8. Прабългарите. Заселването им на Балканския полуостров Според утвърдените официално



Дата28.01.2018
Размер80.24 Kb.
#52064
8. Прабългарите. Заселването им на Балканския полуостров

Според утвърдените официално през XX век исторически представи за древните българи, наричани прабългари, се смяташе, че те са били номадски, чергарски народ с тюркски произход, дошли до Югоизточна Европа от азиатските степи, разположени между Монголия и долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Според тези представи както всички номади, прабългарите били ниски, кривокраки монголоиди. Имали примитивна битова култура, отлична конница. Занимавали се главно със скотовъдство.

През последните десетилетия, обаче, редица историци имат съвсем различни схващания за прародината на българите, за техните антропологични характеристики, за времето, през което са дошли на Балканския полуостров, както и за съществуването на две български държави на Балканите: Аспарухова и Куберова и т.н. Всичките тези твърдения са подкрепени с редица сериозни факти, които проф. Б. Димитров (2005) излага в книгата си “12 мита в българската история”.

Накратко, днес е почти сигурно, че прабългарите не са тюрки и монголоиди, а спадат към иранската племенна група (т.е. българите са европеиди) и прародината им не е Монголия, а земята Балхара в подножието на Хиндокуш, т.е. равнините на днешния Северен Афганистан.

Въз основа на археологическите разкопки в Североизточна България се установява, че физическият тип на прабългарите е различен от досега приемания. Прабългарите имали висок ръст (175-180 см) и са изглеждали като исполини. Защото средният ръст в Европа и в Близкия изток е бил 155-160 см. Дори арабски географ от тази епоха пише “Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин”.



Според Б Димитров (2005) прабългарите имали вековни традиции в земеделието още преди да дойдат в днешните си земи, най-вероятно придобити още в прародината си Балхара, където може би столетия са живели уседнал живот. Освен това, вероятно са притежавали и много други умения, типични за високите цивилизации на тогавашната епоха. Календарът им, който е най-точен и до днес в света, може да е взаимстван от китайския, но именно усъвършенстването му до тази прецизна точност свидетелства за добра астрономическа и математическа наука, която владеели прабългарите. Отличното им въоръжение говори за усвоена технология за добив, преработка и изработка на прецизни оръжия както и на земеделски сечива. Високо е било и нивото на медицината, доказано с разкопки, от които се вижда, че древните прабългарски медици са познавали дори трепанацията на черепа и т. н.

Друг много важен пример за високото цивилизационно ниво на прабългарите са строителните им умения. Арменски географ от IV век отбелязва, че от народите, живеещи на север от Кавказ, само прабългарите имат каменни градове. Още с идването си на Балканите прабългарите строят градове със сгради и крепостни стени от камък – Плиска, Преслав, Дръстър, Мадара ...

Изследванията на много историци и археолози днес убедително доказват, че прабългарите не са били примитивен чергарски народ, че не са монголоиди с ниска битова култура, а са били народ с висока цивилизация. Държава те са имали очевидно още в IV-III век преди Христа (а вероятно и по-рано) и това е споменавано в ирански и индийски източници. Все още не са изучени причините за тяхното преселване. Най-вероятни са изказаните от историка П. Добрев твърдения, че при изчерпване на ресурсите на държавната територия в древността са се формирали нови държави с помощта на изселнически групи, които са откривали и завладявали плодородни територии за заселване.



Тази древно българска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света – в Северното Причерноморие (Кубрат), в Поволжието (Котраг), в долното течение на Дунав (Аспарух), в Македония (Кубер).

В средата на IV век, според редица древни хронисти, прабългарите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци прабългарите били разделени на две големи племенни групи – утигури и кутригури. Това са били две прабългарски държавни формации, които излизали разделени на международната сцена. Понякога воювали заедно, понякога поотделно, а когато нямали външни врагове, воювали и помежду си. Едно е сигурно (Б. Димитров, 2005) – във втората половина на VI век държавите на кутригурите и утигурите са превзети от Западния тюркски хаганат и прабългарите, заедно с територията им, стават част от това държавно образувание, което не било унитарна държава, а федерация, разделена на области, като покорените народи били управлявани от аристокрация, произхождаща от покореното държавно ръководство.

Ако се съди по “Именника на българските канове”, за управители на българската област в “Западнотюркския хаганат” са били определени хора от рода Дуло – вождове на прабългарското племе оногондури. По всяка вероятност владетелските родове на кутригурите и утигурите са били пренебрегнати от тюркските хагани заради съпротивата, която оказали. Затова имената на кутригури и утигури, както и на други прабългарски племена, изчезват от хрониките. Няколкото десетилетия на васалитет в Западнотюркския хаганат по всяка вероятност е довел и до обединението на прабългарите в един народ без племенни различия.

Преди Кубрат да стане кан на България, в първите две десетилетия на VII век, заедно със свита българи е живял в двора на византийския император и е установил тесни приятелски отношения с бъдещия император Ираклий. След смъртта на Ираклий през 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина, жената на Ираклий, както и на нейните деца.

Друга важна подробност от пребиваването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Този факт се потвърждава и от християнския ритуал, с който е погребан Кубрат, защото неговия гроб е открит край днешния град Полтава в началото на XX век. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите (атрибутите) на властта – меча, коланната тока, двата пръстена–печати. По същото време в епархийските списъци на Константинопол се появява и “Епископията на оногондурите”. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. Сигурни данни, че е бил християнин има и за внука на Кубрат, Тервел, което означава, че и кан Аспарух също е бил християнин. Това означава, че много преди княз Борис да покръсти българите, голяма част от тях вече са били християни.

През 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в “българската част” на Татарския хаганат, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българска държава. Тази държава византийците наричат Стара Велика България, а у нас се среща и като Кубратова България. От създаването на Кубратова България е имала голяма полза и Византия, защото тя послужила като заслон за Византия от север. Между новата държава и Византия се сключва договор, според който византийците си връщат пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и се установяват в крайбрежния град Фанагория, която става столица на Кубратова България. Изборът на Фанагория за столица не е случаен. По море разстоянието между столицата и Константинопол е само 48 часа и Кубрат е можел сравнително бързо за онези времена да координира действията си с византийския император.

Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена от византийските хронисти Велика България. Границите ù достигали на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днестър, а до Карпатите.

Днестър става източна граница на Велика България по-късно, когато още при управлението на Кубрат тя губи част от източните си земи във войната с хазарите. Това е източната граница и на Аспарухова България, която също никак не била малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско население (думи на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и е разчитала на отлично въоръжена 50 – 60 000 боеспособна конна армия. До 680 г. тази държава наистина била заслон за Византия от север, но била и голяма заплаха, когато кан Аспарух преминал Дунава и ясно демонстрирал намеренията си да присъедини към държавата си и плодородната Мизия. Именно това кара император Константин IV Погонат да вдигне и изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да я възглави, а не създаването на нова, както е записано в официалната българска история, Славянобългарска държава.

От всичко казано дотук става ясно, че българската държава на Балканския полуостров не е създадена или призната през 681 г., а много преди това и че Константин IV Погонат, император на Източната Римска империя (Византия), тръгва на война през същата година не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу държава. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а голяма и силна държава, разполагаща с армия, не по-малка от императорската, която наброявала 60 000, не по-малко добре обучена и въоръжена от нея и поради това представляваща сериозна заплаха както за византийската армия, така и за територията на цялата империя (Б. Димитров, 2005).

Тук трябва да се отбележи още една важна историческа подробност, пренебрегвана в официалната българска история през XX век, а именно, че освен държавата, създадена от кан Кубрат и разширена на юг от Дунав от кан Аспарух, цели 130 години е съществувала още една българска държава, основана от кан Кубер през 680 г. на територията на Македония. През същата година кан Аспарух обявява война на Византия, преминава Дунава и атакува византийските владения в Мизия.



Средновековните хронисти пишат, че през 688-689 г. българите разгромяват император Юстиниан II в Беломорието след негови военни действия в Солунско. По същото време, обаче, кан Аспарух води продължителна война с хазарите, в която самият той загива, а и Беломорието се намира на 500-600 км от границата на Аспарухова България. Очевидно е, че не Аспарух, а Кубер е разгромил Юстиниан II.

Знанията за Куберова България идват от няколко средновековни източника. Най–достоверни са “Чудесата на Св. Димитрий”, според които през 680 г. въоръжени сили на част от Аварския хаганат, поставени от аварския хаган под управлението на кан Кубер, поискали да вземат властта в Хаганата. След като не успели, население в състав от около 60 000 семейства, т.е. около 300 – 400000 души, преминало на територията на Византия в района на Белград и се устремило на юг по древния път Белград-Ниш-Битоля-Солун (Б. Димитров, 2005). Кан Кубер влязъл в преговори с византийските власти, които му дали статут на федерат, т.е. предоставили му територия за заселване и вътрешно самоуправление срещу задължението да участва с военен контингент във войните на Византия с външни врагове.

Друг, много достоверен източник за съществуването на втора българска държава под управлението на Кубер, син на кан Кубрат, са надписите около Мадарския конник, които са разчетени през XX век. В един от тези надписи кан Тервел – син на кан Аспарух, пише: ”На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Кисинийските полета...”. Това означава, че кан Кубер е брат на кан Аспарух и син на Кубрат. Означава и още нещо - че с Кубер е бил поне още един син на Кубрат, защото се казва “моите чичовци” и че двамата от Панонските полета през Белград са достигнали Битолско-Прилепското поле, където са създали друга българска държава. Те именно са победили Юстиниан II в Беломорието. Преди да се стигне до войната с Юстиниан, очевидно Кубер е предприел враждебни действия срещу Византия и такива действия според “Чудесата на Св. Димитрий” има. Кан Кубер очевидно не се възприемал като федерат на Византия, а като независим владетел на земите, които населявал в Биролско-Прилепското поле и не случайно решил да завладее Солун.

След това сведения за кан Кубер не се срещат, но въз основа на надписите от Мадарския конник, които визират събития от 712 г, дават основание на някои историци да смятат, че държавата му е просъществувала някъде до второто десетилетие на VIII век, а след това, както знаем, в средата на IX век (епохата на цар Борис I, 852-889) тези земи, според редица неоспорими сведения, са вече в пределите на българската държава със столица Плиска.

Този кратък преглед на българската история за разглеждания период, макар и малко встрани от Родопите, се налагаше да бъде направен от гледна точка на коренно противоречащите си становища между официалната българска история в продължение на десетилетия и многото сведения, станали известни за широката и любознателна българска публика. Тези сведения са подкрепени и с редица научни доказателства за произхода на българите, за създаването на Кубратова и Аспарухова България, за съществуването на Куберова България, за християнизацията на България, както и за изясняването на редица други важни въпроси от българската история, които макар и косвено имат отношение към Родопите.
Каталог: fr
fr -> Робърт а. Поуел т р и л о г и я п о с в е т е н а н а е д н а з в е з д н а н о в а м ъ д р о с т з а звездите /астрософия/ херметична астрология том І към една нова звездна мъдрост астрология и реинкарнация изготвил
fr -> Тетра библос и л и
fr -> Memory stirred, but he turned his head, shyingaway from it
fr -> Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията Съдържание: Предговор 3 Съзвездията и техните имена 4
fr -> Отчет за касовото изпълнение на бюджета За периода 01. 01. 2010 г. 31. 12. 2010 г
fr -> Книга първа мойсей мисията на израел монотеистичната традиция и патриарсите на пустинята
fr -> 16. Видни широколъчани след Освобождението
fr -> Учителя методи Константинов Боян Боев Мария Тодорова Борис Николов съдържание
fr -> Захир паулу Коелю посвещение
fr -> 4. Национално училище за фолклорни изкуства (Средно музикално училище) в Широка лъка


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница