Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Не си ме виждал по физическо, предполагам, но ми се струва, че би ме разбрал.
  
• 
  Да не би да става дума за факта, че не можеш да преминеш по плоска, стабилна повърхност, без да намериш върху какво да се препънеш?
  
• 
  Очевидно.
  
• 
  Това не би било проблем. – Той беше доста уверен. – Всичко е въпрос на воденето. – Той можеше да види, че щях да започна с протестите, затова ме отряза – Но така и не ми каза – твърдо ли си решена за отиването до Сиатъл, или нямаш нищо против да правим нещо различно?
  

• 
  Отворена съм за алтернативи – позволих аз. – Но искам да те помоля за услуга.
  

• 
  Какво?
  
• 
  Може ли аз да карам?
  
• 
  Защо? – намръщи се той.
  
• 
  Е, най-вече защото когато казах на Чарли, че ще ходя в Сиатъл, той специфично ме попита дали ще ходя сама, и по онова време си беше така. Ако попита отново, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще ме попита отново, а оставяйки пикапа пред вкъщи само ще повдигне ненужно темата. И също така, шофирането ти ме плаши.
  

• 
  От всички неща, които би трябвало да те плашат, ти се тревожиш за шофирането ми. – Той поклати глава с отвращение, но изведнъж очите му станаха сериозни. – Не искаш ли да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен? – Въпросът му имаше някакъв скрит замисъл, който не можах да разбера.
  
• 
  При Чарли, по-малкото е винаги повече. – За това бях сигурна. – Къде ще ходим всъщност?
  
• 
  Времето ще е хубаво, така че ще трябва да се крия от хората... и ти можеш да останеш с мен, ако поискаш. – Отново, той оставяше изборът в моите ръце.
  
• 
  И ще ми покажеш какво имаше предвид за слънцето? – попитах, развълнувана от идеята, че ще разкрия още едно от непонятните неща.
  
• 
  Да – той се усмихна, след което замълча. – Но дори и да не искаш да... бъдеш насаме с мен, пак предпочитам да не отиваш сама в Сиатъл. Потрепервам при мисълта за проблемите, които можеш да си навлечеш в град с такива размери.
  

• 
  Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл – само по население. Реалният му размер...
  
• 
  Но очевидно – прекъсна ме той, - още не ти е било писано да умреш, когато си била във Финикс. Така че предпочитам да стоиш близо до мен. – Очите му пак направиха онова нечестно нещо с горенето.
  

• 
  Както се случва, нямам нищо против да съм насаме с теб.
  
• 
  Знам – въздъхна той, замислен. – И все пак трябва да кажеш на Чарли.
  
• 
  Защо, по дяволите, бих направила това?
  

• 
  За да ми дадеш един малък стимул, за да те върна.
  

• 
  Мисля да рискувам.
  

• 
  Да поговорим за нещо друго – предложих аз.
  
• 
  За какво искаш да говорим? – попита той. Все още беше ядосан.
  

• 
  Защо отиде на онова място Каменната пустина миналият уикенд... да ловуваш? Чарли каза, че не е добро място за лагеруване, заради мечките.
  

• 
  Мечки? – ахнах аз, а той се усмихна самодоволно. – Нали знаеш, че не им е сезона сега на мечките – добавих строго, като се опитвах да скрия шока си.
  
• 
  Ако си чела внимателно, законите покриват само ловуването с оръжия – информира ме той.
  

• 
  Мечки? – повторих със затруднение.
  
• 
  Гризлито е любимото на Емет. – Гласът му беше безцеремонен, но очите му гледаха за реакцията ми. Опитах се да се съвзема.
  
• 
  Хмммм – казах аз, докато отхапах още едно парче пица като извинение да погледна надолу. Дъвчех бавно, след което отпих голяма глътка кола, преди да вдигна поглед.
  
• 
  Та – казах след момент, като накрая срещнах нетърпеливият му поглед. – На теб кое ти е любимо?
  

• 
  Планински лъв.
  
• 
  Ахаа – казах учтиво аз с незаинтересован тон, докато се оглеждах отново за колата си.
  
• 
  Разбира се – каза той, тонът му имитираше моя, - трябва да внимаваме да не повлияем на околната среда с безразсъдно ловуване. Опитваме да се фокусираме върху райони със свръхнаселеност на хищници – като се отдалечаваме доколкото е нужно. Винаги има достатъчно елени и лосове тук, които ни вършат работа, но къде му е забавното на това? – Той се усмихна в опит да ме подразни.
  
• 
  Къде наистина – измърморих аз след още една хапка пица.
  
• 
  Ранната пролет е любимият сезон за ловене на мечки на Емет – тъкмо излизат от хибернация, затова са по-раздразнителни. – Той се усмихна, сякаш се сети някаква шега.
  
• 
  Няма нищо по-забавно от една раздразнителна мечка гризли – съгласих се аз, кимайки.
  

• 
  Кажи ми какво си мислиш наистина, моля те.
  
• 
  Опитвам се да си го представя... но не мога – признах аз. – Как ще заловите мечка без оръжия?
  
• 
  О, ние си имаме оръжия. – Зъбите му пробляснаха за кратко в заплашителна усмивка. Потиснах едно разтреперване, което да ме издаде. – Просто не от типа, който вземат под внимание, докато пишат ловните закони. Ако си виждала по телевизията как напада една мечка, би трябвало да успееш да си представиш как ловува Емет.
  

Едуард проследи погледа ми и се изсмя. Погледнах го, обезсилена.

• 
  И ти ли си като мечка? – попитах с нисък глас.
  
• 
  По-скоро като лъв, или поне така ми казват – каза леко той. – Може би предпочитанията ни са показателни.
  

• 
  Може би – повторих аз. Но умът ми бе изпълен с противоречиви образи, които не можех да слея в един. – Може ли да видя и това някой път?
  
• 
  Категорично не! – Лицето му стана по-бяло и от обичайното, а очите му бяха внезапно яростни. Облегнах се назад изумена и – въпреки че никога не бих му го признала – изплашена от реакцията му. Той също се облегна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.
  
• 
  Прекалено ли е страшно за мен? – попитах аз, когато възвърнах контрол над гласа си.
  
• 
  Ако там беше въпросът, щях да те заведа още тази вечер – каза той с остър глас. – Нуждаеш се от здравословна доза страх. Нищо не би било толкова изгодно за теб.
  
• 
  Тогава защо? – притиснах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на гневното му изражение.
  

• 
  По-късно – каза той накрая. С едно малко движение се бе изправил. – Ще закъснеем.
  

• 
  До по-късно тогава – съгласих се аз. Нямаше да забравя.
  

11. УСЛОЖНЕНИЯ

Всички ни наблюдаваха, когато пристигнахме заедно на лабораторната ни маса. Забелязах, че вече не накланя стола си, за да седне възможно най-далеч доколкото му позволяваше масата от мен. Вместо това седеше доста близо о мен, ръцете ни почти се докосваха.

Господин Бенър влезе в стаята тогава – какво страхотно чувство за време имаше този мъж – и извади висока метална рамка на колела, която съдържаше тежки на вид, антични телевизор и видео. Ден за филми – оживлението на класа бе почти осезаемо в атмосферата.

Господин Бенър вкара силно касетата в упоритото видео и отиде към стената, за да изгаси лампите.

И именно там, в тъмната стая, изведнъж бях хипер чувствителна от факта, че Едуард се намира на по-малко от сантиметър от мен. Бях поразена от неочакваното електричество, което протичаше по мен, изумена, че е възможно да го усещам повече от обикновено. Един налудничав импулс да се пресегна и да го докосна, да погаля перфектното му лице само веднъж в тъмното почти ме завладя. Кръстосах силно ръце пред гърдите си, ръцете ми стиснати в юмруци. Изгубвах ума си.

Началните надписи започнаха, като осветиха значително стаята. Очите ми, по собствено усмотрение, се стрелнаха към него. Усмихнах се глуповато, когато осъзнах, че позата му бе идентична на моята, от стиснатите юмруци под ръцете му до очите му, които гледаха настрани към мен. Той отвърна на усмивката ми, като очите му успяха някакси да пробляснат дори в тъмното. Отместих поглед преди да изпадна в хипервентилация. Беше напълно глупаво да се чувствам толкова замаяна.

Часът изглеждаше много дълъг. Не можех да се концентрирам върху филма – дори не знаех каква беше темата. Опитах се безуспешно да се отпусна, но електрическият поток, който сякаш произхождаше от някъде из тялото му така и не отслабна. От време на време хвърлях бърз поглед към него, но изглежда и той не беше много спокоен. Непреодолимото желание да го докосна също отказваше да отслабне, затова стисках юмруците си върху ребрата ми, докато пръстите ми не започнаха да болят от усилието.

Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи обратно лампите към края на часа, и протегнах ръцете си пред мен, разпервайки скованите ми пръсти. Едуард се изкиска до мен.

• 
  Е, това беше интересно – промърмори той. Гласът му беше мрачен, а очите – предпазливи.
  
• 
  Ъъм – беше всичко, което успях да кажа.
  
• 
  Ще тръгваме ли? – попита той, изправяйки се свободно.
  

Той ме изпрати до следващият ми час в мълчание и се спря на вратата – обърнах се, за да му кажа довиждане. Лицето му ме изплаши – изражението му бе измъчено, почти в болка, и толкова жестоко красиво, че копнежа да го докосна се възпламени отново. Сбогуването ми заседна в гърлото.

Той вдигна ръка, като се колебаеше, конфликта бушуваше в очите му, и бързо прокара пръстите си по дължината на скулата ми. Кожата му беше ледена както винаги, но следата по кожата ми от пръстите му бе обезпокоително топла – сякаш бях изгорена, но все още не усещах болката от това.

Той се обърна без да каже нищо и бързо се отдалечи от мен.

Влязох в салона, главата ми празна и коленете ми омекнали. Изтичах до съблекалнята, преобличайки се като в транс, като съвсем смътно съзнавах, че има и други хора около мен. Реалността се проясни чак когато ми връчиха ракета. Не беше тежка, и все пак не ми се стори стабилна в ръката ми. Забелязах как другите деца от класа ми ме гледаха изплашено. Треньор Клап ни нареди да се съберем по двойки.

За моя милост следи от кавалерството на Майк бяха оцелели – той застана до мен.

• 
  Искаш ли да сме в един отбор?
  
• 
  Благодаря, Майк... няма нужда да го правиш, нали знаеш – направих извинителна физиономия.
  
• 
  Не се тревожи, ще се дръпна от пътя ти – ухили се той. Понякога беше толкова лесно да харесваш Майк.
  
• 
  Та – каза той, докато вървяхме към игрището.
  
• 
  Та какво?
  
• 
  Ти и Калън, а? – попита той, тонът му разбунтуван. Предишното ми чувство на привързаност изчезна.
  
• 
  Това не е твоя работа, Майк – предупредих аз, като вътрешно проклинах Джесика право в пъклените огньове на Хадес.
  
• 
  Не ми харесва – измърмори той все пак.
  
• 
  Не ти и трябва – срязох го аз.
  
• 
  Той те гледа сякаш... сякаш си нещо за ядене – продължи той без да ми обръща внимание.
  

Преоблякох се бързо, като нещо по-силно от пеперуди пърхаше срещу стените на стомаха ми, спорът ми с Майк вече в далечното минало. Чудех се дали Едуард ще ме чака или ще се срещнем пред колата му. Ами ако семейството му беше там? Почувствах вълна на истински ужас. Дали те знаеха, че аз знам? Дали се предполагаше, че зная, че те знаят, че аз знам или не?

По времето, когато излизах от салона, вече бях решила направо да се прибера вкъщи без дори да се оглеждам на паркинга. Но тревогите ми бяха напразни. Едуард ме чакаше, облегнал се небрежно на стената на салона, умопомрачителното му лице спокойно вече. Докато вървях до него усетих едно особено чувство на опрощаване.

• 
  Здрасти – казах задъхано, като се усмихнах широко.
  
• 
  Здравей – той ми отвърна с брилянтна усмивка. – Как беше физическото?
  

• 
  Добре – излъгах аз.
  
• 
  Наистина? – не звучеше убеден. Очите му се разфокусираха за момент, като погледна над рамото ми. Обърнах се назад, за да видя отдалечаващият се гръб на Майк.
  
• 
  Какво? – настоях аз.
  

• 
  Нютън започва да ми лази по нервите.
  
• 
  Нали не си подслушвал пак? – Бях ужасена. Всички следи от внезапното ми добро настроение изчезнаха.
  
• 
  Как е главата ти? – попита невинно той.
  
• 
  Невъзможен си! – Обърнах се и закрачих гневно в главната посока към паркинга, макар да не бях изключила прибирането пеша до този момент.
  

• 
  Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо – стана ми любопитно. – Не звучеше разкаян, затова го игнорирах.
  

Тогава осъзнах, че не са обградили волвото, а са накацали около червената спортна кола на Розали, с безпогрешна страст в очите им. Никой дори не вдигна поглед, когато Едуард се плъзна между тях, за да отвори вратата си. Бързо се качих на пасажерската седалка, също незабелязана.

• 
  Демонстративна – измърмори той.
  
• 
  Каква марка е?- попитах аз.
  
• 
  М3-ка.
  
• 
  Не говоря „Кола и шофьор”.
  
• 
  Това е БМВ. – Той извъртя очи, без да ме поглежда, като се опитваше да излезе без да прегази автомобилните ентусиасти.
  

• 
  Все още ли си ядосана? – попита той, докато изкарваше колата с внимателна маневра.
  
• 
  Определено.
  

• 
  Ще ми простищ ли, ако се извиня?
  
• 
  Може би... ако е искрено. И ако ми обещаеш да не го правиш повече – настоях аз.
  

• 
  Ами ако е искрено и се съглася ти да караш в събота? – осуети условията ми той.
  

• 
  Имаме сделка – съгласих се аз.
  
• 
  Тогава много съжалявам, че те ядосах. – Очите му горяха с откровеност за един удължен момент – играейки си опустошително с ритъма на сърцето ми – и станаха закачливи. – И ще съм на прага ти в светлата и ранна събота сутрин.
  
• 
  Ъм, това не помага много на Чарли ситуацията, ако необяснимо волво бъде изоставено на алеята.
  

• 
  Нямах намерение да дойда с кола.
  
• 
  Тогава как...
  
• 
  Не се тревожи. Ще бъда там, без кола – прекъсна ме той.
  

• 
  По-късно ли е вече? – попитах многозначително.
  

• 
  Предполагам, че е късно.
  

Той спря колата. Погледнах изненадана – разбира се, че вече бяхме пред къщата на Чарли, паркирали зад пикапа. Беше по-лесно да се возя с него, ако погледнех чак към края на пътуването. Когато вдигнах глава към него, той ме гледаше, преценявайки ме с очи.

• 
  И все още искаш да знаеш, защо не можеш да ме гледаш как ловувам? – Изглеждаше тържествен, но ми се стори, че видях следа от хумор в очите му.
  
• 
  Ами – уточних аз. – По-скоро се чудех на реакцията ти.
  
• 
  Уплаших ли те? – Да, определено имаше хумор там.
  
• 
  Не – излъгах аз. Той не се върза.
  
• 
  Извинявай, че те изплаших – упорстваше той с лека усмивка, но изведнъж цялото дразнене престана. – Просто самата мисъл ти да си там... докато ние ловуваме. – Челюстта му се стегна.
  
• 
  Това би било лошо?
  
• 
  Крайно лошо – процеди той през зъби.
  
• 
  Защото...?
  

• 
  Когато ловуваме – започна бавно той, неохотно, - се оставяме на инстинктите си... не толкова ръководени от разума. Най-вече на обонянието ни. Ако си някъде наблизо около мен, когато изгубя контрол така... – Той поклати глава, докато все още наблюдаваше нещастно тежките облаци.
  

Но очите ни се сключиха и мълчанието се обтегна... и промени. Искри от електричеството, което почувствах този следобед, започнаха да зареждат атмосферата, докато той се вглеждаше немилостиво в очите ми. Чак когато главата ми започна да бучи, осъзнах че съм спряла да дишам. Когато си поех накъсано дъх, разчупвайки неподвижността, той затвори очи.

• 
  Бела, мисля, че трябва да влезеш вътре. – Гласът мубеше нисък и груб, очите му върху облаците отново.
  

• 
  Оу, Бела? – извика той след мен, гласът му по-спокоен. Той се наведе към отвореният прозорец с лека усмивка върху устните си.
  
• 
  Да?
  
• 
  Утре е мой ред.
  
• 
  Твой ред за какво?
  

• 
  Да задавам въпроси.
  

Както обикновено и тази вечер Едуард участваше в сънищата ми. Въпреки това климатът на безсъзнанието ми се бе променил. Беше развълнувано със същото електричество, което бе заредило следобеда, и се въртях и шавах неспокойно, като се събуждах често. Чак в ранните часове на сутринта успях да заспя изтощето и без сънища.

Когато се събудих, бях все още уморена, но също така и оживена. Облякох кафявото си поло и неизбежните си джинси, като въздъхнах мечтаейки си за потничета и шорти. Закуската беше обичайното, спокойно събитие, което очаквах. Чарли опържи яйца за себе си – аз си взех купата с корнфлейкс. Чудех се дали бе забравил за тази събота. Той отвърна на незададеният ми въпрос, докато стоеше с чинията си пред мивката.

• 
  Относно тази събота... – започна той, като завъртя кранчето.
  
• 
  Да, тате? – свих се аз на място.
  
• 
  Все още ли мислиш да ходиш до Сиатъл? – попита той.
  
• 
  Такъв беше плана. – Направих физиономия, като си мечтаех да не бе повдигал темата, за да не ми се налага да създавам внимателно полу-истини.
  

• 
  И си сигурна, че няма да успееш да се върнеш навреме за танците?
  
• 
  Няма да ходя на танците, тате – изгледах го сърдито.
  
• 
  Никой ли не те покани? – попита той, опитвайки се да скрие загрижеността си, като се фокусира върху изплакването на чинията.
  

• 
  Дами канят.
  
• 
  Оу. – Той се намръщи, докато сушеше чинията си.
  

Чарли си тръгна след това, махвайки за довиждане, и аз се качих горе, за да измия зъбите си и да взема учебниците си. Когато чух патрулката да се отдалечава, трябваше да почакам няколко секунди, преди да погледна през прозореца. Сребристата кола вече беше там, чакаща на мястото на Чарли на алеята. Изхвърчах надолу по стъпалата и през входната врата, като се чудех колко дълго ще продължи тази странна рутина. Не исках никога да свършва.

• 
  Добро утро. – Гласът му бе копринен. – Как си днес? – Очите му разглеждаха лицето ми, сякаш въпросът не беше просто обикновена учтивост.
  
• 
  Добре, благодаря. – Винаги бях добре – много повече от добре – когато бях близо до него.
  

• 
  Изглеждаш изморена.
  
• 
  Не можах да спя – признах аз, механично премятайки коса през рамо, като се опитвах да се прикрия малко.
  
• 
  Аз също – подразни ме той, като запали двигателя. Започнах да свиквам с тихото ръмжене. Бях убедена, че ревът на пикапа ми ще ме изплаши, когато пак се качах на него.
  

• 
  Вероятно си прав. Предполагам, че спах малко повече от теб.
  
• 
  Обзалагам се на това.
  
• 
  Та ти какво прави снощи? – попитах аз.
  

• 
  Малшанс. Днес е моят ден за задаване на въпроси.
  
• 
  Оу, точно така. Какво искаш да знаеш? – повдигнах чело. Не можех да си представя нещо свързано с мен, което щеше да му е интересно по някакъв начин.
  
• 
  Кой е любимият ти цвят? – попита той, лицето му беше печално.
  
• 
  Сменя се от ден на ден – извъртях очи аз.
  
• 
  Какъв е любимият ти цвят днес? – Той продължаваше да е тържествен.
  
• 
  Вероятно кафяв. – Имах навика да се обличам според настроението си.
  

• 
  Кафяв? - попита той скептично.
  
• 
  Разбира се. Кафявото е топло.Липсва ми кафявото. Всичко, което би трябвало да е кафяво – като стволовете, камъните, калта – е покрито със зелени неща тук – оплаках се аз.
  
  
  Каталог: 2009
  2009 -> Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2009 Г. Обн. Дв бр. 109 от 23 Декември 2008г
  2009 -> Операционни системи Unix въведение
  2009 -> Католически Литургичен Календар 2010
  2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г
  2009 -> Програма 10 11 февруари 2009 г. Гр. София, Конферентна зала на хотел „Диана-3 Лектори
  2009 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
  2009 -> Общински съвет гр. Тервел п р е д л о ж е н и е от
  2009 -> Предлага изработване на абитуриентски албуми
  
  
  
  Изтегляне 4.07 Mb.
  
  Сподели с приятели: