Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Готова ли си за сън? – попита той, като прекъсна краткото мълчание. – Или имаш още въпроси?
  
• 
  Само около милион или два.
  
• 
  Имаме утре, и следващият ден, и по-следващият... – напомни ми той. Усмихнах се в еуфория от мисълта.
  
• 
  Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на сутринта? - Исках да съм сигурна. – Ти си митичен, все пак.
  
• 
  Няма да те изоставя – гласът му бе запечатан с обещание.
  
• 
  Само още един тогава, сега... – И се изчервих. Тъмнината не ми помогна – бях убедена, че може да почувства внезапната топлина на кожата ми.
  
• 
  Какъв е?
  
• 
  Не, забрави. Промених си решението.
  
• 
  Бела, можеш да ме попиташ всичко.
  

• 
  Все си мисля, че ще стане по-малко вбесяващо, да не мога да чуя мислите ти. Но става все по-зле и по-зле.
  
• 
  Радвам се, че не можеш да прочетеш мислите ми. Достатъчно лошо е, че подслушваш горовенето ми насън.
  
• 
  Моля те? – Гласът му беше толкова убедителен, че бе невъзможно да му устоиш.
  

• 
  Ако не ми кажеш, просто ще предположа, че е нещо много по-лошо, отколкото всъщност е – заплаши мрачно той. – Моля те? – И отново извади умоляващият глас.
  
• 
  Е – започнах, като бях доволна, че не може да види лицето ми.
  
• 
  Да?
  
• 
  Ти каза, че Розали и Емет скоро пак ще се женят... Този... брак... същият ли е като за хората?
  

• 
  За това ли ме питаш?
  

• 
  Да, предполагам, че е същото – каза той. – Казах ти, повечето от човешките желания са там, просто са скрити под по-могъщи желания.
  
• 
  Оу – можех само да кажа.
  
• 
  Имаше ли причина зад любопитството ти?
  
• 
  Е, чудех се... за теб и мен... някой ден...
  

• 
  Не мисля, че... това... би било възможно за нас.
  
• 
  Защото би било твърде трудно за теб, ако съм толкова... близо?
  
• 
  Това определено е проблем. Но не за това си мислех. Работата е там, че ти си толкова мека, толкова крехка. Трябва да внимавам с движенията си всеки момент, през който сме заедно, за да не те нараня. Мога да те убия доста лесно, Бела, съвсем случайно при това. – Гласът му се бе превърнал в нежен шепот. Той премести ледената си длан, за да я сложи върху бузата ми. – Ако съм припрян... ако дори за една секунда не внимавам, мога да се пресегна, искайки да докосна лицето ти, и да строша черепа ти по погрешка. Ти дори не осъзнаваш колко невероятно чуплива си. Не мога никога, никога да си позволя да изгубя какъвто и да е контрол, докато съм с теб.
  

• 
  Изплашена ли си? – попита той.
  

• 
  Не. Добре съм.
  

• 
  Сега съм любопитен обаче – каза той, гласът му отново безгрижен. – Ти някога...? – Той замлъкна подсказващо.
  
• 
  Разбира се, че не – изчервих се аз. – Казах ти, че никога не съм имала такива чувства към някого преди, изобщо.
  
• 
  Знам. Работата е там, че знам мислите на другите хора. Знам, че любовта и страстта не винаги са в една и съща компания.
  
• 
  Е, за мен за. Или поне сега, когато съществуват за мен – въздъхнах аз.
  
• 
  Това е хубаво. Имаме поне едно общо нещо. – Той звучеше доволен.
  
• 
  Човешките ти инстинкти... – Започнах аз. Той почака. – Е, ти намираш ли ме за привлекателна по този начин, изобщо?
  

• 
  Може да не съм човек, но все още съм мъж – увери ме той.
  

• 
  Отговорих на въпросите ти, сега трябва да спиш – настоя той.
  
• 
  Не знам дали ще мога.
  
• 
  Искаш ли да си тръгна?
  
• 
  Не! – казах прекалено силно.
  

По-уморена отколкото си мислех, изтощена от дългият ден и от такъв умствен и емоционален стрес, какъвто не бях изпитвала досега, се унесох във сън в студените му ръце.

15. СЕМЕЙСТВО КАЛЪН

Нямата светлина на още един облачен ден евентуално ме събуди. Лежах с ръка през очите си, опиянена и слисана. Нещо, един сън, който се опитваше да бъде припомнен, се бореше да избие в съзнанието ми. Простенах и се обърнах на другата си страна, като се надявах да поспя още малко. И тогава предишният ден изплува обратно в представите ми.

• 
  Оу! – изправих се толкова бързо, че главата ми се завъртя.
  
• 
  Косата ти прилича на щошница… но ми харесва. – Спокойният му глас дойде от люлеещият се стол в ъгъла.
  
• 
  Едуард! Останал си! – зарадвах се аз и лекомислено се хвърлих през стаята в скута му. Веднага щом мислите ми настигнаха движенията ми, аз замръзнах, шокирана от собственият си неудържим ентусиазъм. Взрях се в него, уплашена, че съм прекосила грешната линия.
  

• 
  Разбира се – отговорих той, сепнат, но очевидно доволен от реакцията ми. Ръцете му погалиха гърба ми.
  

• 
  Бях сигурна, че сънувам.
  
• 
  Не си чак толкова оригинална – присмя ми се той.
  
• 
  Чарли! – спомних си аз, като отново скочих без да се замисля и се отправих към вратата.
  
• 
  Той замина преди час – след като прикачи обратно кабелите на батериите ти, смея да добавя. Трябва да призная, че съм разочарован. Само толкова ли е нужно да те спре, ако наистина си решена да тръгнеш?
  

• 
  Обикновено не си толкова объркана сутринта – отбеляза той. Той разтвори ръце, за да се върна при него. Една почти неустоима покана.
  
• 
  Трябва ми още една човешка минута – признах аз.
  
• 
  Ще почакам.
  

Струваше ми се като чудо, че той е още там, че ръцете му все още ме чакаха. Той се протегна към мен и сърцето ми заби неравно.

• 
  Добре дошла обратно – прошепна той, като ме взе в ръцете си.
  

• 
  Тръгнал си си? – обвиних го аз, като докоснах яката на свежата му риза.
  
• 
  Не можех да си тръгна в дрехите, с които дойдох – какво ще си помислят съседите?
  

• 
  Беше много дълбоко заспала – нищо не съм изпуснал. – Очите му блестяха. – Говоренето дойде по-рано.
  
• 
  Какво си чул? – простенах аз.
  

• 
  Каза, че ме обичаш.
  
• 
  Ти вече знаеше това – напомних му аз, като сведох глава.
  
• 
  Беше хубаво да го чуя.
  

• 
  Обичам те – прошепнах аз.
  
• 
  Сега ти си моят живот – отвърна простичко той.
  

• 
  Време за закуска – каза той евентуално, небрежно – убедена съм, за да докаже, че помни всичките ми човешки слабости.
  

• 
  Шегувам се! – изкикотих се аз. – А ти каза, че не съм ставала за актриса.
  

• 
  Това не беше смешно.
  
• 
  О, беше си много смешно дори, и ти го знаеш. – Но се вгледах предпазливо в златните му очи, за да се убедя, че ми е простил. Очевидно беше.
  
• 
  Да перефразирам ли? – попита той. – Време за закуска за човека.
  
• 
  О, добре.
  

Кухнята беше светла, щастлива, сякаш поглъщаше настроението ми.

• 
  Какво има за закуска? – попитах мило.
  

• 
  Ъ, не съм сигурен. Какво искаш? – Мраморното му чело се свъси.
  

• 
  Няма проблеми, грижа се доста добре за себе си. Гледай ме как аз ловувам.
  

• 
  Мога ли да ти донеса нещо? – попитах аз, като не исках да съм груба.
  
• 
  Просто яж, Бела – извъртя очи той.
  

• 
  Какъв е дневния ред днес? – попитах аз.
  
• 
  Хмммм… - Гледах го как се опитва да поднесе въпросът си внимателно. – Какво ще кажеш да се запознаеш със семейството ми?
  

• 
  Сега уплашена ли си? – Той звучеше изпълнен с надежда.
  
• 
  Да – признах аз, като не можех да го отрека – той го виждаше в очите ми.
  
• 
  Не се тревожи – усмихна се самодоволно той. – Аз ще те пазя.
  
• 
  Не ме е страх от тях – обясних аз. – Страх ме е, че те… няма да ме харесат. Няма ли да бъдат, ами, изненадани, че ще доведеш някой… като мен… у дома, за да се запознаем? Те знаят ли, че аз знам за тях?
  
• 
  О, те вече знаят всичко. Бяха се хванали на бас вчера, да знаеш – усмихна се той, но гласът му беше груб, - дали ще те върна обратно или не, въпреки че не знам защо някой ще залага срещу Алис, просто не мога да си представя. Във всякакъв случай, нямаме тайни в семейството. Не е много възможно, особено като аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето и така нататък.
  
• 
  И Джаспър, който ви кара да се чувствате щастливи и отворени към споделяне, не забравяй това.
  
• 
  Внимавала си – усмихна се одобрително той.
  
• 
  Е, случва се да го правя понякога. – Направих физиономия. – Та Алис видяла ли ме е да идвам?
  

- Нещо такова – каза той неудобно, като се извърна настрани, за да не видя очите му. Погледнах го любопитно.

- Това става ли изобщо за ядене? – попита той, като се обърна рязко към мен и се загледа в закуската ми с дяволит поглед на лицето си. – Честно казано, не изглежда особено вкусно.

- Е, не е раздразнително гризли... – промърморих аз, игнорирайки го когато той ме изгледа начумерено. Все още се чудех защо отвърна по този начин, когато споменах Алис. Побързах да изям корнфлейкса си, докато обмислях въпроса.

Той стоеше в средата на кухнята, отново олицетворение на Адонис, и зяпаше разсеяно през задните прозорци.

След което очите му се върнаха върху мен и той се усмихна със сърцеразбивателната си усмивка.

• 
  Мисля, че и ти също трябва да ме представиш на баща си.
  
• 
  Той вече те познава – напомних му аз.
  
• 
  Имам предвид като твое гадже.
  

• 
  Защо?
  
• 
  Не е ли така общоприето? – попита той невинно.
  
• 
  Не знам – признах аз. Историята ми със срещите ми даваше малко точки за справка, с които да работя. Не че някакви нормални правила за срещане важаха тук. – Не е нужно, нали знаеш. Не очаквам от теб да... Имам предвид, няма нужда да се преструваш заради мен.
  
• 
  Аз не се преструвам. – Усмивката му беше търпелива.
  

• 
  Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже или не? – настоя той.
  
• 
  Такъв ли си ти? – Потиснах вътрешното си присвиване при мисълта за Едуард и Чарли и думата „гадже” в една и съща стая, по едно и също време.
  
• 
  Ще призная, че това е доста обширна интерпретация на думата.
  
• 
  А аз бях останала с впечатлението, че си нещо повече, всъщност – признах аз, докато гледах масата.
  
• 
  Е, не знам дали трябва да му даваме всичките кървави подробности. – Той протегна ръка през масата, за да повдигне брадичката ми със студен, нежен пръст. – Но ни трябва някакво обяснение защо се навъртам толкова много тук. Не искам шефа на полицията да ми даде ограничителна заповед.
  
• 
  Ще бъдеш ли? –попитах, внезапно нетърпелива. – Ше бъдеш ли тук?
  
• 
  Докато ме искаш – увери ме той.
  
• 
  Винаги ще те искам – предупредих го аз. – Завинаги.
  

• 
  Това натъжава ли те? – попитах аз.
  

• 
  Приключи ли? – попита накрая той.
  

• 
  Да.
  
• 
  Отиди да се облечеш – ще те чакам тук.
  

Накрая се озовах в единствената си пола – дълга в цвят каки, и все пак небрежна. Сложих си тъмно синята блуза, която той веднъж беше похвалил. Бърз поглед в огледалото ми каза, че косата ми е напълно невъзможна, затова я издърпах назад в опашка.

• 
  Добре. – Заподскачах надолу по стъпалата. – Изглеждам прилично.
  

• 
  Отново грешиш – прошепна той в ухото ми. – Изглеждаш напълно неприлично – никой не би трябвало да е толкова съблазнителен, чак не е честно.
  
• 
  Как така съблазнителна? – попитах аз. – Мога да се преоблека...
  

• 
  Такова си глупаче. – Той притисна студените си устни деликатно към челото ми, и стаята се завъртя. Мирисът на дъхът му блокира способностите ми да мисля.
  
• 
  Да ти обясня ли как ме изкушаваш? – попита той. Въпросът бе напълно риторичен. Пръстите му проследиха бавно гърбът ми надолу, дъхът му идваше накъсан срещу кожата ми. Ръцете ми бяха отпуснати върху гърдите му и отново се почувствах замаяна. Той наведе бавно глава и докосна със студените си устни моите за втори път, много предпазливо, разтваряйки ги леко
  

- Бела? – Гласът му беше разтревожен, когато той ме улови и ме задържа изправена.

- Ти... ме... накара... да припадна – обвиних го замаяно.

- Какво ще те правя? – изстена той в гневът си. – Вчера те целувам и ти ме нападаш! Днес припадаш върху мен!

Засмях се слабо, като оставих ръцете му да ме поддържат, докато главата ми се въртеше.

• 
  И после съм било добър във всичко – въздъхна той.
  
• 
  Това е проблемът. – Все още бях замаяна. – Ти си много добър. Прекалено много добър.
  
• 
  Лошо ли ти е? – попита той – и преди ме беше виждал такава.
  
• 
  Не – това не беше изобщо същият тип припадане. Не знам какво се случи. – Поклатих съжалително глава. – Мисля, че забравих да дишам.
  
• 
  Няма да те водя никъде в това състояние.
  
• 
  Добре съм – настоях аз. – Семейството ти ще си помисли, че съм луда така или иначе, така че каква е разликата?
  

• 
  Много съм пристрастен към този цвят на кожата ти – изтърси той внезапно. Изчервих се от удоволствие и погледнах настрани.
  
• 
  Виж, опитвам се усилено да не мисля за това, което ще направя, затова може ли да тръгваме вече? – попитах аз.
  
• 
  И ти се тревожиш не защото се отправяш да се запознаеш с цяло домочадие вампири, а защото мислиш, че тези вампири няма да те одобрят, така ли?
  
• 
  Точно така – отвърнах незабавно, като скрих изненадата си от небрежното му използване на думата.
  

• 
  Невероятна си.
  

И тогава, след няколко километра, дърветата се разредиха, и се оказахме внезапно на малка поляна, или беше всъщност морава? Мракът на гората не беше омекнал, въпрки че имаше шест антични кедрови дървета, които хвърляха сянка върху цял акър с обширният размах на клоните си. Дърветата държаха защитната си сянка около стените на къщата, която се издигаше измежду тях, като правеше ненужна дебелата ограда, която се обвиваше около първият етаж.

Не знам какво бях очаквала, но определено не беше това. Къщата беше вечна, грациозна и вероятно на около стотина години. Беше боядисана в меко, обезцветено бяло, на три етажа, правоъгълна и с добри пропорции. Прозорците и вратите или бяха част от оригиналната структура или перфектно разширение. Пикапът ми беше единствената видима кола. Можех да чуя близката река, скрита в неизвестността на гората.

• 
  Уау.
  
• 
  Харесва ли ти? – Той се усмихна.
  
• 
  Има... определен чар.
  

• 
  Готова? – попита той, като отваряше вратата ми.
  
• 
  Никак даже – да тръгваме. – Опитах да се засмея, но смехът сякаш бе заседнал в гърлото ми. Пригладих нервно косата си.
  
• 
  Изглеждаш прекасно. – Той взе ръката ми с лекота, без дори да се замисля.
  

Той ми отвори вратата.

Отвътре беше дори още по-изненадващо, по-малко предвидимо от външната част. Беше много светло, много открито, и много голямо. Сигурно това първоначално са били няколко стаи, но стените са били премахнати от първият етаж, за да се създаде едно обширно място. Задната южна стена бе напълно заменена със стъкло и там, отвъд сянките на кедровите дървета, голата морава се простираше до широката река. Масивно извито стълбище доминираше западната част на стаята. Стените, високият таван, дървеният под и дебелите килими бяха във вариращи нюанси на бялото.

Чакащи да ни посрещнат, застанали точно от ляво на вратата, на издигната част от пода до едно великолепно пиано, бяха родителите на Едуард.

• 
  Карлайл, Езме – гласът на Едуард наруши краткото мълчание, - това е Бела.
  
• 
  Добре дошла, Бела. – Стъпката на Карлайл беше премерена, предпазлива, когато ме приближи. Той вдигна плахо ръката си, а аз пристъпих да се здрависам с него.
  
• 
  Страхотно е да се видим отново, доктор Калън.
  
• 
  Моля те, наричай ме Карлайл.
  
• 
  Карлайл. – Усмихнах му се широко, като внезапната ми увереност ме изненада. Можех да усетя облекчението на Едуард до мен.
  

• 
  Много ми е приятно да се запознаям – каза искрено тя.
  
• 
  Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем. – И това бе така. Все едно се срещах с приказви герои – Снежанка от плът и кръв.
  
• 
  Къде са Алис и Джаспър? – попита Едуард, но никой не отговори, тъй като те тъкмо се бяха появили на върха на широкото стълбище.
  
• 
  Здрасти, Едуард! – извика Алис ентусиазирано. Тя притича надолу по стълбите, видение с черна коса и бяла кожа, която се спря внезапно и грациозно пред мен. Карлайл и Езме я изгледаха предупредително, но на мен ми хареса. Беше естествено – или поне за нея.
  
• 
  Здрасти, Бела! – каза Алис, като скочи напред да целуне бузата ми. Ако Карлайл и Езме бяха изглеждали предпазливи преди, то сега изглеждаха изумени. Имаше шок и в моите очи, но също така бях и много доволна, че тя очевидно ме одобряваше напълно. Уплаших се да усетя Едуард до мен да замръзва на място до мен. Обърнах се да видя лицето му, но изражението му бе непроницаемо.
  
• 
  Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега – изкоментира тя за мое огромно смущение.
  

• 
  Здравей, Бела – каза Джаспър. Той стоеше на разстояние, без да вдигне ръка за здрависване. Но бе невъзможно да се чувствам неудобно около него.
  
• 
  Здравей, Джаспър – усмихнах му се свенливо, и после на останалите. – Много ми е приятно да се запозная с всички – имате много красив дом – добавих както е прието.
  
• 
  Благодаря ти – каза Езме. – Много се радваме, че дойде. – Тя говореше с чувство и аз осъзнах, че ме намира за смела.