Така ли? – попитах невярващо, като предишното ми раздразнение се върна. – Ако е парализиран от врата надолу, пак няма да може да отиде на бала – измърморих аз, усъвършенствайки плана си.
Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.
По-добре?
Не точно.
Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.
Какво има? – Гласът ми излезе като шепот.
Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. – Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. – Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези... – Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. – Или поне – продължи той, - това се опитвам да се убедя.
Оу. – Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.
Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.
Джесика и Анджела ще се разтревожат – измърморих аз. – Трябваше да се срещнем.
Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.
Как знаеше къде...? – започнах, но само поклатих глава. Чух вратата да се отваря и се обърнах да видя как слиза.
Къде отиваш? – попитах аз.
Водя те на вечеря. – Той се усмихна леко, но очите му все още бяха строги. Той излезе от колата и затръшна вратата. Заиграх се с колана си, и побързах също да изляза от колата. Той ме чакаше на тротоара.
Проговори пръв преди аз да съм казала нещо.
Отиди и спри Джесика и Анджела преди да ми се наложи да издиря и тях. Не мисля, че бих се удържал, ако попадна отново на другите ти приятели.
Потреперах от заплахата в гласът му.
Джес! Анджела! – извиках след тях, като им махнах когато се обърнаха. Избързаха обратно към мен, ясното облекчение изписано на лицата им едновременно се смени на изненада, когато видяха до кого стоях. Поколебаха се на няколко крачки от нас.
Къде беше? – попита подозрително Джесика.
Изгубих се – признах глупаво. – И се натъкнах на Едуард. – Посочих към него.
Нещо против да се присъединя към вас? – попита той с копринен, неустоим глас. Можех да видя от смаяните им физиономии, че досега не бе изпробвал способностите си върху тях.
Ъъъ... разбира се – задъха се Джесика.
Ъ, всъщност, Бела, ние вече хапнахме, докато те чакахме... съжалявам – призна Анджела.
Няма проблеми – не съм гладна. – Свих рамене.
Мисля, че трябва да хапнеш нещо. – Гласът на Едуард беше нисък, но пълен с авторитет. Той погледна към Джесика и каза малко по-силно – Имате ли нещо против аз да закарам Бела вкъщи? Така няма да ви се налага да я чакате, докато се нахрани.
Ъ, да, няма проблеми, предполагам... – Тя прехапа уста, като се опитваше да проумее от изражението ми дали наистина исках това. Смигнах й. Не желаех нищо повече от това да бъда сама с вечният ми спасител. Имаше толкова много въпроси, с които не можех да го бомбардирам, докато не останехме само двамата.
Добре. – Анджела бе по-бърза от Джесика. – Ще се видим утре, Бела... Едуард. – Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която както можех да видя бе паркирана наблизо на главната улица. Докато се качваха, Джес се обърна и ми помаха, лицето й изгарящо от любопитство. Махнах й обратно, като изчаках да се отдалечат преди да се обърна към него.
Сериозно, не съм гладна – настоях аз, като погледнах нагоре да разгледам лицето му. Изражението му бе непроницаемо.
Забавлявай ме.
Той отиде до вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Очевидно това не подлежеше на повече обсъждания. Минах покрай него в ресторанта със смирена въздишка.
Ресторантът не бе претъпкан – беше спокойният сезон на Порт Анджелис. Съдържателката беше жена, и можех да разбера погледа й, когато огледа Едуард. Тя гопосрещна малко по-топло от нужното. Бях изненадана, че това така ме подразни. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.
Маса за двама? – Гласът му беше съблазнителен, без значение дали е целял това или не. Видях как очите й ни огледаха бързо, доволна от моята очевидна посредственост и от внимателното разстояние, което Едуард поддържаше между нас. Тя ни поведе към маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най-претъпканата част на ресторанта.
Тъкмо щях да седна, когато Едуард поклати глава към мен.
Може би нещо по-усамотено? – настоя тихо той пред съдържателката. Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Досега не бях виждала някой да отказва маса, освен по старите филми.
Разбира се – тя звучеше толкова изненадана, колкото бях и аз. Обърна се и ни поведе към отделение с малък кръг от будки – всичките празни. – Това как е?
Перфектно. – Той я дари с блестяща усмивка, ослепявайки я моментално.
Ъъм – тя поклати глава, мигайки, - сервитьорката ви ще дойде след малко.
Тя се отдалечи залитайки.
Наистина не трябва да правиш така с хората – казах му критично. – Не е честно спрямо тях.
Какво да правя?
Да ги зашеметяваш така – сигурно вмомента хипервентилира в кухнята.
Той изглеждаше объркан.
О, хайде де – казах аз, съмнявайки се. – Трябва да знаеш какъв ефект имаш върху хората.
Той наклони главата си на една страна, очите му бяха любопитни.
Аз зашеметявам хората?
Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?
Той игнорира въпроса ми.
А теб зашеметявам ли те?
Често – признах аз.
И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.
- Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? – Не пропуснах това, че говореше само на него.
Той погледна към мен.
За мен една кола. – Прозвуча като въпрос.
Две коли – каза той.
Веднага ще се върна с поръчката Ви – увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.
Какво? – попитах, когато тя си тръгна.
Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.
Как се чувстваш?
Добре съм – отговорих аз, изненадана от напрежението му.
Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено...?
А трябва ли?
Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.
Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. – Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.
Не мисля, че това ще се случи – казах след като започнах да дишам отново. – Много ме бива в потискането на неприятни неща.
Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.
Готови ли Сте да поръчате? – попита тя Едуард.
Бела? – попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.
Избрах първото нещо, което видях в менюто.
Ъм... аз ще взема равиолите с гъби.
А за Вас? – Тя се обърна към него с усмивка.
За мен нищо – каза той. Разбира се, че не.
Кажете ми, ако промените мнението си. – Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.
Пий – заповяда ми той.
Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.
Благодаря – промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.
Студено ли ти е?
От колата е – обясних аз, потрепервайки отново.
Нямаш ли яке? – Гласът му бе неодобрителен.
Да. – Погледнах на празното място до мен. – Оох – оставих го в колата на Джесика – сетих се аз.
Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи – не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке – отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.
Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.
Благодаря – казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено – по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги – вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.
Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти – каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана – погледнах надолу изчервена, разбира се.
Той бутна кошницата с хляб към мен.
Наистина, няма да изпадна в шок – възразих аз.
Би трябвало – всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. – Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала – златен карамел.
Чувствам се в безопасност с теб – признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.
Това го разсърди – алабастърното му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.
Това е по-сложно, отколкото бях планирал – промърмори си той.
Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.
Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли – изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.
Какво? – погледна ме той зашеметен.
Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни – очаквам го тогава – продължих аз. – Имам теория за това.
Очите му се присвиха.
Още теории?
Мм-хм. – Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.
Надявам се, че ще си по-оригинална този път... или плагиатстваш от комикси? – Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.
Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама – признах аз.
И? – притисна той.
Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен – изглеждаше доста вкусно – и се обърна бързо към Едуард.
Променихте ли мнението си? – попита тя. – Мога ли да Ви донеса нещо? – Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.
Не, благодаря, но още една кола би било добре. – Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.
Разбира се. – Тя взе чашите и се отдалечи.
Та казваше? – попита той.
Ще ти кажа в колата. Ако... – замълчах.
Има условия? – Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.
Имам няколко въпроса, разбира се.
Разбира се.
Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.
Отпих малко.
Е, давай – притисна той, гласът му все още суров.
Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.
Защо беше в Порт Анджелис?
Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.
Следващият.
Но този е най-лесният –възразих аз.
Следващият – повтори той.
Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.
Добре тогава. – Изгледах го гневно и продължих бавно. – Да кажем, хипотетично разбира се, че... някой... знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш – с някои изключения.
Само едно изключение – поправи ме той, - хипотетично.
Добре, само едно изключение. – Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. – Как работи това? Има ли ограничения? Как може... така че някой... да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще днае, че тя е в беда? – Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.
Хипотетично? – попита той.
Разбира се.
Е, ако... този някой...
Да го наречем „Джо” – предложих аз.
Той се усмихна иронично.
Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. – Той поклати глава, извъртайки очи нагоре. – Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. Щеше да опустошиш статистиката им за нивото на престъпността за цяло деситилетие.
Говорихме за хипотетични случаи – напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
Да, така е – съгласи се той. – Да те наречем ли „Джейн”?
Откъде знаеше? – попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
Можеш да ми вярваш, нали знаеш – промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
Не знам дали имам някакъв избор вече. – Гласът му беше почти шепот. – Грешах – ти си много по-наблюдателна, отколкото си мислех.
Мислех, че винаги си прав.
Преди бях. – Той отново поклати глава. – Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти – това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо опасно в радиус от 10 километра, то неизменно ще те намери.
И ти се слагаш в тази категория? – предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
Определено.
Протегнах ръка през масата отново – без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад – за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
Благодаря ти. – Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. – Това ти е за втори път.
Последвах те до Порт Анджелис – призна той, говорейки бързо. – Никога преди това не съм се опитвал да поддържам конкретен човек жив, и се оказа много по-проблемно, отколкото предполагах. Но това вероятно е така, защото става въпрос за теб. Обикновените хора, сякаш оцеляват през деня без толкова много катастрофи. – Той замълча. Зачудих се дали трябва да се притесня, че ме следял – наместо това почувствах странен прилив на удоволствие. Той ме изгледа, може би се чудеше защо устните ми са се накъдрили в неволна усмивка.
Не мислиш ли, че може би ми е било писано да не оживея след сблъсъка с колата, и че се месиш със съдбата? – спекулирах аз, разсейвайки се.
Това не беше първият път – каза той, гласът му толкова слаб, че не се чуваше. Погледнах го удивена, но той гледаше надолу. – Било ти е писано първият път, когато се срещнахме.
Почувствах пристъп на страх от думите му, и внезапният спомен на враждебният му черен поглед през онзи пръв ден... но непреодолимото чувство на безопасност, което изпитвах в неговото присъствие го потисна. По времето, когато вдигна поглед, за да разчете очите ми, в тях нямаше и следа от страх.
Спомняш ли си? – попита той, ангелското му лице печално.
Да – казах спокойно.
И въпреки това седиш тук. – Имаше следа от недоверие в гласът му – той повдигна една вежда.
Да, седя тук... заради теб. – Замълчах. – Защото някакси ти знаеше как да ме откриеш днес...? – подсказах му аз.
Той стисна устни, като ме гледаше през присвитите си очи, отново решаващ нещо. Очите му се стрелнаха към пълната ми чиния и обратно към мен.
Ти яж, аз ще говоря – спазари се той.
Бързо боднах още едно равиоли и го сложих в устата си.
По-трудно е отколкото би трябвало – да те следя. Обикновено мога да открия някой много лесно, веднъж щом съм чул умът им. – Той ме погледна разтревожено и аз осъзнах, че бях цамръзнала на място. Накарах се да преглътна, след което набодох още едно равиоли и го подхвърлих вътре.
Подслушвах Джесика, но не внимателно – както казах, само ти можеш да си намериш бедата в Порт Анджелис – и отначало не забелязах, че си отпрашила сама. После, когато осъзнах, че ти не си повече с тях, тръгнах да търся книжарницата, която видях в главата й. Можех да видя, че не си влязла вътре и че си се отправила на юг... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш. Така че просто те чаках, ровейки се из главите на случайни хора на улицата – за да видя дали някой не те е забелязал, така че да знам къде си. Нямах причина да се тревожа... и все пак бях странно обезпокоен... – Той се изгуби в мисли, като гледаше право през мен, виждайки неща, които не можех да си представя. – Започнах да обикалям все още... ослушващ се. Слънцето залязваше и вече мислех да тръгна да те търся пеша. И тогава... – Той спря, стискайки зъби във внезапна ярост. Той направи усилие, за да се успокои.
Тогава какво? – прошепнах. Той продължаваше да гледа някъде над главата ми.
Чух ги какво си мислят – изръмжа той, горната му уста се повдигна съвсем малко над зъбите му. – Видях лицето ти в главата му. – Той внезапно се наведе напред, лакътят му се оказа на масата, ръката му покриваше очите му. Движението бе толкова бързо, че ме слиса. – Беше много... трудно – не можеш да си представиш колко трудно – за мен просто да те отнеса и да ги оставя... живи. – Гласът му бе заглушен от ръката му. – Можех да те оставя да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся – призна той, шепнейки.
Стоях тихо, смаяна, мислите ми несвързани. Ръцете ми се бяха свили в скута ми и се бях опряла слабо на облегалката. Лицето му все още бе в ръката му, и стоеше толкова мирно, че приличаше на издълбан от камък.
Когато най-накрая вдигна поглед, очите му търсещи моите, пълни със собствените си въпроси.
Готова ли си да те заведа у вас? – попита той.
Готова съм да си тръгна – поправих, крайно благодарна, че ни предстоеше час път заедно до вкъщи. Не бях готова да се сбогувам с него.
Сервитьорката се появи, сякаш бе повикана. Или наблюдаваше.
Да Ви помогна с нещо? – попита тя Едуард.
Готови сме за сметката, благодаря ви. – Гласът му беше тих, по-дрезгав, все още отразяващ нишката на разговора ни. Това изглежда я обърка. Той погледна нагоре, очакващ.
Д-да – заекна тя. – Заповядайте. – Тя извади малка черна кожена папка от предният джоб на черната си престилка и му я подаде.
В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
- Без ресто. – Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все ощ евнимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
Сега – каза той значително, - е твой ред.
9. ТЕОРИЯ
Може ли да те попитам само още едно нещо? – помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
Само едно – съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлина линия.
Ами... ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
Мислех си, че сме минали заобикалките – изроптах аз.
Той почти се усмихна.
Добре тогава. Последвах аромата ти. – Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
А и не отговори на един от първите ми въпроси... – поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
Кой по-точно?
Как работи това – с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли...? – чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
Това е повече от един – изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
