Звездата на изток

СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ

Тук, всред пустинята, където само безкрайни мъглявости от огнени лъчи ограничават хоризонта, където само лазурът надвесен като жарка птица на Оазиса, гледа с огнено око и говори на душата с жарки лъчи, там в тази пустиня, където се говори само с небето, звездите и цветята, ручейките и сладкопойните птици, обитава още изоставе- ният Орос. Картината е печална, макар и въз вишена за духа. Има нещо, което гори в тази пещ, но то е начало, което стопля стените, за да опече приготвеното и вкиснато вече тесто. Нещо се готви в тази далечна пустиня на живота, което се крие за обикновения

наблюдател... А там, зад пустинята, никой не подозираше нищо и животът извършваше еволюцията на бурни вихрове, борби, плачо- ве и сълзи, пирове и разкоши - че там царе- ше онази сила на израждането, която се бори с образите на собствените си творения от кумири, сатани, демони и велзевули... Там беше станал цар Антихрист и слънцето видя това и се спусна като огнени лъчи, и създаде пустиня, а тази пустиня създаде Оазис, а този Оазис - Орос, Спасител на света.

Предтечи на ден са тези зари, нима не е ясно, след бурите идват слънчеви зари за земята, нима Духът ще остане нечут там, където хиляди въздишки се носят и хиляди ръце протягат своя поглед към безконеч- ността, защото, когато човек загуби всичко земно, тогава се отправя към безконечието и то, празно до тогава в ослеплението, се оживява - пространството, което всички наричаха празно, се спуска като живот, свива се като вихър винтообразен и слиза на земята, и там, където слезе, става пустиня, Оазис... така Празното пространство спасява падналите Ангели от небето под Божестве- ния престол.

О, човеци, вие ще бъдете спасени, нима не предвкусвате зарите на новоизгряващото слънце, това е, ето кой:

И спусна се огън и жар тогава, и ме осени, едно сияние проряза простора, изникна нов свят от звукове и песни, отвори се нова вселена от звукове и дивни хармонии на цветя, които пеят, защото цъфтят, които разтварят устните си, защото пеят – разтва- рят ги на Единната Уста, която ги целува чрез трепети от надежда на вечна сладина, от сила на безкрайно сияние на блясък, от могъщество и всезнание. Нима има нещо, което да не зная? Отвориха се всички прохо- ди и всички сводове откриха своята врата, и видях там Единната Истина, видях всички ручеи, произтичащи от този Велик Извор на мъдростта, нима има нещо, което не зная! Аз се хвърлям в коронката на красивото цвете и то ми говори: „Нима не ме познаваш?" - О, зная те, любов моя, светлост моя, но там има мъгли на хоризонта и цветчето чу моите думи и ме обгърна с мирис, и ме забули, и люлки направи, и зефири духнаха, и ме отнесоха на онзи ран сутринен шар - Нейното Слънце. „Ето, каза цветчето, от тук всички мъгли са прозрачни". То ме научи и сега всичко зная, защото зная къде да отида, откъде да погледна, когато искам да зная. Всяко нещо има своята по-висока точка, от която то се вижда в истинското си величие и блясък. И качих се на Твоето Слънце, и видях в Твоето Сърце, в Твоята Градина цветя бера и от Твоя Венец късам листенца, и тези листенца стават прозрачни, когато ме видят, разтварят своите хиляди двери и ръце протягат: „Влез, влез, о, Певец Вечний, ний сме слова на мелодии, звукове на хармонии, влез с лирата си и всеки тон ще стане отвор, и когато се слеят, ти ще станеш листо от Нейната Роза, и зефирът ще те отнесе там, където се пада в огън на Роза от жар и блаженство. О, Певец Вечний, листо си, когато седнеш с лирата си и запееш песен за Розата, а отвор си мой от хилядите, когато Роза станеш в Нейните обятия..."

Нима има нещо да не зная?

Когато ручеите шумят, те говорят за мене: „Вечний Сине на Слънцето", когато розите миришат, те говорят за Нея: „Обича го, затова всичко му даде"... И протягат ръце розите, и разтварят обятия ручеи, и викат: „Ела, Сине на Слънцето, ти си целувка, защото целувка свети на лицето ти, а ние за целувки живеем, за целувки издаваме мирис и хладина". Това беше тогава, когато Тя ме направи слънце и го тури като любовна жар в моето сърце, и то се разтвори и видях, че от него излезе Тя, Царица на Красотата, Устата, румената, розова уста на любовта, и като се загуби в хоризонта, оживи го и стана безконечност, и така аз светя в Нейния простор. Нима в сърцето ми досега си живяла, о, Царице на моята светлост. „Ти целуна вчера онази роза там, която цъфтеше, и това беше твоят пръв и последен грях, твоето първо и последно падане. Аз ти се разсърдих и затова излязох от сърцето ти, защото ти целуна розата, частица от Моята гръд. Аз те обичам, о, неверний, и плача сама отгоре. Звездите са Моите диамантени сълзи и бурите - Моите ридания, обичам те, затова се разширих и те чакам ти сега да дойдеш при Мен. Аз, която излязох от твоето сърце, но оставих знака на Моята обич-слънцето". И впуснах се към простора, съзнах грешката и престъплението си, но той беше празен, уви! И заплаках за пръв път, сълзи аз пророних - и тръгнаха реки, и станаха моря, и се набраха океани от тъги, и Тя разбра, че не мога да я видя, и тогава празното пространство се покри със слънца, звезди, планети, поля, треви, цветя. „Да ме видиш, така дойдох при тебе, о, Сине на Слънцето!"

И това чух, когато всичко ме беше оставило, когато моят хранител Хронос, моята майка Психея и моята сестра Венера не бяха вече при мен, когато и Тя изчезна от моя сън, тогава чух това. О, кажете, има ли нещо да не зная? Там се разтварят океаните в дъното на моята душа и гледам как се преливат в канали и загубват се тези води на безбре- жието, отделя се земята от водата и ново небе се отваря, за това ново небе говоря сега, това, на което Тя е слънце, на което е прос- тор, пък аз слънце, слънцето на любовта, просторът на целувката, която сега ме люлее по Нейната гръд на блаженството и свива сърцето, и свива моето дихание, и аз се загубвам, защото Тя цари там, където се нещо твори - твори се яйце, и ако аз съм Яйцето, тогава има ли нещо преди мен създадено или след мен, което да не е яйце? Ако аз съм зародиш, тогава има ли нещо, което да не е минало през моя всевиден глед, удар, който да не е ударил моето зародишно сърце? О, кажете, има ли нещо да не зная? 0, вий звезди, цветя, моря - вий всички се преливате в моята река от огън, която тече и се скрива в Светая Светих на тази, името на която не мога да изкажа, защото ще се запали всемирът - огън е, но не от пламъци, а жари на сладост, която се свива и поглъща, и всичко прави пространство празно - мълчете тогава, не ми говорете за Нея, но кажете има ли нещо да не зная?
СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ (идва внезапно)

Да, има! Ти тук, в твоя Оазис говориш само с цветята, тревите, звездите и твоят поглед се губи в пустинята на безконечността, но това не е всичко - тази, която видя и отнесе сърцето ти, знаеш ли какво направи от него?

Цветя, ручеи, морета, звезди, слънца...

Не само това, а и още нещо.

Кажи!
СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ

И сърца. От хилядите частици на твоето сърце Тя направи от всяка частица сърца и като ги разпиля из простора, те се посипаха като дъжд и паднаха по поляните - частиците на твоето сърце.
ОРОС

Защо това, о, небесни жителю, кажи!

Защото ти целуна онази роза пред зори, първия ден, след като Тя те събуди - Тя, Розата на Всемира, а ти целуна розата на твоя Оазис - и ти забрави, че нямат Сърце, и от тази целувка се родиха цветя без сърца... там сега зад тази пустиня има рози само със сърца - твоите, от твоето сърце частиците. Иди ги събирай и когато съставиш пак твоето сърце, и забие за Нея, тогава Тя с румена заря ще ти се усмихне, ще отвори новия простор за Царя - Небесната царица.

Тъмни и неразбрани са думите ти, Херувиме.

Нали казваш, че всичко знаеш, помисли. (Отива си внезапно, както е дошъл.)

Спуснете се, о, песни! Нека вашите хармо- нии да бъдат моите другари тук, когато небето издига своите криле над мен и не ми говори с думи, а само зари ми праща, лъчи, сияния и безконечности. И птиците пеят там в скритите дъбрави, всичко пее за нещо, но какво? И сега, когато аз ще захвана да пея, има ли кой да ме попита: защо пееш, о, извадено сърце, защо се раздираш, о, празна гръд, защо ридаеш, о, безгласна уста, защо проливате сълзи, о, пустинни очи! - Тук, където няма очи, защото светлината гледа, където няма уста, защото просторът говори, където няма глас, защото безконечността пее Тук няма да пея, за кого ще преливам слад-ките звуци, за Нея ли, Тя, която е Песен!... Натам, натам!... Където има много уста, очи, ръце, сърца - където ще ме чуят сърцата от моето сърце, Тя го обича, затова го взе, взе само него, но Мен Тя иска, мене и нямаше как да ме превземе, тази хитра Магьосница на Лазура, пръсна го моето сърце и то заплака, и когато отида сега да го утешавам, Неин ще съм, защото Тя във всяка частица се скри (безконечната) хитра Магьосница на Лазура. Херувимът не ми каза това, но знам го това и тук е така, това е Тя, всепроницае- мост е, моята, която там сега ме вика, и чува ли моя глас, че моето сърце е там и бие, и вика: „Спаси ме, спаси ме". Илюзия, но стъпало; стъпало, но сълза; Истина, но тъга; тъга, но целувка от Нея - вездесъщността, тази, която тук като пустиня ме гори, а там иде като слово, като песен да ме изгаря, като знание от могъщество и плам.

О, свята Пречистеност, нима само за една целувка на една роза, която не беше Ти, ще се завърти цял век за моето изкупление! Аз целунах розата, защото мислех, че е Твоята уста, уви! Какво направих, какво! Но това отдавна беше, сега е чиста моята уста, трепти от лъчи на святост и моите мисли са рози, а розите са моите песни, а слънцата - моите корди, но няма, няма тук да пея! Затваря се сърцето без Сърце. Устата се затварят без целувка, тази, която там ме вика. Ето, чувам гласа й, чувам безмълвния й глас, всичко мълчи - и просторите, и цветята, и реките..., мълчи, само тази дивна хармония се чува и се приближава...
(Вижда се далече Светещият Херувим как се приближава между дърветата и цветя- та за Орос невидим, пее с тих, мелодичен, небесен глас).
ОРОС

Песни, които никога не съм чувал, мелодии, които люлеят цветята и те стават листа, и тези листа ме обкръжават - цвят ме правят. О, колко е сладко да бъдеш цвят, когато Тя пее чрез своята лира! Хармонии, които никога не са били като мълнии, които пращат бури, а те капки светли дъжд, в Нейните лъчи диаманти ме окръжават. О, колко е мило да бъдеш дъждовни капки, когато Тя те милва чрез устата на словото си -песен безбрежна на ръка, която те гали вечно, ръка красива и нежна. Слизаха като вълни тези гласове от Нейната лира и всяка вълна ме издигаше и слагаше при някой цвят, и леко, едвам чувам проговаря: „Седни тук, почини си...", и цветчето се разтваряше: „Ето коронката на Светая Светих, искаш ли да влезеш?" Един лъч излизаше от там и пронизваше сърцето ми, меч огнен, и аз протегнах ръце, и цветето стана на дева..., виждал съм някъде това същество... Колко си красиво, о, велико създание на моите мечти! „Нима ти, отговаря ми то, не си хубав, ти, от жар тежина, която свиваш просторите в стени и там затваряш нещо, и то става център на огън... О, вулканите само говорят за това! О, колко си сладък ти!" И когато песента слиза от небето, тя само за него говори, виждам, жар е, любов и излияние, но защо ражда образи на жени, защо създава образи на момци, светли, свежи, силни, обятни - Двойствена е песента, която слиза от небето, с две ръце е и те се протягат и казват на едната страна: това си - той, а другата на другата страна: това си - тя - елате! Ето я ръката, която ме вика. Накъде? Хиляди образи се изпречват пред мен: обятия, нежност, устни, очи..., о, мила песен, ти, която слизаш само от горе, кажи къде е Тя?

Ето ме, дойдох, защото ме повика, от цветчето излязох, образ на твоята мечта, кажи има ли нещо по-красиво от мен, за теб дойдох, да облажавам минутите на твоето усамотение, има ли нещо по-милозливо от това?

О, мил и най-красив образ на цветята! Ангел, слязъл от Ангелите, ако си цвете, влез в розата, от която си излязла, груба е ръката ми за твоята нежност, студени са устните ми за твоята ароматна уста, очите ми се стопяват от твоя поглед и стават тъмнина, и те обкръжава сиво платно..., о, не изчезвай така, обятията не са още за тази ефирност на женския лик...

Невинний, чистий Оросе, ти си дете, говориш с мечти и това, което мечтаеш, изразяваш го с думи. Отвори си очите, аз не съм небесно същество, жена съм земна, не виждаш ли моите чари!

O, не, цвете на цветята, твоят мирис, зная го, от короната излиза, там се крие, скромна е твоята осанка и ще се зачерви, ако те уловя.

ВЕНЕРА

Земя съм, не море, земя с брегове и прегръщам океани, о, ти, сладки изворе на вечните води на блаженствата. Ела, виж - не съм роза, а нещо по-хубаво от цвете, в мен вее друг живот и трепети.

Когато слънчевият ран лъч слиза над розата, тя се разтваря, аз не съм лъч, о, ефирно видение на моята трепетна душа - ти си простор, о, влез в лазура, от който излезе, ти, сладко пиле на огнени криле, иди си, иди!

ВЕНЕРА

Оросе, дете си невинно още, младо, не отказвай това, което гаси огньове, това, което ражда блясък в земна тъмнина.

И когато слънчевият лъч в здрач хвърли последен поглед на земните поляни, покрити с цветя, розата свива листенцата си, скрива коронката на Светая Светих, аз съм захождащо слънце, аз, новородений, мъж вечний. Увий коронката си, о, земна красота и чар - виждаш ли там в небосвода, където се загубиха две светли звезди, всякога заедно, и те имат коронка, но безконечни са нейните стени, нейните поляни не са покрити с треви и цветя, а със звезди и слънца, кажи коя си.

Царица на земната красота. Урания ме изпрати, да ти напомням за Нея. Иди, каза Тя, нека да те обича, от где иначе ще знае, що съм Аз и колко съм красива? И слязох, името ми е Венера.

Не си ти за пустинята, о, цвете на морските вълни, Тя моята Урания, за там те изпрати, иди си по земните брегове и полета, не си ти за погледа, който видя Нея, ти си за този, който не може да види Урания, да, за него подкрепа си, но когато Тя се яви сама, нима ти ще можеш вече да заместиш хубостта й!

Тя е Небесна Жена, а ти си още тук, на Земята, макар и в кътчето на усамотението - не ме отхвърляй, о, дете! Знаеш ли живота, познаваш ли го ти, труден е много, борба, трънлив е. Вълните се блъскат в океана, аз съм бряг, ако не бях аз, нима океанът нямаше да бъде само една разлята маса без вълни?

Виждаш ли там горе онези светли точки - слънца са, брегове - за тази любов, която Урания присади в сърцето ми, тя се разлива, океан е и тя, но безкраен, и бреговете, къде си блъска вълните този океан на небесната любов, са тези светли точки, коронки от Нея. 0, ако знаеш що е Тя, не би ми говорила така. Тя се свива от сладост в сърцето ми, когато моята вълна я удари, а се разтяга в болка, когато аз излизам като лъч от Нейната гръд - о, ти не знаеш, че Тя е навсякъде и моето сърце става слънце - бряг, когато се докосна до Нея, само до Нея... А когато навлезе в Нейните цветни входове, там, където само целувки от Богини и милувки от Богове живеят - трепети на слънчеви царе, знаеш ли що е там? Иди си, Венеро, иди си, о, красота земна, че ти си капка от огън, която яде и прави рана, а Тя е океан от балсам, който оздравява -зараснаха раните от твоите капки, ето ги, малки белези има, това са порите на кожата, дупки от твоите огньове... стига, стига ями! Нека изчезне всяка междина, която дели - в Едното, в Едното!...

Сълза е земята и само аз имам цветно платно, с което те изтривам, ела, о, човек земний и ти, новородений, горчива е съдбата на самотника в стените на покоя, о, ти не знаеш каква е мъка - не отричай, загубен си!

Сълзи са частиците на моето тяло и те падат като капки по земните полета, но виждаш ли там, зад облака слънце свети, неговите лъчи пресушават тези капки, които изпарени си отиват, като оставят по цветята само по една целувка от благодат - щастлив е този, когото Тя повика, той полита стремително, като оставя всичко, що притежава, лек, чист при лазура, тогава към Нейните обятия на лазур безконечен.

Малко мило дете, аз те обиквам все повече, позволи ми да живея тогава до теб така неразделно и вечно.

Твоят образ вече е в моето въображение печат и всичките твои грации и красоти, и всички твои сладости и светлини... Защо ще останеш при ефирний, който без тела живее, о, там иди, светла жена, и облечи по-леки облекла, и тогава, когато станеш Богиня от Нейната снага, ти няма да искаш позволение от мен да си до мен, защото ще бъдем вечно всички заедно. В твоите думи има желание, а там, където има желание към нещо, освен Едното, не е моя обич, ни мъдрост, ни сладина.

Ах, колко съм нещастна тогава, къде да отида аз, която само за теб слязох тук!

Там иди, където и аз ще отида трети ден от днес -натам - там в живота, където твоите сестри надянаха грубата дреха, като покриха отдавна руменината си с боя и мириса си с благовоние, там иди и когато аз ще дойда след теб, посрещни ме..., ето, вземи това цвете, което като носиш, ще ме познаеш. Върви там и когато вземеш невинното детенце на ръка, целуни го и му пошепни: ето твоя татко, виждаш ли го колко е хубав, за него живей... И ако то те попита, где е тогава неговата майка, кажи му: мило дете, вземи това цвете и когато дойдеш горе, ще ме познаеш на кой трон седя аз - твоята майка. Защото тук всичко не е това, което е. Върви!

ОРОС (сам)

И поиска да се отдели ароматът от цветето, и поиска красотата на розата да се разшири, и там далече от мен да прояви своите сияния, О, Ти, която си свързана за мен, нима някога ще мога да те откъсна, и тогава като те гледам, плаваща в пространството, да издиг- на ръце и Ти като гълъб да разтвориш устните си и пошепнеш: аз съм всякога с теб. И морето създава своите форми, и те висят като черни облаци над повърхността му, и се оглеждат в снагата му, и то ги прегръща с вихри, и дъжд руква от горе - целувки безброй на излияния, скрити от радости и тъги, в едно са там радостта и тъгата, където се сливат, дъжд се лее над цветното поле, където буря се вие над безкрайното море. И аз сега прегръщам нещо, и усещам как се докосват неговите ръце до мен и неговата уста доближава моята, и ме прави облак, и аз се оглеждам в него..., и чакам да рукне дъжд, хиляди капки целувки, прегръщания и излияния в едно е моята и твоята радост и тъга. И сълзите са нашите дъждове, а цветята - капките на нашите целувки, а целувките - росата на сутринните зори, които се раждат през нощ - тази нощ, когато Ти ми каза, че утре ще бъдеш дъжд, пък аз - морето. О, безкрайно цветно поле на моята душа, кажи, ще дойде ли ден, когато полето ще се откъсне от своите треви и цветенца, лесове и гори - защо тогава Ти искаш да се откъснеш от мен, о, безконечна красота, която спускаш усмивката си с колела и шари, и те като се въртят около моето сърце, създават цветя, коронки, мирис...
ПСИХЕЯ

(Влиза облечена със синя небесна мантия, като небесна монахиня, с лира и очаровате-лна осанка, с умилен поглед спря се пред Орос и тихо му говори:)

Едвам пристъпвам, твоята очарователна песен без глас и лира ме толкова възбуди и аз затрептях с още по-висша любов - моята любов не е земна, макар че не съм Ангел летящ, не от просторите идвам сега, отдавна беше то, когато са ме свалили на земята моите творители - моята Майка е била като небесен цвят от лазура, а моят Баща - като светещо слънце. Ето спомена от майка ми, това синьо облекло, което само зефирите развяват, знаеш ли колко съм хубава, свежестта си взех от ручейките, а от цветята - руменината на устните ми, ще ми позволиш ли да те целуна, о, ти, когото търся от векове и сега за пръв път намерих в пустинята на усамотението. За теб съм се родила, за тебе живях и отраснах, и те търсих. Помня, мама ми каза: „Когато наме- риш този, който свети като Звезда, тогава ще се роди любовта в сърцата, до тогава живо- тът ще бъде само страдания и мъки". И събу- дих се, отраснах там, в живота, и знаех, че от мен зависи неговото щастие, и тръгнах да търся Звездата на Изток, и ето, намерих те, кажи, ще откажеш ли тогава спасението на човешкия род?
ОРОС

Аз чух гласа на твоята лира и песента ми е позната, ти взе словата и звуковете от там, където пее Нейната уста, знаеш ли за коя говоря, коя е това Тя?

Но ти коя си, о, красавице на лазура?
ПСИХЕЯ

Аз съм Психея - дъщеря на сълзата. Най-старата хубост от създаването още на човеш- кия род. Родиха ме тук да бъда нежност на страдающите, утеха на тъжовните и надежда на отчаяните, но една песен ми оставиха за спомен - любовта, и казаха: Звездата е твоят жених, и аз чаках до сега тази Звезда от пет лъча, и тя изгря. Идвам да те взема, аз съм твоята годеница, слънцето - моят баща, и лазурът - моята майка, ни сгодиха.

Но само Тя венчава, тази, знаеш ли Я коя е? - Тази, която венчава само за Себе си, тази, която е и Невеста, и Венчание, и Лазур, и Слънце, и Майка, и Баща, и Другарка, и Жених, и Невеста - Тя. Знаеш ли Я коя е Тя?

Не съм аз самичка, о, Сине на Лазура, имам сестра и тя те търси - нашият спор е много голям за теб и ние вечно се обичаме, но заради теб вечно отиваме в две отделни посоки и сме дали дума и клетва, че тази ще те притежава, която по-напред те намери. Познаваш ли ти моята сестра, дохожда ли при теб - тази магьосница на красотата, тази певица на хубостта, роза и цвете на изкуството и на всичко, що трепти от целувки и свежест, живот, прегръдки и наслаждения... Аз обичам тихо, леко, небесна е моята любов и моите прегръдки са повей по лазури, аз дигам по небесата обятията, които ме прегръщат, о, ела, безспирни Сине на Лазура.

Твоите обятия се вдигат по небесата, но има обятия, които са самото небе, твоите звукове отлитат по звездите и се носят по слънцата, но има ръце, уста, очи, които са звездите, слънцата и сърцата - кажи, о, мила сестро на земята, как да те взема, когато моите обятия са вече това, което ми обещаваш.

Затова ме вземи, аз искам чрез теб да стана небе, звезда, слънце...

Това може да стане само чрез Нея, знаеш ли коя е Тя?

ПСИХЕЯ

Ах!
ОРОС

Стига, стига, сила на светлия ефир! Аз съм земна жена, макар пълна само със състрадание и милост, но у мен остана една земна обвивка - завистта. Ревнувам я тази, за която говориш, затова страх ме е да попитам за Нейното име. Предчувствам нещо страш- но, което ме плаши - че Тя ще замести моя престол с Нейния. О, не, аз ще предпочета да умра, но да стана служителка в краката на тази, която да гледам как ми отнема собстве- ния годеник - кажи, има ли по-ужасно положение от това?

О, с каква радост трепти всяко листенце на розата, когато Тя разтваря утрин лъчите на ранобудното слънце. Коронката поглъща онзи лъч от него, който си е за Нея - Първият, а листата всеки свой отговарящ лъч и тогава, когато всяка двойка направи и погълне своя небесен лъч, тогава се запява хармонията на Божествата, защото няма частица да не е Божество и няма Божество да не е Бог, защото всички правят едно в обятията на Любовта - Нея. Ти не искаш да чуеш за Нейното име, но аз ти го казах - тази Хармония, която слива всичко в Едното, тази уста, която като целуне, прави от камъка Бог, а от Бог - Блаженство, а от Блаженството - Всемир. Знаеш ли каква е сила Тя - Моята Светая Светих на живота, този дух Святий, който прониква с аромат цветята и с въздишки - гърдите, и с удари - сърцата, но със светлина - душите, а с блаженство - Синовете на Лазура.

А с какво този, когото обикне?

Ах, не ме питай за това, не мога да го изкажа тук, в пустинния Оазис на живота - това е едно Слово от трепет и блаженство, от светлина и радост, от знание и всемощ, което няма думи за него и ако го изкажа, то изчезва, и после, за да дойде пак, знаеш ли - цяла вселена трябва да пребродя и от цвят на цвят с песни и молби - тогава чак Тя засмяна излиза от някоя роза и рече: „Кого търсиш, милий, нима мислиш, че някога Аз ще те оставя?"... Да, зная, че няма да ме остави, но всякога, когато не е при мен, все си мисля: няма я вече, отиде си завсякога. Ах, как се стягат гърдите ми от тъга! Има нещо от душата на лазура, което ни дели още с Нея и ако ти така ме обичаш, както каза, докажи го с това, като ми обадиш как да се слея завсякога с Нея, така щото никога да не изчезва от мен.

Само чрез Слиянието, драгий, но знаеш ли, че всяко слияние става чрез връзка - аз съм тази връзка. Ако искаш да имаш Нея, вземи по-напред мене.

И ручейката ми каза веднъж: Ако искаш да видиш морето, ела в мен - и аз отидох, и като влязох там, морето ми каза: ако искаш да видиш океана, влез в мен, и океанът също... не искам брегове, всичко, що има брегове, не е Тя - Тя е без брегове, а ти, драга сестро на чистия ефир, имаш цветни брегове, ти си бистро езеро в градината на живота и тогава, когато не те мътят риболовци, и когато лодкари не бият тихите ти води, ти отразяваш небесата, но бреговете са, които ме спират, имаш ръце, гърди, уста - ти си една целувка, о, не, много искам! Искам уста с безконечни целувки, ръце с безбрежни милувки, гърди с вечен покой...

Нима не виждаш как трептят моите чари, тече от тях, о, дете ненахранено от земни еликсири - ела, ти си достоен за тези скрити сладости.

ОРОС

Върви тогава, там върви, в онзи живот, където и аз ще дойда и ще се срещнем там, и да ме познаеш вземи тази Лилия Синя. Всичко, каквото ме обикне, целувка от Нейната целувка ще стане. Така ми каза Тя: „И всичко, каквото теб обикне и Мен е обикнало, сестра ми е..." Тогава ето моята ръка, сестро Психео! Това ти стига, нали?

За скромните и ръката стига, и тя е щастие за тези, които обичат.

Както за мен е Урания и аз не притежавам цялото това Божествено Същество, а само усмивката й, погледа й само на лазура..., но не е ли блаженство това?

Щастлива си отивам, щастлива, о, Сине на Лазура, нещо става в мен и като че ще се родя наново.

Не, ти ще родиш ново дете, защото като майка ще се издигнеш горе, където е твоята в синия лазур. Такъв е законът на Всемира: който роди и остави зародиш от себе си долу, отива горе, и все така.

ПСИХЕЯ

Тогава какво ще родите вие с Урания?

Звездата на Изток.

Тя свети, това си ти.

Свети само в моето сърце, но тогава ще се издигне на хоризонта и ще спусне лъчи от любов, и всеки лъч в сърце ще слезе, и във всяко сърце ще заблести звездата на Изток. Психео, сестро моя по съдба, ти, която мен си досега търсила, както аз Нея, ако срещнеш там Венера, твоята сестра, утеши я, аз много я нажалих. Тя си отиде плачеща - отказах й моята ръка, тя иска да качи земята на небето, ето грешката й. Всъщност небето трябва да свали на земята.

Упорита е сестра ми, но като й обадя всичко това, вярвам, че ще стане още по-ревнива и ще е готова да се самопожертва и то само, защото ти си рекъл и пожелал.

Само с Ангели говориш, о, жителю на усамотението, но аз съм жител земен, прощавай, ако ще те много отегчавам, без песни и лири дойдох, но не ти нося празни простори, пълна е моята ръка - нося ти злато, земи, царства.

Не мога да те разбера, старче.

Прочул си се, пустиннико, из цялата земя. Има вече шест години, тази е седма, по цялата страна вървяха трима пратеници и се казваха хора от другия свят, кой, не знам, но все за теб разказваха. Нямаше народ неу-тешен от тях, ни общество, ни раса и сочеха една Звезда, и казваха: „Ето, роди се Месия - той ще ви спаси и като дойде, внимавайте в думите му, каквото каже - истина ще е, думите му огън са, жар в сърцето му, словото му е пламък на любов и погледът – милувка на утеха, и целувката му - надежда на безсмъртие. Не само това е той: духът му е песен, а песента му е хармония, и когато запее, излезте всички да чуете, между звуковете му има звук, който свети, него гледайте, не само чарите на хармониите му, но там се крие нещо друго - жива вода има, жива капка, която, който изпие - море става. Там море има в езерата му и реки в долините му - когато ви казва океан, не е това - а пространство е, когато говори за сърце, не е това, а любов е..." Така говореха тези три лица по царствата все за тебе и всички ги слушаха, и много им повярваха, между които и аз - пръв скитник в най-голямото царство на практическия живот и народът ме изпрати. Без цар е, цар иска да те направи. Попитахме где си, ти, най-мъдрият човек и те молим, ела. От нашето царство ще мине твоето могъщество по цялата земя и така под енергичността и силата на нашия народ ще изпълниш мисията си. Без теб сме загубени, пустин-ний мъдрецо - сега там всяко царство се бие, всяко общество се бори против друго, всеки човек - против друг. Ето какво ти нося: и корона, и царство, и злато, и всичко...

И сега, когато свърши своите думи, и когато изля всичко, що е земно, погледни нагоре, що виждаш?

Безкрайно ширине.

Ето моето царство. Там е моят престол.

Празното пространство ли?

ОРОС

Не познаваш народите, затова така говориш. Знаеш ли какви са алчни и диви народите, има племена, които само с кражби и обири живеят, както и в обществата хора само с експлоатации създават спекули. Как ще ги събудиш такива, ако не със строгостта на закона?

Качествата, които приписваш на ниските общества, има ги и у висшите, от тук излиза злото, само че там са облагородени и покрити с маски и хитрости. Нима един висш управник не краде и убива повече от един разбойник, само че той се прикрива под софизмите на социалните теории. Но, старий човече, кажи кой те прати тука, кой цар и кой народ?

Този цар, който без мъдрост не може, и този народ, който без истина не живее.

Погледни това поле, какво виждаш?

Хиляди, милиони цветя, треви и дървета.

Ето моите народи - ето тази тревичка е цар за мен, а онази там роза - държава. Знаеш ли, Единният Жи вот е във всичко и Единният Закон управлява, както цветчето, така и цялата държава, само че вашите държави са населени със свободни души, с тези частици, които се откъснаха от Единната Светлина и потънаха в мрак, и затова се борят. Гордостта и разделността е тяхната съдба и тези две злини си избраха цар, и нарекоха го всесилен и всезнаещ, и той се обяви против създателя си - точката обяви война на безкрайността... вие си имате цар, върви.

Кой е?
ОРОС

АНТИХРИСТЪТ, този, който те прати тук, върви! Заблуденият човешки ум, падналият в ямата, който търси спасение и има спасение, и знаеш ли в що е? - В унищоже- нието.
ХРОНОС

В смъртта!

Вие и сега умирате, но тогава ще умрете наведнъж, за да се оживите наново, с нови дрехи и облекла, чисти и неопорочени.

Не те разбирам.

Но вие ще умрете, а вашият цар ще изчезне при първите зари на моето появяване - той бяга от моята светлина като мрак...

ХРОНОС

А где е този цар-Антихрист, никой не го знае.

В сърцата ви! Но е огромен и страшен, и само мечът на Урания може да го срази, тази мъдрост, която знае само едно, защото е Една - Любовта.

Кога ще дойдеш тогава, тогава ли, когато всички поляни станат голи от опустоше- нията и когато всички долини се покрият с тела?

Иди си, старче, и когато стигнеш там, обърни се назад, от където идваш, и ще видиш първите отблясъци на моите зари, както тази там, погледни!

Небесните, що е то?

Тя, Урания - Царицата на Красотата и Любовта, Вечната Жена, защото вашето царство унищожи красотата, погуби любов- та, сложи под крак жената и це лувката оскверни, защото не се позна той - човекът, не позна от где и що е и като се мисли цял че е, това вижда: тялото, мислите и чувствата си, провъзгласи се за венец на творението, а венецът му е там ... И всеки трябва да го намери. Венец ще ви донеса, о, жители земни, затова слязох тук и затова засвети там онази Звезда. Ни злато, ни царства, ни богатства, ни палати, ни индустрии, а само венецът на живота, който ще ви пее и свети и тогава, когато спите, и тогава, когато заспали бдите.

Откога, откога вие обещавате, о, отшелници по пустинните брегове!

Защото никога Урания не е слизала така при вас от нерадостни чеда земни, но сега идва, Тя идва, аз само нося Нейния венец, венеца й ви показвам и в него има цвете за всяка душа, и роза за всяко сърце, нека си намери всеки своята частица и да си я откъсне тази магична сила, тя се преобразява и когато я отнесете у дома си розата и преспи, ще се събудите рано в зори и няма да я намерите във вас, а ще видите как се е издигнала там горе и свети като Звезда, и като слънце изгрява, и шепти твоето име, о, ти, който можа да намериш цветенцето си в Нейния Венец и които сам ще ви донеса.

Аз искам сега да потърся цветчето си, моето.

Ето, вземи! И като чуеш, че Венецът се върти над цвета, ела! Тури го тогава твоето цвете тук, защото то е твое, но тук трябва да живее, иначе нито ти ще си Неин, нито Тя - твоя.

Нима на всички е все една и съща?

Безкрайност, която, когато целува, става точка, сърце в теб, а когато живее, се разс-тила над теб като обятия, която става обятия, когато те милва, а сладост и блаженство, когато те отнася по безбрежието на мислите, чувствата и мъдростите си. Сърце е Тя в сър- цата, но в окото е светлина, а в светлината е всевидност... Да, Една е на всички тогава, когато всеки стане един трепет от щастие и прегръдка - защото любовта е една и съща и в безкрайно малкото, и в безкрайно голямо- то.

Какво да кажа тогава там?

Че Звездата на Изток вече свети в Оазиса на пустинния бряг.

И ще разстели лъчите си над всички.

И като свод ще се надвеси над земята.

И земята тогава в смърт ще полети, в трепет към мрачините, защото много грешна е.

Да, с Антихриста ще си отиде всичко това, което е негово и като облак ще се покрие долният простор, облак черен от хвърчащите до Антихриста черни души.

А там горе чистите ще се слеят със светлината на слънцето.

Да, от днес ще почне деление между белия и черния стремеж.

И щастлив е, който го разбере...

Има много бездни, мрак и тъмнини, но само една е Твоята тъмнина, тази, която свети. Има много светлини в просторите на небесата, но само един е мракът, който ме държи в пустинята на Оазиса. С цветя ме храниш, със зефир палиш моето дихание и тогава, когато всичко изчезне и чувам само едно сърце как бие, защо моето го няма? А когато моето дихание изчезва всред влизане и излизане на Твоята сладина в неведоми бездни на моята гръд, защо изчезвам, тогава ли съм при Теб заспал в люлката, която ми пее, но безгласно тъжни песни на нощ. Твоята ръка, кога се докосва, тогава ли, когато отправям поглед и не смея нищо да ти кажа, защото всяко слово е тласък на отдалечаване и всяка дума - цвете, което увяхва, и всяко желание - смърт. Колко би било сладко да се умре тогава, когато се знае, че нищо няма зад смъртта, а колко е тъжна смъртта, когато знае, че там, зад нея Ти си далеч, о, много далече, Майката на възвишеността! Ти люлееш бездните на детето, което умира, връзките на неговата люлка се губят високо в пламналите простори и ти ги улавяш и люлееш, нима не виждаш, че то умря, детето, празна люлка люлееш, о, Възвишена Майко! То се загуби, отиде някъде и стана вселена там, зад твоята, криле разпери, а Ти остана като градина под неговия свод.

Погледите се губят в празнини, а тогава, когато всяка роза полети като Ангел към мен, защо не ми казва: Сине мой? Къде си, къде, о, Майко, Ти, която пръскаш люлките на моето детство и ги пилееш по морета и океани, и преливаш водите от едно сърце в друго, и когато не остане вода на дъното, защо поникват треви и обрасва Твоята роза с много треви, и гъсти дъбрави я покриват, и не виждам нищо, само пресъхналите ми устни догарят с жаждата, която изтлява, последните остатъци от сърце, което обича... Аз разгръщам ръце, но лови ли се скрит извор с ръце - извор, покрит с треви, дъбрави и гъстини..., и нахлувам, но пробива ми очите онази твърдина, която не е бездна... с устните се допирам, но гася на устните огъня, който гори далеч от тяхното дихание... с какво, кажи, с какво! Има сили, които спят в моята същина и тогава, когато ще се събудят, ще донесат ли ЛЪЧА, който носи меча на пробиването на онази стена, зад която се скриваш Ти и още онази, зад която Ти скриваш своята Роза, и онази, зад която Ти приспа белоснежната Лилия със сините очи на простора. Аз имах баща от тяло, майка, сестра от усмивка, Другарка от мечти, мисли от цветя, чувства от зефири и песни от лазури, а сега?... Всичко, що е вън, изчезна, всичко, що е вътре, прах е!... А там, пред моя смирен глед, в тъмни простори буря се носи негде далеч зад пустинята и само мълниите се виждат как проблясват на хоризонта и се губят в онзи зад мрака... Ето, блясък от мълнии, прегръдки от невидими същества огромни, пред които прашец съм...
СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ

Изворът, който носеше водите на прохода, пресъхна, цветята увяхнаха и тревите станаха прах в пустинята от пясъците на живота. Не виждаш ли, о, дете умряло, че животът изчезва на този остров - там, където не се спуска Нейният лик, всичко съхне, вехне и става сух въздух, който не може да се диша. Влага е Нейната същина, живот е. Тежко е диханието тук, където няма морски зефири и морето няма вълни, когато кораби не прорязват неговите водни гърди, тогава то праща вълни да го люлеят, корабът, когато прорязва тялото му с писък, сладости и шум. О, жителю на пустинята, ти не знаеш живота, виж колко пясък има тук, това са сърца там и те бият - свиват се и разпущат! Виж колко облачета се надвисват тук горещи и огнени над пустинята - там гърди са това, гърди огнени и топли, през които минават въздишки от страдания и тъги. Виж звездите там горе, безкрайните звезди - очи са това, тези светещи погледи на живота, а сълзи са тези падащи искри по просторите... върви, върви! Тя пресуши Оазиса, премести живота там и сега там те зове, о, Спасителю на смъртта - не спасявай смърт от смъртта, но живота, който отива към смърт, живота, който беше пустиня всред Оазис, сега този направи го Оазис всред новата пустиня, която гори и лети по нови кръгове на живота.

Защо не изчезнеш и ти, о, последна искра от минали мечти - тук, където всичко се скрива в горещите пясъци и става прашец, нима за тебе не се намери камъче къде и ти да скриеш твоята светла същина. Ти беше песен в миналите мои животи и слушах твоя чаровен глас как ме буди от заспали мечти, а сега слова се носят от твоята суха уста. Къде ти са крилете, о, Свет-лий Херувиме?

Защо ми са криле тук, където Тя е далеч. Знаеш ли защо ги нося моите криле? За да закривам лицето си от Нейния блясък, а сега защо са ми криле, Тя е далеч от тук, твоят Оазис не е под Нейния глед, а там, натам... Виждаш ли онези мълнии, това са знаци от война, зове те Тя там, където се сражава Антихристът с човешкото сърце, низкия разум с безконечния простор. Виждаш ли то- ва цвете тук пресъхнало и станало тревица, виждаш ли тази тревица тук изсъхнала и ста- нала прашец - така ще станеш и ти, ако не отидеш там, където Тя оросява живота, там, където с милувки го освежава, там Тя насади нова градина за теб с нови цветя - най-после да ти обадя, там са Нейните ръце, очи, глава, ум, лице!...

Словото е огън, но твоите думи са сухота, нима, о, Светещи Херувиме, ти дойде при огъня да прибавиш и сухота, ах, как се задушавам, пресъхнаха устните ми, капка водица ми дай!

Аз турих капка в устата ти вече, ето и глътка в гърлото ти.

И тогава, когато пустиня стане и Оазисът, в който си почиваше животът, само спомените могат да го оживят. Той пресъхна, Оазисът около мен стана пустиня от пясъци и жари, но неговият спомен остана, цялата негова свежест и зари, и извори, и аромати. Има нещо в моето сърце, което никога не заличава живота и тогава, когато пустиня стане той, тогава животът натиска своите корени и протичат скритите извори на безкрайността..., ето по тези ручейки сега ще карам моя кораб, но няма да оставя това свято място - тук, където за пръв път Я видях, тук, където за пръв път чух Нейната песен... Ах, как се задушавам, огън се спуска, а не живот, въздухът като че ще се запали тук и всичко изчезва и гори, и водите изпускат пламъци, о, кажи, от где идва това, от где идва пламъкът на страданието в самотния Оазис, който пресъхва, от вън ли, или от вътре...

Отвътре гори, но запаля външния живот, и когато огънят стигне до сърцето, то издава вик, писък от болка, тогава се явява искра и запаля сухите треви, които обкръжават живо та, и знаеш ли що става? - Горите стават пла- мъци, реките - огнени течения, моретата - жар, а камъните - лава, и всичко това потича и изгаря всичко.

Не е ли това свършекът на света или на някоя планета?

И сърцето загива като планета, и то се пръска на частици, и тези частици политат да търсят тези, за които са копнели, но понеже всички са копнели за едно, то като го намерят, по силата на любовта събират се наново и тогава се ражда Новото Дете.

Нали аз бях новороденото Дете, нима има още?

Да, много, всяка Нейна целувка ражда ново Дете. Знаеш ли защо дойдох и това за после- ден път - да ти обадя, че твоят Оазис ще бъде скоро обзет от пламъци. Виж там, на изток, що виждаш?

Сини зари.

СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ

Не, това е огън, който идва насам, запали се пустинята и когато настъпят такива пожари и Оазисите изгарят, и ако искаш да бъдеш спасен, ела с мен.
ОРОС

Къде?
СВЕТЕЩ ХЕРУВИМ

На Другия Бряг, където няма пустинни пожари.
ОРОС

Никога няма да оставя святото място на Нейното слизане над мен, това е спомен жив, който само тук ражда цветя.

Но тези цветя увяхват пред пожара, който идва.

Няма нищо по-силно от Нейния пожар.

Именно защото този огън и пламък, който сега идва, Тя го праща.

Какво говориш! Тя праща пламъци да ме изгори мен, Нейно обично дете!

Да, от сърцето й излиза този пламък. Това е пламъкът на любовта - така обичат Божествата и така запалят цели вселени, само за едно сърце, което те искат да обърнат с обратни удари, т. е. да забие с Божествения Удар на безкрайността. Но страшно е това, чуваш ли, това е най-страшното от всички страдания, да гориш жив и като гледаш как пламъците нахлуват отвън - навътре, после отвътре-навън и се запаля всичко, и гори, и ти се загубваш в този дим и плам на удовлетворената земна любов.

Осени ме с утешението, о, Светли Херувиме, има ли облекчение от тази съдба?

Едно само - да избягаш от тук на другия бряг.

О, не, там не мога да отида с това сърце, то бие само за Нея тук, то е много високо от онези страдания.

Но знаеш ли, то ще стане огнен въглен твоето сърце и само там като го угасиш ще забие после тихо и спокойно само за Нея, но този огън е много горещ, жал ми е за теб.

И тогава, когато гори, аз ще повикам Нейното море, нима не може едно море да угаси запаленото сърце на един любящ? И тогава, когато то стане горещ въглен, ще засвети като звезда, там ще го отнеса на лазура, нима не може едно любящо сърце да стане светла звезда на хоризонта, която да говори за безконечността, която е Нейно слово. И тогава, когато моето сърце запламти като слънце, ще го пращам всяка сутрин да изгрява на някоя цветна поляна - целувките на тези лъчи и тези целувки на цветята нима няма да се срещнат между Нея и мене?...

Отивам си, ела! Моите криле са много нежни за този огън, а не мога без тях, те са моите сили и възвишения, отивам си, ела!

Не, не! Нека изгоря!

Виж, пак виж, бедно дете на земния огън, колко е страшно!

Но кажи какво каза Тя? Тя каквото е казала, това ще направя.

Тя каза само: „Кажи му, че го обичам!"

Иди си сам! (Светещият Херувим излиза.) Сладко е да се умира в огъня за Нея, защо? - Не знам. Огънят те пали и лети по всички атоми на тялото ти, но там, когато всеки взема сбогом от своя съответен атом, стават целувки, а всяка целувка е блаженство - блаженство идва отвътре, а огън и мъка страшна - отвън, о, море ми дайте, хладно езеро..., огън гори, огън страшен е! Пламък гори, пламък, ужасно е!... Ето, пламъците как нахлуват вече в моите жилища в острова, ето, обхващат и мястото, където я видях, ето и точките, където се допряхме с Нея и то гори и изпуска искри и шум от изсъхнали треви. Ах, каква страшна съдба! Какъв ужас! А где отидоха моите надежди на бъдещето, где остана ти, човечество, което щях да спасявам, и вие, страдащи, които щях да утешавам. Престъпност от минали векове, наказание ужасно от Антихриста, който узна чрез своите пратеници где съм и запали острова! Какво е всичко това, защо сега тази внезапна смърт? Има ли небе там зад дима и пламъците земни, и гледа ли отгоре чистият лазур как изгарят човешките сърца? Аз я обичам Урания със сърце и сега, когато ще изгори и тази моя същина, с какво ще я обичам тогава - от где ще извира моята към Нея любов..., нима има много и много сърца..., задушавам се, не мога! Колко са мили цветята пред мен и те предчувстват смъртта и жалят. Ето, капки сълзи на тях, но аз не мога да плача... само цветята и розите около мене още живеят, всичко друго вече гори. Елате, мои цветенца, елате, рози мили, спомени от минали радости и целувки, елате букет да ви направя, със златен конец да ви овържа, елате всички и ме увийте, о, мили цветенца, легло ми направете, нека заедно - обятия в обятия, да изтлеем нашата последна мъка, мъка страшна, кога се дели земното от небесното сърце, земната от небесната целувка!... Елате, силно ме стиснете, много силно и ако чуете вик, знайте, че всичко е свършено вече. Тихо, мълчете, нито глас..., нека всичко заглъхне с този последен огън на пламъци и жари, нека трясъкът да заглушава моя последен вик и да не чуя, о, цветя, вашата последна въздишка на раздяла страшна, която ме разтваря като бездна, пропаст, която пуска само мъки, мъки и горещини... съберете се всички, елате, дайте да ви обгърна! Така... Ах!...

Нищо не говорят пламъците, само изпълня- ват края на една съдба, на живот, който ще се яви пак, но тук никога вече, а там на другия бряг, и ако разгънете тази жар, която догаря, този куп от пепелища, ще намерите, че не всичко изгоря, там на дъното остана нещо, което бие - сърце безсмъртно и неизгоряемо.

Един силен пламък заплаши Светещия Херувим и не довърши своите думи, и остана в тъмнина тази печална история, той се загуби далеч зад дим, облаци и пожари.