Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Права си – реши той, отново сериозен. – Кафявото е топло. – Той се пресегна бързо, и все пак някак колебливо, за да отметне косата ми зад рамото.
  

• 
  Каква музика се намира в диск плейъра ти сега? – попита той, лицето му толкова млачно, сякаш бе ме попитал да си призная за убийство.
  

• 
  Дебюси срещу това? – Той повдигна вежда.
  

Това продължи до края на деня. Докато ме изпращаше до кабинета по английски, като се срещнахме след испанският, по време на целият обяд, той ме разпитваше безпощадно за всеки незначителен детайл от съществуването ми. Филмите, които бях харесала и намразила, малкото места, на които бях ходила и множеството места, където исках да отида, и книги – безкрайно за книги.

Не можех да си спомня последният път, когато говорих толкова много. Притеснявах се повече от обикновено, убедена, че го отегчавам. Но абсолютната унесеност на лицето му и нестихващите му въпроси ме принуждаваха да продължа. Повечето му въпроси бяха лесни, само някои успяха да разбудят лесните ми изчервявания. Но когато се изчервявах, това повдигаше нова серия от въпроси.

Като например когато попита за любимият ми скъпоценен камък и аз изтърсих топаз преди да се замисля. Той задаваше въпросите си с такава бързина, че се чувствах като на онези психиатрични тестове, където трябва да кажеш първото, което ти е дошло на ума. Сигурна съм, че щеше да продължи по списъка, който си беше наумил и следваше, като изключим изчервяването. Лицето ми червенееше, защото до съвсем скоро любимият ми скъпоценен камък беше гранат. Беше невъзможно, докато гледам топазените му очи, да не си спомня причината за смяната. И, естествено, той нямаше да ме остави на мира, докато не признаех защо съм се смутила.

• 
  Кажи ми – накрая ми заповяда той, когато убежденията му се провалиха – провалиха, защото държах очите си на безопасно място далеч от лицето му.
  
• 
  Това е цветът на очите ти днес – въздъхнах аз, като се предадох и се загледах в ръцете си, които си играеха с кичур от косата ми. – Предполагам, че ако ме бе попитал преди две седмици, щях да ти кажа оникс. – Бях му дала повече информация от нужното в неохотната си честност, и се притеснявах, че ще провокирам у него странен гняв, който се появяваше всеки път, когато разкривах прекалено очевидно колко съм обсебена.
  

• 
  Какви цветя предпочиташ? – започна наново той.
  

Биологията отново бе усложение. Едуард бе продължил с въпросника си, докато господин Бенър не влезе в стаята, повлекъл след себе си аудиовизуалната рамка отново. Докато учителят се отправи да изгаси лампата, забелязах как Едуард леко отдръпна стола си от мен. Не помогна. Веднага щом стана тъмно в стаята, същата електрическа искра се появи, същото неудържимо желание като вчера да протегна ръка и да докосна студената му кожа.

Приведох се над масата, поставяйки брадичката си на скръстените ми ръце, скритите ми пръсти се сграбчиха за ръба на масата, докато се борех да игнорирам неразумният копнеж, който ме объркваше. Не погледнах към него, страхувайки се, че ако той ме гледа, ще направи самоконтролът ми много по-труден. Искрено се опитах да гледам филма, но до края на часа нямах никакво понятие какво бях видяла току.що. Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи лампите, най-накрая поглеждайки към Едуард – той ме гледаше, очите му раздвоени.

Той се изправи мълчаливо и стоеше мирно, чакайки ме. Вървяхме към салона в мълчание като вчера. И, също като вчера, той докосна лицето ми без да каже нищо – този път с дланта на ръката си, като ме погали от слепоочието ми до челюста – преди да се обърне и да се отдалечи.

Физическото мина бързо, докато наблюдавах соловата игра на Майк по бадминтон. Днес не ми говореше, или в отговор на разсеяното ми изражение, или защото все още бе ядосан, заради вчерашната ни кавга. Някъде дълбоко в себе си се чувствах виновна за това, но не можех да се концентрирам върху него.

Бързах да се преоблека след това, като се чувствах неудобно, знаейки че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро щях да бъда с Едуард. Напрежението ме бе направило по-несръчна от обичайното, но евентуално успях да стигна до вратата, чувствайки същата лекота, когато го видях да стои там, широка усмивка автоматично се разпиля по лицето ми. Той също се усмихна преди да стартира нов разпит.

Въпросите му бяха по-различни сега, макар и не по-лесни. Искаше да знае дали ми липсваше дома, настоявайки за описания на всичко, с което не бе запознат. Седяхме пред къщата на Чарли с часове, докато небето потъмняваше и дъждът се изсипа покрай нас във внезапен потоп.

Опитах се да му обясня невъзможни неща като мириса на креозот – остър, леко смолист, но все пак приятен – високият, разпален звук на цикадите през юли, перушинестото безплодие на дърветата, самият размер на небето, удължено бледо синьо от хоризонт до хоризонт, почти непрекъснато от ниски планини покрити с лилави вулканични камъни. Най-трудното нещо беше да му обясня защо беше толкова красиво за мен – да оправдая красота, която не зависеше от рядко разпръснати, бодливи растения, които често изглеждаха полу-мъртви, красота, която имаше повече общо с откритата форма на земята, с повърхностни купи от долини измежду скалистите хълмове, и начина, по който се държаха за слънцето. Окрих, че използвам ръцете си, за да му ги опиша.

Тихите му, проучващи въпроси не караха да говоря свободно, забравяйки в приглушената светлина от бурята, за да бъда смутена, че монополизирам разговора. Накрая, когато приключих с детайлното описване на разхвърляната ми стая вкъщи, той замълча наместо да отговори с нов въпрос.

• 
  Приключи ли? – попитах облекчено.
  
• 
  Дори не съм близо – но баща ти ще се прибере скоро вкъщи.
  
• 
  Чарли! – Внезапно си припомних съществуването му и въздъхнах. Погледнах навън към замъгленото от дъжда небе, но то не издаде нищо. – Колко е часът? – Почудих се на глас и погледнах към часовника си. Бях изненадана от времето – Чарли щеше да дойде всеки момент.
  
• 
  Здрачава се – промърмори Едуард, гледайки към западният хоризонт, който бе скрит от облаци. Гласът му беше замислен, сякаш умът му беше някъде другаде. Наблюдавах го, докато той гледаше невиждащо през прозореца.
  

• 
  Това е най-безопасната част от деня за нас – каза той, отговаряйки на мълчаливият въпрос в очите ми. – Най-лесното време. Но и най-тъжното по един начин... денят на още един ден, завръщането на ноща. Мракът е толкова предвидим, не мислиш ли? – Той се усмихна тъжно.
  
• 
  Харесвам ноща. Без тъмното никога нямаше да видим звездите. – Намръщих се. – Не че тук се виждат много.
  

• 
  Чарли ще се върне след няколко минути. Така че освен, ако не възнамеряваш да му кажеш, че ще бъдеш с мен в събота... – Той повдигна вежда.
  
• 
  Благодаря, ама не. – Събрах книгите си, като почувствах, че съм се сковала от дългото седене. – Значи мой ред ли е утре?
  
• 
  Определено не! – Лицето му бе смъртно обидено. – Казах ти, че не съм свършил, нали?
  
• 
  Че какво още остава?
  
• 
  Ще разбереш утре. – Той се пресегна да ми отвори вратата, и внезапната му близост хвърли сърцето ми в лудо туптене.
  

• 
  Лошо – измърмори той.
  
• 
  Какво има? – Бях изненадана да видя челюстта му стегната, а очите разтревожени.
  

• 
  Още едно усложнение – каза той мрачно.
  

Светлината на фарове през дъжда улови вниманието ми тъмното, когато тъмна кола спря на завоя само на няколко метра пред нас.

• 
  Чарли е зад ъгъла – предупреди ме той, наблюдавайки през проливният дъжд другият автомобил.
  

Опитах се да разпозная фигурите на предната седалка на другата кола, но беше прекалено тъмно. Можех да видя Едуард осветен от фаровете на новата кола – той все още гледаше право напред, погледът му фокусиран върху нещо или някой, който не можех да видя. Изражението му бе странна смесица от разочарование и открито неподчинение.

След което той запали двигателя, гумите му изфучаха върху мокрият асфалт. Волвото изчезна за секунди.

• 
  Здрасти, Бела! – извика познат, дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.
  
• 
  Джейкъб? – попитах аз, примижвайки срещу дъжда. Точно тогава патрулката на Чарли се показа от ъгъла, светлините му осветяваха собствениците на колата пред мен.
  

Още едно усложнение, бе казал Едуард.

Били все още ме гледаше с напрегнати, разтревожени очи. Изстенах вътрешно. Дали Били бе разпознал Едуард толкова лесно? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?

Отговорът беше очевиден в очите на Били. Да. Да, вярваше.

12. БАЛАНСИРАНЕ

• 
  Били! – извика Чарли веднага щом излезе от колата.
  

• 
  Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк – каза той неодобрително.
  
• 
  Ние получаваме по-рано разрешителните си в резервата – каза Джейкъб, докато отключвах вратата и включих лампата под навеса.
  
• 
  Да бе – изсмя се Чарли.
  
• 
  Трябва да се придвижвам някакси. – Разпознах резониращият глас на Били лесно, въпреки годините. Звукът му внезапно ме накара да се почувствам по-малка, дете.
  

Дръпнах се настрани, когато тримата побързаха да влязат вътре, отърсвайки се от дъжда.

• 
  Това е изненада – казваше Чарли.
  
• 
  Мина доста време – отговори Били. – Надявам се, че не идваме в лошо време. – Тъмните му очи отново ме погледнаха, изражението му непроницаемо.
  
• 
  Не, страхотно е. Надявам се, че ще останете за играта.
  

• 
  Мисля, че това е планът – телевизорът ни се счупи миналата седмица.
  

• 
  И, разбира се, Джейкъб нямаше търпение да види Бела отново – добави той. Джейкъб се намръщи и сведе глава, докато аз се борех с прилива на разкаяние. Май съм била прекалено убедителна на плажа.
  
• 
  Гладни ли сте? – попитах аз, отправяйки се към кухнята. Копнеех да избягам от тършуващият поглед на Били.
  
• 
  Мнее, ядохме точно преди да тръгнем – отговори Джейкъб.
  
• 
  Ами ти, Чарли? – извиках през рамо, докато завивах зад ъгъла.
  
• 
  Разбира се – отговори той, като гласът му се насочваше по посока всекидневната и телевизора. Можех да чуя количката на Били да го последва.
  

• 
  Та, как вървят нещата? – попита Джейкъб.
  
• 
  Доста добре – усмихнах се аз. Ентусиазмът му беше труден за устояване. – Ами ти? Завърши ли колата си?
  
• 
  Не – намръщи се тоя. – Все още се нуждая от части. Взехме тази назаем. – Той посочи с палеца си към посоката на предният двор.
  
• 
  Съжалявам. Не съм виждала никакъв... какво точно търсеше?
  
• 
  Главен цилиндър – ухили се той. – Да не би да му има нещо на пикапа? – попита той внезапно.
  
• 
  Не.
  
• 
  О, питах се, защото не го караше.
  

• 
  Един приятел ме докара с колата си.
  
• 
  И то каква кола – гласът на Джейкъб беше възхитен. – Не разпознах шофьора обаче. Мислех си, че познавам повечето деца тук.
  

• 
  Баща ми изглежда го познава отнякъде.
  
• 
  Джейкъб, ще ми подадеш ли няколко чинии? В шкафа над мивката са.
  
• 
  Разбира се.
  

• 
  Та кой беше? – попита той, като постави две чинии на плота до мен.
  

• 
  Едуард Калън.
  

• 
  Това обяснява всичко тогава – каза той. – Чудех се защо баща ми се държи толкова странно.
  
• 
  Точно така – подправих изражението си на невинно. – Той не харесва семейство Калън.
  
• 
  Суеверно старче – промърмори Джейкъб през дъха си.
  
• 
  Нали не мислиш, че ще каже нещо на Чарли? – не можех да не попитам аз, думите излязоха като нисък бъртвеж.
  

• 
  Съмнявам се – накрая отговори той. – Мисля, че Чарли го подреди хубаво последният път. Не са си говорили много оттагава – тази вечер е един вид като събиране, струва ми се. Не мисля, че ще повдигне темата отново.
  
• 
  Оу – казах аз, опитвах се да звуча безразлично.
  

Беше дълга вечер. Имах много домашни, които не бяха свършени, но ме беше страх да остави Били насаме с Чарли. Най-накрая играта свърши.

• 
  Ще дойдете ли с приятелите ти отново на плажа в скоро време? – попита Джейкъб, докато помагаше на баща си да мине през прага на вратата.
  
• 
  Не съм сигурна – уклончиво казах аз.
  
• 
  Беше забавно, Чарли – каза Били.
  
• 
  Ела за следващият мач – насърчи го Чарли.
  
• 
  Да, да – каза Били. Ще дойдем. Лека вечер. – Очите му се преместиха към мен, усмивката му изчезна. – Пази се, Бела – добави той сериозно.
  
• 
  Благодаря – промърморих, като отместих поглед.
  

• 
  Чакай, Бела – каза той.
  

Но Чарли беше спокоен, все още ухилен от неочакваната визита.

• 
  Не ми се удаде възможност да поговоря с теб тази вечер. Как мина денят ти?
  
• 
  Добре – поколебах се с един крак върху първото стъпало, търсейки детайли, които можех безопасно да споделя. – Отборът ми по бадминтон спечели и четирите игри.
  
• 
  Уау, не знаех, че можеш да играеш бадминтон.
  
• 
  Ами, всъщност не мога, но партньорът ми е много добър – признах аз.
  
• 
  Кой е той? – попита той със значителен интерес.
  
• 
  Ъм... Майк Нютън – казах му неохотно.
  
• 
  О, да... беше споменала, че сте приятели с него – оживи се той. – Приятно семейство. – Той се замисли за момент. – Защо не го покани на танците този уикенд.
  
• 
  Тате! – простенах аз. – Той се среща с приятелката ми Джесика. Освен това, знаеш, че не мога да танцувам.
  
• 
  А, да – измърмори той. След което ми се усмихна извинително. – Тогава предполагам, че е хубаво, че ще отсъстваш съботата... Направихме планове да отидем на риболов с момчетата от управлението. Времето би трябвало да е доста топло. Но ако искаш да отложиш пътуването си, докато някой може да дойде с теб, ще остана вкъщи. Знам, че те оставям сама прекалено много тук.
  
• 
  Татко, справяш се страхотно – усмихнах се, като се надявах, че не ми личи колко съм облекчена. – Никога не съм имала нищо против да бъда сама – прекалено много приличам на теб – смигнах му аз, а той ме дари с онази усмивка, която образуваше бръчици около очите му.
  

Спах по-добре тази вечер, прекалено уморена да сънувам отново. Когато се събудих в перлено сивата утрин, настроението ми беше безкрайно щастливо. Напрегнатата вечер с Били и Джейкъб изглеждаше безобидна сега - реших да я забравя напълно. Улових се, че си подсвирквам, докато издърпвам предната част на косата си назад в барета, и после отново, докато препусках надолу по стъпалата. Чарли забеляза.

- Много си весела тази сутрин - отбеляза той на закуска.

Свих рамене.

- Петък е.

Побързах, така че да съм готова секунди след като Чарли излезе. Чантата ми бе готова, обувките на краката, зъбите измити, но дори тогава, когато изтичах през вратата веднага щом бях сигурна, че Чарли е извън поглед, Едуард беше по-бърз. Той ме чакаше в лъскавата си кола, прозорците спуснати, двигателят изключен.

Този път не се поколебах, качих се бързо на пасажерската седалка, за да видя лицето му по-скоро. Той пусна кривата си усмивка, като спря дъхът и сърцето ми. Не можех да си представя как един ангел може да е по-величествен. Нямаше нищо в него, което би могло да се подобри.

- Как спа? - попита той. Чудех се дали има представа колко привлекател е гласът му.

- Добре. Как мина твоята нощ?

- Приятно - усмивката му беше развеселена - почувствах, че пропускам някаква негова си шега.

- Може ли да попитам какво прави? - попитах аз.

- Не - ухили се той. - Днешният ден е все още мой.

Искаше да узнае разни неща за хора днес: повече за Рене, за хобитата й, какво правехме заедно през свободното ни време. И после за единствената баба, която съм познавала, за няколкото ми училищни приятели - като ме смути, когато попита за момчетата, с които се бях срещала. Бях облекчена, че никога не съм се срещала с някого, така че този конкретен разговор нямаше да е особено дълъг. Изглеждаше изненадан като Джесика и Анджела от оскъдната ми романтична история.

- Значи никога не си срещала някой, когото да пожелаеш? - попита той със сериозен тон, който ме накара да се зачудя за какво си мисли.

- Не и във Финикс - неохотно си признах аз.

Устните му бяха стиснати в права линия.

До този момент бяхме в закусвалнята. Денят бе преминал в мъгла, която бързо се превръщаше в рутина. Възползвах се от кратката му пауза, за да отхапя от хлебчето си.

- Трябваше да те оставя да се докараш сама днес - обяви той, някак между другото, докато дъвчех.

- Че защо? - настоях аз.

- Тръгвам с Алис след обяд.

- Оу - премигнах, объркана и разочарована. - Няма проблеми, не е чак толкова далеч.

Той ми се смръщи нетърпеливо.

- Няма да те карам да вървиш пеша до вас. Ще вземем пикапа и ще ти го оставим.

- Ключът ми не е у мен - въздъхнах аз. - Наистина нямам нищо против да повървя. - Това, което имах против бе да изгубя от времето си с него.

Той поклати глава.

- Пикапът ти ще бъде тук и ключовете ще са в запалителя - освен ако не се страхуваш, че някой ще ги открадне. - Той се засмя при мисълта.

- Добре - съгласих се аз, присвивайки устни. Бях повече от сигурна, че ключовете ми са в джоба на чифт дънки, които носех в сряда, под купчината дрехи в мокрото помещение. Дори и да проникнеше взлом в къщата ми, или каквото и да плануваше, нямаше да ги открие. Той сякаш усети предизвикателството в съгласието ми и се подсмихна.

- Та къде ще ходите? - попитах колкото се може по-небрежно.

- На лов - каза мрачно той. - Ако ще оставам насаме с теб утре, ще взема каквито мерки са нужни. Лицето му стана навъсено... и умолително. - Винаги можеш да отмениш срещата, нали знаеш.

Погледнах надолу, уплашена от убедителната сила на очите му. Отказах да ми бъде внушен страх от него, без значение колко реална можеше да бъде опасността. Няма значение, повторих в главата си.

- Не - прошепнах, вдигайки поглед към лицето му. - Не мога.

- Вероятно си права - промърмори безрадостно той. Очите му сякаш потъмняха, докато го гледах.

Промених темата.

- По кое време ще се видим утре? - попитах аз, вече депресирана от мисълта, че той си тръгва сега.

- Зависи... Събота е, няма ли да искаш да се наспиш? - предложи той.

- Не - казах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.

- По същото време както обикновено тогава - реши той. - Чарли ще бъде ли там?

- Не, той ще ходи на риболов утре. - Засиях при спомена от това колко удобно се бяха наредили нещата.

- А ако не се прибереш вкъщи какво ще си помисли? - попита остро той.

- Нямам си и напредстава - отговорих спокойно. - Той знае, че имах намерение да се оправя с прането. Може да си помисли, че съм паднала в пералнята.

Той ми се намръщи и аз също му се намусих. Гневът му беше много по-впечатляващ от моя.

- Какво ще ловите тази вечер? - попитах, когато се убедих, че съм загубила конкурса по сърдито гледане.

- Каквото открием в парка. Няма да ходим надалеч. - Той изглеждаше развеселен от небрежното ми отношение към тайните му наклонности.

- Защо ще ходиш с Алис? - почудих се аз.

- Алис е ... тя ме подкрепя най-много. - Той се намръщи, докато говореше.

- А останалите? - попитах плахо. - Те какви са?

Той се свъси за кратък момент.

• 
  Скептични, през повечето време.
  

• 
  Те не ме харесват – познах аз.
  
• 
  Не е това – възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. – Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
  

• 
  Нито пък аз, в този ред на мисли.
  

• 
  Казах ти – изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
  

Той се усмихна като дешифрира изражението ми.