Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Теб ли има предвид? – попита Джесика с обидно удивление в гласа си.
  
• 
  Може би се нуждае от помощ за домашното си по биология – измърморих в нейна полза. – Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.
  

Когато стигнах масата му, застанах зад стола срещу него, несигурна.

• 
  Защо не седнеш при мен днес? – попитай той, усмихвайки се.
  

Изглежда очакваше от мен да кажа нещо.

• 
  Това е различно – рекох накрая.
  
• 
  Ами... – Той замълча за малко и след това останалите му думи се изляха като поток. – Реших, че щом така и така съм тръгнал за Ада, то поне да го направя напълно.
  

• 
  Знаеш, че си нямам и на идея какво имаш превид – евентуално изтъкнах аз.
  
• 
  Знам. – Той се усмихна отново, след което смени темата. – Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те отвлякох.
  
• 
  Ще оцелеят. – Можех да усетя погледите им да пробиват гърба ми.
  
• 
  Само дето може и да не те върна – каза той с немирен блясък в очите.
  

Той се засмя.

• 
  Изглеждаш разтревожена.
  
• 
  Не – казах, но гласът ми глупаво ми изневери. – Изненадана, всъщност... какво доведе до това?
  
• 
  Казах ти – изморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Затова се предавам. – Той все още се усмихваше, но жълтеникавите му очи бяха сериозни.
  
• 
  Предаваш се? – повторих в объркването си.
  
• 
  Да – предавам се да се опитвам да бъда добър. Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението. – Усмивката му избледня, докато обясняваше, нервна нотка се прокрадна в гласът му.
  
• 
  Отново ме обърка.
  

• 
  Винаги казвам прекалено много, когато говоря с теб – това е един от проблемите.
  
• 
  Не се тревожи – не разбирам нищо от казаното – казах иронично.
  
• 
  Именно на това разчитам.
  
• 
  Та, на чист английски, сега приятели ли сме?
  
• 
  Приятели... – размишляваше той, несигурен.
  
• 
  Или не – промърморих аз.
  

• 
  Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам, че не съм подходящ приятел за теб.
  

• 
  Често казваш това – изтъкнах аз, опитвайки се да игнорирам внезапното треперене в стомаха ми и да поддържам гласът си равен.
  
• 
  Да, защото не ме слушаш. Все още очаквам да го повярваш. Ако си умна, ще ме избягваш.
  
• 
  Мисля, че вече изяснихме мнението ти относно интелекта ми. – Очите ми се присвиха. Той се усмихна извинително.
  
• 
  Та значи, докато се държа... не особено умно, ще се опитаме да бъдем приятели? – Борех се да обобщя объркващата размяна.
  
• 
  Звучи добре.
  

• 
  За какво си мислиш? – полюбопитства той.
  

• 
  Опитвам се да разбера какво си.
  

• 
  Някакъв късмет дотук? – попитай той с безцеремонен тон.
  
• 
  Никакъв – признах аз.
  

• 
  Какви са ти теориите?
  

- Няма ли да ми кажеш? – попита той, накланяйки глава на една страна с шокиращо съблазнителна усмивка.

Поклатих глава.

• 
  Прекалено е смущаващо.
  
• 
  Това е много разочароващо, знаеш ли – оплака се той.
  
• 
  Не – побързах да го поправя с присвити очи. – Не мога да си представя защо би било разочароващо – само защото някой ти отказва, да ти каже за какво си мислят, особено след като правят загадъчни малки забележки, специално създадени да те държат буден през ноща и да се чудиш какво биха могли да означават... изобщо не разбирам защо това би било разочароващо?
  

• 
  Или още по-добре – продължих аз, сдържаното раздразнение пуснато на свобода сега, - да речем, че същият човек е направил редица откачени неща – от това да спаси живота ти при невъзможни обстоятелства единият ден, а на другият ден да се държи с теб като с прокажен, и никога не ти е обяснил нещата, дори и след като ти е обещал. Това също би било много не-разочароващо.
  
• 
  Бързо се палиш, а?
  
• 
  Не харесвам двойнствените стандарти.
  

Той погледна над рамото ми и внезапно се изкиска.

• 
  Какво?
  
• 
  Гаджето ти си мисли, че се държа неприятно с теб – спори със себе си дали да дойде и да ни разтърве. – Той отново се изкиска.
  
• 
  Не знам за кого говориш – казах смразяващо. – Но съм убедена, че така или иначе грешиш.
  
• 
  Напротив. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.
  
• 
  Освен мен, разбира се.
  
• 
  Да. Освен теб. – Настроението му внезапно се смени – очите му станаха търсещи. – Чудя се защо е така.
  

• 
  Не си ли гладна? – попита разсеяно той.
  
• 
  Не. – Нямах намерение да му казвам, че стомахът ми вече бе пълен – с пеперуди. – Ами ти? – погледнах към празната маса пред него.
  
• 
  Не, не съм гладен. – Не успях да разбера изражението му – сякаш се наслаждаваше на някаква собствена шега.
  
• 
  Ще ми направиш ли една услуга? – попитах го след секунда колебание.
  

• 
  Зависи от услугата.
  
• 
  Не е много – уверих го аз.
  

• 
  Просто се чудех... дали е възможно да ме предупредиш следващият път преди отново да решиш да ме игнорираш за мое собствено добро. За да съм подготвена. – Разглеждах лимонадата, докато говорех, проследявайки отвора й с кутрето си.
  
• 
  Звучи редно. – Той стискаше устни, за да не се разсмее, когато погледнах нагоре.
  
• 
  Благодаря.
  
• 
  Тогава може ли един отговор в замяна? – настоя той.
  
• 
  Един.
  
• 
  Кажи ми една теория.
  

- Не това.

- Ти не уточни, просто ми обеща един отговор – напомни ми той.

- И ти си нарушавал обещанията си – напомних му и аз.

- Само една теория – обещавам да не се смея.

- Напротив. – Бях убедена в това.

Той погледна надолу, след това ме погледна през дългите си тъмни мигли, златистите му очи изгарящи.

• 
  Моля те? – издиша той, накланяйки се към мен.
  

• 
  Ъ, какво? – попитах слисано.
  
• 
  Моля те, кажи ми само една малка теория. – Очите му все още ме изгаряха.
  
• 
  Ъм, ами, охапан от радиоактивен паяк? – Да не би да се занимаваше с хипноза? Или просто аз бях безнадеждно слаб противник?
  
• 
  Това не е много оригинално – присмя ми се той.
  
• 
  Съжалявам, но само това имам – казах начумерена.
  
• 
  Дори не си близко – поздразни ме той.
  
• 
  Никакви паяци?
  
• 
  Не.
  
• 
  Никаква радиоактивност?
  
• 
  Не.
  
• 
  По дяволите – въздъхнах аз
  
• 
  Криптонът също не ме притеснява особено – изсмя се той.
  
• 
  Не трябваше да се смееш, помниш ли?
  

• 
  Ще се досетя евентуално – предупредих го аз.
  
• 
  Предпочитам да не опитваш. – Отново беше станал сериозен.
  
• 
  Защото...?
  
• 
  Ами ако не съм супергерой? Ами ако аз съм лошият? – Той се усмихна закачливо, но очите му бяха непроницаеми.
  
• 
  Оу – казах аз, когато няколко неща внезапно си дойдоха на мястото. – Разбирам.
  
• 
  Така ли? – Лицето му беше крайно строго, сякаш се опасяваше, че е казал прекалено много без да иска.
  
• 
  Ти си опасен? – предположих аз, пулсът ми се ускори, когато интуитивно осъзнах истинността на собствените ми думи. Той е опасен. Беше се опитвал да ми го каже през цялото време.
  

• 
  Но не си лош – прошепнах аз, поклащайки глава. – Не, не вярвам, че си лош.
  
• 
  Грешиш. – Гласът му бе едва доловим. Той погледна надолу, взимайки капачката на бутилката ми и завъртайки я измежду пръстите си. Гледах го, чудейки се защо не изпитвам страх. Той вярваше в това, което казваше – това бе очевидно. Но аз просто се почувствах развълнувана, на ръба... и повече от всичко останало, очарована. По същият начин, по който се чувствах винаги, когато бях близо до него.
  

Скочих на крака.

• 
  Ще закъснеем.
  
• 
  Няма да влизам в клас днес – каза той, въртейки капачката толкова бързо, че приличаше на размазано петно.
  
• 
  Че защо?
  
• 
  Здравословно е от време на време да бягаш от клас. – Той ми се усмихна, но очите му все още бяха разтревожени.
  
• 
  Е, аз пък отивам – казах му аз. Бях прекалено голяма страхливка, за да рискувам да ме хванат.
  

• 
  Ще се видим по-късно тогава.
  

Докато почти бягах към клас, главата ми се въртеше по-бързо и от капачката на бутилката. Толкова малко въпроси бяха отговорени в сравнение с новите въпроси, които бяха изникнали. Поне дъждът беше спрял.

Имах късмет – господин Бенър все още не бе влязъл в стаята, когато пристигнах. Седнах бързо на мястото си, усещайки че Майк и Анджела ме гледат едновременно. Майк изглеждаше възмутен, а Анджела – изненадана и леко възхитена.

Господин Бенър влезе в стаята тогава, въдворявайки ред в класа. Той балансираше няколко малки картонени кутии в ръцете си. Сложи ги на масата на Майк, карайки го да ги раздаде на останалите от класа.

• 
  И така, ученици, искам всеки от вас да си вземе по едно парче от всяка кутия – каза той, като извади чифт гумени ръкавици от джоба на лабораторната си престилка и си ги сложи. Острият звук на ръкавиците, които щракнаха около китките му ми се стори доста злокобен. – Първото трябва да е указателна карта – продължи той, грабвайки бяла карта с четири маркирани квадратчета и показвайки я на класа. – Второто е четири-зъб апликатор... – той вдигна нещо, което приличаше на почти безкосместа четка, - ... и третото е стерилен малък скалпел. – Той вдигна малко синьо парче син найлон и го отвори. Острието бе невидимо от това разстояние, но стомахът ми се преобърна.
  
• 
  Сега ще намина с капкомер с вода, за да приготвя картите ви, така че моля ви не започвайте преди да стигна до вас. – Той отново започна от масата на Майк, внимателно капвайки вода във всеки един от четирите квадрата. – След което искам от вас внимателно да убодете пръста си със скалпела... – Той сграбчи ръката на Майк и забоде острието във върха на средният пръст на Майк. Ооо, не. Студена пот изби на челото ми.
  
• 
  Сложете малка капка кръв на всеки един от остриетата. – Демонстрира той, стисвайки пръста на Майк, докато кръвта течеше. Преглътнах конвулсивно, докато стомахът ми се надигаше.
  
• 
  И притиснете към картата – завърши той, вдигайки изцапаната червена карта, така че всички да я видят. Затворих очи, опитвайки се да проясня бученето в ушите ми.
  
• 
  Червеният кръст организира кампания за даряване на кръв в Порт Анджелис следващият уикенд, така че реших, че ще е добре всички да знаете кръвната си група. – Звучеше горд от себе си. – Тези от вас, които нямат осемнайсет, ще се нуждаят от разрешението на родител – имам нужните бланки на бюрото си.
  

• 
  Бела, добре ли си? – попита господин Бенър. Гласът му беше близо до главата ми и звучеше разтревожен.
  
• 
  Вече знам кръвната си група, господин Бенър – казах аз със слаб глас. Страхувах се да вдигна главата си.
  
• 
  Лошо ли ти е?
  
• 
  Да, господине – измърморих аз, като вътрешно се сритах, задето не избягах от час, когато имах възможността.
  
• 
  Някой може ли да заведе Бела до лекарският кабинет, моля? – извика той.
  

• 
  Можеш ли да вървиш? – попита господин Бенър.
  
• 
  Да – прошепнах аз. Само ме оставете да се махна оттук, помислих си аз. Ще пълзя.
  

Майк ме теглеше бавно през двора. Когато бяхме на ъгъла на закусвалнята, извън полезрението на четвърта сграда, в случай че господин Бенър гледаше, аз спрях.

• 
  Остави ме да седна само за минутка, става ли? – помолих аз.
  

• 
  И каквото и да правиш, дръж ръката си в джоба – предупредих аз. Чувствах се все още замаяна. Свлякох се на едната си страна, облягайки буза срещу замръзналият влажен цимент на тротоара, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
  
• 
  Уау, зелена си, Бела – каза нервно Майк.
  
• 
  Бела? – един друг глас повика в далечината.
  

• 
  Какво има... ранена ли е? – Гласът му идваше от по-близо сега, и звучеше разстроен. Не си го измислях. Стиснах силно очи, надявайки се да умра. Или поне да не повърна.
  

• 
  Мисля, че припадна. Не знам какво стана, тя дори не си убоде пръста.
  
• 
  Бела. – Облекченият глас на Едуард беше точно до мен. – Чуваш ли ме?
  
• 
  Не – изстенах. – Махай се.
  

• 
  Водех я към лекарският кабинет – обясни Майк с отбранителен тон, - но тя не искаше да помръдне по-нататък.
  
• 
  Аз ще я заведа – каза Едуард. Можех да чуя усмивката в гласът му. – Ти можеш да се връщаш в клас.
  
• 
  Не – възрази Майк. – Аз трябва да го направя.
  

• 
  Пусни ме! – Моля те, моля те, нека не повърна върху него. Той вече вървеше преди да съм приключила с говоренето.
  
• 
  Хей! – извика Майк на десетина крачки зад нас.
  

• 
  Изглеждаш ужасно – каза ми той ухилен.
  
• 
  Остави ме обратно на земята – изохках аз. Люлеещото движение на походката му не помагаше. Той ме държеше далеч от тялото си, предпазливо, понасяйки цялата ми тежест само с ръцете си – изглежда това не го притесняваше.
  
• 
  Значи си припаднала при вида на кръв? – попита той. Това изглежда го забавляваше.
  

• 
  И дори не е било собствената ти кръв – продължи той, наслаждавайки се от цялата история.
  

• 
  О, Боже – чух женски глас да ахва.
  
• 
  Припадна по биология – обясни Едуард.
  

• 
  Само малко не й е добре – увери той подплашената сестра. – Проверяват кръвните им групи по биология.
  

• 
  Винаги има един такъв.
  

• 
  Полежи си малко, миличка, ще ти мине.
  
• 
  Знам – въздъхнах аз. Гаденето започна да отслабва.
  
• 
  Често ли ти се случва? – попита тя.
  
• 
  Понякога – признах аз. Едуард се изкашля, за да прикрие още един смях.
  
• 
  Вече можеш да се връщаш в клас – каза му тя.
  
• 
  Трябва да стоя тук при нея. – Той го каза с такъв убедителен авторитет, че – макар и да стисна устни – сестрата не посмя да възрази.
  
• 
  Ще ти донеса малко лед за главата, мила – каза ми тя, и побърза да излезе от стаята.
  
• 
  Беше прав – изстенах аз, затваряйки очи.
  
• 
  Обикновено съм – но за какво конкретно този път?
  
• 
  Бягането от час е здравословно. – Опитах се да дишам спокойно.
  
• 
  За секунда ме уплаши – призна той след известно време. Тонът му звучеше така, сякаш си признаваше унизителна слабост. – Помислих си, че Нютън влачи мъртвото ти тяло нанякъде, за да го зарови в гората.
  
• 
  Ха-ха. – Все още бях затворила очи, но се чувствах все по-нормално с всяка изминала минута.
  
• 
  Сериозно – виждал съм трупове с по-добър цвят. Опасявах се, че ще ми се наложи да отмъстя за убийството ти.
  
• 
  Горкият Майк. Обзалагам се, че е бесен.
  
• 
  Той абсолютно ме мрази – каза Едуард радостно.
  
• 
  Няма откъде да знаеш това – започнах да споря, но внезапно се зачудих дали пък не знае наистина.
  
• 
  Можех да позная по лицето му.
  
• 
  Как ме видя? Мислех си, че си избягал. – Чувствах се почти добре сега, въпреки че гаденето вероятно щеше да отмине по-бързо, ако бях хапнала нещо за обяд. От друга страна, вероятно имах късмет, че стомахът ми бе празен.
  
• 
  Бях в колата си, слушах един диск. – Толкова нормален отговор, чак се изненадах.
  

• 
  Заповядай, мила. – Тя го положи на главата ми. – Вече изглеждаш по-добре – добави.
  
• 
  Мисля, че съм по-добре – казах аз, изправяйки се. Само малко бучене в ушите, без световъртеж. Ментово зелените стени си стояха на мястото. Можех да видя, че щеше да ме накара да легна отново, но точно тогава вратата се отвори, и госпожица Коуп подаде глава.
  
• 
  Имаме още един – предупреди тя.
  

Подадох компреса на сестрата.

• 
  Заповядайте, нямам нужда от това.
  

• 
  О, не – измърмори Едуард. – Отиди в офиса, Бела.
  

• 
  Повярвай ми – отиди.
  

• 
  Ама ти наистина ме послуша. – Той звучеше поразен.
  
• 
  Помирисах кръвта – казах аз, сбръчвайки нос. На Лий не му беше лошо от вида на другите хора, подобно на мен.
  
• 
  Хората не могат да усетят мириса на кръв – противореча ми той.
  
• 
  Е, аз пък мога – именно от това ми става лошо. Мирише на ръжда... и сол.
  

• 
  Какво? – попитах.
  
• 
  Нищо.
  

• 
  Ти изглеждаш по-добре – обвини ме той.
  
• 
  Просто дръж ръката си в джоба – предупредих го отново.
  
• 
  Вече не кърви – промърмори той. – Ще се връщаш ли в час?
  
• 
  Ти шегуваш ли се? Само ще ми се наложи да се обърна и да се върна тук.
  
• 
  Е, да, предполагам... Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа? – Докато говореше, хвърли още един поглед на Едуард, който стоеше срещу разхвърляният плот, замръзнал като скулптора, зяпайки в пространството.
  

• 
  Разбира се, вече ти казах, че съм навита.
  
• 
  Ще се срещнем пред магазина на баща ми в десет. – Очите му отново се стрелнаха към Едуард, чудейки се дали не издава прекалено много информация. От езикът на тялото му ставаше ясно, че поканата не е отворена.
  
• 
  Ще бъда там – обещах.
  
• 
  Ще се видим по физическо тогава – каза той, отправяйки се несигурно към вратата.
  
• 
  Довиждане – отвърнах аз. Той ме погледна още веднъж, кръглото му лице леко нацупено, след което докато излизаше бавно през вратата, раменете му хлътнаха надолу. Заля ме голяма вълна на симпатия. Замислих се, че ще видя разочарованото му лице отново... по физическо.
  
• 
  Физическо – изстенах аз.
  
• 
  Мога да се погрижа за това. – Не бях забелязала кога Едуард се е приближил до мен, но сега той говореше в ухото ми. – Отиди да седнеш и изглеждай бледа – измърмори той.
  

Магиите за припадане винаги ме измаряха.

• 
  Госпожице Коуп?
  
• 
  Да? – Не бях чула кога се е върнала на бюрото си.
  
• 
  Бела има физическо следващият час, но не мисля, че се чувства достатъчно добре. Всъщност, мислех си, че трябва да я заведа вкъщи. Мислите ли, че можете да я извините от клас? – Гласът му беше като топящ се мед. Можех да си представя колко по-непреодолими бяха очите му.
  
• 
  А ти нуждаеш ли се от извинение, Едуард? – развълнува се госпожица Коуп. Защо не можех и аз така?
  
• 
  Не, имам час при госпожа Гоф, тя няма да има нищо против.
  
• 
  Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела – извика тя към мен. Кимнак слабо, преигравайки съвсем малко.
  
• 
  Можеш ли да вървиш или искаш отново да те нося? – С гръб към рецепциониската, изражението му бе станало саркастично.
  
• 
  Ще вървя.
  

• 
  Благодаря – казах аз, когато той ме последва. – Почти си заслужаваше да се разболея, за да пропусна физическо.
  
• 
  На твоите услуги. – Той гледаше право напред в дъжда.
  
• 
  Та ти ще ходиш ли? Тази събота, имам предвид? – Надявах се, че ще дойде, въпреки че изглеждаше малко вероятно. Не можех да си го представя да се мотае с останалите деца от училище – той не принадлежеше на същият свят. Но само надявайки се на това, ме заля първата вълна на ентусиазъм, която чувствах за екскурзията.
  
• 
  Къде точно ще ходите? – Той все още гледаше напред безизразно.
  
• 
  Към Първият плаж край Ла Пуш. – Разглеждах лицето му, опитвайки се да го разчета. Очите му сякаш се свиха съвсем малко
  

• 
  Не мисля, че съм поканен.
  

• 
  Току що те поканих.
  
• 
  Нека аз и ти не притискаме повече Майк през тази седмица. Не искаме да превърти. – Очите му се стрелкаха – наслаждаваше се повече на идеята, отколкото би трябвало.
  
• 
  Майк-шмайк – измърморих аз, преокупирана от начина, по който бе казал „аз и ти”. Беше ми харесало повече, отколкото би трябвало.
  

• 
  Къде си мислиш, че отиваш? – попита той обидено. Беше ме сграбчил за якето с една ръка.
  

• 
  Прибирам се вкъщи.
  
• 
  Не чу ли като обещах, че ще те заведа безопасно вкъщи? Или си мислеше, че ще те оставя да караш в твоето състояние? – Гласът му все още бе възмутен.
  
• 
  Какво състояние? Ами пикапа ми? – оплаках се аз.
  
• 
  Ще накарам Алис да го докара след училище. – Той ме теглеше към колата си сега, дърпайки ме за якето. Можех само да се постарая да не се изтърся назад. Макар че дори тогава той вероятно щеше да продължи да ме влачи по пътя.
  
• 
  Пусни ме! – настоявах аз. Той не ми обърна внимание. Залитах през целият път по мокрият тротоар, докато не стигнахме до волвото. Тогава най-накрая ме пусна – препънах се срещу вратата.
  
• 
  Ужасно си властен! – измърморих аз.
  
• 
  Отворена е – отговори той наместо това. Той се намести на шофьорското място.
  
• 
  Напълно способна съм да се закарам до вкъщи! – Стоях до колата, беснейки. Започваше да вали много силно, а и не бях сложила качулката си, така че мократа ми коса бе залепнала за гърба.
  

• 
  Влизай вътре, Бела.
  

• 
  Просто ще те довлека отново дотук – заплаши той, досещайки се за плана ми.
  

• 
  Това е напълно ненужно – казах твърдо.
  

• 
  Clair de Lune? – попитах изненадана аз.
  
• 
  Познаваш творбите на Дебюси? – Той също звучеше изненадан.
  
• 
  Не много – признах аз. – Майка ми пуска доста класическа музика в къщата – разпознавам само любимите си.
  
• 
  И на мен също ми е любима. – Той отново се загледа в дъжда, изгубен в мисли.
  

• 
  Какво представлява майка ти? – попита ме той внезапно.
  

• 
  Прилича доста на мен, само че е по-хубава – казах аз. Той повдигна вежди. – Имам прекалено много от Чарли в себе си. Тя е по-общителна от мен, по-смела. Тя е безотговорна и леко ексцентрична, и е непредсказуема готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка. – Спрях. Чувствах се депресирана като говорех за нея.
  
• 
  На колко си години, Бела? – Гласът му звучеше разочарован поради някаква причина, която не можех да си представя. Той бе спрял колата и осъзнах, че вече бяхме стигнали до Чарли. Дъждът беше толкова силен, че едва виждах къщата. Все едно колата бе потопена в река.
  
• 
  На седемнайсет – отговорих аз, леко объркана.
  
• 
  Не приличаш на седемнайсет.
  

• 
  Какво? – попитай той, отново любопитен.
  
• 
  Майка ми винаги казва, че съм се родила на 35 и че с всяка година все повече навлизам в критическата. – Засмях се, след което въздъхнах. – Е, все някой трябва да е възрастният. – Замълчах за секунда. – Ти също не приличаш на ученик – отбелязах аз.
  

• 
  Та защо майка ти се омъжи за Фил?
  

• 
  Майка ми... тя е доста млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства още по-млада. При всяко положение, тя е луда по него – поклатих глава. Законите на привличането бяха мистерия за мен.
  
• 
  Ти одобряваш ли? – попита той.
  
• 
  Има ли значение? – отвърнах. – Искам тя да е щастлива... а тя иска него.
  
• 
  Това е много щедро... Чудя се... – замисли се той.
  
• 
  Какво?
  
• 
  Дали би ти върнала жеста, как мислиш? Без значение кого избереш? – Той беше внезапно напрегнат, очите му търсещи моите.
  
• 
  Аз-аз, струва ми се – заекнах. – Но тя е родителят все пак. Малко по-различно е.
  
• 
  Никой прекалено страшен тогава – подразни ме той.
  

• 
  Какво имаш предвид под страшен? Множество пиърсинги по лицето и голям брой татуировки?
  
• 
  Това е едното определение, предполагам.
  
• 
  Какво е твоето?
  

• 
  Мислиш ли, че аз мога да съм страшен? – Той повдигна една вежда, и леката диря от усмивка осветли лицето му.
  

• 
  Хммм... мисля, че би могъл, ако искаш.
  
• 
  Сега уплашена ли си от мен? – Усмивката му изчезна, и ангелското му лице внезапно бе сериозно.
  
• 
  Не. – Но отговорих прекалено бързо. Усмивката му се върна.
  
• 
  Та сега ще ми разкажеш ли ти за твоето семейство? – опитах се да го разсея. – Сигурно е много по-интересна история от моята.
  

• 
  Какво искаш да знаеш?
  
• 
  Калън са те осиновили? – проверих аз.
  
• 
  Да.
  

• 
  Какво е станало с родителите ти?
  
• 
  Умряха преди много години. – Гласът му беше делови.
  
• 
  Съжалявам – измънках аз.
  
• 
  Не си ги спомням толкова ясно. Карлайл и Езме са мои родители от доста време.
  
• 
  И ти ги обичаш. – Не беше въпрос. Беше очевидно от начина, по който говореше за тях.
  
• 
  Да. – Той се усмихна. – Не мога да си представя по-прекрасни хора.
  
• 
  Късметлия си.
  
• 
  Знам, че съм.
  
• 
  А брат ти и сестра ти?
  

• 
  Що се отнася до брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали, те ще бъдат доста ядосани, ако им се наложи да стоят под дъжда и да ме чакат.
  
• 
  О, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш. – Не исках да слизам от колата.
  
• 
  А ти вероятно искаш пикапа си обратно преди полицай Суон да се е прибрал вкъщи, за да не ти се налага да му разказваш за инцидента по биология. – Той ми се ухили.
  
• 
  Убедена съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс – въздъхнах аз.
  

• 
  Приятно прекарване на плажа... страхотно време за слънчеви бани. – Той погледна към поройният дъжд.
  
• 
  Няма ли да се видим утре?
  
• 
  Не. С Емет започваме рано уикенда.
  
• 
  Какво ще правите? – Един приятел можеше да попита, нали? Надявах се, че разочарованието в гласа ми не е прекалено очевидно.
  
• 
  Ще изкачваме Каменната пустиня, точно на юг от Рейниър.
  

• 
  Е, ами, приято прекарване. – Опитах се да звуча ентусиазирана. Само че май не успях да го заблудя. По краищата на устните му играеше усмивка.
  
• 
  Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? – Той се обърна да ме погледне право в лицето, като използваше пълната сила на изгарящите си златни очи.
  

• 
  Не се обиждай, но приличаш на онези хора, които привличат проблемите като магнит. Така че... опитай се да не паднеш в океана или да те прегази нещо, става ли? – Той се усмихна криво.
  

• 
  Ще видя какво мога да направя – троснах се аз, докато скачах от колата. Затръшнах вратата след себе си с крайна сила.
  

6. СТРАШНИ ИСТОРИИ

Не очаквах с нетърпение петъка, който надмина не-очакванията ми. Разбира се, имаше коментари относно припадъка. Джесика изглеждаше особено развеселена от тази история. За щастие Майк си държеше устата затворена и като че ли никой не знаеше за намесата на Едуард. Въпреки това тя ме обсипа с въпроси на обяд.

• 
  Какво искаше Едуард Калън вчера? – попита Джесика по тригонометрия.
  
• 
  Не знам – отговорих й честно. – Така й не повдигна темата.
  
• 
  Изглеждаше някак ядосана – подхвърли тя.
  
• 
  Така ли? – запазих изражението си непроницаемо.
  
• 
  Знаеш ли, не го бях виждала преди да седи с някой друг, освен със семейството си. Беше странно.
  
• 
  Странно – съгласих се аз. Тя изглеждаше подразнена, разтърси нетърпеливо тъмните си къдри – предполагам, че се надяваше да чуе нещо, от което щеше да излезе добра история за предаване нататък.
  

Седнах на обичайната си маса, всички бяха изпълнени с планове за утрешният ден. Майк беше отново оживен, влагайки огромно доверие в местният синоптик, който обещаваше слънце утре. Трябваше да видя това преди да го повярвам. Само че бе топло днес – почти 15 градуса. Може би екскурзията нямаше да е толкова жалка.

Засякох няколко недружелюбни погледа от страна на Лорън по време на обяд, които не разбрах напълно, докато не излязохме заедно от стаята. Бях точно зад нея, само на стъпка разстояние от гладката й, сребристо руса коса, и тя очевидно не осъзнаваше това.

• 
  ... не знам защо Бела – подигра се тя на името ми, - просто не сяда с онези Калън отсега нататък. – Чух я да мърмори на Майк. Досега не бях забелязала колко неприятен, носов глас има и бях изненадана от злобата в него. Не я познавах чак толкова добре, и очевидно недостатъчно, заради неприязънта й към мен – или поне така си помислих.
  
• 
  Тя ми е приятелка – ще седи с нас – прошепна Майк лоялно, но и малко властно.
  

• 
  Тате, знаеш ли за място наречено Каменната пустиня или нещо такова? Мисля че се намира на юг от планина Рейниър – попитах небрежно.
  
• 
  Да... защо?
  

• 
  Едни деца говореха за лагеруване там.
  
• 
  Не е много добро място за къмпинг. – Той звучеше изненадан. – Прекалено много мечки. Повечето хора отиват там през ловният сезон.
  
• 
  Оу – измърморих аз. – Може би съм чула името погрешно.
  

Олимпийският търговски магазин на Нютън беше на север от града. Бях виждала магазина, но никога не бях спирала там – без да имам голяма нужда от изискваните продоволствия за пребиваване на открито за удължен срок от време. На паркинга разпознах шевролетът събърбан на Майк и нисанът сентра на Тайлър. Докато паркирах до колите им, можех да видя малка групичка около шевролета. Ерик беше там, заедно с две момчета, с които имах часове – бях почти сигурна, че имената им са Бен и Конър. Джес беше там, застанала до Анджела и Лорън. Имаше още три момичета, включително едно, за което си спомних, че паднах върху нея по физическо в петък. Същата ме погледна злобно, докато слизах от пикапа, и прошепна нещо на Лорън. Лорън разтърси копринената си коса и ме погледна презрително.

Значи щеше да бъде един от тези дни.

Поне Майк беше щастлив да ме види.

• 
  Ти дойде! – възкликна той с наслада. – И ти казах, че ще е слънчево днес, нали?
  
• 
  Казах ти, че ще дойда – напомних му аз.
  
• 
  Чакаме още Лий и Саманта... освен, ако ти не си поканила някой – добави Майк.
  
• 
  Не – казах с лекота, надявайки се да не ме хванат в лъжа. Но в същото време надявайки се, че ще се случи чудо и Едуард ще се появи.
  

• 
  Ще се возиш ли в моята кола? Или в нея или минивана на майката на Лий.
  
• 
  Разбира се.
  

• 
  Можеш да седнеш отпред – обеща той. Скрих огорчението си. Не беше лесно обаче да направиш Майк и Джесика щастливи едновременно. Можех да видя Джесика да ни гледа сърдито.
  

Пътят от Форкс до Ла Пуш беше само петнайсет минути, с разкошни, гъсти зелени гори, подавайки се отстрани на шосето през повечето път и широката река Килайет се извиваше под нея на два пъти. Бях доволна, че съм близо до прозореца. Бяхме свалили прозорците – в шевролета те обземаше клаустрофобия с деветима души в него – и се опитах да поема колкото може повече слънчева светлина.

И преди бях посещавала плажовете на Ла Пуш през изминалите ми лета във Форкс с Чарли, така че формата на полумесец на Първият плаж ми беше позната. Гледката все още взимаше дъха. Водата бе тъмносива дори на слънчевата светлина, с бели вълни насочващи се към сивият, каменен бряг. Острови от стръмни скали се издигаха над стоманените води на пристана, достигайки до неравни връхни точки и покрити със сурови ели. Плажът имаше само тънка ивица от пясък при ръба на водата, който прерастваше в милиони големи, гладки камъни, които изглеждаха униформено сиви в далечината, но отблизо бяха във всички възможни за един камък нюанси – теракотено, морско зелено, бледолилаво, синьо-сиво, тъмно златисто. По линията на прилива бяха разстлани огромни мокри дънери, избелени като кости от солта на вълните, някои събрани на купчинка до самият ръб на гората, други лежащи самотно точно извън обсега на вълните.

Прииждаше свеж вятър от вълните, хладен и солен. Пеликани се носеха по вълните, докато чайки и самотен орел кръжаха над тях. Облаците все още ограждаха небето, заплашвайки да го закрият всеки момент, но засега слънцето грееше смело в халото си от синьо небе.

Избрахме си път надолу към плажа, като Майк ни водеше към кръг от дънери, които очевидно и преди са били използвани за събирания като нашето. Вече имаше оградено място за лагерен огън, пълно с черна пепел. Ерик и момчето, за което си мислех, че се казва Бен, събраха счупени клони от по-сухите купчинки дървета покрай ръба на гората, и съвсем скоро имахме конусовидна конструкция построена върху старата пепел.

• 
  Виждала ли си преди огън от плавеи? – попита ме Майк. Седях на един от бяло-оцветените пънове – другите момичета се бяха струпали от двете ми страни и клюкареха развълнувано. Майк коленичи до огъня, запалвайки една от по-малките пръчки със запалка.
  
• 
  Не – казах аз, докато той поставяше горящото клонче върху конуса.
  
• 
  Тогава това ще ти хареса – наблюдавай цветовете. – Той запали още едно малко клонче и го положи до първото. Пламъците започнаха бързо да обгръщат сухото дърво.
  
• 
  Синьо е! – казах изненадана.
  
• 
  Заради солта е. Красиво, не е ли? – Той запали още едно парченце, постави го там, където огънят не бе достигнал още, и отиде да седне до мен. За щастие Джесика беше от другата му страна. Тя се обърна към него, за да привлече вниманието му. Наблюдавах странните синьо-зелени пламъци да пропукват към небето.
  

Лорън беше тази, която ме накара да взема решението си. Тя не искаше да се катери, пък и определено носеше неподходящи обувки за тази работа. Повечето момичета освен Анджела и Джесика решиха да останат на плажа. Изчаках Тайлър и Ерик да се съгласят да останат при тях, преди да се изправя бавно и да се присъединя към катераческата групичка. Майк ме дари с огромна усмивка, когато видя, че и аз идвам.

Катеренето не отне много време, въпреки че не ми харесваше липсата на небе в гората. Зелената светлина контрастираше странно с младежкият смях, прекалено мрачна и злокобна, за да бъде в хармония със слънчевото настроение около мен. Трябваше много да внимавам при всяка моя крачка да избегна корените отдолу и надвисналите клони отгоре, затова скоро изостанах назад. Евентуално излязох от смарагдовият затвор на гората и открих каменният бряг отново. Имаше отлив и малка подземна река струеше покрай нас на път за морето. Наоколо каменните брегове и плитките басейнчета, които никога не пресъхваха напълно, бяха изпълнени с живот.

Бях много внимателна да не се наведа прекалено напред над малките океански басейнчета. Другите бяха безстрашни, скачайки от камък на камък, кацайки предпазливо на ръба. Намерих един стабилно-изглеждащ камък на ръба на единият от по-големите басейни и седнах там предпазливо, омагьосана от естественият аквариум под мен. Букетите от брилянтни анемонии се нагъваха непрестанно от невидимата струя, завъртяни раковини припкаха по ръбовете, скривайки раците в тях, морски звезди стояха бездвижно, прилепнали към камъните или една към друга, докато една малка черна змийорка на бели ивици се промушваше през ясно зелени водорасли, очаквайки морето да се завърне. Бях абсолютно погълната, освен една малка част от главата ми, която се чудеше какво ли прави вмомента Едуард, и се опитваше да си представи какво ли би казал, ако беше тук с мен.

Най-накрая момчетата огладняха, така че станах сковано, за да ги последвам. Опитах се да се движа по-бързо през гората този път, така че естествено паднах няколко пъти. Получих няколко повърхностни драскотини върху дланите си, а коленете на джинсите ми бяха изцапани със зелено, но можеше да бъде и по-зле.

Когато стигнахме до Първият плаж, групата, която бяхме изоставили, се бе умножила. Докато се приближавахме, можехме да видим лъскавите, черни прави коси и червеникавата кожа на новодошлите, тинейджъри от резервата пристигнали да си общуват.

Храната вече се предаваше от ръка на ръка и момчетата побързаха да си вземат, докато Ерик ни представи един на друг, докато навлизахме в лагерният кръг. Анджела и аз пристигнахме последни, и като Ерик каза имената ни, забелязах младо момче, стоящо на камъните близо до огъня, да вдига поглед към мен с интерес. Седнах до Анджела и Майк ни донесе сандвичи и армия от безалкохолни, от които да си изберем, докато момчето, което изглеждаше най-възрастно от посетителите, издърдори имената на останалите седмина с него. Това, което улових бе, че едно от момичетата също се казваше Джесика, а момчето, което ме бе забелязало се казваше Джейкъб.

Беше отпускащо да седя с Анджела – тя беше от типа хора около които ти става по-спокойно – тя изглежда нямаше нужда да запълва всяко мълчание с бъртвеж. Тя ме остави да размишлявам необезпокоявана, докато ядяхме. А аз си мислех колко несвързано минаваше времето във Форкс, летейки шеметно от време на време, с един единствен образ по-ясен от останалите. Имаше и такива времена, когато всяка секунда бе от значение, гравирана в паметта ми. Знаех съвсем точно какво предизвикваше разграничението и това ме смути.

По обяд облаците започнаха да прииждат, стелейки се през синьото небе, изниквайки пред слънцето за момент, хвърляйки дълги сенки върху плажа, потъмнявайки вълните. Като приключиха с храненето, хората започнаха да се разцепват на групички от двама-трима. Някои вървяха по края на брега, като хвърляха камъчета по повърхността на вълните. Други се събираха за нова експедиция към басейнчетата. Майк – плътно следван от Джесика – се отправи към един от магазините в селището. Някои от местните деца заминаха с тях – останалите отидоха да се катерят с другите. По времето, когато всички вече се бяха разпръснали, бях останала сама около лагерният огън с Лорън и Тайлър, които бяха окупирали един сиди-плейър, който някой се бе сетил да донесе, и трима тинейджъри от резервата, които бяха наказали около огъня, включително момчето на име Джейкъб и най-възрастното момче, което се държеше като техен говорител.

След няколко минути Анджела се напусна с катерачите, а Джейкъб се намести на нейното място до мен. Изглеждаше на четиринайсет, може би на петнайсет, и имаше дълга, лъскава черна коса вързана на опашка отзад на врата му. Кожата му бе красива, гладка и кафеникаво-червена – тъмните му очи се намираха точно над високите му скули. Имаше съвсем лек намек за детска мекота останала около брадичката му. Като цяло, много хубаво лице. Въпреки това, положителното ми мнение от външният му вид бе разрушено от първите му думи.

• 
  Ти си Изабела Суон, нали?
  

• 
  Бела – въздъхнах аз.
  
• 
  Аз съм Джейкъб Блек. – Той ми подаде приятелски ръка. – Ти купи пикапа на баща ми.
  
• 
  Оу – казах, облекчена, докато разтърсвах лъскавата му ръка. – Ти си синът на Били. Вероятно трябваше да те помня.
  
• 
  Не, аз съм най-малкият в семейството – сигурно помниш големите ми сестри.
  
• 
  Рейчъл и Ребека – внезапно се сетих. Чарли и Били непрекъснато ни събираха заедно по време на посещенията ми, за да ни държат заети, докато те са на риба. Бяхме прекалено срамежливи, за да направим някакъв напредък като приятели. Разбира се, и аз си имах своите избухвания, които бързо слагаха край на риболова до единайсетата ми година.
  
• 
  Те тук ли са? – Огледах момичетата край океанският бряг, чудейки се дали ще ги разпозная сега.
  
• 
  Не. – Джейкъб поклати глава. – Рейчъл получи стипендия за Вашингтонският колеж, а Ребека се омъжи за самоански сърфист – сега живее на Хаваите.
  
• 
  Омъжена. Уау. – Бях поразена. Близначките бяха само с около година по-големи от мен.
  
• 
  Та как намираш пикапа? – попита той.
  
• 
  Обожавам го. Върви страхотно.
  
• 
  Да, но е много бавен – изсмя се той. – Бях толкова облекчен, когато Чарли го купи. Баща ми не искаше да ми позволи да поработя върху някоя друга кола, когато си имахме напълно добра машина.
  
• 
  Не е чак толкова бавен – възразих аз.
  
• 
  Опитвала ли си да минеш над 95 километра в час?
  
• 
  Не – признах аз.
  
• 
  Хубаво. Недей. – Той се ухили.
  

• 
  Справя се страхотно при сблъсъци – казах аз в защита на пикапа ми.
  
• 
  Не мисля, че дори танк може да свали това старо чудовище – съгласи се той през смях.
  
• 
  Значи правиш коли? – попитах аз, впечатлена.
  
• 
  Когато имам свободно време и части. Случайно да знаеш откъде мога да докопам главен цилиндър за волфсфаген заек от 1986? – добави шеговито той. Имаше приятен, пресипнал глас.
  
• 
  Съжалявам – засмях се аз. – Не съм виждала такива напоследък, но ще си държа очите отворени за теб. – Сякаш знаех какво беше това. С него беше лесно да се разговаря.
  

• 
  Познаваш ли Бела, Джейкъб? – попита Лорън – с както ми се стори високомерен глас – от другата страна на огъня.
  
• 
  Може да се каже, че се познаваме откакто съм се родил – засмя се той, усмихвайки се отново.
  
• 
  Колко мило. – Обаче не звучеше така сякаш го намира за мило изобщо, бледото й лизе и рибешките й очи свъсени.
  
• 
  Бела – обади се тя, наблюдавайки внимателно лицето ми. – Тъкмо казвах на Тайлър, че е много жалко, че никой от семейство Калън не дойдоха днес. Никой ли не ги покани? – Загриженото й изражение не беше никак убедително.
  
• 
  Имаш предвид семейството на доктор Карлайл Калън? – попита високото, възрастно момче преди някой да успее да отговори, за голяма досада на Лорън. Той по-скоро приличаше на мъж, отколкото на момче, и гласът му беше много дълбок.
  
• 
  Да, познаваш ли ги? – попита тя снизходително, обръщайки се леко към него.
  
• 
  Калън не идват тук – каза той с такъв тон, който прекратяваше темата, игнорирайки въпросът й.
  

Вгледах се в момчето с дълбокият глас, отблъсната, но той гледаше към тъмната гора зад нас. Той каза, че Калън не идваха тук, но тонът му загатваше нещо повече – че не им беше позволено, имаха забрана. Отношението му остави странно впечатление в мен, което се опитах да игнорирам без успех.

• 
  Та, Форкс влудява ли те вече?
  
• 
  О, бих нарекла това подценяване – направих гримаса аз. Той се ухили разбиращо.
  

• 
  Искаш ли да се разходим по плажа? – попитах аз, опитвайки се да имитирам начина, по който Едуард гледаше изпод миглите си. Ефекта надали беше наполовина толкова добър, в това бях убедена, но Джейкъб скочи с желание на крака.
  

• 
  Та, ти на шестнайсет ли си? – попитах, опитвайки се да не приличам на идиот, докато пърхах с мигли по начина, по който бях виждала момичетата по телевизията да правят.
  
• 
  Току-що станах на петнайсет – призна той, поласкан.
  
• 
  Сериозно? – Лицето ми бе пълно с фалшива изненада. – Помислих те за по-възрастен.
  
• 
  Висок съм за възрастта си – обясни той.
  
• 
  Идваш ли често към Форкс? – попитах дяволито, сякаш се надявах на „да”. Имах чувството, че звуча като пълен идиот. Страхувах се, че всеки момент ще ме погледне с отвращение и ще ме обяви за измамница, но той продължаваше да изглежда поласкан.
  
• 
  Не много – призна той намръщено. – Но когато завърша колата си, ще мога да идвам колкото си искам – след като си получа книжката – поправи се той.
  
• 
  Кой беше онова момче, с което Лорън говореше? Изглеждаше прекалено възрастен, за да се мотае с нас. – Нарочно се причислих към по-малките, опитвайки се да изясня, че предпочитам Джейкъб.
  
• 
  Това е Сам... той е на деветнайсет – информира ме той.
  
• 
  Какво беше това, което го каза за семейството на доктора? – попита невинно.
  
• 
  За семейство Калън? О, на тях не им е разрешено да идват към резервата. – Той погледна настрани, към остров Джеймс, потвърждавайки това, което ми се стори, че чух в гласът на Сам.
  
• 
  Защо не?
  

• 
  О-па. Не би трябвало да ти казвам това.
  
• 
  О, но аз няма да кажа на никого, просто съм любопитна. – Опитах се да направя усмивката си съблазнителна, чудейки се дали не прекалявам.
  

• 
  Харесваш ли страшни истории? – попита той зловещо.
  
• 
  Обожавам ги – ентусиазирах се аз.
  

• 
  Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли... килетите, тоест? – започна той
  
• 
  Всъщност не – признах аз.
  
• 
  Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп – предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. – Гласът му се снижи.
  
• 
  Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
  
• 
  Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи нагоре.
  
• 
  Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
  
• 
  Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
  
• 
  Върколаците имат врагове?
  
• 
  Само един.
  

• 
  Та, виждаш ли – продължи Джейкъб, - студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на пра-прадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид – те не би трябвало да са опасни за племето. Така че пра-прадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. – Той ми смигна.
  
• 
  Ако не са били опасни, защо тогава...? – Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко насериозно вземах страшната му история.
  
• 
  Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. – Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.
  
• 
  Какво имаш предвид под „цивилизовани”?
  
• 
  Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някакси се издържат с животни вместо това.
  

• 
  Та това какво общо има със семейство Калън? Да не би те да са като студените, които пра-прадядо ти срещнал?
  
• 
  Не. – Той направи драматична пауза. – Те са абсолютно същите.
  

• 
  Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на пра-прадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. – Той се бореше с усмивката си.
  
• 
  И какво са те? – накрая попитах. – Какво точно са студените?
  

• 
  Кръвопийци – отговори той със смразяващ глас. – Вашите хора ги наричат вампири.
  

• 
  Хвана те страх – засмя се доволно той.
  
• 
  Добър разказвач си – похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.
  
• 
  Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.
  

• 
  Не се тревожи, няма да те издам.
  
• 
  Мисля, че току-що наруших договора – засмя се той.
  
• 
  Ще отнеса историята ти в гроба – обещах аз, потрепервайки.
  
• 
  Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Калън работи там.
  
• 
  Разбира се, че няма да му кажа.
  
• 
  Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? – попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
  

• 
  Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? – Повдигнах ръката си.
  
• 
  Яко – усмихна се той.
  

• 
  Ето къде си, Бела – каза Майк с облекчение, прокарвайки ръка приз косата си.
  
• 
  Това гаджето ти ли е? – попита Джейкъб, разтревожен от ревнивата нотка в гласът на Майк. Бях изненадана, че е толкова очевидно.
  
• 
  Не, определено не – прошепнах му аз. Бях невероятно благодарна на Джейкъб, и желаех да го направя възможно най-щастлив. Смигнах му, като се обърнах с гръб към Майк. Той ми се усмихна, възгорден от глупавото ми флиртуване.
  
• 
  Та като си взема книжката... – започна той.
  
• 
  Намини някой път през Форкс. Можем да се помотаем заедно. – Почувствах се виновна като казах това, знаейки, че съм го използвала. Само че наистина харесвах Джейкъб. Той беше някой, с когото лесно можех да се сприятеля.
  

• 
  Къде беше? – попита той, въпреки че отговорът стоеше пред него.
  
• 
  Джейкъб ми разказваше местни истории – обясних аз – Беше много интересно.
  

• 
  Ами – замълча Майк, докато преценяваше внимателно наново ситуацията, като видя задружността ни. – Ще тръгваме – изглежда, че ще завали.
  

• 
  Добре – скочих на крака аз. – Идвам.
  
• 
  Беше ми приятно да се видим отново – каза Джейкъб, и можех да видя, че се подиграваше на Майк съвсем малко.
  
• 
  Наистина беше. Следващият път, когато Чарли идва да види Били, ще дойда и аз – обещах.
  

• 
  Това би било яко.
  
• 
  И благодаря – добавих сериозно.
  

7. КОШМАР

Веднъж влязла в стаята ми, заключих вратата. Разрових се из бюрото си, докато открия старите ми слушалки и ги включих в малкият ми диск плейър. Избрах един диск, който Фил ми беше дал за Коледа. Беше на една от любимите му групи, но те използваха прекалено много бас и крещене за моят вкус. Сложих го на мястото му и се излегнах на леглото си. Сложих слушалките, натиснах копчето за пускане, и усилих звука, докато ушите не ме заболяха. Затворих очи, но светлината все още ми пречеше, затова добавих възглавница върху горната половина на лицето ми.

Концентрирах се много внимателно върху музиката, опитвайки се да разбера думите, да разплета сложната мелодия на барабаните. На третият път като прослушвах диска, знаех всички думи поне до припева. Бях изненадана да открия, че групата все пак ми харесва, веднъж щом свикна с гърмящият шум. Трябва да благодаря отново на Фил.

И проработи. Разбиващата мелодия бе направила мисленето невъзможно – което именно беше целта на цялото упражнение. Слушах диска отново и отново, докато не запях едновременно с песните и накрая не заспах.

Отворих очи, за да се намеря на познато място. Част от мен съзнавайки, че сънувам, разпознах зелената светлина на гората. Можех да чуя разбиващите се в скалите вълни някъде наблизо. И знаех, че ако открия океана, отново ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам шума, но изведнъж Джейкъб Блек беше там, хванал ръката ми, дърпайки ме назад към тъмната част на гората.

• 
  Джейкъб? Какмо има? – попитах го аз. Лицето му беше уплашено, докато ме дърпаше с всичка сила въпреки съпротивленията ми – не исках да влизам в тъмното.
  
• 
  Бягай, Бела, трябва да бягаш! – шепнеше той ужасен.
  
• 
  Насам, Бела! – разпознах гласът на Майк, който ме викаше от мрачните дъбрави на дърветата, но не можех да го видя.
  
• 
  Защо? – попитах, докато все още се дърпах от хватката на Джейкъб, сега отчаяна да видя слънцето.
  

• 
  Джейкъб! – извиках ац. Но той бе изчезнал. На мястото му имаше огромен червеникаво-кафяв вълк с черни очи. Вълкът се обърна с гръб към мен, насочвайки се към брега, козината на раменете му настръхнала, от появилите му се остри зъби се изтръгна ръмжене.
  
• 
  Бягай, Бела! – Майк извика някъде иззад мен. Но аз не се обърнах. Гледах светлината, която идваше право към мен от плажа.
  

Направих крачка напред, крачка към Едуард. Тогава той ми се усмихна, зъбите му остри.

• 
  Повярвай ми – измърка той.
  

Вълкът се хвърли в пространството между мен и вампира, зъбите се целеха към врата му.

• 
  Не! – изпищях аз, изправяйки се рязко в леглото ми.
  

Лампата ми все още бе включена, и стоях напълно облечена с обувките в леглото си. Огледах се, дизориентирана към часовника на скрина ми. Беше пет и половина сутринта.

Изохках, тръшнах се назад и се претърколих върху лицето си, изритвайки ботушите ми. Въпреки това ми беше прекалено некомфортно, за да заспя отново. Претърколих се обратно и разкопчах дънките си, изритвайки ги странно, докато се опитвах да стоя хоризонтално. Можех да усетя плитката в косата ми, неудобен ръб по задната част на черепа ми. Обърнах се на другата страна, махайки ластика и бързо разресвайки с пръсти плитката ми. Върнах възглавницата върху очите ми.

Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Подсъзнанието ми бе извикало точно образите, които отчаяно бях опитала да избегна. Трябваше да се изправя срещу тях сега.

Седнах и главата ми се завъртя за момент, докато кръвта се разнесе надолу. Едно по едно, помислих си аз, щастлива да отложа нещата доколкото е възможно. Взех хавлията си за баня.

Въпреки това душът не продължи наполовина толкова дълго, на колкото се надявах. Дори след като се мотах, докато изсуша косата си, не ми бяха останали неща за правене в банята. Увита в хавлия, се върнах в стаята ми. Не знаех дали Чарли още спи или вече е заминал за работа. Отидох да погледна през прозореца си и открих, че патрулката я няма. Отново на риболов.

Облякох се бавно в най-удобните ми дрехи и си оправих леглото – нещо, което никога не правех. Не можех да го отклагам повече. Отидох до бюрото си и включих старият компютър.

Мразех да използвам интернета тук. Модемът ми беше абсолютна антика, услугите на сървърът ми под нормата – самото набиране отне толкова много време, че реших да си взема купа с корнфлейкс, докато чакам.

Ядох бавно, предъвквайки всяка хапка внимателно. Когато приключих, измих купата и лъжицата, изсуших ги и ги прибрах. Краката ми се влачеха, докато се качвах по стъпалата. Отидох до диск плейъра си първо, взимайки го от земята и като го поставих точно в центъра на масата. Издърпах слушалките си и ги прибрах обратно в чекмеджето. След което пуснах същият диск и го намалих така, че музиката да звучи само като фон.

С още една въздишка се обърнах към компютъра ми. Естествено, екранът се бе покрил с рекламни прозорчета. Седнах на твърдият си сгъваем стол и започнах да ги затварям едно по едно. Евентуално минах на любимата ми търсачка. Затворих още няколко прозорчета и написах една дума.

Тогава открих един обещаващ сайт – Вампири от А до Я. Изчаках търпеливо да зареди, бързо затваряйки всяка реклама, която светнеше на екрана. Накрая страницата бе излязла – семпъл бял фон с черен текст, с академичен вид. Два цитата ме поздравиха на главната страница:

Преглеждах внимателно описанията, като търсех нещо, което ще ми прозвучи познато, едно на ръка правдоподобно. Изглежда митовете за вампири циркулираха най-вече около красиви жени като демони и малки деца като жертви – също така и приличаха на конструкция, която обясняваше високата смъртност на децата и даваше извинение на мъжете за изневяра. Много от историите включваха безтелесни духове и предупреждения за неподходящи погребения. Нямаше много, което да звучеше като филмите, които бях гледала, и само някои, като ивритското естри и полското юпиер, бяха преокупирани с пиенето на кръв.

Само три статии уловиха истински вниманието ми: румънското вараколаци, могъщо неживо същество, което се появяваше като красив, блед човек, и словашкото нелапси, създание толкова силно и бързо, че можело да изколи цяло село за един час след полунощ, и още едно, Stregoni benefici.

За последното имаше само едно малко изречение.

Общо взето обаче, съвсем малко съвпадаше с историите на Джейкъб или моите собствени наблюдения. Направих малък каталог в главата си, докато четях и внимателно сравнявах с всеки един мит. Скорост, сила, красота, бледа кожа, очи, които си менят цвета, и критерията на Джейкъб – кръвопийци, врагове на върколаците, със студенокръвни и безсмъртни. Имаше много малко митове, които съвпадаха дори с един фактор.

И имаше друг проблем, един който си спомних от малцината страшни филми, които бях гледала и бях подпомогната от тях за днешното четене – вампирите не можеха да се показват на слънчева светлина, слънцето щеше да ги изгори до пепел. Спяха в ковчези по цял ден и излизаха само нощем.

Раздразнена, изключих компютъра от главното копче, без да дочакам да затворя нещата както трябва. Въпреки гневът ми, почувствах непреодолим срам. Всичко беше толкова глупаво. Стоях в стаята си и търсех информация за вампири. Какво ми ставаше? Реших, че цялата вина принадлежи на Форкс – и на целият пропит Олимпийски полуостров, в този ред на мисли.

Трябваше да изляза от къщата, но нямаше място, на което исках да отида, което да не включваше три-дневен път с кола. Все пак обух ботушите си, несигурна на къде съм се запътила, и слязох долу. Навлякох палтото си, като проверих времето и излязох през вратата.

Беше заоблачено, но не валеше още. Не обърнах внимание на пикапа ми и тръгнах на изток пеша, пресичайки двора на Чарли към нахлуващата от всякъде гора. Не отне дълго време, докато изгубих къщата и пътя от поглед, като единственият звук бе джвакането на мократа земя под краката ми и внезапните писъци на сойките.

Имаше тънка като панделка пътечка, която водеше из гората тук, иначе нямаше да рискувам да се разхождам сама по този начин. Чувството ми за ориентация беше безнадеждно – можех да се изгубя и в не чак толкова благоприятни условия. Пътеката водеше все по-навътре и по-навътре, най-вече към изток, доколкото можех да кажа. Виеше се около смърчовете и бучинишите, околото тисовете и кленовите дървета. Съвсем бегло знаех имената на дърветата около мен, и всичко благодарение на Чарли, който ми ги бе показвал от прозореца на патрулката преди време. Имаше много, които не познавах, и други за които не бях сигурна, защото бяха прекалено покрити със зелени паразити.

Следвах пътеката дотолкова, доколкото гневът към себе си ме караше да се движа. Когато започна да изчезва, намалих крачка. Няколко капки паднаха от балдахините над мен, но не можех да съм сигурна дали е започнало да вали или имаше останали локвички от вчерашният ден, издигнати високо между дърветата, поправяйки си път обратно към земята. Наскоро паднало дърво – а аз знаех, че е наскоро, защото не бе изцяло покрито с мъх – почиваше срещу стъблото на един от братята си, създавайки малка захлупена пейка, само на няколко безопасни крачки от пътеката. Прекрачих внимателно папратите, като внимавах якето ми да е между влажната седалка и дрехите ми, като облегнах забулената си глава назад към живото дърво.

Не трябваше да идвам тук. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Тъмнозелената светлина на гората прекалено много ми напомняше на сцената от сънят ми, за да позволи на умът ми да си почине. Като го нямаше звукът на мокрите ми стъпки, тишината беше пронизителна. Птиците също бяха притихнали, капките се увеличаваха бързо, значи навярно валеше горе. Папратите стояха по-нависоко от главата ми, сега като бях седнала, и знаех, че ако някой мине по пътеката на няколко крачки от мен, изобщо няма да ме види.

Тук сред дърветата беше много по-лесно да повярвам на абсурдните истории, които ме засрамиха на затворено. Нищо не се бе променило в тази гора през изминалите хиляда години, и митовете и легендите на стотици различни страни изглеждаха много по-вероятни в зелената мъгла, отколкото в подредената ми стая.

Насилих се да се фокусирам върху двата жизненоважни въпроса, на които трябваше да отговоря, но го направих с нежелание.

Първо, трябваше да реша дали казаното от Джейкъб за семейство Калън бе истина.

Веднага умът ми отговори с гръмогласно „не”. Беше глупаво и болезнено да се занимавам с такива глупави галантерии. Но какво, тогава? запитах се аз. Нямаше рационално обяснение за факта, че бях жива вмомента. Отново направих списък с нещата, които бях забелязала – невъзможната скорост и сила, цветът на очите, който се менеше от черно до златисто и обратно, нечовешката красота, бялата, студена кожа. И още – малки неща, които бях осъзнала бавно – как като че ли никога не ядяха, смущаващата грация, с която се движеха и начинът, по който той понякога говореше, с непозната напевност и фрази, които повече отиваха на стилът на роман от началото на миналият век, отколкото на класната стая в двадесет и първи век. Той бе избягал от час, когато вземаха кръвните групи. Не беше отказал за екскурзията до плажа, докато не му бях казала къде ще ходим. Той сякаш знаеше какво си мислят всички... освен мен. Беше ми казал, че той е лошият, опасен...

Можеха ли Калън да бъдат вампири?

Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалните оправдания, които се разиграваха пред невярващите ми очи. Дали било историята на Джейкъб за студените или супергеройската ми теория, Едуард Калън не беше... човешко същество. Той беше нещо повече от това.

Така че – може би. Това трябваше да ми свърши работа засега.

И най-важният въпрос от всички останали. Какво щях да правя, ако се окажеше истина?

Ако Едуард беше вампир – почти не можех да се накарам да си помисля думата – тогава какво щях да правя? Да кажа на някой друг определено не беше опция. Не можех сама на себе си да повярвам – пък какво оставаше за останалите.

Само две възможности ми се сториха практични. Първата беше да послушам съвета му – да бъда умна и да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и да продължа да го игнорирам, доколкото мога. Да се преструвам, че имаше дебела преграда между нас в единственият час, който карахме заедно. Да му кажа да ме остави на мира – и този път да го кажа наистина.

Обхвана ме внезапна агония от отчаяние, когато обмислих тази алтернатива. Умът ми отхвърли болката, бързо прескачайки на другата възможност.

Можех да не правя нищо различно. Все пак, ако той беше нещо... лошо, досега да ми е направил нещо. Всъщност, щях да бъда вдлъбнатина в калника на Тайлър, ако той не бе реагирал толкова бързо. Толкова бързо, спорех със себе си, че може да са били чисти рефлекси. Но ако е рефлекс за спасяване на животи, колко лош може да е? възразих аз. Главата ми се въртеше в кръг без отговори.

В едно нещо обаче бях сигурна, ако бях сигурна изобщо в каквото и да е било. Тъмният Едуард от сънят ми снощи бе отражение на страхът от думите на Джейкъб, а не от самият Едуард. Дори тогава, когато извиках в ужас от скока на върколака, не от страх за вълка се появи писъкът „не” на устните ми. Беше страх, че той може да пострада – дори когато ме викаше с острите си зъби, аз се страхувах за него.

И знаех, че точно там се крие отговорът ми. Не знаех дали имам шанс, всъщност. Вече бях загазила прекалено много. Сега като знаех – ако знаех – не можех да направя нищо за ужасяващата ми тайна. Защото когато си помислих за него, за гласът му, за хипнотизиращите му очи, магнетичната сила на характера му, не исках нищо повече от това да бъда с него. Дори и ако... но не можех да мисля. Не и тук, сама в тъмната гора. Не и докато дъждът замъгляваше като здрач изпод балдахините и ситнеше като стъпки по земята. Потреперах и се изправих бързо от скритото си местенце, разтревожена, че пътеката някакси е изчезнала с дъжда.

Но тя беше там, безопасна и видима, проправяйки си път през мокрият зелен лабиринт. Последвах я прибързано, дръпнала качулката ниско над лицето ми, като започвах да се изненадвам, докато почти бягах между дърветата, колко съм се отдалечила. Започнах да се чудя дали ще изляза някъде или следвах пътеката по-навътре в затвора на гората. Въпреки това преди да се паникьосам много, започнах да виждам светлината през отвора на клоните. И след това можех да чуя кола да преминава през улицата, поляната на Чарли изтегнала се пред мен, къщата ме мамеше, обещавайки ми топлина и сухи чорапи.

Беше вече обяд, когато се прибрах. Качих се горе, за да се преоблека в джинси и тениска, тъй като щях да стоя вътре. Не ми отне много време да се концентрирам върху задачата ми за деня, есе върху „Макбет”, което трябваше да предадем до сряда. Започнах да нахвърлям доволно черновата, по-спокойна отколкото се бях чувствала от... е, всъщност от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.

Това обаче винаги е бил моят начин. Правенето на решения беше болезнената част за мен, частта върху която агонизирах. Но веднъж щом решението бе направено, просто го следвах – обикновено с облекчение, че изборът е направен. Понякога облекчението бе покварено от отчаяние, като решението ми да се преместя във Форкс. Но пак беше по-добре отколкото да се боря с алтернативите.

Решението беше абсурдно лесно за понасяне. Опасно лесно.

И така, денят бе тих и продуктивен – завърших есето си малко преди осем. Чарли се прибра вкъщи с голям улов, и аз си напомних мислено да купя книга с рецепти за риба, докато съм в Сиатъл следващата седмица. Тръпки ме побиха по гръбнака, когато се сетех за това пътуване, които не бяха по-различни от онези, които чувствах преди разходката ми с Джейкъб Блек. Би трябвало да са различни обаче. Би трябвало да ме е страх – знаех си, че трябва, само че не чувствах правилният тип страх.

Спах безсънно тази нощ, изтощена от ранният старт на денят ми и от оскъдният сън предишната вечер. Събудих се, и за втори пък откакто бях във Форкс, посрещнах жълтата светлина на слънчевият ден. Изприпках до прозореца, поразена да видя, че почти нямаше облаци на небето, а онези, които все пак бяха там, представляваха малки пухчета, които надали носеха някакъв дъжд. Отворих прозореца – изненадана, че се отвори толкова тихо, без да скърца, тъй като не е бил отварян от кой знае колко години – и вдишах сравнително сухият въздух. Беше съвсем топло и почти нямаше вятър. Кръвта беше живнала във вените ми.

Чарли приключваше със закуската, когато слязох долу, и той бързо се зарази от настроението ми.

• 
  Навън е страхотен ден – изкоментира той.
  
• 
  Да – съгласих се аз, ухилена.
  

Изядох жизнерадостно закуската си, докато наблюдавах вихрушката от прашинки на слънчевите лъчи, които се процеждаха от задният прозорец. Чарли се сбогува с мен и можех да чуя отпрашващата патрулка. Поколебах се по пътя за вратата, с ръка на палтото ми. Щях да изкуша съдбата, ако го оставех вкъщи. С въздишка го метнах на едната си ръка и излязох на най-ярката светлина, която бях виждала от месеци. С помоща на много смазка, успях да сваля и двата прозореца на пикапа до долу. Бях една от първите, които пристигнаха на училище – дори не бях проверила часовника в бързината си да изляза. Паркирах и се отправих към рядко използваните пейки от южната страна на закусвалнята. Пейките все още бяха леко влажни, затова седнах върху якето си, доволна че ми е послужило за нещо. Домашните ми бяха готови – резултат от скучен социален живот – но имах някои задачи по тригонометрия, за които не бях особено сигурна, че са верни. Извадих прилежно учебника си, но по средата на проверката на първата задача, започнах да се размечтавам, докато гледах слънчевите лъчи да се процеждат през дърветата. Рисувах си разсеяно в полето на домашното ми. След няколко минути внезапно осъзнах, че бях нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледаха от страницата. Изтрих ги бързо с гумичката.

• 
  Бела! – чух да вика някой, който звучеше като Майк.
  

• 
  Здрасти, Майк – казах аз, като му махнах, като ми бе невъзможно да бъда флегматична в такава сутрин.
  

• 
  Досега не бях забелязал – в косата ти има червено – изкоментира той, улавяйки измежду пръстите си кичур, който се вееше от лекият бриз.
  
• 
  Само на слънцето.
  

• 
  Страхотен ден, не е ли?
  
• 
  Моят тип ден – съгласих се аз.
  
• 
  Какво прави вчера? – Тонът му бе малко прекалено собственически.
  
• 
  Най-вече работех върху есето си. – Не добавих, че вече го бях завършила – нямаше причина да ставам самодоволна.
  

• 
  Оо, да – това беше до четвъртък, нали?
  
• 
  Ъм, до сряда, струва ми се.
  
• 
  Сряда? – намръщи се той. – Това не е на добре... Твоето за какво е?
  
• 
  Дали отношението на Шекспир към женските герои е сексистко.
  

• 
  Предполагам, че ще трябва да поработя върху него тази вечер – каза той унило. – Щях да те попитам дали искаш да излезем.
  
• 
  Оу – хвана ме неподготвена. Защо вече не можех да водя нормален разговор с Майк без да отива в неприятна посока?
  
• 
  Можем да отидем на вечеря или нещо подобно... и ще го доизмисля по-късно. – Той ми се усмихна с надежда.
  
• 
  Майк... – Мразех да се забърквам в такива неща. – Не мисля, че това е най-добрата идея.
  

• 
  Защо? – попита той, очите му нащрек. Мислите ми се въртяха около Едуард, чудейки се дали и той си мисли за същото.
  
• 
  Мисля че... и ако повториш на някой това, което ти казвам сега, с радост ще те пребия до смърт – заплаших аз, - но мисля, че това би наранило чувствата на Джесика.
  

• 
  Джесика?
  
• 
  Сериозно, Майк, ти да не си сляп?
  
• 
  Оу – издиша той – явно изумен. Възползвах се от това, за да се измъкна.
  
• 
  Часът ще започне, а аз не бива да закъснявам отново. – Събрах учебниците си и ги натиках в чантата ми.
  

Когато видях Джесика по тригонометрия, тя бълбукаше от ентусиазъм. Тя, Анджела и Лорън щяха да ходят тази вечер в Порт Анджелис на пазар за рокли, по случай танците, и искаше да дойда с тях, въпреки че нямах нужда от рокля. Не можех да реша. Щеше да бъде приятно да отида извън града с приятелки, но Лорън щеше да е там. И кой знае какво щях да правя тази вечер... Но това определено беше грешният път, по който да се шляе умът ми. Разбира се, че се радвах на слънцето. Но не това беше причината за еуфоричното ми настроение, не беше дори близко.

Така че й дадох неопределен отговор, като й казах, че трябва първо да говоря с Чарли.

По целият път към испански тя говори само за танците без прекъсване, дори и след като часът свърши с пет минути закъснение, и бяхме на път за закусвалнята. Бях прекалено изгубена в собственото си безумно очаквана, че не разбрах много от това, което тя каза. Бях болезнено нетърпелива да видя не само него, но и останалите Калън – за да ги сравня с новите подозрения, които бяха завладели главата ми. Докато престъпвах прага на закусвалнята, почувствах първият истински трепет на страх да пробягва надолу по гръбнака ми и да се застоява в стомаха ми. Дали щяха да разберат за какво си мисля? И тогава едно друго чувство ме разтърси – дали Едуард щеше отново да ме чака да седна при него?

Както и беше рутината ми, първо погледнах към масата на Калън. Пристъп на паника обхвана стомахът ми, когато осъзнах, че е празна. С изчезваща надежда, очите ми претърсиха останалата част от закусвалнята, надявайки се да го открият сам, очакващ ме. Мястото беще почти претъпкано – бяхме закъснели заради испанският – но нямаше и следа от Едуард и семейството му. Неутешимостта ме завладя с парализираща сила.

Влачех се зад Джесика без изобщо да се преструвам, че я слушам.

Бяхме закъснели достатъчно, така че всички от нашата маса вече бяха там. Избегнах свободното място до Майк, в полза на това до Анджела. Смътно забелязах как Майк издърпа стола учтиво за Джесика, чието лице грейна в отговор.

Анджела ми зададе няколко тихи въпроса за есето по „Макбет”, на които отговорих доколкото естествено можах, докато потъвах надолу в мизерия. Тя също ме покани да изляза с тях тази вечер, и този път се съгласих, улавяйки се за всяко нещо, което можеше да ме разсее.

Усетих, че съм се държала за последното си парченце надежда, докато влизах в кабинета по биология, видях празното място и почувствах нова вълна на разочарование.

Останалата част от деня премина бавно и безрадостно. По физическо имахме лекция за правилата на бадминтона, следващото мъчение, което ми бяха избрали. Но това поне означаваше, че ще стоя и ще слушам, наместо да се препъвам на терена. Най-хубавата част беше, че треньорът не успя да приключи лекцията, което означаваше, че щеше да ми се размине и утре. Без значение, че вдругиден щяха да ми връчат ракета преди да ме пуснат сред останалите от класа.

Радвах се, че напускам училищната територия, така че щях да съм свободна да се цупя и тъгувам преди да изляза вечерта с Джесика и компания. Но точно след като влязох през вратата на къщата на Чарли, Джесика се обади, за да отмени плановете ни. Опитах се да бъда щастлива, че Майк я е поканил на вечеря – наистина изпитах облекчение, че той най-накрая загря какво става – но ентусиазмът ми звучеше фалшив дори в собствените ми уши. Тя пренасрочи пазаруването за утре вечер.

Това ме остави с малко неща за разсейване. Рибата се мариноваше за вечеря, имаше останали салата и хляб от предишната вечер, така че нямах много за правене тук. Прекарах един съсредоточен половин час върху домашните, но скоро бях приключила и с тях. Проверих и-мейла си, прочитайки многобройните писма на майка ми, които ставаха все по-резки като се стигнеше до най-новото писмо. Въздъхнах и напечатах бърз отговор.