Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

Не можех да се спра – опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.

Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош – усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.

Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.

Той тръгна бавно към мен.

• 
  Това е доста хубав ефект – каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. – Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
  

Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това наистина го усетих и не можах да сдържа викът си на агония. Извъртях се, за да се пресегна към кракът си и той все още бе надвесен над мен, усмихваше се.

• 
  Искаш ли да преосмислиш последната си молба? – попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. – Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? – настоя той.
  
• 
  Не! – изграчих аз. – Не, Едуард, недей... – И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
  

Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта – разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода – го влудаваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.

Нека да свърши бързо, беше всичко, на което се надявах, докато леещата се кръв от главата ми отне съзнанието ми със себе си. Очите ми се затваряха.

Сякаш изпод вода чух последното ръмжене на ловеца. Можех да видя през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, тъмната фигура да пристъпва към мен. С последни усилия, ръката ми инстинктивно се вдигна, за да предпази лицето ми. Очите ми се затвориха и аз изпаднах в безсъзнание.

23. АНГЕЛЪТ

Докато бях в безсъзнание, сънувах.

Където се носех, под тъмните води, чух най-щастливият звук, който умът ми можеше да произведе – колкото красив и извисяващ, толкова и ужасен. Беше друго ръмжене – по-дълбок, по-див рев, в който оттекваше ярост.

Бях върната почти на повърхността от острата болка, която разсичаше вдигнатата ми ръка, но не можех да намеря пътя си обратно, за да отворя очите си.

И тогава разбрах, че съм мъртва.

Защото, въпреки буйните води, чух звукът на ангел, който викаше моето име, викаше ме в единственият рай, който исках.

• 
  О, не, Бела, не! – извика гласът на ангела в ужас.
  

Опитах се наместо това да се концентрирам върху гласът на ангела.

• 
  Бела, моля те! Бела, чуй ме, моля те, моля те, Бела, моля те! – умоляваше ме той.
  

• 
  Карлайл! – извика ангелът, агонията обагряше перфектният му глас. – Бела, Бела, не, о, моля те, не, не! – И ангелът плачеше без сълзи, в разбито ридаене.
  

Нещо притискаше главата ми. Болеше. Тогава, когато болката проби тъмнината към мен, нахлуха други болки, по-силни болки. Изпищях, задъхана, като излязох на повърхността на тъмните води.

• 
  Бела! – извика ангелът.
  
• 
  Изгубила е кръв, но раната на главата не е дълбока – спокоен глас ме информира. – Внимавай с кракът й, счупен е.
  

Почувствах остро прорязване. Това не можеше да е раят, нали? Имаше прекалено много болка.

• 
  Няколко ребра също, струва ми се – продължи методичният глас.
  

Някой ме гореше.

• 
  Едуард – опитах се да му кажа, но гласът ми беше прекалено тежък и бавен. Не можех да се разбера.
  
• 
  Бела, ще се оправиш. Можеш ли да ме чуеш, Бела? Обичам те.
  
• 
  Едуард – опитах отново. Гласът ми беше малко по-ясен.
  
• 
  Да, тук съм.
  
• 
  Боли – изхленчих аз.
  
• 
  Знам, Бела, знам – и тогава, встрани от мен, измъчено попита – не можеш ли да направиш нещо?
  
• 
  Чантата ми, моля... Задръж дъхът си, Алис, ще помогне – обеща Карлайл.
  
• 
  Алис? – простенах аз.
  
• 
  Тя е тук, тя знаеше къде да те намерим.
  
• 
  Ръката ме боли – опитах се да им кажа.
  
• 
  Знам, Бела. Карлайл ще ти даде нещо, за да спре болката.
  
• 
  Ръката ми гори! – изпищях аз, като най-накрая излязох от мрака, очите ми се отвориха рязко. Не можех да видя лицето му, нещо тъмно и топло замъгляваше очите ми. Защо не можеха да видят огъня и да го изгасят?
  

• 
  Бела?
  
• 
  Огънят! Някой да спре огъня! – пищях, докато ме гореше.
  
• 
  Карлайл! Ръката й!
  
• 
  Ухапал я е. – Гласът на Карлайл вече не бе спокоен, беше потресен.
  

• 
  Едуард, трябва да го направиш. – Беше гласът на Алис, близо до главата ми. Студени пръсти изтриха влагата от очите ми.
  
• 
  Не! – изрева той.
  
• 
  Алис – простенах аз.
  
• 
  Може би има шанс – каза Карлайл.
  
• 
  Какъв? – помоли го Едуард.
  
• 
  Виж дали можеш да изсмучеш отровата обратно. Раната е сравнително чиста. – Докато Карлайл говореше, можех да усетя натиска на главата си, нещо бодеше и дърпаше скалпа ми. Болката бе изгубена пред болката от огъня.
  
• 
  Това ще проработи ли? – Гласът на Алис беше напрегнат.
  
• 
  Не знам – каза Карлайл. – Но трябва да побързаме.
  
• 
  Карлайл, аз... – Едуард се поколеба. – Не знам дали ще мога да се справя. – Отново имаше агония в красивият му глас.
  
• 
  Решението е твое, Едуард, и в двата случая. Не мога да ти помогна. Трябва да спра кървенето й тук, ако ще взимаш кръв от ръката й.
  

• 
  Едуард! – изпищях аз. Осъзнах, че очите ми отново са затворени. Отворих ги, отчаяна да открия лицето му. И го намерих. Най-накрая можех да видя перфектното му лице, което се взираше в мен, сгърчено в маска от нерешителност и болка.
  
• 
  Алис, донеси ми нещо да превържа кракът й! – Карлайл се наведе над мен, като все още работеше върху главата ми. – Едуард, трябва да го направиш сега, или ще е прекалено късно.
  

Отначало болката беше непоносима. Пищях и се борех срещу студените ръце, които ме държаха. Чух гласът на Алис, който се опитваше да ме успокои.Нещо тежко задържа кракът ми за пода и Карлайл държеше главата ми заключена в хватката на железните си ръце.

И тогава, бавно, гърченето ми се успокои и ръката ми стана все повече и повече вкочанена. Огънят утихваше, като се концентрираше във все по-малка точка. Усетих съзнанието ми да се изплъзва, когато болката спадна. Страхувах се да не падна отново в черните води, страхувах се, че ще го изгубя в тъмнината.

- Едуард – опитах се да кажа, но не можех да чуя гласът си. Те ме чуваха.

- Той е тук, Бела.

- Остани, Едуард, остани с мен...

- Ще остана. – Гласът му беше напрегнат, но някакси триумфиращ.

Въздъхнах доволно. Огънят го нямаше, другите болки бяха притъпени от летаргията, която се вливаше в тялото ми.

• 
  Всичката ли е вън? – Карлайл попита някъде далеч.
  
• 
  Кръвта й е чиста – каза тихо Едуард. – Можех да усетя морфина.
  
• 
  Бела? – повика ме Карлайл.
  

• 
  Мммм?
  
• 
  Огънят няма ли го вече?
  
• 
  Да – въздъхнах аз. – Благодаря ти, Едуард.
  
• 
  Обичам те – отвърна той.
  
• 
  Знам – прошепнах аз, толкова уморена.
  

• 
  Бела? – попита Карлайл отново.
  

• 
  Какво?
  
• 
  Къде е майка ти?
  
• 
  Във Флорида – въздъхнах аз. – Той ме измами, Едуард. Гледал е видеокасетите ни. – Гневът в гласът ми беше жалко слаб.
  

• 
  Алис. – Опитах се да отворя очите си. – Алис, видеото – той те познаваше, Алис, знаеше откъде си дошла. – Опитах се да говоря загрижено, но гласът ми беше слаб. – Мирише ми на бензин – добавих, изненадана премина мъглата на мозъкът ми.
  
• 
  Време е да я преместим – каза Карлайл.
  
• 
  Не, искам да спя – оплаках се аз.
  
• 
  Можеш да спиш, любов моя, аз ще те нося – успокои ме Едуард.
  

- Спи сега, Бела – бяха последните думи, които чух.

25. 
    ЗАДЪНЕНА УЛИЦА
    

Очите ми се отвориха при ярката, бяла светлина. Бях в непозната стая, бяла стая. Стената до мен бе покрита с дълги вертикални прозорци – над главата ми блестяха лампи, които ме ослепяваха. Бях подпряна на твърдо, неравно легло – легло с релси. Възглавниците бяха плоски и твърди. Имаше досаден бибипкащ шум някъде наблизо. Надявах се, че това означава, че съм все още жива. Смъртта не би трябвало да е толкова неудобна.

Ръцете ми бяха обвити с прозрачни тръбички и нещо беше закрепено към лицето ми, под носът ми. Вдигнах ръка, за да го махна.

• 
  А, не, без такива. – И студени пръсти уловиха ръката ми.
  
• 
  Едуард? – обърнах леко главата си и изящното му лице бе на сантиметри от моето, брадичката му подпряна на ръба на възглавницата ми. Осъзнах отново, че съм жива, този път с благодарност и гордост. – О, Едуард, толкова съжалявам!
  
• 
  Шшшт – той накара ме да замълча. – Всичко е наред сега.
  
• 
  Какво се случи? – Не можех да си спомня точно и умът ми се бунтуваше срещу опитите ми да се сетя.
  
• 
  Почти бях закъснял. Може би едва на косъм – прошепна той, гласът му измъчен.
  
• 
  Бях толкова глупава, Едуард, мислех си, че е хванал мама.
  
• 
  Той измами всички ни.
  
• 
  Трябва да се обадя на Чарли и мама – осъзнах аз през мъглата.
  
• 
  Алис им се обади. Рене е тук –е, тук в болницата. Вмомента отиде да си вземе нещо за хапване.
  
• 
  Тя е тук? – Опитах се да седна, но въртенето в главата ми се увеличи, и ръката му ме бутна нежно назад във възглавниците.
  
• 
  Тя ще се върне скоро – обеща той. – А ти трябва да стоиш мирно.
  
• 
  Но какво й каза? – паникьосах се аз. Нямах нужда да ме успокояват. Майка ми беше тук, а аз се възстановявах от атака на вампир. – Защо й казахте, че съм тук?
  
• 
  Паднала си два етажа стълби и през един прозорец. – Той замълча. – Трябва да признаеш, че може да се случи.
  

• 
  Колко зле съм точно? – попитах аз.
  
• 
  Имаш счупен крак, четири счупени ребра, няколко пукнатини по черепа, синини, които покриват всеки сантиметър от тялото ти и си изгубила доста кръв. Преляха ти кръв няколко пъти. Това не ми хареса – за известно време не миришеше както трябва.
  
• 
  Сигурно е била приятна промяна за теб.
  
• 
  Не, на мен ми харесва твоят мирис.
  
• 
  Как го направи? – попитах тихо аз. Той веднага разбра какво имам предвид.
  
• 
  Не съм сигурен. – Той погледна встрани от учудените ми очи, като повдигна внимателно обвитата ми в системи ръка от леглото и я задържа в своята, като внимаваше да не размести една от жиците, която ме свързваше с един от мониторите.
  

Той въздъхна без да се обръща към мен.

• 
  Беше невъзможно... да спра – прошепна той. – Невъзможно. Но го направих. – Той най-накрая погледна към мен с лека усмивка. – Сигурно те обичам.
  
• 
  Вкусът отговаря ли на мирисът? – усмихнах се аз в отговор. От това лицето ме заболя.
  
• 
  Дори по-добре... по-хубаво отколкото си бях представял.
  
• 
  Съжалявам – извиних се аз.
  

• 
  От всички неща, за които трябва да се извиниш.
  
• 
  За какво трябва да се извиня?
  
• 
  За това, че почти се отне от мен завинаги.
  
• 
  Съжалявам – извиних се отново.
  
• 
  Знам защо го направи. – Гласът му беше утешителен. – И все пак беше неразумно, разбира се. Трябваше да ме почакаш, да ми кажеш.
  
• 
  Нямаше да ме пуснеш да отида.
  
• 
  Не – съгласи се той с мрачен тон. – Нямаше.
  

Той моментално се разтревожи.

• 
  Бела, какво има?
  
• 
  Какво стана с Джеймс?
  
• 
  След като го издърпах от теб, Емет и Джаспър се погрижиха за него. – Имаше яростна нотка от разкаяние в гласът му.
  

• 
  Не видях Емет и Джаспър там.
  
• 
  Трябваше да напуснат стаята... имаше прекалено много кръв.
  
• 
  Но ти остана.
  
• 
  Да, останах.
  
• 
  И Алис, и Карлайл... – казах учудена.
  
• 
  Те също те обичат, нали знаеш.
  

• 
  Алис видя ли касетата? – попитах загрижено.
  
• 
  Да. – Нов звук помрачи гласът му, тон на искрена омраза.
  
• 
  Тя винаги е била затворена в тъмнина, затова не е можела да си спомни.
  
• 
  Знам. Тя разбира сега. – Гласът му беше равен, но лицето му бе потъмняло от ярост.
  

• 
  Ъъъх. – трепнах аз.
  
• 
  Какво има? – попита ме обезпокоено той – разсеян, но не достатъчно. Пустотата не напусна напълно очите му.
  
• 
  Игли – обясних аз, като погледнах встрани от тази в ръката ми. Фокусирах се върху пукнатините в тавана и се опитах да дишам дълбоко, въпреки болката в ребрата ми.
  
• 
  Страх от игри – промърмори той сам на себе си изпод дъха си, като клатеше глава. – О, садистичен вампир, който има намерение да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблеми, тя бяга да се срещне с него. Един абокад от друга страна...
  

• 
  Ти защо си тук? – попитах аз.
  

• 
  Искаш ли да си тръгна?
  
• 
  Не! – възразих аз, ужасена от мисълта. – Не, имах предвид, защо майка ми си мисли, че ти си тук? Трябва да си сравним историите преди тя да се е върнала.
  
• 
  Оу – каза той, и челото му отново се успокои. – Дошъл съм във Феникс, за да ти вдъхна малко разум в главата, да те убедя да се върнеш във Форкс. – Широките му очи бяха толкова сериозни и искрени, че почти сама му повярвах. – Ти си се съгласила да ме видиш, и си откарала към хотела, където съм отседнал с Карлайл и Алис – разбира се, бил съм тук с родителски надзор – добави той ефикасно, - но ти си се спънала по стъпалата на път за стаята ми и... е, знаеш останалата част. Макар че не ти трябва да си спомняш детайли – имаш добро извинение да не си спомняш по-финните детайли.
  

• 
  Има няколко пропуска в тази история. Например, няма счупени прозорци.
  
• 
  Напротив – каза той. – Алис се позабавлява доста, докато изфабрикува доказателствата. Погрижихме се за всичко доста убедително – вероятно можеш да съдиш хотела, ако искаш. Няма за какво да се тревожиш – обеща той, като погали бузата ми с най-лекото докосване. – Единствената ти работа сега е да оздравееш.
  

• 
  Това ще бъде доста смущаващо – промърморих на себе си.
  

• 
  Хммм, чудя се...
  

Той се отдръпна назад рязко, разтревоженото му изражение премина в облекчение, когато мониторът обяви рестартирането на сърцето ми.

• 
  Изглежда, че ще трябва да внимавам дори още повече с теб от обичайното. – Той се намръщи.
  
• 
  Не бях свършила с целуването ти – оплаках се аз. – Не ме карай да дойда до там
  

Но внезапно устните му се стегнаха. Той се отдръпна.

• 
  Мисля, че чувам майка ти – каза той, като се ухили отново.
  
• 
  Не ме оставяй – извиках аз, като ме заля неразумна вълна на паника. Не можех да го пусна – можеше да изчезне отново.
  

• 
  Няма – обеща тържествено той и се усмихна. – Ще си подремна.
  

• 
  Не забравяй да дишаш – прошепнах саркастично. Той си пое дълбоко дъх, очите му все още затворени.
  

Вратата се отвори леко и тя надникна вътре.

• 
  Мамо! – прошепнах аз, гласът ми изпълнен с любов и облекчение.
  

• 
  Никога не те оставя, а? – промърмори си тя на себе си.
  
• 
  Мамо, толкова се радвам да те видя!
  

• 
  Бела, бях толкова разстроена!
  
• 
  Съжалявам, мамо. Но всичко е наред сега – успокоих я аз.
  
• 
  Просто се радвам да видя очите ти отворени най-накрая. – Тя седна на ръба на леглото ми.
  

• 
  Отколко време са затворени?
  
• 
  Петък е, мила, беше се отнесла за доста дълго.
  
• 
  Петък? – Бях шокирана. Опитах се да си спомня кой ден беше, когато... но не исках да мисля за това.
  
• 
  Трябва да те задържат за известно време, миличка – имаш доста наранявания.
  
• 
  Знам. – Можех да ги усетя.
  
• 
  Късметлийка си, че доктор Калън е бил там. Толкова мил мъж... и много млад, всъщност. И прилича по-скоро на модел, отколкото на доктор...
  
• 
  Срещнала си Карлайл?
  
• 
  И сестрата на Едуард, Алис. Тя е прекрасно момиче.
  
• 
  Така е – съгласих се искрено.
  

• 
  Не ми каза, че имаш такива добри приятели във Форкс.
  

• 
  Какво боли? – настоя та разтревожено, като се обърна към мен. Очите на Едуард пробляснаха към мен.
  
• 
  Добре съм – уверих ги. – Просто трябва да си сещам да не се движа. – Той се върна към измислената си дрямка.
  

• 
  Къде е Фил? – попитах бързо.
  
• 
  Флорида – о, Бела! Никога няма да познаеш! Тъкмо, когато щяхме да тръгваме, най-добрите новини!
  
• 
  Фил е получил договора? – предположих аз.
  
• 
  Да! Как позна! Ще играе за Сънс, можеш ли да повярваш?
  
• 
  Това е страхотно, мамо – казах ентусиазирано аз, доколкото можах, въпреки че имах малка представа какво означава това.
  
• 
  А Джаксънвил ще ти хареса толкова много – бъбреше тя, докато аз я гледах безучастно. – Бях малко разтревожена, когато Фил заговори за Ейкрън, с онзи сняг и така нататък, защото знаеш как мразя студа, но сега Джаксънвил! Винаги е слънчево, а влагата не е чак толкова лоша. Открих ме най-сладката къща, жълта, с бяла ограда, и веранда като по старите филми, и огромно дъбово дърво, и е само на няколко минути от океана, и ще имаш собствена баня...
  
• 
  Чакай, мамо! – прекъснах я аз. Едуард все още беше със затворени очи, но изглеждаше прекалено напрегнат, за да мине за заспал. – За какво говориш? Няма да ходя във Флорида. Аз живея във Форкс.
  
• 
  Но вече не ти се налага, глупаче – засмя се тя. – Фил ще има възможността да е наблизо много по-често... говорихме много по въпроса, и това, което ще направя е да си разделим игрите, половината време с теб, половината време с него.
  
• 
  Мамо. – Поколебах се, като се чудех как най-тактично да й обясня. – Аз искам да остана във Форкс. Вече съм се установила в училище и имам няколко приятелки – тя погледна още един път към Едуард, когато и напомних за приятели, затова пробвах друга посока, - и Чарли има нужда от мен. Той е сам-самичък там и изобщо не може да готви.
  
• 
  Искаш да останеш във Форкс? – попита тя, объркана. Идеята беше немислима за нея. И очите и отново се отместиха към Едуард. – Защо?
  
• 
  Казах ти – училището, Чарли – ауч! – Бях свила рамене. Не беше добра идея.
  

• 
  Бела, миличка, ти млазиш Форкс – напомни ми тя.
  
• 
  Не е толкова лошо.
  

• 
  Заради това момче? – прошепна тя.
  

• 
  Той е част от това – признах аз. Нямаше нужда да й обяснявам голямата част. – Та, имаше ли възможност да поговориш д Едуард? – попитах аз.
  
• 
  Да. – Тя се поколеба, като се загледа в напълно неподвижната му форма. – Исках да поговоря с теб за това.
  

- За какво по-точно? – попитах аз.

- Мисля, че това момче е влюбено в теб – обвини тя, като държеше гласът си нисък.

- И аз мисля така – доверих й аз.

- А какво изпитваш ти към него? – Тя слабо скриваше бурното любопитство в гласът си.

Въздъхнах, като погледнах встрани. Колкото и да обичах майка си, това не беше разговор, който исках да водя с нея.

• 
  И аз съм доста луда по него. – Ето – това звучеше точно като нещо, което тинейджърка с първото си гадже би казала.
  
• 
  Е, той ми се струва мил, и, божичко, невероятно хубав е, но ти си толкова млада, Бела... – Гласът й беше несигурен – доколкото можех да си спомня, това беше първият път, откакто бях на осем, когато се опитваше да звучи като родителско тяло. Разпознах разумният, но твърд глас от разговорите, които бяхме водили за мъже.
  
• 
  Знам това, мамо. Не се тревожи. Това е просто едно увлечение – успокоих я аз.
  
• 
  Точно така – съгласи се тя, лесно задоволена.
  

• 
  Трябва да тръгваш ли?
  

• 
  Фил трябваше да се обади след малко... Не знаех, че ще се събудиш...
  
• 
  Няма проблеми, мамо. – Опитах се да намаля облекчението в гласът си, за да не я нараня. – Няма да съм сама.
  
• 
  Ще се върна скоро. И аз спах тук, да знаеш – обяви тя, горда от себе си.
  
• 
  О, мамо, нямаше нужда да правиш това! Можеш да спиш вкъщи – изобщо няма да забележа. – Въртележката от обезболяващи в мозъкът ми правеше концентрирането ми трудно дори сега, макар че очевидно бях простапала няколко дни.
  
• 
  Бях прекалено нервна – призна срамежливо тя. – Имало е криминални прояви в квартала и не исках да съм там сама.
  
• 
  Криминални прояви? – попитах загрижено.
  
• 
  Някой е разбир балетното студио зад ъгъла от нашата къща и го е изгорил до основи – нищо не е останало там! И са оставили открадната кола отпред. Спомняш ли си, когато ходеше на танци там, миличка?
  
• 
  Спомням си – потреперах аз.
  
• 
  Мога да остана, миличка, ако се нуждаеш от мен.
  
• 
  Не, мамо, ще се оправя. Едуард ще бъде с мен.
  

• 
  Ще се върна тази вечер. – Звучеше по-скоро като предупреждение отколкото като обещание и тя хвърли поглед към Едуард, когато го каза.
  
• 
  Обичам те, мамо.
  
• 
  И аз те обичам, Бела. Опитай се да внимаваш малко повече, докато вървиш, мила. Не искам да те изгубя.
  

Влезе една сестра, която да провери всичките ми тръбички и жици. Майка ми целуна челото ми, потупа обвитата ми със системи ръка, и излезе.

Сестрата преглеждаше отчета на сърдечният ми монитор.

• 
  Добре ли се чувстваш, скъпа? Сърдечният ти ритъм се е повишил малко тук.
  
• 
  Добре съм – уверих я.
  
• 
  Ще кажа на дежурният лекар, че си се събудила. Тя ще намине да те види след минутка.
  

• 
  Откраднал си кола? – повдигнах вежди.
  

• 
  Беше добра кола, много бърза.
  
• 
  Как беше дрямката ти? – попитах аз.
  
• 
  Интересна. – Очите му се присвиха.
  
• 
  Какво?
  

• 
  Изненадан съм. Мислех си, че Флорида... и майка ти... е, мислех си, че е това, което искаш.
  

• 
  Но щеше да си затворен по цял ден във Флорида. Щеше да имаш възможност да излизаш само нощем, точно като истински вампир.
  

• 
  Аз щях да остана във Форкс, Бела. Или някое друго подобно място – обясни той. – Някъде, където няма да мога да те наранявам повече.
  

Той не каза нищо – само наблюдаваше лицето ми предпазливо, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ребра, болка, която беше безкрайно по-лоша, заплашваше да ме смаже.

И тогава друга сестра влезе целеустремено в стаята. Едуард стоеше мирно като камък, докато тя премери изражението ми с тренирано око, преди да се обърне към мониторите.

- Време е за болкоуспокояващите, а, съкровище? – попита мило тя, като почука абокада.

- Не, не – промърморих , като се опитвах да прогоня агонията в гласът ми. – Нямам нужда от нищо. – Не можех да си позволя да затворя очите си сега.

- Няма нужда от смелост, мила. Ще е по-добре да не се напрягаш толкова – трябва ти почивка. – Тя почака, но аз поклатих глава.

- Добре – въздъхна тя. – Натисни бутона, когато си готова.

Тя хвърли на Едуард строг поглед и хвърли още един обезпокоен поглед към машинарията, преди да излезе.

• 
  Шшшт, Бела, успокой се.
  
• 
  Не ме напускай – помолих го с разбит глас.
  
• 
  Няма – обеща той. – Сега се успокой, преди да извикам сестрата, за да се погрижи за теб.
  

• 
  Бела. – Той погали разтревожено лицето ми. – Не отивам никъде. Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.
  
• 
  Заклеваш ли се, че няма да ме напуснеш? – прошепнах аз. Опитах се поне да овладея задъхването. Ребрата ми пулсираха.
  

• 
  Заклевам се.
  

• 
  По-добре? – попита той.
  
• 
  Да – казах предпазливо.
  

• 
  Защо каза това? – прошепнах, като се стараех гласът ми да не трепери. – Да не би да си се изморил да ме спасяваш през цялото време? Искаш ли аз да си тръгна?
  
• 
  Не, не искам да бъда без теб, Бела, разбира се, че не. Бъди разумна. И също така нямам никави проблеми със спасяването ти – като изключим факта, че аз съм този, който те поставя в опасност... че аз съм причината ти да си тук.
  
• 
  Да, ти си причината – намръщих се аз. – Ти си причината да съм тук – жива.
  
• 
  Почти. – Гласът му беше едва доловим шепот. – Покрита със системи и пластири и едва движеща се.
  
• 
  Нямах предвид скорошното ми преживяване на косъм от смъртта – казах аз, като ставах все по-раздразнителна. – Мислех си за другите пъти – можеш да си избереш. Ако не бе заради теб, щях да гния нейде из гробищата на Форкс.
  

• 
  Това обаче не е най-лошата част – продължи той в шепот. Държеше се, сякаш не бях казала нищо. – Не да те видя на пода... свита и разбита. – Гласът му се задави. – Не мисълта, че съм закъснял. Не и дори да чуя писъците ти на болка – всички тези непоносими спомени, който ще нося в себе си до края на вечността. Не, най-ужаснот очувство... да знам, че не мога да спра. Вярата, че ще те убия собственоръчно.
  
• 
  Но не го направи.
  
• 
  Можех. С лекота.
  

• 
  Обещай ми – прошепнах аз.
  
• 
  Какво?
  
• 
  Знаеш какво. – Започвах да се ядосвам вече. Той беше толкова упорито решен да се спира подробно на негативните неща.
  

• 
  Изглежда не съм достатъчно силен, за да стоя надалеч от теб, така че предполагам, че ще получиш това, което искаш... без значение дали ще те убие или не – добави той грубо.
  
• 
  Хубаво. – Но не ми беше обещал – факт, който не пропуснах. Паниката бе едва овладяна – нямах останали сили, за да контролирам гневът си. – Каза ми как си спрял... сега искам да знам защо – настоях аз.
  
• 
  Защо? – повтори той предпазливо.
  
• 
  Защо си го направил. Защо просто не остави отровата да се разпространи? Досега щях да съм като теб.
  

Нямаше да ми отговори, това бе ясно.

• 
  Аз първа ще призная, че нямам опит с връзките – казах аз. – Но просто изглежда логично... един мъж и една жена да бъдат някакси равни... като например, единият не може винаги да спасява другият. Те трябва да се спасяват взаимно.
  

• 
  Ти ме спаси – каза той тихо.
  
• 
  Не мога винаги да съм Лоис Лейн – настоях аз. – И аз искам да съм Супермен.
  
• 
  Не знаеш какво искаш. – Гласът му беше нежен – той гледаше напрегнато релсите на леглото.
  
• 
  Мисля, че знам.
  
• 
  Бела, не знаеш. Имах почти деветдесет години да разсъждавам върху това и все още не съм сигурен.
  
• 
  Да не би да искаш Карлайл да не те бе спасявал?
  
• 
  Не, не искам това. – Той замълча преди да продължи. – Но животът ми бе приключил. Не се отказвах от нищо.
  
• 
  Ти си моят живот. Ти си единственото нещо, за което ще ме заболи, ако го изгубя. – Ставах все по-добра в това. Беше лесно да призная колко се нуждая от него.
  

• 
  Не мога да го направя, Бела. Няма дат и причиня това.
  
• 
  Защо не? – Гърлото ми стържеше и думите не излязоха толкова силни, колкото възнамерявах. – Не ми казвай, че е прекалено трудно! След днес, или предполагам беше преди няколко дни... както и да е, след това, би трябвало да е нищо.
  

• 
  Ами болката? – попита той.
  

• 
  Това си е мой проблем – казах аз. – Мога да се справя.
  
• 
  Смелостта е възможна до точката, където се превръща в безумие.
  
• 
  Не чак такова нещо. Три дена. Голяма работа.
  

• 
  Чарли? – попита рязко той. – Рене?
  

• 
  Виж, и това не е кой знае какво – накрая промърморих – гласът ми беше неубедителен, както винаги, когато лъжех. – Рене винаги е вземала решенията, които са в нейна изгода – би искала същото и от мен. А Чарли е жилав, той е свикнал да бъде сам. Не мога да се грижа вечно за тях. Имам си свой собствен живот за живеене.
  
• 
  Именно – сряза ме той. – И няма да го приключа за теб.
  
• 
  Ако очакваш от мен да бъда на смъртното си легло, имам новини за теб! Вече бях там!
  
• 
  Ти ще се възстановиш – напомни ми той.
  

• 
  Не – казах бавно. – Няма.
  

• 
  Разбира се, че ще го направиш. Може да ти останат един или два белега...
  
• 
  Грешиш – настоях аз. – Ще умра.
  
• 
  Наистина, Бела. – Сега бе разтревожен. – Ще си излязла оттук до няколко дни. Две седмици най-много.
  

• 
  Може да не умра сега... но ще умра по някое време. Всяка минута от всеки изминал ден, се доближавам. И ще остарея.
  

• 
  Точно така трябва да се случи. Както би трябвало да се случи. Както щеше да се случи, ако аз не съществувах – а аз не би трябвало да съществувам.
  

• 
  Това е глупаво. Това е като да отидеш при някой, който току-що е спечелил лотарията, да им вземеш парите и да им кажеш „Виж, да оставим нещата така както си бяха. Така е по-добре.” И аз няма да се вържа на това.
  
• 
  Едва ли можеш да ме сравниш с награда от лотарията – изстена той.
  
• 
  Точно така. Ти си нещо много по-хубаво.
  

• 
  Бела, няма да водим повече този разговор. Отказвам да те прокълна във вечна тъмнина и точка по въпроса.
  
• 
  Ако мислиш, че това е краят, значи не ме познаваш добре – предупредих го аз. – Ти не си единственият вампир, който познавам.
  

• 
  Алис няма да посмее.
  

- Алис вече го е видяла, нали? – познах аз. – Затова нещата, които казва те ядосват. Тя знае, че ще бъда като теб... някой ден.

- Тя греши. Тя те видя и мъртва, но това също не се случи.

- Няма да ме хванеш да залагам срещу Алис.

• 
  Та докъде ни води това? – зачудих се аз.
  

• 
  Мисля, че се нарича задънена улица.
  

• 
  Ауч – промърморих.
  
• 
  Как се чувстваш? – попита той, като се вгледа в бутона за сестрата.
  
• 
  Добре съм – излъгах аз.
  
• 
  Не ти вярвам – каза нежно той.
  
• 
  Няма да заспивам отново.
  
• 
  Трябва да си почиваш. Цялото това спорене не ти се отразява добре.
  
• 
  Ами предай се тогава – предложих му аз.
  
• 
  Добър опит. – Той се пресегна към бутона.
  
• 
  Не!
  

• 
  Да? – говорителя на стената пропука.
  
• 
  Мисля, че сме готови за още обезболяващи – каза той спокойно, като игнорираше яростонто ми изражение.
  
• 
  Ще пратя сестрата. – Гласът звучеше много отегчен.
  
• 
  Няма да ги взема – заклех се аз.
  

• 
  Не мисля, че ще те помолят да гълташ нещо.
  

• 
  Бела, в болка си. Имаш нужда от почивка, за да оздравееш. Защо си толкова трудна? Няма да ти слагат повече игли сега.
  
• 
  Не ме е страх от игрите – прошепнах. – Страх ме е да затворя очи.
  

• 
  Казах ти, че никъде не отивам. Не се страхувай. Докато това те прави щастлива, ще съм тук.
  

• 
  Говорим за цяла вечност, нали знаеш.
  
• 
  О, ще го преживееш – това е просто увлечение.
  

• 
  Бях шокирана, че Рене преглътна това. Мислех си, че ти знаеш по-добре.
  
• 
  Това му е красивото да бъдеш човек – каза ми той. – Нещата се променят.
  

• 
  Не си задържай дъха.
  

• 
  Ако обичате – каза тя грубо на Едуард.
  

• 
  Ето на, мила. – Сестрата се усмихна, докато инжектира лекарството в абокада ми. – Ще се почувстваш по-добре сега.
  
• 
  Благодаря – прошепнах аз, не особено ентусиазирано. Не отне много време. Можех да усетя летаргията да завладява кръвта ми почти моментално.
  
• 
  Това би трябвало да свърши работата – промърмори тя, когато клепачите ми падваха.
  

• 
  Остани. – Думата беше неясна.
  
• 
  Непременно – обеща той. Гласът му беше красив, като приспивна песен. – Както казах, докато те прави щастлива... докато е най-доброто за теб.
  

• 
  Мне е съш’то нещо – смутолевих.
  

• 
  Не се тревожи сега за това, Бела. Можеш да спориш с мен, когато се събудиш.
  

• 
  Аха.
  

• 
  Обичам те – прошепна той.
  
• 
  И аз.
  
• 
  Знам – засмя се тихо той.
  

• 
  Благодаря – въздъхнах.
  
• 
  По всяко време.
  

• 
  Едуард? – опитах се да произнеса ясно името му.
  
• 
  Да?
  
• 
  Залагам на Алис – прошепнах.
  

ЕПИЛОГ: ЕДНО СЪБИТИЕ

Едуард ми помогна да се кача в колата, като много внимаваше с хватките от коприна и шифон, цветята, които току-що бе забол във сложно фризираните ми къдрици и огромният ми гипс на крака. Той не обърна внимание на намусената ми физиономия.

Когато ме настани, той седна на шофьорското място и се отправи по дългият, тесен път.

• 
  В кой момент по-точно ще ми кажеш какво става? – попитах свадливо. Наистина мразех изненадите. И той знаеше това.
  
• 
  Шокиран съм, че още не си се досетила. – Той подхвърли подигравателна усмивка в моята посока и дъхът ми заседна в гърлото. Дали някога щях да свикна със съвършенството му?
  
• 
  Споменах, че изглеждаш много добре, нали? – проверих аз.
  
• 
  Да. – Той се ухили отново. Не го бях виждала да се облича в черно досега и с контраста срещу бледата му кожа, красотата му беше абсолютно нереалистична. Това не можех да го отрека, дори и факта, че носеше смокинг ме нервираше.
  

• 
  Повече няма да ви идвам на гости, ако Алис ме третира всеки път като морско свинче Барби – увдомих го аз. Бях прекарала по-голямата част от деня в смайващо голямата баня на Алис, безпомощна жертва, докато тя си играеше на фризьорка и козметичка. Всеки пък като помръднех и започнах да се оплаквам, тя ми напомняше, че няма никакви човешки спомени и ме молеше да не й развалям изкупителното забавление. След което ме облече в най-абсурдната рокля – тъмно синя, набрана и смъкната по раменете, с френски етикети, които не можех да прочета – една рокля по-подходяща за модният подиум, отколкото за Форкс. Нищо добро нямаше да произлезе от официалното ни облекло, в това бях сигурна. Освен ако... но се страхувах да превърна подозренията си в думи, дори в собствената си глава.
  

• 
  Здравей, Чарли – каза предпазливо той.
  
• 
  Чарли? – намръщих се аз.
  

Нещо, което Чарли казваше накара очите на Едуард да се разширят о недоверие, и тогава по лицето му се разля усмивка.

• 
  Шегуваш се! – засмя се той.
  
• 
  Какво има? – настоях аз.
  

• 
  Защо не му дадеш да говоря с него? – предложи Едуард с очевидно удоволствие. Той почака няколко секунди. – Здравей, Тайлър, Едуард Калън се обажда. – Гласът му беше съвсем дружелюбен на повърхността. Но го познавах прекалено добре, за да уловя меката нотка на заплашителност. Какво правеше Тайлър в къщата ми? Ужасната истина започна да ми просветва. Погледнах отново неуместната рокля, в която ме бе натикала Алис. – Съжалявам, вероятно има някакво недоразумение, но Бела не е свободна тази вечер. – Тонът на Едуард се промени и заплахата в гласът му внезапна стана по-очевидно, докато той продължаваше. – Ако трябва да сме напълно честни, тя ще е заета всяка вечер, доколкото това засяга някой друг, освен мен. Нищо лично. И съжалявам за вечерта ти. – Изобщо не звучеше да съжалява. И след това затвори телефонна с огромна самодоволна усмивка на лицето си.
  

Той ме погледна изненадано.

• 
  Последната част прекалена ли беше? Не исках да те обидя.
  

• 
  Ти ме водиш на бала! – извиках аз.
  

Не очакваше силата на реакцията ми, това беше ясно. Той стисна устните си и очите му се присвиха.

• 
  Не ставай трудна, Бела.
  

• 
  Защо ми причиняваш това? – простенах в ужас.
  

• 
  Сериозно, Бела, ти къде си мислеше, че отиваме?
  

Бях предположила, че предстои някакво събитие. Но балът! Това беше най-далечното нещо от умът ми.

Гневни сълзи се застичаха по бузите ми. Спомних си със закъснение, че много нетипично за мен нося спирала. Потърках бързо очите си отдолу, за да избегна размазването. Ръката ми беше неочернена, когато я издърпах – вероятно Алис е знаела, че ще имам нужда от водоустойчив грим.

• 
  Това е напълно глупаво. Защо плачеш? – настоя той безсилно.
  
• 
  Защото съм бясна!
  
• 
  Бела. – Той се обърна пълната пронизваща сила на златните си очи към мен.
  
• 
  Какво? – промърморих разсеяно.
  
• 
  Развесели ме – помоли той.
  

• 
  Добре – нацупих се аз, неспособна да го изгледам гневно така, както ми се искаше. – Ще отида тихо. Но ще видиш. Изобщо не съм закъсняла за още лош късмет. Вероятно ще счупя и другият си крак. Погледни тази обувка! Това е смъртоносен капан! – Повдигнах здравият си крак като докозаталество.
  
• 
  Хмммм. – Той се зазяпа в кракът ми малко по-дълго от нужното. – Напомни ми да благодаря на Алис за тази вечер.
  
• 
  Алис ще бъде тук? – Това ме утеши леко.
  
• 
  С Джаспър, и Емет... и Розали – призна той.
  

• 
  И Чарли ли е замесен в това? – попитах аз, внезапно подозрителна.
  
• 
  Разбира се. – Той се ухили и се изкиска. – Очевидно Тайлър обаче не е.
  

Вече бяхме пред училище – Розали бе паркирала червената си спортна кола на паркинга. Облаците бяха по-рядки днес, като късчета слънчева светлина им убягваха в далечният запад.

Той излезе и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Протегна ръката си.

Седях упорито на седалката си, със скръстени ръце и тайно късче на задоволство. Паркингът беше пълен с хора в официално облекло – свидетели. Не можеше да ме измъкне от колата на сила, както би направил, ако бяхме сами.

Той въздъхна.

• 
  Когато някой иска да те убие, си смела като лъв – и когато някой спомене танцуване... – Той поклати глава.
  

• 
  Бела, няма да позволя на нищо да те нарани – дори и самата ти. Няма да те пусна изобщо, обещавам.
  

• 
  Хайде сега – каза той нежно, - няма да е чак толкова зле.
  

Той държеше ръцете си здраво около мен, като ме поддържаше докато куцуках към училище.

Във Финикс празнуваха баловете в хотелските бални зали. Танците бяха във физкултурният салон, разбира се. Вероятно беше единствената достатъчно голяма зала в града за танци. Когато влязохме вътре се изкикотих. Имаше истински балонни арки с увити гирлянди от пастелна хартия, която окрасяваше стените.

• 
  Това изглежда като сюжет за филм на ужасите – изкисах се аз.
  
• 
  Е – промърмори той бавно, докато вървяхме към масата за билети – той придържаше по-голямата част от теглото ми, но аз все още трябваше да тътря и накуцуквам с краката си напред, - има повече от достатъчно присъстващи вампири.
  

• 
  Искаш ли да закова вратите, за да можете да избиете нищо неподозиращите граждани? – прошепнах заговорнически.
  
• 
  А ти къде попадаш в този план? – Той ме изгледа.
  
• 
  О, аз съм с вампирите, разбира се.
  

• 
  Всичко възможно, за да избегнеш танцуването.
  
• 
  Всичко.
  

• 
  Имам цяла вечер – предупреди той.
  

• 
  Едуард. – Гърлото ми беше толкова сухо, че можех да си позволя само шепот. – Аз сериозно не мога да танцувам! – Можех да усетя паниката да се надига в дробовете ми.
  
• 
  Не се тревожи, глупаче – прошепна ми обратно. – Аз мога. – Той сложи ръцете ми около шията си и ме повдигна, за да пъхне краката си под моите.
  

- Чувствам се като пет годишно – засмях се след няколко минути от безусилно валциране.

- Не изглеждаш на пет – прошепна той, като ме придърпа по-близо за секунда, така че краката ми за момент бяха на крачка от земята.

Алис улови погледа ми при едно завъртане и ми се усмихна насърчително – аз й се усмихнах обратно. Бях изненадана да осъзная, че всъщност се наслаждавам на себе си... малко.

• 
  Добре, това не е напълно ужасно – признах аз.
  

• 
  Какво има? – зачудих се на глас. Проследих погледа му, дизоринтирана от въртенето, но накрая успях да видя, това което го притесняваше. Джейкъб Блек, без костюм, но в дълга бяла риза и вратовръзка, косата му пригладена в обичайната му опашка, пресичаше стаята към нас.
  

• 
  Едуард изръмжа много тихо.
  
• 
  Дръж се прилично! – изсъсках му аз.
  

• 
  Иска да си поговори с теб.
  

• 
  Здрасти, Бела, надявах се, че ще си тук. – Джейкъб звучеше така, сякаш се е надявал на точно обратното. Но усмивката му беше топла както винаги.
  
• 
  Здрасти, Джейкъб. – Усмихнах му се. – Какво става?
  
• 
  Може ли? – попита колебливо той, като погледна към Едуард за пръв път. Бях шокирана да забележа, че на Джейкъб изобщо не му се налага да вдига поглед. Сигурно бе пораснал с половин педя, от последният път като го видях.
  

• 
  Благодаря – каза любезно Джейкъб.
  

Джейкъб сложи ръката си на кръста ми и аз протегнах ръцете си към рамената му.

• 
  Уау, Джейк, колко си висок сега?
  

• 
  Метър и осемдесет и осем.
  

• 
  Та, как се озова тук тази вечер? – попитах с искрено любопитство. Като вземах предвид реакцията на Едуард, вероятно.
  
• 
  Можеш ли да повярваш, ако ти кажа, че баща ми ми даде двайсет долара, за да дойда на бала ти? – призна той, леко засрамено.
  
• 
  Да, мога – промърморих аз. – Е, надявам се поне да ти е приятно. Набеляза ли си някоя? – подразних го аз, като кимнах към групата момичета наредени на стената като пастелни конфекции.
  
• 
  Да – въздъхна той. – Но вече е заета.
  

• 
  Много си хубава, между другото – добави той срамежливо.
  
• 
  Ъ, благодаря. Та, защо Били ти плати да дойдеш тук? – попитах бързо, въпреки че знаех отговора.
  

• 
  Той каза, че е „безопасно” място да говоря с теб. Кълна се, старецът започва да превъртява.
  

• 
  Както и да е, той каза, че ако ти кажа нещо, ще ми вземе главният цилиндър, от който се нуждая – призна ми той с глупава усмивка.
  
• 
  Кажи ми тогава. Искам да завършиш колата си. – Ухилих му се обратно. Поне Джейкъб не вярваше на нищо от това. Правеше ситуацията по-лесна. Облегнат на стената, Едуард наблюдаваше лицето ми, собственото му лице безизразно. Видях една десетокласничка в розова рокля да го гледа с плаха надежда, но той сякаш изобщо не я забелязваше.
  

• 
  Не се ядосвай, става ли?
  
• 
  Няма как да ти се ядосам, Джейкъб – уверих го аз. – Няма да се ядосам дори на Били. Просто кажи каквото трябва да кажеш.
  
• 
  Ами – толкова е глупаво, съжалявам, Бела – той иска да скъсаш с гаджето си. Каза ми и да ти кажа „моля”. – Той поклати отвратено глава.
  
• 
  Все още е суеверен, а?
  
• 
  Аха. Той... доста попрекали, когато се нарани във Финикс. Не повярва, че... – Джейкъб замълча притеснено.
  

• 
  Паднах.
  
• 
  Знам това – каза бързо Джейкъб.
  
• 
  Той си мисли, че Едуард има нещо общо с нараняването ми. – Не беше въпрос и въпреки обещанието ми, бях ядосана.
  

• 
  Виж, Джейкъб, знам, че Били вероятно няма да повярва, но само, за да знаеш – той ме погледна сега, като откликна на сериозността в гласът ми, - Едуард наистина спаси животът ми. Ако не беше заради бащата на Едуард, щях да съм мъртва.
  
• 
  Знам – потвърди той, но звучеше така, сякаш искрените ми думи му бяха повлияли някакси. Може би щеше да успее да убеди Били поне в това.
  
• 
  Ей, съжалявам, че ти се наложи да направиш това, Джейкъб – извиних се аз. – Във всеки случай, ще получиш частите си, нали?
  
• 
  Да – промърмори той. Той все още изглеждаше крив... и разстроен.
  
• 
  Има още? – попитах невярващо.
  
• 
  Забрави – прошепна той. – Ще си потърся работа и сам ще си изкарам парите.
  

• 
  Просто го изплюй, Джейкъб.
  
• 
  Прекалено лошо е.
  
• 
  Не ми пука. Кажи ми – настоях аз.
  
• 
  Добре... но, леле, звучи лошо. – Той поклати глава. – Той каза да ти кажа, не, да те предупредя, че – и това е неговото множество, не моето – той повдигна една ръка от кръста ми и направи малки кавички с два пръста във въздуха – „Ще те наблюдаваме”. – Той гледаше предпазливо за реакцията ми.
  

• 
  Съжалявам, че трябваше да го направиш, Джейк – изкикотих се аз.
  
• 
  Нямам чак толкова против. – Той се ухили облекчено. Очите му възхитени, докато оглеждаше бързо роклята ми. – Та, да му кажа ли, че си казала да върви по дяволите? – попита той с надежда.
  
• 
  Не – въздъхнах. – Кажи му, че съм казала благодаря. Знам, че ми мисли доброто.
  

Неговите ръце се поколебаха на кръста ми и той погледна към гипсираният ми крак.

• 
  Искаш ли да танцуваме отново? Или да ти помогна да отидеш някъде?
  

• 
  Няма проблеми, Джейкъб. Аз поемам оттук.
  

• 
  Ей, не те видях – промърмори той. – Е, предполагам, че ще се видим скоро, Бела. – Той отстъпи назад, като махаше нерешително.
  

• 
  Да, ще се видим по-късно.
  
• 
  Съжалявам – каза отново той, преди да се обърне към вратата.
  

• 
  По-добре ли се чувстваш? – подразних го аз.
  
• 
  Не наистина – каза той кратко.
  
• 
  Не се ядосвай на Били – въздъхнах аз. – Той просто се тревожи за мен заради Чарли. Нищо лично.
  
• 
  Не съм ядосан на Били – поправи ме той с режещ глас. – Но синът му ме дразни.
  

• 
  Защо?
  
• 
  Първо, накара ме да наруша обещанието си.
  

Той ми се усмихна леко.

• 
  Бях обещал, че няма да те пусна тази вечер – обясни той.
  
• 
  Оу. Е, прощавам ти.
  
• 
  Благодаря. Но има и още нещо. – Едуард се намръщи.
  

• 
  Той те нарече хубава – накрая продължи той, като мръщенето му се задълбочи. – Това си е практически обида, като се има предвид как изглеждаш сега. Ти си много повече от красива.
  

• 
  Може би си леко предубеден.
  
• 
  Не мисля, че е това. Освен това, имам отлично зрение.
  

• 
  Та, ще ми обясниш ли причината за всичко това? – зачудих се аз.
  

Той се замисли за момент, и тогава смени посоката, като ме завъртя през тълпата към задната врата на салона. Улових погледите на танцуващите Майк и Джесика, които ме зяпаха любопитно. Джесика ми помаха и аз бързо й се усмихнах. Анджела също беше там, като изглеждаше блажено щастлива в ръцете на малкият Бен Чейни – тя не отмести поглед от очите му, глава по-нисък от нея. Лий и Саманта, Лорън, които гледаха към нас, с Конър – можех да наименувам всяко лице, което се въртеше около мен. И тогава бяхме отвън, в студената, мъглява светлина на залязващото слънце.

• 
  Смисълът? – подсказах нежно.
  

• 
  Отново здрач – прошепна той. – Още един край. Без значение колко перфектен е денят, винаги трябва да свърши.
  
• 
  Не всички неща имат край – промърморих през зъби, внезапно напрегната.
  

• 
  Заведох те на бала – каза бавно той, като най-накрая отговаряше на въпросът ми, - защото не искам да ти липсва нищо. Не искам присъствието ми да ти отнема нещо. Искам да си човек. Искам животът ти да продължи така както ако бях умрял през 1918, както и трябваше.
  

• 
  В какво откачено паралелно измерение някога бих отишла на бала си по собствено желание? Ако не беше хиляди пъти по-силен от мен, никога нямаше да те оставя да ти се размине.
  

• 
  Каза сама, че не е чак толкова ужасно.
  
• 
  Това е, защото бях с теб.
  

• 
  Ще ми кажеш ли нещо? – попита той, като погледна към мен с лека усмивка.
  
• 
  Не го ли правя винаги?
  
• 
  Просто ми обещай, че ще ми кажеш – настоя той ухилено.
  

• 
  Добре.
  
• 
  Изглеждаше искрено изненадана, когато осъзна, че те водя тук – започна той.
  
• 
  Ами бях – вметнах аз.
  
• 
  Именно – съгласи се той. – Но сигурно си имала друга теория... любопитен съм – за какво си мислеше, че те нагласям така?
  

• 
  Не искам да ти казвам.
  
• 
  Ти обеща – възрази той.
  
• 
  Знам.
  
• 
  Какъв е проблема?
  

• 
  Мисля, че ще те ядоса... или натъжи.
  

• 
  И все пак искам да знам. Моля те?
  

• 
  Ами... предположих, че е някакво... събитие. Но не мислех, че ще е някакво банално човешко нещо... като балът! – присмях се аз.
  
• 
  Човешко? – попита равно той. Беше уловил ключовата дума.
  

• 
  Добре – признах припряно. – Всъщност се надявах, че може да си си променил мнението... че ще промениш мен, в края на краищата.
  

• 
  Мислела си си, че това събитие изисква черна вратовръзка, така ли? – подразни ме той, като докосна ревера на сакото си.
  

• 
  Не знам как стават тия неща. Поне на мен ми се струва по-разумно отколкото бала. – Той все още се хилеше. – Не е смешно – казах аз.
  
• 
  Не, права си, не е – съгласи се той, като усмивката му изчезна. – Предпочитам да се отнеса към това като с шега, макар да вярвам, че си сериозна.
  
• 
  Но аз съм сериозна.
  

• 
  Знам. И наистина толкова желаеш това?
  

• 
  Така готова това да бъде твоят край – прошепна той, почти на себе си, - това да бъде здрачът на твоя живот, въпреки че животът ти едва е започнал. Готова си да се откажеш от всичко.
  
• 
  Това не е края, това е началото – възразих аз изпод дъха си.
  
• 
  Не си заслужавам – каза той тъжно.
  
• 
  Спомняш ли си, когато ми каза, че не се виждам ясно – попитах, като повдигнах вежди. – Очевидно страдаш от същата слепота.
  
• 
  Знам какво съм.
  

Но тъжното му настроение внезапно се промени. Той стисна устни, очите му проницателни. Той изучи лицето ми за един дълъг момент.

• 
  Значи си готова сега? – попита той.
  
• 
  Ъ – преглатнах. – Да?
  

• 
  Точно сега? – прошепна той, студеният му дъх беше срещу шията ми. Потреперах неволно.
  
• 
  Да – прошепнах аз, така че да не позволя на гласът ми да се пречупи. Ако си мислеше, че блъфирам, щеше да остане разочарован. Вече бях взела това решение, и бях убедена. Нямаше значение, че тялот оми бе сковано като дъска, ръцете ми стиснати в юмруци, дишането ми накъсано...
  

• 
  Не може да си мислиш, че толкова лесно ще се предам – каза той със сурова нотка в подигравателният си тон.
  
• 
  Едно момиче винаги може да си мечтае.
  

• 
  За това ли си мечтаеш? Да бъдеш чудовище?
  
• 
  Не точно – казах аз, като се намръщих на изборът му на думи. Чудовище, наистина. – Най-вече си мечтая да бъда с теб завинаги.
  

• 
  Бела. – Пръстите му леко проследиха формата на устните ми. – Ще остана с теб – това не е ли достатъчно?
  

• 
  Достатъчно засега.
  

Докоснах лицето му.

• 
  Виж – казах аз, - обичам те повече от всичко останало на света взето заедно. Това не е ли достатъчно?
  
• 
  Да, достатъчно е – отговори той усмихнато. – Достатъчно завинаги.
  

Благодарности

Огромно благодаря на:

родителите ми, Стийв и Кенди,

за цял живот от любов и подкрепа, С

за това, че ми четяхте страхотни книги, когато бях малка,

и за това, че още държахте ръката ми по време

на нещата, които ме нервираха;

съпругът ми, Панчо, и синовете ми, Гейб, Сет и Илай,

за това, че споделяха с мен въображаемите ми приятели;

приятелите ми от Writers House,

Женевиев Гейн-Хейуис, за това, че ми даде този първи шанс,

и на агентката ми Джоди Риймър, за това че превърна

най-невероятните мечти в реалност;

редакторката ми Мегън Тингли, за цялата помощ в

правенето на Здрач по-добър, отколко бе започнат;

братята ми, Пол и Джейкъб, за техните експертни съвети

на всичките ми автомобилни въпоси;

на онлайн семейството ми,

талантливият екип и писатели в fansofrealitytv.com ,

най-вече на Кимбърли „Шазър” и Колин „Мантеня”

за окуражаването, съветите