това не притесни останалите двама. Защо този Джеймс реши да убие мен? Има толкова много хора тук, защо аз?
  

• 
  Огледах доста добре умът му тази вечер – започна той с нисък глас. – Не знам дали е имало начин да избегна това, веднага щом те видя. Наистина вината е твоя отчасти. – Гласът му беше ироничен. – Ако не миришеше толкова привлекателно сочно, може би нямаше да обърне такова внимание. Но когато те защитих... е, това влоши нещата. Той не е свикнал плановете му да се осуетяват, колкото и незначителен да е предмета. Той гледа на себе си като на ловец и като на нищо друго. Съществуването му е погълнато от преследване и едно предизвикателство е всичко, което иска от живота. Внезапно му предоставихме едно прекрасно предизвикателство – голям род от силни бойци, всички загрижени да защитят единственият раним елемент. Нямаш си и напредстава в каква еуфория е вмомента. Това е любимата му игра, и ние я направихме още по-вълнуваща за него. – Тонът му беше изпълнен с отвращение.
  

• 
  Но ако не бях застанал пред теб, той щеше да те убие още тогава – каза той с безнадежден гняв.
  
• 
  Мислех си... мислех си, че не мириша за останалите така... както за теб – казах колебливо.
  
• 
  Това е така. Но това не означава, че не си изкушение за всеки един от тях. Ако беше привлякла преследвача – или който и да е от тях – по същият начин, който привличаш мен, това щеше да означава битка още там.
  

• 
  Мисля, че нямам друг избор освен да го убия сега – промърмори той. – На Карлайл няма да му хареса това.
  

• 
  Как можеш да убиеш вампир?
  

• 
  Единственият начин, за който може да си сигурен, е да го разкъсаш на късове, и после да подпалиш парчетата.
  
• 
  И другите двама ще се бият с него?
  
• 
  Жената определено. Не съм сигурен за Лорънт. Нямат много силна връзка – той е с тях само за удобство. Той беше засрамен от Джеймс на поляната...
  
• 
  Но Джеймс и жената – те ще се опитат да те убият? – попитах аз със суров глас.
  
• 
  Бела, да не си посмяла да си губиш времето в тревоги за мен. Единствената ти грижа е да се пазиш и... моля те, моля те – опитай се да не бъдеш безразсъдна.
  
• 
  Той все още ли ни следва?
  
• 
  Да. Въпреки това няма да атакува къщата. Не и тази вечер.
  

Паркирахме пред колата. Лампите отвътре бяха светнати, но те почти не разпръскваха мрака на заобикалящата гора. Емет отвори вратата ми преди пикапа да е спрял – той ме издърпа от седалката, придърпа ме като футболна топка към гръдният си кош, и притича с мен към вратата.

Нахлухме в огромната бяла стая, Едуард и Алис бяха от двете ни страни. Всички бяха там – вече бяха станали на крака при звука от приближаването ни. Лорънт стоеше в средата им. Можех да чуя тихо ръмжене дълбоко в гърлото на Емет, докато ме поставяше до Едуард.

• 
  Той ни следи – обяви Едуард, като гледаше опасно към Лорънт.
  

• 
  Страхувах се от това.
  

• 
  Какво ще направи той? – Карлайл попита Лорънт със смразяващи нотки.
  
• 
  Съжалявам – отговори той. – Страхувах се, че когато момчето ви я защити, това ще го настрои още повече.
  
• 
  Можеш ли да го спреш?
  

• 
  Нищо не може да спре Джеймс веднъж щом е започнал.
  
• 
  Ние ще го спрем – обеща Емет. Нямаше съмнение какво имаше предвид.
  
• 
  Не можеше да го спрете. Никога не съм виждал нещо подобно на него през тристата ми години живот. Той е абсолютно смъртоносен. Затова и се присъединих към групата му.
  

Лорънт клатеше глава. Той погледна към мен, объркан, и после обратно към Карлайл.

• 
  Сигурни ли сте, че си заслужава?
  

Карлайл погледна сериозно Лорънт.

• 
  Опасявам се, че ще ти се наложи да направиш избор.
  

• 
  Заинтригуван съм от живота, който сте създали тук. Но няма да се намесвам в това. Не търся вражда с никой от вас, но няма и да се изправя срещу Джеймс. Мисля да се насоча на север – към този Денали клан. – Той се поколеба. – Не подценявайте Джеймс. Той има брилянтен ум и сетива, които нямат равни на себе си. Той се чувства точно толкова удобно в човешкият свят, колкото и вие изглеждате, но той няма да излезе наглава с вас... Съжалявам за това, което се случва тук. Наистина съжалявам. – Той наклони главата си, но го видях да хвърля още един озадачен поглед към мен.
  
• 
  Върви си с мир – беше официалният отговор на Карлайл.
  

Мълчанието продължи по-малко от секунда.

• 
  Колко близо? – Карлайл погледна Едуард.
  

• 
  На около пет километра отвъд реката – обикаля наоколо за да се срещне с женската.
  
• 
  Какъв е планът?
  
• 
  Ще го подведем, след което Джаспър и Алис ще я отведат на юг.
  
• 
  И тогава?
  

• 
  Предполагам, че няма друг начин – съгласи се Карлайл с мрачно лице.
  

• 
  Качете се горе и си разменете дрехите – заповяда Едуард. Тя го изгледа с ясно недоверие.
  
• 
  Че защо да го правя? – изсъска тя. – Каква ми е тя на мен? Освен заплаха – една опасност, която ти избра да натресеш на всички ни.
  

• 
  Роуз... – промърмори Емет, като сложи ръка на рамото й. Тя се отдръпна от него.
  

Но той ме изненада. Той погледна встрани от Розали, сякаш не бе проговорила, сякаш не съществуваше.

• 
  Езме? – попита спокойно той.
  
• 
  Разбира се – прошепна Езме.
  

• 
  Какво правим? – попитах бездиханно, когато тя ме постави на крака в тъмна стая нейде из вторият етаж.
  
• 
  Опитваме се да объркаме миризмата. Няма да проработи за дълга, но може да помогне да те изведем оттук. – Можех да чуя дрехите й да падат на пода.
  
• 
  Не мисля, че сме еднакъв размер... – поколебах се аз, но ръцете й рязко издърпаха блузат апрез главата ми. Бързо свалих джинсите от себе си. Тя ми подаде нещо, беше като риза. Борех се да уцеля правилните дупки, докато вкарвах ръцете си. Веднага щом свърших, тя ми подаде панталоните си. Скочих в тях, но не можех да изкарам краката си – бяха прекалено дълги. Тя сръчно нави крачолите няколко пъти, преди да успея да се изправя. Някакси тя вече се бе озовала в дрехите ми. Тя ме издърпа обратно към стълбит, където стоеше Алис с малка кожена чанта в едната си ръка. И двете ме сграбчиха за лактите и почти ме носеха, докато прелетяха надолу по стълбите.
  

• 
  Езме и Розали ще вземат пикапа ти, Бела – каза ми той, докато минаваше. Кимнах като погледнах предпазливо към Розали. Тя гледаше Карлайл с възмутено изражение.
  
• 
  Алис, Джаспър... вземете мерцедеса. Ще имате нужда от черните прозорци на юг.
  

• 
  Ние ще вземем джипа.
  

• 
  Алис – попита Карлайл, - ще се хванат ли на стръвта?
  

Накрая очите й се отвориха.

• 
  Той ще ви проследи. Жената ще последва пикапа. Би трябвало да можем да тръгнем след това. – Гласът й беше сигурен.
  
• 
  Да тръгваме. – Карлайл тръгна към кухнята.
  

Очите му внезапно станаха пусти, странно угаснали, като се обърна настрани.

И вече ги нямаше.

Стояхме там, другите гледаха далеч от мен, докато сълзите ми се стичаха безшумно по лицето ми.

Мълчаливият момент се проточи, след което телефонът на Езме започна да вибрира в ръката й. Той се стрелна към ухото й.

• 
  Сега – каза тя. Розали изчезна през вратата без да поглежда към мен, но Езме докосна бузата ми, докато минаваше.
  
• 
  Пази се. – Шепотът й остана след нея, докато те се изнизваха през вратата. Чух как пикапът ми потегли гръмоносно и после се отдалечи.
  

• 
  Едуард казва, че жената е по следите на Езме. Ще взема колата. – Тя изчезна в сенките по същият начин като Едуард.
  

• 
  Грешиш, да знаеш – каза той тихо.
  
• 
  Какво? – ахнах аз.
  
• 
  Мога да почувствам какво чувстваш сега – и ти си заслужаваш.
  
• 
  Не е вярно – промърморих аз. – Ако нещо им се случи, ще бъде за едното нищо.
  
• 
  Грешиш – повтори той, като ми се усмихваше мило.
  

• 
  Може ли? – попита тя.
  
• 
  Ти си първата, която иска разрешение – усмихнах й се кисело.
  

20. НЕТЪРПЕНИЕ

Когато се събудих бях объркана. Мислите ми бяха мъгляви, все още овъртяни в сънища и кошмари – отне ми по-дълго време от обичайното, за да осъзная къде се намирам.

Стаята беше прекалено приветлива за да принадлежи на друго място освен на хотел. Нощните лампи, заковани за масите, бяха доста издаващи, както й дългите завеси направени от същата материя като покривката на леглото, и родовите водни щампи на стените.

Опитах се да си спомня как съм се оказала тук, но отначало нищо не изникна.

Спомних си лъскавата черна кола, стъклата на прозорците по-тъмни от тези на лимузина. Двигателят бе почти тих, въпреки че бяхме се изстреляли по черната магистрала два пъти повече от законната скорост.

И си спомних как Алис седеше заедно с мен на тъмната кожена седалка отзад. Някакси, по време на дългата нощ, главата ми се бе оказала на гранитеният й врат. Близостта ми изглежда не я притесняваше изобщо, и студената й, твърда кожа беше странно удобна за мен. Предната част на тънката й памучна блуза бе студена, влажна от сълзите които се стичаха от очите ми зокато, червени и подути, не пресъхнаха.

Сънят ме отбягваше – болезнените ми очи стояха отворени дори, когато ноща накрая свърши и зората пропука над нисък връх нейде из Калифорния. Сивата светлина, която се процеждаше през безоблачното небе, пареше очите ми. Но не можех да ги затворя – когато го направех, образите изникваха прекалено ярки, като слайдове зад клепачите ми, бяха непоносими. Разбитото изражение на Чарли – бруталното ръмжене на Едуард, с оголени зъби – гневният поглед на Розали – умелият взор на преследвача – мъртвият поглед в очите на Едуард, когато ме целуна за последно... Не можех да понеса да ги видя. Затова преборих умората си, докато слънцето се извисяваше още по-нависоко.

Бях все още будна, когато преминахме през плитък планински проход и слънцето, което вече бе зад нас, се отразяваше в подредените покриви на Долината на Слънцето. Нямах достатъчно останали емоции, за да се изненадам, че сме взели едно три-дневно пътуване за един ден. Наблюдавах безучастно широката, плоска простор, която лежеше пред мен. Финикс – палмовите дървета, долният креозон, случайните линии от пресичащи се магистрали, зелените откосени ивици от игрища за голф и тюркоазените петна от басейни, всичките потопени в слаб смог и обгърнати от ниски, скалисти хребети, които не бяха достатъчно големи, за да бъдат наречени планини.

Сенките на палмовите дървета се наклоняваха през магистралата – очертани, по-остри отколкото си ги спомнях, по-бледи отколкото би трябвало да са. Нищо не можеше да се скрие в тези сенки. Светлата, отворена магистрала изглеждаше достатъчно приветлива. Но не усетих облекчение, нито чувството, че съм си у дома.

• 
  Накъде за летището, Бела? – беше попитал Джаспър, и аз потрепнах, въпреки че гласът му беше доста мек и спокоен. Беше първият звук, освен мъркането на колата, който да разруши дългото нощно мълчание.
  
• 
  Остани на I-десет – бях отговорила механично. – Ще минем точно покрай него.
  

- Ще летим ли за някъде? – бях попитала Алис.

- Не, но е добре да сме наблизо, просто за всеки случай.

Спомням си как започнахме да обикаляме около летището... но не спряхме. Предполагам, че тогава съм заспала.

Въпреки че, сега когато преследвах спомените си, имах силното впечатление, че съм напуснала колата – слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта – ръцете ми обвити около рамената на Алис и нейната ръка около кръста ми, която ме влачи, докато се препъвах през топлите, сухи сенки.

Нямах спомени за тази стая.

Погледнах дигиталният часовник на нощното шкафче. Червените числа твърдяха, че е три часът, но не показваха дали е нощ или ден. Никаква светлинка не убягваше от дебелите завеси, но стаята беше светла от светлината на лампите.

Изправих се сковани и залитайки отидох до прозореца, където дръпнах пердетата.

Беше тъмно отвън. Тогава е три сутринта. Стаята ми гледаше към пуст участък от магистралата и новият паркинг гараж към летището. Имаше някаква утеха в това да мога да посоча точното време и място.

Погледнах се. Все още носех дрехите на Езме, и те определено не ми ставаха. Огледах се наоколо и доволна открих пътническата ми чанта отгоре на нисък скрин.

Тъкмо търсех нови дрехи, когато леко почукване на вратата ме накара да подскоча.

• 
  Може ли да вляза? – попита Алис.
  

• 
  Разбира се.
  

• 
  Изглежда, че трябваше да си поспиш малко повече – каза тя.
  

Тя с придвижи към завесите и ги затвори плътно преди да се обърне обратно към мен.

• 
  Ще трябва да стоим вътре – каза ми тя.
  
• 
  Добре. – Гласът ми беше дрезгав.
  
• 
  Жадна ли си? – попита тя.
  

• 
  Аз съм добре. Ами ти?
  
• 
  Не е нещо, което не може да се преодолее. – Тя се усмихна. – Поръчах храна за теб, в съседната стая е. Едуард ми напомни, че ти трябва да се храниш доста по-често от нас.
  

• 
  Обадил се е?
  
• 
  Не – каза тя и видя как лицето ми помръкна. – Каза ми преди да тръгнем.
  

Седнах на пода до масичката за кафе, където поднос с храна ме очакваше, и започнах да си взимам без да забелязвам какво ям.

Алис кацна на страничната облегалка на канапето и се загледа безизразно в телевизора като Джаспър.

Хранех се бавно, като я наблюдавах, като се обръщаше от време на време, за да погледне към Джаспър. Започна да ми просветва, че стоят прекалено мирно. Никога не откъснаха поглед от екрана, макар че вмомента течаха реклами. Избутах подноса настрани, като стомахът ми беше внезапно неспокоен. Алис погледна към мен.

• 
  Какво е станало, Алис? – попитах аз.
  
• 
  Нищо не е станало. – Очите й бяха разширени, искрени... и аз не им повярвах.
  
• 
  Какво правим сега?
  
• 
  Чакаме Карлайл да се обади.
  
• 
  А трябвали да се е обадил досега? – Можех да видя, че съм уцелила. Очите на Алис се стрелнаха от моите към телефона върху кожената чанта и обратно.
  
• 
  Какво означава това? – Гласът ми трепереше и аз се опитах да го контролирам. – Че не се е обадил още?
  
• 
  Означава просто, че няма какво да ни кажат.
  

Джаспър внезапно бе застанал до Алис, по-близо до мен от обичайното.

• 
  Бела – каза той с подозрително успокояващ глас. – Няма за какво да се тревожиш. Ти си в пълна безопасност тук.
  
• 
  Знам това.
  
• 
  Тогава защо си изплашена? –попита объркано той. Може и да усещаше тенора на емоциите ми, но не можеше да разчете причините зад тях.
  
• 
  Чу какво каза Лорънт. – Гласът ми беше шепот, но бях убедена, че могат да ме чуят. – Той каза, че Джеймс е смъртоносен. Ами ако нещо се обърка и те се разделят? Ако се случи нещо на някой от тях, на Карлайл, Емет... Едуард... – Преглътнах. – Ако онази дивачка нарани Езме... – Гласът ми се бе извисил, имаше истерична нотка в него. – Как бих могла да живея, когато знам, че вината е моя? Никой от вас не би трябвало да рискува живота си заради мен...
  
• 
  Бела, Бела, спри – прекъсна ме той, като думите му се изливаха прекалено бързо, за да ги разбера. – Тревожиш се за грешните неща, Бела. Повярвай ми – никой от нас не е в опасност. Ти и без това си под достатъчно стрес – не добавя към него и напълно ненужни тревоги. Чуй ме! – заповяда ми той, защото бях извърнала глава. – Нашето семейство е силно. Единственият ни страх е да не изгубим теб.
  
• 
  Но защо бихте...
  

• 
  Почти от цял век Едуард е бил сам. Сега е открил теб. Ти не можеш да видиш промение, които ние виждаме, ние които сме били толкова дълго време с него. Да не мислиш, че който и да е от нас би искал да го погледне в очите през следващите сто години, ако той те изгуби?
  

Беше много дълъг ден.

Останахме в стаята. Алис се обади на рецепцията и ги помоли да отпратят камериерката за сега. Прозорците стояха затворени, телевизорът включен, въпреки че никой не го гледаше. На равни интервали ми бе доставяна храна. Сребристият телефон, който пошиваше върху чантата на Алис сякаш бе станал по-голям, докато часовете минаваха.

Детегледачите ми се справяха по-добре с напрежението от мен. Докато кършех пръсти и крачех, те просто ставаха все по-неподвижни, две статуи, чийто очи ме следват незабележимо, докато се движа. Занимавах се с това да запомня стаята – райетата на възглавниците, оранжево, прасковено, кремаво, тъмно златисто, и оранжево отново. Понякога се вглеждах в абстрактните щампи, като случайно откривах картинки във фигурите, както откривах картини в облаците като малко дете. Проследих синя ръка, жена, която вчесва косата си, котка, която се протяга. Но когато бледо червеният кръг стана взиращо се око, отместих глава настрани.

Когато следобеда мина, се върнах в леглото, просто за да направя нещо. Надявах се, че щом се окажа сама в тъмното, ще се отдам на ужасните страхове, които обикаляха ръба на съзнанието ми, но не можеха да пробият през внимателният надзор на Джаспър.

Но Алис ме последва внимателно, сякаш по някаква случайност й бе омръзнала съседната стая по същото време. Започвах да се чудя точно какви инструкции й е дал Едуард. Излегнах се на леглото и тя седна с кръстосани крака до мен. Отначало не й обръщах внимание, внезапно достатъчно уморена, за да заспя. Но след няколко минути, паниката, която бе изчезнала в присъствието на Джаспър започна да се усеща. Бързо се отказах от идеята за сън тогава, като се свих на топка, обвивайки ръце около краката ми.

• 
  Алис? – попитах аз.
  
• 
  Да?
  

• 
  Какво мислиш, че правят?
  
• 
  Карлайл искаше да отведе преследвача колкото може по- на север, да изчакат да се приближи, след което да се обърнат и да го нападнат. Езме и Розали трябваше да се насочат на запад докато могат да държат женската зад тях. Ако тя се откаже, те трябва да се върнат обратно във Форкс и да държат под око баща ти. Така че предполагам, че нещата вървят доста добре, щом не се обаждат. Означава, че преследвачът е достатъчно близо и те не искат, той да ги подслушва.
  
• 
  А Езме?
  
• 
  Мисля, че се е върнала във Форкс. Няма да се обади, ако има някакъв шанс женската да подслушва. Предполагам, че всичко са просто много предпазливи.
  
• 
  Мислиш ли, че са в безопасност, наистина?
  
• 
  Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че няма никаква опасност за нас?
  
• 
  Въпреки това ще ми кажеш ли истината?
  
• 
  Да. Винаги ще ти казвам истината. – Гласът й беше сериозен.
  

• 
  Кажи ми тогава... как се става вампир?
  

• 
  Едуард не иска да ти казвам това – каза твърдо тя, но имах чувството, че тя не е съгласна.
  
• 
  Това не е честно. Мисля, че имам правото да знам.
  
• 
  Знам.
  

Тя въздъхна.

• 
  Той ще ядоса ужасно много.
  
• 
  Не е негова работа. Това е между теб и мен. Алис, като твоя приятелка, умолявам те. – И ние бяхме приятели сега, някакси – както вероятно е знаела, че ще станем през цялото време.
  

• 
  Ще ти обясня техничната част – каза накрая тя, - но лично аз не си го спомням, а и никога не съм го правила или виждала преди, така че имай предвид, че мога да ти кажа само теорията.
  

• 
  Като хищници, имаме излишък от оръжия във физическият си арсенал – много, много повече отколкото всъщност имаме нужда. Силата, бързината, острите сетива, да не споменавам и тези от нас като Едуард, Джаспър и аз, които имаме допълнителни сетива. А и, подобно на месоядното растение, ние сме физически привлекателни за жертвата си.
  

Тя се усмихна с широка, злокобна усмивка.

• 
  Имаме и още едно доста излишно оръжие. Ние сме и отровни – каза тя, като зъбите й блестяха. – Отровата не убива – тя просто те изважда от строя. Работи бавно, като се разпространява из кръвта ти, така че, веднъж ухапана, жертвата ни е в прекалена физическа болка, за да ни избяга. Най-вече ненужна, както казах. Ако сме толкова близо, жертвата няма как да избяга. Разбира се, винаги има изключения. Като Карлайл, например.
  
• 
  Значи... ако отровата е оставена да се разпространи... – прошепнах аз.
  
• 
  Отнема няколко дни, за да е пълна трансформацията, зависи от това колко отрова има в кръвта, колко близо е отровата до сърцето. Докато сърцето бие, отровата се разпространява, зараства, променя тялото, докато се движи през него. Евентуално сърцето спира и превръщането е завършено. Но през цялото време, през всяка минута от него, жертвата ще копнее да умре.
  

• 
  Не е особено приятно, както виждаш.
  
• 
  Едуард каза, че е много трудно за правене... не разбирам – казах аз.
  
• 
  Ами ние сме като акулите по един начин. Веднъж щом сме усетили вкуса на кръв, или дори миризмата й, става трудно за нас да не се храним. Понякога е невъзможно. Та виждаш ли, за да ухапиш някого, да вкусиш кръвта, оттам започва безумието. Трудно е и за двете страни – жаждата за кръв от едната и ужасната болка от другата.
  
• 
  Защо мислиш, че не си спомняш?
  
• 
  Не знам. За всички други, болката от трансформацията е най-яркият спомен, който имат от човешкият си живот. Не си спомням нищо от човешкият си живот. – Гласът й беше изпълнен с копнеж.
  

Секундите минаваха и аз почти бях забравила присъствието й, бях толкова погълната от мислите си.

Тогава, без никакво предупреждение, Алис скочи от леглото, като се приземи леко на краката си. Главата ми се вдигна рязко, като я погледнах сепнато.

• 
  Нещо се е променило. – Гласът й беше настоятелен и тя не говореше на мен.
  

• 
  Какво виждаш? – попита напрегнато той, като се взираше в очите й. Очите й бяха фокусирани върху нещо много далечно. Седнах близо до нея, като се приведох за да уловя ниският й, бърз глас.
  
• 
  Виждам стая. Дълга е, и има огледала навсякъде. Подът е дървен. Той е в стаята и чака. Има златно... златна ивица през огледалата.
  
• 
  Къде е стаята?
  
• 
  Не знам. Нещо липсва – не е направено друго решение.
  
• 
  След колко време?
  
• 
  Скоро. Той ще бъде в огледалната стая днес или може би утре. Зависи. Чака нещо. И сега е в тъмното.
  

• 
  Какво прави той?
  
• 
  Той гледа телевизия... не, той гледа някаква касета, в тъмното, на друго място.
  
• 
  Можеш ли да видиш къде е?
  
• 
  Не, прекалено е тъмно.
  
• 
  А стаята с огледалата, какво друго има там?
  
• 
  Само огледалата, и златното. Има обръч около стаята. И има черна маса с голяма уредба и телевизор. Той държи касетата във видеото, но не я гледа така както в тъмната стая. Това е стаята, в която чака. – Очите й се раздалечиха, след което се фокусираха върху лицето на Джаспър.
  
• 
  Няма нищо друго?
  

• 
  Какво означава това? – попитах аз.
  

• 
  Означава, че плановете на преследвача са се променили. Той е направил решение, което ще го отведе в огледалната стая и в тъмната стая.
  
• 
  Но ние не знаем къде са тези стаи?
  
• 
  Не.
  
• 
  Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, където бива преследван. Той ще им избяга. – Гласът на Алис беше мрачен.
  
• 
  Да им се обадим ли? – попитах аз. Те си размениха сериозен поглед, нерешителни.
  

Алис беше пресякла стаята още преди да съм вдигнала глава, за да го погледна.

Тя натисна един бутон и задържа телефона до ухото си, но не заговори първа.

• 
  Карлайл – прошепна тя. Тя не изглеждаше изненадана или облекчена, по начина по който аз се чувствах.
  
• 
  Да – каза тя, като погледна към мен. Заслуша се за дълъг момент.
  
• 
  Току-що го видях. – Тя описа отново видението си. – Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет... го е водело към тези стаи. – Тя замълча. – Да – каза Алис в телефона, след което се обърна към мен. – Бела?
  

• 
  Ало? – казах задъхано аз.
  
• 
  Бела – каза Едуард.
  
• 
  О, Едуард! Толкова се тревожех.
  
• 
  Бела – въздъхна той ядосано. – Казах ти да не се тревожиш за нищо друго освен за себе си. – Беше толкова невероятно хубаво да чуя гласът му. Почувствах облака на отчаянието, който кръжеше над мен, да се просветлява и отдръпва назад, докато той говореше.
  
• 
  Къде си?
  
• 
  Извън Ванкувър сме. Бела, съжалявам... изгубихме го. Изглежда е подозрителен към нас – внимава да стои достатъчно надалеч, за да не чуя мислите му. Но сега го няма – изглежда се е качил на самолет. Мислим, че вероятно се е върнал във Форкс, за да започне отначало. – Можех да чуя Алис да осведомява Джаспър за мен, бързите й думи се сливаха заедно в бръмчащ шум.
  
• 
  Знам. Алис го видя да се измъква.
  
• 
  Обаче няма за какво да се тревожиш. Няма да открие нищо, което да го отведе към теб. Само трябва да останеш там и да почакаш, докато го открием отново.
  
• 
  Аз ще се оправя. Езме с Чарли ли е?
  
• 
  Да – женската се е върнала в града. Отишла е в къщата, но докато Чарли е бил на работа. Не се е доближила до него, така че не се страхувай. Той е в безопасност с Езме и Розали, докато го наблюдават.
  
• 
  Тя какво прави?
  
• 
  Вероятно се опитва да улови следата. Обиколила е целият град през ноща. Розали я проследила към летището, всички пътища около града, училището... тя търси, Бела, но няма какво да открие.
  
• 
  И ти си сигурен, че Чарли е в безопасност?
  
• 
  Да, Езме не го изпуска от погледа си. А и ние скоро ще сме там. Ако преследвачът се появи някъде на близо до Форкс, ще го хванем.
  
• 
  Липсваш ми – прошепнах аз.
  
• 
  Знам, Бела. Повярвай ми, знам. Сякаш си взела едната ми половина със себе си.
  
• 
  Ела и си я вземи тогава – предизвиках го аз.
  
• 
  Скоро, колкото мога по-скоро. Но първо ще се погрижа да си в безопасност. – Гласът му беше твърд.
  
• 
  Обичам те – напомних му аз.
  
• 
  Можеш ли да повярваш, въпреки всичко, в което те забърках, че и аз те обичам?
  
• 
  Да, всъщност мога.
  
• 
  Ще дойда за теб скоро.
  
• 
  Ще те чакам.
  

Обърнах се, за да дам телефона на Алис и я открих с Джаспър, наведени над масата, където Алис скицираше нещо върху хотелската хартия за писма. Наведох се над облегалката на канапето, като погледнах над рамото й.

• 
  Това е балетно студио – казах аз, внезапно разпознала познатите форми.
  

• 
  Знаеш ли тази стая? – гласът на Джаспър беше спокоен, но имаше нещо скрито, което не можех да определя. Алис се надвеси над творбата си, ръката й летеше през листа сега, формата на изход се оформяше на задната стена, уредбата и телевизора бяха на ниска маса в предният десен ъгъл.
  
• 
  Прилича на мястото, където ходех на уроци по танци – когато бях на осем или девет. Беше оформена точно по същият начин. – Докоснах страницата, където квадратната секция бе издадена, като свиваше задната част на стаята. – Ето тук бяха тоалетните - вратите бяха от другата страна. Но уредбата беше тук – посочих левият ъгъл – беше по-стара и нямаше телевизор. Имашепрозорец в чакалнята – можеш да видиш стаята от тази перспектива, ако погледнеш през него.
  

• 
  Сигурна ли си, че е същата стая? – попита Джаспър, все още спокоен.
  
• 
  Не, изобщо не – предполагам, че повечето студиа изглеждат по същия начин – огледалата, обръча. – Проследих с пръст обръча срещу огледалата. – Просто формата ми се стори позната. – Докоснах вратата, поставена точно на същото място, което си спомнях.
  
• 
  Имаш ли някаква причина да отидеш там сега? – попита Алис, като наруши бляновете ми..
  
• 
  Не, не съм била там от почти десет години. Бях ужасна танцьорка – винаги ме слагаха отзад на рециталите – признах аз.
  
• 
  Значи няма начин да е свързано с теб? – попита напрегнато Алис.
  
• 
  Не, дори не мисля, че същият човек го притежава. Сигурна съм, че е просто някакво балетно студио от някъде си.
  
• 
  Къде се намираше студиото, в което ходеше? – попита небрежно Джаспър.
  
• 
  Точно зад ъгъла на къщата на майка ми. Обикновено отивах пеша там след училище... – казах аз, като гласът ми замлъкна. Не пропуснах погледа, който си размениха.
  
• 
  Тук във Финикс, значи? – Гласът му все още беше небрежен.
  
• 
  Да – прошепнах аз. – На петдесет и осма улица.
  

• 
  Алис, телефонът безопасен ли е?
  
• 
  Да – увери ме тя. – Номерът ще се проследи обратно към Вашингтон.
  
• 
  Значи мога да го използвам, за да се обадя на мама.
  
• 
  Мислех си, че тя е във Флорида.
  
• 
  Така е... но тя ще се прибира у дома скоро, а не може да се върне в онази къща, докато... – Гласът ми потрепери. Мислех си за нещо, което Едуард бе казал, за онази червенокосата в къщата на Чарли, и в училището, където са досиетата ми.
  
• 
  Как ще се свържеш с нея?
  
• 
  Нямат постоянен телефон освен в къщата – тя би трябвало да си проверява редовно съобщенията.
  
• 
  Джаспър? – попита Алис.
  

• 
  Не мисля, че ще навреди по някакъв начин – просто се постарай да не казваш къде се намираш, разбира се.
  

• 
  Мамо – казах след изпиукването, - аз съм. Слушай, искам да направиш нещо. Важно е. Веднага щом получиш това съобщение се обади на този номер. – Алис вече бе застанала от другата ми страна, като пишеше номера на телефона за мен в дъното на рисунката. Прочетох го внимателно два пъти. – Моля те, не отивай никъде преди да си говорила с мен. Не се тревожи, аз съм добре, но трябва непременно да говоря с теб, без значение колко късно получиш това съобщение, ясно? Обичам те, мамо. Чао. – Затворих очи и се помолих с всичките си сили, че никакви непредвидени промени в плановете няма да я доведат вкъщи преди да е получила съобщението ми.
  

Безсмъртието навярно е благословено с безкрайно търпение. Нито Джаспър, нито Алис изглежда нямаха нужда да правят каквото и да е. За известно време Алис скицираше неясните очертания на тъмната стая от видението й, доколкото е могла да види от светлината на телевизора. Но когато приключи, просто седна, като се загледа в празните стени с вечните си очи. Джаспър изглежда също нямаше желанието да крачи, или да наднича през завесите, или да избяга пищейки през вратата, както на мен ми се искаше.

Вероятно съм заспала на канапето, в очакването си телефонът да звънне отново. Допирът на студените ръце на Алис ме събуди за момент, докато ме носеше към леглото, но бях в безсъзнание отново още преди главата ми да е докоснала възглавницата.

21. ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ

Можех да усетя, че е прекалено рано отново, когато се събудих, и знаех, че програмата на дните и вечерите ми бавно се обръщаше. Лежах в леглото си и слушах тихите гласове на Алис и Джаспър в другата стая. Фактът, че бяха достатъчно силни, за да ги чуя ми се стори странно. Превъртях се, докато краката ми не докоснаха пода и се отправих към всекидневната.

Часовникът върху телевизора показваше, че е два сутринта. Алис и Джаспър стояха един до друг на канапето, Алис отново скицираше, докато Джаспър надничаше през рамото й. Не вдигнаха поглед, когато влязох, прекалено погълнати от работата на Алис.

Примъкнах се от страната на Джаспър, за да надникна.

• 
  Още нещо ли е видяла? – попитах го тихо.
  
• 
  Да. Нещо го е върнало в стаята с видеото, но сега е по-светла.
  

• 
  Телефонът е ето там – прошепнах аз, като посочих.
  

• 
  Това е къщата на майка ми.
  

Устните на Алис трепереха от бързината на думите й, тихото жужене бе невъзможно за дешифриране. Не можех да се концентрирам.

• 
  Бела – каза Алис. Погледнах я вцепенено.
  
• 
  Бела, Едуард идва да те вземе. Той и Емет и Карлайл ще те заведат някъде, за да те скрият за известно време.
  
• 
  Едуард идва? – Думите бяха като спасителен пояс, който ме задържаше над водата.
  
• 
  Да, ще хване първият полет от Сиатъл. Ще се срещнем на летището и ти ще заминеш с него.
  
• 
  Но майка ми... той е дошъл тук за майка ми, Алис! – Въпреки Джаспър, истерията бълбукаше в гласът ми.
  
• 
  Джаспър и аз ще останем, докато тя е в безопасност.
  
• 
  Не мога да спечеля, Алис. Не можеш да пазиш всички, които познавам завинаги. Не виждате ли какво прави? Той не преследва мен изобщо. Той ще открие някой, ще нарани някой, когото обичам... Алис, не мога...
  
• 
  Ще го хванем, Бела – увери ме тя.
  
• 
  Ами ако нещо ти се случи, Алис? Да не би да мислиш,че нямам нищо потив? Да не мислиш, че той може да ме нарани само с човешкото ми семейство?
  

• 
  Не искам да заспивам отново – озъбих се аз.
  

Единствената утеха, единствената надежда, която ми бе останала, беше да знам, че ще видя Едуард скоро. Може би, ако просто видех лицето му отново, щях да успея да видя решението, което ме избягваше сега.

Когато телефонът иззвъня, се върнах в съседната стая, малко засрамена от поведението си. Надявах се, че не съм обидила някой от тях, че знаеха колко съм благодарна за жертвите, които правеха за моя сметка.

Алис говореше бързо както винаги, но това което улови вниманието ми бе, че за пръв път, Джаспър не беше в стаята. Погледнах часовника – беше пет и половина сутринта.

• 
  Тъкмо се качват на самолета – каза ми Алис. – Ще се приземят в девет и четиридесет и пет. – Само още няколко часа трябваше да продължа да дишам, докато той пристигне.
  
• 
  Къде е Джаспър?
  
• 
  Той отиде да провери.
  
• 
  Няма ли да останете тук?
  
• 
  Не, ще се преместим по-близо до къщата на майка ти.
  

Но телефонът иззвъня отново, като ме разсея. Тя изглеждаше изненадана, но аз вече вървях напред, протегнала с надежда ръка към телефона.

• 
  Ало? – попита Алис. – Не, ето я. – Тя ми подаде телефона. „Майка ти” изговори с уста тя.
  
• 
  Ало?
  
• 
  Бела? Бела? – Беше гласът на майка ми, в познат тон, който бях чувала хиляди пъти през деството си, всеки път, когато се приближавах прекалено близо до ръба на тротоара или се изгубех от погледа и в голяма тълпа. Беше звукът на паниката.
  

• 
  Успокой се, мамо – казах с най-успокояващият си глас, като се отдалечих бавно от Алис. Не бях сигурна дали ще мога да лъжа убедителнос очите й приковани върху мен. – Всичко е наред, чу ли? Дай ми само една минутка и ще ти обясня всичко, обещавам.
  

• 
  Мамо?
  
• 
  Бъди много внимателна да не кажеш нещо, освен ако аз не съм ти рекъл да направиш така. – Гласът, който чух сега бе колкото непознат, толкова и неочакван. Беше мъжки тенорен глас, много приятен, характерен глас – типът глас, който чуваш на фона на рекламите за луксозни коли. Той говореше много бързо.
  
• 
  Сега, нямам нужда да наранявам майка ти, така че моля те направи това, което ти кажа, и тя ще е наред. – Той замълча за минута, докато аз слушах в безгласен ужас. – Така е много добре – поздрави ме той. – Сега повтаряй след мен и се опитай да звучиш естествено. Ако обичащ кажи „Не, мамо, стой там където си.”
  
• 
  Не, мамо, стой там където си. – Гласът ми беше малко по-силен от шепот.
  
• 
  Виждам, че ще имаме проблеми. – Гласът му беше развеселен, все още лек и дружелюбен. – Защо не отидеш в друга стая, така че лицето ти да не провали всичко? Няма смисъл майка ти да страда. Докато вървиш, ако обичаш кажи „Мамо, моля те, изслушай ме.” Кажи го сега.
  
• 
  Мамо, моля те, изслушай ме – умоляваше гласът ми. Отправих се бавно към спалнята, като усещах разтревоженият поглед на Алис в гърба ми. Затворих вратата зад себе си, като се опитвах да мисля ясно, въпреки ужасът, който бе обхванал умът ми.
  
• 
  Ето така, сега сама ли си? Само отговори с да или не.
  
• 
  Да.
  
• 
  Но те все още могат да те чуят сигурно.
  
• 
  Да.
  
• 
  Добре тогава – приятният глас продължи, - кажи „Мамо, довери ми се.”
  
• 
  Мамо, довери ми се.
  
• 
  Това проработи доста по-добре отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти пристигна по-рано. По-лесно е по този начин, нали? По-малко напрежение, по-малко тревоги за теб.
  

• 
  Сега искам да ме слушаш много внимателно. Искам да се измъкнеш от приятелите си – мислиш ли, че можеш да го направиш? Отговори ми с да или не.
  
• 
  Не.
  
• 
  Съжалявам за това. Надявах се, че си малко по-изобретателна от това. Мислиш ли, че би могла да се измъкнеш от тях, ако животът на майка ти зависи от това? Отговори с да или не.
  

• 
  Да.
  
• 
  Така е по-добре. Сигурен съм, че няма да е лесно, но ако само усетя, че си водиш компания, е, това ще е доста лошо за майка ти – обеща ми дружелюбният глас. – Вероятно знаеш достатъчно за нас, за да осъзнаеш колко бързо ще разбера, ако се опиташ да доведеш някой със себе си. И колко малко време ще ми трябва, за да се справя с майка ти в този случай. Разбираш ли? Отговори с да или не.
  
• 
  Да. – Гласът ми се пречупи.
  
• 
  Много добре, Бела. Ето какво трябва да направиш. Искам да отидеш в къщата на майка си. До телефонният апарат ще има новер. Обади се и аз ще ти кажа накъде да отидеш. – Вече знаех къде ще отида и къде ще свърши всичко това. Но щях да следвам точно инструкциите му. – Можеш ли да направиш това? Отговори с да или не.
  
• 
  Да.
  
• 
  Преди обяд, моля те, Бела. Нямам цял ден – каза учтиво той.
  
• 
  Къде е Фил? – попитах уплашено аз.
  
• 
  А, внимавай сега, Бела. Изчакай, докато аз ти кажа да говориш, ако обичаш.
  

• 
  Много е важно сега да не събудиш подозренията на приятелите си, когато се върнеш при тях. Кажи им, че майка ти се е обадила, и че си я убедила да не се прибира вкъщи за известно време. Сега повтори след мен „Благодаря ти, мамо”. Кажи го сега.
  
• 
  Благодаря ти, мамо. – Сълзите ми се стичаха. Опитах се да ги спра.
  
• 
  Кажи „Обичам те, мамо, ще се видим скоро”. Кажи го сега.
  
• 
  Обичам те, мамо. – Гласът ми беше хриплив. – Ще се видим скоро – обещах аз.
  
• 
  Довиждане, Бела. Нямам търпение да се видим отново. – Той затвори.
  

Бавно-бавно мислите ми започнаха да пропукват през тухлената стена на болката. Да оформят план. Защото нямах друг избор, освен този – да отида в огледалната стая и да умра. Нямах никакви гаранции, нищо което да държи майка ми жива. Можех само да се надявам, че Джеймс ще бъде задоволен от края на играта, че победата над Едуард щеше да е достатъчна. Отчаянието ме сграбчи – нямаше как да се пазаря, нищо, което да предложа или да възпра, така че да го повлияя. Но все още нямах друг избор. Трябваше да опитам.

Потиснах ужасът си доколкото можах. Решението ми беше взето. Няма смисъл да губя време и да агонизирам над резултата. Трябваше да мисля ясно, защото Алис и Джаспър ме чакаха, а това да им избягам беше изключително важно и абсолютно невъзможно.

Внезапно бях благодарна, че Джаспър не е тук. Ако беше тук, за да усети мъката ми през последните пет минути, как щях да премахна подозренията му? Преглътнах страхът и безпокойството, опитах се да ги потисна. Не можех да си ги позволя сега. Не знаех кога ще се върне.

Концентрирах се върху бягството си. Можех да се надявам, че познатото ми летище ще обърне нещата в моя полза. Някакси трябваше да държа Алис далеч...

Знаех, че Алис е в другата стая и ме чака, любопитна. Но трябваше да се справя с още едно нещо насаме, преди Джаспър да се е върнал.

Трябваше да приема факта, че никога нямаше да видя Едуард отново, нито дори последен поглед към лицето му, за да отнеса със себе си в огледалната стая. Щях да го нараня и не можех да му кажа сбогом. Оставих вълните на болката да преминат през мен, да ме завладеят за известно време. След което ги отблъснах назад и отидох да се изправя пред Алис.

Единственото изражение, което успях да съставя бе безчувствен, угаснал поглед. Видях я разтревожена и не я оставих да попита. Имах само един сценарий и не бих се справила с импровизиране сега.

• 
  Майка ми се тревожеше, искаше да се прибере вкъщи. Но сега всичко е наред, убедих я да стои далеч. – Гласът ми беше безжизнен.
  
• 
  Ще се убедим, че е добре, Бела, не се тревожи.
  

Очите ми попаднаха върху празните хартии на хотелското бюро. Приближих се бавно, като заформях планът си. Имаше и пликове. Това беше хубаво.

• 
  Алис – попитах бавно, без да се обръщам, като поддържах гласът си равен. – Ако напиша писмо на майка ми, ще й го предадеш ли? Тоест, имам предвид да го оставиш в къщата.
  
• 
  Разбира се, Бела. – Гласът й беше внимателен. Можеше да види как се пукам по шевовете си. Трябваше да държа емоциите си под контрол.
  

„Едуард”, написах аз. Ръката ми трепереше, буквите едва се разчитаха.

Внимателно свих на две писмото и го сложих в писмото. Той евентуално щеше да го намери. Надявах се само да разбере и да ме чуе поне този път.

След което внимателно запечах сърцето си.

22. КРИЕНИЦА

Беше отнело много по-малко време отколкото си мислех – всичкият ужас, отчаяние, разбитото ми сърце. Минутите отминаваха много по-бавно от обикновено. Джаспър все още не се бе върнал, когато отидох обратно при Алис. Страхувах се да бъда в една стая с нея, страхувах се, че тя ще познае... и се страхувах да се крия от нея, поради същата причина.

Мислех си, че съм отвъд възможността да се изненадвам, мислите ми измъчени и нестабилни, но бях изненадана, когато видях Алис да се навежда над бюрото, сграбчила краищата му с двете си ръце.

• 
  Алис?
  

Побързах към нея, като механично се пресегнах да докосна ръката й.

• 
  Алис! – гласът на Джаспър беше като камшик, и той внезапно бе точно зад нея, ръцете му я обвиваха, като отпускаше хватката й върху масата. През стаята вратата се затвори с тихо кликване.
  
• 
  Какво има? – настоя той.
  

• 
  Бела – каза тя.
  
• 
  Тук съм – отвърнах.