Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  От-откъде знаеш името ми? – заекнах аз.
  

• 
  О, мисля че всички тук знаят името ти. Целият град очакваше пристигането ти.
  

• 
  Не – настоявах глупаво. – Имах предвид, защо ме нарече Бела?
  

• 
  Изабела ли предпочиташ?
  
• 
  Не, харесва ми Бела – казах аз. – Но ми се струва, че Чарли, тоест баща ми, сигурно ме нарича Изабела зад гърба ми, защото изглежда всички тук ме знаят с това име – опитах се да обясня аз, чувствайки се като пълен идиот.
  
• 
  Оу. – Той изостави темата. Аз погледнах встрани смутена.
  

• 
  Започвайте – изкомандува той.
  
• 
  Дамите първи, партньоре? – попита Едуард. Вдигнах поглед само, за да видя кривата му усмивка – толкова красива, че можех само да го зяпам като идиот.
  
• 
  Или мога аз да започна, ако искаш – усмивката му бе изчезнала. Очевидно се чудеше дали не съм умствено изостанала.
  
• 
  Не, не – казах, изчервявайки се. – Аз ще започна.
  

Оценката ми беше уверена.

• 
  Профаза.
  
• 
  Нещо против аз да погледна? – попита той, като понечих да махна слайда. Ръката му улови моята, за да ме спре, както той помоли. Пръстите му бяха ледено студени, сякаш бе държал снежна топка, точно преди да влезе в клас. Но не заради това отдръпнах ръката си толкова бързо. Когато ме докосна, нещо жилна ръката ми, сякаш бе протекло електричество между нас.
  
• 
  Извинявай – промърмори той, дръпвайки веднага ръката си назад. Въпреки това той се пресегна към микроскопа. Гледах го изумена, докато той разгледа слайда за още по-кратко време от мен.
  
• 
  Профаза – съгласи се той, записвайки го спретнато на първото празно място на лабораторният лист. Той бързо превключи от първият на вторият слайд и го погледна бегло. – Анафаза – промърмори той, записвайки го докато говореше.
  

• 
  Може ли?
  

Погледнах нетърпеливо през обектива, само за да бъда разочарована. По дяволите, беше прав.

• 
  Трети слайд? – изпънах ръката си без да поглеждам към него.
  

Погледнах го колкото се може по-бързо.

• 
  Интерфаза. – Подадох му микроскопа още преди да е попитал. Той хвърли един кратък поглед и го записа. Можех и аз да го напиша, докато той гледаше, но изчистеният му елегантен почерк ме притесняваше. Не исках да развалям страницата с несръчните си драсканици.
  

Което ми оставяше само да не се опитвам да го гледам... неуспешно. Вдигнах поглед и той ме зяпаше със същият необясним поглед на разочарование. Внезапно идентифицирах тънката промяна в лицето му.

• 
  Да не би да си си сложил контактни лещи? – изтърсих без да мисля.
  

• 
  Не.
  
• 
  Оу – промърморих аз. – Стори ми се, че има нещо различно в очите ти.
  

Всъщност, бях убедена, че има нещо различно. Ясно си спомнях черният цвят на очите му първият пък, когато ме бе погледнал – цветът контрастираше ярко на фона на бялата му кожа и кестенявата му коса. Днес очите му имаха напълно различен цвят – странен нюанс на охра, по-тъмен от карамел, но със същият златен тон. Не можех да проумея как е възможно това, освен ако не лъжеше поради някаква причина за лещите. Или може би просто Форкс ме подлудяваше в буквалният смисъл на думата.

Погледнах надолу. Ръцете му отново бяха стиснати в юмруци.

Тогава господин Бенър мина покрай масата ни, за да види защо не работим. Той погледна над главите ни, за да види завършеното лабораторно, след което се взря по-съсредоточено, за да провери отговорите.

• 
  Та, Едуард, не смяташ ли че е трябвало да дадеш шанс и на Изабела да погледне през микроскопа? – попита господин Бенър.
  
• 
  Бела – коригира го механично Едуард. – Всъщност, тя идентифицира три от петте.
  

• 
  Правила ли си това лабораторно преди? – попита той.
  

• 
  Не и с луковици.
  
• 
  Бластула от риба?
  
• 
  Аха.
  

• 
  Да не би да си била в програма за напреднали във Финикс?
  
• 
  Да.
  
• 
  Ами – каза той след момент. – Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори. – Той промърмори нещо друго, докато се отдалечаваше. След като си тръгна, започнах да драскам в тетрадката си отново.
  
• 
  Жалко за снега, нали? – попита Едуард. Имах чувството, че се насилва да си бъбри с мен. Параноята отново ме обземаше. Все едно бе чул разговорът ми с Джесика по време на обяд и се опитваше да ми докаже обратното.
  
• 
  Не мисля – отговорих честно, вместо да се преструвам на нормална като всички останали. Все още се опитвах за избутам глупавите подозрения от главата си и не можех да се съсредоточа.
  
• 
  Не харесваш студа. – Не беше въпрос.
  
• 
  И мокрото.
  
• 
  Сигурно ти е трудно да живееш във Форкс – размишляваше той.
  
• 
  Нямаш си и на идея – измърморих мрачно.
  

• 
  Тогава защо дойде тук?
  

• 
  Ами... сложно е.
  
• 
  Мисля, че ще те разбера – настоя той.
  

• 
  Майка ми се омъжи повторно – казах аз.
  
• 
  Това не звучи толкова сложно – противореча ми той, но внезапно изглеждаше състрадателен. – Кога се случи това?
  
• 
  Миналият септември. – Дори на мен гласът ми се стори тъжен.
  
• 
  И ти не го харесваш – предположи Едуард, гласът му все още мил.
  
• 
  Не, Фил си е наред. Прекалено млад, може би, но достатъчно добър.
  
• 
  Защо не остана тогава?
  

• 
  Фил пътува много. Играе бейзбол като прехрана. – Усмихнах се леко.
  
• 
  Чувал ли съм го? – попита той, отвръщайки на усмивката ми.
  
• 
  Вероятно не. Той не играе чак толкова добре. В малката лига е и пътува доста.
  
• 
  И майка ти те изпрати тук, за да може да пътува с него. – Той го каза като предположение, не като въпрос.
  

• 
  Не, не ме прати тя. Аз сама се пратих.
  

• 
  Не разбирам – призна той и изглеждаше ненужно ядосан от този факт.
  

• 
  Първоначално тя остана с мен, но той й липсваше. Това я правеше нещастна... така че реших, че е време да прекарам малко повече време с Чарли. – Гласът ми беше начумерен, когато приключих историята.
  
• 
  Но сега ти си нещастна – изтъкна той.
  
• 
  Е, и? – предизвиках го аз.
  
• 
  Това не ми се струва честно – сви рамене той, но очите му все още бяха напрегнати.
  

• 
  Никой ли не ти е казвал? Животът не е честен.
  
• 
  Вярвам, че съм го чувал това някъде и преди – съгласи се той сухо.
  
• 
  Това е всичко – настоях аз, чудейки се защо още ме гледа по този начин.
  

• 
  Изнасяш доста добро шоу – каза той бавно. – Но съм готов да се обзаложа, че страдаш повече вътрешно, отколкото би допуснала някой да види.
  

• 
  Греша ли?
  

• 
  И аз така си помислих – промърмори той самодоволно.
  
• 
  Теб какво те интересува изобщо? – попитах подразнена. Гледах настрани към учителя, който все още обикаляше масите.
  
• 
  Това е много добър въпрос – прошепна той толкова тихо, че се зачудих дали не говори сам на себе си. Въпреки това, след няколко секунди мълчание, реших, че това е единственият отговор, който ще получа.
  

• 
  Досаждам ли ти? – попита той. Звучеше развеселен.
  

• 
  Не точно. По-скоро се дразня от себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане – майка ми казва, че съм като отворена книга – казах аз свъсено.
  
• 
  Тъкмо напротив, мисля, че си много трудна за разчитане. – Въпреки всичко, което аз бях казала и той бе познал, звучеше така, сякаш го мислеше наистина.
  
• 
  Сигурно те бива да четеш мислите на другите – отговорих аз.
  
• 
  Обикновено. – Той се усмихна широко, показвайки редица от перфектни, ултрабели зъби.
  

Опитах се да внимавам, докато господин Бенър обясняваше с помоща на един прожектор това, което бях видяла без затруднение на микроскопа. Но мислите ми бяха необуздани.

Когато звънецът би, Едуард изхвърча бързо и грациозно от стаята, точно както беше направил миналият понеделник. И, точно както миналият понеделник, гледах след него с изумление.

Майк бързо изприпка до мен и взе книгите ми. Представих си го как маха с опашка.

• 
  Това беше ужасно – изпъшка той. – Всичките ми се струваха еднакви. Късметлийка си, че имаше Калън за партньор.
  
• 
  Нямах никакви проблеми – казах аз, наранена от предположението му. Но съжалих за рязкото си държане почти веднага. – Правила съм това лабораторно и преди – добавих преди да съм наранила чувствата му.
  
• 
  Калън ми се стори доста дружелюбен днес – изкоментира той, докато навличахме палтата си. Не изглеждаше много доволен от този факт.
  
• 
  Чудя се какво му имаше миналият понеделник. – Постарах се да прозвуча безразлично.
  

Дъждът се бе превърнал в мъгла, докато вървях към паркинга, но бях сравнително по-щастлива, когато влязох в сухата кабина. Пуснах парното за пръв път, без да ми пука за оглушителното ръмжене. Разкопчах якето и свалих качулката си, и разроших косата си така че да изсъхне от топлото по пътя за вкъщи.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че хоризонтът е чист. Точно тогава забелязах мирната, бяла фигура. Едуард Калън се бе облегнал на предната врата на волвото на три коли разстояние от мен, гледайки съсредоточено в моята посока. Припряно погледнах назад и превключих на задна, насмалко удряйки занемарена тойота корола в бързината си. За късмет на тойотата, натиснах спирачките навреме. Беше точно типът кола, която пикапа ми би направил на парче скрап. Поех си дълбоко въздух, все още гледайки от другата страна на колата ми и внимателно се измъкнах от паркинга, този път с по-голям късмет. Гледах право напред, докато минавах покрай волвото, но като го забелязах с периферното си зрение, можех да се закълна, че го видях да се смее.

3. 
   ФЕНОМЕН
   

Когато отворих очите си на другата сутрин, нещо се бе променило.

Беше светлината. Все още беше сиво-зелената светлина от облачен ден в гората, но беше по-ясна някакси. Осъзнах, че нямаше мъгла, която да се стеле пред прозореца ми.

Скочих от леглото, за да погледна и изохках от ужас.

Дворът беше застлан с дебела покривка от сняг, покрил покрива на пикапа ми и заскрежил пътят. Но това не беше ужасната част. Целият дъжд от вчера беше солидно замръзнал – оформяйки шушулките по дърветата във фантастични форми и правейки шосето смъртоносно хлъзгаво. Имах си достатъчно проблеми да се задържа на земята, докато беше суха. Сигурно щеше да е по-безопасно за мен да се върна обратно в леглото.

Чарли беше заминал за работа преди да се събудя. По много начини животът с Чарли беше като да имам собствено място, и открих, че тържествувам от усамотението наместо от самотата.

Бързо изгълтах купа корнфлейкс и портокалов сок направо от кутията. Бях развълнувана да отида на училище и това ме плашеше. Знаех, че не беше стимулиращата учебна среда, която очаквах нетърпеливо, или срещата с новите ми познати. Ако трябваше да бъда честна със себе си, знаех че нямам търпение да стигна до училище, защото щях да видя Едуард Калън. И това беше много, много глупаво.

Би трябвало напълно да го избягвам след вчерашното ми безумно и смущаващо бръщолевене. Пък и нещо ме съмняваше – защо ще лъже за очите си? Все още ме плашеше враждебността, която понякога се излъчваше от него, и все още ми се връзваше езика, като си представех перфектното му лице. Бях убедена, че моето ниво и неговото ниво са две сфери, които не се докосват. Така че не би трябвало да се вълнувам от мисълта, че ще го видя днес.

Наложи се да впрегна цялата си концентрация в това да премина през заледеният каменен път жива. Почти загубих равновесие, когато най-накрая стигнах до пикапа, но успях да се хвана за страничното огледало и да се спася. Очевидно днешният ден щеше да бъде кошмарен.

Докато карах към училище, се разсеях от страха си от падане и от неволните си теории за Едуард Калън, като се замислих за Майк и Ерик и очевидно различното отношение на момчетата тук. Бях убедена, че изглеждам по абсолютно същият начин както изглеждах и във Финикс. Може би беше просто това, че момчетата в старото ми училище ме бяха гледали как минавам бавно през всички откачени фази на съзряването и все още гледаха на мен по същият начин. Вероятно беше, защото бях нещо ново тук, където новостите бяха малко. Сигурно сакатата ми тромавост изглеждаше по-скоро симпатична, отколкото жалка, определяйки ме като девойка в беда. Каквато и да бе причината, кучешкото поведение на Майк и очевидното съревнование на Ерик с него бе доста объркващо. Не знаех дали предпочитам да бъда игнорирана.

Пикапът ми изглежда нямаше никакъв проблем с черният лед, покриващ пътя. Въпреки това карах много бавно, защото не желаех да оставя след себе си пътека от масово разрушение по главната улица.

Когато слязох от пикапа си пред училище, видях защо имам толкова малко проблеми. Нещо сребристо улови погледа ми като вървях към задната част на пикапа – докато се държах внимателно за опора към страните му – за да огледам гумите му. Имаше тежки вериги кръстосани около тях във формата на ромб. Чарли сигурно бе станал един Бог знае кога, за да ги сложи на пикапа. Гърлото внезапно ме стегна. Не бях свикнала някой да се грижи за мен и негласната загриженост на Чарли ме изненада.

Докато стоях в задната част на пикапа, борейки се с внезапният прилив на емоции, които зимните вериги бяха породили в мен, чух един много странен звук.

Беше високо скърцане, което бързо ставаше болезнено силно. Сепнато вдигнах поглед.

Забелязах няколко неща едновременно. Нищо не се движеше на забавен каданс по начина, по който става във филмите. Наместо това изглежда адреналинът караше мозъкът ми да работи много по-бързо, и ми беше лесно да погълна няколко ясни детайла наведнъж.

Едуард Калън стоеше на четири коли разстояние от мен, гледайки ме с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше от морето от лица, замръзнали в една и съща маска на шок. Но от първостепенна важност бе тъмносинята кола, която се плъзгаше, гумите й пищяха от удара на спирачките, въртейки се лудо по леда на паркинга. Щеше да удари задната част на пикапа ми и аз стоях между тях. Нямах време дори да затворя очи.

Точно преди да чуя разбиващият звук на колата, огъваща се около задната част на пикапа, нещо ме удари силно, но не от посоката, която очаквах. Главата ми се удари в леденият път и почувствах нещо силно и студено да ме притиска съм земята. Лежах на павето зад кафеникавата кола, до която бях паркирала. Но все още нямах възможността да забележа нещо друго, защото колата все още идваше. Беше се огънала около края на пикапа и все още въртейки и плъзгайки се, щеше да се сблъска с мен отново.

Тиха ругантня ме накара да осъзная, че имаше още някой с мен, и гласът ми се стори ужасно познат. Две дълги, бели ръце се стрелнаха закрилнически пред мен, и колата спря внезапно на стъпка разстояние от лицето ми, като големите ръце се бяха впили в дълбока вдлъбнатина в тялото на колата.

След това ръцете му се дръпнаха толкова бързо, че изглеждаха замъглени. Едната внезапно повдигна колата, а нещо ме дърпаше назад, разлюлявайки краката ми като на парцалена кукла, докато не удариха гумите на кафеникавата кола. Оглушителен металически звук нарани ушите ми, и колата падна, стъкла хвърчейки, на асфалта – на същото място, където бяха краката ми допреди секунди.

Цареше пълна тишина за една дълга секунда, докато крещенето не започна. Във внезапната лудница можех да чуя повече от един човек да вика името ми. Но по-ясно отколкото всичкото крещене, можех да чуя тихия, обезумял глас на Едуард Калън в ухото си.

• 
  Бела? Добре ли си?
  
• 
  Добре съм – гласът ми прозвуча странно. Опитах се да стана, и осъзнах, че той ме е притиснал до себе си в желязна хватка.
  
• 
  Бъди внимателна – предупреди ме той, докато се опитвах да се измъкна. – Мисля, че удари доста силно главата си.
  

• 
  Ау! – казах аз изненадана.
  
• 
  И аз така си помислих. – Удивително, но гласът му звучеше така, сякаш потискаше смях.
  
• 
  Как по... – замлъкнах, опитвайки се да проясня главата си и да се ориентирам. – Как стигна толкова бързо до тук?
  
• 
  Стоях точно до теб, Бела – каза той, гласът му отново сериозен.
  

И тогава ни откриха, тълпа от хора, по чиито лица се спускаха сълзи, викайки си един на друг, викайки на нас.

- Не мърдайте – някой ни нареди.

- Измъкнете Тайлър от колата! – извика някой друг.

Суматохата се вихреше около нас. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.

• 
  Просто стой мирно засега.
  
• 
  Студено е – оплаках се аз. Изненадах се, когато той се изсмя изпод дъха си. Имаше нещо изнервено в този звук.
  
• 
  Ти беше ето там – внезапно си спомних аз, и смехът му рязко спря. – Стоеше до колата си.
  

• 
  Не, не бях.
  
• 
  Видях те. – Навсякъде имаше хаос. Можех да чуя грубите гласове на възрастни, които пристигат на мястото на произшествието. Но аз упорито се придържах към спора ни – бях права и той трябваше да го признае.
  
• 
  Бела, стоях точно до теб и те дръпнах от пътя. – Той приложи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми съобщи нещо от първостепенно значение.
  
• 
  Не – стиснах челюсти аз.
  

• 
  Моля те, Бела.
  
• 
  Защо? – настоях аз.
  
• 
  Повярвай ми – помоли ме той със съкрушително мек глас.
  

• 
  Обещаваш ли да ми обясниш всичко по-късно?
  
• 
  Добре – озъби се той, внезапно изгубил търпение.
  
• 
  Добре - повторих ядосано.
  

Сякаш нещата не бяха достатъчно зле, ами и шефа на полицията Суон пристигна точно преди да ме откарат.

• 
  Бела! – извика паникьосано той, като ме разпозна на носилката.
  
• 
  Добре съм, Чар-тате – въздъхнах. – Нищо ми няма.
  

И след това семейството му, което наблюдаваше от далечината, чиито изражения варираха от неодобрение към ярост, но няше дори и загатната загриженост за безопасността на брат им.

Опитах се да измисля логичен отговор, който би обяснил това, което току що бях видяла – отговор, който изключваше предположението, че полудявам.

Естествено, линейката бе придружена от полицейската кола до градската болница. Чувствах се невероятно глупаво през цялото време, докато ме местиха. Това, което го правеше още по-ужасно, бе че Едуард сам се придвижваше през болничните врати по собствена воля. Стиснах зъби.

Настаниха ме в спешното отделение, в дълга стая с редица от легла, разделени от пастелно оцветени завеси. Една сестра ми измери кръвното и сложи термометър под езика ми. Тъй като никой не се сещаше да дръпне завесата около леглото, за да ми даде малко уединение, реших че не съм задължена да нося повече глупавата шина за врата. Когато сестрата се отдалечи, бързо разкопчах велкрото и хвърлих шината под леглото.

Имаше още една вихрушка от болничен персонал, и още една носилка донесена до съседното легло. Разпознах Тайлър Кроули от часът ми по публична администрация изпод кървавите превръзки, увити плътно около главата му. Тайлър изглеждаше хиляди пъти по зле, отколкото аз се чувствах. Само че той ме наблюдаваше загрижено.

• 
  Бела, толкова съжалявам!
  
• 
  Добре съм, Тайлър... изглеждаш ужасно, ти добре ли си? – Докато говорехме, сестрите започнаха да развиват зацапаните му превръзки, разкривайки безбройни повърхностни рани по цялото му чело и лявата му страна.
  

• 
  Помислих си, че ще те убия! Карах прекалено бързо и не прецених добре леда... – Той трепна, когато една от сестрите започна да попива лицето му.
  
• 
  Не се тревожи за мен, не ме улучи.
  
• 
  Как успя да се дръпнеш толкова бързо от пътя? Изведнъж беше там, а после те нямаше...
  
• 
  Ъм... Едуард ме издърпа от пътя.
  

• 
  Кой?
  
• 
  Едуард Калън... той стоеше точно до мен. – Винаги съм била ужасна лъжкиня – изобщо не звучах убедително.
  
• 
  Калън? Не го видях... уау, всичко стана толкова бързо предполагам. Той добре ли е?
  
• 
  Струва ми се. Той е някъде тук, но не го докараха с носилка.
  

Закараха ме, за да ми направят рентгенова снимка на главата. Казах им, че нищо ми няма и бях права. Нямаше дори сътресение. Попитах дали мога да си тръгна, но сестрата каза, че трябва първо да говоря с доктора. Така че бях хваната в капан в спешното, чакаща и подразнена от непрекъснатите извинения на Тайлър и обещания да ми се реваншира. Без значение колко пъти се опитвах да го убедя, че съм добре, той продължаваше да се самоизмъчва. Накрая просто затворих очи и го игнорирах. Той продължи да мърмори разкаяно.

• 
  Спи ли? – попита мелодичен глас. Веднага отворих очи.
  

• 
  Хей, Едуард, наистина съжалявам... – започна Тайлър.
  

• 
  Няма тяло, няма жертва – каза той, показвайки ослепителните си зъби. Той се премести да седне на ръба на леглото на Тайлър, обърнат към мен. Подсмихна се отново.
  
• 
  Та, каква е присъдата? – попита ме той.
  
• 
  Всичко ми е наред, но няма да ме пуснат – оплаках се аз. – Как така не си окован за болнично легло като нас?
  
• 
  Всичко зависи от това кого познаваш – отговори той. – Но не се тревожи, дойдох да ви разведря.
  

• 
  И така, госпожице Суон – каза доктор Калън с невероято привлекателен глас, - как се чувствате?
  
• 
  Добре съм – казах аз, като се надявах, че това ще е последният ми път.
  

• 
  Рентгеновата ви снимка изглежда добре – каза той. – Боли ли ви главата? Едуард каза, че сте се ударили доста силно.
  
• 
  Добре съм – повторих аз с въздишка, хвърляйки намръщен поглед към Едуард.
  

• 
  Боли ли? – попита той.
  
• 
  Не много. – Имала съм и по-лоши.
  

• 
  Е, баща ти е в чакалнята – можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.
  
• 
  Не може ли направо да отида на училище? – попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.
  
• 
  Може би трябва да си починеш малко днес.
  

• 
  Той ще отиде ли на училище?
  
• 
  Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели – каза Едуард самодоволно.
  
• 
  Всъщност - доктор Калън го прекъсна, - изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.
  
• 
  О, не – изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.
  

• 
  Искаш ли да останеш?
  
• 
  Не, не! – настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено бързо – препънах се, и доктор Калън ме хвана. Изглеждаше загрижен.
  
• 
  Добре съм – уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.
  
• 
  Вземи малко тиленол за болката – предложи той като ме задържа на място.
  
• 
  Не боли чак толкова много – настоях аз.
  
• 
  Изглежда си имала невероятен късмет – каза доктор Калън, докато се разписваше върху картона ми със замах.
  
• 
  Имах късмет, че Едуард беше близо до мен – поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.
  
• 
  О, ами, да – съгласи се доктор Калън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна – докторът знаеше какво е станало.
  
• 
  Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго – каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.
  

• 
  Може ли да поговоря с теб за малко? – изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.
  
• 
  Баща ти те очаква – каза той през зъби.
  

• 
  Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против – притиснах го аз.
  

• 
  Какво искаш? – попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.
  

• 
  Дължиш ми обяснение – напомних му.
  
• 
  Спасих ти живота – не ти дължа нищо.
  

• 
  Ти обеща.
  
• 
  Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. – Тонът му беше язвителен.
  

• 
  Нищо ми няма на главата.
  

• 
  Какво искаш от мен, Бела?
  
• 
  Искам да знам истината – казах аз. – Искам да знам защо лъжа заради теб.
  
• 
  Какво си мислиш, че се случи? – тросна се той.
  

• 
  Знам само, че ти изобщо не беше наблизо – Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни – но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й – и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма – и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре... – чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.
  

• 
  Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? – тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.
  

• 
  Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. – Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.
  
• 
  Няма да кажа на никого – казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.
  

• 
  Тогава защо има значение?
  
• 
  Има значение за мен – настоях аз. – Не обичам да лъжа – така че ми трябва добра причина, за да го правя.
  
• 
  Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?
  
• 
  Благодаря. – Спрях, ядосана и очакваща.
  
• 
  Няма да го забравиш, нали?
  
• 
  Не.
  
• 
  В този случай... приятно разочарование.
  

• 
  Защо изобщо го направи? – попитах студено.
  

• 
  Не знам – прошепна той.
  

Бях толкова ядосана, че ми отнеха няколко минути, преди да успея да се раздвижа. Когато започнах да вървя, си поправих път към изхода в края на коридора.

Чакалнята се оказа по-неприятна отколкото се страхувах. Изглежда всяко лице, което познавах във Форкс беше там и ме зяпаше. Чарли веднага притича към мен – вдигнах ръце.

• 
  Нищо ми няма – уверих го намусено. Все още бях ядосана, не бях в настроение за приказки.
  
• 
  Какво каза доктора?
  
• 
  Доктор Калън ме видя, каза че съм добре и ме пусна да се прибирам вкъщи. – Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик идваха към нас. – Да тръгваме – помолих аз.
  

Пътувахме в мълчание. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не съзнавах, че и Чарли е там. Убедена бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждаваше всичките странни неща, на които все още не можех да повярвам, че бях станала свидетел.

Когато се прибрахме вкъщи, Чарли най-накрая проговори:

• 
  Ъм... трябва да се обадиш на Рене. – Той сведе виновно глава.
  
• 
  Казал си на мама! – Бях ужасена.
  
• 
  Съжалявам.
  

Майка ми беше в истерия, разбира се. Трябваше да й кажа, че се чувствам добре поне трийсетина пъти преди да успея да я успокоя. Тя ме умоляваше да се върна вкъщи – забравяйки факта, че къщата бе празна вмомента – но молбите й бяха по-лесни за устояване, отколкото бих могла да си помисля. Бях погълната от мистерията, която Едуард представляваше. И малко или много обсебена от самият Едуард. Глупачка, глупачка, глупачка. Не изгарях от желание да избягам от Форкс, както би и трябвало, както всеки нормален, разумен човек би направил.

Реших, че така или иначе мога направо да си легна по-рано тази вечер. Чарли продължаваше да ме наблюдава загрижено, и започваше да ме дразни. Спрях по пътя да взема три тиленола от банята. Наистина помогнаха и като намалиха болката, се унесох в сън.

Това беше първата нощ, през която сънувах Едуард Калън.

4. 
   ПОКАНИ
   

В сънят ми беше много тъмно, и каквато и мъглява светлинка да имаше, изглежда се излъчваше от кожата на Едуард. Не можех да видя лицето му, само гърбът му, докато се отдалечаваше от мен, оставяйки ме в нищото. Без значение колко бързо бягах, не можех да го настигна – колкото и силно да виках, той не се обърна. Събудих се обезпокоена посред нощта и ми се стори, че мина доста време преди да заспя отново. След това той присъстваше почти всяка вечер в сънищата ми, но винаги из пространството, никога достатъчно близо.

Месецът, който последва след инцидента беше неспокоен, напрегнат и отначало – смущаващ.

За мое слисване се намерих в центъра на вниманието за повече от седмица. Тъйлър Кроули беше невъзможен, преследваше ме навсякъде, обсебен да ми се реваншира някакси. Опитах се да го убедя, че повече от всичко останало искам от него да забрави за това – особено след като нищо лошо не ми се бе случило – но той остана настоятелен. Вървеше до мен в междучасията и стоеше на нашата вече претрупана маса за обяд. Майк и Ерик бяха още по-недружелюбни към него, отколкото един към друг, което ме накара да се притеснявам, че се бях сдобила с нежелан фен.

Никой не изглеждаше разтревожен за Едуард, въпреки че през цялото време обяснявах как той е героят – как ме бе избутал от пътя и насмалко също да бъде прегазен. Опитах се да бъда убедителна. Джесика, Майк, Ерик и всички останали винаги коментираха как изобщо не са го видели, докато колата не била отместена.

Чудех се как така никой друг не го бе видял да стои толкова далеч, преди внезапно, невъзможно да спаси живота ми. С огорчение осъзнах причината – никой друг не забелязваше Едуард по начина, по който аз го забелязвах. Никой не го наблюдаваше така, както аз правех. Колко жалко.

Едуард никога не бе заобиколен от тълпи от любопитни зяпачи, тръпнещи за историята от първа ръка. Хората го избягваха както обикновено. Семейство Калън и Хейл стояха на същата маса както винаги, без да ядат, разговаряйки само помежду си. Никой от тях, най-вече Едуард, не погледна повече в моята посока.

Когато седеше до мен в клас, отдалечен доколкото му позволяваше масата, изглеждаше така сякаш изобщо не забелязва присъствието ми. Само понякога юмруците му се свиваха – кожата му изпъната дори още по-бяла върху костите му – и се чудех дали наистина е толкова разсеян на колкото се преструва.

Искаше му се да не ме бе измъквал от сблъсъка с колата на Тайлър – това беше единственото заключение, до което успях да стигна.

Много исках да говоря с него и денят след инцидента опитах. Последният път като го видях, извън спешното, и двамата бяхме прекалено разярени. Аз все още бях ядосана, че не можеше да ми довери истината, дори и след като бях спазила безукорно моята част от сделката. Но той все пак бе спасил живота ми, без значение как го беше направил. И за една нощ горестният ми гняв се превърна в благовена признателност.

Той вече бе заел мястото си, когато влязох в кабинета по биология, гледайки право напред. Седнах до него, очаквайки го да се обърне към мен. Не показа какъвто и да е признак, че ме е забелязал.

• 
  Здравей, Едуард – казах приветливо, за да му докажа, че щях да се държа прилично.
  

И това беше последният контакт, който имах с него, въпреки че той беше там, на стъпка разстояние от мен всеки ден. Понякога го гледах без да мога да се спра – от разстояние все пак, в закусвалнята или на паркинга. Гледах как златните му очи стават все по-тъмни с всеки изминал ден. Но в клас не давах вид, че той съществува, по начина, по който той се държеше с мен. Бях нещастна. И сънищата продължаваха.

Въпреки пълните ми лъжи, смисълът на и-мейлите ми беше подсказал на Рене депресията ми, и тя се обади няколко пъти разтревожена. Опитах се да я убедя, че просто времето ми разваляше настроението.

Майк поне изглеждаше доволен от очевидно студените отношения между мен и партньорът ми биология. Можех да видя, че се тревожи да не би да съм впечатлена от дръзкото спасяване на Едуард, и беше облекчен, че резултата беше точно обратният. Той стана по-уверен, като седеше на ръба на масата ми, за да си говорим преди началото на биологията, игнорирайки Едуард така, както той игнорираше нас.

Снегът се изми хубаво веднага след онзи опасно леден ден. Майк беше разочарован, че така и не успя да осъществи снежната си битка, но радостен, че екскурзията до плажа ще настъпи по-бързо от очакваното. Дъждът продължаваше усилено все пак, и седмиците се влачеха.

Джесика ме осведоми за още едно мержелеещо се събитие на хоризонта – тя ми се обади през първият вторник от март, за да помоли за разрешението ми да покани Майк на пролетните танци в стил „дами канят” след две седмици.

• 
  Сигурна ли си, че нямаш нищо против... че не си планирала да го поканиш? – упорстваше тя, когато й казах, че нямам нищо против.
  
• 
  Не, Джес, аз няма да ходя – уверих я аз. Танцуването очевидно бе извън сферата на възможностите ми.
  
• 
  Ще бъде много забавно. – Опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика се наслаждаваше повече на необяснимата ми популярност, отколкото на реалната ми компания.
  
• 
  Забавлявай се с Майк – окуражих я аз.
  

Страховете ми се затвърдиха по време на обяд, когато Джесика седна възможно най-далеч от Майк, говорейки оживено с Ерик. Майк беше необичайно тих.

Майк все още мълчеше, докато ме изпровождаше до клас, със стеснителен поглед на лицето си като лош знак. Само че той не повдигна темата, докато не седнах на мястото си и той не кацна на масата ми. Както винаги настръхнала осъзнавах, че Едуард стои достатъчно близо до мен, че да го докосна, и все пак толкова далечен, сякаш бе плод на въображението ми.

• 
  Та значи – каза Майк, гледайки в пода, - Джесика ме покани на пролетните танци.
  
• 
  Това е страхотно. – Опитах се да звуча живо и ентусиазирано. – Ще си изкарате весело с Джесика.
  
• 
  Ами... – Той се запъна, изучавайки усмивката ми, очевидно не особено щастлив от отговора ми. – Казах й, че ще си помисля.
  
• 
  И защо си направил това? – Оставих неодобрение да оцвети тонът ми, въпреки че бях облекчена, че не й е дал категорично не.
  

• 
  Чудех се дали... ами, дали може би планираш да ме поканиш.
  

• 
  Майк, според мен трябва да й кажеш „да” – казах аз.
  
• 
  Да не би да си поканила вече някого? – Дали Едуард забеляза как погледа на Майк припламна в неговата посока?
  
• 
  Не – уверих го аз. – Няма да ходя на танците изобщо.
  
• 
  Че защо не? – настоя Майк.
  

• 
  Ще ходя в Сиатъл същата събота – обясних аз. И без това трябваше да се измъкна от града – внезапно това се оказа най-идеалното време за заминаване.
  
• 
  Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?
  
• 
  Съжалявам, но не – казах аз. – Та, не трябва да караш Джесика да чака дълго – грубо е.
  
• 
  Да, права си – измърмори той, и се обърна, отхвърлен, да седне обратно на мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да избутам вината и симпатията от главата си. Господин Бенър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.
  

Отвърнах на погледа му, изненадана, очаквайки да измести бързо глава встрани. Но вместо това той продължи да се взира с проучващо напрежение в очите ми. Нямаше начин да погледна настрани. Ръцете ми започнаха да треперят.

• 
  Господин Калън – каза учителят, търсейки отговор на въпрос, който не бях чула.
  
• 
  Цикълът на Кребс – отговори Едуард, който изглежда с неохота се обърна да погледне господин Бенър.
  
• 
  Погледнах надолу към учебника си веднага щом очите му се отместиха, опитвайки се да намеря мястото си. Страхлива, както винаги, прехвърлих косата си през дясното си рамо, за да скрия лицето си. Не можех да повярвам прилива на емоции, който ме обзе – само защото се случи да ме погледне за пръв път от половин дузина седмици. Не можех да допусна да ми влияе до такава степен. Беше жалко. Повече от жалко, беше нездравословно.
  

• 
  Бела? – Гласът му не би трябвало да ми е толкова познат, сякаш съм познавала този звук през целият си живот наместо от няколко кратки седмици насам.
  

• 
  Какво? Отново ли ми говориш? – попитах накрая, с неволна нотка на сприхавост в гласа ми.
  

• 
  Не, всъщност не – призна той.
  

• 
  Тогава какво искаш, Едуард? – попитах, като продължавах да стискам очи – така беше по-лесно да говоря смислено с него.
  
• 
  Съжалявам. – Звучеше искрен. – Държа се ужасно грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.
  

• 
  Не знам какво имаш предвид – казах предпазливо.
  
• 
  По-добре ще е да не сме приятели – обясни той. – Повярвай ми.
  

• 
  Жалко само, че не го разбра по-рано – изсъсках през стиснати зъби. – Можеше да си спестиш съжалението.
  
• 
  Съжаление? – Думата и тонът ми очевидно го бяха хванали неподготвен. – Съжаление за какво?
  
• 
  Задето не остави онази тъпа кола да ме прегази.
  

Когато накрая проговори, звучеше почти разярен.

• 
  Мислиш си, че съжалявам, че съм спасил живота ти?
  
• 
  Знам, че е така – срязох го аз.
  
• 
  Не знаеш нищо. – Определено беше разярен.
  

• 
  Благодаря – казах ледено.
  

• 
  Няма за какво – отвърна той.
  

Физическото бе брутално. Бяхме преминали на баскетбол. Моят отбор така и не ми подаде топката, което беше добре, само дето падах много. Понякога даже повличах хора с мен. Днес бях дори по-зле от обикновено, защото главата ми беше пълна с Едуард. Опитах се да се концентрирам върху краката си, но той продължаваше да пропълзява в мислите ми точно тогава, когато най-се нуждаех от равновесието си.

Беше облекчение, както винаги, да изляза. Почти притичах към пикапа – имаше толкова много хора, които исках да избегна. Пикапът почти не бе пострадал от инцидента. Трябваше да сменим задните мигачи и може би да го пребоядисаме, за да тушираме общият ефект. Родителите на Тайлър им се наложи да продадат колата му за скрап.

Почти получих удар, когато завих зад ъгъла и видях висока, тъмна фигура да се обляга на пикапа ми. Тогава осъзнах, че е просто Ерик. Започнах да вървя отново.

• 
  Здрасти, Ерик – обадих се аз.
  
• 
  Здрасти, Бела.
  
• 
  Какво става? – казах, докато отключвах вратата. Не бях обърнала внимание на стеснителната нотка в гласа му, затова следващите му думи ме хванаха неподготвена.
  
• 
  Ъ, питах се... дали би отишла с мен на пролетните танци. – Гласът му изневери на последната дума.
  
• 
  Мислех си, че дами канят – казах аз, прекалено стресната, за да бъда тактична.
  
• 
  Ами, да – призна той засрамен.
  

• 
  Благодаря ти за поканата, но ще ходя в Сиатъл този ден.
  
• 
  Оу – каза той. – Е, може би следващият път.
  
• 
  Разбира се – съгласих се аз, прехапвайки устна. Надявах се да не го е приел буквално.
  

Едуард минаваше пред пикапа ми, гледайки право напред, с плътно затворени устни. Отворих рязко вратата и скочих вътре, затръшвайки я шумно след мен. Форсирах оглушително двигателя и минах на задна, за да се включа в колоната. Едуард вече беше в колата си, няколко места по-надолу, намествайки се плавно пред мен. Той спря там, за да изчака семейството си – можех да видя останалите четирима да вървят насам, но все още покрай закусвалнята. Обмислих възможността да отнеса задницата на лъскавото му волво, но имаше прекалено много свидетели. Погледнах в огледалото си за задно виждане. Започваше да се формира колона. Точно зад мен Тайлър Кроули се намираше в новопридобитата си използвана нисан сентра, махайки в моя посока. Бях прекалено раздразнена, за да му обърна внимание.

Докато стоях там, гледайки навсякъде освен към колата пред мен, чух почукване на стъклото ми. Погледнах – беше Тайлър. Хвърлих поглед към огледалото за задно виждане объркана. Колата му все още беше запалена, лявата врата отворена. Наведох се, за да отворя прозореца. Беше заклещен. Свалих го наполовина, след което се отказах.

• 
  Извинявай, Тайлър, заклещена съм зад Калън. – Бях ядосана – очевидно е, че задръстването не беше по моя вина.
  
• 
  О, знам – просто исках да те попитам нещо, докато си тук – ухили се той.
  

• 
  Ще ме поканиш ли на пролетните танци? – продължи той.
  
• 
  Няма да съм в града, Тайлър. – Гласът ми беше малко остър. Опитвах се да си напомня, че не е негова вината, че Майк и Ерик вече бяха изразходили търпението ми за днес.
  
• 
  Да, Майк спомена нещо – призна той.
  
• 
  Тогава защо...
  

• 
  Надявах се, че това е начина ти да ги разкараш тактично.
  

• 
  Съжалявам, Тайлър – казах, опитвайки се да скрия раздразнението си, - но аз наистина ще съм извън града.
  
• 
  Е, няма проблеми. Можем да отидем заедно на бала.
  

Но те се бяха качили и Едуард изфуча право напред. Карах бавно и внимателно към къщи, мърморейки си през целият път.

Когато се прибрах, реших да направя пиле енчилада за вечеря. Беше дълъг процес и щеше да ме държи заета. Докато пържех лука и чилито, телефона звънна. Почти се страхувах да вдигна, но можеше да бъде Чарли или майка ми.

Беше Джесика, при това ликуваща – Майк я бил настигнал след училище, за да приеме поканата й. Празнувах кратко с нея, докато бърках. Тя трябваше да затваря, искаше да се обади на Анджела и Лорън, за да им разкаже. Предложих й – с небрежна невинност – че може би Анджела, срамежливото момиче, с което карах биология, може да покани Ерик. И Лорън, неприветливо момиче, което винаги ме игнорираше на масата за обяд, можеше да покани Тайлър – бях дочула, че е още свободен. Джес реши, че това е страхотна идея. Сега, когато бе сигурна за Майк, ми се стори наистина искрена, когато каза, че й се искало да дойда на танците. Дадох й извинението си за Сиатъл.

След като затворих, се опитах да се концентрирам върху вечерята – най-вече докато кълцах пилето – не исках още една разходка до спешното отделение. Но главата ми се въртеше, опитвайки се да анализира всяка дума, която Едуард бе казал днес. Какво имаше предвид като каза, че ще е по-добре, ако не сме приятели?

Стомахът ме присви, когато осъзнах смисълът на думите му. Може би е забелязал колко съм погълната от него – може би не иска да ме подвежда... затова не можем да сме приятели... защото изобщо не го интересувам.

Разбира се, че не го интересувам, помислих си ядосано, когато очите ме засмъдяха – закъсняла реакция от рязането на лук. Аз не бях интересна. А той беше. Интересен... и брилянтен... и мистериозен... и перфектен... и красив... и вероятно можеше да вдига кола в естествен размер с една ръка.

Е, нямах проблеми с това. Можех да го оставя намира. Щях да го оставя намира. Щях да излежа самоналожената си присъда тук в чистилището, и след това с малко повече късмет някой югозападен колеж, или най-вероятно Хаваи, щеше да ми предложи стипендия. Фокусирах мислите си върху слънчевите плажове и палмовите дървета, докато приключвах с енчиладата и я слагах в печката.

• 
  Тате? – попитах аз, когато бе почти привършил.
  
• 
  Да, Бела?
  
• 
  Ъм, исках да знаеш, че ще ходя в Сиатъл в събота след една седмица... ако нямаш нищо против? – Не исках разрешение – изглеждаше като лош прецедент – но се почувствах груба, така че го добавих бързо накрая.
  
• 
  Защо? – Изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да си представи това, което Форкс не можеше да предложи.
  
• 
  Ами, исках да си взема няколко книги – библиотеката тук е доста ограничена – и може би да разгледам за дрехи. – Имах повече пари, отколкото бях свикнала, тъй като, благодарение на Чарли, не ми се наложи да плащам за кола. Не че пикапа не ме охарчваше доста откъм бензин.
  
• 
  Тоя пикап надали побира достатъчно гориво – каза на глас той мислите ми.
  
• 
  Знам, затова ще спра през Монтесано или Олимпия... и Такома, ако ми се наложи.
  
• 
  Сама ли ще ходиш там? – попита той, и не можех да реша дали подозира, че имам тайно гадже или просто се тревожеше да нямам проблеми с колата.
  
• 
  Да.
  
• 
  Сиатъл е голям град – можеш да се изгубиш – заяде се той.
  
• 
  Тате, Финикс е пет пъти по-голям от Сиатъл – а и мога да разчитам карти, не се тревожи за това.
  
• 
  Искаш ли да дойда с теб?
  

• 
  Няма проблеми, тате, вероятно просто ще вися цял ден в пробните... ще бъде доста скучно.
  
• 
  О, ами добре. – Мисълта за стоене в магазин за женски дрехи за какъвто и да е период от време веднага го отказа.
  
• 
  Благодаря ти – усмихнах му се аз.
  
• 
  Ще се върнеш ли навреме за танците?
  

• 
  Не... аз не танцувам, тате. – Той, от всички хора, би трябвало да разбере това – не съм наследила проблемите си с равновесието от майка ми.
  

• 
  О, правилно – осъзна той.
  

• 
  Как го правиш това? – попитах в изумено раздразнение.
  
• 
  Да правя какво? – Той ми подаде ключа, докато говореше. Като се протягах за него, той го пусна в дланта ми.
  
• 
  Да се появяваш от нищото.
  
• 
  Бела, не съм виновен, че ти си изключително ненаблюдателна. – Гласът му беше тих както обикновено – като кадифе.
  

• 
  За какво беше задръстването снощи? – настоях аз, все още гледайки настрани. – Мислех си, че трябва да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.
  
• 
  Това беше заради Тайлър, не за мен. Трябваше да му дам шанса му – изкиска се той.
  
• 
  Ти... – ахнах аз. Не можех да се сетя за достатъчно лоша дума. Чувствах се така, сякаш пламъците на гнева ми можеха физически да го изгорят, но той само изглеждаше по-развеселен.
  
• 
  И не се преструвам, че не съществуваш – продължи той.
  
• 
  Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?
  

• 
  Бела, държиш се крайно нелепо – каза той, от ниският му глас лъхаше студ.
  

• 
  Чакай – извика той. Продължавах да вървя, джвакайки гневно през дъжда. Само че той беше вече до мен, лесно поддържайки темпото.
  
• 
  Съжалявам, това беше грубо – каза той, докато вървяхме. Игнорирах го. – Не казвам, че не е истина – продължи той, - но така или иначе не трябваше да го казвам.
  
• 
  Защо не ме оставиш на мира? – изроптах аз.
  
• 
  Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея – изсмя се той. Изглежда бе възвърнал чувството си за хумор.
  
• 
  Да не би да имаш раздвоение на личността? – попитах сурово.
  
• 
  Отново го правиш.
  

• 
  Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?
  
• 
  Чудех се дали другата събота... нали знаеш, в деня на пролетните танци...
  
• 
  Да не се опитваш да бъдеш забавен? – прекъснах го аз, извръщайки се рязко към него. Лицето ми се измокри, когато го вдигнах, за да видя изражението му.
  

• 
  Ще ми позволиш ли да довърша?
  

• 
  Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.
  

• 
  Какво? – Не бях сигурна какво цели.
  
• 
  Искаш ли превоз до Сиатъл?
  
• 
  С кого? – попитах аз озадачена.
  
• 
  С мен, очевидно. – Той произнесе ясно всяка сричка, сякаш говореше на някой умствено ограничен.
  

• 
  Защо?
  
• 
  Ами, планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.
  
• 
  Пикапът ми си върви много добре, мерси много за загрижеността. – Започнах отново да вървя, но бях прекалено изненадана, за да запазя същото ниво на гняв.
  
• 
  Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар с бензин? – Отново ме настигна.
  
• 
  Не виждам защо това изобщо те интересува. – Тъпанар с лъскаво волво.
  
• 
  Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всеки.
  
• 
  Сериозно, Едуард. – Почувствах вълнение, докато казвах името му, и се намразих заради това. – Не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.
  
• 
  Казах, че ще е по-добре да не сме приятели, не че не искам да съм.
  
• 
  О, благодаря, сега всичко ми е изяснено. – Тежък саказъм. Осъзнах, че пак бях спряла да вървя. Бяхме под навеса на закусвалнята сега, така че бе по-лесно да видя лицето му. Което определено не помогна на яснотата на мислите ми.
  
• 
  Ще бъде по-... благоразумно от твоя страна да не ми бъдеш приятелка – обясни той. – Но вече съм уморен, да се опитвам да стоя далеч от теб, Бела.
  

• 
  Ще дойдеш ли с мен в Сиатъл? – попита той, все още напрегнат.
  

Той се усмихна бързо, след което лицето му стана сериозно.

• 
  Наистина трябва да стоиш далеч от мен – предупреди той. – Ще се видим в час.
  

5. 
   КРЪВНА ГРУПА
   

Успях да стигна до английският, слисана. Дори не бях осъзнала, докато влизах в клас, че часът вече беше започнал.

• 
  Благодаря, че благоволихте да се присъедините към нас, госпожице Суон – каза господин Мейсън с пренебрежителен глас.
  

Чак докато часът не свърши, не осъзнах, че Майк не стоеше на обичайното си място до мен. Усетих прищракване на вина. Но той и Ерик ме чакаха пред вратата както обикновено, та предположих, че не съм в пълна немилост. Майк заприличваше повече на себе си, докато вървяхме, набирайки ентусиазъм като говореше за репортажа за времето през този уикенд. Дъждът трябваше да си вземе малка почивка, и вероятно екскурзията до плажа щеше да е възможна. Опитах се да звуча нетърпелива, за да се реванширам загдето го разочаровах вчера. Беше трудно – дъжд или не, температурата пак щеше да е най-много към десетина градуса, ако имахме късмет.

Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Беше трудно да повярвам това, което Едуард беше казал, и начина, по който изглеждаха очите му. Може би беше много убедителен сън, който бях объркала с реалност. Това изглеждаше по-вероятно от възможността да му се харесвам по някакъв начин.

Затова бях нетърпелива и уплашена, когато влязохме с Джесика в закусвалнята. Исках да видя лицето му, да видя дали се е превърнал обратно в студеният, безразличен човек, който познавах през последните няколко седмици. Или, ако по някакво чудо, наистина съм чула, това което ми се стори, че чух тази сутрин. Джесика каканижеше за плановете си за танците – Лорън и Анджела поканили останалите момчета и сега щели да ходят заедно – напълно неосъзнаваща невниманието ми.

Разочарование нахлу в мен, когато очите ми безпогрешно фокусираха масата му. Останалите четирима бяха там, но той отсъстваше. Къде беше отишъл? Последвах бърборещата Джесика към опашката, смазана. Бях изгубила апетит – купих си нищо друго, освен една бутилка лимонада. Исках просто да седна на едно място и да се цупя.

• 
  Едуард Калън отново те зяпа – каза Джесика, най-накрая приковавайки вниманието ми с името му. – Чудя се защо днес е сам.